Червения вълк

31

Мъжът преминава с плавни движения покрай рецепцията на къмпинга. Тялото му се плъзга като вода, разумът е остър като бръснач. Усеща се силен и корав. Краката пружинират по познатия начин, мускулите се съкращават и разпускат. Пълни дробове и усеща леко боцване в стомаха, докато диафрагмата се разтяга. Въздухът е някак особен, далечно познат по тия места, подобно на отдавна забравена песен от детството, която изведнъж дочуваш да се носи от пращящо радио в далечината.

Внимателно, казва си той и спира. Хладнокръвие и бдителност.

Поглежда нагоре и примижава срещу небето. Една-две безформени снежинки се мъчат да стигнат земята, подскачат непохватно през пластове въздух.

Дошъл е тук, у дома, за да се събере отново със семейството. Не е хранил никакви надежди относно района и пейзажа. Напълно ясно му е как механизмите на капитализма смилат култура и инфраструктура и затова е толкова изненадващо радостното чувство, нахлуло при вида на скупчените къщи, прихлупеното небе и безлюдните, смълчани борови гори. Дори промените не крият заплаха; той знае, че окупаторите не са останали бездейни, докато го е нямало.

Пресича пътя към мястото, дето живееше момичето — редица порутени работнически жилища с външни тоалетни и без топла вода. Пита се дали е попаднал където трябва. Трудно е да се каже. Карлсвик е променен, както се е опасявал, но и както не е могъл да си го представи. В крайградската пустош, покрита от дебел килим боровинки през лятото на онази шейсет и девета година, върху който се търкалят с Карина, докато не се натъкват на някакъв мравуняк, сега се извисява ивичесто бледосиньо-бяло чудовище от бетонни панели, което претендира да е най-голямата покрита арена в Северна Европа. Не му трябват доказателства за това.

При реката, където се гонеха из руините на старото пристанище и складовете за дървен материал, сега се кипри четиризвезден къмпинг с китни дървени къщурки. Настанил се е в една от тях.

Суровият зимен въздух ухае на бълбукащи води, потекли към Ботническия залив, и той съзира пред себе си града върху отсрещния бряг, спомня си всичките стари боклуци, обрамчили речния бряг по времето на дъскорезниците. Пита се дали е останало нещо, дали боровете най-после са се свлекли в реката от високите пясъчни скатове.

Продължава направо, леко и уверено, крачи по грижливо почистените от сняг улици, покрити със заледена корица ситен чакъл и борови иглици. Оставените от снегорина коловози са прави и успоредни, къщите наоколо — съвършено непознати.

Целият район е обновен с една живописна амбиция, запазена за културния елит и висшите държавни чиновници. Множеството редици работнически къщи са с ремонтирани покриви, запазили своите ръждивочервеникави и жълтеникави цветове, само че в блестящ пластмасов вариант. Дърворезби белеят в оловносивата светлина, геометрично съвършени прозоречни рамки говорят за скъпоструващи замени с най-качествено дърво. С многоцветните люлки на детската площадка, акуратно подредени контейнери за разделно събиране на отпадъци и до сухо изстъргани стълби пред входните врати, в цялата картинка има нещо фалшиво и по декадентски излишно.

Пустота и мъртвило. Долавя кучешки лай, една котка скача върху снежна преспа в далечината, но Карлсвик не живее; това е някакво огледално отражение, предназначено да покаже, че хората, които го обитават, се смятат за щастливи.

Спира по средата на тази мисъл, сещайки се, че тогава, както и сега, съдбата на обикновените хорица зависи от едрите капиталисти.

Излиза на Диспонентвеген и мигом съзира нейната къща с червена фасада, лъстива като влажните устни на някоя пачавра, а погледът му автоматично скача към прозореца й на втория етаж. Пред него има зелена решетка, а на покрива — подобна на гигантско насекомо антена.

Неговото момиче, неговата Червен вълк.

Жените все го мислят за срамежлив и затворен, нежен и внимателен любовник. Единствено с Карина беше наистина велик. Само с нея механиката на любовта се превръща в чудото, което трябва да бъде. С нея и приятелите й той успя да изгради свое собствено семейство, останало в сърцето му през всичките изтекли оттогава години и секунди.

Не искаше да говори с него.

Когато я потърси, тя го отблъсна. Предателството опърли лицето му — тя е тяхната пламтяща звезда. Гордото прозвище й е дадено, за да се подчертае северният характер на групата: те са комунисти от Царството на Вълка. Дори да се смятат за част от китайския народ, нищо не ще им попречи да пренебрегнат държавните граници в борбата за свобода.

А тя позволи да бъде упоена от страховитата сладост на властта, обърна му гръб. И сега той загърбва нейния дом от детинство и оставя къщите зад себе си; крачи наперено към таблото с описание на забележителностите в околностите на къмпинга и спира до купчина натрупан сняг. Поглежда редките борови дървета.

Останките от първите леярни на Норботен едва личат под формата на сиви основи. Съзира парчетии с остри ръбове да стърчат изпод снега, смачкани спомени от напразните усилия на човечеството да управлява съдбата си.

Историята на леярните е кратка и бурна. Няколкостотин души работели тук малко преди началото на миналия век и добивали желязо от местна руда. Докато не пристигнат някакви специалисти от южната част на Швеция, за да изкупят леярните след края на Първата световна война. Измъкват цялото им оборудване, разпродават работническите жилища и буквално съсипват производството на стомана.

Някои хора имат право да съсипват каквото си пожелаят. Но не всички.

Диафрагмата отново го бодва и той усеща, че зъзне. Действието на лекарството отслабва; трябва да се прибира в бунгалото. Пак долавя собствената си миризма; станала е много по-неприятна през последните дни. Духът му се срива, когато си спомня за сухата храна на прах, с която е принуден да поддържа съществуването си. Това не е живот.

Днес изтичат точно три месеца от диагнозата.

Отпъжда тази мисъл и продължава напред, към флотационната фабрика.

От нея са останали единствено складовете, неприлично огромни постройки, давани през войната под наем на немците за съхранение на муниции и припаси. Оръжие, зърно, консервирана храна: нацистите ги трупат за изпращане в Норвегия или Съветския съюз. Трийсетина души от града работят тук. Бащата на Карина е сред тях. Тя постоянно твърди, че именно работата за германците го пропива.

Празни приказки, казва си той, човек разполага със свободна воля. Може да избира всичко освен смъртта.

Той самият е избрал, а изборът му е да се бори против империализма посредством смъртта. Смъртта като средство за борба срещу хора, които на свой ред са избрали да потискат и държат в робско подчинение неговите братя и сестри.

Братя и сестри, казва си той.

Сам пораства като единствено дете в семейството, но в края на краищата се сдобива с близки. Създава собствено потомство, единственото, за което носи отговорност, единственото, което предава.

Болката пак се настанява в стомаха — собствената безотговорност се врязва в тялото и то му натежава. Обръща гръб на къмпинга, тръгва с болезнени стъпки назад, към рецепцията.

Що за баща е той? Остави стадото си без пастир, за да се грижи само за себе си, избяга от него, щом усети примката да се затяга около врата му.

Черната пантера, казва си той, когато спира да си поеме дъх край поле за миниголф; оставя своите изгубени деца да се съберат край него. Неговият наследник, най-големият му син, най-нетърпеливият и неспокоен от всички, най-безкомпромисният, Пантерата, заимства своето прозвище от борците за свобода в САЩ. Това дава повод за някои приказки вътре в групата; чуват се гласове, че възприемането на каквото и да било с американски произход е равносилно на контрареволюция. Сам Пантерата заявява обратното, твърди, че като заимства име от вътрешните критици на Америка, подкрепя борбата срещу лакеите на капитализма.

Лично той се държи настрани и наблюдава разправиите между останалите. След като не успяват да се разберат, той казва тежката си дума в подкрепа на Пантерата.

Сърцето му се свива и натежава при спомена за това какви промени претърпява младият революционер. Останал без водач, Черната пантера се превръща в бледа сянка вместо в сила, с която трябва да се съобразяват останалите.

Другите деца се пръсват всеки по своя път, за да стигнат твърде далеч от идеалите си. Най-зле се получава с Белия тигър. На средна възраст Тигъра твърде малко наподобява кльощавото момче от спомените; сякаш са го сменили с друг човек.

Приближава бавно бунгалото, най-малкото от всички. Белия тигър дойде тук с него онова лято и ето че най-неочаквано той е отново редом — момчето, избрало прозвището си заради бялото, като символ на чистота, и самото животно като олицетворение на неуловимост и сила.

Тогава сърцето му бе чисто, казва си мъжът, ала днес то е черно като стоманолеярните, които управлява.

Зад пердета и ъгли съзира образи на хора, заети с незначителните си дела: пият кафе, съставят списъци за пазаруване, кроят подли планове срещу съперниците си, мечтаят за сексуални завоевания. Групата къщички е почти изцяло заета от посетители на поредно мероприятие в огромното ивичесто чудовище. Това го устройва напълно. Никой не го е заговарял откак се е настанил след пътуването до Упланд.

Спира пред бунгалото, олюлявайки се, усеща, че силите му го изоставят бързо. Явяват се последните му две деца.

Лъва на свободата получава прозвището си, понеже се споразумяват някой в групата да символизира солидарността им с Африка, само че самият Лъв се оказва неподходяща почва за велики идеи. Не че има нещо лошо в собствените му убеждения, но се нуждае от твърдо ръководство, за да намери верния път. Двамата решават да направят така, че ревът на Лъва на свободата да се разнесе из целия потиснат черен континент, за да освободи масите.

Лъва на свободата бе навярно оня, който се нуждаеше най-много от него. Там нещата се развиха най-зле.

Ще се погрижа за теб, сине мой, казва си мъжът и влиза в малкото бунгало.

Присяда върху столчето край вратата и започва да събува с мъка обувките. Сега диафрагмата боли истински, а от навеждането му се повдига. Простенва и се обляга назад, затворил за миг очи.

Другата му дъщеря, Лаещо куче, бе шумна и неразбрана през шейсетте, но кой знае какво е станало оттогава. Интересно би било да я види. Може би точно тя заслужава наследството.

Отива до гардероба да провери дали сакът е още на мястото си.