Червения вълк

51

Томас оставя вечерните вестници върху бюрото, преди да съблече палтото и да го окачи на закачалка. Не отделя поглед от бюрото, докато провесва закачалката на гърба на вратата. Строгото лице на Аника го наблюдава от първа страница на Вечерна поща. Това е новата портретна снимка, която си направи след онази история с Бомбаджията. Изглежда състарена и печална.

„Репортерка на Вечерна поща РАЗБИВА ТЕРОРИСТИЧНА БАНДА“, крещи заглавието. Пулсът му се учестява, когато сяда и прокарва пръсти по образа й.

Неговата жена, майката на децата му е съвършено уникална и го вижда не само той.

Разгръща вестника. Материали за това как Аника разследва и разобличава терористична група в Норботен, пълнят половината издание. Шеста и седма страница са заети от гигантска нощна снимка, направена от въздуха над Ботническия залив, на която личи бягаща фигура, уловена в кръг светлина. Надписът гласи: Нощно преследване на терорист — сериен убиец, проследен с помощта на оборудван с термични камери хеликоптер.

Обширна статия описва как един-единствен мъж от Люлео е убил най-малко четирима души в рамките на последните седмици. Журналистката Аника Бенгтзон вдига тревога от Западния портал на „Шведска стомана“, а полицията отцепва целия район на Льовскатан, като принуждава мъжа да избяга към ледената пустош на залива. За щастие, полицейските хеликоптери вече са оборудвани с инфрачервени камери, тъй като миналата година издирвали изчезнало тригодишно дете. Прехвърля цялата статия и кара нататък.

Следващите страници описват как Аника е била заключена в изоставено компресорно помещение край железопътната линия на Люлео заедно с членове на терористична група, наричаща себе си Зверовете, и как съумява да вдигне на крак полицията, преди да я заловят, и как спасява живота на пенсионера Ингве Густафсон, като го топли с тялото си.

Нещо сграбчва Томас за гърлото, когато прочита това изречение, и той преглъща. Престава да чете и разглежда снимките.

Хубав кадър с Аника в новините. Отдолу е сложена заснета със светкавица снимка на малка тухлена постройка. В нея е можело да загине собствената му съпруга.

Прокарва длан през косите и разхлабва възела на вратовръзката.

Аника успява да се изплъзне от убиеца, като се хвърля пред влак с желязна руда, след което тичала цял километър, за да вдигне тревога от Западния портал на „Шведска стомана“. Статията е написана от някакъв репортер на име Патрик Нилсон. Самата Аника е интервюирана, но казва само, че е добре и щастлива, защото всичко е вече минало.

Томас издишва шумно. Какво си мисли тази жена? Как може да излага живота си на подобна опасност, след като има него и децата?

Трябва сериозно да си поговорят. Не може да продължава така.

Следващите страници са изпълнени от историята на Карина Бьорнлунд, министър на културата. Как я подмамили да се присъедини към Зверовете, маоистка групировка от Люлео през шейсетте. След като напуснала групата, останалите се отдали на насилие, нещо, за което тя лично съжалява най-дълбоко. Министърът прави опит да опише духа на онова време, оня стремеж към справедливост и свобода, който напълно излязъл от всякакъв контрол.

Истината около взрива на F 21 запълва следващите две страници. Вече арестуваният сериен убиец, запратил една открадната от самите военни сигнална ракета в кофа с авиационно гориво, с което предизвикал експлозията.

Пропуска тази статия, след като е прочел заглавието и уводните редове.

Следват две страници, посветени на убиеца Рагнвалд, един от най-безмилостните терористи на ЕТА, съумял да се изплъзва от ръцете на полицията и службите за сигурност из цял свят в продължение на три десетилетия. Замръзнал до смърт в онова компресорно отделение пред очите на Аника и останалите, които нямали възможност да му помогнат по какъвто и да било начин.

Разглежда зърнеста снимка на млад мъж, мургав и слаб, с незапомнящи се черти на лицето.

И отново Аника с кратко описание на професионалните й постижения.

Закрива очи с длан.

Странно, сякаш усеща топлина, събрана в ръката му от допир с вестника.

Миг по-късно телефонът звъни и той вдига слушалката с усмивка.

— Трябва да се видим — казва София Гренборг и се разридава гръмогласно. — Случи се нещо ужасно. Идвам към теб.

За миг се оставя да затъне в нейната паника. Гърлото му се свива. Терористи, убийци, замръзнали до смърт хора.

Сетне нещата застават по местата си. Ужасите на София нямат нищо общо с тези на Аника. Прокашля се и поглежда часовника с мисълта да я откаже от това й намерение.

— Имам работна среща след петнайсет минути — лъже той и се изчервява от срам.

— Пристигам след пет.

Затваря, а Томас остава на място и в главата му зазвучава непозната игрива мелодия.

В петък тя бе щастлива донемайкъде, понеже й се обадили от Светът на областните управи. Питали я какво си е пожелала за Коледа.

— Казах, че искам теб — пошепва му тя в ухото и го целува.

Поглежда първата страница на Вечерна поща, един от най-големите вестници в Скандинавия, за който неговата толкова сериозно гледаща жена разкрива група терористи. Тя променя действителността, докато той и неговите колеги се опитват да я обуздават и администрират; тя предизвиква събития, докато той пуска димни завеси.

Телефонът звъни отново. Търсят го от рецепцията.

— Имате посетителка.

Изправя се и поглежда към църковния двор отдолу. Заскрежен и скован от студ. Разкършва рамене в опит да прогони безпокойството, лепкавото чувство на неохота и дълг.

След малко в стаята се изтърсва София Гренборг с подути, разплакани очи, със зачервен и подпухнал нос. Помага й да съблече палтото си.

— Не разбирам какво става — подсмърча тя, като измъква кърпичка от чантата си. — Не мога да проумея що за муха им е влязла в главите.

Погалва я по бузата и опитва да се усмихне.

— Какво е станало?

Тя се свлича на един стол, притиснала кърпичка към устата.

— Шефовете искат да ме местят — отвръща гостенката на пресекулки. — Чиновник в отдела по уличното движение.

Свежда глава и раменете й започват да се тресат. Томас пристъпва от крак на крак от неудобство, не знае какво да направи, а после се надвесва над нея и застива.

— София — започва той. — О, Господи, недей така, бедничката…

Тя млъква и вдига към него поглед, изпълнен с пълно неразбиране.

— След всичко, което съм свършила. От пет години насам съм се отдала изцяло на тази работа. Как могат да ме понижават по този начин?

— Сигурна ли си, че не е повишение? — пита Томас, като присяда върху бюрото и отпуска ръка върху гърба й.

— Какво ти повишение! Губя бонусите като ръководител на програма и трябва да освободя кабинета си още днес, за да се преместя в общо работно помещение някъде в Шиста. Няма да разполагам дори със собствено бюро.

Томас разтрива раменете й, глади косите, поглъща аромата на ябълки.

— Изтъкнаха ли някаква причина?

София заплаква отново, става и затваря добре вратата.

— Хайде, миличка — промълвя той, — седни и ми разкажи всичко.

Тя се съвзема и бърше нос.

— Ще оправим нещата — окуражава я той. — Казвай.

— Извикаха ме на среща. Зарадвах се истински. Помислих, че ме включват в някоя от комисиите, а виж какво стана.

— Но защо?

Тя поклаща глава.

— Казват, че е част от реорганизацията преди обединението с вас, и ме изпращат там. Томас, нищо не разбирам. Какво става?

Целува я по челото, гали косите й, поглежда часовника си.

— Миличка — започва той, — трябва да вървя на съвещание, а и никого не познавам във Федерацията…

Думите му увисват във въздуха. Тя го поглежда с широко отворени очи.

— Нищо ли не можеш да направиш?

Потупва я по бузата.

— Е, винаги може да се опита. Всичко ще се оправи от само себе си, ще видиш.

— Мислиш ли? — пита тя и се изправя.

Следва я, като продължава да попива ябълковия аромат на косите.

— Несъмнено — отговаря Томас и взема палтото й.

София го целува нежно, преди да се обърне, за да облече палтото.

— Няма ли начин да наминеш довечера? — шепне тя в шията му. — Бих могла да сготвя нещо италианско.

Усеща струйка пот да се стича между плещите.

— Не тази вечер — отговаря бързо Томас. — Жена ми се върна. Не видя ли вестника?

— Какво? — Отваря широко влажни очи. — Кой вестник?

Той я оставя край вратата, отива до бюрото и обръща към нея първата страница на Вечерна поща. Тъмните, невиждащи очи на Аника се взират в нея.

— Разбива терористична банда — чете София и не вярва на очите си смаяна. — С какво точно се занимава жена ти?

Томас поглежда снимката на Аника, докато отговаря:

— Беше шеф на криминалния отдел, но това отнемаше прекалено много време от семейството. Сега е независим репортер. Отговаря за корупцията и разни политически скандали. По този случай работи от няколко седмици.

Оставя вестника със снимката нагоре и сам усеща нотката гордост в тона и държанието си.

— Трябваше да се върне още вчера, но изникна този проблем. Прибира се днес следобед.

— Е, ясно, значи си зает довечера.

Оставя го, без да добави друго, и Томас е изненадан от чувство на истинско облекчение, което го обзема след излизането й.

Аника наблюдава пейзажа през прозореца от вагона на Арланда Експрес. Замръзнали нивя и ледени ферми пробягват пред погледа й, без да ги вижда. Очите й остават неподвижни — има усещането, че са пълни с пясък.

Нощта отлита неусетно в преценки на различните възможности и анализ на техните последици, в групиране на факти и формулиране на аргументи. И сега статията е в бележника, готова за печат.

Вкъщи. Не става дума за самата къща или определено място. Това е нещо съвършено различно.

Затваря очи и обмисля още един път взетите решения. Първо: текстът се публикува. Второ: живяла е в сградата на Хантверкаргатан цели десет години. Това не означава, че домът й е там. Томас никога не е харесвал живота в града. За него ще бъде облекчение.

Трябва да победя. Трябва да съм по-силна. Никакъв шанс за противника. Тя не може да бъде алтернатива. Томас няма да се свърже с неудачница.

Телефонът вибрира във вътрешния джоб на зимното й яке. Измъква го и вижда, че е Q. Обажда се от личния си номер.

— Поздравления — казва шефът на Националния криминален отдел.

— За кое? — пита Аника.

— Виждам, че са ти върнали телефона.

Тя се усмихва леко.

— Дадоха ми го хората ти в Люлео. Бил в джоба на Ханс Блумберг, когато го пипнали сред ледовете. Какво мога да направя за теб?

— Все се чудя за една работа. За онези пари.

— Кои пари?

— Парите на Рагнвалд. Торбата с евро.

Аника гледа как боядисаните в синьо индустриални сгради профучават край нея със 160 километра в час.

— Нямам представа за какво говориш.

— Как ги откри?

Затваря очи и се полюлява в синхрон с вагона.

— Тъкмо бях излязла на разходка и се спънах в торба с пари, навярно изпусната от някого. Предадох я в полицията като намерено чуждо имущество. За нещо друго да се чудиш?

— Това е резултатът от цял живот работа на Рагнвалд — казва комисарят. — Той е убивал хора за пари през всичкото време, но не ги е използвал да направи живота си по-приятен. Точно заради това не са успели да го заловят. Трупал е всичко в трезора на своя лекар и го е изпразнил едва преди месец.

Аника поглежда отново през прозореца.

— Господи — казва тя. — Какво ли е станало с тях.

— Може да ги е изпуснал някъде. В някоя трансформаторна кутия например.

— Например. Но надали някога ще узнаем със сигурност.

Комисарят се засмива, признал поражението си.

— Знаеш ли колко бяха?

— Около дванайсет милиона, предполагам.

— Близо четиринайсет. Сто двайсет и осем милиона крони.

— А така.

— Никой не е съобщавал за изгубени пари. Ако собственикът не се появи до шест месеца, отиват при онзи, който ги е намерил.

— Обаче? — пита Аника.

— Обаче — отговаря Q, — тъй като областният прокурор в Люлео подозира, че са резултат от престъпна дейност, възнамерява да ги конфискува.

— Кофти — отбелязва Аника.

— Чакай малко, не съм свършил. Понеже не предявяваш претенции за цялата сума, прокурорът реши да ти даде обичайните десет на сто възнаграждение.

Вагонът, а и целият свят притихват начаса. Пред очите на Аника профучават мол и градински център.

— Вярно?

— Ще се наложи да изчакаш половин година. След това са твои.

Аника пресмята наум, препъва се из нулите.

— Ами ако някой си ги поиска?

— Ще се наложи да описва в какво са били сложени, приблизително кога и къде са изгубени и, естествено, какъв е произходът на парите. Ти обичаш ли пари?

— Не особено — отвръща Аника. — Вълнуващо е само когато ти липсват.

— Така си е.

— Между другото — променя темета Аника, като разгръща вестника до себе си, — кой каза, че Блумберг е взривил самолета?

— Той лично. Защо? Ти на друго мнение ли си?

Аника си представя Торд Акселсон и неговото лице, посивяло от пазените цял живот тайни.

— Не-не — бърза да отговори тя. — Мислех си само как всичко си застава по местата…

— М-да — отвръща и затваря.

И Аника остава с телефонната слушалка в ръка.

Дванайсет милиона и осемстотин хиляди. Крони. Почти тринайсет милиона. Тринайсет. Милиона. След шест месеца. Възможно ли е някой да поиска парите? Възможно ли е? Кой ще е в състояние да опише сака, обстоятелствата?

Рагнвалд и тя самата — никой друг.

Тринайсет милиона крони.

Звъни на Ане Снапхане.

— Как изглежда в крайна сметка тоя апартамент на Артилеригатан?

Ане въздъхва, току-що събудена.

— Кое време е?

— Нещо и четвърт. Изискан ли е?

— Пълна порнография. Получих оргазъм още на влизане в сградата.

— Направи им оферта. Можеш да вземеш четири милиона назаем от мен. Намерих цяла камара пари.

— Задръж така, че ми се пикае…

Аника чува слушалката да тропва върху нощното шкафче отсреща и отправя поглед към щръкналите тухлени фасади на същинския център, с неговите тесни, претъпкани улички, с пешеходци, щъкащи сред автомобилни газове.

— Влакът пристига на Централната гара в Стокхолм след три минути — съобщава металически глас.

Аника облича поларното яке.

— Та какво казваше? — пита Ане, върнала се отново при телефона.

— Виж какво, нямах намерение да бия тъпана, но към средата на лятото ще получа награда в размер на няколко милиона заради намерени и предадени пари. Можеш да разчиташ на четири милиона от тях за преместването си в Йостермалм.

Прехапва устна и чака. Не е нужно някой да знае каква точно сума ще получи.

По линията се носят шумове.

— Ти не си наред, нали ти е ясно?

Влакът забавя ход, приближил гарата.

— Добре — казва Аника. — Тогава аз ще го купя, а ти ще го вземеш под наем от мен.

— Виж какво — казва Ане Снапхане, — не мога да приема подобно нещо.

Аника се изправя и мята чанта през рамо.

— Значи, не си чела вестници днес?

— Че нали току-що ме събуди.

— Вечерна поща съобщава, че Карина Бьорнлунд не възнамерява да подаде оставка. Иска да си остане министър.

— Какво говориш?

— Това обаче не отговаря на истината — продължава Аника и напряга тялото си при спирането на композицията, — тя се оттегля още утре.

— И защо?

— Трябва да вървя — приключва разговора Аника, сетне скача на платформата и се упътва към изхода. Въздухът е студен, но все пак по-мек отколкото в Люлео, и тя пълни дробове с жадна наслада. Сакът подскача върху гърба й, земята е равна и устойчива.

Сега ще напазарува, ще си напише статията, ще я прати по имейла на Шюман и ще си прибере децата по-рано. Ще имат време да опекат нещо, да изгледат заедно някоя касета от видеотеката, докато чакат тати. Може би малко солети, само този път, и по изключение огромна бутилка кола. А после вечеря с предястие, десерт и домашно приготвен сос „Беарнез“.

Излиза на Кунгсбрун и поема към Флеминггатан. Ангелите в глава й мълчат като онемели. Заеманото от тях пространство е освободено за истински мисли, но точно сега тя си взема почивка от мисленето.

Може да са се махнали завинаги.

А може би само са се притаили.

Най-важното на този свят е да си част от нещо, казва си тя.

52

Томас слиза от автобуса пред тях и вдига поглед към фасадата. Всичките им прозорци светят. По стъклата има коледна украса и той усеща приятна топлина да пълни гърдите му.

Хубаво е, когато тя си е у дома.

Литва нагоре по стълбите, звънва закачливо, докато отваря, за да бъде посрещнат с щастливи писъци, които изпълват апартамента, преди още да е влязъл.

— Тате!

Децата се хвърлят в обятията му, показват рисунки, разказват му за разходката и колко хубав е филмът, който са гледали, молят за компютъра, а мами им дала солети и кола, а пък Елен направила салата, докато Кале приготвял швейцарско руло с крем, което било за десерт.

Той окачва палтото, оставя куфарчето, разхлабва възела на вратовръзката и отива в кухнята. Аника приготвя стекове, отворила е за малко прозореца, за да не умирише помещението.

— А, хубаво, че се върна навреме. Готови сме за ядене.

Той я приближава и отпуска ръце върху раменете й, целува я по врата и притиснал слабини към ханша й, силно я прегръща.

— Трябва да бъдеш по-внимателна — шепне той. — Нали знаеш колко си важна за нас?

Тя се обръща, поглежда го в очите и го целува нежно.

— Имам добри новини. Седни.

Томас присяда край подредената за вечеря маса, налива си минерална вода и търси с поглед вечерния вестник.

— Намерила съм една къща — съобщава Аника, докато слага цвърчащия тиган върху дизайнерската подставка. — В Юршхолм. Нов строеж само за шест милиона и деветстотин хиляди.

Той вдига поглед към поруменялото й лице.

— Моля?

— Изглед към морето — продължава тя. — Така ще имаш възможност отново да си го гледаш. Винтервиксвеген. Знаеш ли къде се намира? Голяма градина с овошки, всички подове са от дъб, преходни трапезария и кухня. Средиземноморска мозайка в двете бани, четири спални.

Очите й светят от въодушевление, но нещо мрачно и тайнствено тъмнее в погледа, нещо, от което го побиват тръпки.

— И как ще си го позволим? — пита той, вперил поглед в панерчето с хляб, а сетне посяга за една филийка и отхапва.

— Елен и Кале! Готово е — провиква се тя към антрето, а след това сяда насреща. — Намерих много пари. Ще получа огромна награда.

Томас измъква филията от уста и я зяпва.

— Как така си намерила?

Тя се усмихва насреща му, без да мигне.

— Седем милиона.

Томас спира да дъвче и смръщва вежди.

— Намерени?

— Цяла торба с пари.

— Пари?

Тя кимва все така усмихната.

— Това е някаква лудост, — отсъжда Томас и оставя филията върху масата. — Сериозно ли говориш?

— Ще трябва да отскоча до редакцията след вечеря — казва Аника и си взема печен картоф.

— Няма значение — отвръща Томас. — Ще те изчакам.

Тя се пресяга през масата, за да го погали по бузата и косите.

— Недей да ме чакаш.

— Седем милиона — повтаря той. — Къде ги намери?

Децата се втурват в кухнята, боричкат се за привилегията да седнат по-близо до Аника.

— После ще ти обясня — казва му тя само с устни.

— А и от продажбата на апартамента ще спечелим огромна сума — отбелязва Томас.

Аника става за соса, а той е обзет от необяснимо усещане за нереалност. Тя е зеленикава женичка от друга планета. Напълно лишена от мекота и сговорчивост — твърда като кремък.

Следващата мисъл го връхлита изневиделица: Няма друга като Аника.

Съзнанието за това кара гърлото му да се свие от нещо, което би могло да се нарече щастие.

Аника седи пред кабинета на Андерс Шюман с усещането, че пропада нанякъде. Откъм новинарската редакция се носят приглушени, слаби звуци. Дневната смяна си е отишла, а нощната още не се е окопитила напълно. Намаленото осветление в коридорите хвърля неравномерни, танцуващи сенки.

Нейното работно място. Стабилна структура, от която и тя е част.

— Можеш да влезеш — съобщава секретарката на Шюман.

Аника се изправя неуверено, влиза в кабинета на главния редактор и затваря плътно вратата зад себе си.

Главният е зад бюрото, чете някаква разпечатка. Лицето му е зачервено, а вратът изглежда потен. Аника прави няколко предпазливи крачки напред, хвърля поглед към разпечатката. Нейната статия, разбира се. Сяда с изправен като дъска гръб.

— Какви игрички играеш? — пита главният, без да вдига глава, с усилие да прозвучи насмешливо, но загрижено.

Тя го гледа втренчено, усещането за пропадане още е с нея, умора пулсира из цялото й тяло.

— Написала съм статия, която излиза в утрешния брой — отговаря Аника с безизразен глас.

Той взема химикалка и започва да почуква с нея върху листа.

— Сигурно няма да те изненадам, ако отбележа, че нося отговорност за всичко, което се публикува в този вестник. Решението дали тази статия ще излезе, или не, е изцяло мое.

Тя преглъща с усилие.

— И?

— И аз казвам не.

— Тогава ще я занеса другаде.

— Не можеш — заявява Андерс Шюман.

— Мога като стой, та гледай — отвръща бързо тя. — От Работник няма да откажат. Те гръмнаха за корупция в правната система през петдесетте. Ще я лапнат като топъл хляб.

— Забранявам.

— Свобода на словото — напомня Аника. — Да си чувал този израз? Свободен свят, демокрация? Ако моят работодател — в дадения случай Вечерна поща — каже не на моя статия, аз придобивам правото да я предложа другаде.

Усеща пулса си да забързва. Атмосферата е заредена с неговите съмнения и неодобрение. Няколко секунди мълчание.

— Днес имах крайно неприятен разговор — проговаря най-сетне той. — Коя е София Гренборг?

Подът пропада под нея. Зяпва от изненада, а кръвта се отдръпва от лицето й.

— Какво имаш предвид?

— Откъде я познаваш?

— Колежка е на… мъжа ми.

— Аха! — реагира Шюман с пламъче в погледа. — Значи, работи с мъжа ти. В тясно сътрудничество?

Мислите нахлуват, блъскат се една в друга във вихрен танц.

— Тя ли се обади? — пита Аника и чува потресения си глас.

— Не, не тя, а шефът й от Федерацията на областните управи. Знаеш ли за какво става дума?

Тя поклаща глава с пресъхнала уста.

— Твърдят, че си се обаждала в техните отдели с инсинуации по неин адрес? Така ли е?

Аника поема дълбоко въздух.

— Получих някои сведения.

— Добре. Получила си сведения, че тази жена е подправила данъчните си декларации, че е била десен екстремист и надува служебните си разходи, така ли?

Аника прибира лакти до тялото. Разговорът не върви точно както си го е представяла.

Кимва.

— Доколко тясно е сътрудничеството им с мъжа ти?

— Не кой знае колко. Участват в една и съща работна група.

— В извънработно време? — Шюман се накланя към нея. — Често ли закъснява вечер?

Аника вдига брадичка.

— Понякога.

Тишината в стаята натежава. Аника преглъща шумно.

— Разгадали са ходовете ти — казва бавно главният редактор. — Реших, че трябва да го знаеш. Разбрали са, че просто правиш опит да я окаляш. Но те, така или иначе, ще й посочат вратата. И знаеш ли защо?

Аника го гледа объркана и потресена. Ще й посочат вратата? Уволнили ли са я? Нима ще изчезне от хоризонта?

— През пролетта се сливат със Съюза на общините — съобщава Шюман с леден глас. — Точно в момента не могат да си позволят компроматна кампания от страна на Вечерна поща. Всъщност дават мило и драго, за да избегнат подобна възможност. Една криза в доверието към тяхната институция ще сведе до нула резултатите от усилията им през последните четири години.

Главният няма повече сили да остане на едно място, става и започва да мери помещението с крачки, а после спира и се надвесва над нея.

— Да не мислиш, че не ми е ясно? Тя е станала прекалено близка с мъжа ти, нали? Колко близка? Да не се чукат в семейното ложе?

Аника запушва уши с длани и затваря очи.

— Престани! — крясва тя.

— Как си посмяла? — виква главният в отговор. — Как си посмяла да злоупотребиш със служебното си положение в този вестник за собствени нечисти интереси?

Тя отпуска ръце и отваря широко очи.

— Много те бива в приказките — проговаря Аника с отпаднал глас.

Чертите на лицето му се изкривяват от дива ярост. Взира се в очите й, сякаш търси там някакво обяснение.

— Никъде няма да носиш тази статия — заявява най-накрая шефът, а след това се протяга и тръгва към стола си. — Излезе ли този текст от сградата, лично ще се обадя в полицията.

Бяла светлина експлодира в главата й. Нейната мощ я изхвърля от стола право към бюрото на главния. Приближава лице на сантиметри от неговото. Вижда го как се сгърчва.

— Хубаво — казва тя с дрезгав глас. — Аз ще се оправя. Защото знаеш ли какво? Аз съм права. Няма начин да загубя.

Главният е втрещен.

— Разбирам — промълвя той. — А какво ще кажеш на съпруга си, когато полицията те арестува за клевета и злоупотреба със служебно положение? Как ще реагира той, когато научи защо са я изгонили? Кой ще получи права върху децата и какво ще стане с работата ти? Нали не се заблуждаваш, че ще останеш на работа, ако занесеш статията в Работник?

Аника усеща адреналинът да нахлува в главата й, отлепя поглед от лицето на мъжа, заобикаля бюрото и се изправя точно пред него.

— А с теб какво ще се случи? — съска тя с приглушен глас. — Да не мислиш, че ще си останеш зад това бюро, след като разкажа всичко както си е, включително заплахата ти да ме съсипеш заради моя отчаян опит да спася брака си? Да не би да си въобразяваш, че ще ти остане капка авторитет, след като се разчуе, че се опитваш са спреш статия, която разобличава най-наглото посегателство срещу свободния печат в наши дни? Когато стане широко известно, че си използвал непубликувана информация относно действащ министър, станала достояние на редакцията, за да го изнудиш с цел да навредиш на конкурент? А какво ще кажеш за Асоциацията на вестникарските издатели? Нима допускаш дори за миг, че ще те огрее председателското място? Свършено е с теб, Шюман. Може заедно да пропаднем, но ти ще се срутиш от много по-високо.

Той я гледа втренчено. Аника усеща огъня в очите си и отвръща на погледа му.

В него има нещо мрачно и неуловимо, сенки на страст и амбиция, на усет към обстановката, оформени и деформирани от дългогодишен опит. Когато мисли и проблеми влизат в главата на главния редактор, те не текат по права линия. Мятат се и лъкатушат по оставени от предишни случаи коловози, но ходът им си остава логичен.

Андерс Шюман е прагматик. Той ще направи онова, което е необходимо, за да остане невредим в максимална степен, а също и дребните му интереси.

Аника е принудена да се усмихне.

— А какво става, ако пуснем материала? — проговаря той кротко, със съмнение в гласа.

Пламъците в очите й угасват.

— Вечерна поща укрепва позициите си на лидер в защитата на гражданските свободи, като неутрализира всяко възможно съмнение относно днешните ни ценности. Само ние браним истината и демокрацията. Без нас варварите ще се налудуват на воля.

— Евтино — отбелязва главният.

— Всичко зависи от начина, по който го поднесем — възразява Аника. — Хората ще ни повярват, ако ние сами си повярваме.

Главният изправя гръб и посяга за бутилката минерална вода, отпива и я поглежда изпод вежди.

— Блъфираш — казва той, след като връща бутилката на мястото й. — Никога не би причинила подобно нещо на вестника.

Аника се замисля.

— По-рано не бих, но сега и окото ми няма да мигне.

— Сигурно си се побъркала — решава Шюман.

Тя присяда на бюрото и опира лакти о колене. Сключва длани и се накланя напред.

— Знаеш ли — заговаря спокойно Аника, — може и да си прав, но това го знаем само двамата. Ако се опиташ да спреш публикуването с довода, че съм душевноболна, само ще влошиш нещата.

Шюман поклаща глава.

— Дори ако само допусна мисълта за публикуване на това нещо, край с мен, завинаги — промълвя той толкова тихо, че Аника едва го чува.

— Нима не разбираш колко много грешиш? Ако го направим както трябва, оставаш на това бюро за вечни времена. Абсолютно недосегаем.

Той вдига поглед към лицето й. Цяла бездна бушува в него, гигантска битка на сенки.

— Помисли само — продължава Аника. — Казваме нещата точно каквито са, цялата история от край до край. Как сме открили, че Карина Бьорнлунд е член на терористична група, как съм го казала на теб, а ти на председателя на борда, който, от своя страна, изпраща имейл до министъра с молба за спешна среща — разполагам с входящия номер на документа. Как се е възползвал от наученото от мен и теб, за да я изнуди, да я подтикне към внасяне на изменение в правителствен проектозакон, чиято скрита цел е ликвидиране дейността на телевизионен канал, застрашил деловите интереси на нашите собственици. Но ние разкриваме истината независимо от опасността, ти проявяваш характер, в качеството си на законно отговорен за всички публикации, поемаш изцяло риска, и ето че ставаш шеф на Асоциацията на вестникарските издатели.

— Няма да се получи — възразява той тихо.

Аника пуска тънка усмивка.

— Напротив, ще се получи. И знаеш ли защо? Защото всичко това е истина.

— Не си струва.

— Ако това не си струва, кое тогава? Ние за какво сме тук? Да осигуряваме дивиденти по акциите на собствениците, или да браним демокрацията?

— Нещата не са толкова прости.

— Бъркаш. Точно толкова прости са.

Скача от бюрото, взема чантата си и я мята през рамо.

— Тръгвам.

— Става дума само за един лайнян американски канал.

— Това няма абсолютно никакво значение.

Вижда как се спихва като продупчен балон.

— Чакай — спира я той с вдигната ръка. — Не си тръгвай още. Не говориш сериозно, нали?

Тя се олюлява лекичко.

— Напротив.

Наоколо се възцарява тишина, колосална, тежка и мрачна. Тя стои там, на половината разстояние до вратата, и го гледа, буквално вижда съмненията, опасенията и разнообразните алтернативи, които се боричкат в главата му.

— Собствениците ще изтеглят целия тираж — казва той.

— Вероятно.

— Дума не бива да се разчуе.

— Не, не бива.

— Значи, не можем да я пуснем през дежурната.

Аника не отговаря, изчаква зашеметяващият извод да се уталожи в съзнанието му.

— Цялата работа трябва да се свърши тук — продължава главният. — Ще рече, от теб и мен. Можеш ли да се справиш с предпечатната подготовка?

— Горе-долу.

Главният затваря очи и ги закрива с длани за малко.

— За колко страници говорим?

— Четири двойни — отвръща тя. — Плюс шапка и увод на първа.

Шюман мълчи цяла безкрайна минута, преди да отвори уста.

— Ще се обадя в печатницата да допълнят новините.

— Допълнителни страници?

— Осем — отговаря главният. — Мисля, че стигат.

— Можем ли да се доверим на човек в печатницата?

— На Боб. Колко бързо можеш да работиш с редакторската програма?

— Не много.

Поглежда го право в очите. В тях вижда съсредоточена решимост.

— Предстои ни дълга нощ.

— Знам — отвръща Аника.