Червения вълк

11

Ане Снапхане се събужда с тъпа болка в главата и бели светкавици в очите. В устата отвратителен вкус, а изпод леглото се разнася страховит шум. След няколко сериозни напъна мозъкът й най-сетне стига до извода, че звъни телефон. Опипва непохватно край леглото, докато случайно докопва спираловидния кабел от слушалката. Вдига я към устните си със стенание.

— Чете ли вестника? — пита Аника от другия край на линията. — Пълна свинщина. Ако нямах да изплащам жилище, бих напуснала още днес. Не, още вчера.

Гласът кънти по странен начин, сякаш резонира в стъклена стена, разположена между ухото на Ане и мозъка й.

— Какво става? — пита тя с глас, който се отразява от тавана и звучи като грак.

— Паула от Поп Фактъри е била принуждавана да прави орален секс — чете Аника със същия кънтящ глас.

Ане полага усилия да седне в леглото.

— Кой?

— Не знам дали има смисъл да се занимавам повече — заявява Аника. — Аз им разкривам убийство на репортер, възможни са връзки с тероризъм, само ние имаме информация по случая, и какво става? Радио и телевизия цяла сутрин дъвчат и предъвкват Бени Екланд като главна новина и се позовават на нас, а ние какво избираме за шапка на първа страница? Тъпа кавалджийска история!

Ане се предава и рухва назад, върху възглавниците. Засенчва очи с длан. Сърцето й бие като парен чук, цялата плувва в пот. Неясна тревога преобръща стомаха и наопаки.

Защо ми трябваше да пия последното питие?

— Ане?

Тя се прокашля.

— Колко е часът?

— Към десет. Върнах се в тъпия им музей. Във военната база. И да не мислиш, че мръсният копелдак, дето го завежда, е дошъл на работа? Да не е луд! И сега вися тук като пълен идиот.

Дори не се и опитва да вникне в смисъла на чутото, защото вече съвсем изпусна нишката. За кой ли път.

— Кофти работа — съгласява се Ане.

— Идваш ли довечера?

Ане разтрива чело, напъва да си спомни какво са се разбирали.

— Не можем ли да се чуем по-късно. Аз тъкмо…

— След пет съм си у дома.

Пуска слушалката на пода, а тя започва да дава заето. Предпазливо отваря отново очи, налага си да погледне празното пространство наоколо.

Няма го. Вече не. Поглежда тавана, после към прозореца. Спомня си миризмата му, смеха и онези гневни бръчици. Мисълта, че вече няма да е при нея, бавно си пробива път и я сковава цялата, тялото и става безчувствено и студено. Бяха се разбрали, сключили бяха споразумение. Прекрасно детенце, съвместен живот, идеална смесица от свобода и отговорности. Никаква вина, никакви претенции, единствено грижа и подкрепа. Отделни жилища, дъщеричката в едното или другото за по седмица, някоя и друга споделена вечер или уикенд, Коледи и рождени дни.

Тя спази своята част от сделката; нито веднъж не допусна друг мъж близо до себе си.

Но ето че той заживява с някаква агресивно моногамна жена от Шведската телевизия, която вярва в истинската любов и живота по двойки.

Поне тази идиотка да беше по-различна — мисли си Ане, — да беше някое симпатично миньонче, русо, хубавко и сговорчиво. Да беше избрал нещо, което на мен ми липсва, а тя е съвсем същата. Сходна външност, има почти същата професия. Усещането за изоставеност е до известна степен преувеличено. И не защото нещо с външността на Ане не е в ред. Не, тя е сбъркана като личност. Цялото й отношение към света е погрешно, привързаността и верността й.

Сълзи на самосъжаление започват да напират, но тя ги потиска с кръвожадна решимост.

Той не го заслужава.

Аника стиска толкова силно челюсти, че я заболяват.

Но няма да заплаче, не и заради това. Не и заради просташките приоритети на нощния екип. Все едно е отново стажантка, само че още по-зле. Тогава, преди повече от девет години, още няма представа за какво става дума, готова е да прощава грешни преценки, да се оставя на началството да я мачка с мисълта, че явно нещо не е доразбрала. Сигурно има някаква висша цел, за която не си дава сметка, но ако се съсредоточи достатъчно упорито, сто на сто ще я осъзнае. Гордее се с това, че е открита и готова да се учи, не е самодоволна и невежа критикарка, каквито са повечето новаци.

Сега знае как се играе играта, но това знание я парализира с усещане за безсилие.

Понякога си мисли, че всичко се прави само за пари. Ако бе също толкова доходно и безопасно да се продават наркотици, собствениците сигурно щяха да се занимават с това. В други дни нещата й се виждат по-розови. Разбира взаимните зависимости така, както са я учили: комерсиализмът гарантира свобода на словото и демокрация, вестниците задоволяват нуждите на читателите, а печалбата осигурява следващите публикации.

Отпуска малко мъртвата хватка върху волана, опитва да се успокои. F 21 изчезва зад нея в дъното на правия път към магистралата. Набира номера на полицейския участък, но линията на инспектор Сууп е заета — и други чакат да се свържат с него.

Няма значение колко съм добра, казва си тя с горчивина, която не може да преглътне. Истината избуява и разцъфва, преди да я спре: Истината е без значение — важни са само фантазиите, които можем да извлечем от нея.

За да не пропадне в бездната на самосъжалението и да остане на линия, започва да задава на нещастната и все повече изпадаща в стрес телефонистка въпроси, свързани с организацията на участъка. Целта й е да я улиса в приказки, докато се освободи линията на Сууп.

— Мога да ви включа в списъка на чакащите — казва тя, след като инспекторът привършва поредния разговор.

И Аника е оставена на изчакване, но за щастие не й пускат задължителната музика. Точно сега електронната версия на „На Елизе“ би я докарала до лудост.

Вече е отминала кръговото на Бергнесет, когато нещо в слушалката прещраква и ето че редът й е дошъл.

— Какво да ви кажа — започва инспектор Сууп, — дължа ви цяла камара благодарности. Майката на Линус Густафсон се свърза с нас в седем тази сутрин, за да съобщи, че тайнственият свидетел от днешния брой на Норландски новини е нейният син. Каза още, че сте се опитали да го убедите да съобщи каквото знае на полицията или на някой възрастен. Това я е впечатлило. Синът й не бил на себе си от неделя насам нито е ял, нито спал като хората, нито искал да ходи на училище…

Обзема я осезаемо спокойствие.

— Радвам се да го чуя. Какво ще кажете за неговата версия?

— Не сме разговаряли лично. Откакто пуснахте новината по агенциите, не мога да мръдна от телефона, но хората ни са отишли с него на местопрестъплението и нещата сякаш се връзват.

— Бързо работите — хвали го Аника, като се опитва да му внуши, че е дълбоко впечатлена.

— Искали са да отидат по тъмно, за да бъдат условията максимално близки, а и за да избегнат журналистическия наплив. Изглежда са успели.

— И…? — пита тя, като спира на червено точно преди моста на Бергнес.

— Засега можем да кажем, че разследваме не просто непредумишлено причинена смърт и бягство от местопрестъплението, а съвсем умишлено убийство.

— Ще викате ли националния отдел по убийства?

Отговорът прозвучава неопределено:

— Ще трябва да изчакаме и да видим какво ще ни донесе първият ден, та…

Светва зелено и тя преминава кръстовището с Гранудсвеген.

— Бени е пуснал цяла поредица статии за тероризма през последните месеци — казва Аника. — Аз самата се връщам в момента от F 21. Мислите ли, че смъртта може да има нещо общо със статията му за тамошния инцидент или с някоя друга?

— Не искам да изпадам в догадки. Ще останете ли за малко така, моля?

Не изчаква отговор. Чува как слушалката удря с тъп звук бюрото, а после и стъпките му през кабинета, преди да затвори вратата.

— От друга страна обаче — продължава Сууп, след като отново взема слушалката, — тази сутрин си говорихме с капитан Петерсон за нещо, което ви касае.

Смаяна тя отдръпва крака си от газта.

— Не искам да го обсъждам по телефона. Ще имате ли време да наминете следобед?

Аника тръсва енергично ръка, за да изхлузи часовника изпод ръкава на горната дреха.

— Няма да мога, самолетът ми излита в два и петдесет и пет, а преди това трябва да мина през Норландски новини.

— Добре, ще се видим там. Съдебните експерти по случая са там и аз обещах да отида и да обсъдим какво точно да търсят.

Лицето на секретарката в приемната е подпухнало от плач. Аника подхожда предпазливо и с респект, ясно съзнавайки, че се натрапва.

— Редакцията не приема днес — сопва се жената. — Елате утре.

— Казвам се Аника Бенгтзон. Аз съм тази, която…

— Глуха ли сте? — пита жената и се изправя, видимо разтреперана. Днес сме в траур, в траур. Наш репортер е… ни напусна. Така че е затворено. Целия ден. Вървете си.

Аника е бясна.

— За Бога, всички ли са се побъркали? Простете, задето ви обезпокоих.

Обръща гръб на жената и се упътва към стълбите за редакцията.

— Ей! — виква жената зад нея. — Това е частна фирма. Върнете се.

Аника хвърля поглед през рамо и казва, колкото да не остане длъжна:

— Ами застреляйте ме тогава.

След няколко стъпала долавя звуци от нещо наподобяващо възпоменателна служба. От площадката пред главния вход има възможност да види участниците — безцветна маса посивели коси, тъмносиви сака, кафяви пуловери. Приведени гърбове, запотени вратове, атмосфера на гневно объркване, която прави хората безжизнени и мълчаливи. Въздишките сякаш им изчерпват всичкия въздух, лишават сградата от кислород.

Поемайки дълбоко дъх, тя влиза в помещението, мъчи се да остане незабелязана най-отзад, като същевременно проточва шия да види кой говори пред събраните.

— Бени Екланд нямаше семейство — казва мъжът, типичен вестникарски шеф, в тъмен костюм и лъснати обувки. — Ние бяхме неговото семейство. Имаше нас, имаше и Норландски новини.

Присъстващите не реагират на думите му, всеки е потънал в собствения си потрес и неверие, в тази невъзможност на смъртта. Тръпнещи ръце, вторачени в пода или шарещи насам-натам безутешни погледи, всеки човек е отделен остров. Репортери и фотографи от други медии са се наредили покрай стената. Веднага ги разпознава по израза на алчно любопитство; за нищо не им пука, вниманието им е привлечено от говорещия и опечалените.

— Бени бе от онези журналисти, които вече не съществуват — припява мъжът с лъснатите обувки. — Репортер, който никога не се отказваше. Винаги искаше да стигне до истината независимо на каква цена. Ние, които имахме привилегията да работим заедно с него през всички тези години, оставаме с велико наследство — споменът за възможността да познаваме такъв всеотдаен и отговорен професионалист. За Бени нямаше такова нещо като извънредни часове, понеже се отнасяше към работата най-сериозно…

— А-ха — шепне някой в ухото й, — ето че стигаме до най-важното.

Тя врътва глава и съзира Ханс Блумберг, архиваря, застанал точно зад нея, кимащ и усмихнат. Той се навежда напред и продължава да шепне:

— Бени беше любимец на началството, защото никога не искаше да му се плаща допълнително, нито питаше за повишение. И понеже печелеше толкова малко, това им даваше наготово силен аргумент: щом като звездата на вестника е с толкова нисък доход, не е ли справедливо и останалите да се задоволят със същото?

Аника слуша изненадана.

— Нарушил е тарифното споразумение? Защо?

— Срещу пет седмици платен отпуск всяка година, с пачаври в Тайланд плюс канелка с неговото име в кръчмата. Какво повече му трябва на човек?

Две по-възрастни жени пред тях с еднакви пуловери и подпухнали лица се обръщат и шъткат.

— Къде е бюрото на Бени? — шепне тя към архиваря.

— Елате с мен — отвръща също шепнешком той.

Напускат сивото човешко море и се качват на горния етаж.

— Единствен той, ако изключим шефа, имаше собствен кабинет — казва Ханс Блумберг и сочи къс, тесен коридор.

Аника върви след него и мигом усеща как стените приближават и се надвесват над главата й. Спира, поема дълбоко дъх и ги вижда такива, каквито са. Неподвижни. Отвратителните жълто-кафяви панели на облицовката зеят на местата, където са се разлепили.

Приближава боядисаната в кафяво врата на Бени Екланд и чука силно. За нейна изненада тя се отваря начаса.

— Да? Какво има? — Цивилен полицай е коленичил по средата на стаята. Оглежда я от горе до долу с раздразнение. Двамата униформени зад него отклоняват очи от чекмеджета и лавици. Аника отстъпва една крачка и усеща, че се изчервява.

— Извинете… Търсех… Питах се дали…

— Това е стаята на Бени Екланд — казва цивилният и продължава по-дружелюбно: — Вие трябва да сте Аника Бенгтзон? Онази, която беше в тунела с Бомбаджията?

Тя го гледа втренчено две-три секунди, докато обмисля възможността дали да не побегне, но кимва утвърдително. Чува ангелите да се настройват за песен някъде в подсъзнанието й. А, не, казва им тя, само не сега.

— Сууп звъня, за да съобщи, че ще се видите тук, само че още го няма. Форшберг — казва мъжът, като се изправя и подава ръка. Дарява я с глуповата усмивка изпод русата си грива.

Аника свежда смутен поглед, осъзнала, че ръцете и са студени и потни.

— Как върви? — пита тя, колкото да каже нещо, и започва да разтрива лекичко глава с едната ръка, за да укроти гласовете.

— Сууп ни разказа как сте пипнали момчето на Густафсон — съобщава Форшберг, докато връща с въздишка купчина листове на мястото им върху една лавица. — Тук е пълна бъркотия.

— Днес е получил доста писма — обажда се Ханс Блумберг иззад гърба на Аника. — Тях видяхте ли ги?

Полицаите се споглеждат и дружно клатят глави.

— Къде са? — пита Форшберг.

— Оставих ги в неговата кутия долу, както обикновено. Да ги донеса ли?

Аника предпочита да слезе на долния етаж заедно с архиваря, вместо да се вре из краката на полицаите.

— Вие май не сте сред най-големите почитатели на Бени Екланд — забелязва Аника, докато Блумберг изважда купчината писма до покойния.

— Няма и причина да бъда — пуфти мъжът. — Кандидати за престижния му пост колкото щеш. Лично моето мнение за нашата репортерска звезда е леко нюансирано.

Тръгва обратно по стълбите. Аника следва жилетката с релефни мотиви.

— И какво е мнението ви?

Мъжът пъхти усърдно нагоре по стълбите.

— При нас е без значение кой на кого и какво е подшушнал. Има ли нещо, което си струва труда, нашият Биг Бен е налице. Винаги остава последен в редакцията, та да добави ред-два в някой чужд материал, а също и името си като съавтор.

— Това ли е прякорът му, Биг Бен?

— Имайте предвид, че го биваше много да изравя интересни материали това трябва да му се признае.

— Аника Бенгтзон? — донася се глас отдолу.

Тя се връща няколко стъпала и наднича зад ъгъла на стълбището.

— Сууп — представя се слаб мъж с посивяла коса. — Можем ли да разменим две думи?

Тя слиза на първата площадка и се ръкува с по-възрастния човек, вперила поглед в чифт очи, които за миг й се струват детински, светли и прозрачни.

— Обещал съм да поговоря с персонала, но това няма да отнеме много време — казва той. — Бръчките по лицето подсилват впечатлението за почтеност и уравновесеност.

— Изостряте любопитството ми — казва Аника, докато влиза в „Писма на читатели“, където написа статията си снощи.

Хрумва й мисълта, че той не е озлобен. Добър човек, върши онова, което намира за нужно, и останалите го оценяват. Солидна личност. Предлага стол на инспектора, а сама присяда върху ръба на бюрото срещу него.

— Високо ценим вашия принос към разследването от вчера — заговаря мъжът с тих глас. — Искам да кажа още, че бяхме изненадани от решението ви да отстъпите статията си. Норландски новини излиза доста по-рано от Вечерна поща в този град, така че вашето издание не съобщава първо новината.

Аника се усмихва, забелязала със задоволство, че ангелските гласове мълчат.

— От доста време се занимавате с пресата, личи си — казва тя.

— Затова разговарях с Петерсон от F 21 по повод една информация, с която разполагаме от известно време и която се чудим дали да не разпространим.

Тя усеща как адреналинът й напира от кръста нагоре към гърдите.

— Вече доста години имаме главен заподозрян по случая с взрива — казва тихо Сууп. — Млад мъж, който пристигнал в Люлео от юг в края на шейсетте, но е родом някъде от поречието на Турне. Активист в няколко леви групировки под кодовото име Рагнвалд. Имаме някои предположения относно истинската му самоличност, но не знаем нищо със сигурност.

Аника наблюдава мълчаливо инспектора. Тази смайваща информация я кара да настръхне.

— Ще възразите ли, ако записвам?

— Ни най-малко.

Тя вади химикалка и бележник и нахвърля набързо казаното от инспектора, но ръката й трепери толкова силно, че написаното почти не се чете.

— А какво ви кара да заподозрете именно този мъж?

— Рагнвалд изчезнал — отвръща Сууп. — Смятаме, че е заминал за Испания, където се е присъединил към ЕТА. Станал е професионален терорист, а нападението над F 21 е неговото майсторско свидетелство.

На вратата се чука и в стаята надниква инспектор Форшберг.

— Извинявай, шефе, ама попаднахме на нещо много особено.

— Какво?

— Анонимно писмо с много претенциозен език и неясно съдържание.

Поглежда Аника и замълчава.

Умът и препуска, докато се опитва да изглежда безразлична.

— Сигурно е обикновено послание от някоя откачалка. Имам ги с чували — обажда се тя.

— Прочети го нарежда инспекторът.

Форшберг се поколебава за секунда. После измъква лист със стандартен формат, сгънат на четири. Държи го внимателно с облечена в ръкавица ръка.

Няма нищо конструктивно в отсъствието на деструктивен елемент, чете мъжът. Деструктивно ще рече критика и отричане, ще рече революция. А тя предполага осмисляне на нещата, което е конструктивно. Ако съсредоточим вниманието си първо върху деструктивното, ще получим конструктивно като част от процеса.

Аника драска трескаво, едва успява да запише и половината. С крайчеца на окото си забелязва Форшберг да отпуска ръката, с която държи писмото.

— Това говори ли ви нещо? — пита той.

Аника вижда инспектор Сууп да поклаща глава и механично повтаря движението му.

— Ние сме горе — казва Форшберг и изчезва.

— Мога ли да публикувам информацията за Рагнвалд? — пита Аника.

Инспекторът кимва.

— Няма ли да попречи на разследването?

— Тъкмо напротив.

Аника поглежда полицая със съзнанието, че този човек е готов да престъпи правилата, щом това ще помогне на разследването. Без съмнение може да бъде и доста хитър, когато професията му го изисква.

— А защо ми го казвате?

Мъжът се изправя на крака с изненадваща пъргавина.

— Тази информация е точна само по отношение на нашите подозрения. Не знаем дали наистина го е направил, но смятаме, че е замесен. Може дори да е замислил цялата операция. Трябва да е имал съучастници известно ви е, че на местопрестъплението са открити следи от стъпки. Не са много мъжете, които носят обувки трийсет и шести номер.

Това вече е новост.

Оставя я седнала сред читателски писма, посветени на боклукчийски проблеми и кучешки лайна, с усещането, че са й подхвърлили нещо повече от сензация.

Бавно попълва буквите, пропуснати преди малко в бързината.

Няма нищо конструктивно в отсъствието на деструктивен елемент.

Така си е, съгласява се Аника.

Ако съсредоточим вниманието си първо върху деструктивното, ще получим конструктивно като част от процеса.

Един Господ знае.

12

Гласовете на таксиметровите шофьори се разнасят над главата й, докато прекосява малкото летище, и това я кара да се чувства като преследвано животно. Тези изобщо работят ли някога? Може би просто си стоят така по цял ден, издокарани в тъмносини униформи със златни копчета, и се греят на лъхащия от входовете на отопляваните сгради въздух, които ги пази от арктическия студ?

Настанява се в задната част на самолета, до жена с две малки дечица. Едното е в скута й, а второто шари из салона. Аника отново усеща как нивото на стреса прехвърля всяка поносима граница: това е единствената й възможност да напише нещо.

— Извинете — обръща се тя към стюардесата, след като машината вече е във въздуха, — трябва да работя. Мога ли да се преместя малко по-напред?

Изправя се и сочи през няколко реда в наполовина празната кабина. Малчуганът започва да крещи в ухото й от скута на майка си.

— Мястото ви е тук и се боя, че не можете да се местите. Трябвало е да си купите билет за бизнескласа — отрязва я стюардесата и се обръща към количката с питиета.

— Много се извинявам — казва Аника, този път по-високо, — но съм го направила. Или по-точно, моят работодател го е направил. Мога ли да се преместя, моля?

Пробива си път покрай майката и запречва пътеката. Стюардесата се промъква край количката с гневни ситни стъпки.

— Чухте ме вече. След единайсети септември не разрешават размествания.

Аника прави широка крачка към стюардесата и започва да диша в лицето й.

— Ами свалете ме тогава — прошепва тя, грабва лаптопа от багажния отсек над главата си и минава пет реда напред.

Все още разтреперана от гняв, съумява да напише три материала, преди машината да се приземи на Арланда: репортаж от Люлео за деня след оповестяване на убийството, за мъката на колегите в редакцията на Бени Екланд и за разпита на свидетеля от местопрестъплението. Дежурните от нощна смяна ще имат грижата да сглобят текста на резюмето и да изведат в каре най-важната информация. За Рагнвалд и F 21 не пише нищо — този материал не може да го пусне току-така.

Прекосява терминала бързешком и потъва под земята. Свързва се със Спике от борда на Арланда Експрес, за да го въведе в последните събития, а после с Пеле, която отговаря за илюстрациите, за да обсъдят снимковия материал. Новосъздаденото сътрудничество с Норландски новини осигурява на нейния вестник пълен достъп до снимковия архив на колегите, стар и нов, което ги освобождава от необходимостта да изпращат на място фотограф или да ползват услугите на някой местен, на свободна практика.

— М-да — сумти редакторът отсреща, — не се надявай да спечелиш награда за снимка на годината с тия неща — Аника го чува как почуква по клавишите, докато рови из препратените материали, — но за утрешния брой вършат работа. Някои от тях са с подходяща резолюция и даже на фокус.

С развети пешове на палтото Аника поема от Централна гара към мястото, където шестгодишният й син прекарва всеки свой ден. Вятърът е влажен и наситен с миризма на пръст, шума и автомобилни газове; тревата е все още зелена, а от някои клони продължават да висят полуживи листа. Светлината от милиони лампи надвива мрака на северната есенна вечер и създава илюзия, че действителността може да бъде управлявана, опитомявана.

В този град никога няма звезди, казва си тя.

Синът й се хвърля насреща, сякаш не я е виждал половин година. Притиска лепкаво лице до нейното и заравя пръсти в косите на тила й.

— Много ми беше мъчно за теб — казва в ухото й той.

Тя люлее момчето на ръце, гали твърдото гръбче, целува косите му.

Вървят ръка за ръка към градината на Елен, ала в един миг момчето се изскубва и пробягва последните десетина метра до вратата.

Появява се Елен, изморена и сдържана. Не й се прибира и не дава да я прегръщат. Иска да си изрязва и лепи картинки — тати щял да я вземе.

Аника прехапва устни, за да не избухне; усеща колко тънка е станала границата й на търпимост.

— Виж какво, Елен — заявява тя твърдо, — двамата с Кале си тръгваме още сега.

Момиченцето застива, личицето й се изкривява, очите се разширяват, разнася се отчаян рев.

— Гащеризацията ми — пищи тя. — Не съм си облякла гащеризацията!

Захвърля ножиците и тича към закачалката, където започва трескаво да търси гащеризона. Аника усеща неодобрителните погледи на други две майки в коридора.

— Добре, дай на мен — казва тя на Елен, докато я приближава. — Ще те облека, само че престани да се глезиш.

— Казва се гащеризон — намесва се Кале.

По пътя до къщи Елен пуска по някое ридание.

— С тати вземаме автобуса — съобщава Кале, докато чакат да светне зелено на пешеходния остров по средата на Кунгсхолмсгатан.

— В автобуса е претъпкано и задушно — отвръща Аника, усетила, че само при мисълта за това не може да диша.

След Бергсгатан се налага да вземе Елен на ръце. Вече у дома, бързо включва фурната, за да прогони скрежа от неуплътнените прозорци, изтичва до долу с воняща торба за боклук, а ръцете и краката й се движат автоматично. След това слага да се вари ориз, измъква лаптопа от чантата, свързва го с извадения от телефона кабел, слага пакет замразена треска в микровълновата.

— Може ли да си играем на компютъра, мами?

— Той е на татко.

— Но татко ни дава. Знам как се пуска.

— По-добре гледайте Булибумпа7, след малко започва — отвръща тя и се свързва със сървъра на редакцията.

Момчето се оттегля с увиснали рамене. Тя нарязва рибата на парчета, посолява ги и овалва в брашно, а след това ги пуска в масивния тиган с мъничко масло на дъното. Заслушана в звуците от пърженето, изпраща трите статии, сетне полива рибата с лимонов сок, изважда малко замразен копър и поръсва отгоре, а после добавя сметана, гореща вода, рибен бульон и шепа замразени кралски скариди.

— Какво ще ядем, мами? — интересува се Елен и я поглежда изпод бретона си.

— Ела при мен, миличка. — Навежда се и вдига детето в скута си. — Седни тук.

Дъщеря и се сгушва в нея, обгръща шията и с ръчички.

— О, миличка — мълви Аника, като полюшва детето и диша в косата му. — Много ли си гладна?

Детето кимва колебливо.

— Имаме риба със сметанов сос и кралски скариди. Обичаш това, нали?

Тя пак кимва.

— Искаш ли да ми помогнеш със салатата?

Трето кимване.

— Добре тогава. — Аника я спуска на пода и придърпва стол към кухненския плот до печката. — Изми ли си ръцете?

Момиченцето тича в банята, разнася се шум от течаща вода, а на Аника и се завива свят.

Измъква нож за плодове и престилка, връзва я зад гърба на детето, показва му как да хване ножа. Оставя го да нареже няколко кръгчета краставица, докато тя се оправя със зелената салата и няколко домата. Добавя малко зехтин, оцет с подправки и щипка италиански билки за салата и оставя Елен да разбърка всичко.

— Чудесно! — хвали я Аника, докато слага купата на масата. — Можеш ли да подредиш приборите? Знаеш как става, нали?

— Изпускаш Бьорне8 — крещи Кале откъм дневната и момиченцето зарязва всичко, за да хукне натам.

Чува как входната врата се отключва. Разнасят се ликуващите викове на децата и шум от пуснатото върху пейката в антрето куфарче на Томас.

— Здрасти — казва той, след като влиза в кухнята и я целува по челото. — С кого говореше?

Тя се надига на пръсти, за да го целуне по устните, обгръща врата му с ръце, притиска тялото си към неговото. Неизвестно защо в съзнанието й изплава лицето на полицай Форшберг.

— С никого не съм говорила — казва тя в шията на съпруга си.

— Линията е заета от половин час.

Тя се дръпва рязко.

— По дяволите, лаптопът е още на линията.

Бърза към него, измъква всички жици и свързва отново телефонния апарат.

— Можем веднага да сядаме на масата.

— Нищо не искам — казва Томас. — За тази вечер е насрочена среща с министерството, така че имам работна вечеря.

Аника застива с тигана в ръка.

— Мислех, че си на тенис довечера.

Въпреки кухненската ръкавица си изгаря пръстите и бърза да остави тигана върху подставката.

— Оня от правосъдието иска да направим бърз обзор, докато хапваме по нещо.

— Можеш преди това да хапнеш с нас — отбелязва Аника, докато придърпва стол за Елен.

Поглежда мъжа си, който въздъхва безшумно, и оставя съда с ориза върху масата.

— Кале — провиква се към дневната, — яденето е готово!

— Искам да си догледам! — виква момчето в отговор.

Сипва риба и ориз на Елен и прибутва салатата към нея.

— Елен направи салата — обявява Аника, без да се обръща конкретно към някого. — Можете да си вземете сами, нали?

Сетне отива в дневната, за да изключи телевизора и предизвиква ядосан рев от страна на сина си.

— Престани! — скастря го тя. — Първо вечерята, после телевизия много добре знаеш. Върви и сядай на масата.

— Какво има за ядене?

— Риба с ориз и скариди.

Момчето бърчи лице.

— Скариди, гадост.

— Можеш да ги извадиш. Бързо, че всичко ще изстине.

Томас се храни примирено, когато тя влиза отново в кухнята.

— Как е? — пита Аника и сяда срещу него.

— Скаридите са малко жилави — отвръща той. — Винаги ги слагаш твърде рано.

Тя не му отговаря и си сипва от яденето с ясното съзнание, че след тази критика няма да може да преглътне и хапка.

Томас нахлузва вълнената си шапка на излизане от сградата и вдишва дълбоко студения въздух. Наял се е до пръсване, едно усещане, което започва да цени все повече.

Това е то хубав живот, мисли си отнесено. Доволство и любов във всяко отношение.

Протяга се самоуверено и спокойно. Хубаво е, че Аника си е пак у дома. Всичко е така уютно и приятно, когато тя е вкъщи, а и толкова хубаво се държи с децата. Късметлии са.

Спира пред вратата с чанта в ръка, колебае се дали да не вземе колата. Срещата е на Сьодермалм, в едно заведение на ъгъла с Хурнсгатан, където има зала за конференции. Сигурно ще пият вино и тогава или ще трябва да стои на сухо, или да рискува и шофира на връщане. От друга страна е четвъртък, ден за почистване на улицата, значи, така или иначе, трябва да мести колата.

Тръгва наляво и после пак наляво, по Онгегатан.

Дано бракмата запали, мисли си той, докато отваря вратата на тойотата със силно дръпване.

До гуша му е дошла тая кола. Беше стара още когато се запознаваха с Аника, но тя отказва да гарантират заема с апартамента, за да си купят нова.

— Аз използвам градския транспорт — заявява тя. — Мисля, че е достатъчно подходящ и за теб. Само малоумен може да кара кола из този град.

Тук е напълно права, само че вината не е у шофьорите, а у политиците.

Кара по Хурнсгатан. Улицата би трябвало да е забранена за коли, но здраве да е. Естествено, улиците около Синкенсдам тази вечер са също планирани за чистене. Със свито сърце и вдигнато кръвно той обикаля с надеждата да открие местенце за паркиране на улица, която няма да чистят. Ядец.

Спира точно пред заведението. Аника ще превърти, ако види глоба в общата им сметка, така че да не забрави да плати в брой.

Остава за малко отвън, вторачен преценяващо в заведението. Кръчма, решава Томас. Просто една евтина, мърлява кръчма. Въздъхва, сваля шапката, за да я пъхне в джоба на палтото, измъква чантата от колата и влиза.

Вътре е задимено и шумно, тонколоните дънят някакъв лесносмилаем рок, по стената висят дъски за дартс. Реклами за бира от други времена се опитват да внесат културен акцент. В ъгъла примигва умълчан джубокс.

— Томас, насам!

София Гренборг е седнала в сепаре отдясно на бара и той се запътва към нея, изпълнен с чувство на благодарност. Приветства горещо колежката, но с лек привкус на вина. Преди три години двамата кандидатстват за едно и също място. Получава го той, макар София да е по-квалифицираната. Колкото пъти се срещат оттогава насам, толкова пъти го бодва горчивина, заради която може би се държи по-дружелюбно от обичайното.

— Къде е Крамне? — пита той, докато съблича непромокаемото си яке.

— Още го няма — отвръща София и му прави място до себе си. — Питам се къде му е бил акълът, когато е избирал подобна дупка за срещата.

Томас избухва в смях; точно същата мисъл се върти и в неговата глава. Настанява се до нея и вижда, че пие бира. София забелязва погледа му и свива рамене с усмивка.

— Подхожда на атмосферата.

Томас спира с вдигната ръка млад сервитьор и поръчва голяма бира.

— Какво ще кажеш за брошурата? — пита жената.

Томас измъква куфарчето и стоварва върху масата купчина хартия. Листовката е най-отгоре.

— Доста е добра — отвръща той, докато оставя чантата обратно на пода. — Обаче някои неща имат нужда от доуточняване. Трябва много точно да заявим какво следва да правят застрашените политици, но не за да ги плашим, а за да ги накараме да погледнат на въпроса сериозно и да помислят по него. Може да приведем малко статистически данни за обичайното им поведение в подобни ситуации, както и някои цифри от Съвета за превенция на престъпността.

Всъщност тъкмо това казва Аника, когато хвърля бегъл поглед върху брошурата малко преди той да излезе. София Гренборг примигва, видимо впечатлена. Томас изпъчва гърди.

— Това има смисъл — преценява тя. — Да го запиша ли?

Той кимва отривисто и се оглежда за Крамне, а след това посвещава вниманието си на бирата.

— Мислех си нещо друго — обажда се София, докато пише в бележника. — Какво ще кажеш за едно по-мащабно проучване? Нещо като допитване до по-широк кръг лица: какво мислят за насилието над политици?

Поглежда я със съзнанието, че не слуша.

Тя прибира бележника и химикалката в чантата си.

— Имам предвид — развива своята мисъл колежката — с кои ценности се свързват опитите да бъдат респектирани политиците. Не трябва ли да разберем това?

Томас бърчи вежди в опит да прикрие одобрението си.

— Говориш за общественото мнение по този въпрос?

— Ами да — отвръща тя и се привежда над масата, — като в същото време изясним как можем да променим това мнение посредством кампания, която ще има за цел да осведоми обществеността за този проблем.

Той кимва бавно.

— Може би ще съумеем да получим известна медийна подкрепа. Да предизвикаме дебат, да повлияем върху хорското мнение по традиционния начин.

— Именно! — отзовава се тя с ентусиазъм. — Да ангажираме усилията на отдела за връзки с печата, да засилим изявленията към медиите.

— Поредица статии за нашите нови герои — добавя Томас, видял в съзнанието си заглавията в пресата. — Местните политици в битка срещу десни екстремисти и анархисти в малкия град.

— Без да преувеличаваме нещата и така да плашим онези, които тепърва са решили да се захванат с политика — предупреждава София.

— Вие ли имате насрочена среща за демокрацията? — пита младият сервитьор, като оставя бирата върху купа хартия пред Томас.

Бърз като светкавица, той вдига чашата, но не съумява да предотврати попиването на кръга капчици върху предложението за изработване на по-ясни напътствия.

— Обажда се Крамне — продължава сервитьорът. — Помоли да ви предам, че не може да дойде. Бирата е трийсет и две крони.

И зачаква да му платят.

У Томас се надига гняв по няколко причини. Започва да капе през ръба, също като бирата върху ръцете и панталона му.

— Що за свинщина? — възкликва той. — Какво значи това?

София Гренборг изправя гръб и се обръща към келнера.

— Каза ли защо?

Младежът свива рамене и пристъпва нетърпеливо от крак на крак, докато чака да му платят.

— Само, че няма да успее и да ви уведомя. Каза също, че можете да слезете долу и да хапнете, ако искате той ще плати, когато ни посети следващия път.

Томас и София се споглеждат.

— Пер Крамне живее отгоре — пояснява сервитьорът и посочва с химикалка към тавана. — Пети етаж. През цялото време виси тук. Резервирали сме маса в ресторантската част, надолу по стълбичката, зад тоалетните.

Томас отброява точно трийсет и две крони от портфейла си, а после го прибира заедно с всичките хартии в чантата.

— Нямам време за вечеря казва той, — като се готви да стане.

Келнерът изчезва.

— Бихме могли да обсъдим това допитване — заявява София. — След като така и така сме дошли. И да видим дали не можем да опростим напътствията в случай на заплаха. Това е най-важно в края на краищата. Политиците трябва да се чувстват по-сигурни на своя пост, да знаят какво да правят при заплаха и опит за насилие.

— Отмених си тениса заради срещата — чува гласа си Томас. Звучи като на разочаровано дете.

— Аз пък часа по салса. Бихме могли поне да оставим правителството да ни плати една вечеря като компенсация.

Той се отпуска и усмихва в отговор.

13

Ане Снапхане диша тежко по стълбището с поглед устремен нагоре по извивките му. Те плавно преливат в овалните форми на стените. Стигнала е едва до втория етаж, а краката вече не я държат.

Спира на следващата площадка, като наднича през матираното стъкло към задния двор. В стария прозорец на Аника, в къщичката долу, свети. Толкова живописно е всичко и така сковано. Осъзнава, че й е трудно наново да свикне с градския живот както и че махмурлукът не е шега работа.

Вратата на Аника е висока като в църква, тежка като бетон. Чука предпазливо на нея децата току-що са си легнали.

— Влизай — шепне Аника, като отстъпва навътре в антрето. — Само да кажа лека нощ на Кале и веднага се връщам.

Ане се стоварва върху пейката в антрето, за да изуе твърде тесните си обувки. Долавя смеха на Аника и кикота на момчето, остава с връхната си дреха, докато челото не започва да я сърби под шапката. После влиза в дневната с всичките й гипсови труфила, тръшва се на дивана и обляга глава назад.

— Искаш ли кафе? — пита Аника, когато влиза в стаята с чиния ореховки в ръка.

Самата мисъл за кафе кара стомаха на Ане да се разбунтува.

— Нямаш ли малко вино?

Аника оставя чинията.

— Томас има — отвръща тя, — но си го къта като да е злато. Не пипай скъпите, че… — Кимва с глава към барчето.

Изведнъж й се вижда толкова лесно да стане. Ходилата на Ане почти не докосват пода, когато припва към стойката с бутилки. Обръща ги, чете етикетите.

— Вила Пучини — съобщава тя. — Струва осемдесет и две крони бутилката и е абсолютна фантазия. Можем ли да си го пийнем?

— Какво ни пречи? — отвръща Аника откъм антрето.

Ане обелва оловното фолио с обиграна ръка и вади тапата с такъв устрем, че виното плисва от гърлото на бутилката. Ръката й потръпва леко, докато взема кристална чаша от лавицата и налива тъмночервена течност. Вкусът е божествен — плътен и балансиран, при това здравословен. Гаврътва няколко големи глътки и пълни отново чашата, после връща бутилката изправена върху стойката. Сега присяда в края на дивана и придърпва масичка за чашата си. Животът вече е по-поносим.

Аника влиза в дневната и изпуска дъх. Всеки път след като децата си легнат, я обзема чувство, че от плещите и се стоварва огромна тежест. Няма защо да търчи насам-натам като побъркана, а забавянето на темпото означава, че всяко нещо застава на своето място. Мислите я връхлитат и тя отново усеща онази вътрешна празнота. Апартаментът става пустиня, из която се лута безцелно — облечен в гипс и орнаменти затвор.

Отпуска се в другия край на дивана, с безтегловно тяло и празна глава, дава си сметка, че й е студено. Прибира колене, за да се превърне в стегната топка, и поглежда приятелката си. И оттук вижда, че Ане е само нерви — опнати черти на лицето, трескав поглед, които търси начин да върне света на мястото му. Знае, че Ане няма да успее. За разлика от нея Аника е овладяла изкуството да се удържа, да се изключва, да чака търпеливо, докато нещата се уталожат отново.

Ане ликвидира виното на Томас с жадни глътки.

— Разбирам напълно твоето негодувание — казва тя на Аника, с устремен в нея поглед, докато оставя чашата. — Дори аз не си спомням коя беше Паула в Поп Фактъри.

Аника сочи към сладките, побутва с пръст няколко изпадали върху масата трохички и се пита дали ще може да хапне поне една. Предава се, обляга се назад и затваря очи.

— Трябва добре да преценявам в кои битки да хабя сили, иначе оставам без енергия. Започна ли да се разправям с Шюман, все едно си стрелям сама в краката. Не, този път благодаря.

— Уверявам те, че не би пожелала и моята работа — успокоява я Ане. — Това поне ти го гарантирам.

Двете остават известно време смълчани, заслушани в характерните звуци на къщата. Изпод бръмченето на минаващия отдолу автобус, в ъглите на помещението се надигат и спускат тъмни сенки.

— Трябва да хвърля един поглед на новините — нарушава мълчанието Аника и посяга към дистанционното. Сенките са разбягват със съскане.

Телевизорът примигва съживен и Ане замръзва на място.

— Новата моногамна пачавра на Мехмет е редакторка в новините на този канал — съобщава тя.

Аника кимва, без да отлепя поглед от екрана.

— Каза го вече. Задръж за момент.

Усилва звука. На фона на обичайната музикална тема говорителят прочита резюме на новините в безглаголни фрази: „Подозрение за убийство на журналист в Люлео; четири хиляди уволнения в «Ериксон»; ново предложение за библиотеките от Министерство на културата. Добър вечер, но най-напред Близкият изток, където атентатор самоубиец отне живота на деветима младежи пред кафене в Тел Авив…“

Аника намалява звука до тихо жужене.

— Мислиш ли, че е сериозна… работата между Мехмет и онази?

Ане отпива глътка вино и шумно преглъща.

— Започнала е да взема Миранда от детската градина — отговаря Ане с равен и крайно особен глас.

Аника мисли известно време, опитва се да прецени как ли се чувства човек в подобно положение.

— Не бих го понесла — заключава накрая. — Друга жена да ми гледа децата.

Чертите на Ане се опват.

— Нямам голям избор, нали?

— Искаш ли още деца?

Аника долавя крещящия подтекст на въпроса си. Сякаш го е задала с някакъв умисъл. Ане я поглежда изненадано и поклаща глава.

— Искам да бъда личност — заявява тя, — а не функция.

Аника вдига вежди.

— Точно в това е въпросът — казва тя. — Да станеш част от нещо по-голямо, нещо по-важно. Доброволно да се откажеш от свободата си заради другиго в нашата култура това не може да се случи по друг начин.

— Никога не съм разглеждала нещата в тази светлина — признава Ане и опъва поредна глътка. — Но понеже ги поставяш така, нека ти кажа, че точно това беше причината да отказвам съвместен живот с Мехмет. За мен е от жизнено значение да оставам насаме с мислите си, иначе пак ще откача.

Аника знае, че приятелката й е убедена в нейното абсолютно неведение; че няма ни най-малка представа за начина им на живот с Мехмет, за това колко прекрасно е вървяло всичко до момента, в които рухва най-неочаквано.

— Егоизмът в никакъв случай не те прави по-лоялна към самата теб — отбелязва Аника и в същия миг си дава сметка за това колко грубо звучат думите й. — Имам предвид, че ежедневно трябва да се оправяме с куп неща. Не само с децата, но също с работа, спорт и какво ли още не. Колко от нас си позволяват да запазват своята индивидуалност в работата? До каква степен щях да съм Аника Бенгтзон, ако играех в националния тим по хокей?

— Знаех си аз, че ненавистта ми към спортни журналисти не е безпричинна — мърмори Ане.

— Не, сериозно — казва Аника и се навежда напред, — да бъдеш част от нещо е от особено голямо значение. Да си натоварен с функция, която надхвърля собствените ти предели. Заради какво друго хората влизат в разни секти и прочее групировки на откачалки, ако няма нещо наистина привлекателно в цялата работа?

— Аз и секти не обичам — заявява Ане, преди да опъне щедра глътка вино.

Панорама на Свартьостаден запълва екрана зад гърба на говорителя и Аника отново увеличава звука.

— Полицията потвърждава, че смъртта на журналиста Бени Екланд се разглежда като убийство, дело на неизвестен извършител, осъществено с помощта на откраднато волво V70.

— Нищо ново не казват — отсъжда Аника и пак намалява говора.

— Значи е убит с волво? — пита Ане и отпуска ръце.

— Ти не чете ли статията ми?

Ане пуска кратка извинителна усмивка.

— Искаш ли малко вода?

— Не, искам още вино — виква Ане подире й.

Коридорът към кухнята е тъмен и изпълнен със смълчани звуци. Приглушената светлина на кухненския отдушник наподобява лагерен огън, гледан отдалече. От съдомиялната се чува плисък на вода, която се хвърля на талази върху стените от неръждаема стомана.

Пълни две големи чаши от чешмата, макар Ане да й е отказала.

Когато се връща в дневната, приятелката и седи все така неподвижна, с празна чаша в ръка. Алкохолът е отпуснал чертите й. Погледът е устремен към смълчания телевизор. Аника го проследява и внезапно забелязва налятата, тъмна фигура на културния министър да запълва пространството. Усилва звука.

— От първи юли всички областни съвети се задължават да поддържат поне една обществена библиотека — оповестява министърът на културата, Карина Бьорнлунд, а погледът и шари насам-натам. — Този нов закон за библиотечното дело представлява голяма стъпка напред, към всеобщото равенство.

Тя кимва властно към камерата, а невидимият репортер явно я чака да продължи. Карина Бьорнлунд се прокашля, навежда се към микрофона и казва:

— Към знание. Равенство. Възможности. Към знание.

Репортерът дръпва микрофона с облечена в ръкавица ръка и пита:

— Тази инициатива не влиза ли в противоречие с принципите за местно самоуправление?

Микрофонът се връща в кадър, а Карина Бьорнлунд хапе устна.

— Ами — започва тя, — този въпрос е обсъждан дълги години, но ние предлагаме държавна субсидия в размер на двайсет и пет милиона крони за попълване на книжните фондове на обществени и училищни библиотеки.

— Господи, тая е напълно луда, нали? — възкликва Аника и пак намалява звука.

Ане вдига вежди с безразличие.

— Не разбирам какво толкова те дразни. Предложението, за което говори, прави възможно съществуването на моя канал.

— Не трябваше в никакъв случай да я правят министър — заявява Аника. — Нещо се обърка още по време на историята със Студио Секс. Тогава тя бе само прессекретар на министъра на търговията Кристер Лундгрен, ако го помниш…

Ане смръщва чело в напрегнат размисъл.

— Пък и не я биваше много като прессекретар, а след изборите изведнъж стана министър на културата.

— А, да — сеща се Ане, — Кристер Лундгрен, министърът дето всички мислеха, че е убил онази стриптийзьорка.

— Юсефин Лилеберг. Макар да не го беше извършил той.

Продължават да седят в тишина, наблюдават безмълвната реч на Карина Бьорнлунд. Аника има известна представа как е станала министър и дори подозира, че сама, съвсем без да ще, е допринесла за този политически възход.

— Дали да не го загася? — пита тя.

Ане свива рамене. Аника понечва да стане и вземе нещо друго, каквото и да е, за ядене или пиене, или пък за разглеждане, нещо, което да я разсее, но се удържа, събира мислите си, чака тревогата да я залее изцяло и, дай Боже, да изчезне.

— Получих много ценна поверителна информация от един полицай в Люлео днес — съобщава тя. — За някакъв мъж от долината на Турне, който вероятно е взривил онзи самолет във F 21, а после е станал международен терорист. Защо след трийсет години допускат да изтече такава информация?

Ане оставя казаното да попие в съзнанието й.

— Зависи какво ти е казал полицаят — преценява тя. — Не вярвам да го е направил от глупост, значи цели нещо. Какво би могло да е според теб?

Аника си играе с водната чаша.

— Цял ден това се чудя. Допускам, че въпросният терорист се е появил отново и полицията иска да му намекне, че е наясно с това.

Ане въси вежди, а сетне лицето й се прояснява, следите от махмурлука изчезват.

— Не се ли целиш прекалено надалеч? — пита тя. — Може би се опитват да сплашат някого, който го познава. Стари приятели. Отправят предупреждение към политическите групировки, леви и десни, дето се борят един Бог знае срещу кого. Няма как да вникнеш в мотивите на полицията.

Аника сръбва малко вода, преглъща я с усилие и оставя чашата.

— Полицаят каза, че се е споразумял с офицера за връзки с пресата от военновъздушната база, което означава, че въпросът е обсъждан от военните, следователно трябва да са го планирали от известно време. Но защо точно сега и защо избраха мен?

— Не мога да ти кажа защо сега, но защо теб е повече от ясно, не стопляш ли? Колко са прочутите криминални репортери в шведския печат?

Аника мълчаливо обмисля казаното, а отдолу се разнася сирена на линейка.

— Ами ако всичко това има връзка с убийството на Бени Екланд? Има твърде много съвпадения.

— Нищо чудно. Ще пуснеш ли материал?

— Най-вероятно — отвръща тя с въздишка, — макар че всичко зависи от Шюман. Май му е дошло до гуша от мен.

— Може би по-скоро той на теб започва да ти идва до гуша — възразява Ане и си взема сладка.

Изражението на Аника остава непроницаемо. Прибира колене към брадичката и ги обгръща с ръце.

— Искам само да ме оставят да си върша работата.

14

Младият келнер сервира два джина с тоник, вдига чашите от кафе и коняк, сменя почти догорялата свещ и почиства пепелника.

— Кухнята затваря в десет, но барът работи до един, така че ако искате още нещо, обадете се.

Измъква се мълчешком по застланите с дебел килим стълби.

— Кой би допуснал, че тук може да има нещо подобно? — казва София с усмивка и разперва ръце.

Томас не успява да сдържи смеха си. Атмосферата в мазето на заведението е почти сюрреалистично ориенталска: стените и подът са покрити с няколко пласта килими, дебели и прашни, лъскави бронзови чинии са струпани в ъглите, върху ниски каменни подставки горят газени лампи. Двамата са сами, седнали един срещу друг в тежки кожени столове от двете страни на голяма дъбова маса. Таванът представлява поредица тухлени сводове и изглежда е строен още през седемнайсети век.

— Тия стари тухлени постройки крият множество тайни — казва Томас, притеснен от фъфленето си.

— Нали живееш в Кунгсхолмен? — пита София, като го наблюдава над ръба на чашата с джин.

Той кимва и отпива.

— Кахлена камина — започва Томас, — цял куп гипсови украси, скърцащи подове с паркет и всичко останало.

— Собствено жилище?

— От скоро. Купихме го миналата година. Ами ти?

София пали ментолова цигара, вдишва никотина и изпуска дим на малки колелца.

— Йостермалм — съобщава тя. — Семейството ми притежава жилищна сграда там.

Томас вдига вежди впечатлен. Тя свежда поглед и се усмихва.

— Наша е от много поколения. Моето жилище е малко — само три стаи. Другите членове на фамилията имат по-голяма нужда от представителните помещения.

Взема шепа от фъстъците, които са оставени на масата.

— Сама ли живееш?

— Със Сокс, котаракът ми. Кръстен е на Клинтъновата котка, нали си спомняш…

Той се изсмива високо.

— Разбира се, Сокс от Белия дом.

— Имаш ли семейство? — пита тя, като вади цигарата от уста.

Томас отблъсва стола малко назад.

— Аха — заявява щастливо той, скръстил ръце на корема. Жена, две деца. Обаче си нямаме котарак…

Смеят се.

— Жена ти работи ли? — пита София и отпива.

Той въздъхва дълбоко.

— Прекалено много.

Тя се усмихва и пали нова цигара. Мълчанието помежду им едрее като нежна позлатена корона на дърво, пълна с обещание, тръпнещи листя и слънчева светлина. Всичко е сладост и светлина в това тяхно ориенталско мазе.

— Остана си за по-дълго у дома миналата зима — казва той със сериозен тон. — Беше великолепно. Добре за децата, добре и за мен. Добре даже за апартамента; обновихме кухнята и дори съумявахме да я поддържаме чиста.

София се обляга назад и скръства ръце. Той забелязва погледа, които тя му отправя, и осъзнава ефекта от казаното.

— Мисълта ми е — продължава Томас, след като отпива от джина — не че жените трябва само да стоят край печката у дома и да раждат бебета, дума да не става. Разбира се, че и те трябва да разполагат със същите възможности за образование и професионално развитие, каквито имат мъжете, само че в журналистиката е пълно с прекрасни длъжности. Никак не мога да проумея защо тя държи да пише за смърт и насилие в някакъв жълтеещ вестник.

Внезапно в главата му прозвучава майчиният глас с думи, които никога не е произнасяла, но които знае, че се въртят в главата й: Защото си е такава. Жълт журналист, който си търси белята. Тя не те заслужава, Томас! А можеше да си намериш някоя добра жена.

— Тя е добра жена — казва той на глас. — Интелигентна е, но не особено интелектуална.

София го наблюдава с наклонена глава.

— Двете неща няма защо да вървят ръка за ръка — отбелязва тя. — Човек може да е талантлив и без да е чел много.

— Именно. — Томас отпива яка глътка. — Точно така си е. Аника е невероятно умна. Бедата е в това, че е толкова дяволски неделикатна. Понякога гази през лехите като булдозер.

София закрива уста с длан и се кикоти. Той я поглежда изненадано и сам избухва в смях.

— Ама така си е! — казва Томас и отново става сериозен. — Много е своенравна в ред отношения. Реши ли нещо, няма връщане назад.

София престава да се смее и го гледа със съчувствие.

— Сигурно не е лесно да се живее с подобен инат.

Томас поклаща бавно глава и пресушава чашата.

— Майка ми не може да я понася — оплаква се той, като оставя чашата. — Смята, че съм сключил неравностоен брак, а е трябвало да си остана с Елеонор.

София го гледа изпитателно.

— Първата ми жена. Беше банков директор. И още си е. Сега пак е женена, за единствения компютърен гуру, който не си оставя магарето в калта. Последно чух, че са купили собствен остров кран Ваксхолм.

Дървото на мълчанието простира клони над главите им, зряло и пълно с покой. Двамата седят в тишината и се гледат, а цигарата й догаря в пепелника.

— Можем да си поделим таксито — казва София. — Кажи-речи сме в една и съща посока.

Момчето спира при вратата на автобуса и преглъща с усилие. Навежда се, за да огледа пътя, а вятърът набива остри кристалчета лед в лицето му. Носи се миризма на дим и желязо.

— Слизаш или какво?

Поглежда стеснително шофьора, поема си отново дъх и скача през двете стъпала направо на паважа. Вратата се затваря зад него със съскане и автобусът се отдалечава с приглушен от снега и студа шум.

Изчезва по Лаксгатан, а шумът потъва в преспи и огради. Той остава на паважа и се оглежда внимателно, ослушва се напрегнато. Дори стоманолеярните не се чуват.

Полага усилие да успокои дишането си. Няма от какво да го е страх. Изплюва се върху снега.

Дявол да го вземе, още малко и ще се разтрепери като оная репортерка от Стокхолм. Тя беше само нерви. Прочетоха статията й в Норландски новини, а той показа на Алекс как се бе държала в антрето.

— Това е онази — казва Алекс. — Дето Бомбаджията я взе за заложник. Сигурно след случката се е чалнала малко.

Тая вечер хич го няма в играта, не е във форма. А иначе е добър, много по-добър от Алекс, но тази вечер останалите играчи го направиха на нищо. Яд го е, задето си профука така лесно кредитите, затова ритна парче лед с такава сила, че кракът наистина го заболя. Може би трябва да започне отначало с друг герой. Жесток дявол няма никакви шансове да стане Бог Теслатрон при такъв ялов резултат, който трябва да се наваксва след това. Може би Господарят на нинджите, но пък той се цели във върха.

Бавно се запътва към жълтия кръг на уличната лампа, към къщи. Прозорците на Андершон светят, синя светлина се просмуква в мрака. Старецът сигурно гледа спортните новини.

Някаква сянка пада внезапно върху фасадата, мимолетен демон въздъхва за миг и после изчезва. Момчето започва да се бори за въздух с такова усилие, че гърлото му замръзва. Мускулите му се вдървяват, краката са готови да побегнат. Очи и уши се напрягат в мрака, попиват и най-слабото трептение.

Не се чува никакъв звук. Синята светлина откъм прозорците на Андершон. Леденият мраз по земята, който бавно си пробива път през подметките.

Нищо. Пред прозореца пробягва сянка.

Отпуска с усилие рамене, осъзнал, че повече от минута не е дишал. Започва шумно да поема и изпуска дъх, усеща как очите му се насълзяват.

Мама му стара, казва си момчето, дяволите да ме вземат!

Неспособно да мисли повече, то се предава на страха и хуква на сляпо към входната врата. В двора е тъмно, както винаги, но той знае къде Андершон оставя боклука си и прекосява успешно опасния участък.

Блъсва външната врата и удря силно бутона на осветлението с мокра ръкавица. Цялото му тяло се тресе, докато рови в джоба на якето за ключа.

Вратата се предава малко преди да се изпусне. Простенва тихичко и влита в тоалетната, където вдига дъската с рязко движение.

Затваря очи и хлипа, докато топлата урина се стича почти изцяло в тоалетната чиния. После смъква панталона и сяда, като оставя дрехите да се свлекат на купчина в краката му. Слънчогледите му се усмихнат от тапетите.

Защо се уплаши толкова? Като малко дете. Изсумтява, възмутен от собственото си поведение никога преди не го е било страх от тъмното.

Изправя се бавно, пуска водата, измива ръцете си и изплаква уста. Не му се мият зъби тази вечер. Изритва панталона през обувките, събира дрехите и се упътва към стаята си.

Някой е седнал върху леглото му.

Мисълта за това идва от нищото и той не може да повярва, макар да го вижда с очите си.

Върху леглото му е седнала някаква сянка.

Отпуска ръце и дрехите падат в купчинка на пода. Понечва да извика, но, изглежда, не издава никакъв звук, защото сянката се надига много бавно, приближава го, изпълва стаята чак до тавана.

Надава се вой отразен от стените, момчето се обръща и прави опит да побегне, а след това всички звуци се изключват, цветовете помръкват, картината се размазва. Стреми се към светлината в антрето, вижда собствените си ръцете да се размахват пред лицето му, усеща как прехвърля теглото си от единия крак върху другия. Остава без дъх, външната врата приближава, после се плъзва встрани, лепкава ръкавица връз челото, втора върху лявата му ръка. Лампата в антрето се отразява в нещо лъскаво.

Хаос, рев някъде в главата му. Топла течност по гърдите.

И една мисъл. Последна трептяща, ясна мисъл: Мамо.