Червения вълк

27

Информационните билбордове крещят своите ярко жълти послания за серийни убийци и полицейско преследване по цялата Флеминггатан, нацъфтели като слънчогледи върху металически сивата поляна на дневната светлина. Аника ги вижда да проблясват покрай прозореца на автобуса и усеща онова особено и познато чувство — някаква възбуда, породена от факта, че е показала нещо на света, и то заживява отделно от нея. Статиите й достигат стотици хора, които никога не ще познава, думите й ще пораждат емоции и реакции, за които никога няма да научи.

Пътят до работата минава неусетно в компанията на крещящите слънчогледи.

Една стена във входното фоайе на вестника всяка сутрин се тапицира с шпалти от текущия брой, напомнящи многогласен ентусиазиран хор.

Горе, в новините, усеща промяна в атмосферата, докато се носи през вражески води. Приведената й глава среща не обичайните ледени блокове, а насърчителни, топли погледи. Ето че е пак на ход, завладяла днешния брой, лице, с което трябва да се съобразяват. Всичко старо е забравено, защото деветнайсет часа преди крайния срок на броя нещата са си отново по местата, а авторската й портретна снимка се мъдри на шеста страница.

Загърбва подкупващите погледи на колегите и затваря плътно стъклената врата на кабинета зад гърба си.

Йоран Нилсон, казва си тя, докато съблича горната дреха, смръщена от умора. Роден през 1948 година в Саттаярви, емигрант, професионален убиец от 1969-а. Безсмислено е да го търси в гражданския регистър — трябва да е заличен преди десетилетия.

Почуква раздразнено с пръсти, докато компютърът бавно зарежда, след това въвежда в търсачката „Йоран Нилсон“ и получава неколкостотин резултата.

Толкова много хора из целия свят носят това име. Опитва неколцина напосоки, а след това отива на телефонния указател, за да провери колко често се среща името в действителност, като минава от една област в друга. В Блекинге са 73-ма, а в Бурос — 55, 205 в Стокхолм и 46 — в Норботен. Няколко хиляди общо за цялата страна.

Трябва да стесни по някакъв начин параметрите на търсенето, да добави някаква дума. И въвежда „йоран нилсон саттаярви“, но без резултат.

Писмото, сеща се тя. Маоизъм или левичарски групировки.

Бинго. Маса попадения, като Кристина Нилсон, Мао Дзедун, Йоран Андершон, но все пак — нищо.

Започва да търси снимки на „йоран нилсон мао“.

Четири резултата. Мънички правоъгълници върху екрана, които разглежда с присвити очи. Накланя се напред. Две от изображенията представляват някакво лого, в чийто смисъл не се задълбочава, третото е портрет на самия Учител от дните на Културната революция, качен на нечия начална страница, и най-накрая, черно-бяла снимка на някакви младежи в старомодно облекло. Вглежда се по-внимателно и маркира линк към страница, изготвена от анонимен автор и посветена на младостта му в Упсала. Прочита надписа, който хвърля светлина върху изображението:

След издаване на основополагащата Декларация от 9 април Матс Андершон, Фредрик Свенсон, Ханс Ларсон и Йоран Нилсон са готови храбро да поведат масите в името на Учителя.

Прочита текста втори път, изненадана от донякъде абсурдната религиозност, която навява. После се взира в младежа най-отдясно, скрил рамо зад мъжа до себе си. Къса коса, безлични черти, немного висок. Погледът на тъмните му очи е устремен някъде вляво от обектива.

Връща се към първата страница от сайта, за да установи, че в сървъра има още много снимки от Упсала. Част от тях са правени по време на демонстрации, но повечето са увековечили различни събирания. Разглежда ги всичките, но тъмнокосият младеж на име Йоран Нилсон не се появява повече.

Наистина ли е той? Възможно ли е да се окаже активист от шейсетте години, който може да бъде разпознат и чиито снимки е много вероятно да са се появявали по страниците на тогавашния печат?

Подобни архиви не са били дигитализирани, повечето представляват просто пликове със снимки и изрезки.

Нейният вестник разполага с най-богатата документация в страната. Грабва слушалката и поръчва да проверят дали разполагат с нещо за Йоран Нилсон, свързан с маоистки групи от шейсетте години. Отзовалата се на телефона жена не гори от ентусиазъм.

— За кога? — интересува се тя вяло.

— За вчера — осведомява я Аника. — Спешно е.

— Че кога не е спешно?

— Седя тук с вързани ръце и нищо не мога да направя, преди да ми се обадите.

Въздишката отсреща почти може да се пипне с ръка.

— Ще хвърля един поглед набързо да видя дали излиза с името си — прегледът на всички свързани с маоизма материали ще отнеме седмици.

Аника става и зарейва поглед из помещението на новините, докато чува отговора.

— Съжалявам. Няма Йоран Нилсон, записан като маоист. Имаме двеста-триста други.

— Благодаря за експедитивността — отвръща Аника.

Какви други архиви би могло да има от онзи период и от местата, където маоистите са били активни? Съперник излиза в ония години, но е безсмислено да им се обажда. В Упсала Ниа Тиднинг не познава никого. Дали имат вестник в Лунд?

Почесва се ядно по главата.

Ами Люлео?

Набрала е приемната на Норландски новини, преди да се усети.

— Ханс Блумберг си взе болничен вчера и нямам представа дали ще дойде на работа днес — казва секретарката, готова да прекъсне разговора.

Внезапен необясним страх обзема Аника. Мили Боже, дано не му се е случило нещо.

— Защо? Нещо сериозно ли?

Секретарката въздъхва така, сякаш има работа с олигофрен.

— Преумора, като при всички ни. Лично аз го отдавам на най-обикновен мързел.

Аника е смутена.

— Шегувате ли се? — пита тя.

— Не ви ли прави впечатление, че всичко живо започна да изнемогва след влизането ни в Европейския съюз? Видиш ли нещо скапано, все е внос от ЕС — хора, отрови, психическо натоварване. Като се сетя само, че и аз гласувах „за“. Изпържиха ни — това е истината.

— Често ли боледува Ханс Блумберг?

— Сега е на половин работен ден. Пенсионира се по болест преди време. Често пъти го няма дори когато трябва да е тук.

Аника прехапва устни. Трябва да се добере до архива на Норландски новини час по-скоро.

— Бихте ли го помолили да ми се обади, щом се появи? — Диктува името и телефона си.

— Ако се появи — уточняват отсреща.

Йоран Нилсон, казва си тя, като оставя слушалката и се взира в младия мъж от екрана. Ти ли си това, Йоран?

Поправили са машината и сега кафето е по-горещо от всякога. Занася обичайните две чашки в стаята, оставя кофеинът да сгрее мозъка й.

Очите парят от недоспиване. Лежала е в леглото със стиснати клепачи часове наред, докато Томас се върти до нея, стене и се чеше. Смъртта на онзи съветник наистина го изкарва от релси.

Отърсва умората от себе си и продължава да търси „Саттаярви“, за да попадне на страница за някакъв строеж от края на деветдесетте години.

Карта. Навежда се към дисплея, за да открие селцето, като едва успява да разчете миниатюрните надписи около него: Роукуваара, Охтанярви, Компелуслехто.

Не само езикът е друг, казва си тя. Самата страна е друга, здраво замръзнала, просната през тундрата отвъд Полярния кръг.

Обляга се назад.

Какво ли е да растеш оттатък Полярния кръг тогава, през петдесетте, в семейство с баща, който е религиозен водач на строга и безумно шантава верска система?

Аника знае, че швейцарската психоаналитичка Алис Милер установила поразителен факт: огромен брой западногермански терористи са деца на протестантски свещеници. Тя съзряла в това определена зависимост: терористичната дейност при тях е израз на бунт против собственото им строго религиозно възпитание. Същото може да се отнася с пълна сила за Швеция и лестадианството, популярното в северните райони на страната религиозно учение.

Аника разтърква очи. В същия момент вижда забързаната Берит. Напряга сили, за да прочисти съзнанието си, и се измъква от стола.

— Имаш ли минутка време? — провиква се тя от прага на стаята.

Берит сваля шапката и ръкавиците, сгъва шала си.

— Възнамерявам да обядвам по-рано днес. Идваш ли?

Аника излиза от системата, рови в чантата си за портмонето, колкото да установи, че е свършила купоните за храна.

— Трябва ли непременно да сме в стола? — пита тя, докато се оглежда подозрително в непривично сърдечната за нея обстановка.

Берит окачва палтото на рамене и оглажда гънките с длан.

— Можем да излезем, ако много държиш, но току-що минах край Седемте плъха и вътре нямаше жива душа. А долу днес предлагат пържено пиле с кашу.

Аника гризе нокътя на левия си показалец, докато премисля, а сетне кимва.

— Къде си ходила? — пита тя, докато се спускат по стълбите.

— Вървят слухове за реконструкция в кабинета — отвръща Берит, докато бухва с пръсти смачканата от шапката коса. — Няма много време до изборите в ЕС и ако премиерът възнамерява да прави рокади, трябва да ги направи сега.

— И? Кой ще изгърми този път? — пита Аника вече в стола, с розов пластмасов поднос в ръце.

— Ами Бьорнлунд, като начало. Тя е най-скапаният министър на културата, откак се помним. За девет години не си е отворила един път устата с някакво предложение. Говори се, че връщат Кристер Лундгрен от изгнанието в „Шведска стомана — Люлео“. — Берит отваря бутилка слабо алкохолна бира.

— Вярно?

— Ами той всъщност никога не е излизал от съвета, така че министерският пост вероятно винаги го е имало като алтернатива.

Аника кимва. Преди няколко години тя самата е споделила с Берит съображенията си относно оставката на Кристер Лундгрен, показва й документи, от които пределно ясно личи, че министърът на търговията дори не е бил в Стокхолм в нощта, когато убиха Юсефин Лилеберг. Бил е на среща с някого в Талин, Естония. Среща от толкова деликатно естество, че би предпочел да му отправят обвинение в убийство, вместо да разкрие самоличността на човека, с когото се е срещнал. Според Аника и Берит обяснението може да бъде само едно: Кристер Лундгрен се е жертвал заради партията си. С кого и за какво е разговарял в Талин така и няма да стане известно. И го бе казала на Карина Бьорнлунд.

Сторила бе грешката да се домогне до коментар от Кристер Лундгрен, като разкаже историята на прессекретаря му. Никакъв отговор. Вместо това, Карина Бьорнлунд най-неочаквано стана министър в кабинета.

— Тъпият ми въпрос й отвори пътя към министерския пост — казва Аника.

— Вероятно — отвръща Берит.

— Което означава, че съм лично задължена на цяла Швеция за нищо негодната ни културна политика, нали?

— Именно — съгласна е Берит. — За какво искаше да ме видиш?

— Проучвам миналото ти. Каква е тая Декларация от 9 април?

Берит дъвче с пълна уста и добива замислен вид. Поклаща глава.

— Представа нямам. Защо питаш?

Аника допива водата си.

— Прочетох го в интернет — текст към една снимка. Някакви юноши от шейсетте години искат да вдигнат масите по призива на Председателя Мао.

Берит престава да дъвче и се вторачва в нея.

— Напомня ми за бунтовниците от Упсала. — Оставя приборите на масата, прокарва език по устните и кимва сякаш на себе си. — Да, това ще е — допълва тя. — Излязоха с някаква декларация през пролетта на шейсет и осма. Не мога да се закълна, че е точно от 9 април, но наистина проявиха невероятна активност онази пролет.

Засмива се и клати глава, а после взема ножа и вилицата и продължава да се храни.

— Какво? — обажда се Аника. — Кажи.

Берит въздъхва усмихната.

— Нали съм ти казвала как ни заплашваха по телефона във Виетнамски бюлетин? Бунтовниците от Упсала си бяха истински полуидиоти. Всеки ден провеждаха на конвейер безкрайни срещи на различни места. Започват в един на обяд, за да откарат до след полунощ. Мой приятел отиде веднъж и после каза, че цялата работа няма много общо с политиката, а повече приличала на религиозна оргия.

— Фанатици?

Берит мушва още една хапка в устата си и я прокарва с малко вода.

— Наподобявало нещо такова, да. Поне в очите на някои хора. Всички присъстващи били всеотдайни маоисти. Ставали един по един, за да споделят как мислите на Мао имали въздействието на атомен взрив върху тяхното съзнание и дух. Всяко такова изказване се посрещало с бурни овации. От време на време давали почивка за по някой сандвич с бира, а след това продължавали с лични излияния.

— Какви например? Какво са говорели?

— Цитирали Учителя. Който се опита да вмъкне собствени разсъждения, мигом бивал обвиняван в пристрастия към буржоазния език. Като единствено изключение се допуснало „Смърт на фашистите в редовете на Комунистическата асоциация на марксистите-ленинци“.

Аника се обляга назад в стола, измъква ядка кашу изпод листче маруля и го мята в уста. Дъвче замислено.

— Но нали са и комунисти все пак?

— О, да — отвръща Берит, като бърше брадичка със салфетката. — Само че нищо не дразни бунтовниците повече от мисли, които са досущ като техните. Турбьорн Сефве, който написа блестяща книга за бунтовническото движение, окачествява феномена като „параноично недоволство“. Първа грижа са им плакатите по стените. Ако някой си окачи образ на Ленин, който е по-голям от този на Мао, работата е ясна — чиста контрареволюция. Ако горният ръб на плакат с образа на Маркс или Ленин стърчи мъничко над този на Мао, това стига за обвинение в недостатъчна убеденост.

— Предполагам, че не познаваш активен член на движението с име Йоран Нилсон? — пита Аника и гледа приятелката си с трепетно очакване.

Берит посяга към клечките за зъби и къса пластмасовата обвивка.

— Не. А трябва ли?

Аника поклаща глава.

— Пробва ли в архива? — пита Берит.

— Нищо няма.

Берит смръщва съсредоточено вежди.

— Бунтовниците проведоха голяма първомайска демонстрация в Упсала тогава. Доколкото помня, много широко отразена в печата. Може и той да е участвал.

Аника става с поднос в едната ръка и портмоне в другата.

— Веднага ще проверя. Тръгваш ли?

— Защо не? — отвръща Берит.

Излизат през задния вход на стола и стигат до втория етаж по аварийното стълбище, а оттам, по тесен коридор — право в огромното помещение на архива. Всичко отпечатано някога във Вечерна поща и Сутрешни новини през последните сто и петдесет години се съхранява тук.

— В дъното, ляво — обажда се Берит.

Откриват сутрешните издания от май 1968 г. за около минута. Аника смъква подвързана папка от горната полица и става цяла в прах и мръсотия. Кашля и гърчи лице в гримаса.

Втори май 1968 г.: цялата първа страница отразява демонстрацията на революционерите в Упсала от предния ден. Аника се взира внимателно.

— И тия тук са твоите революционни бунтовници? — пита тя невярващо. — До един приличат на най-обикновени хлапаци от средната класа.

Берит прокарва длан по пожълтелите вестникарски страници. Те шумолят тихичко под допира на сухите й пръсти. Един от тях се задържа върху стриганата глава на ръководителя.

— Това е преднамерено — казва тя. — Идеята е да приличат колкото се може повече на обикновени хора. Опитаха се да създадат определен образ на социалистическия работник, но май не им се удаде. В крайна сметка се примириха с прилично сако и бяла риза. Казвам ти, пълни идиоти са тия от Упсала.

Обляга се назад, върху шкафа, и вперва празен поглед в тавана със скръстени на гърди ръце.

— През първата седмица на май хиляда деветстотин шейсет и осма обща стачка сковава цяла Франция — продължава Берит. — Един милион демонстрираха срещу капиталистическото управление в Париж. В желанието си да изразят солидарност с френските другари една петъчна вечер бунтовниците проведоха революционен митинг на крепостния хълм в Упсала. Група от Бюлетина отидохме — беше ужасно.

Тя поклаща глава и вперва поглед в пода.

— Имаше много народ. Бунтовниците допуснаха грешката да я карат както си знаят, както са свикнали при вътрешните си сборища: четене на притчи от тяхното свето писание. Да, но повечето присъстващи бяха най-обикновени хорица и реагираха както можеш да си представиш — смехове и дюдюкане.

Аника е заинтригувана от историята и прави стъпка напред.

— Какви писания?

— От Мао, разбира се. Плюс памфлета Да живее победата на народната война! От Лин Бяо, Шестнайсетте точки на ККП за културната революция… Бунтовниците зарязаха всички задръжки по време на този митинг, а когато множеството не ги подкрепи, приложиха обичайната си тактика — дивашки, разюздани филипики. — Берит поклаща глава при спомена. — Като пряка последица от този митинг обикновените леви организации загубиха правото свободно да продават Искра и Виетнамски бюлетин. Разпознаваш ли твоя Йоран?

— Ще трябва да остана и да почета малко — отвръща Аника, като придръпва паянтов стол.

— Е, знаеш къде да ме намериш, ако ти притрябвам — заключава Берит и я оставя сред прах и хартия.

28

Телефонният звън кара Ане да подскочи. Тиква бързешком бутилката в чекмеджето и го заключва, преди да вдигне слушалката.

— Какво си направила на Силвия вчера? — Гласът на Мехмет е измамно спокоен, но Ане го познава, усеща врящата токсична лава под гладката повърхност.

— Много по-логично звучи въпросът тя какво търси в детската градина на дъщеря ми — отвръща Ане, докато светът наоколо се разбива на малки парченца. Гняв и отчаяние карат небето отвън да причернее.

— Не можем ли поне да се държим като възрастни? — Жегата в гласа отсреща се засилва.

— И какъв точно план за възрастни си имал предвид вчера? Да се изтъпаня в градината и да установя, че Миранда я няма? И какво следва да си помисля? Че детето ме изоставя, понеже предпочита да е със Силвия? Или че са го отвлекли?

— Започваш да ставаш смешна. — Вече не е в състояние да скрива гнева си.

— Аз ли съм смешна? — крещи Ане в слушалката и се изправя на крака. — Смешна съм значи? А ти какво си въобразяваш с идиотското си семейно ядро? Най-напред се изтърсваш с намерението да ми отнемете родителските права, ти и новият ебалник, после тя се пробва да отмъкне детето от градината. Абе, вие луди ли сте? Или се опитвате да ме тероризирате?

— Я се успокой — казва Мехмет, а от линията лъхва студ. Парещият гняв е заменен от мразовита злоба; ухото й се смръзва и вкочанява.

— Върви на майната си! — пожелава му тя и трясва слушалката.

И остава така, втренчена в телефона. Той звънва почти мигновено.

— Значи Миранда е вече само твоя, така ли? А какво стана с прекрасните ти идеи за обща отговорност? Високопарните теории за споделено родителство, за принадлежност на детето към колектива, а не към отделната личност?

Ане Снапхане отново се отпуска върху стола. Трудно й е да осъзнае как е засмукана в това вонящо тресавище на горест и ревност, място, в което всеки удар под пояса е позволен. И нищо не може да стори, вече е тук, пленница от подвижни пластове, опита ли да се бори, само ще стигне по-бързо дъното.

— Млъкни! — зъби се тя. — Кой кого предаде? Кой кого изостави? Кой забърка тая каша? Бога ми, не съм аз.

— Силвия рева цяла вечер. Нищо не е в състояние да я утеши — казва Мехмет, а плачливият му глас я докарва до бяс.

— За Бога! — крясва Ане. — Аз ли съм виновна, че има слаби нерви!

Мехмет замълчава, колкото да поеме дъх. Готов е за атака по целия фронт.

— Силвия казва, че си я съсипала, но искам да ти кажа нещо, Ане: ако се опиташ да ми съсипеш и семейството, не отговарям за действията си.

Ане усеща белите си дробове като изстискани, всичкият кислород е изтеглен от мозъка.

— Ти да не ме заплашваш? — процежда тя. — Да не си се побъркал? Наистина ли си изпаднал чак дотам?

Дължината на линията започва бързо да нараства, върти и суче из тресавището, а когато проговаря отново, гласът на Мехмет идва от светлинни години разстояние.

— Добре — казва той, — щом така искаш.

Настъпва внезапна тишина, край, няма вече разговор. Всичко наоколо изведнъж завира и закипява. Ане се обляга върху бюрото и заридава.

Аника е обзета от нарастващо безпокойство, докато катери стълбите обратно, към новините. Ровенето из старите вестникарски папки не й е донесло нищо друго, освен мръсни ръце и прах по дрехите. Политическият климат на времето остава без адекватно покритие от страна на тогавашната преса. Всеки следващ ден е просто ново заглавие. Тогава, както и сега, има реклами за публикуване, материали за написване, полицейски разследвания за проверка.

Композицията и качеството на печата от шейсетте са под всяка критика — грапави букви, зле отпечатан снимков материал. Добре, че не е работила в редакция тогава.

Но всяко време има своите идеали, казва си тя на път за стъклената стаичка. Човек живее в своето време, така както живее на определено място, а тя е сигурна, че шейсетте години нямаше да й харесат.

А двайсет и първият век наистина ли й се нрави?

Чува телефонен звън и забързва крачка.

— Разбрах, че ме търсите — казва Ханс Блумберг от Норландски новини.

— А, много се радвам, задето се обаждате — отговаря Аника, докато придърпва вратата зад себе си. — Как сте?

Миг на изненадано мълчание.

— Защо питате?

Аника сяда на мястото си, на свой ред изненадана от неприязнения тон на събеседника.

— Секретарката каза, че сте болен и се притесних.

— Ах, да, нежната женска загриженост — отзовава се Ханс Блумберг и сега вече звучи познато. Аника не успява да сдържи една усмивка, докато си го представя, седнал облечен в жилетка пред очукано бюро с дъска за бележки над него, с детската рисунка и напомняне да издържи до пенсия.

— Нищо сериозно, надявам се — продължава Аника и се протяга назад в стола.

— Не, не — отвръща архиварят, — всичко си е наред. Само дето ми е изтекъл срокът на годност, но сигурно ще ме подържат в хладилника още някое време, преди да ми бият шута.

Усмивката й повяхва, докато го слуша. Бодряшкият тон не успява да прикрие дълбокото разочарование.

— Хайде, де! — възкликва весело Аника, предпочела да не го забележи. — В моите уши звучите като кипнало вино.

— Друго си е столичанката — винаги ще оцени истинския мъж. С какво мога да помогна на младата дама?

— Общ въпрос с още по-отдавна изтекъл срок — отвръща тя. — Опитвам се да се добера до информация относно млад мъж от Саттаярви, който е живял в Люлео в края на шейсетте и може би е работел в църквата. Казва се Йоран Нилсон.

— Мъртъв? — пита Ханс Блумберг, докато химикалката му дращи по хартията.

— Надали.

— Значи, оставяме без внимание скъпите покойници. Какво за него?

— Каквото и да е. Дали е печелил състезание по танци, демонстрирал против империализма, обрал банка или сключил брак.

— Йоран Нилсон, значи? Нямаше ли някое по-обикновено име?

— Рових къде ли не, но — нищо.

Отсреща се чува силен стон. Аника почти го вижда как улавя с две ръце бюрото и се надига.

— Може да отнеме няколко минути — казва мъжът и това е най-безочливата лъжа за деня.

Аника успява да се запознае обстойно със съдържанието на няколко уебстраници, да изчете сума обяви за продажба на усамотени къщи около Стокхолм, да се влюби в една току-що построена в Юршхолм и предлагана за мизерните 6,9 милиона. Отива да си вземе кафе, бъбри известно време с Берит и прави опит да се свърже с Томас по мобилния, а линията оживява отново едва след като оставя съобщение за Ане Снапхане.

— Правил съм и по-лесни издирвания — въздъхва дълбоко Ханс. — Имате ли представа колко Йоран Нилсон са се подредили в документацията?

— Седемдесет и двама и половина — отвръща Аника.

— Точно. А единственият от Саттаярви, когото успях да изровя, беше в раздела за сватби.

Аника вдига вежди и усеща как надеждите й помръкват.

— Сватби значи? Онова нещо, дето свещениците са правели в църквите преди три века, когато хората са се женели?

— Ами какво да ви кажа. Всъщност си е задължително чак до седемдесет и трета, но за църквата сте права. Обявява се три поредни недели преди церемонията, за да са доволни и щастливи всички.

— И какво пише във вестника?

Ханс Блумберг се замисля за миг.

— В ония времена са поддържали специална рубрика. Изрезката е от двайсет и девети септември шейсет и девета. Да ви я прочета ли?

— Да, моля.

— Църковният секретар Йоран Нилсон, роден в Саттаярви, понастоящем жител на Люлео, и ученичката Карина Бьорнлунд, родена и живееща в Карлсвик. Бракосъчетанието ще се състои в Общината на Люлео, петък, двайсети ноември, в два следобед…

Химикалката бяга по листа, докато се опитва да следва темпото му, а кожата й настръхва. Едва диша. Мили Боже! Какво става тук? Не може да бъде!

Налага си да не се вълнува чак толкова — още не. Не може да е сигурна, преди да провери.

— Господи! — проговаря Аника с дрезгав глас. — Много, много ви благодаря. Направо сте скъпо шампанско.

— За вас — винаги готов, уважаема. Едно телефонче и готово.

Двамата затварят и Аника се изправя. Това е то! Мисълта й тече светкавично. Приток на кръв бучи в ушите. Изскача в новините с разтуптяно сърце, но до спортния отдел вече се е овладяла, разбрала е, че на практика не разполага с нищо. Все още. Взема чашка кафе от машината и бърза към Берит.

— Откъде е министърът на културата?

Берит отлепя поглед от дисплея с кацнали върху края на носа очила.

— Норботен, Люлео, ако не се лъжа.

— Да не е от някакво място, наречено Карлсвик?

Берит смъква очилата и отпуска ръце в скута.

— Де да знам. Защо?

— Сега къде живее?

— Някъде из северните предградия.

— Омъжена?

— Живее с някакъв. Няма деца. Какво ти е влязло в ума?

Аника се полюлява на пети и пръсти, отърсва шумотевицата от главата.

— Просто питам. Трябва да проверя едно старо съобщение за брак.

— За брак? — повтаря като ехо Берит, докато Аника я напуска.

Обратно в стаичката, тя сяда пред екрана и чака пулсът й да се успокои. Сетне вдига ръце и ги оставя бавно да разкрият истината.

Започва с официалния сайт на правителството и зарежда PDF файл за министъра на културата. Появява се физиономията на Карина Бьорнлунд, изкривена в усмивка и придружена от сведения относно поверените й ресори: културно наследство, изкуство, печатни издания, радио и телевизия, верски общности.

В биографичния раздел е отбелязано, че е родена през 1951 година и израсла в Люлео, а сега живее с партньора си в Книвста.

Нито дума за Карлсвик, отбелязва Аника и кликва върху връзката с информационната страница.

Търси на Карина Бьорнлунд Книвста в данните от общо преброяване и намира един резултат — родена през 1951 година жена. Отива по-нататък, към името на общината, в която е родена.

Долен Люлео.

Засмуква буза, дланите я засърбяват. Трябва да рови по-надълбоко. Влиза пак в търсачката и прави обща проверка на Карлсвик и Долен Люлео. Излизат деветнайсет резултата. Най-отгоре се мъдри житейската история на един точилар, някой си Олоф Флак от Хелестрьом (1758–1830), днес в община Норферден, Питео. Аника задълбава в неговата страница, за да установи, че сред потомците на точиларя има някаква Беда Маркстрьом, родена през 1885 година, която се установява в Карлсвик, Долен Люлео.

Търси карта и намира мястото.

Карлсвик е селце край самия Люлео, отвъд реката.

Обляга се назад и чака информацията да попие в съзнанието. От това я засърбява главата, устата й пресъхва, пръстите барабанят нервно по бюрото. Нахвърля основното в бележника, а сетне набира вътрешния номер на главния редактор.

— Имаш ли минутка време?

29

Залата за конференции на седмия етаж във Федерацията на областните управи мирише на спарено. Кафеени изпарения и воня от угарки се смесват с миризма на пот от мъже на средна възраст с вълнени сака. Томас обърсва чело. Несъзнателно пъха показалец под възела на вратовръзката и го разхлабва за повече въздух.

Това е първото събиране на работната група, което означава, че още няма структуриране и йерархия. Първоначалното всеобщо доброжелателство преминава постепенно в маркиране на територия и това става все по-ясно с напредване на времето. Ще е нужен поне още един заседателен маратон, преди да постигнат нещо съществено.

Съвместният конгрес на Федерацията на областните управи и Съюза на общините, проведен през юни в Норшьопинг, трябваше да разгледа един твърде сложен и много важен проблем. Двете групировки щяха да вървят всяка по свой път, но при няколко съвместни сесии. Главният въпрос е дали да се слеят. Общата и главна тема на конгреса бе „Гражданинът и бъдещето“.

Томас отваря широко очи, взира се в програмата.

Нямаше как да го избегне. София е с него навсякъде. Съзира я между редовете на предложенията за дългосрочни програми, чува токчетата й да потропват из документацията за сътрудничеството и по разпратената до членовете на Федерацията на общинските управи информация за конгреса.

Томас се обляга назад, заслушан в дългия списък директиви, четен от директора по комуникациите, оставя погледът му да обхожда участниците.

София в костюм на тъничко райе и копринена блуза, разпуснала ябълкови коси, стои край прозореца. София с дантелен сутиен и полуотворени устни, облегната върху черната дъска. София без гащички, яхнала проекционния апарат.

Прокашля се и клати глава в опит да върне мислите си към действителността.

В отдалечения край на масата седи директорът по информационните въпроси, който е председател на работната група и един от отговорниците за цялостния ход на проекта. Сътрудниците, натоварени с организационните и административни задачи, доливат кафе по чашите и се суетят около бързо втвърдяващите се сладки. Останалите са се събрали в близост до прозорците, притиснали здраво гърбовете на саката си към облегалките, напрегнали сили да не проличи колко много им се ще да се прозеят.

Неговата действителност. И тази на София.

Какво ли прави Аника в момента? Какво знае той за нейната действителност?

Без изобщо да разбере как точно става и какво е казано до момента, заседанието приключва сред скърцане на столове и шум от облекчени гласове. Той се мобилизира и започва безмълвно да събира нещата си.

— Самюелсон — чува се глас отгоре и Томас вдига бързо поглед. — Как върви работата с Федерацията на областните управи?

Томас се изправя и разтърсва ръката на директора по информацията, усетил мозъка си да се втвърдява, а думите му засъхват по устните. Какво се очаква да отговори, мама му стара?

— Ами — започва Томас, като преглъща шумно, — доста добре.

— Някакви по-сериозни търкания?

Скрива ръце, за да не види, че се изпотяват.

— Докато работата ни е обединена за общи цели и в нея вземат участие достатъчно много независими фактори, всичко ще бъде наред — заявява Томас и сам се чуди какво означават думите му.

— Тази София Гренборг, що за птица е?

Въпросът изтласква навън и последната глътка въздух от дробовете му. Отваря уста, но не е в състояние да произнесе ни дума.

— Ами как да ви кажа, нищо й няма — чува най-накрая собствения си глас. — Малко е задръстена. От голямото добрутро — цял живот глезотии…

Директорът го поглежда с изненада.

— Искам да кажа, как се работи с нея. Не се ли опитва да прокара интересите на Федерацията за наша сметка?

Притеснен, Томас усеща, че се изчервява. Ама че излагация.

— Всичко ще е наред, докато не свалим гарда — заявява той. — Не можем да си позволим тяхно превъзходство, та засега малко се понагаждаме предконгресно, ако мога така да се изразя…

Шефът кимва с разбиране.

— Ясно. Знаеш ли какво, ще можеш ли да нахвърляш едно обобщение, отчасти както виждаш нещата ти, но най-вече от гледна точка на структурите по места — само по-бързичко, а?

— Разбира се — отвръща Томас и оправя възела на връзката си. — Кажете какво точно желаете и почвам веднага.

Директорът по информационните въпроси го блъсва игриво с юмрук в рамото.

— Точно това исках да чуя — казва той и отплава през помещението.

То бързо опустява, а Томас затваря куфарчето си. Как върви работата с Федерацията на областните управи? Тая София Гренборг що за птица е наистина?

Томас загърбва тези мисли, взема куфарчето и се устремява решително към асансьорите.

Коридорът пред неговия кабинет е смълчан и унил, изпъкналата шарка на стените е изкривена от светлината, която пръскат на струи лампите от тавана. Той се шмугва в кабинета, затваря вратата и се тръшва върху стола пред бюрото.

Не може да кара повече така. Защо изобщо позволи да се стигне дотук? Да заложи на карта всичко, за което се е борил дълги години. Всички връзки със семейството му и с неговите работодатели се обезсмислят, ако се разчуе, че дели легло с Федерацията на областните управи. Приковава поглед върху снимката на Аника с децата, поставена тук в сребърна рамка лично от него и лично от него заснета по време на седемдесетия рожден ден на леля му миналото лято. Тя не отразява действителността. Децата са издокарани и леко позират, Аника е с рокля до коленете, която омекотява ъгловатото й тяло. Косата си е сплела на плитка, виснала укротена като бич през гърба й.

— Това говори много за начина, по който искаш да ни виждат останалите — отбелязва Аника, когато разбира коя снимка е избрал за бюрото си.

Тогава не й отговаря, твърдо решен да не захваща поредния спор, който не води доникъде. За него е важно как го възприемат другите, така е. Да не се обръща внимание на това е безотговорно и глупаво. Аника е на точно противоположното мнение.

— Не може всички да те обичат — заявява тя. — Много по-добре е да защитаваш възгледите си, отколкото да се докарваш пред цял свят.

Прокарва пръст по твърдата матирана повърхност. Нокътят му се задържа върху гънката на гръдта й.

Настоятелният звън на вътрешния телефон го кара да подскочи.

— Имате посетител. София Гренборг от Федерацията на областните управи. Ще слезете ли да я вземете?

Усеща пот да избива по челото и подмишниците.

— Не — отвръща Томас, — тя знае пътя. Пуснете я.

Оставя слушалката, става и прекосява стаята, открехва вратата, обръща се и я оглежда, сякаш за първи път стъпва на това място. Решава да се облегне прав на бюрото, кръстосал нозе и ръце, заслушан за стъпки отвън. Чува единствено ударите на собственото си сърце, опитва да се ориентира в чувствата си, но изпитва само безкрайно объркване.

Не знае какво точно усеща. Пълен е с очакване, но и със срам. Жадува я, но и мрази.

Долавя шум от стъпки, такъв, какъвто само нейните оставят — ехтят в смълчания коридор, ведри и щастливи.

Тя отваря широко вратата и влиза, а очите й греят, пълни със свян и колебание, които топлотата на погледа не е в състояние да скрие.

Томас тръгва насреща й, угася главната лампа и я привлича към себе си, като затваря вратата с крак. Целува я силно, като обезумял, устата й е топла и нагарча, взема гърдите й в шепи, докато нейните длани се пъхат под колана му отзад.

Двамата се задъхват един другиму в устата, събличат се и лягат върху бюрото, а настръхналата от химикалки и моливи чаша ги боде болезнено и той я смита на пода заедно с всичко останало, тя го възсяда, погледът й търси неговия, устните й трептят подпухнали. Внизва се в нея, сякаш е топло масло, отмята глава и затваря очи, а тя започва бавни движения. Те карат тялото му да литне. Когато наближава оргазмът му, отваря широко очи, а погледът им се забива право в лицето на Аника, чието изражение не съумява да прикрие неприязънта към милото семейно тържество, което е принудена да изтърпи.

Томас не успява да сдържи вика си на финала.

В последвалата тишина ясно долавя монотонния шум от климатика, звънтенето на стоманени въжета откъм асансьорната шахта, самотните вопли на някакъв изоставен на друг етаж телефон, който не млъква и не млъква, и не млъква.

— Ние сме луди — шепне София Гренборг в ухото му и той не може да не се засмее. Да, луди са и той я целува и се изправя, а тя се катурва настрани и от нея изтича нещо право върху документацията по проекта.

Обличат се бързешком, кикотят се и гласят опипом. После застиват, притиснати един към друг, обгърнали се през кръста, вперили засмени погледи един в другиго.

— Благодаря ти за днес — обажда се София и го целува по брадичката.

Той улавя устата й, захапва езика.

— Аз ти благодаря — отвръща задъхано Томас.

Тя облича палтото, взема куфарчето за документи и понечва да тръгне, но внезапно застива.

— Боже, за малко да забравя за какво съм дошла.

Той седи в стола си, опънат назад, налегнат от дрямка, която го спохожда всеки път след секс. София полага куфарчето върху бюрото, отваря го и вади папка с логото на правосъдното министерство.

— Този следобед се видях с Крамне и направихме преглед на плана за действие. — Усмихва му се с почти кравешки израз на лицето.

Томас усеща собствените си черти да се стягат, дрямката го напуска.

— Какво? Нали аз трябваше да го направя?

— Той ме извика. Не можел да те намери, понеже ти беше на събрание. Прегледай нещата и се обади утре по-рано.

Томас поглежда часовника си.

— Трябва да взема децата. Не знам дали ще успея тази вечер.

София примигва, а носът й сякаш пребледнява.

— Добре. — Гласът става по-тих и остър. — Обади се когато можеш.

Обръща се на пети и излиза от стаята, като хлопва вратата зад гърба си. Томас остава върху стола, усетил внезапно втвърдяване в слабините.

Как вървят работите с Федерацията на областните управи? Тая София Гренборг, що за птица е?

Навежда се над бюрото, събира документите по проекта и ги запраща в коша. Оставя резултата от работата на София Гренборг с министерството до чашата с химикалки и бърза към детската градина.

Краката на Аника вече изтръпват върху един от неудобните столове в приемната пред кабинета на Андерс Шюман, когато главният редактор най-после отваря и я пуска вътре.

— Разполагам с десет минути — уведомява я той и обръща гръб, преди да е отговорила.

Тя се изправя, като се мъчи да върне малко живот в краката си, изпълнена от необяснимо неудобство. Следва широките плещи на Шюман в кабинета, пристъпва неуверено по люлеещия се под. Дразни я опитът му да я пришпорва. Тръшва се в един от столовете за посетители и разполага бележки върху някаква диаграма, оставена на бюрото му.

Главният го заобикаля бавно и се отпуска върху скърцащия стол. Обляга се назад.

— Не се отказваш от терористичната линия, значи — отбелязва той, като сключва ръце върху корема си.

— Попаднах на крайно противоречива информация — казва Аника, забила поглед в бележника, за да установи, че е отворен на друга страница. Бързо го придърпва към себе си, трескаво листи малката книжка, за да открие току-що нахвърляните бележки. Главният въздъхва.

— Направо ми разкажи — обажда се той и Аника отпуска бележника в скута си. Бори се с неудържимо усещане, че пада към пода, който се люшка като обезумял.

— Името на терориста е Йоран Нилсон — проговаря Аника. — Роден е в Саттаярви край река Турне през четирийсет и осма, син на лестадиански пастор.

Взема записките и ги прелиства.

— На деветнайсет отива в Упсала и записва теология, присъединява се към Революционното движение през пролетта на шейсет и осма и става маоист. Зарязва учението и се връща в Норботен, където работи за църквата. Присъединява се към маоистка група в Люлео под кодовото име Рагнвалд, но, изглежда, загубва вяра, понеже се жени с граждански ритуал. По един или друг начин е свързан с диверсията във F 21, макар полицията да смята, че не е участвал лично. Изчезва от Швеция на осемнайсети ноември шейсет и девета и оттогава не са го виждали. Сватбата, която е насрочена за двайсети ноември в Общината на Люлео, само два дена след нападението, е отменена.

Шюман кима бавно.

— Заминава за Испания, където става професионален убиец на ЕТА — допълва той, загледан към разтворения върху допълнителна масичка вестник.

Аника вдига ръка и притиска здраво и двата крака към пода, за да запази равновесие.

— Интересното тук е F 21 — казва тя.

— Не каза ли, че в този случай полицията не го брои. Че не той е провел операцията?

Тя преглъща и кимва безмълвно.

— Кой тогава гръмва самолета? — пита Андерс Шюман с безучастен глас и все така скръстени ръце.

Тя продължава да мълчи известно време, а най-накрая казва:

— Карина Бьорнлунд, министърът на културата.

Главният редактор не трепва. Ръцете му остават една връз друга над копчетата на ризата, тялото му запазва същия ъгъл, очите са като стъклени, но въздухът в помещението изведнъж посивява, дишането се затруднява.

— Предполагам — проговаря Шюман след безкрайна пауза, — че си се снабдила с дяволски непоклатими доказателства за подобно обвинение.

Аника прави опит да се засмее, но от гърлото й изригва кух кикот.

— Не точно, но тя наистина изглежда най-вероятният извършител.

Шюман се надига внезапно, привел тяло напред, за да използва бюрото като опора, става и тръгва през помещението, без да поглежда Аника.

— Не съм сигурен, че искам да го чуя.

Аника почти е станала от мястото си, за да го последва, но стаята внезапно застава под наклон. Тръшва се обратно на стола и взема записките си.

— На местопрестъплението са открити следи от обувки трийсет и шести размер. Трябва да са оставени или от дете, или от дребна жена, като от тези две алтернативи втората е много по-вероятна. Жените рядко се захващат с тероризъм, освен ако не са с мъжете си. Рагнвалд планира операцията, а годеницата му я провежда.

Шюман преустановява неспокойния си ход и обръща лице към нея, отпуснал ръце покрай тялото.

— Каква годеница?

— Двамата са на път да се оженят, църковният секретар Йоран Нилсон от Саттаярви и Карина Бьорнлунд от Карлсвик. В общинската служба на Долен Люлео. Проверих всички Йоран Нилсон и Карина Бьорнлунд в националния адресен регистър и само тези двама отговарят на всички показатели.

— Терористът и министърът на културата?

— Терористът и министърът на културата.

— Дето ще се женят два дена след атентата?

Аника кимва, без да сваля поглед от видимо смаяния си шеф, а подът отдолу е отново неподвижен.

— Откъде знаеш?

— От едно съобщение за сватбено тържество, публикувано в Норландски новини по-малко от четири седмици преди нападението.

Андерс Шюман скръства ръце, започва да се люлее на пети и забива поглед в тъмните прозорци към руското посолство.

— И ти си напълно сигурна, че през есента на шейсет и девета година Карина Бьорнлунд е възнамерявала да се омъжи за човек, който ще се превърне в професионален убиец?

Тя се прокашля и кимва, а главният продължава да нарежда.

— И нашият министър на културата унищожава държавна собственост, убива редови войник и ранява втори заради едната любов?

— Не знам точно, но звучи логично — отвръща Аника.

Главният редактор се връща при бюрото и предпазливо сяда.

— На колко е била тогава?

— На деветнайсет.

— И е живеела с тоя човек?

— Все още е била регистрирана на адреса на родителите си, в Карлсвик.

— С какво се е занимавала?

— В съобщението пише, че е ученичка.

Андерс Шюман взема химикалка и написва нещо в ъгълчето на диаграмата.

— Знаеш ли — започва той, — през живота си не съм чувал чак такава дивотия.

Пуска химикалката да падне. Шумът от досега на леката пластмаса с хартията закънтява в смълчаната стая, подът под Аника се разтваря и тя потъва.

— Радвам се, че идваш с тази информация при мен — продължава шефът. — Надявам се, че не си споделила цялото това безумие с друг?

Аника усеща жега да пълзи по лицето, завива й се свят.

— Не съм — прошепва тя.

— Нито с Берит? Или Янсон?

Гледа я изпитателно няколко секунди, а после се изправя в стола.

— Това е добре. — Извръща поглед. — Отсега нататък няма да се занимаваш изобщо с тероризъм. Няма да отделиш нито минута повече на Карина Бьорнлунд или онзи проклет Рагнвалд, на която и да било експлозия в Люлео или някъде другаде. Ясно ли е?

Тя се дръпва назад върху облегалката, далеч от дъха му, който отново усеща съвсем отблизо.

— Но не си ли струва поне да проверя? — обажда се тя.

Андерс Шюман я поглежда с такова удивление, че й припарва в гърлото.

— Да провериш дали най-търсеният терорист в Швеция през последните три десетилетия няма да се окаже съвсем случайно недорасла гимназистка от селце в Норботен, която още живее с мама и тате, а след това става министър в едно социалдемократично правителство?

Аника диша учестено през уста.

— Дори не съм ходила в полицията…

— Още по-добре, мама му стара.

— Те сигурно са я разпитвали тогава. Може да има съвършено друго обяснение…

Ядно жужене откъм интеркома я прекъсва.

— Херман Венергрен е тук — съобщава секретарката на Шюман по пращящата линия.

Главният редактор стига с три широки крачки до интеркома, за да натисне бутона.

— Покани го да влезе.

Отпуска бутона и хвърля към Аника поглед, с който я осъжда на гибел.

— Не искам и дума повече да чувам по този въпрос — заявява той. — Махай се.

Аника става, изненадана от факта, че още не е рухнала на пода. Грабва бележника с чужди ръце и вперила поглед към вратата в края на дълъг тунел, тръгва опипом нататък.

30

Андерс Шюман гледа как се затваря вратата зад гърба на Аника Бенгтзон, а в червата му натежава разочарование. Колко жалко. Аника е толкова усърдна и задълбочена, толкова амбициозна. Но явно излиза извън релси. Загубила е напълно усет за реалността и живее в измислен свят на терористи в правителството и професионални убийци, преследващи местните политици в Йостхамар.

Трябва да седне. Обръща стола срещу собственото си отражение върху притъмнелите стъкла на прозореца, напряга очи, за да различи очертанията на бетонните постройки под руския флаг.

Какви са неговите задължения в дадения случай? Дали да се обади в отдел кадри? Представлява ли Аника Бенгтзон заплаха за себе си, или за околните?

Вижда се да преглъща, седнал безпомощен край служебното бюро.

Не забелязва склонност към самоубийство, нито признаци за предстоящо насилие. Единственото нещо, за което е сигурен, е, че повече не бива да се разчита за достоверност на статиите й, а на него му плащат, за да се справя с подобни ситуации. Бенгтзон трябва да се държи изкъсо, а това е както негово задължение, така и на останалите редактори.

Жалко, казва си отново той. А бяха времена, когато никой не може да й стъпи на малкия пръст, стане ли дума да се изрови нещо интригуващо.

Вратата се отваря енергично и в стаята нахлува Херман Венергрен, както обикновено, без да чука.

— Винаги е добре да се избират битки, които ще бъдат спечелени — отбелязва председателят на борда през зъби, като пуска чантата си върху софата. — Може ли малко кафе?

Андерс Шюман се привежда напред, натиска бутона и моли секретарката да донесе две кафета. След това става, изправя гръб и бавно тръгва към седналия все още с връхна дреха Венергрен, без да знае какво да очаква от това непредизвестено посещение.

— Лош ден на бойното поле? — пита домакинът, докато присяда от другата страна на масичката.

Председателят на борда опипва ключалката на своята чанта и ноктите му драскат метала с неприятен за ухото дразнещ шум.

— Веднъж печелиш, веднъж губиш — отвръща неопределено той. — Добрата новина за теб е, че май печеля на твоя фронт. Току-що идвам от среща в Асоциацията на вестникарските издатели. Предложих те за следващ председател от Нова година. Старият не свърши никаква работа, така че бе налице общо съгласие за необходимостта от промяна, а моето предложение срещна изненадващо слаба съпротива. Никой не възрази сериозно, нито от издателите, нито от директорите.

Венергрен изглежда истински изненадан.

— Може би са били в шок от предложението — обажда се Шюман, докато секретарката му внася поднос, отрупан с чаши и бисквити.

— Не мисля така — отвръща председателят, като грабва една бисквита с джинджифил, преди подносът още да е допрял масата. — Изпълнителният директор те нарече колективен капиталист. Имаш ли представа какво иска да каже?

— Зависи от това дали тонът е бил положителен, или не — избягва отговора Шюман.

Херман Венергрен отпива предпазливо от кафето със свити устни и вирнато кутре. Сръбва малка глътка и казва:

— Възможно е останалите групи да набират сили. Още е рано да отваряме шампанското, но ми се струва, че ще съумея да те прокарам. А седнеш ли един път на председателското място, искам още при първото заседание да повдигнеш един въпрос, който е от първостепенно значение за нашите собственици.

Андерс Шюман се обляга назад в стола, напрегнал всички сили, за да запази безучастен израза на лицето, докато истинската причина за това издигане започва да се очертава кристално ясна в съзнанието му: от него се очаква да стане инструмент за въздействие от страна на собствениците върху решенията на уж безпристрастния и аполитичен форум, какъвто се предполага, че е Асоциацията на вестникарските издатели.

— Разбирам — проговаря безстрастно той. — И какъв е въпросът?

Венергрен дъвче бисквита с карамел.

— Телевизия Скандинавия — съобщава той и бръсва няколко трохички от ъгълчетата на устата си. — Наистина ли ще допуснем американски капитали в нашите честоти без предварителни сериозни дебати?

Вторият фронт, казва си Шюман — там, където губим. Старчето е истински разтревожено.

— Мислех, че въпросът вече е бил обсъден на всички инстанции — проговаря той, без да е сигурен дали трябва да се подразни от опита да бъде манипулиран като лобист, или да се престори, че му харесва.

— Е, да, разбира се — отвръща Херман Венергрен и бърше пръсти със салфетка. — Колко статии имаме по въпроса във Вечерна поща?

Андерс Шюман се изправя, вместо да повиши глас, и сяда зад бюрото си.

Никога до този момент семейството собственик на вестника не е оказвало натиск върху него да пише по въпроси, засягащи икономическите им интереси. Мигом разбира колко значим и болезнен за тях трябва да е този за пускането на американския телевизионен канал.

— Предпоставка за спечелване уважението на гилдията е при всякакви обстоятелства да следвам критична и независима линия спрямо интересите на собствениците — казва той, като взема безцелно една химикалка.

— Естествено — отвръща Херман Венергрен и става на крака. Взема чантата и закопчава палтото си. — Независима в очите на всеки външен наблюдател. Но ти не си глупак, Шюман. Много добре знаеш за кого работиш, нали?

— За журналистиката — казва Андерс Шюман, усетил, че започва да се нервира. — За истината и демокрацията.

Херман Венергрен изпуска уморена въздишка.

— Да, да. Само че ти е ясно и какъв е залогът, нали? Как, по дяволите, можем да се отървем от Телевизия Скандинавия?

— Като не допуснем да получи лиценз — отвръща начаса Шюман.

Венергрен въздъхва с облекчение.

— Очевидно. Само че как? Вече опитахме какво ли не. Правителството не се поддава. Този американски консорциум отговаря на абсолютно всички изисквания за цифрова мрежа. Предложението влиза в парламента идния вторник, а Министерството на културата няма да седне да променя изискванията само защото на нас ни е кефнало.

— Толкова скоро? — учудва се Шюман. — Значи, работата е опечена?

— Цялата предварителна процедура е отдавна приключила, но нали знаеш каква е министър Бьорнлунд? При нея поначало е трудно да стане каквото и да било, да не говорим за навреме. Проверихме в парламентарната служба по печата — още не са получили решението.

Шюман свежда поглед към бюрото и мярва с крайчеца на окото написаното върху диаграмата, докато мисли колко строг да се покаже спрямо Аника Бенгтзон.

Карина Бьорнлунд сгодена за терориста Рагнвалд; взривява самолет във F 21????

Взира се в думите, усетил атмосферата да се нажежава.

Как би желал лично той да изглежда медийният небосклон в една бъдеща Швеция? Дали иска шведските осведомителни средства да бъдат под контрола на отговорни и сериозно ангажирани собственици с дълга традиция в подкрепянето на каузи като демокрация и свобода на словото? Или ще допусне да бъдат задушени от един глобален, тъпкан с долари гигант от развлекателната индустрия? В състояние ли е съзнателно да изложи на риск Вечерна поща и Сутрешни новини, издателства, радио и телевизионни канали само защото държи на собствената си стереотипна и онемяла етика? Етика, за която никоя жива душа не ще разбере, че изобщо е следвал, да не говорим на каква цена?

И в края на краищата готов ли е да жертва собствената си кариера?

Андерс Шюман взема графиката на баланса с бележката върху него и вдига поглед към председателя на борда.

— Има едно нещо — проговаря той. — Нещо, което Карина Бьорнлунд в никакъв случай не би желала да види публикувано.

Херман Венергрен вдига вежди заинтригуван.

Суграшицата блъсва Аника в лицето, принуждава я да се бори за въздух. Вратите се затварят зад гърба й, засмукващият звук се смесва с хрущене на попаднал в механизма лед. Засенчва очи с длан, за да ги защити от блясъка на светлинното лого над главата си. Пред нея се простират улици и свят, обширни и недостъпни. Как да направи следващата стъпка? Как ще се прибере у дома?

През живота си не съм чувал чак такава дивотия… Надявам се, че не си споделила цялото това безумие с друг?

В задната част на черепа ангелите се разпяват, без слова, само трели, които стигат до съзнанието й през цяла вечност от пустота.

Отсега нататък няма да се занимаваш изобщо с тероризъм. Няма да отделяш нито минута повече на Карина Бьорнлунд или онзи проклет Рагнвалд.

Как можа да се оплете до такава степен? Дали наистина не се побърква? Какво става с главата й? Да не е заради тунела? Дали не се е повредило нещо тогава? Нещо, което не се оправя?

Запушва уши с длани, затваря очи, за да изключи ангелите, но всъщност така ги затваря вътре. Те я завладяват.

Летен поздрав захарна топлина вечна умора.

Не. Не искам това.

Мобилният жужи в дъното на чантата. Стиска силно клепачи и усеща вибрациите да пронизват бележника и дъвките, пакетчето салфетки, подплатата на палтото, да я удрят в кръста и загряват вътрешността на стомаха. Изчаква на място всичко това да отшуми.

Не искам и дума повече да чувам по този въпрос.

Стокхолм потъва в обкръжаващата я тишина, шумът откъм магистралата заглъхва, влажни привидения се трупат около улични лампи и светлинни реклами, краката й се носят безтегловни над земята, тя плавно полита над паважа пред входната врата, надолу, към гаража, над замръзналата морава, покрай бетонния остров за пешеходци.

— Аника!

Задъхана се връща на земята с тъп звук, за да се види точно пред хрущящата плъзгаща се врата, а вятърът все така я блъска, зъби се и плюе насреща й.

— Бързо, че ще станеш вир-вода.

Старата зелена тойота на Томас е спряла до изхода от гаража. Гледа я изненадана. Какво прави тук?

Сетне го вижда да маха през отвореното стъкло на шофьора. Русите му коси лепнат мокри по челото, палтото му е побеляло от лед. Тича към него, право към тези засмени очи, литва над асфалт и лед, за да потъне в бездънните му обятия.

— Добре че си получила съобщението ми — проговаря той, докато я води към вратата на пътника. Не престава да говори, докато отваря и я настанява вътре: — Опитах да те намеря по мобилния, но не ми отговори, затова се обадих на портиера да предупредя, че ще мина да те взема, а нали така и така трябва да местя колата, не беше кой знае какъв проблем, пък и купих някои неща пътем, рекох си защо не вземем да…

Аника диша задъхана през полуотворените си устни.

— Май се разболявам — шепне тя.

— Добре, давай тогава по-бързо към къщи, да те завием едно хубавичко в леглото, нали така, деца?

Извръща глава и съзира децата, настанени в специални седалки отзад. Усмихва им се немощно.

— Здравейте, милички. Обичам ви.