Червения вълк

1

Аника Бенгтзон спира пред прага на редакционната зала, примигвайки срещу острата бяла светлина от неоновите лампи. Блъсва я звукова вълна: тракат принтери, свистят скенери, нокти почукват по клавиатурите; хора захранват машините с текстове, образи, писма и команди, загубили надежда, че работата някога ще свърши.

Няколко пъти поема дълбоко въздух и хлътва в помещението. Неспирната дейност по новините тъне в съсредоточено мълчание. Шефът Спике чете нещо с кръстосани връз бюрото крака. Временно завеждащият новините се взира в дисплея на компютъра със зачервени, бдителни очи. Ройтерс, френската АФП, Асошиейтед Прес, ТТА и TTB5; нескончаем поток от местни и международни, спортни и финансови новини и телеграми от цял свят. Все още не се чуват екзалтирани викове — никакъв шумен ентусиазъм или изблици на разочарование по повод сполучливи или не чак дотам материали, никакви разгорещени спорове в защита на даден аргумент за сметка на друг.

Без да ги поглежда, тя се промъква покрай тях, но и те не я забелязват.

Внезапно някакъв звук, някакво предизвикателство, разцепва електронното жужене.

— Значи, пак изчезваш?

Тя трепва, прави неволна стъпка встрани и вдига поглед към Спике само за да бъде заслепена от настолната му лампа.

— Чувам, че летиш за Люлео следобед.

Аника удря бедро в бюрото на сутрешния редактор в бързината да стигне до своето. Спира, затваря за миг клепачи и усеща как чантата и се свлича към лакътя, докато се извръща.

— Възможно е. Защо?

Но редакторът вече е изчезнал, оставяйки я да се пържи под втренчените погледи на останалите и жуженето в нюзрума. Облизва нервно устни и провесва чантата през рамото си, усетила как техният скептицизъм лепне по найлона на ватираното и яке.

Понася се плавно към убежището си. Стъклата на нейния аквариум, миниатюрната и персонална кабинка, вече са близо. Изпълнена с чувство на облекчение, тя плъзва вратата встрани и потъва вътре. Оставя я да се затвори зад гърба и, обляга глава върху хладната стъклена повърхност. Добре поне, че и оставиха собствен кабинет. Наясно е, че думи като устойчивост и сигурност добиват все по-голямо значение както лично за нея, така и за обществото като цяло. Докато хаосът напира и характерът на войната се мени, става по-важно от всякога да обърнеш поглед назад и се поучиш от историята.

Хвърля чантата и якето върху дивана за посетители и включва компютъра. Новинарският шум отслабва все повече, макар да е седнала в самото му пулсиращо, електронно сърце. Водещите събития от днес-утре ще са забравено минало. Тя вече не разполага с енергия да удържа темпото на електронната новинарска система, осигурявана от Асошиейтед Прес, информационното чудовище на дигиталния век.

Прекарва пръсти през косите си. Може пък да е просто уморена. Седи търпеливо, подпряла брадичка с длани, докато се зареждат програмите, после отваря материала. Вече й се вижда доста интересен, само че костюмарите по-нагоре не проявяват същия ентусиазъм.

Спомня си Спике преди малко, надигнал глас над вълните. Подрежда бележките и започва да се приготвя за презентацията си.

Стълбището е мрачно. Момчето затваря вратата на апартамента и се ослушва внимателно. От открехнатия прозорец на стълбището при жилището на стария Андершон се чува свистене, както обикновено. Радиото на дъртака е включено, но иначе е тихо, напълно спокойно.

За нищо не те бива, казва си той. Тук няма никого. Мухльо такъв.

Остава така няколко секунди, после поема решително към предната врата. Един истински боец не се държи по този начин. Та той е почти майстор, „Жесток дявол“ всеки момент ще оглави класацията на Теслатрон. Играта му е ясна: никакво колебание в битка.

Отваря рязко вратата с познатото протяжно скърцане. Заради неспирния снеговалеж тя се открехва съвсем мъничко — никой още не е почиствал стълбите тази сутрин. Промъква се с усилие през процепа навън. Ремъкът на раницата му обаче се закача за дръжката и раздразнението от неочакваното дръпване едва не го разплаква. Опъва и тегли, докато някакъв шев се разкъсва, но много важно.

Препъва се по стълбите, размахвайки диво ръце за равновесие. Стигнал веднъж долу, той надниква през снежната пелена над оградата и застива на място.

Цялото небе е озарено от синкави, припламващи светлини. Те са вече тук, казва си той, а гърлото му се свива. Няма шега.

Понечва да тръгне, но пак спира до някаква счупена косачка, която едва се подава изпод снега, а сърцето му блъска все по-бързо и по-бързо: дум-дум-дум. Примижава силно. Не иска да го види, не смее да отиде и погледне. За това стои така, докато гелът по косата му се втвърдява, остри снежинки кацат по носа, а ушите щипят от студ. Всеки тук потъва в снежен памук, едва долавя далечния грохот на стоманолеярните.

И сега чува гласове, шум от двигател, може би са два. Отваря широко, колкото може, очи и поглежда към футболното игрище.

Полиция, казва си. Няма страшно.

Изчаква да се поуспокои, преди да поеме бавно към пътя, внимателно приведен напред. Две полицейски коли и линейка, хора със самоуверена осанка и широки плещи, с кожени колани и униформи.

Оръжия, мисли си момчето. Пистолети. Бум-бум и си мъртъв.

Те стоят и си говорят, пристъпват насам-натам, сочат към нещо. Някакъв мъж размотава ролка с лента; жена затваря задните врати на линейката, преди да се настани отпред, до шофьора. Той очаква да чуе сирени, но напразно. Няма смисъл да бързат към болницата.

Защото е вече мъртъв, казва си момчето. Нищо не можех да сторя.

Звуците от автобус, ускоряващ надолу по пътя, стават по-отчетливи. Гледа как единицата се понася покрай оградата, ядосан задето го е изпуснал. Мама толкова се дразни, когато закъснява.

Трябва да побърза, да тича, само че краката отказват да го слушат. Няма да излиза на пътя. Може да има коли. Боядисани в златисто.

Отпуска се на колене с разтреперани ръце, започва да плаче при мисълта какъв неспасяем мухльо е и не може да се спре.

— Мамо — шепне той, — видях го, без да искам.

2

Андерс Шюман, главният редактор, разгръща графика с диаграма на тиражите върху заседателната маса пред себе си. Запотените му ръце потръпват. Вече знае съдържанието на колонките с цифри, но заключенията и анализите го карат да поруменее.

Наистина се получава. Всичко е наред.

Поема дълбоко дъх, отпуска длани върху плота, надвесва се напред и чака да попие цялата информация. Новият подход, наложен в новинарския отдел, несъмнено показва резултати — както по отношение на тиражите, така и на финансовите резултати. Ето го тук, черно на бяло. Работата върви, горчилката от последните съкращения е отмита. Реорганизацията е завършена, хората са мотивирани и работят за общата цел независимо от всичко.

Тръгва покрай облата орехова маса, а пръстите му поглаждат дървената повърхност. Красива маса. Той я заслужава. Авторитарното отношение към персонала се оказва най-правилният подход.

Чудя се дали някой друг щеше да го постигне, мисли си той, макар да му е ясно, че такъв няма. Най-накрая успя да се докаже.

Договорът му с печатницата съкращава производствените разходи с осем на сто. Така спестява на собствениците милиони всяка година. А рецесията означава по-ниски цени на хартията, което не е негова заслуга, разбира се, но си е пак плюс за бизнеса. Новият шеф на пласмента привлича още рекламодатели и за последните три тримесечия са отнели пазарен дял не само от сутрешните издания, но и от електронните медии.

А кой уволни дъртото копеле, дето продаваше рекламна площ така, сякаш става дума за някои селски седмичник?

Шюман се усмихва вътрешно.

Най-важна май се оказа последователната му политика да продава рекламна площ на първа страница и в приложенията. Още е твърде рано да брои пилците, но, да не чуе дяволът, изглежда, ще догонят конкуренцията ако не тази финансова година, то през следващата.

Главният редактор се протяга и разтрива кръста си. За пръв път, откакто е дошъл във Вечерна поща, изпитва чувство на истинско удовлетворение. Точно такава си е представял новата работа.

Но е малко гадничко, че му трябваха цели десет години.

— Мога ли да вляза? — пита по интеркома Аника Бенгтзон.

Сърцето му трепва, магията се изпарява. Вдишва и издишва дълбоко няколко пъти, преди да приближи бюрото, за да натисне бутона и каже „разбира се“.

Вторачва поглед в руското посолство, докато изчаква нервните стъпки на репортерката към вратата. Нарастващият успех на вестника означава, че най-накрая новинарите започват да му засвидетелстват известно уважение. Най-силно впечатление прави ограниченият трафик през вратата на кабинета му. Това се дължи отчасти на вътрешната реорганизация: четиримата всемогъщи редактори сега работят на смени, като надзирават различните отдели, и всичко става така както го е замислил. Разпределил е отговорностите надолу по йерархията и вече не трябва непрекъснато да се разправя с целия персонал, а налага властта си с помощта на своите заместници. Вместо да го направи по-слаб, това делегиране на права укрепва неговите собствени.

Аника Бенгтзон, бивш началник на криминалния отдел, е поканена да бъде сред четиримата избрани. Тя отказва и двамата се поскарват. Шюман е разкрил вече плановете си за нея: вижда я като един от тримата възможни кандидати за собствения си пост и показва желание да я включи в реализирането на една още по-мащабна програма. Повишаването й като един от четиримата редактори ще е първата стъпка, но тя отхвърля предложението.

— Не знам как да те накажа — заявява той, не вярвайки на ушите си.

— Разбира се, че знаеш — отвръща тя, вперила в очите му непроницаем поглед изпод пърхащите си клепки. — Просто го направи.

Бенгтзон е сред малцината, които си въобразяват, че могат да влизат при него когато поискат, а той се дразни от факта, че не прави нищо по въпроса. По-специалното отношение към нея се дължи отчасти на колосалната медийна буря от миналата Коледа, когато някакъв смахнат сериен убиец я взе за заложник в един тунел. Ако се вярва на маркетинговите проучвания, именно това прекъсва устремното плъзгане на тиражите по низходящата спирала. Читателският интерес към Вечерна поща се събужда отново, след като в него излиза историята за майката на две деца, прекарала цяла нощ с Бомбаджията. Така че има доста основателна причина да гали Бенгтзон с перце още известно време. Начинът, по който се държа тя тогава, както и вниманието, последвало нейното освобождаване, правят впечатление даже на управителния съвет особено фактът, че по нейно настояване пресконференцията се провежда в общата зала на вестника. Всъщност всичко тръгна от председателя на съвета, Херман Венергрен, след като вижда логото на Вечерна поща да се върти на живо по Си Ен Ен. Впечатленията на Шюман от тази пресконференция са по-други, отчасти защото е застанал точно зад Аника, под прожекторите, по време на предаването и отчасти заради безкрайните повторения, излъчени по всички канали. Вижда рошавата й коса, напрегнатите очертания на раменете. На екрана Бенгтзон изглежда пребледняла и леко замаяна, отговаря на въпросите ясно и отривисто на приличен гимназиален английски.

— Слава богу, мина без емоционални изцепки — съобщава на един от собствениците след това Венергрен по мобилния си от офиса на Шюман.

Ясно си спомня страха, който закиселява в устата му пред устието на онзи тунел, когато проехтява изстрелът. Само без убит репортер, казва си той, каквото и да е, само без убит репортер, моля те, Господи.

Отмества поглед от бункера на посолството и се отпуска в креслото.

— Всичко тук ще се разпадне някой ден — отбелязва тя, докато затваря вратата.

Той не си прави труда да се усмихне.

— Мога да си позволя нови мебели. Вестникът върви на пета скорост.

Репортерката хвърля бегъл, почти скришен поглед към диаграмите върху масата. Шюман я изучава внимателно с очи, докато тя предпазливо присяда в едно от тежките кресла.

— Искам да пусна нова серия статии — съобщава Аника, вперила поглед в бележките си. — Идната седмица има годишнина от атаката във въздушната база F 21 в Люлео, така че е логично да се започне с това. Мисля, че вече е дошло време да се направи свястно обобщение на случилото се, на всички известни факти. Те не са кой знае колко, ако трябва да сме честни, но бих могла да се поровя още малко. Вече са минали повече от трийсет години, но все са останали стари служители в базата. Може би е дошло време някой да проговори. Няма как да разбереш отговора, ако първо не попиташ…

Шюман кимва, скръствайки ръце на корема си. След като цялата дандания от миналата Коледа приключва, Аника си остава три месеца у дома. Наричат го служебен отпуск. Когато се връща на работа в началото на април, държи да си остане независим разследващ репортер. И оттогава съсредоточава цялото си внимание върху тероризма, неговата история и последици. Нищо забележително, никакви апокалиптични разкрития рутинни репортажи от мястото на събитието, атаките над Световния търговски център, няколко статии за взрива в онзи финландски мол, интервюта с оцелели от бомбените атентати в Бали.

Истината е, че напоследък не прави нищо особено. А сега иска да задълбае още повече в стари терористични актове. Но дали някои се интересува все още от такива неща и дали си струва тъкмо сега да изтупват прахта от тази тема?

— Добре — промълвя бавно той, — би могло да излезе нещо. Да разчовъркаме старите национални рани, отвличането на летище Бултофта, обсадата на западногерманското посолство, заложниците от Нормалмсторг6…

— И убийството на Палме. Знам. Както знам, че за нападението над F 21 не е писано отдавна.

Тя оставя записките в скута си и се навежда напред.

— Министерството на отбраната държи това под плътен похлупак с помощта на цял кодекс нормативи за секретност. По онова време базата не е разполагала с опитни пиари, така че бедният нещастник, които отговаря за нея, е бил принуден да крещи на репортерите да съблюдават правилата за национална сигурност.

Нека посвири още малко на тая струна, казва си той.

— Добре де, с какво разполагаме? — обажда се шефът. — Ама наистина?

Аника свежда прилежно поглед към листовете в скута си, но той е убеден, че знае съдържанието им наизуст.

— Вечерта на седемнайсети ноември хиляда деветстотин шейсет и девета година един изтребител тип „Дракен“ избухва насред базата F 21 в местността Калакс, близо до Люлео — казва бързо репортерката. — Един човек е обгорен до такава степен, че умира от раните си.

— От войниците, нали?

— Това се разбра чак по-късно. Да. Закаран е с медицински хеликоптер до Университетската болница в Упсала, а после цяла седмица е между живота и смъртта. Предупредили са роднините да мълчат. Едва няколко години след това надигат страхотен вой, понеже не получават никакво обезщетение от военните.

— И няма задържани по случая?

— Полицията разпитала към хиляда души, а онези от сигурността — вероятно много повече. Привиквали всяка групировка с дори намек за леви убеждения от района на Норботен, до последния човек и нищо. Но работата не е толкова проста. Истинската левица съумява да се покрие и да остане сплотена никой не ги познава по име, всички са с псевдоними.

Андерс Шюман пуска носталгична усмивка. Той самият за известно време се подвизава под името „Пер“.

— Такива неща не остават тайна задълго.

— Не, не и напълно, разбира се. Все пак всеки от тях е имал близки приятели сред сподвижниците си, но доколкото ми е известно, в Люлео все още живеят хора, които се познават под псевдонимите, използвани в левичарските групировки от края на шейсетте.

Надали е била родена тогава, мисли си той.

— И кой го е сторил?

— Кое?

— Кой гръмва самолета?

— Руснаците, вероятно. Поне до такъв извод стигат военните. Ситуацията тогава е съвършено различна. Говорим за апогея на оръжейната надпревара през най-мразовития период на Студената война.

Той притваря очи, мъчи се да върне спомена за духа и образите от онова време.

— Тогава се разгоря ожесточен дебат по повод сигурността във военните бази — сеща се внезапно шефът.

— Точно така. Изведнъж обществеността, или по-точно средствата за осведомяване отправят искане всички военни бази в Швеция да бъдат охранявани по-зорко, което, разбира се, е напълно нереалистично. За целта би трябвало да се изпразни до дъно военният бюджет. Но за известно време мерките за безопасност са наистина засилени, а най-накрая установяват и зони за сигурност вътре в самите бази. Високи огради с видеокамери, алармени системи около хангарите и така нататък.

— И ти искаш да отидеш тъкмо там? С кого от редакторите си го съгласувала?

Тя поглежда часовника си.

— С Янсон. Виж какво, имам самолетен билет за този следобед. Искам да се срещна там с един журналист от Норландски новини, някакъв екземпляр, който се е натъкнал на нова информация. В петък заминава за Източна Азия и ще е там чак до Коледа, така че се налага да побързам. Трябва ми само твоята благословия.

Андерс Шюман отново усеща, че го обзема раздразнение. Може би защото се измъква така безцеремонно.

— Не може ли Янсон да свърши тази работа?

Бузите и започват да аленеят.

— По принцип може — отвръща Аника Бенгтзон, като среща погледа му. — Но нали знаеш как става. Иска да е сигурен, че ти не възразяваш.

Той кимва.

Аника затваря внимателно вратата зад гърба си. Шефът се взира в оставеното от нея празно пространство. Последните думи са пределно ясни.

Тя не признава ограничения в работата, казва си мъжът. Винаги съм го знаел. Няма никакъв инстинкт за самосъхранение. Навира се във всякакви ситуации, неща, каквито на нормален човек през ум няма да минат, понеже нещо й липсва. Изгубила е нещо много отдавна, било е изтръгнато из корен, а белегът избледнява с времето, станала е беззащитна пред света и пред самата себе си. Остава й само чувството за справедливост, истината като някакъв пътеводен фар е едно изпълнено от мрак съзнание. Тя не е в състояние да се занимава с нищо друго.

Може да стане голяма беля.

Еуфорията, обзела редакцията около коледните тиражи, секва като прорязана, когато става ясно, че Бенгтзон е взела интервю от убиеца, докато му е била заложница. Текстът е в компютъра на убития олимпийски делегат. Шюман го прочита и вижда, че това е сензация на квадрат. Бедата обаче е в това, че Аника, чумата да я тръшне дано, не дава да се публикува.

— Точно това иска мръсното копеле — заявява тя. — И понеже авторските права са си мои, казвам твърдо не.

И става нейната. Ако публикуват интервюто против съгласието й, ще ги съди. Дава им дума. Но дори при шанс да загуби делото, той няма да позволи да се стигне до такова — така или иначе, историята донася на вестника достатъчно дивиденти.

Никак не е глупава, мисли си сега Шюман, но може да е позагубила малко хъса си.

Изправя се и отново отива при графиките.

Е, в бъдеще ще има и други съкращения.

3

Залезът плисва огнен блясък в салона на самолета, макар да е само два следобед. Аника търси с поглед пролука между приличащите на разбити белтъци облаци отдолу, но не открива такава. Дебелакът до нея я ръгва в ребрата, докато с въздишка разгръща широко брой на Норландски новини.

Тя отпуска клепачи, изключва се от заобикалящата я среда. Изолира се от съскането на климатичната инсталация на самолета, от болката в ребрата и съобщенията на капитана за температурите отвън и времето в Люлео. Оставя се да я носят с хиляда километра в час, съсредоточила внимание върху натиска на дрехите върху тялото й. Чувства се замаяна, немощна. Силните шумове започват да я стряскат по непознат досега начин. Откритите пространства са станали непоносимо огромни, а тесните я задушават. Усещането за дистанция е изкривено и вече й е трудно да я определя. Винаги ходи покрита със синини, защото се блъска в предмети, мебели и стени, коли и бордюри. Понякога й се струва, че въздухът наоколо изчезва. Другите са го изконсумирали, за да не остане нищичко за нея.

Но тя знае: няма страшно. Трябва само да изчака, докато отмине и шумовете се завърнат, а цветовете станат отново нормални. Не е опасно. Не беше.

Потиска тези мисли, оставя се на течението, усеща как брадичката й се отпуска, и ето, изведнъж се появяват ангелите.

Коси като дъждовни струи, пеят те, същества от светлина и летен бриз, безопасност и черешови дървета…

Страхът я кара да се изправи като свещ в седалката. Удря се в сгъваемата масичка и разплисква портокаловия сок по стената на салона. Стремителният бяг на сърцето нахлува в главата, прогонва всички други звуци. Дебелакът й говори нещо, но тя не може да разбере какво.

Нищо не е в състояние да я изплаши така, както тази ангелска песен.

Защо не си стоят в сънищата? Гласовете й пеят нощем, монотонни, утешаващи, напяват нищо незначещи думи с неизказана красота. Но напоследък започват да остават и след като се събуди, а това я кара да полудява от страх.

Поклаща глава, прокашля се, търка очи. Проверява да не е заляла със сок и лаптопа.

Докато самолетът пронизва облаците в заход към пистата, попадат в ледена вихрушка. Тя успява да мерне за миг през въртопа Ботническия залив, накъсан от тъмносиви острови.

Приземяването е неприятно грубо, вятърът блъска самолета.

Излиза от него последна, тъпче нетърпеливо на място, докато дебелият се измъква със сумтене от седалката, вади нещата си от багажния отсек над главите им и се бори да навлече палтото си. Втурва се покрай него навън и после със задоволство забелязва, че го е изпреварила на опашката за коли под наем.

С ключ в ръка, Аника бърза покрай тълпата шофьори на таксита, скупчени при изхода — грозд тъмни униформи, които безсрамно подлагат на оценка минаващите.

Студът я прерязва на излизане от терминала. Поема конвулсивно дъх, придърпва чантата по-нагоре към рамото. Колоната тъмносини таксита извиква в съзнанието и спомен за последната визита тук в компанията на най-близката й приятелка, Ане Снапхане, на път за Питео. Трябва да е било преди десетина години. Боже, как лети времето.

Паркингът е напред и вдясно, отвъд автобусните спирки. Голите й длани, притиснали лаптопа, бързо замръзват. Звукът от собствените й стъпки по леда наподобява дрънчене на счупено стъкло и това я кара да бъде предпазлива. Докато крачи бързо, усеща как страхът и съмненията я изоставят. Тя е устремена напред — има си цел.

Колата е последна в редицата. Почиства снега от регистрационния номер, за да се убеди, че е именно нейната.

Мракът се спуска неимоверно бавно, за да измести един ден, който така и не е настъпил напълно. Снеговалежът размазва силуетите на недораслите борчета, засадени около паркинга. Навежда се, за да надникне през предното стъкло.

Люлео, Люлео, накъде беше Люлео?

По средата на дълъг мост, който води в града, снеговалежът най-неочаквано намалява, за да покаже замръзналата отдолу река. Носещата конструкция на съоръжението се надига и спуска като вълни от двете й страни, докато кара напред. Градът изпълзява постепенно из недрата на снежната вихрушка, а от дясната й страна се извисяват към небето мрачни промишлени скелети.

Стоманолеярните и рудното пристанище, казва си тя.

Сградите започват да я наобикалят и реакцията й е мигновена — дежа вю от детските години. Люлео е нещо като арктическа версия на Катринехолм — само че по-студен, по-сив, по-самотен. Постройките са ниски, в разнообразни цветове, изградени от циментови блокчета, стомана и тухлен панел. Улиците са широки, а трафикът рехав. Хотел „Сити“ е лесен за намиране — на главната улица, точно до Общината. Пред входа му има свободни места за паркиране, установява тя с изненада.

Стаята й гледа към театъра и Стадсвикен — непривично безцветна картина, в която оловните, сиви води на реката поглъщат всяка светлина. Загърбва прозореца и подпира лаптопа на вратата към банята, измъква четката за зъби и дрехите си от сака. Сяда пред масата и се свързва по телефона в стаята с редакцията на Норландски новини. Минават почти две минути, преди да се обади недружелюбен мъжки глас.

— Мога ли да говоря с Бени Екланд, моля? — промълвя Аника и отново хвърля поглед през прозореца. Вече е съвсем тъмно. Известно време слуша приглушените звуци по линията.

— Ало? — казва тя. — Бени Екланд ли е? Ало?

— Ало? — тихо отговаря някаква жена.

— Казвам се Аника Бенгтзон. Имам среща с Бени Екланд тази седмица — добавя, докато рови в чантата си за химикалка.

— Значи нищо не знаете? — констатира жената.

— Какво да знам? — пита Аника и рови из бележките си.

— Бени е мъртъв. Едва тази сутрин разбрахме.

За малко да се изсмее от шока, но бързо схваща, че няма нищо смешно, и се ядосва.

— Какво искате да кажете?

— Не знаем как точно се е случило — преглъща жената. — Станала е някаква злополука. Всички в редакцията сме като попарени.

Аника застива в стола с бележките в едната ръка, слушалка и химикалка в другата и се взира в отражението си върху стъклото на прозореца. Струва й се, че витае из въздуха.

— Ало? — обажда се жената. — Искате ли да говорите с някои друг?

— С-с-съжалявам — отронва Аника и преглъща. — Как е станало?

— Нямам представа — почти изплаква жената. — Трябва да се обадя на още две-три места и приключваме за днес. Такъв ужасен ден, такъв ужасен…

Линията отново замлъква. Аника отпуска слушалката, присяда на леглото и усеща внезапен пристъп на гадене. Забелязва телефонен указател върху едно от нощните шкафчета. Грабва го, открива номера на местната полиция и се свързва.

— А, журналистът — казва дежурния, след като Аника пита какво се е случило на Бени Екланд. — Станало е някъде в Свартьостаден. Свързвам ви със Сууп от криминалния.

Тя чака с ръка на очите, докато я прехвърлят, слуша свойствените за хотела шумове: вода се стича по зазидана в стената тръба, отвън трополи вентилатор, сексуални стенания от телевизора в съседната стая.

Инспектор Сууп от криминалния отдел звучи като човек, отдавна стигнал оня предел на възрастта и опита, отвъд които твърде малко неща са в състояние да го смутят истински.

— Лоша работа — съобщава той с дълбока въздишка. — Сигурно съм се чувал с Екланд всеки ден през последните двайсет години. Винаги дебнеше до телефона като куче за кокал. Все имаше нещо, за което иска да научи повече, да изясни някой детайл, за който не можем да му дадем информация, а той много добре го знае. „Виж какво, Сууп, започваше обикновено, нещо не ми е ясна тази работа, какво значи това или онова, или какви ги вършите по цял ден всички там, освен ако не си бъркате с палци отзад…“ — Инспекторът хихика тъжно.

Аника се почесва по челото, дочула немските порнозвезди да симулират шумно оргазъм от телевизора в съседната стая и чака мъжът да продължи.

— Скучно ще е без него — заключава той накрая.

— Имахме среща — казва Аника. — Уговорка да сверим едни данни. Как е починал?

— Резултатите от аутопсията още не са готови, така че по ми се иска да гадая относно причините за смъртта.

Премерената предпазливост на полицая буди подозрения.

— Но какво е станало? Да не е застрелян? Пребит до смърт или наръган?

Инспекторът въздъхва пак.

— Е, майната му, така и така ще се разчуе. Мислим, че е прегазен.

— Прегазен?

— Ударен с голяма скорост, вероятно от мощен автомобил. Намерихме крадено волво със смачкани ламарини в района на рудното пристанище може то да е било.

Аника прави няколко стъпки към сака, за да измъкне бележника си.

— Кога ще знаете със сигурност?

— Докараха го вчера следобед. Експертите се занимават с него в момента. Утре или в сряда.

Аника присяда на леглото с бележника в скута. Той се огъва и плъзва настрани, докато тя записва.

— Знаете ли по кое време е станало?

— Някъде през нощта в неделя или понеделник призори. Видели са го неделя вечер в кръчмата, а след това навярно си е тръгнал с автобуса.

— Той не живееше ли в…

— Свартьостаден. Дори си мисля, че е израсъл там.

Химикалката не пише. Очертава няколко големи окръжности с нея, докато проработи отново.

— Къде е намерен и от кого?

— Край оградата при Малмвален, точно срещу стоманолеярните. Вероятно е бил изхвърлен на голямо разстояние. Човек от нощната смяна се обади вчера сутринта.

— И никаква следа от извършителя?

— Колата е задигната в Бергнесет в събота и, разбира се, намерихме едно друго на местопрестъплението… Инспектор Сууп заглъхва.

Аника остава известно време заслушана в тишината. Съседът превключва на MTV.

— Какво се е случило според вас? — пита най-накрая тя тихичко.

— Наркомани отговаря полицаят по същия начин. Не ме цитирате, но са били друсани донемайкъде. Било е кучи студ, а те са го ударили и зарязали. Смърт, причинена в резултат от опасно шофиране. Ще ги пипнем. Бъдете сигурна.

Аника долавя някакви гласове като фон. Колеги на инспектора се нуждаят от неговото внимание.

— И още нещо обажда се тя. Вие работили ли сте в Люлео през хиляда деветстотин шейсет и девета?

Мъжът се изсмива отривисто.

— Е, достатъчно стар съм, така че бих могъл. Но не, изтървах експлозията във F 21 за малко. С няколко месеца. По това време бях в Стокхолм, а в Люлео пристигнах едва през май седемдесета.

4

Главната редакция на Норландски новини е разположена в триетажна административна сграда между Общината и резиденцията на Областната управа. Аника вдига поглед към фасадата от жълти тухли и преценява, че е издигната около средата на петдесетте години на миналия век.

Хрумва й, че спокойно можеше да е редакцията на Катринехолмска поща. Изглежда съвсем същата. Това впечатление се затвърждава, когато се навежда към стъклената врата и засланя очи срещу лампата отгоре, за да надникне в приемната. Сумрачна и пуста, осветена единствено от знака над аварийния изход, които хвърля бледа светлина върху стойки за вестници и столове.

Домофонът над звънеца изпращява.

— Да?

— Казвам се Аника Бенгтзон от Вечерна поща. Имах насрочена среща с Бени Екланд тази вечер, но току-що научих, че е мъртъв.

Мълчанието отеква в зимната тишина отвън, придружено от тихи електростатични пукания. Тя вдига поглед към небето. Облаците са се разнесли, за да покажат звездите. Температурата започва да пада рязко и тя потрива ръце и ръкавици.

— Е? — обажда се гласът от редакционната зала, а лошата връзка не скрива подозрителността му.

— Трябваше да дам едни материали на Бени; щяхме да обсъдим някои неща.

Този път реакцията е мигновена.

— В замяна на какво?

— Пуснете ме да вляза и ще поговорим за това.

След три секунди на електростатично колебание бравата забръмчава и Аника отваря вратата. Обгръща я топъл, пропит от мирис на хартия въздух. Тя примигва, за да се нагоди към слабата зеленикава светлина, и пуска вратата да щракне зад гърба й. Стълбата нагоре към дежурната зала е разположена вляво от входа; покрита е със сивкав линолеум, а ръбовете на стъпалата са облечени в гума.

Огромен мъж с измъкната от колана риза я посреща при копирната машина. Лицето му е поруменяло, а очите са болезнено зачервени.

— Наистина много съжалявам — започва Аника, като протяга ръка. — Бени Екланд е легенда дори в Стокхолм.

Мъжът поема ръката и кимва. Представя се с името Пеккари, отговорник за нощната смяна.

— Той можеше да получи работа във всеки столичен вестник, когато пожелае. Но отхвърли всички предложения. Тук си му беше най-добре.

Аника опитва да се усмихне като компенсация за малката си лъжа.

— И аз така съм чувала — промърморва тя.

— Искате ли кафе?

Тя следва Пеккари до стаята за почивка: малка, лишена от прозорци килия, с миниатюрен кухненски бокс.

— Вие сте онази от тунела, нали? — пита мъжът, убеден в правотата си.

Аника кимва леко и съблича палтото, докато той налива гъста като катран течност в две недомити чаши.

— Та за какво сте щели да говорите? — пита Пеккари, като и подава захар.

Тя отказва с жест.

— Напоследък пиша доста за тероризма. Миналата седмица разговарях с Бени за нападението над F 21 и той сподели, че бил по следите на нещо ново и голямо истинската история за случилото се.

Редакторът оставя купичката захар на масата и започва да ровичка с никотинови пръсти из бучките.

— Пуснахме този материал в петък — съобщава той.

Аника е смаяна. Не е забелязала нищо свързано с нови разкрития по случая в която и да било медия.

Пеккари цопва три бучки захар в чашата.

— Знам какво си мислите — заявява той. — Само че вие сте в едно от най-големите издания и нямате представа какво е положението в локалните. Агенциите мислят само за Стокхолм. Ако ги питаш тях, нашите материали струват по-малко и от миша пръдня.

Не е така, казва си тя, зависи от материала. Прогонва тази мисъл и свежда поглед към скута си.

— Лично аз започнах в Катринехолмска поща — съобщава Аника, — така че картинката ми е напълно ясна.

Мъжът я гледа втренчено с широко отворени очи.

— Тогава познавате Маке?

— Спортния ли? Разбира се, че го познавам. Той е цяла институция.

Неспасяем алкохолик още по мое време, добавя Аника наум и се усмихва към Пеккари.

— Какво носите за Екланд? — пита мъжагата и сръбва от кафето.

— Някои исторически справки — бързо отговоря тя. — Главно архивни материали от седемдесетте, снимки и текстове.

— Сигурно ги има в интернет — отбелязва Пеккари.

— Не и тези.

— Значи не сте опитвали да му откраднете историята?

Очите на мъжа я гледат втренчено над ръба на чашата, но тя посреща уверено техния поглед.

— Аз притежавам множество полезни качества — казва тя, — но четенето на мисли не е сред тях. Бени ме потърси. Иначе откъде бих могла да знам с какво се е захванал?

Редакторът си взема нова бучка захар и я засмуква, потъва в размисъл, докато отпива от кафето.

— Права сте — заключава той след шумно сръбване. — Какво ви трябва?

— Съдействие, за да получа статиите на Бени, свързани с тероризма.

— Вървете долу в архива и говорете с Ханс.

Всеки редакционен архив в Швеция е подобен на този, казва си тя, а Ханс Блумберг изглежда досущ като останалите си колеги. Прашно човече в сива жилетка, с очилца и лимба над челото. Дори дъската му за съобщения е съвсем предсказуема: детска рисунка на жълт динозавър, крещящ надпис „Защо не съм БОГАТ вместо КРАСИВ?“ и календар, с които отброява дните до някаква неназована цел, и надпис „ОЩЕ МАЛКО ОСТАВА!“.

— Бени беше инат копеле — съобщава архиварят, докато се отпуска тежко в стола пред компютъра си. — По-лош и от муле. Не отстъпва ни на косъм, като си науми нещо. Пишеше повече от всички репортери, които съм срещал. В някои случаи за сметка на качеството. Познавате ли такива колеги?

Поглежда я над рамките на очилата и Аника не успява да сдържи усмивката си.

— За мъртви не бива да се говори лошо — продължава мъжът, докато пръстите му валсуват по клавиатурата, — ама малко откровеност няма да му навреди.

Примигва насреща й.

— Смъртта му, изглежда, се е отразила зле на всички тук — опипва предпазливо почвата Аника.

Ханс Блумберг въздъхва.

— Той бе звездата сред репортерите, бижуто на шефския екип, най-ненавиждана фигура в гилдията, нали ме разбирате? Свърши някоя работа и право в дежурната: „Сложете снимката ми под заглавието, защото от тази вечер ставам безсмъртен!“

Аника избухва в смях. Тя вече познава един, които отговаря точно на описанието. Все едно и говорят за Карл Венергрен.

— Е, млада госпожице, какво точно ви трябва?

— Поредицата му за тероризма и най-вече материала за F 21, които е излязъл в петък.

Архиварят вдига поглед, а в очите му блещукат пламъчета.

— Така. Значи хубаво момиче като вас се интересува от опасни неща?

— Скъпи ми чичо Блумберг — отвръща Аника, — женена съм с две деца.

— Да де — мърмори той. — Тия феминистки… Изрезки или разпечатки?

— Копия, ако не ви затруднява прекалено — отговаря Аника.

Мъжът простенва и става отново.

— Тая история с компютрите — започва той, — уж всичко трябваше да става по-лесно, ама ядец. Двойна работа, това е то, компютърът.

Потъва сред шкафовете и мърмори „Т… Т… тероризъм…“, като дърпа чекмеджета, пуфти и мрънка.

— Ето — заявява триумфално Ханс след малко, стиснал в ръка кафяв плик. — Тероризъм ала Екланд. Можете да седнете ей там. Тук съм до шест часа.

Аника взема плика и го отваря с потни пръсти, докато върви към посоченото и бюро. Изрезките определено са за предпочитане пред компютърните разпечатки. На екрана всички заглавия са с еднакъв размер, всички статии също, а снимките са еднакво малки. Върху истинската страница статията има възможност да диша и живее под някое крещящо или хитроумно заглавие: дори само графичното оформление може да й подскаже куп неща за намеренията на редакторите, посланията, които са искали да отправят. Броят на илюстрациите, тяхното качество и разположение говорят още повече: от каква важност се смята, че е съответният материал сам по себе си, но също и какво е неговото значение или това на съответната снимка в контекста на общия информационен поток за деня. Резултатите от творческите усилия на цял редакторски колектив се заличават от раз, попаднат ли веднъж в електронния архив.

Но тук я чакат сериозни неща, които трябва да проучи.

Изрезките са подредени по дати на излизане, като най-старата е първа. Статията е публикувана в края на април и предлага пикантни подробности около шведския тероризъм, включително информация за изобретателя, д-р Мартин Екенберг от Тьоребуда, който всъщност има едно-едничко успешно изобретение: писмото бомба. Вниманието й привличат няколко фрази, които сама е използвала в статии на същата тема преди няколко седмици. Отбелязва с равнодушие, че явно Екланд си е позволявал работата на колеги да го вдъхновява по твърде непосредствен начин.

Прелиства купчината изрезки. В по-голямата си част са стар баласт, но има и нови за нея подробности. Изчита с голям интерес материалите, посветени на шумотевицата около островите край Норботен през пролетта на 1987 година, когато военните издирват дни наред подводници и отряди на специалните руски части, дебаркирали по скалистите брегове. Упорита мълва, с петнайсетгодишна давност, продължава да твърди, че руски водолаз е бил прострелян в крака от шведски офицер. Кучето на офицера хваща следа и се разлайва, а офицерът се втурва в храсталаците, където след това откриват кървава следа, водеща към морето. Бени Екланд проявява много по-голямо старание в преразказване на слуховете по интригуващ начин, отколкото в издирване на истината около събитията. Включено е кратко изявление на военното командване в Буден, в което се казва, че атмосферата в края на осемдесетте е съвършено различна от днешната, че всекиму се случва да направи погрешна преценка, включително на шведските военни, и че никога не било установявано с положителност нарушаване на северната акватория от чужда подводница.

Най-отдолу в купчината се намира интересуващата я статия и тя наистина съдържа съвършено нова за нея информация.

Бени Екланд пише, че в края на шейсетте старите самолети „Лансен“ във военновъздушната база на Норботен са заменени с по-съвременните „Дракен“, предназначени за разузнавателни и издирвателни мисии. Базата се превръща в обект на множество саботажни действия, насочени срещу новите самолети, които се изразяват предимно в запушване с кибритени клечки на тръбите на Пито — подобни на малки копия израстъци в предната част на машината, които се използват за измерване на скоростта, налягането и прочее.

Приели са като нещо очевидно, че отговорни за саботажите са ляво ориентирани, навярно маоистки групировки от Люлео. Вреда така и не е нанесена, а любителите на кибритени клечки си остават неразкрити, но в статията се цитират анонимни източници от F 21, според които тези деяния са били прелюдия към последвалите по-сериозни нападения. Сметнали са, че маоистите са открили нещо и това има катастрофални последици.

След всеки полет, когато самолетът е вече на пистата, тя се покрива с абсорбиращо вещество, а зад него се поставя контейнер от неръждаема стомана. Понеже не цялото гориво е разходвано, остатъкът трябва да се източи от двигателя. Вечерта на атаката, 18 ноември 1969 година, цялата база е вдигната под тревога за мащабно нощно учение. След това самолетите остават на пистата и точно тогава терористите се задействат.

Вместо да пъхат клечка в тръбите на Пито, те я пускат запалена в контейнера с остатъчно гориво. Следва мигновена експлозия с унищожителен ефект.

Екланд пише, че като се има предвид печалното минало на базата, не е било трудно да стигнат до най-логичното заключение: и този път зад саботажа стоят местни леви групировки, макар сега последиците да са фатални.

Пише като пълен идиот, казва си Аника. Хипотезата му обаче е интригуваща.

— Мога ли да получа копие от тази? — пита тя, като вдига изрезката във въздуха.

Архиварят отвръща, без да отлепя поглед от дисплея:

— Значи става за четене?

— Разбира се отвръща тя. — Не съм се натъкнала на тази информация досега. Може би си струва да се поровя малко.

— Копирната машина е отвън, до стълбите. Ако я ритнете, може и да проработи.

5

Мъжът се носи безшумно из черни улици. Болката е под контрол, тялото трепти от енергия. Мислите му отекват между замръзнали стени, дават отговори, които остават непонятни за него.

Люлео се е смалил с годините. Той помни града голям и безочлив, преливащ от самоувереност, потънал в блясък и комерсиален дух.

Тази вечер няма и помен от самоувереност, изпарила се е. Най-вероятно никога не я е имало. Околността навява усещане за безсилие. Главната улица е затворена за движение и превърната в дълга брулена от вятъра детска площадка, обрамчена от тъжни, хилави брезички. Предполага се, че на това място хората трябва да изкарват прехраната си, да търсят спасение от депресията.

Проклятието на свободата, казва си той. Оня мръсник от ренесансова Флоренция, който се събудил една сутрин през дванайсети век, за да изобрети капитализма, седнал удобно в леглото си и осъзнал перспективите пред себе си, разбрал, че държавата е организъм, които подлежи на контрол и манипулация.

Присяда на една пейка пред библиотеката, за да изчака най-тежкият пристъп на морфина да освободи тялото му. Знае, че не е препоръчително да стои на едно място в този студ, но не му пука. Ще му се да поседи така и да наблюдава катедралата — сградата, в която бе основал своята династия. Грозната пристройка на ъгъла на Намнльосагатан — Безименната улица е сред някогашните му убежища. Още свети. Сигурно в момента провеждат сбирка, точно както преди толкова много години.

Не са като нас обаче, казва си той. Никога не ще стигнат нашето равнище.

Две млади жени тъкмо излизат. Вижда ги да спират в преддверието, за да прочетат програмата на културните събития от таблото.

Може да е отключено, отнесено си мисли той. Може би ще мога да вляза.

Момичетата му хвърлят по един поглед, когато се разминават с него на няколко метра от вратата — бегъл, безизразен поглед, какъвто очакваш да получиш на такова малко и тесногръдо място: този не го познаваме, значи, не ни интересува. В по-големите градове никой никого не забелязва. И това му допада много повече.

Библиотеката все още е отворена. Спира се в средата на фоайето, за да позволи на спомените да се завърнат. И те нахлуват, заливат го, спират дъха му. Годините са заличени, той отново е на двайсет: лято е, горещо, момичето му е до него, любимата Червен вълк, която ще преуспее така, както никой не се е осмелявал дори да си представи. Притиска я до себе си, долавя уханието на къна от боядисаната в бакърено коса…

Внезапно течение рязва краката му и го връща към действителността.

— Зле ли ви е? Мога ли да помогна с нещо?

Някакъв старец го наблюдава приветливо.

Стандартната фраза, мисли си той, докато поклаща глава и преглъща отговора си на френски.

Преддверието отново идва на фокус. Старецът влиза на топло и го оставя насаме със съобщенията от таблото: детски приказки, коледни песни, концерт на Хокан Хагегорд и празник на феминистки. Изчаква дишането му да се успокои, приглажда с длани косите си и прави предпазлива стъпка към вътрешната врата, като наднича дискретно през стъклото. След това бързо пресича помещението, устремен към задното стълбище.

Мили Боже, минава му през ума, ето ме тук. Наистина съм тук.

Разглежда затворените врати една по една, представя си какво има отвъд тях. Познати са му до болка. Евтин шперплат боядисан в кафяво, каменни стъпала, разтегателни маси, лошо осветление. Усмихва се на собствената си сянка, на младежа, който запазва стаи на името на Асоциацията по спортен риболов, а после провежда маоистки сбирки до късно през нощта.

Постъпи правилно като дойде тук.