Червенокосата авантюристка

10

Мейсън зави по алеята към къщата на Хелън Чейни.

— Хубаво е — отбеляза той, докато поглеждаше часовника си, — че Мървин Олдридж е педантичен по отношение на точността и цепи минутата на две. Което означава, че можем да режисираме малкото си представление възможно най-добре.

— Шефе, имаш ли определен план? — попита Дела Стрийт.

— Разбира се!

— Запознай ме с него!

— Искам Мървин Олдридж да осигури алиби на Хелън Чейни в случай, че полицията реши да я притисне.

— Ще си прехапе езика, ако разбере какво прави.

Мейсън се ухили и спря колата.

— Доста се е изхвърлила, нали? — отбеляза Дела, като оглеждаше къщата.

— Налага й се. Трябва да поддържа реномето си, пък и да има къде да посреща репортерите.

— През последните две-три години действително е постигнала много.

Мейсън кимна, изключи двигателя и мина от другата страна, за да отвори вратата на Дела. После двамата се изкачиха по стълбата до верандата и адвокатът натисна седефения бутон на звънеца. Във вътрешността на къщата се разнесе мелодичен звън.

Вратата отвори лъчезарна брюнетка. Когато видя пред себе си Мейсън и Дела, изражението на лицето й тозчас се промени.

— О, извинете! Мислех, че е… очаквах… Един момент! — Тя се обърна и извика: — Уилям!

От дъното на просторния хол се появи изпълненият с достойнство иконом.

— Да, мисис.

— Търсите ли някого? — попита Хелън Чейни.

— Да, вас! — отговори Мейсън.

— Съжалявам — поклати глава тя, — но тази вечер съм заета и трябва да изляза. Уилям, би ли показал на тези хора… Почакай! Вие не сте ли адвокатът Мейсън?

Той кимна утвърдително. Тя се поколеба.

— Това променя до известна степен нещата. Вие ли искахте да говорите с мен?

— Да.

— Мога да ви отделя няколко минути, но наистина само няколко.

— Може би ще са достатъчни.

— Уилям, покани ги, ако обичаш! — Тя ги погледна с очарователна усмивка: — Веднага се връщам.

Икономът придружи Дела и Мейсън до салона и само след секунда Хелън Чейни се присъедини към тях.

— Моята секретарка — представи адвокатът Дела. Хелън Чейни протегна приятелски ръка:

— Удоволствие е за мен да се запозная и с двамата. Заповядайте!

Те се настаниха. Чейни чакаше леко напрегната. Мейсън започна:

— Искам да ви задам един въпрос, мисис Чейни.

— Да?

— Има известна връзка с Мървин Олдридж.

— Нека бъдем откровени, мистър Мейсън — усмихна се тя. — Отлично разбирам позицията ви. Вие сте адвокат на онази сервитьорка, нали?

Той кимна.

— Убедена съм, че на вас дължи оправдателната си присъда за кражбата на бижутата. Може би ви прави впечатление, мистър Мейсън, че те не бяха намерени.

— Дори много голямо.

— Айрин ми разказа за вас. Очаровал сте я. Каза ми, че ви е направила предложение за споразумение, чийто срок изтича в десет и половина тази вечер. Айрин обича да е наясно със законите и после сама се оправя с паричните проблеми. Аз съм нейна противоположност, мистър Мейсън. Ако желаете да дискутирате някакъв делови въпрос с мен, ще трябва да ви изпратя при адвоката си. Имам си мениджър за финансовите дела, адвокат за правните ми въпроси и импресарио за артистичната ми дейност. При това положение бихме намерили много малко теми за разговор, ако изключим времето, а то е отвратително за моите намерения, въпреки че фермерите посрещат този дъжд с благодарност.

— И все пак ни остава една тема за разговор.

— Коя е тя?

— Пистолетът, който ви купи Мървин Олдридж.

Тя дълго го наблюдава замислено и преценяващо, после предпазливо попита:

— Какво по-точно ви интересува?

— Бих желал да го видя, ако нямате нищо против.

— Защо?

— За да ви спестя известна слава, която няма да ви хареса.

Тя се засмя звънко и на пръв поглед безгрижно.

— Странно нещо, мистър Мейсън! Само преди час някакъв мъж се обади по телефона и каза, че иска да ме види във връзка с много важен за мен въпрос… Икономът попитал за какво става дума и той отговорил: за голяма слава. Сега вие намеквате за възможност да я избегна?

— Правилно сте ме разбрала!

— И мога ли да полюбопитствам какво имате предвид?

— Мисис Чейни, вероятно не ви минава през ум, че в Калифорния продажбата на огнестрелно оръжие се наблюдава от властите. Преди да купиш пистолет, трябва да се подпишеш за него. Всяко оръжие си има номер, който се отбелязва срещу името на купувача. Дубликати от регистрационния документ се изпращат в полицията, при шерифа и при началника на полицията.

— Не виждам каква връзка има всичко това с мен!

— Вашият пистолет може да се окаже свързан с деяние, което да навреди на благополучието ви.

— Говорите с недомлъвки, мистър Мейсън.

— Ще бъда откровен с вас, мисис Чейни. Мисля, че това е вашият пистолет.

— Моят пистолет не може да бъде използван за подобно нещо!

— И защо не?

— Защото е на сигурно място!

— Имате ли нещо против да го докажете?

Тя се поколеба за миг.

— Ще установите — продължи Мейсън, — че оръжието вече не е у вас.

— Бихте ли почакали за момент? Няма да ви отнеме никакво време. — Усещайки погледите им, тя напусна стаята с походка на опитна актриса, нещо, което й беше напълно чуждо само преди няколко години, но сега се беше вкоренило така от дългите часове упражнения, че й беше станало втора природа.

Мейсън хвърли едно око на часовника си и размени поглед с Дела. Изведнъж очите й се разшириха и тя замаха ръце мълчаливо. Адвокатът повдигна въпросително вежди. Дела размаха ръце още по-енергично. Той се приближи до нея. Тя посочи с пръст. Срещу нея бе окачено огледало, което отразяваше друго огледало, а то на свой ред показваше част от осветения коридор и Хелън Чейни, която като обезумяла набираше някакъв телефонен номер.

Мейсън кимна, усмихна се, допря пръст до устните си, за да й покаже да мълчи, и се върна на мястото си.

Дела Стрийт продължи да наблюдава огледалото.

След малко артистката влезе забързана.

— Всичко е наред. Тук е, мистър Мейсън. — Цялото й държание излъчваше самонадеяна увереност. — Пистолетът е на мястото си в спалнята ми, тъй че каквото и да са ви разправяли, интересът ви към мен е безпочвен. — Тя остана права, за да им подскаже, че е време да си тръгват.

Мейсън извади пистолета от джоба си и рече:

— В такъв случай няма за какво да се тревожим. Този пистолет и двете празни гилзи не са ваши.

Очите й гледаха подигравателно, когато срещна погледа на адвоката.

— Точно така, мистър Мейсън. Не е възможно да е моят. Съжалявам, но имам среща. Чакам…

— Разбира се — изправи се Мейсън. — Извинявам се за безпокойството. Мислех, че мога да ви направя услуга.

— Оценявам вашите добри намерения, мистър Мейсън!

Те току-що бяха прекосили салона, когато се разнесе мелодичният звън на звънеца от входната врата. Хелън Чейни дори не се забърза. Икономът беше в коридора и след известно колебание тя му направи знак да отвори. Мървин Олдридж с дъждобран, мека черна шапка и копринен шал стоеше на входа.

— Здравей, Уилям! — поздрави той. — Вкъщи ли…

Той изведнъж млъкна, когато видя Хелън Чейни, Пери Мейсън и Дела Стрийт да идват към вратата. После влезе и свали шапката си.

— Здравей, Хелън! — Сетне студено добави: — Добър вечер, мистър Мейсън! А това май е мис Стрийт?

— Познахте! — отговори нехайно Мейсън.

— Надявам се — продължи Олдридж, — че не сте правили предложения на мисис Чейни във връзка с онова споразумение. В края на краищата редно е един адвокат да урежда нещата чрез адвоката на другата страна, а не директно. Надявам се, мисис Чейни ви е обърнала внимание, че се придържа към съветите…

— Да! — прекъсна го енергично адвокатът. — Не съм и помислял за подобно нещо, мистър Олдридж. Въпросът беше съвсем друг. Всъщност мислех, че мога да спестя на мисис Чейни известна неприятна популярност.

— Тъй ли? — гласът на Олдридж беше леден, държанието му нападателно.

— Мистър Мейсън смята — засмя се нервно Хелън, — че моят пистолет е бил използван за някакви тъмни дела.

— Твоят пистолет ли? — попита Олдридж, сетне властно се обърна към Мейсън: — Какво искате да кажете?

— Става въпрос за пистолета, който сте й дал.

— Не съм й давал никакъв…

— Малкият пистолет, който ми даде, Мърв — прекъсна го бързо Хелън Чейни. — Онзи, който настояваше да държа в спалнята си, за всеки случай.

— Кой ви каза това? — обърна се Олдридж към Мейсън.

— Просто издирвах номера на този пистолет — обясни Мейсън, докато го вадеше от джоба си — и установих, че е един от двата, които сте закупил в магазина за спортни стоки в Нюпорт Бийч. Единия сте задържал, а другия сте дал на мисис Чейни.

— Нека обсъдим за малко този въпрос — прекъсна го рязко Мървин Олдридж. После се обърна, затвори решително вратата и погледна часовника си, внимателно отбелязвайки времето.

— Съжалявам, Мърв! — в гласа на Хелън Чейни звучеше разкаяние. — Бях готова. Чаках те! Тези хора позвъниха. Мислех, че си ти, сама отворих вратата и…

— Всичко е наред, Хелън! — успокои я Мървин. След това се обърна към адвоката: — Кажете защо решихте, че съм купил пистолет за мисис Чейни?

— Не ставайте глупав! Подписал сте се в книгата. Купил сте два пистолета. Мога да ви дам данните, датата и номерата.

— Но това не означава, че съм дал единия на нея. Никога…

— Мърв — прекъсна го отново Чейни, вече отчаяна. — Да не забравяме, че мистър Мейсън е адвокат! Нямаше да бъде тук, ако въпросът не е важен. Той ме попита за пистолета, който ти ми даде, и аз му казах, че е в спалнята ми. Дори отидох да проверя.

— И си беше на мястото, нали?

— Разбира се, Мърв!

— Мейсън е адвокат на една жена — каза Олдридж, — която смятам за много лукава… И не бих позволил да наливаш вода в нейната воденица. И за да завърша, заявявам, че тя е опасен противник!

— Отлично! — засмя се Мейсън. Олдридж пристъпи към тях.

— Освен това не ми харесва факта, че идвате тук и се опитвате да измъкнете показания от мисис Чейни.

Мейсън също направи крачка напред.

— Хич не ме интересува дали ви харесва, или не, Олдридж! Достатъчно търпях нахалството ви! Гледайте си работата, а аз ще си гледам моята. Помъчихте се да започнете нещо, но ще го довърша аз. Дойдох тук, защото вярвах, че мога да спестя на мисис Чейни доста неприятности. Я погледнете този пистолет! Хубаво го вижте! — Мейсън завъртя барабана. — Вътре има две празни гилзи. За ваша информация, стреляно е преди около три-четири часа. И този пистолет е купен и платен от вас! А сега искате ли да знаете къде са куршумите?

Олдридж се окопити от неочакваната атака на Мейсън. Очите му като омагьосани се взираха в празните гнезда на патроните.

— Проследил сте този пистолет? — той зададе този въпрос просто за да печели време.

— Разбира се, че го проследих. Затова съм тук. Погледнете номера му! Една детективска агенция направи проверка и откри регистрацията. Това е един от двата пистолета, които сте купил в Нюпорт Бийч.

— Сигурно има някаква грешка! — Гласът на Олдридж звучеше неубедително.

— Щом това не е пистолетът на мисис Чейни, значи е вашият.

— О, не! Това е невъзможно! Аз… Нека да погледна! — Олдридж рязко смени тактиката.

— Разбира се! — Адвокатът му подаде оръжието.

— Твоят пистолет е горе, Хелън, нали така?

— Съвсем съм сигурна, Мърв!

Олдридж огледа пистолета, после вдигна глава. Беше присвил очи в размисъл.

— Май ви дължа извинение за грубото държание, мистър Мейсън. Страхувам се, че това наистина е моят пистолет. В такъв случай вероятно ca го откраднали от жабката на колата ми! — Той хвърли поглед на номера на пистолета, извади бележника си, приближи се до Хелън Чейни и продължи: — Ще запиша номера, Хелън, да не стане някаква грешка.

Тя погледна в бележника, а след това и номера на пистолета. Лицето й не изразяваше нищо.

— Явно пистолетът е бил откраднат от моята кола! — обърна се Олдридж към Мейсън.

— Кога е станало това?

— Не зная. Оставих го там… Всъщност до този момент не знаех, че липсва. Но щом е единият от двата пистолета, закупени от мен, трябва да е моят. Нали твоят е горе, Хелън?

— Да, Мърв.

— Нека проверим.

И преди някой да отгатне намеренията му и да се намеси, Олдридж се обърна, рязко отвори вратата, тръшна я зад себе си и изчезна в дъжда.

— Съжалявам, ако Мърв ви се е сторил груб — извини се Хелън Чейни. — Много е изнервен. Работата му е изключително напрегната.

— Разбирам — отвърна Мейсън.

— Педантичен е по отношение на точността. Толкова много момичета карат кавалерите си да ги чакат, докато се облекат. Затова сама отворих вратата. Исках да види, че съм готова. Когато позвънихте, помислих, че е той…

— Ясно.

— Наистина оценявам факта, че дойдохте дотук, мистър Мейсън. Сега разбирам, че сте искал да ми спестите някои неприятности. Мога ли да запитам какво се е случило? Защо казахте, че са изстреляни два куршума преди три часа и половина?

— Мисля, че един от куршумите е убил човек!

— Наистина ли? Кого?

— Все още не знам.

— Доста сте загадъчен, мистър Мейсън! — намръщи се тя.

— Може би защото работя със загадки!

— Сигурно.

Входната врата се отвори. Олдридж влезе възмутен.

— Точно както си мислех! Някой негодник е отмъкнал пистолета от жабката на колата. Предупредиха ме да не го оставям там. Мога ли да запитам как е попаднал у вас, мистър Мейсън?

Олдридж му подаде пистолета. Адвокатът го взе и го пусна в джоба си.

— Някой го е подхвърлил на мой клиент.

— Наистина ли?

— И тъй като с него е стреляно, може да е използван за някакво престъпление. Помислих, че ще е разумно да уведомя мисис Чейни, така че адвокатът и рекламният й агент да се срещнат…

— Действително ви дължа извинения, мистър Мейсън — сияеше Олдридж. — Боя се, че бях малко груб с вас. Е, започвам да си мисля, че съм преценил погрешно вашата клиентка мис Бегби. Вярно е, че останалата част от бижутата не се намери, но определени обстоятелства в този случай ме карат да изпитвам противоречиви чувства. Утре ще се свържа с Айрин Кийт. Мисля, че би могло да се направи нещо по този въпрос, някое много изгодно споразумение.

— Благодаря ви — рече Мейсън.

— Скъпа — обърна се Олдридж към Хелън, — позволи ми да се обадя по телефона. Искам веднага да съобщя за кражбата на пистолета. Нали сте записали номера му, мистър Мейсън?

— Ще ви продиктувам цифрите направо от пистолета, щом искате да се обадите. Но мисля, че и вие си ги записахте.

— Разбира се! Колко глупаво от моя страна! Те са тук.

Той набра номера на полицията.

— Искам да съобщя за кражба на пистолет. Току-що установих, че липсва. „Колт «Кобра»“. От тристаграмовите, които пуснаха напоследък. Номерът е… — Олдридж запрелиства бележника си, изпусна го и се обърна към Мейсън: — По дяволите! Имате ли нещо против да хвърля поглед на пистолета.

Адвокатът му го подаде. Олдридж продиктува номера.

— Да, точно така. Имам разрешително. Обажда се Мървин Олдридж от корабостроителници „Олдридж“. Да, нося го за самоотбрана. Доста често закъснявам. Беше в жабката на колата. Зная, че е нередно. Небрежност, но го оставих там и после забравих да го прибера. Не мога да ви кажа точно, но вероятно преди ден-два… О, сега зная къде е. У адвоката Пери Мейсън. Дал му го е един клиент. Мислех, че ще е най-добре, ако ви уведомя.

Олдридж остави слушалката, изправи се и върна пистолета на Мейсън. Двамата сърдечно си стиснаха ръцете.

— Наистина ви дължа извинение, мистър Мейсън.

— Няма защо. Надявам се да прекарате приятна вечер. Довиждане!

Мейсън хвана Дела за ръка. Хелън Чейни излезе на верандата и ги изпрати чак до стълбите.

— Сериозно вали — забеляза тя.

— Действително — отвърна Мейсън и двамата хукнаха към колата. Адвокатът отвори вратата на Дела, изтича от другата страна и се мушна вътре.

— Фантастична игра! — каза Дела, докато колата се отдалечаваше. — Шефе, Олдридж размени ли пистолетите?

— Естествено!

— Но ти знаеш номера… А и той си го записа. Боже мой! — Тя го наблюдаваше през цялото време. — Сега можете да ги обвините.

Мейсън кимна. След малко спря в края на шосето, завъртя барабана на пистолета и го разгледа под светлината на една улична лампа. В гнездата имаше две празни гилзи. Адвокатът приближи оръжието до носа си и помириса дулото, после го подаде на Дела.

— Искаш ли да го помиришеш?

— Мирише само на масло. Не на барут.

— Точно така.

— Шефе, можеш да провериш номера и веднага да разбереш дали този…

— Нямам номерата. Ти ги продиктува на Дрейк.

— Записах единия в бележника си и мога да го сравня с номера на този пистолет…

— Защо ще го правиш?

— Можем да се свържем с Пол и да разберем…

— Защо?

— Ами за да докажем, че е разменил пистолетите!

— Каква полза?

— Какво?

— Че знаем за размяната на пистолетите.

— Това ще означава… — Дела Стрийт изведнъж млъкна и го погледна с широко отворени, объркани очи.

— Досети се! — рече Мейсън и пусна оръжието в джоба си. — Ние сме невинни душици. Не знаем за никаква размяна и дори и за миг не сме и помисляли да обвиним Мървин Олдридж, че е извършил такова нещо. Не и човек от неговия ранг. Пък и никой няма да ни повярва. Ще си помислят, че лъжа и искам да защитя моя клиент.