Червенокосата авантюристка

9

Мейсън вкара колата в паркинга на сградата, където се намираше кантората на Пол, дръпна рязко ръчната спирачка, изключи фаровете и двигателя, изскочи навън и забърза към входа. Момчето от асансьора го поздрави:

— Добър вечер, мистър Мейсън!

Адвокатът му подаде една банкнота от пет долара.

— Това пък за какво?

— Нещо си объркал.

— Какво и кога?

— Самоличността. Не съм мистър Мейсън. Може да приличам на него, но не съм Мейсън. Казвам се Хари Марлоу и имам среща с мистър Дрейк от детективското бюро „Дрейк“.

Момчето примигна:

— Разбирам, мистър Марлоу. Отначало ми заприличахте на адвоката Мейсън, но сега виждам, че приликата е съвсем слаба.

— Много хора твърдят, че приличам на мистър Мейсън. Бих желал да го зърна някой ден! Що за човек е?

— Прекрасен — отвърна то, докато прибираше банкнотата. — Много щедър! Ще се запишете ли в приемната книга, мистър Марлоу?

Когато асансьорът спря, Мейсън хукна към кантората на Дрейк.

— Тук ли е Пол? — запита той телефонистката. Тя кимна, беше заета с номератора.

— Предайте му, че съм на път към него. Ако някой пита за мен, не сте ме виждали. Не важи за Дела. Щом дойде, веднага я изпратете в кантората на Пол, а ако се обади, ме свържете. Като казвам някой, имам предвид абсолютно всички!

Телефонистката се поколеба:

— И полицията ли?

— И полицията!

— Бихте ли излязъл навън, мистър Мейсън?

— Защо?

— Тогава ще мога да кажа, че сте се отбил само за минутка и веднага сте си тръгнал. Когато се върнете, ще бъда в съседната стая. Не обичам да лъжа полицията. А и на мистър Дрейк няма да му хареса.

— Дадено! Излизам.

Той напусна кантората, изчака малко в коридора и отново влезе. Този път в помещението нямаше никого. Мейсън премина през летящата врата и, коридора, от двете страни на който бяха разположени редица уютни кантори. Стигна до последната ъглова кантора и отвори вратата. Седнал зад бюрото, Дрейк ядеше хамбургер и пиеше кафе.

— Здрасти, Пери! Какви са новините?

— Много и най-разнообразни!

— Хайде, разказвай!

— Първи ти. Какво разбра за пистолета?

— Не ми влиза в работата, Пери, но те съветвам да не се заяждаш с Мървин Олдридж. Не е цвете за мирисане.

— Че кой се заяжда с него?

— Ами ти!

Мейсън се отпусна на един от фотьойлите, качи дългите си крака на бюрото, усмихна се и запали цигара.

— Бъркаш ме с някого, Пол!

— Ами този пистолет? — поклати глава Дрейк.

— Кой пистолет?

— Този, от който се интересуваш.

Мейсън подскочи и рязко свали краката си от бюрото. Погледът му стана твърд.

— Хайде, Пол, кажи какво те мъчи!

— По телефона ти ми продиктува номера на един пистолет. Успях да го открия, защото е купен съвсем скоро от един магазин за спортни стоки в Нюпорт Бийч.

— Продължавай!

— На двадесет и първи миналия месец Мървин Олдридж е купил два еднакви пистолета.

— Два пистолета?

— Точно така!

— И единият от тях е този, за който ти телефонирах?

— Правилно си разбрал.

— А другия?

— Ти ми продиктува номер 17474-ЛВ. Купил е него, а също и 17475-ЛВ.

Мейсън замълча замислен, проследявайки с поглед дима от цигарата, който се виеше нагоре.

— Е? — не издържа Дрейк.

— За какво са му притрябвали два пистолета?

— И аз се питам. Но е купил два и е платил в брой.

— Да знаеш случайно дали е дал някакво обяснение на продавача, докато е чакал…

— Имай милост, Пери. Магазинът е затворен. Може да мине много време, докато открием продавача. Моят човек е проверил в архива на шерифа. По номера открил къде е бил продаден. Тъкмо се канел да си запише данните и забелязал, че има още един документ, подписан от Мървин Олдридж. Проверил номера и така разбрал за продажбата на втория пистолет от същия модел.

— Това означава, че е купил единия за себе си, а втория за някой друг. Питам се кой е той!

— Вероятно някой, който е бил в опасност.

— Възможно е. Най-лесно е да предположим, че е взел другия пистолет за Хелън Чейни. Пол, още тази вечер искам да се свържа с нея. Трябва да накарам Мървин Олдридж да се обади на Чейни, докато съм тук.

— Трудна задача.

— Никак. Аз ще телефонирам на Чейни. Ти ще се обадиш на Мървин Олдридж, без да се представяш. Ще му съобщиш, че Пери Мейсън отива да се срещне с Хелън Чейни, за да измъкне информация от нея. Това ще изстреля Олдридж натам.

— Ако успеем да го открием.

— Опитай!

Дрейк вдигна слушалката и помоли телефонистката от номератора:

— Позвъни на Хелън Чейни, филмовата звезда. Телефонният й номер го няма в указателя. Ще го откриеш в поверителната папка. Кажи й, че се обаждаш от студиото, откъдето настояват спешно да прегледа един сценарий. Попитай я дали ще си бъде вкъщи тази вечер. После потърси Мървин Олдридж. Неговият номер ще го намериш в указателя. Кажи му, че се обаждаш от пощата и че за него има препоръчано писмо, което трябва да му бъде предадено веднага. Питай го дали ще си бъде вкъщи, за да получи писмото. Ако го няма, кажи същото на този, който се обади и се помъчи да разбереш, къде може да бъде намерен.

Дрейк остави слушалката и отхапа от сандвича.

— Толкова ли е просто? — учуди се Мейсън.

— Може и така да се окаже — отвърна Пол и отпи от кафето. Сетне си наля нова чаша от термоса. — Ял ли си, Пери?

— Аха.

— Ловя се на бас, че докато аз преглъщам студения хамбургер с престояло кафе, ти си похапваш дебела пържола с пържени картофи по френски…

— Тази вечер беше пържен лук по френски. Много го обичам.

— Вкусен ли беше?

— Фантастичен!

— Бих искал да си детектив и да се храниш с боклука, който ям аз, при това нередовно. Тогава ще се научиш да цениш добрата храна.

— Какъв е смисълът да я цениш, ако не можеш да я имаш?

— И аз това се питам. В кантората ли отиваш?

— Не. Крия се. Дела Стрийт скоро ще дойде и тогава тръгваме.

— Какво ще правите?

— Ще хлопаме от врата на врата.

— Ако се укриваш от полицията, не ми харесва, че си избрал кантората ми.

— Знам. Твоята телефонистка ме помоли да изляза. Така че влязох, излязох и после се вмъкнах отново. При номератора нямаше никой. Тя не знае, че съм тук.

— Страхотна шмекерия. Единственият й недостатък е, че полицията няма да се хване на тази въдица.

— Няма да узнаят, че съм бил тук, Пол!

— Надявам се! Къде е Дела?

— Помага на една млада дама да си легне.

— Какво се мъти, Пери?

— Тази нощ Ивлин Бегби е била нападната от някакъв мъж, чиято глава е била покрита с калъфка за възглавница. Опитал се е да я изтика от пътя горе в планините над Холивуд.

— Какво точно се е случило?

— Носела е пистолет. Стреляла е два пъти, за да го уплаши.

— И уплашила ли го е?

— Полицията смята, че го е убила.

Дрейк остави чашата с кафето.

— Какво казваш, по дяволите?

Мейсън сви рамене.

— Това сериозно ли е?

— Може и така да излезе!

— Ако е искал да я изхвърли от пътя, може да се пледира за убийство при самоотбрана. Имали свидетели? — попита Дрейк.

Мейсън поклати отрицателно глава.

— Какво се е случило на приятелчето с калъфката?

— Мъртъв е. Единствен изстрел отстрани в главата — много точен.

— Това изисква прицелване.

— Ето кое ме тревожи.

— Защо?

— Тя твърди, че е провряла пистолета през прозореца на колата и е стреляла напосоки, за да му покаже, че е въоръжена.

— И го е улучила смъртоносно?

— Точно това се е случило.

— От движещ се автомобил?

— Да.

— Той също е бил в кола, нали?

— Да. Тя е стреляла с лявата ръка.

— Не звучи правдоподобно!

— Знам. Ще ни трябват допълнителни данни, за да можем да предложим достоверна хипотеза. Можеш ли да помогнеш, без да се издадеш какво точно търсиш? Ще се справиш ли?

— Вероятно. — Дрейк вдигна телефонната слушалка, помоли за външна линия, набра някакъв номер и след като почака малко, каза: — Здравей, Джим! Пол Дрейк е на телефона. Тази вечер ти ли си дежурен в полицията? Аха! Нещо ново? Разбирам… Аха. Разбирам. Звучи любопитно? Би ли ми споменал някои подробности? Не казвай на никого, че съм се интересувал от случая. Помъчи се да събереш всички факти и ми телефонирай. Добре. Благодаря ти. Дочуване. — Той остави телефонната слушалка и тозчас телефонът иззвъня. Дрейк се обади. — Здравейте! Аха! Разбрано… Благодаря! — Детективът надраска нещо с молив върху парче хартия и рече: — Хелън Чейни ще си бъде вкъщи до десет и половина. Ще се радва да получи ръкописа по което и да е време до този час. В противен случай може да бъде оставен на иконома й. Мистър Мървин Олдридж не си е вкъщи. Ще закъснее. Предложиха ни да се свържем с него чрез Хелън Чейни.

Мейсън се ухили.

— Имаш ли вече някакви планове?

— Планове ли? Десет и половина изглежда магически час. Айрин Кийт ми даде срок до десет и половина да приема или отхвърля чек за хиляда долара като обезщетение за Ивлин Бегби.

— Ще го приемеш ли? Мейсън погледна часовника си:

— Вероятно, не!

— Тя знае ли?

— Кой?

— Ивлин Бегби.

— Не.

— А тя какво иска?

— Да го приема.

— Слагаш си главата в торбата, Пери. Моят човек от Ривърсайд имаше просто оскъдна информация, която прави случаят Ивлин Бегби да изглежда нагласен, но това е всичко. Не можем да открием нищо повече.

Мейсън поклати глава в знак, че го разбира.

— Хиляда долара не растат по дърветата! — продължи Дрейк.

— Не и за Айрин Кийт — отвърна Мейсън. — Каква е цената й, Пол?

— Много висока.

— Имаш ли точна представа?

— Тя наследи доста прилична сума. Пък е и добра в бизнеса. Говори се, че през последните пет години почти е удвоила богатството си. На борсата е смела и ловка. Има съветници, но сама решава какво да предприеме. Консултира се с адвокатите си за закона, но после сама взема решенията. Така работи и с борсовите си посредници.

— Хиляда долара не са нищо за нея — намеси се Мейсън.

— Но не и за Ивлин Бегби. Как ти се вижда тази история с калъфката. Пери? Изглежда доста нагласена. Който иска да скрие лицето си, слага маска. Тази калъфка, която покрива цялата глава, много нескопосано и странно… Трябва да има някаква причина.

— Може би.

— Идва ли ти нещо наум?

— Маската може да скрие лицето, но врата и косата се виждат.

— Е, и?

— А една калъфка за възглавница би скрила врата, косата, цялото лице.

— За какво?

— Може да бъде и жена.

— О-о! Допускаш ли?

— Не зная. Просто разсъждавам. Една от причините да бъде използвана тази калъфка е да се утежни положението на Ивлин. Нали е от нейната възглавница!

— По дяволите!

— Прав си.

— Ами сега? Това поставя нещата в съвсем друга светлина.

— Нали?

— Ти самият вярваш ли, че тя е искала да се отърве от някого?

— В момента полицията предъвква точно тази версия.

— След малко ще знаем някои факти. Мой приятел е дежурен тази нощ в полицията и ще направи опит да измъкне малко информация.

— Много добре.

— Къде е Ивлин Бегби сега?

— Там, където полицията не би могла да я открие. Надявам се.

— Как така?

— Изпадна в истерия.

— Това няма да й помогне.

— Дела Стрийт я заведе на лекар.

— Охо!

Мейсън погледна часовника си, изправи се, угаси цигарата и закрачи из тясната кантора на Дрейк.

— Странно е, че кантората ти е толкова малка. Човек не може дори да се обърне. Как можеш да мислиш тук?

— Оправям се.

— Не мога и две крачки да направя! — оплака се Мейсън.

— Не е необходимо да се разхождаш, за да мислиш. Тренирай мислене на място. Спестява изтъркването на килимите и обувките.

— Но аз трябва да се движа, когато мисля.

Дрейк събра трохите от бюрото, хвърли салфетките в кошчето, изми чашата от кафето, избърса я с кърпата и се върна при бюрото. Телефонът иззвъня. Детективът вдигна слушалката.

— Аха… Благодаря…

— Нещо ново? — повдигна вежди Мейсън.

— Телефонистката докладва, че репортерите упорито те търсят. Тя им съобщила, че те видяла надвечер, но не знае къде си сега.

Адвокатът отново погледна часовника си.

— Казах на Дела да побърза. Ще свърши добра работа.

— Ами ако не успее да стигне до лекаря?

— Ще успее. Имаме на разположение трима лекари. Наши клиенти. И се отнасят с голямо разбиране към случаите на истерия.

— Ами ако не приложат лечението, което очакваш?

— Ще го приложат. Щом Дела я води, знаят какво да правят.

— А после?

— Дела ще я сложи да спи в своя апартамент.

— Полицията няма ли да я търси там?

— Вероятно не. Няма да разбият вратата без заповед за обиск. Лекарят ще се разпореди Ивлин Бегби да не бъде местена или обезпокоявана, преди да свърши ефектът от инжекцията.

— Колко ще трае това?

— Дванадесет часа.

— Какво може да се направи за толкова време?

— Трябва поне да опитаме.

Телефонът иззвъня. Дрейк вдигна слушалката:

— Аха… Добре. — После затвори и каза: — Дела Стрийт идва насам.

Мейсън въздъхна с облекчение:

— Тръгвам.

— Внимавай да не се забъркаш в някоя каша!

— Вече съм се забъркал.

Вратата се отвори и Дела се усмихна на Пери Мейсън.

— Справи ли се. Дела?

— Всичко е наред!

— Къде е тя?

— За наш късмет една от моите съседки е извън града за две седмици. Помоли ме да храня папагала и ми остави ключа. Настаних Ивлин Бегби там.

— Имаше ли проблеми с лекаря?

— Той прояви голямо разбиране.

— Какво направи?

— Прегледа я, сложи й инжекция и нареди да не бъде смущавана при никакви обстоятелства.

— Как се справи Ивлин?

— Няма грешка! Прекрасна артистка! Успя да подведе дори мен, освен ако… Освен ако не е била наистина разстроена. Дори ме уплаши, докато шофирах. Смееше се, плачеше, сетне припадна.

— Това е добре — заключи Мейсън. — Така ще можеш да дадеш показания, ако се наложи.

— Шефе!

— Какво има?

— Тя е първокласна артистка. Прекалено добра!

— Може някога да й потрябва — усмихна се Мейсън. — Как е времето, Дела?

— Още вали.

— Отскочи до кантората. Не пали лампите. Вземи дъждобраните. Ако наоколо се навъртат репортери, не се отбивай. Продължи по стълбите и ми телефонирай. В случай че не срещнеш никого, се върни.

— Тръгвам!

— Дрейк, а ти продължавай! По-късно ще се свържа с теб.

— Не си пъхай пръста в скърцащата врата! — предупреди го Дрейк.

— Когато преследваш някаква цел — засмя се Мейсън, — от време на време се налага и да рискуваш.

— Винаги се бориш за клиентите си, нали Пери?

— Опитвам се — призна адвокатът.