Червенокосата авантюристка

3

В кантората си Мейсън преглеждаше колоната с извънградските новини на сутрешния вестник.

— Нещо специално ли търсиш? — попита секретарката му Дела Стрийт.

Мейсън кимна:

— Може и да няма нищо. В Ривърсайд се гледа едно дело, което ме интересува. О-о-о, ето го.

— За какво става въпрос?

Мейсън сгъна вестника и й го подаде.

— Ето. Млад адвокат на име Нийли проведе блестящо разпита по дело, в което е замесена шаферката на Хелън Чейни. Свидетелят, който разпознал извършителя, рухнал при разпита. Ответницата Ивлин Бегби даде показания, че някой е подхвърлил част от откраднатите бижута в нейното бунгало. Съдът уведоми съдебното жури, че само притежаването на откраднатата вещ не е достатъчно, за да те осъдят, че трябва да са налице и други обстоятелства и ако се повярва на обяснението на обвиняемата, тя не може да бъде осъдена.

— Защо се усмихваш? — попита Дела.

— Случи се така, че влязох за петнадесетина минути в съдебната зала, преди обедната почивка и се чудех как ли е завършило това дела.

— И нямаш никакъв друг интерес? — погледна го изпитателно Дела Стрийт.

— Мисля си, че младият адвокат, който защитаваше момичето, се справя доста добре.

— И това е всичко?

— Какво друго?

Тя го изгледа спокойно и с възхищение, породено от дългата им съвместна работа. Сетне му показа сметката за разходите.

— Виждам, че си имал гости за обяд. Кои бяха?

— Една двойка, тукашни са.

— Финансовият отдел ще се нуждае от малко по-подробна информация.

— Лично е — засмя се Мейсън. — Не я пускай. Един симпатичен младеж на име Нийли и младата дама, за която има намерение да се ожени.

— Така си и мислех.

Дела Стрийт взе сметката за разходите и излезе от кантората. След малко се върна усмихната.

— Е, мистър Добър Самарянино, приемай гости!

— Какви гости?

— В офиса те чака млада червенокоса дама със сияещи очи и с фигура много по-забележителна, отколкото дрехите й. Твърди, че се нарича Ивлин Бегби и моли, цитирам: „Да благодаря на мистър Мейсън лично.“ Силно червенокоса и много решителна.

Мейсън се намръщи:

— Не ми се искаше да разбере, че имам нещо общо с тази работа.

— Както и да е, разбрала е.

— Доведи я, Дела. Ще приемем благодарностите й и ще я изпроводим по живо, по здраво. Ако не греша, тя си търси работа, пък и аз имам да свърша едно-друго.

— Онази купчина писма там вляво — напомни му многозначително Дела.

— Да, да, зная. Ще ги прегледам по някое време днес. Доведи я.

Ивлин Бегби, която редом до Дела изглеждаше доста по-висока, отколкото, когато седеше до младия адвокат в съдебната зала, прекоси кантората. Спокойните й сини очи се спряха върху лицето на Мейсън. После тя стисна ръката му силно и искрено.

— Благодаря!

— За какво? — попита я той и се усмихна на откровения й поглед.

— Като че ли не знаете!

— Как разбрахте?

— Мистър Нийли ме уведоми.

— Не биваше да го прави — намръщи се Мейсън.

— Каза ми, че ще бъде откровен. Безкрайно съм ви благодарна, пък и бях малко любопитна.

— За какво?

— За начина, по който атакува свидетеля на следобедното заседание. Май вече използва съвсем друг подход. Цяла сутрин се оплиташе, а следобед започна така уверено, сякаш е врял и кипял в тази работа. Зададе три-четири въпроса и напълно обърка онзи тип Боулс. След това ми разказа всичко.

— Седнете — покани я Мейсън. Тя поклати глава.

— Вие сте твърде зает. Дори не бях сигурна, че ще ме приемете. Разбрах, че за да влезе някой в тази кантора, трябва да има предварително уговорен час. Но аз държах лично да ви кажа, че оценявам високо постъпката ви.

— Благодаря ви. Нийли ми каза, че търсите работа.

Тя кимна утвърдително.

— Надявате ли се на нещо?

— Разбира се. Ще се оправя.

— Имате ли някакво предположение относно факта, че свидетелят Боулс ви разпозна?

— Не и следобед, но сутринта изглеждаше напълно уверен. От този тип хора е. Когато всичко върви добре, си придават важност, но щом нещо се обърка, търсят зад чий гръб да се скрият. Когато човек сам се грижи за себе си, се научава бързо да преценява хората. Единственото, за което съжалявам, е, че вече съм регистрирана в полицията и ако някой пожелае да научи нещо за мен, ще има на разположение досие, в което ще пише: „Арестувана, но оправдана поради липса на доказателства.“ Май се изплъзнах от съда.

— Адвокатът спомена ли ви нещо за обезщетение за причинените ви неприятности, разгласяването в печата и всичко останало?

— Не. Всички се държаха така, сякаш ми правят голямо благодеяние като ме освобождават. На полицейската инспекторка явно й беше неприятно да ме пусне и да ми върне няколкото долара.

— Свържи ме с Франк Нийли в Ривърсайд — обърна се Мейсън към Дела. — Седнете, мис Бегби, това ще ни отнеме само няколко минути.

Докато Дела Стрийт поръчваше разговора, Ивлин втренчи замисления си и подозрителен поглед върху него. Сетне се отпусна на големия стол, предназначен за клиенти.

— Ако смятате, че имам право да моля за нещо, ще споделя с вас единственото си желание.

— Слушам ви!

— Когато го чуете, сигурно ще ми се смеете, а може и да ме изхвърлите.

— Хайде! Изплюйте камъчето!

— Не ме интересуват парите, те… Има нещо, което желая много по-силно от всякакви пари.

— А именно?

— Само не ми се присмивайте. Искам да ми направят пробни снимки за киното.

Мейсън я огледа критично, после поклати бавно глава.

— Може и да станат добри, но не мисля, че…

— О, зная какво ще кажете. Че пробни снимки не се уреждат лесно и че дори и да са добри, пак може да не излезе нищо. Холивуд е претъпкан. Нужни са късмет, талант, привлекателна външност, самоувереност, влиятелни връзки, но и тогава шансовете са едно на хиляда.

— Има такова нещо — усмихна се Мейсън.

— Зная. Чувала съм за всичко това. Чела съм. Седем години ми бяха необходими, за да стигна дотук.

Мейсън повдигна учудено вежди.

— Ривърсайд непрекъснато дава заето — обади се Дела. — Ще се забавя още две-три минути, шефе.

Без да сваля поглед от посетителката си, Мейсън рече:

— Кажи на Гърти да продължава да опитва. За какво ви бяха необходими седем години, мис Бегби?

— Преди седем години бях само на осемнадесет — засмя се тя. — И привличах погледите. Повечето червенокоси имат лунички, но аз нямах. Чертите на лицето ми бяха доста правилни, а и фигурата ми бе хубава.

— Фигурата ви все още е хубава.

— Не е както преди, мистър Мейсън. Седемте години тежка работа, търченето около масите на клиентите и грубата страна на живота са оставили своя отпечатък. Мислех, че съм погребала амбициите си, но онова, което казахте преди малко, ги съживи.

— Какво съм казал?

— Че вероятно имам право на нещо.

— Ставаше въпрос за материално обезщетение. При сегашните обстоятелства тази възможност изглежда малко вероятна, но може би ще получим достатъчно, за да ви осигурим малко пари на първо време.

— Замесените в това дело са много известни личности в Холивуд. Хелън Чейни сигурно има голямо влияние.

— Ако иска да го използва.

— Май е по-добре да ви кажа какво съм намислила. Мистър Мейсън, когато бях осемнадесетгодишна, бях изпълнена с амбиции и решителност. Имах малко пари, които получих след смъртта на баща ми. Майка ми почина, когато бях десетгодишна, а баща ми, когато вече бях навършила осемнадесет. Отправих се към Холивуд, за да пробия, когато срещнах един мъж на име Гладън. Все още пазя една от визитните му картички за спомен. Стонтън Вестър Гладън.

— Кой е той?

— Беше заслепяващото слънце, което изгря в живота ми. Беше на „ти“ с всички големи в Холивуд. Преподаваше драматическо изкуство. Живееше само за театъра. Неговият гений бе създал половин дузина актьори и актриси. Обръщаше се към звездите на Холивуд на малките им, имена. Беше…

— Никога не съм чувал за него — прекъсна я Мейсън.

— Нито пък някой друг — засмя се тя горчиво. — И той беше омагьосан от сцената, но притежаваше вродена самоувереност. Изпечен мерзавец. Но тогава не знаех това… Бях едно наивно осемнадесетгодишно момиче и си въобразявах, че познавам живота от списанията, филмите и нескопосното ухажване на младежите от малкия провинциален град. Не можех да разбера знаменитостите.

— Как завърши това приключение? — заинтересува се Мейсън.

— О, Гладън не направи изключение. Но не бива да ви отнемам повече времето с всички тези истории.

Мейсън посочи телефона:

— Чакам да ми се обадят, мис Бегби, но вие ми направихте впечатление. В края на краищата един адвокат трябва да знае колкото се може повече за човешката природа. Ще сторя всичко, което е по силите ми, да ви направят пробни снимки, затова трябва да съм наясно с вашето минало.

— Това ме задоволява — засмя се тя. — Гладън се подиграваше на моите амбиции. Казваше, че с простодушието и детинските си мечти нямам никакъв шанс в Холивуд. Обясни ми, че трябва да се превърна в изтънчена млада дама. И не е толкова трудно да се досетите какво стана по-нататък. Само един човек можеше да го направи и това беше Стонтън Вестър Гладън. Обучава ме три месеца. Когато свършихме, бях загубила много неща. Същевременно бях придобива известна изтънченост и много бях помъдряла. Той се изпари с малкото ми наследство и ме остави разорена и разочарована. Наложи се да работя като сервитьорка.

— Не отидохте ли в полицията?

— Разбира се, че отидох. Но не им разказах цялата история. Само най-важното: как ми задигна парите и изчезна. Изигра ме майсторски. Отначало ме уверяваше, че не се интересува от парите ми, после взе да настоява да ми стане постоянен агент. Искаше двадесет процента от приходите ми, когато направя кариера. Настояваше да ми бъде мениджър, агент, учител и всичко останало. Започна много хитро и успокояващо. След това откри „голямата ми природна дарба“ и захвана възторжено да възхвалява скритите ми способности. Съвсем ми завъртя главата. Естествено под негово ръководство развивах и драматичната си дарба. Последната можете да я поставите в кавички. Превръщах се в жена. Научих нови неща за чувствата. Придобих зрял вид. Подготвях се за Холивуд. Във всяко отношение. След тава му хрумна блестяща идея. Имал възможност да се включи в бизнеса на една филмова студия. Щяла съм да се поохарча малко, но за сметка на това ще стана акционер. Това бил идеалният начин за пестене на време и пари, което щяло да ме изстреля направо на върха. Дадох му парите си, за да ги вложи. Това също можете да го поставите в кавички, мистър Мейсън. Сетне изчезна. Полицията, разбира се, разследва случая. Установиха, че в Холивуд никога не са чували за Стонтън Вестър Гладън. Хората, които споменаваше на малко име, дори не знаеха за неговото съществуване. Казаха ми, че това е стар и изпитан трик.

— Така че загубихте амбициите си за Холивуд?

— Мислех, че съм. Работех като сервитьорка. Видях обратната страна на медала, но и понаучих това-онова. Поглеждам се в огледалото и сравнявам онова, което виждам, със свежото младо момиче някога, когато мечтаех за филмова кариера и градях въздушни кули. Така се случва обикновено. Но аз не се примирих. Не можех да стоя на едно място. Скитах из страната. Накрая се запитах: „Защо пък да не видя Холивуд?“ И го направих с два скока…

— Два?

— Най-напред отидох в Нидълс. Поработих там, изкарах малко пари за из път и тогава се разболях. Когато се разплатих с болницата, беше ми останала само една таратайка, която се движеше като охлюв, някой и друг парцал и толкоз. Трябваше да разбера, че Холивуд е само една магия, но реших да продължа. Добрах се до Корона. Задната част на таратайката ми се разпадна и се наложи да чакам да изпратят части от Лос Анжелос. Така се озовах в онзи мотел… Е, останалото го знаете.

Мейсън я гледаше замислено.

— Наистина ли намериха част от откраднатите бижута в куфара ви?

— Да. Бях без пукнат грош, отчаяна. Имах точно толкова, колкото да платя за ремонта на колата, мотела и да стигна до Холивуд. Надявах се там да си намеря работа. Знаех, че няма да е лесно. Разправят, че градът е пълен с разочаровани момичета, дошли да станат звезди и завършили като сервитьорки, ако изобщо намерят работа. И така, на другия ден, след като пристигнах, влязох в банята да взема душ. Забелязах, че едно от чекмеджетата на шкафа, е извадено и там нещо блести. Беше диамантената гривна.

Тя млъкна, като се замисли за случилото се.

— Продължавайте! — подкани я Мейсън.

— Е, добре. Бях изпаднала, отчаяна, но отново изпълнена с амбициите отпреди години.

— Нима решихте да присвоите гривната? — рязко я попита той.

— Какво говорите! Хрумна ми идеята, че мога да получа някакво възнаграждение за нея. Помислих, че някоя богата жена е била в мотела предния ден и е свалила гривната си, преди да влезе в банята. После си е тръгнала и я е забравила. Бях сигурна, че не помни къде я е оставила, иначе щеше да телефонира в мотела.

Мейсън кимна.

— Първата ми мисъл беше да се облека, да отида до рецепцията, да обясня какво съм намерила и да ги помоля да уведомят жената, заемала стаята преди мен. След това размислих. Трябваше ли да постъпя толкова глупаво? Гривната сигурно принадлежеше на някоя богаташка. Тя щеше да ми се отблагодари. Вероятно щеше да даде стотина долара възнаграждение. А собственикът на мотела щеше да ги задържи и аз нямаше да получа нищичко, дори и благодарност. Никой нямаше да подозира, че съществувам.

— Тъй че решихте сама да откриете кой е обитавал стаята преди вас и да получите възнаграждението?

— Точно така. Знаех, че ако попитам, няма да ми кажат, пък и собственикът щеше да заподозре нещо. Затова реших да взема гривната в Лос Анжелос, да наема адвокат, детектив или някой друг, който да събере необходимата информация. Сетне щях да се свържа с жената, да й върна гривната и всичко щеше да бъде бомба. Знаете какво се случи после. Аз…

Телефонът, иззвъня и Дела кимна на Мейсън:

— За теб е.

Адвокатът вдигна слушалката:

— Добро утро, колега, и поздравления. Пери Мейсън е на телефона.

От благодарност Франк Нийли трудно намираше думи.

— Излязохте прав, мистър Мейсън. Онова приятелче, Боулс, лъжеше. Даваше показания, без да е сигурен в тях. Благодаря ви, че ме насочихте накъде да насоча атаката си.

— Страхувам се, че не сте много уверен в себе си. Нещо друго за обвиняемата?

— Напусна града веднага след приключването на делото.

— Сега е в кантората ми.

След миг мълчание Нийли рече:

— Не можах да устоя на изкушението да й разкажа какво направихте за нея.

— Не сте се разбъбрил пред никой друг, нали?

— Пред никой друг.

— И недейте, тъй като не съм направил кой знае какво. Ваша е заслугата за оправдателната присъда.

— Бих желал да ви обясня какво означава това за мен. Никога няма да го разберете. Не само за това дело, но и за цялата ми кариера. Чувствах се толкова безпомощен. Там се опитвах да задавам въпроси, които не водеха до нищо. След нашия разговор сякаш прогледнах и тогава… Предполагам, че съм се сражавал здраво. Знаех само, че съм престанал да мисля за себе си. Засипвах свидетеля с въпроси. Разбрах, че членовете на журито се убедиха, че той е безобразен лъжец. Това ми възвърна самочувствието.

— Какво ще правим с Ивлин Бегби? Тя сподели, че иска нещата да се изяснят докрай.

— Не мога да направя нищо повече.

— Разговаряхте ли с някоя от заинтересуваните страни…

— Не, не съм разговарял с никого.

— Тогава аз ще се помъча да направя нещо. Искате ли да ми сътрудничите?

— Мисля, че не бих могъл да ви помогна. Поздравете я от мен.

— Ще ви държа в течение — обеща Мейсън и остави слушалката. — Нийли ви поздравява.

— Той е чудесен. Вечно ще му бъда благодарна, но… Зная кой му вдъхна кураж.

Мейсън се замисли.

— Кой подписа оплакването, довело до вашето арестуване?

— Айрин Кийт. Шаферката… Трябваше да бъде шаферка. Там беше и една от ония сладникави филмови героини — артистката Хелън Чейни. С нея бе и Мървин Олдридж, собственик на корабостроителница. Предишния ден бях чела нещо за тях в един холивудски вестник. Не съм и помисляла, че мога да се забъркам в подобна каша. Аз…

Прекъсна я позвъняването на телефона. Дела вдигна слушалката.

— Какво има, Гърти? Кажи му да почака. — Тя се обърна към Мейсън: — Нийли е. Настоява веднага да разговаря с вас.

Мейсън кимна и взе втората слушалка:

— Здравейте отново, Нийли. Какво има?

Гласът на Франк Нийли звучеше възбудено:

— Айрин Кийт е на другия телефон. Казва, че щом Ивлин Бегби е оправдана, възнамерява да й даде малко пари, за да се измъкне от града. Спомена за стотина долара. Какво да й отговоря?

— Предай й — ухили се Мейсън, — че по това дело има сътрудник в лицето на Пери Мейсън, така че нека ми се обади.

— Ще й предам. Май загубих един облог. Всички тези знаменитости, подписали оплакването срещу мис Бегби… Ще трябва да си взема бележка.

Мейсън остави слушалката и се обърна към Ивлин:

— Някой явно е пуснал мухата на Айрин Кийт. Свързала се е с Нийли. Търси споразумение. Предлага стотина долара, за да ви помогне да напуснете града.

Очите на Ивлин Бегби се изпълниха с копнеж.

— Всеки един от тези сто долара за мен сега е нещо много значително, мистър Мейсън. Ще мога да се измъкна. Трябва. Знам, че някъде ще намеря работа.

— С колко пари разполагате всъщност? — запита Мейсън.

— Не си струва да ги споменавам — усмихна се тя.

— Колко са?

— По-малко от пет долара.

— Имате ли кола?

— Таратайката, за която ви говорих.

— Чудя се как не са я взели за покриване на разходите по делото и…

— Никой не искаше да поеме разходите по ремонта й.

Мейсън се замисли за миг.

— Търсите работа, нали?

Тя кимна.

— Каква?

— Нямам претенции.

— Разбрах, че сте работила в ресторант. Смятате ли, че ще се справите като сервитьорка?

— Работила съм в различни ресторанти какво ли не. Зная как да се справя, мистър Мейсън. Все ще намеря нещо.

Той се обърна към Дела:

— Опитай да се свържеш с Джо Падена.

— Дали е станал вече?

— Вероятно е време да стане. Свържи ме с него и ще разберем какво е положението горе.

Няколко минути по-късно Дела Стрийт направи знак на Пери Мейсън и той взе слушалката:

— Здравей!

— Здравейте! Джо Падена е на телефона. Какво иска от Джо Падена?

— Пери Мейсън е на телефона. Искам една услуга.

— Иска услуга от Джо Падена. Получи услуга от Джо Падена. Джо Падена не забравя приятели. Какво иска?

— Имаш ли свободно място за сервитьорка?

— Как позна? Ако е близка на вас, да. За добра сервитьорка и ваша приятелка има място веднага.

— Изпращам ти едно момиче. Казва се Ивлин Бегби.

— Момиче или сервитьорка?

— И двете.

— Чудесно. Джо Падена може не прави услуга. Може вие прави услуга на Джо Падена, ако момиче наистина добро. Нали разбира, това място е в гора. Момиче живее тук. Моя жена държи каса. Джо Падена няма досажда и тя живее тук. Като член на мое семейство. Други хора досаждат, но Джо Падена — не.

— Ще й го обясня — усмихна се Мейсън. — Пращам ти я.

— Кога?

Мейсън погледна въпросително Ивлин:

— Кога можете да се представите?

— Веднага.

— Ще бъде горе до един час.

— Прекрасно. А сега, мистър Мейсън, вие направи услуга.

— Кажи!

— Как изглежда момиче?

— Доста е хубаво.

— Така и мисли. Казва момиче не търси Джо Падена. Казва търси мисис Джо Падена. Нали разбира?

— Разбирам.

— Довиждане — и Джо Падена затвори телефона.

— Мястото е твърде интересно — започна Мейсън. — Джо Падена е мой клиент. Двамата с жена си държат заведението „Краункрест“. Намира се високо в планината над Холивуд. Точно на билото. Има изглед както към долината Сан Фернандо, така и към Холивуд. Доста кинаджии ходят там. Малко заведение, но със собствена атмосфера. Първокласно е и го посещават почти всички известни филмови личности. Ще се наложи да живеете там, тъй като заведението затваря след полунощ…

— Това ме устройва. Звучи примамливо.

— Когато стигнете там, ще потърсите мисис Падена. Не обръщайте внимание на Джо. Мисис Падена е касиерката. Тя обича да държи парите и…

— И носи панталони? — засмя се Ивлин.

— Точно така. Там ще бъдете в пълна безопасност. Джо няма да ви досажда. Някои съдържатели го правят. Вие…

— Всички го правят — гласът й звучеше почти нехайно. — С това се свиква. Върви заедно със занаята. Колко ще ми плащат?

— Не мога да ви кажа. Тарифата е висока. Знаят, че сте ми близка. Ще ви плащат достатъчно. Искам да поддържате връзка с мен. Най-добре веднага ми позвънете, за да разбера дали ще останете да работите там, или не. Докато не получим обезщетение по това дело, трябва да зная къде да ви намеря. Може да се наложи да взема бързо решение…

— Ако ви предложат пари, приемете ги, но поне направете опит да ми издействате пробни снимки. Зная, че ще бъде трудно. Дори и да обещаят, вероятно работата ще се проточи. Ще ме изправят пред камерата издокарана с някоя демодирана дреха. Ще ме накарат да прочета няколко реда, да покажа краката си, да изиграя етюд на ярост, учудване, любов и ще ме отпратят, без да ме потърсят повече. Така ще изпълнят тяхната част от споразумението.

— Ако успея да ги убедя, пробните снимки ще бъдат истински — прекъсна я Мейсън. — Не се тревожете за това.

— Трябваше да го знам — усмихна се с благодарност тя. — Вие не правите половинчати неща. Как да стигна до „Краункрест“?

— Дела ще ви обясни. Може да изберете по-дългия път през Мълхоланд, но него минава по-голямата част от движението. Но има и пряк път, стръмен и тесен. Ако приемете работата, трябва да го знаете, ще ви спестява много време.

— Мистър Мейсън, длъжна съм да ви кажа още нещо.

— Какво?

— Оплесках много неща и продължавам да се питам дали това може да има нещо общо с… Въпреки че не виждам как, но аз…

— Хайде, продължавайте!

— Ами когато пристигнах в Корона и колата ми се повреди, се чудех къде да убия времето си. Зачетох в едно филмово списание статия за Хелън Чейни. Коментираха усилията й в търсенето на щастие и намекваха, че сега е влюбена, надявала се този път да е намерила истинската любов. Имаше и снимки на първите й двама съпрузи, а нещо в снимката на втория й съпруг, Стив Мерил, ми се стори ужасно познато.

— В какъв смисъл?

— Приличаше на Стонтън Вестър Гладън.

— Какво направихте? — присви очи Мейсън.

— Обадих се в редакцията на списанието, взех адреса на филмовата агенция, където смятаха, че мога да открия мистър Мерил, и най-после се добрах до телефонния му номер.

— Продължавайте — гласът на Мейсън бе съвсем безизразен.

— Позвъних му. Казах му коя съм и къде съм отседнала. Осведомих го, че колата ми е повредена, нямам пукнат грош и очаквам веднага да ми даде някаква сума. Посъветвах го до шест месеца, не по-късно, да ми върне останалите пари, в противен случай ще се обърна към полицията.

— Какво се случи после?

— Заяви, че сигурно съм някоя откачена, че не е свикнал да плаща на изнудвачи и за пръв път в живота си чува за Стонтън Гладън и Ивлин Бегби. След това тръсна слушалката. Чудя се, мистър Мейсън, дали този телефонен разговор по някакъв начин не е свързан… Е, виждате колко е объркано всичко, но ако това действително е Стонтън Гладън…

— Имате ли някакви съмнения?

— Да. Сега. Тогава мислех, че може и да съм сбъркала. Когато излязох от телефонната кабина, бузите ми горяха. В края на краищата човек не може да бъде съвсем сигурен за приликата само по една снимка.

— А сега?

— През последните няколко часа все си мисля за това. Ако Мерил наистина е Стонтън Гладън, допускате ли, че някои неприятности, които се стовариха върху главата ми, може да идват оттам? Да съпоставим нещата. Той беше омагьосан от сцената точно колкото и аз, но подходът му беше различен. Трябва да е бил отчаян, когато задигна парите ми. Логично е да се предположи, че ги е използвал, за да стигне до Холивуд. Естествено е да промени и името си. Просто не мога да го избия от главата си.

— Струва си да поразчовъркаме тази работа. Убедена ли сте, че е той.

— Съвсем не — засмя се тя. — Не и от снимката. Ако го видя, ще мога да кажа.

— Онова, което ми съобщихте, може да има голямо значение, но засега ще го оставим настрана.

— Трябваше да го знаете.

— В момента има по-належащи неща. Ще са ви необходими малко пари, докато получите първата си заплата. — Мейсън се обърна към Дела Стрийт: — Попълни на мис Бегби чек за сто долара. Нека го подпише и й дай парите в брой.

— Това пък за какво е? — Ивлин учудено ококори сините си очи.

— За сметка на обезщетението, което се готвя да ви уредя. Освен това няма да ви навреди, ако започнете работа с някой и друг долар в джоба.

— Не обичам заемите. Винаги съм се придържала към този принцип.

— Не е заем, а предплата. Може да искате…

Той се поколеба, а тя сведе поглед към костюма си и се засмя:

— Сега разбирам. Трябва да си купя някоя нова дреха. Избрах този костюм в Нидълс. Рекламираха го като евтин и елегантен. Наистина беше евтин и изглеждаше елегантен, докато не мина през химическо чистене. Мистър Мейсън, предполагам, че вече са ви го казвали: вие сте прекрасен човек. Няма да ви отнемам повече от времето, за да ви обяснявам, как се чувствам. Мисля, че го знаете. — Сините й, ясни и ведри очи бяха вперени в неговите. След това протегна ръка: — Страхотен сте!

Дела Стрийт й подаде плана на местността и стоте долара:

— Подпишете се тук, мис.

Ивлин подписа чека, взе парите и плана и рязко каза:

— Ще ви се обадя, мистър Мейсън — и излезе, без да се обърне.

Дела попи с попивателната чека.

— Мастило? — запита Мейсън, когато забеляза изражението на лицето й.

— Капнала е сълза. Обзалагам се, че на това момиче не му се случва често да плаче.

— Клетата. Предполагам, че вече е получила своя дял житейски несгоди. Надявам се поне веднъж да направим нещо добро за нея.

— А сега, Дядо Коледа — рече Дела Стрийт, — завържи елените си за елхата и прегледай този куп писма.

Телефонът иззвъня. Дела вдигна слушалката и попита:

— Кой е, Гърти? Мистър Мейсън… Кой?… Момент. — Тя се обърна към Мейсън и закри слушалката с ръка: — Искаш ли да говориш с Айрин Кийт?

Устните на Мейсън се разтеглиха в широка усмивка:

— Прехвърли я на моя телефон. — Той вдигна слушалката: — Здравейте, мис Кийт.

Гласът на Айрин Кийт звучеше твърдо, спокойно и уверено:

— Добро утро, мистър Мейсън. Разбрах, че представлявате мис Ивлин Бегби.

— Сътруднича на Франк Нийли от Ривърсайд. Имате ли адвокат, който да се грижи за делата ви?

— Сама се грижа за тях, мистър Мейсън.

— Мис Бегби всъщност е останала без пари. Върху името и репутацията й беше лепнато позорно петно. Търсила е работа в града. Подразбирам, че искате да й помогнете по някакъв начин.

— Мога да бъда великодушна.

— Може би ще е най-добре да бъдете.

— Това заплаха ли е?

— Все още не.

— Да не се каните да заведете дело срещу мен?

— Ще бъда откровен с вас. Все още не съм напълно запознат с всички факти по това дело, но имам намерение да ги проуча. Ако имате адвокат, който да се грижи за интересите ви, посъветвайте го да обърне необходимото внимание на този случай.

— Предпочитам сама да се оправям. Ще бъдете ли в кантората си днес?

— Да.

— Мога ли да се срещна с вас?

— Много съм зает. Опитвам се да ви внуша, че за това дело ще имате нужда от адвокат…

— Не ми трябва адвокат. Предпочитам сама да платя на момичето някакво обезщетение, отколкото да се бръкна и за адвокатския хонорар. По телефона не съм много убедителна. Ще дам известна сума, но не бива да очаквате, че ще е много голяма. Какво ще кажете? Искате ли да разговаряме?

— Елате. Ще се срещна с вас, но запомнете: предпочитам да разговарям с адвоката ви.

— Ще наема адвокат, когато аз реша, че имам нужда от него. Мисля, че за обезщетението ще се споразумея по-лесно с вас, отколкото ако използвам посредничеството на адвокат.

— Защо? — Мейсън беше объркан.

— Въпреки че адвокатът ми е много добър, но му липсва сексапил — засмя се тя. — Ще дойда днес към два и половина. Така ще ми остане време и за козметичния салон. Пазете се, мистър Мейсън.

— Много добре — усмихнато отговори той. — Ще ви видя в два и половина — и той затвори телефона.

Дела Стрийт решително тикна купчината поща в ръцете му:

— Едва след като ми продиктуваш отговорите на първите четири писма, които са изключително важни, ще ти разреша да прочетеш холивудската клюкарска хроника.

— Нещо за случая ли? — повдигна въпросително вежди Мейсън.

— Не съвсем, но редакторът използва делото, за да коментира романа на Хелън Чейни.

— Така ли? Разкажи ми накратко.

— Хелън Чейни възнамерявала да се омъжи за Мървин Олдридж. Щял да бъде третият й брак. Предишният й съпруг бил Стив Мерил. По времето, когато Чейни все още не била открита. Мерил бил само един второкласен актьор. Тя била само звездичка. Бракът й с Мерил просъществувал едва година. Разбрала, че е негодник и го изгонила. Мерил искал да се ожени повторно и тя платила разноските за развода по бързата процедура в Мексико. По-късно се усъмнила в законността на този развод и сама завела дело тук, в Калифорния. Изпратила призовки, получила неокончателно решение и зачакала то да влезе в сила.

Мървин Олдридж, собственик на корабостроителници, се увлякъл но Хелън Чейни и хората зашушукали, че ще се вдига сватба. Тогава Мерил завел дело. Предявил искане бракът му с Чейни да бъде обявен за невалиден, тъй като първият й мъж бил все още жив, а тя се развела с него в Мексико — по онова време тези разводи били на мода. Твърдял, че двамата по-скоро били съдружници, отколкото съпрузи, че неговите пари отивали за кариерата на Чейни и че имал право на половината от цялото й имущество.

Решението за развода трябвало да излезе в деня на пристигането на Хелън в Лас Вегас. Адвокатът й трябвало да го получи в десет часа, да й телефонира и в единадесет тя щяла да се омъжи за Олдридж.

Сега всичко това представлявало една юридическа каша. Мерил водел дело за анулиране на брака, позовавайки се на факта, че първият й мъж бил все още неин законен съпруг.

Случайно или не, Мерил завел делото в съда два дни, след като Чейни и Олдридж уговорили датата на сватбата си в Лас Вегас. Подчертават, че сватбата била осуетена от обира. Той развалил брачната церемония и преди да бъде определена нова дата, Мерил завел делото си.

Няма ли да е вълнуващо, ако се окаже, че Стив Мерил наистина е негодникът, измамил младата провинциалистка. В такъв случай твоята Ивлин Бегби…

— Почакай — прекъсна я Мейсън. — Какво искаш да кажеш с това „твоята Ивлин Бегби“?

— Онова, което казах. Трябваше да видиш израза на очите й. И още нещо: момиче, на което не му трепва окото, не пролива сълзи върху чек, освен ако не е силно развълнувано. А сега ще благоволиш ли да се върнеш към този куп писма и да им окажеш нужното внимание?