Червенокосата авантюристка

14

Франк Нийли сякаш бе обзет от сценична треска. Случаят с Ивлин Бегби бе отразяван непрекъснато от вестниците само защото в него беше замесена една филмова звезда и имаше доста противоречия. Когато двамата с Пери Мейсън влязоха в заседателната зала, очите им бяха заслепени от светкавиците на фоторепортерите.

— Мистър Мейсън! — прошепна той. — Не знам какво да правя. Струва ми се направо нахално да бъда редом с вас. Аз…

— Дръжте се така, сякаш сте врял и кипял в тия дела. Отпуснете се. Главната ви задача е да следите зорко доказателствения материал и да използвате ситуациите така, че да са в интерес на клиента ви.

— Ако версията на сержант Холкъм излезе вярна, нашата клиентка ще изпадне в твърде неблагоприятно положение.

— Ако заяжданията на полицията по дадено дело са основателни — каза Мейсън, — нещата винаги изглеждат зле за обвиняемия. Всичко, което можем да сторим, е да следим внимателно фактите… Започва! Ето го и съдията!

Съдията Кипън влезе в заседателната зала.

— Дело „Народът срещу Ивлин Бегби“! — произнесе той, след което присъстващите в залата бяха призовани към ред и тишина.

— Давам думата на обвинението!

— Давам думата на защитата!

— Призовете свидетелите си! — обяви съдията. Джефри Строн, прокурор сравнително отскоро, се радваше на блестяща адвокатска кариера. За него пишеха, че изразил желание да се „счепка“ с Пери Мейсън в съдебната зала и „да му натрие носа“. Той призова своя пръв свидетел Хари Боулс.

Нийли се наведе и прошепна на Мейсън:

— Кълна се, за мен ще бъде удоволствие да видя, как ще го разкъсате.

Изглежда и Джефри Строн долови отношението на защитата. Той се изправи, усмихна се саркастично и след като свидетелят се закле и отговори на предварителните въпроси, го запита:

— Познавахте ли Стив Мерил?

— Да.

— Къде е той сега?

— Мъртъв е.

— Видяхте ли тялото му?

— Да, мистър, видях го.

— Къде?

— В моргата.

— И разпознахте в него Стив Мерил?

— Да.

— Ваш ред е — обърна се прокурорът към Мейсън. Адвокатът се усмихна на Боулс:

— Откога познавате Стивън Мерил?

— Отскоро. Случи се така, че той ми намери апартамент в сградата, в която живееше.

— Мистър Боулс, познавахте ли починалия по времето, когато се е подвизавал под името Стонтън Вестър Гладън?

— Протестирам! Въпросът е неуместен и отвлечен! — прекъсна го Строн.

— Но това е разпит, ваша милост!

— Момент! — Съдията Кипън се наведе напред и погледна адвоката над очилата си. — Това е предварителен разпит. Не е редовното дело. Целта на разпита е да установи извършено ли е престъпление и ако е така, какво е участието на обвиняемата в него. Ето защо съдът няма намерение да изслуша множеството технически аргументи по протестите, нито пък ще позволи делото да се превърне в спектакъл. Ще подкрепя дебатите по същество, но ще пресека всеки опит за фойерверки от страна на когото и да било. А сега — протестът се отхвърля. Отговорете на въпроса!

— Познавахте ли починалия, когато е бил известен като Стонтън Вестър Гладън? — повтори въпроса си Мейсън.

— Не. В деня на смъртта си той ми каза, че някога е използвал това име.

— Това е всичко.

— Обвинението има ли още въпроси?

— Не, ваша милост.

— Свидетелят е свободен. Кой е следващият?

— Уилям Ферън.

Ферън излезе напред, закле се и каза, че е разпитал обвиняемата в „Джошуа трий кафе“ в нощта на престъплението.

— Тя направи ли някакви изявления?

— Да.

— Как бяха дадени те — по принуда, или доброволно?

— В присъствието на нейния адвокат! — усмихна се Ферън.

— Мистър Пери Мейсън?

— Точно така.

— И какво съобщи тя?

Ферън повтори историята, която Ивлин му беше разправила. След това свидетелят разказа за пътуването по планинския път, за разрушената мантинела, открития труп и за всичко останало, което се бе случило.

— Можете да задавате въпроси — рече Строн.

— Нямам въпроси.

— Повикайте сержант Холкъм! — обяви Строн. Сержант Холкъм пристъпи напред, положи клетва и с изражение на нарастващо задоволство се настани на свидетелския стол, сякаш се готвеше да остане вечно там. В отговор на преките въпроси на Строн той уточни поста си в градската полиция, поясни, че градският отдел „Убийства“ е бил повикан от шерифа, когато се е разбрало, че откритото тяло е в пределите на града.

— Какво беше положението, когато пристигнахте там?

— Валеше. Колата беше в дерето. На местопроизшествието заварих един полицай от службата на шерифа и полицейския фотограф.

— Какво направихте?

— Слязох долу, за да извърша оглед на трупа и след задължителните снимки помогнах при изваждането му. Посочих някои подробности на прокурора, които смятах за значими, и привлякох вниманието му върху факти, които не биваше да бъдат пропуснати.

— Какво искахте да кажете с това?

— Ами намекнах, че положението на ключа за светлините е от съществено значение.

— И какво беше положението на този ключ?

— Не беше включен.

— Впоследствие сте разговарял с обвиняемата по това дело?

— Да.

— Принуждавана ли е по някакъв начин да дава показания?

— Не.

— Заплашвана ли е?

— Не.

— И даде показания свободно и доброволно?

— Да.

— Разпитахте ли я за светлините на колата, с която е била нападната?

— Зададох й такъв въпрос.

— Какво ви отговори?

— Каза, че светлините били включени, били насочени високо нагоре, отразявали се в огледалото и я заслепявали.

— Иззехте ли оръжието, с което е извършено престъплението?

— Да.

— Къде го открихте?

— У Пери Мейсън, защитника на обвиняемата.

— Точното място?

— В жабката на колата му.

— Кога?

— Беше към единадесет вечерта.

— Къде?

— Той пристигна в „Краункрест“, ресторанта, където работи обвиняемата. Явно искаше да се срещне с нея, преди…

— Вашите изводи са без значение — прекъсна го Строн. — Вие сте длъжностно лице. Знаете правилата за даване на показания. Позволено е да излагате само фактите. Продължете!

— Запитах го за пистолета, който му е дала обвиняемата в ресторанта.

— Мистър Мейсън предаде ли ви пистолета?

— Да. Всъщност той каза, че пистолетът е у него и посегна към жабката. Така че аз я отворих и го взех.

— Къде се намира оръжието сега?

— У мене.

— Какво беше състоянието му, когато ви го дадоха?

— Същото, каквото е и сега.

— А барабана? В него имаше две празни гилзи и четири патрона, нали?

— Точно така беше.

— Тъй че пистолетът е в същото състояние?

— Да.

— Можете да се закълнете, нали?

— Да.

— Ваша милост, моля оръжието да бъде прието като веществено доказателство номер едно!

— Бих желал да задам няколко въпроса преди пистолетът да бъде приет като веществено доказателство — намеси се Мейсън.

Холкъм се обърна към адвоката с подчертано пренебрежение:

— Твърдите, че сега пистолетът е в същото състояние, в каквото сте го получил?

— Да.

— И нищо не е правено с него?

— Да.

— Предадохте ли пистолета за балистична експертиза?

— Да.

— И знаете, че там са произведени опитни изстрели? Бяхте ли там по това време?

— Да.

— За да се възпроизведат изстрелите, е трябвало патроните да бъдат извадени…

— Разбира се! Патроните в пистолета са доказателство. Искахме да покажем, че фаталният куршум има същия състав, както и останалите в пистолета патрони. Ето защо не можехме да стреляме с тях.

— Така е. Значи изпразнихте пълнителя, стреляхте и после върнахте празните гилзи и патроните, които бяха извадени?

— Напълно вярно.

— Кой направи това?

— Самият аз.

— А поставихте ли празните гилзи на съответните места?

— Защо… Има ли някакво значение?

— Всъщност, когато заявихте, че оръжието е в абсолютно същото състояние, в каквото сте го получил, имахте предвид практическата страна, така ли?

— Да.

— Опитахте ли се да издирите собственика на пистолета по номера?

— Естествено.

— И какво открихте?

— Съдията Кипън повдигна озадачено вежди и констатира:

— Нима този въпрос идва от страна на защитата?

— Да — обади се Мейсън. — Обвиняемата може да се противопостави на някои обстоятелства от технически характер като не особено благоприятни, но не виждам причина да призоваваме продавача на пистолета и човека, който го е регистрирал. Имам пълно доверие в способността на сержант Холкъм да издирва доказателства.

— Благодаря — каза Холкъм саркастично.

— Така че нямам нищо против той да отговори на този въпрос. Какво открихте, сержант?

— Пистолетът е бил продаден на някой си Мървин Олдридж в един магазин за спортни стоки в Нюпорт Бийч на двадесет и пети миналия месец. Установих, че Мървин Олдридж е носел оръжието за самоотбрана и има разрешително за това. Държал го е в жабката на колата си, откъдето му е било откраднато…

— Почакайте малко — прекъсна го съдията. — Не виждам причина да се изслушват свидетелски показания, взети от друго лице. Тук ли е мистър Олдридж? — обърна се той към градския прокурор.

— Да, ваша милост.

— Предлагам сержант Холкъм да отстъпи свидетелското място на мистър Олдридж — обади се Мейсън.

— Момент — намеси се Строн. — Нямам нищо против да бъде призован мистър Олдридж. Дори имам намерение самият аз да го сторя. Той ще бъде свидетел на обвинението. Но не виждам смисъл да бъде призован сега. Що се отнася до въвеждането на това оръжие като доказателство, то е само за да се потвърди, че пистолетът е принадлежал на обвиняемата и че с него е бил убит Стивън Мерил.

Съдията Кипън погледна Мейсън и каза:

— Бих желал да чуя мнението на защитата по този въпрос.

— От правна гледна точка становището на обвинението е напълно издържано, но искам да изтъкна две обстоятелства. Първо, обвинението още не е доказало, че именно с това е бил убит Стивън Мерил. И второ, не е доказано, че това оръжие е принадлежало на обвиняемата.

— Какво целите с това? — намеси се Строн. — Нали вие сам дадохте пистолета на сержант Холкъм?

— Той го взе от колата ми. А аз не съм обвиняемата.

— Вие я представлявате.

— Само като адвокат. Не съм споменавал каквото и да било за пистолета. Ако задам още няколко въпроса на сержант Холкъм, може би ще изясня тази загадка. — И Мейсън се обърна любезно усмихнат към него: — Сержант, когато пристигнах в „Краункрест“, вие дойдохте при мен и поискахте пистолета, който ми е бил даден от Ивлин Бегби, нали така?

— Да. Мисля, че казах „пистолета, който е бил използван при убийството“.

— Не е ли вярно, че след това ме блъснахте встрани, отворихте жабката и взехте пистолета, който идентифицирахте преди малко?

— Вие не ми го дадохте и бях принуден сам да го взема.

— Това са формалности — прекъсна ги съдията.

— Защитата има ли сериозни основания да твърди, че това оръжие не е използвано при убийството? Не е ли от значение за нея убийството да не е предумишлено?

— Ваша милост, настоявам да бъде категорично установено дали това е оръжието на престъплението, или не!

— Мога ли да запитам защо? Желателно е адвокатите на двете страни да се споразумеят по въпросите, по които няма спор.

— Този пистолет е изпитан и пробните куршуми са сравнени с фаталния. Просто искам да прибавят и това доказателство, така че обвиняемата да има възможност да се запознае със снимките и да подготви добре защитата си.

— Разбирам мотива ви. Мисля, че може да се приеме. Мистър Строн, вие без съмнение разполагате с балистичния доказателствен материал. Защо не го предоставите? И след като се докаже, че пистолетът е принадлежал на обвиняемата, вие…

— Там е въпросът, ваша милост — отвърна Строн, — че фаталният куршум е силно деформиран от едната страна.

— Искате да кажете, че той не може да бъде разпознат? — запита съдията.

— Бих желал да задам още няколко въпроса на свидетеля, за да изясня този проблем.

— Продължавайте!

— Ако съдът разреши, ще ви запозная с някои обстоятелства, които са толкова уличаващи, че не повдигат никакви въпроси. Може би прекалено рано представих пистолета като веществено доказателство. Сержант Холкъм, носите ли калъфката за възглавница, с която е била покрита главата на жертвата?

— Да — сержантът отвори чантата си и извади окървавената калъфка.

— Открихте ли някакъв печат от пералня?

— Да.

— Намерихте ли и други калъфки със същия знак?

— Да.

— Къде?

— В „Краункрест“, в помещението, където държат бельото.

— Огледахте ли леглото на обвиняемата?

— Да.

— Кога?

— Почти веднага, след като пристигнах на мястото.

— Какво открихте?

— На леглото имаше две възглавници. Едната беше с калъфка, другата нямаше.

— А сега за калъфката върху главата на Стив Мерил. Преди или след неговата смърт е сложена?

— След като е умрял.

— Не принуждавате ли свидетеля да прави изводи? — намеси се съдията.

— Защитата няма нищо против — рече Мейсън. — Бихме желали да сътрудничим на обвинението по въпросите, по които няма спор.

— Няма спор! — учуди се съдията.

Строн пристъпи решително от свидетелския стол към масата на защитата.

— Значи приемате, че калъфката е била поставена след настъпването на смъртта? — В гласа му се долавяше недоверие.

Мейсън сви рамене.

— Не се противопоставям на тази версия, това е всичко. Правете каквито искате изводи. Просто декларирам, че моята линия на поведение е да не се противопоставям на онези въпроси, по които чувствам, че не може да се спори.

Строн седна объркан.

— Продължавайте! — раздразнено каза съдията.

— Отговорете на въпроса!

— Ами на калъфката открихме дупка. Но не от куршум. Около нея нямаше следи от барут, нагар или други вещества, които обикновено остават но плата. От друга страна, върху главата на убития имаше ясно очертан барутен нагар. Направихме опити, за да разберем от какво разстояние може да се получи такъв нагар. Установихме, че то е приблизително тридесет сантиметра от мишената, тоест, тридесетина сантиметра от целта.

— Кой пистолет използвахте при тези опити?

— Този тук.

— С други думи — намеси се съдията, — приемате, че това е оръжието на престъплението?

— По този въпрос не може да има спор, ваша милост! — рече Строн. — Само поради известни обстоятелства фаталният куршум не може да бъде лесно идентифициран. Но аз мога и чрез косвени доказателства да установя, че това е оръжието, което е използуване.

— Направете го! — разреши съдията.

— Казвате, че калъфката е била поставена след убийството, сержант.

— Точно така.

— И едно от доказателствата, както вече споменахте, е липсата на нагар?

— Да. Дупката не беше направена от куршум.

— Имате ли други доказателства?

— Да.

— И те са…

— Човекът, който е поставил калъфката върху главата на мъжа, е трябвало да я завърти така, че направените прорези за очите да си дойдат на мястото. Това обяснява и дъгообразните следи от кръв по вътрешността й.

— Покажете ми калъфката! — нареди съдията. Той огледа кървавите нетна и поклати глава. — Разбира се, свидетелят прави изводи от фактите. Но те са налице и очевидно позволяват само един извод.

— И аз мисля така, ваша милост — добави бодро Мейсън.

— Но вие не можете да се съгласявате с тези заключения! — възкликна Строн. — Та върху това се гради цялата ви защита!

— Откъде знаете каква ще бъде защитата ми?

— Успокойте се, господа! — прекъсна ги съдията. — Нещата вземат твърде необичаен обрат. По въпроса, отнасящ се до същността на защитата, адвокатът няма забележки. По въпроса, който наглед е отвлечен и академичен, той се бори решително и настоява да му бъдат предоставени всички подробности от експертизите.

— Просто отстоявам правата на клиентката си.

— Да, да. Разбирам — рече съдията. — Във всеки случай не улеснявате обвинението по въпроса за оръжието на престъплението.

— Нямам такова намерение — отвърна Мейсън. Съдията погледна прокурора.

— Всичко е наред — отвърна на погледа му той, като се усмихна кисело. — Ще го докажем! — И се обърна за пореден път към сержант Холкъм. — От този пистолет са изстреляни два куршума, нали?

— Да.

— Полицията твърди, че единият от тях е попаднал в главата на убития. Какво е станало с другия?

— Беше се забил в една от дървените подпори на мантинелата, поставена от вътрешната страна на склона.

— Можете ли да покажете нагледно на съда мястото, където открихте куршума?

— Да. Нося снимка, направена на следващия ден, веднага щом се съмна. На нея се вижда дупката в подпората. Куршумът беше изваден и е много добре запазен. Не съм извършил лично балистичната проба, но присъствах на нея. Не може да има спор по въпроса.

— Не е необходимо да давате показания за тази проба — прекъсна го Строн, — тъй като имам намерение да призова експертно балистика. Бих искал да потвърдите идентичността на този куршум. Сега ще ви покажа друг, който е белязан в основата или в онази част, която се приема за край. Знаете ли кой е поставил тези знаци?

— Да, мистър, зная. Това са разпознавателни знаци.

— Откъде взехте куршума?

— Извадих го от подпората, която се вижда на тази снимка. Тя се намира встрани от главния път и е посочена със стрелка.

— А сега бихте ли отстъпил свидетелското място на експерта по балистика — каза Строн. — Ще приложим снимката като веществено доказателство номер две и куршума като номер три.

— Един момент — прекъсна го Мейсън, когато сержант Холкъм понечи да напусне свидетелското място. — Току-що представихте като веществено доказателство втори предмет — куршума. Искам да разпитам свидетеля за него.

— Моля — процеди през зъби прокурорът.

— Кога за пръв път забелязахте куршума в подпората?

— Никой не може да види куршум забит в дърво, ако не го извади оттам. Не съм имал инструменти за вадене на куршум.

— Кога за пръв път видяхте дупката в подпората?

— Почти веднага, след като пристигнах на местопроизшествието. С пистолета беше стреляно два пъти, тъй че някъде наоколо трябваше да има втори куршум. Проверих дали не се е забил в нещо и не сбърках.

— И с това приключихте търсенето?

— Какво искате да кажете?

— Че повече не сте търсил.

— Щом намерих втория куршум, нямаше какво повече да търся.

— Така ли? Това е всичко.

— Ще помоля сержант Холкъм да напусне свидетелското място.

— Призовавам Александър Редфийлд — каза Строн. — Мистър Редфийлд е експерт по балистика.

— Така да бъде! — постанови съдията.

Александър Редфийлд, висок мършав мъж с издадени скули и големи изпъкнали очи се движеше подчертано бавно и произнасяше думите внимателно, сякаш се боеше да не изрече нещо излишно. Той се закле, зае свидетелското място, представи се като експерт по балистика и огнестрелни оръжия.

— Подавам ви куршума, обозначен като веществено доказателство номер три, който сержант Холкъм току що идентифицира. Питам ви виждал ли сте този куршум преди и, ако сте го виждал, къде?

— Да, мистър. Видях го, когато го извадиха. Всъщност видях дупката, която беше направил, и после наблюдавах сержант Холкъм, докато го издълбаваше от дървото.

— Можете ли да посочите на картата приблизителното място?

Свидетелят взе картата и постави кръстче на нея.

— Тази карта е официална — каза Стронг — Тоест копие на официалната. Предполагам, че защитата няма да възрази, ако я представим като доказателство номер четири.

— Не възразявам — отвърна Мейсън. Той се обърна и прошепна на Нийли: — Протестирайте от време на време. Покажете, че участвате в делото.

— Страхувам се! — рече тихо Нийли. — Току-виж съм направил възражение в неподходящ момент. Вие така объркахте прокурора, че той въобще не знае кое ще оспорвате и кое ще приемете.

— Възразявайте по който и да е въпрос. Нека представят всички важни факти, независимо дали са удобни за нас, или не. Запазете си възраженията за факти, които са ни известни. Внесете малко разнообразие в делото и същевременно дайте повод за размисъл. Вашето момиче ви наблюдава, а и вестникарите записват всичко.

— Разбрах. Дръпнете ме, ако се намеся не на място. Всеки път, когато възнамерявам да направя протест, ще се изправям.

Мейсън се облегна назад.

— Значи — продължи Строн, — вие сте запознат с този пистолет, наречен „Колт «Кобра»“, който искаме да представим като доказателство и който е обозначен с номер едно, нали?

— Да, мистър.

— Вие ли изстреляхте изпитателните куршуми?

— Да.

— Как се прави това?

— Стреля се в кутия, пълна с памук. Тя трябва да бъде достатъчно дълга, за да спре куршума, без да го повреди.

— После?

— Сетне се изследват микроскопичните следи по повърхността му.

— Можете ли да ни кажете нещо повече за естеството на тези следи?

— Определяме ги като видова характеристика, за разлика от индивидуалната.

— Какво представлява видовата характеристика?

— Това са следите, оставени по куршума от издатините и вдлъбнатините на цевта. Те имат определена ширина, смазка, брой и направление на извивките. По видовата характеристика могат да се определят направата и калибърът на оръжието, изстреляло куршума.

— А какво представляват микроскопичните индивидуални характеристики?

— Това са драскотините но повърхността на куршума, причинени от грапавините по вътрешната страна на цевта. Няма идеално гладка цев. Естествено, тези неравности са абсолютно различни за различните цеви, тъй че тия фини микроскопични драскотини характеризират пистолета, както пръстовите отпечатъци характеризират човека.

— Сравнихте ли куршума от дървената подпора с пробните, изстреляни от вас?

— Да.

— Кажете ни като специалист дали открихте тези характеристики, така че да идентифицирате пистолета, от който е бил изстрелян куршумът?

— Да. И видовите, и микрохарактеристиките, така че мога с абсолютна точност да твърдя, че куршумът е бил изстрелян от този пистолет.

— Какво ще кажете за смъртоносния куршум? Той е бил изваден и също ви е бил предаден.

— Да, мистър, но той е доста деформиран. Въпреки това успях да определя видовите му характеристики и съм сигурен, че е изстрелян от „Колт“ 38-и калибър от посочения вид.

— Можете ли да кажете нещо за микрохарактеристиките?

— В настоящия момент не съм в състояние да направя заключения относно индивидуалните и микрохарактеристиките. По-голямата част от куршума е силно деформирана.

— При това положение, ваша милост — обърна се Строн към съдията, — ще подновя предложението си този пистолет да бъде представен като веществено доказателство.

— Протестирам! — обади се Нийли и се надигна, излъчвайки гърди. — Това е неквалифициран и неудачен подход! Няма законова база! Няма връзка!

Съдията Кипън го погледна. В очите му се четеше симпатия, но и неумолима решителност.

— Да видим правилно ли съм ви разбрал, мистър Нийли — рече той. — Само защото фаталният куршум не може да бъде идентифициран, вие възразявате срещу представянето на оръжието като доказателство, след като е прието, че то е било у обвиняемата?

— Не сме признавали, че е било у нея. Пистолетът се намираше у мистър Мейсън!

Съдията поклати глава.

— Може би съзирате някакви формални различия, но когато става въпрос за този съд, аз нямам намерение да изпадам в излишен педантизъм. Вие протестирате не срещу твърдението, че пистолетът е принадлежал на обвиняемата, а срещу прилагането му като веществено доказателство.

— Но никой не знае със сигурност дали мъжът е убит с това оръжие — не отстъпваше Нийли.

— Има прекалено много данни, че именно това е оръжието. Обвиняемата е разказала на заместник-шерифите, че е стреляла с пистолет по кола, шофирана от маскиран човек.

— И е напълно очевидно, че това не може да е бил убитият! — намеси се Мейсън и се изправи.

— А защо не? — попита съдията.

— Защото от свидетелските показания на обвинението става ясно, че калъфката е била сложена на главата му, след като вече е бил мъртъв.

— Обвинението твърди, че тъкмо този факт доказва вината на обвиняемата!

— Точно така. А твърдението на обвиняемата доказва, че тялото не може да е на човека, по когото тя е стреляла.

— Какво? Как така? — изправи се внезапно съдията. — Искате да кажете, че на оня път е имало двама души, маскирани по един и същи начин?

— А защо не? Нека обвинението да докаже своята версия.

— Ако това е само формалност — поклати глава съдията, — ще приема всичките ви възражения относно доказателствения материал, но не и за оръжието. Но ако тук има нещо…

— Ваша милост, настоявам съдът да назначи нов оглед на мястото.

— Какво ще излезе от това? — попита съдията.

— Ние подготвяме защита. Мисля, че съдът ще я разбере само ако се запознае с мястото.

— Момент! — Джефри Строн се бе изправил и гласът му кънтеше от ярост. — Всеизвестен факт е, че защитата прибягва до театрално-правни фойерверки по време на предварителния разпит. Но това не е неговата цел! Целта му е да се установи извършено ли е престъпление, или не и дали има достатъчно доказателства, че обвиняемата го е извършила. Смятам, че наличните доказателства са достатъчни съдът да отговори на този въпрос утвърдително.

— Да — каза съдията. — Съдът е склонен да се съгласи с прокурора, мистър Мейсън.

— Отлично! — той седна.

— Но, мистър Мейсън, нямах намерение да ви преча да изложите по-нататъшните си аргументи.

— Няма място за спор. От събраните досега доказателства става ясно, че е убит човек и че обвиняемата има пръст в това.

— За какво спорим тогава? — попита съдията.

— Ами предлагам на съда засега да не дава ход на делото.

— Протестирам! — намеси се Строн. — Чувствам, че…

— Нима искате да попречите на обвиняемата да изложи още доказателства?

— Не! Разбира се, че не! Но… Ето ни отново изправени пред ефектното желание съдът да се запознае с мястото, където е било извършено престъплението. Разполагаме с фотографии.

— Донесете ги — нареди съдията, — ще ги разгледам. След това, ако реша, че е необходимо да се запозная с конкретната обстановка, ще го направя!

— Ваша милост, желаете ли да призова фотографа, за да идентифицира снимките?

— Това би било законния начин, освен ако…

— Приемам — прекъсна го Мейсън. — И ние, като прокурора, искаме да пестим време. Ако той ни даде честната си дума, че снимките са направени под негово ръководство и наблюдение от квалифициран фотограф и че представят вярно картината на престъплението, ние приемаме те да бъдат внесени като веществено доказателство.

— Отлично, ваша милост — рече Строн и с усмивка се обърна към Мейсън: — Май бях несправедливо критичен към вас, мистър. Оценявам сътрудничеството ви по този въпрос.

— Радвам се — отговори Мейсън. — Макар че вероятно по-късно ще възобновите критиките си.

— Снимките са номерирани от едно до десет включително — обърна се Строн към съдията — и на гърба на всяка от тях е описано какво показва.

— Мога ли да получа копия? — попита Мейсън.

— Разбира се! — Строн му подаде десет лъскави фотоса с размер осем на десет.

Двамата адвокати внимателно заразглеждаха снимките. Мейсън избра една от тях и докато я изучаваше, бавно се изправи.

— Ваша милост, бих желал да насоча вниманието на съда и прокурора към фотография № 7, която отразява, както е посочено на гърба й, дървената подпора, където е намерен куршумът.

— Снимката е пред мен — реагира съдията. — Какво ви вълнува?

— Съдът ще забележи зад подпората и малко вляво един дъб. На него се вижда особено петно, на тридесетина сантиметра от земята, от лявата страна. Малко бяло петно с тъмен център…

— Да, да! Виждам го! — прекъсна го съдията.

— Прилича ми на дупка от куршум — завърши Мейсън и седна.

— Ваша милост — обърна се Строн към съдията, — явно е някакъв дефект на снимката или дървото. Ход, твърде показателен за тактиката на отлагане и объркване. Не може да бъде дупка от куршум, защото… — И внезапно млъкна.

— Защо да не може? — попита Мейсън.

— Защото — измърмори Строн — от пистолета са изстреляни само два куршума.

— Точно така. Единият от куршумите беше идентифициран като изстрелян от този пистолет и попаднал в дървената подпора. Моята клиентка заяви пред районния шериф, че два пъти е дръпнала спусъка, стреляйки напосоки. И ако се окаже, че вторият куршум е попаднал в този дъб, ще имам пълното основание да твърдя, че трупът, намерен в дерето…

— Ако съдът позволи — прекъсна го Строн, — това е абсурдно! Не зная дали сме свидетели на един от гениалните капани на защитата, но пистолетът беше у защитника на обвиняемата. Какво би му коствало да изстреля един куршум в дървената подпора, друг в дъба и после да пледира, че това е идеалното алиби за клиентката му?

— Припомнете си думите на сержант Холкъм — усмихна се Мейсън, — който заяви, че е видял дупката в дървената подпора непосредствено след като е пристигнал на местопрестъплението, а той е бил там, преди да си е тръгнал общинският шериф.

— Но сержант Холкъм не е споменал нищо пред шерифа за дупката в подпората? — Строн беше напълно объркан.

— Да не би да поставяте под съмнение достоверността на показанията на собствения си свидетел? — попита Мейсън.

— При създалите се обстоятелства — намеси се съдията — съдът реши да огледа мястото! Няма да ни отнеме много време. Ще отидем дотам и ще огледаме и онова петно на дъба. Мистър Редфийлд, съдът би желал да дойдете с нас, за да изразите мнението си за следата в дъба!

— Да, ваша милост.

Предугаждайки драматичния обрат на това иначе рутинно дело, вестникарите и репортерите се втурнаха към телефоните, докато съдията намръщен и замислен напускаше залата.