Червеношийката

Петдесет и девета глава

Първата офанзива на пролетта закъсня. Едва в края на март водата започна да бълбука и да тече в канавките. През април целият сняг се изкачи чак до езерото Согнсван. Но после пролетта бе принудена отново да отстъпи. Снегът валеше на парцали и натрупа на големи преспи дори в центъра на града; минаха седмици, преди слънцето пак да го разтопи. По улицата имаше кучешки изпражнения и стари боклуци от миналата година, които разнасяха зловония. Вятърът се усилваше по откритите отсечки наоколо чак до галерия „Осло“, вдигаше във въздуха поръсения по тях пясък и караше хората да търкат очите си и да плюят. Говореше се за самотната майка, която може би един ден щяла да стане кралица89, европейското първенство по футбол и за необичайното време. В полицията обсъждаха какво са правили за Великден, мизерните надбавки към заплатите и се преструваха, че всичко си е постарому.

Но не всичко вървеше постарому.

Хари седеше в офиса си с крака върху масата и гледаше безоблачния ден, пенсионерките с грозни шапки, изпълващи тротоарите преди обяд, куриерските коли с неизменния навик да минават на жълта светлина, всички тези дребни неща, които придават на града измамното лустро на нормалността. Отдавна се чудеше дали само него не могат да подведат. Погребаха Елен преди шест седмици, но погледнеше ли навън, не виждаше никаква промяна.

Някой почука на вратата. Хари не отговори, но тя все пак се отвори и вътре надникна началникът на отдела Бярне Мьолер.

— Чух, че си се завърнал.

Хари видя как един от червените автобуси плавно наближава спирката. Рекламите по него гласяха: „Качествена застраховка «Живот»“.

— Ще ми обясниш ли, шефе — подхвана той. — Наричат я застраховка „живот“, а всъщност говорят за застраховка при смърт, нали?

Мьолер въздъхна и приседна на ръба на бюрото.

— Защо нямаш още един стол в кабинета си, Хари?

— Хората пристъпват към въпроса по-бързо, като стоят прави — продължаваше да гледа през прозореца той.

— Липсваше ни на погребението, Хари.

— Отклоних се — измърмори Хари, повече на себе си, отколкото на Мьолер. — Сигурен съм, че бях тръгнал натам. Когато погледнах и видях траурното шествие, за миг дори си помислих, че съм отишъл. Докато не видях как Мая стои пред мен в престилката си и чака поръчката ми.

— Очаквах такъв сценарий — изкоментира Мьолер.

Някакво куче мина дебнешком по кафеникавата ливада с нос, забит в земята и навирена опашка. Все пак някой оценява пролетта в Осло.

— Какво стана после? — попита Мьолер. — Не си се появявал от известно време.

Хари вдигна рамене.

— Бях зает. Сдобих се с нов наемател — еднокрил синигер. И прослушвах стари съобщения на телефонния ми секретар. Оказа се, че всички съобщения, които съм получил пред последните две години, се събират на половинчасова магнетофонна лента. И всички са от Елен. Тъжно, нали? Е, добре. Не чак толкова, може би. Единственият трагичен факт е, че не си бях у дома, когато тя ми се е обадила за последен път. Елен го е разобличила, знаеше ли?

За пръв път, откакто Мьолер влезе, Хари се обърна към него и го погледна.

— Понеже не си забравил Елен, нали?

Мьолер въздъхна.

— Всички помним Елен, Хари. А помня и какво съобщение ти е оставила на секретаря ти, а ти каза на КРИПОС, че според теб то визира посредника в оръжейната сделка. Не сме успели да заловим извършителя, но това не означава, че сме я забравили, Хари.

Работещите в КРИПОС и в Отдела за борба с насилието не подвиха крак седмици наред, почти не сме мигнали. Ако се беше вяснал на работа, щеше да видиш колко здраво работим.

В момента, в който го изрече, Мьолер съжали за думите си.

— Не исках да…

— Напротив, искаше. И, разбира се, имаш право.

Хари разтърка лицето си с ръка.

— Снощи слушах едно от съобщенията й. Нямам представа защо е звъняла. Дава ми куп съвети какво да ям, заръчва ми да не забравям храна за птичките, да разтягам мускулите след тренировка и да си припомням за Екман и Фрийзен. Знаеш ли кои са Екман и Фрийзен?

Мьолер пак поклати глава.

— Двама психолози. Открили, че като се усмихваш, лицевите мускули задействат някакви химически реакции в мозъка, които те правят по-позитивно настроен към света около теб, по-доволен от живота си. Чисто и просто са доказали старата поговорка „Усмихни се на света, за да ти се усмихне и той“. За кратко тя успя да убеди и мен, че е така.

Вдигна очи към Мьолер.

— Тъжно, а?

— Страшно тъжно.

Двамата се усмихнаха и поседяха известно време, без да говорят.

— По вида ти съдя, че си дошъл да ми съобщиш нещо, шефе. Какво е?

Мьолер скочи от бюрото и започна да снове напред-назад из стаята.

— Списъкът от тридесет и четирима гологлави се редуцира до дванадесет, след като проверихме алибито им. Ясно?

— Ясно.

— Тъй като имаме ДНК-експертизата на откритите следи от кожа, можем да определим кръвната група на притежателя на шапката. Четирима от дванадесетте имат една и съща кръвна група. Взехме кръвни проби от четиримата и ги изпратихме за ДНК-експертиза. Резултатите пристигнаха днес.

— И?

— Нищо.

В кабинета настъпи тишина, чуваха се само гумените ботуши на Мьолер, които скърцаха леко всеки път, когато се завърташе на сто и осемдесет градуса.

— И от КРИПОС отхвърлиха теорията, че извършителят е приятелят на Елен?

— Проверихме и неговото ДНК.

— Значи пак сме там, откъдето започнахме?

— В общи линии — да.

Хари пак се обърна към прозореца. Ято дроздове отлетя от големия бряст и изчезна на запад в посока към хотел „Радисън САС“.

— Дали пък шапката не е подхвърлена за заблуда? — предположи Хари. — Никак не ми звучи логично извършител, който не оставя други следи след себе си и дори се е досетил да заличи отпечатъците от ботушите си в снега, да е толкова непохватен, че да изтърве шапката си само на няколко метра от жертвата.

— Не изключвам да си прав. Но кръвта по шапката е на Елен, това го установихме.

Хари видя кучето — завръщаше се дебнешком, душейки същата следа. Някъде по средата на моравата се спря, постоя малко разколебано с нос, забит в земята, после реши да тръгне наляво и изчезна от полезрението му.

— Трябва да проследим шапката — прецени Хари. — Освен осъдените проверете всички задържани или обвинени за нанасяне на телесна повреда. През последните десет години. Включете и района на крепостта „Акершхюс“. И се погрижете…

— Хари…

— Какво?

— Вече не работиш за Отдела за борба с насилието. Разследването води КРИПОС. Нали не ме молиш да си пъхам носа в техните работи.

Хари не отговори, само бавно кимна. Погледът му бе насочен някъде към планинската верига на север.

— Хари?

— Не ти ли е хрумвало някога колко по-добре би било да си някъде другаде, шефе? Искам да кажа, погледни това мизерно време.

Мьолер се сепна и се усмихна.

— Понеже питаш, ще ти споделя, че винаги съм смятал Берген за приятен град за живеене. За хлапетата и така нататък, знаеш как е.

— Но пак щеше да си полицай, нали?

— Разбира се.

— Защото такива като нас не стават за нищо друго нали?

Мьолер повдигна рамене.

— Изглежда не ставаме.

— Но Елен я биваше и за други неща. Често съм се замислял какво пилеене на човешки ресурси е работата й в полицията, което се свежда до залавяне на лоши момчета и момичета. Това е за такива като нас, Мьолер, но не беше подходящо за нея. Разбираш ли какво искам да кажа?

Мьолер се приближи до прозореца и застана до Хари.

— През май ще стане по-добре — подхвърли той.

— Да — съгласи се Хари.

Камбаната в църквата недалеч от Главното полицейско управление удари два пъти.

— Ще пробвам да ангажирам Халвуршен за случая — обеща Мьолер.

Шестдесета глава

Дългият и богат опит на Бернт Бранхауг с жените го бе научил на нещо. Решеше ли, че не просто иска да е с някоя жена, а трябва да я има, това се дължи на някоя от следните причини: въпросната дама е изключително красива, задоволява го сексуално по-добре от която и да е друга, кара го да се чувства като истински мъж повече от всяка друга или — най-важната причина — тя иска да е с друг.

На Бранхауг му проблесна, че Ракел Фауке е точно такава жена.

Един ден през януари й се обади под предлог да му даде оценка за новия военен аташе в руското посолство в Осло. Тя обеща да му изпрати записка, но той настоя да го обсъдят. Понеже бе петък следобед, той предложи да се видят на чаша бира в бара на хотел „Континентал“. Така Бранхауг откри, че тя е самотна майка. Тя отклони поканата с обяснението, че трябва да вземе сина си от детската градина, а той подхвърли шеговито:

— Жена на твоята възраст, предполагам, има съпруг, който да се погрижи за това.

Ракел не го каза директно, но от отговора й разбра, че такъв мъж няма.

Затвори телефона все пак доволен от постигнатото, но и малко ядосан, задето каза „твоята възраст“ и по този начин подчерта разликата в годините между тях.

Следващата стъпка бе да се обади на Кюрт Майрик и да издои от него максимално богата информация относно госпожица Фауке. Не прояви особена дискретност, но не се разтревожи твърде, че Майрик ще надуши опасността.

Както винаги Майрик се оказа отлично осведомен. Ракел работила две години по линия на Външно министерство в норвежкото посолство в Москва като устен преводач. Омъжила се за руснак, млад професор по генни технологии, който светкавично се заел да приложи на практика теориите си и тя на бърза ръка забременяла. Щастието им продължило кратко, понеже въпросният професор по рождение бил генетично предразположен към алкохолизъм, съчетан с предпочитание към физическа аргументация. Ракел Фауке не повторила грешките на много свои посестрими, които чакат, прощават или се опитват да разберат, а още при първото посягане веднага се изнесла от дома им с Олег на ръце. Съпругът й и сравнително влиятелното му семейство предявили претенции за родителски права над Олег и ако не бил нейният дипломатически имунитет, едва ли щяла да успее да изведе сина си от Русия.

Когато Майрик спомена за делото, заведено от съпруга на Ракел, Бранхауг смътно си спомни за призовка от руския съд, минала през ръцете му. Но понеже тогава ставаше въпрос само за преводач, той препрати случая, без да запомни името. Сега Майрик обясни, че процесът за родителските права все още е проблем между руските и норвежките власти. Бранхауг веднага прекрати разговора и набра номера на юридическия отдел.

Следващия път Бранхауг се обади на Ракел с покана за вечеря. Този път нямаше предлог, но поканата отново бе отклонена категорично, макар и любезно. Тогава той продиктува писмо, адресирано до нея и подписано от началника на юридическия отдел. Писмото съобщаваше накратко, че понеже случаят се е проточил, сега Външно министерство се опитва „от съчувствие към руското семейство на Олег“ да стигне до някакво разрешение съвместно с руските власти относно процеса за родителските права. Това означаваше Ракел Фауке и Олег да се явят пред руски съд и да се подчинят на решението му.

След четири дена Ракел Фауке му се обади с молба да се срещнат във връзка с неин личен проблем. Той отговори, че е много зает, което си беше истина, и попита дали не може да отложат разговора с няколко седмици. Тя започна да го умолява с лека нотка на отчаяние зад учтивия професионален тон да говори с него възможно по-скоро. След кратък размисъл откри единствено свободно време в петък в осемнадесет часа в бара на „Континентал“. Там поръча два джина с тоник, докато тя излагаше проблема си с изражение, което според оценката на Бранхауг издаване биологично заложено майчинско отчаяние. Същевременно кимаше сериозно, постара се да засвидетелства състрадание с поглед и накрая се осмели да сложи бащински закриляща ръка върху нейната. Тя се вцепени, но той се престори, че не забелязва реакцията й и изрази съжаление, задето не е във властта му да променя решенията на завеждащ отделите, но да, разбира се, ще направи всичко по силите си, за да предотврати изправянето й пред руския съд. Все пак не пропусна да подчертае, че като се имат предвид контактите на семейството на бившия й съпруг с висши политически среди, напълно споделя опасенията й решението на съда да бъде в неин ущърб. Той се бе втренчил като омагьосан в кафявите й разплакани очи и му се струваше, че никога не е виждал нещо по-красиво. Тя отказа на предложението му да продължат с вечеря в ресторанта. Краят на вечерта с чаша уиски и платена телевизия в хотелската стая се превърна в антикулминация.

На следващата сутрин Бранхауг позвъни на руския посланик и го уведоми за проведената във Външното министерство вътрешна дискусия относно родителските права над Олег Фауке Госев и го помоли да му изпрати писмо с най-новата информация за желанията на руските власти по въпроса. Посланикът нямаше никаква представа за случая, но, естествено, обеща да удовлетвори искането и да изпрати писмото под формата на запитване. Писмото, в което руснаците молеха Ракел и Олег да се явят пред съда в Русия, пристигна след седмица. Бранхауг незабавно изпрати копие до шефа на юридическия отдел и друго до Ракел Фауке. Този път тя се обади само след ден. Бранхауг я изслуша и обясни, че опитите му да повлияе на случая биха били в противоречие с дипломатическата му дейност. Освен това не е редно да обсъждат въпроса по телефона.

— Както знаеш, аз нямам деца, но като те слушам как ми описваш Олег, сигурно е прекрасно момче.

— Само ако се запознаеше него, ще… — поде тя.

— Не е невъзможно. Случайно видях от кореспонденцията къде живееш, а това е на две крачки от моята къща.

Усети колебанието й по мълчанието от другата страна на линията, но знаеше, че обстоятелствата са на негова страна:

— Да се разберем ли за утре в девет вечерта?

Последва дълго мълчание, преди тя да отговори:

— Шестгодишните деца си лягат преди девет.

Уговориха се за шест часа. Олег имаше кафяви очи като майка си и се оказа добре възпитано момче. Но Бранхауг се дразнеше, защото майката говореше единствено за призовката и не изпращане детето в леглото. Да, човек би я заподозрял, че държи момчето като заложник на канапето. На Бранхауг не му се нравеха и вперените в него очи на Олег. Накрая разбра, че Рим няма да бъде построен и днес, но все пак реши да се пробва. Вече на стълбите я погледна красноречиво и каза:

— Ти си не само красива жена, Ракел. Ти си и страшно смел човек. Искам само да знаеш колко много те ценя.

Той се поколеба как да изтълкува погледа й, но все пак се осмели да се наведе и да я целуне по бузата. Реакцията не беше еднозначна: устните й се усмихваха и тя му благодари за комплимента, но очите й гледаха студено, когато добави:

— Извини ме, че те задържах толкова много, Бранхауг. Съпругата ти сигурно те чака.

Неговият намек бе толкова прозрачен, че реши да й даде няколко дена за размисъл, но Ракел Фауке не му се обади. Затова пък неочаквано от руското посолство пристигна писмо с настояване за незабавен отговор. Бранхауг разбра, че фактически лично той е поставил случая с Олег Фауке Госев на дневен ред. Жалко, но понеже колелото вече се беше завъртяло, не виждаше защо да не се възползва от създалото се положение. Веднага позвъни на Ракел в ПСС и я осведоми за последното развитие на случая.

Няколко седмици по-късно той пак седеше в хола на нейната дървена къща, по-голяма и още по-мрачна от неговата собствена. От тяхната собствена. Този път Олег си беше легнал. Сега тя изглеждаше много по-спокойна в компанията му от предишния път. Той дори успя да насочи разговора в по-личен план и без да е прекалено очебийно, спомена колко платонични са станали отношенията със съпругата му и колко важно понякога е да забравиш ума и да послушаш тялото и сърцето. Точно тогава звънецът на входната врата внезапно и нахално ги прекъсна. Ракел излезе да отвори и се върна с някакъв висок мъж с почти гладко избръсната глава и зачервени очи. Ракел го представи като колега от ПСС и Бранхауг определено се сети за името му, но просто не съобразяваше къде и кога го е чувал. Веднага намрази всичко в този човек. Ядоса се, задето ги прекъсна; дразнеше се, защото мъжът беше пиян и седеше на канапето, втренчил поглед в него като Олег, без да обели дума. Но напълно го извади от равновесие промяната в Ракел. Тя светна, изтича за кафе и предано се смееше на едносричните кодирани реплики на този мъж, сякаш съдържаха гениални прозрения. А в гласа й прозвуча искрена тревога, когато му забрани да шофира колата си до вкъщи. Все пак Бранхауг се поуспокои, тъй като мъжът най-неочаквано си тръгна и почти веднага чуха как колата му запали — знак, че поне не му липсва доблест да се пребие по пътя. Но той вече бе успял да нанесе непоправим удар върху настроението на Бранхауг, който не след дълго също подкара към дома си. В този момент се сети за старата си максима — четири са възможните причини мъжете понякога да решат, че трябва да имат дадена жена. Най-важната от тях: разбрал си, че тя предпочита другиго.

На следващия ден той се обади на Кюрт Майрик да попита кой е високият блондин. Първо страшно се озадачи, после се разсмя, понеже се оказа същият човек, за когото Бранхауг се погрижи да го повишат и преместят в ПСС. Ирония на съдбата, наистина, но понякога и съдбата е подчинена на съветника в Норвежкото кралско външно министерство, Бранхауг затвори телефона вече в далеч по-добро настроение, закрачи, свирукайки си, към следващата среща и стигна до залата за по-малко от седемдесет секунди.

Шестдесет и първа глава

Застанал до вратата на стария си кабинет, Хари гледаше към младия блондин, седнал на стола на Елен. Съсредоточен върху екрана на компютъра, той дори не го забеляза.

— Значи ти си Халвуршен? — поизкашля се Хари.

— Да — младият мъж го изгледа въпросително.

— От провинциалната служба в Стайншер?

— Точно така.

— Хари Хуле. Преди седях на твоето място, само че на другия стол.

— Той е счупен.

Хари се усмихна:

— Винаги е бил счупен. Бярне Мьолер те е помолил да провериш някои подробности във връзка със случая „Елен Йелтен“.

— Подробности ли? — недоверчиво възкликна Халвуршен. — Работил съм три денонощия без почивка.

Хари седна на стария си стол, сега изместен до бюрото на Елен. За пръв път видя как изглежда кабинетът от нейното място.

— Какво откри, Халвуршен?

Младежът смръщи вежди.

— Не се тревожи — успокои го Хари. — Аз помолих за тези сведения; провери при Мьолер, ако искаш.

На Халвуршен му просветна.

— Ама, разбира се, ти си Хуле от ПСС! Извини ме, не съобразих — по момчешкото му лице се разля широка усмивка. — Помня случая в Австралия. Колко мина оттогава?

— Известно време. Както казах…

— А, вярно, списъка! — почука с кокалчетата на пръстите си по купчина разпечатки от компютъра. — Тук са всички задържани, обвинени или осъдени за нанасяне на тежка телесна повреда през последните десет години. Има над хиляда имена. Точно това го свърших бързо, проблемът е как да открием кой е с бръсната глава. Данните не посочват такава информация. Сигурно ще отнеме седмици…

Хари се облегна назад.

— Разбирам. Но Центърът за политика за зрелите хора разполага с кодове за вида на използваните оръжия. Потърси различни видове оръжия и виж с какво разполагаш.

— Всъщност имах намерение да предложа същото на Мьолер, като видях колко много имена се появиха. Повечето от списъка са използвали ножове, огнестрелни оръжия или просто юмруци. След няколко часа вероятно ще разполагам с обновен списък.

Хари се изправи.

— Чудесно — похвали го той. — Не си спомням вътрешния ти номер, но ще го намеря в указателя. И следващия път не се колебай да споделиш някое добро предложение. Не сме чак толкова умни тук, в ниската част на столицата.

Халвуршен се засмя малко неуверено.

Шестдесет и втора глава

Цяла сутрин дъждът не спря да плющи по улиците, а после слънцето неочаквано мощно проби облачната покривка и за миг над Осло блесна ясно небе. Хари седеше с крака върху бюрото и ръце зад тила и си въобразяваше, че мисли за пушката „Мерклин“. Но мислите му се отклониха и поеха през прозореца по измитите улици, ухаещи на топъл, мокър асфалт, продължиха по железопътните релси нагоре към възвишението на квартала все още с петна от сивкав сняг в сенките от смърчовете, където той, заедно с Ракел и Олег, подскачаше по калните пролетни пътеки, за да избегне дълбоките локви. Хари смътно си спомняше подобни неделни разходки, когато беше на възрастта на Олег. Ако походите бяха дълги и той и Сьос изоставаха, баща им закачаше шоколадови блокчета по най-ниските клонки. Сьос все още вярваше, че тези шоколадови блокчета растат по дърветата.

В началото Олег не разговаряше много-много с Хари. А и той не знаеше как да общува с Олег. Но общата им стеснителност изчезна, когато Хари откри, че Олег играе на „Тетрис“. Хари се постара да играе максимално добре и без милост и притеснение победи шестгодишното момче с над четиридесет хиляди точки. След това Олег започна да го разпитва за разни неща: защо снегът е бял и други подобни, които предизвикват дълбоки бръчки по челата на възрастните и ги принуждават така да се съсредоточат, че да забравят стеснението си. Миналата неделя Олег видя див заек със зимна окраска и изтича напред, а Хари хвана ръката на Ракел, студена от външната и топла от вътрешната страна. Тя наклони глава и му се усмихна, залюлявайки ръцете им напред-назад, сякаш казваше: Ние само си играем, това не е насериозно. Той забеляза как тя се напрегна, като се приближиха до други хора, и пусна ръката й. После пиха какао в едно кафене и Олег попита защо идва пролет.

Покани Ракел на вечеря. За втори път. Първия път тя обеща да си помисли, обади му се и отказа. Този път пак поиска да обмисли поканата, но все пак не отказа. Все още не.

Телефонът иззвъня. Обади се Халвуршен. Звучеше сънено — току-що ставал от леглото.

— От списъка на мъжете, заподозрени в използването на оръжия с цел нанасяне на тежка телесна повреда, проверих седемдесет от сто и десетима — докладва той. — Засега съм открил осмина с бръснати глави.

— Как ги откри?

— Обадих им се по телефона. Не е за вярване колко много от тях…

Хари го прекъсна:

— И ти ей така помоли тези закоравели престъпници просто да дадат на полицията актуално описание на външния си вид ли?

— Не точно. Обяснявах, че издирваме заподозрян с червеникава коса и попитах дали са си боядисвали косата напоследък — каза Халвуршен.

— Не разбирам накъде биеш.

— Ако беше с бръсната глава, какво щеше да отговориш?

— Хм — изсумтя Хари. — Там на север в Стайншер сте били големи умници. Чу същия неуверен смях.

— Прати ми списъка по факса — поръча Хари.

— Ще го получиш веднага като ми го върнат.

— Кой да ти го върне?

— Един полицай от отдела. Чакаше ме, като дойдох. Сигурно е било спешно.

— Мислех, че главно хората от КРИПОС работят по случая „Йелтен“ — озадачи се Хари.

— Очевидно не е така.

— Кой е той?

— Май се казваше Воген или нещо подобно — отвърна Халвуршен.

— В Отдела за борба с насилието няма Воген. Да не искаш да кажеш Валер?

— Точно така — възкликна Халвуршен и добави малко угрижено: — В момента ми се струпаха толкова много нови имена…

Хари едва се сдържа да не наругае младия полицай, задето предоставя на човек, комуто едва е научил името, материали от разследването, но моментът не бе подходящ за критика с остър тон. Момчето, немигнало три нощи подред, явно умираше за малко сън.

— Добра работа — Хари понечи да затвори.

— Почакай! Какъв е номерът на факса ти?

Хари се загледа през прозореца. Облаците над хълма Екебергосен пак се сгъстяваха.

— Ще го намериш в телефонния указател — посъветва го той.

Щом Хари затвори, телефонът иззвъня отново. Майрик го викаше в кабинета си незабавно.

— Как върви докладът за неонацистите? — попита появилия се на вратата Хари.

— Зле — Хари се отпусна на стола. От снимката над главата на Майрик го гледаше норвежката кралска двойка. — Буквата „е“ на клавиатурата ми се развали — добави Хари.

Майрик се усмихна малко пресилено като мъжа от снимката и помоли Хари засега да забрави за доклада.

— Трябваш ми за нещо друго. Току-що ми се обади началникът на информационната служба на Държавната организация90. Днес половината от ръководството са получили смъртни заплахи по факса. Подписани са с 88, съкращение на Heil Hitler. Не се случва за първи път, но сега е изтекла информация в пресата. Вече започнаха да постъпват обаждания от тях. Успяхме да проследим изпращача — използвал е обществен факс в Клипан. Затова трябва да вземем заплахата насериозно.

— В Клипан ли?

— Малко селище с шестнадесет хиляди жители в Южна Швеция и гнездо на най-върлите нацисти в цялата страна. Там ще намериш семейства, които са нацисти от 30-те години. Някои норвежки неонацисти ходят там на поклонение и да гледат, да се учат. Искам да си приготвиш голям сак, Хари.

Неприятно предчувствие обзе Хари.

— Пращаме те там, за да разузнаваш Хари. Ще се внедриш в средата. Работа, идентичност и други подробности ще уредим постепенно. Подготви се, защото ще останеш там известно време. Шведските ни колеги са се погрижили за жилище.

— Да разузнавам — повтори Хари. Не вярваше на ушите си. — Нямам и понятие от разузнаване, Майрик. Аз съм разследващ полицай. Да не си забравил?

Усмивката на Майрик изглеждаше опасно излиняла.

— Ти учиш бързо, Хари, това не е проблем. Погледни случая като възможност да натрупаш интересен и полезен опит.

— Хм. Колко време?

— Няколко месеца. Най-много шест.

— Шест ли? — възкликна Хари.

— Бъди оптимист, Хари. Нямаш семейство, с което да се съобразяваш нямаш…

— Кои са другите от отбора?

Майрик поклати глава.

— Няма отбор. Сам си, най-вероятно. И ще докладваш директно на мен. Хари потърка брадичка.

— Защо аз, Майрик? Разполагаш с цял отдел експерти по разузнаване и дясноекстремистки групировки.

— Винаги има първи път.

— А какво ще стане с пушката „Мерклин“? Следите ни отведоха до стар нацист, а сега се появяват и тези заплахи, подписани с Heil Hitler. Не би ли следвало да продължа да работя по…

— Ще стане, каквото аз кажа, Хари — на Майрик вече не му бе до усмивки.

Нещо не беше както трябва. Хари го подуши отдалече, но не можеше да разбере какво е и откъде идва. Изправи се. Майрик също.

— Ще тръгнеш през уикенда — Майрик му подаде ръка.

Хари намери жеста за странен, а явно и Майрик бе на същото мнение, защото лицето му придоби смутено изражение. Но вече беше късно, протегнатата ръка висеше във въздуха безпомощна, с разперени пръсти и Хари бързо я стисна, за да сложи край на неловката ситуация.

Минавайки край Линда на рецепцията, тя му извика, че за него има факс на пощенския рафт и Хари го грабна в движение. Беше списъкът на Халвуршен. Очите му зашариха по имената, докато подтичваше по коридора и се опитваше да се сети коя част от него би имала полза от шестмесечно общуване с нацисти в някакво мизерно село в Южна Швеция. Не и онази част, която се опитваше да остане трезва. Не и онази, която чакаше отговора на Ракел на поканата за вечеря. И със сигурност не онази, която искаше да открие убиеца на Елен. Рязко спря.

Последното име…

Нямаше причина да се изненадва от появата на стари познайници в списъка, но това бе нещо друго. Отново подреди частите от пъзела и сякаш чу звука от изпразнения „Смит & Уесън“ 38 — плавно щракване, което му подсказа, че всичко се връзва.

За секунда се озова в кабинета и вече звънеше на Халвуршен. Халвуршен си записа въпросите му и обеща да му звънне веднага щом открие нещо.

Хари се облегна назад. Чуваше как бие сърцето му. По принцип не беше силната му страна да комбинира малки части информация, на пръв поглед лишени от връзка. Прозрението му се дължеше на моментно вдъхновение. Халвуршен се обади след четвърт час, а Хари имаше чувството, че е чакал часове.

— Така е — потвърди Халвуршен. — Отрядът е намерил на пътеката отпечатъци от обувки тип кубинки, номер четиридесет и пет. Успели са да определят марката, понеже отпечатъкът е от почти неносена обувка.

— А знаеш ли кой използва кубинки?

— Ами да, одобрени са от НАТО, мнозина висши военни в Стайншер си ги поръчват специално. А и някои английски футболни хулигани също ги носят.

— Точно така. Скинари. Бутбойс91. Неонацисти. Намери ли някакви снимки?

— Четири. Две от „Акер Култюрверкстед“ и две от демонстрация пред „Блиц“ през деветдесет и втора.

— Носи ли шапка на някоя от тях?

— Да, на снимките от „Акер Култюрверкстед“.

— А камуфлажна шапка?

— Чакай да погледна.

Хари чу как дъхът на Халвуршен изпращя в мембраната на микрофона. Хари се молеше наум.

— Изглежда като барета — уточни Халвуршен.

— Сигурен ли си? — попита Хари, без да се опитва да скрие разочарованието си.

Халвуршен се оказа сигурен и Хари изруга високо.

— Но вероятно кубинките ще са от помощ? — предпазливо предположи Халвуршен.

— Убиецът е изхвърлил кубинките, освен ако не е идиот. А щом е заличил следите в дълбокия сняг, навежда на мисълта, че не е.

Хари се колебаеше. Отново усети онова чувство, онази внезапна увереност, че знае кой е извършителят, но същевременно съзнаваше колко е опасна тя. Опасна, защото пречи на полицая да допуска съмненията, тихите гласове, нашепващи за противоречия, развалящи цялостния вид на картинката. Съмненията са като студена вода, а никой не иска студена вода, усети ли, че е на път да залови убиец. А Хари си спомняше, че и преди е бил сигурен. И е бъркал.

Халвуршен поде:

— Военните началници в Стайншер си купуват кубинки направо от САЩ, значи не се продават в много магазини. И ако тези обувки са били почти нов и…

Хари веднага проследи мисълта му:

— Браво, Халвуршен! Открий кой ги продава, започни с магазините за камуфлажни дрехи. После ще пообиколиш със снимките и ще разпиташ дали някой си спомня да е продал на мъжа чифт обувки през последните месеци.

— Хари… ъъъ.

— Да, знам, първо ще го съгласувам с Мьолер.

Хари знаеше, че шансовете да открият продавач, запомнил всички клиенти, на които е продал обувки, са минимални. Е, нарастваха, ако на тила си клиентът има татуиран надпис „Heil Hitler“. Все пак рано или късно Халвуршен щеше да научи, че деветдесет и девет процента от цялото разследване на едно убийство се състои в търсене на улики на погрешни места. Хари затвори и позвъни на Мьолер. Шефът на отдела изслуша аргументите му и се изкашля:

— Радвам се да чуя, че поне веднъж ти и Валер сте на едно мнение.

— Охо?

— Обади ми се преди половин час и ми каза почти същото, каквото чувам от теб. Дадох му разрешение да задържи Свере Улсен за разпит.

— Гледай ти.

— Нали?

Хари не знаеше какво точно да отговори и замълча. Мьолер попита има ли какво да добави, Хари измънка „чао“ и затвори. Вторачи се през прозореца. Вече бе започнал час пик. Той си избра мъж в сиво палто и старомодна шапка и проследи с поглед бавния му ход, докато изчезна от полезрението му. Усещаше, че пулсът му се е нормализирал. Клипан в Южна Швеция. Почти забрави затова, но сега то отново се появи като парализиращ махмурлук. Почуди се дали да набере вътрешния номер на Ракел, ала се отказа на мига.

Тогава се случи нещо странно.

С най-външното си периферно зрение улови някакво движение и автоматично погледна към прозореца. Първоначално не разбра какво е, само видя, че се приближава със светкавична бързина. Отвори уста, но думата, викът или каквото и да бе онова, което умът му се опитваше да формулира, така и не успя да излезе от устните му. Чу се глухо тупване, стъклото на прозореца извибрира леко и той остана втренчен в мокро петно, където залепна сиво перце, потреперващо от пролетния вятър. Поседя малко така, после грабна якето си и изтича към асансьора.

Шестдесет и трета глава

Свере Улсен пусна радиото. Прелистваше бавно последния брой на „Жени и облекло“ на майка си и същевременно слушаше съобщението за писмените заплахи, отправени към лидерите на Държавната организация. От улука капеше непрекъснато точно над прозореца на трапезарията. Той се засмя. Звучеше като план на Рой Квинсет. Дано поне този път няма толкова много печатни грешки.

Погледна часовника. Следобед щяха да обсъждат новината край масите в „Пицарията на Херберт“. Нямаше пукнат петак, но тази седмица поправи старата прахосмукачка и се надяваше майка му да се смили и да му заеме стотачка. Дяволите да го вземат Принца! Преди цели четиринадесет дни за последно повтори, че Свере ще си получи парите „след няколко дена“. Междувременно някои от хората, на които Свере дължеше пари, започнаха да му говорят със заканителни нотки в гласа. Най-лошото — масата му в „Херберт“ бе заета от други хора. Нападението в „Дюнерите на Денис“ вече губеше актуалност.

В последно време, седейки в „Херберт“, понякога го обземаше внезапно, почти непреодолимо желание да се изправи и да извика високо, че той уби полицейската вещица на пешеходната пътека по поречието на Акершелва; че след последния му удар кръвта й изригна нагоре като гейзер; че тя умря, крещейки от болка. Не изпитваше желание за повече откровения: например не е подозирал каква точно жена убива — полицайка — или за малко да повърне при вида на кръвта.

Дяволите да го вземат Принца, през цялото време със сигурност е знаел, че тя е ченге!

Свере си заслужи четиридесетте хилядарки, никой не можеше да го отрече. Но какво му оставаше да направи? След случката Принца му забрани да му се обажда. Като вид предпазна мярка, докато нещата се поуталожат, обясни той.

Навън се чу как пантите на портата изскърцаха. Свере се изправи, изключи радиото и забърза към коридора. Качвайки се по стълбата към горния етаж, долови стъпките на майка си по чакълестата пътека. От стаята си чу как ключовете й издрънчаха в ключалката. Докато тя трополеше на долния етаж, той стоеше насред стаята и се оглеждаше в огледалото. Поглади с ръка темето си и усети как току-що поникналите косми бодат пръстите му като четка. Беше взел решение. Независимо от четиридесетте хиляди, ще си намери работа. Писна му да стои вкъщи и, честно казано, започна да му омръзва и от „другарите“ в „Херберт“. До гуша му дойде да се мъкне след хора, които не вървяха наникъде. Та в техникума той се учи да поправя електропроводи с високо напрежение и умееше да ремонтира електроуреди. Много електротехници си търсеха чираци и помощници. След няколко седмици косата му щеше да е достатъчно дълга, за да скрие татуировката „Sieg Heil“ на тила му.

Косата му, вярно. Внезапно се сети за полицая, който снощи му позвъни и го попита дали има червена коса! На сутринта Свере си мислеше, че е било само сън, но на закуска майка му все пак попита що за хора му звънят в четири през нощта.

Свере отмести поглед от огледалото и го плъзна по стените на стаята. Снимка на фюрера, концертни плакати на метълпроекта „Бюрзум“, флаг със свастика, железни кръстове и плакат с надпис „Blood & Honour“ — доста добра имитация на старите пропагандни плакати на Йозеф Гьобелс. За пръв път му хрумна, че стаята му изглежда като тийнейджърска. Ако смени флага на шведската нацистка организация „Бяла арийска съпротива“ с емблема на „Манчестър Юнайтед“, а снимката на Хайнрих Химлер с фотография на Дейвид Бекъм, мястото щеше да заприлича на стаята на четиринадесетгодишен хлапак.

— Свере! — извика майка му.

Той затвори очи.

— Свере!

Няма отърване. Никога няма да престане.

— Да! — изкрещя той толкова пронизително, че викът отекна в главата му.

— Тук един човек иска да говори с теб!

Тук ли? С него? Свере отвори очи и се огледа нерешително в огледалото. Тук не идваше никой. Доколкото му бе известно, даже никой не знаеше, че той живее тук. Сърцето му леко се разтуптя. Дали не е пак полицаят дето му звъня нощес?

Тъкмо понечи да се запъти към вратата и тя се открехна.

— Добър ден, Улсен.

Понеже ниското пролетно слънце от прозореца светеше точно над най-горното стъпало, видя само силует, застанал на вратата. Но по гласа веднага разбра кой е.

— Не се ли радваш да ме видиш? — Принца затвори вратата зад гърба си. Започна любопитно да оглежда стените.

— Ама че хубаво местенце си имаш.

— Защо те е пуснала…

— Показах това на майка ти — Принца размаха карта с позлатен кралски герб на светлосин фон. От другата страна пишеше ПОЛИЦИЯ.

— О, мамка му — Свере преглътна с мъка. — Истинска ли е?

— Кой знае? Спокойно, Улсен. Седни.

Принца посочи леглото, а самият той възседна наобратно стола до бюрото.

— Какво правиш тук? — попита Свере.

— Ти как мислиш? — усмихна се широко на Свере, седнал в крайчеца на леглото. — Часът на разплатата дойде, Улсен.

— Часът на разплатата ли?

Свере все още не бе успял да се съвземе напълно от изненадата. Откъде знае Принца къде живее той? Ами полицейската карта. Свере го погледна и се досети, че Принца би могъл да е полицай — семпла подстрижка, студени очи, почерняло от солариум лице и атлетично тяло, късо яке от мека черна кожа и сини дънки. Странно как досега не му е хрумвало.

— Да — Принца продължаваше да се усмихва. — Дойде часът на разплатата — извади от вътрешния си джоб плик и го подаде на Свере.

— Най-после — с трескава, нервна гримаса Свере пъхна пръсти в плика. — Какво е това? — попита той и извади сгънат лист.

Списък с осемте лица, които Отделът за борба с насилието в най-скоро време ще посети, почти сигурно ще им вземе кръвни проби и ще ги изпрати за ДНК-анализ, за да провери дали съвпадат с ДНК-то от следите от кожа, които откриха по шапката ти на местопрестъплението.

— По шапката ми ли? Та ти каза, че си я намерил в колата си и си я изгорил!

Свере гледаше втрещено Принца, който поклати глава със съжаление.

— Изглежда съм се върнал на местопрестъплението. Там млада обезумяла от ужас двойка чакаше полицията. Трябва да съм „изтървал“ шапката в снега само на няколко метра от трупа.

Свере се хвана за главата с две ръце. После отново я пусна.

— Изглеждаш объркан, Улсен?

Свере кимна и се опита да се усмихне, но крайчетата на устата му сякаш не искаха да се подчинят.

— Искаш ли да ти обясня?

Свере пак кимна.

— При убийство на полицай случаят се ползва с приоритет, независимо колко време ще отнеме. Не го пише в никоя инструкция, но никога не се задават въпроси относно използваните ресурси, когато жертвата е от редиците на полицията. Точно това е проблемът при убийството на полицаи — разследващите просто не се предават, докато не хванат…

Той посочи Свере.

— … виновника. Въпрос на време е. Затова си позволих да помогна малко на разследващите, та периодът на изчакване да не е толкова продължителен.

— Но…

— Сигурно се чудиш защо съм помогнал на полицията да те открие, като е повече от вероятно, че ще ме издадеш, за да намалиш присъдата си?

Свере преглътна с усилие. Опита се да мисли, но се оказа свръх силите му и всичко се обърка.

— Трудно е да се проумее, разбирам — Принца погали с пръст имитацията на железния кръст, закачен на пирон на стената. — Нищо не пречеше, естествено, да те застрелям веднага след убийството. Но тогава полицията щеше да разбере, че имаш съучастник, който иска да прикрие следите си, и щеше да продължи търсенето.

Той откачи веригата от пирона и я сложи на врата си върху коженото яке.

— Друг вариант бе набързо да „разреша“ случая на своя глава, да те застрелям по време на арест и да подредя нещата да изглежда, че си оказал съпротива. Проблемът в този случай щеше да бъде от друго естество — подозрително умело е човек сам да разреша подобен случай. Някой може да се позамисли, особено като се има предвид факта, че аз последен съм видял Елен Йелтен преди смъртта й.

Млъкна и се засмя.

— Не се стряскай толкова, Улсен. Всичко това са само възможности и аз съм ги отхвърлил. Аз направих друго. Непрекъснато наблюдавах разследването и се постарах да затегнат обръча около теб. През цялото време планът ми беше да изчакам, докато се приближат, и да се присъединя, да поема щафетата и сам да пробягам последната обиколка. Впрочем един пияница от ПСС надуши следите ти.

— Ти… ти полицай ли си?

— Отива ли ми? — Принца посочи железния кръст. Майната му. И аз съм войник като теб, Улсен. Всеки кораб трябва да има плътни водонепромокаеми прегради, ако ли не — и най-малката пробойна ще го потопи във водата. Знаеш какво би означавало сега да ти издам самоличността си, нали?

Устата и гърлото на Свере пресъхнаха до степен да не може да преглъща. Премигваше, изплашен до смърт.

— Означава да не те пусна да излезеш жив от тази стая. Схващаш ли?

— Да — изскърца дрезгаво гласът на Свере. — П-парите ми…

Принца мушна ръка под коженото яке и извади пистолет.

— Не мърдай.

Отиде до леглото, седна до Свере и хванал пистолета с две ръце, го насочи към вратата.

— Това е „Глок“, най-сигурното огнестрелно оръжие на света. Вчера ми го донесоха от Германия. Фабричният му номер е пропуснат. Стойността му на улицата е около осем хиляди крони. Погледни на това като на първа вноска.

Пистолетът гръмна и Свере подскочи. Втренчи се ужасен в малката дупка високо горе на вратата. Прахът танцуваше в малката ивица слънчева светлина, проникваща през дупката като лазерен лъч и пронизваща цялата стая.

— Вземи го — Принца пусна пистолета в скута му. После стана и тръгна към вратата. — Дръж го здраво. Перфектно балансиран е, нали?

Свере неохотно хвана дръжката на оръжието. Усети полепналата от пот тениска на гърба си. На тавана има дупка. Можеше да мисли само за това. Ето, куршумът проби нова дупка, а още не са извикали майстор. После настъпи онова, което очакваше. Той затвори очи.

— Свере!

Вика сякаш се дави. Той стисна пистолета. Винаги вика така, все едно се дави. После отвори очи и видя как Принца се завъртя на забавен каданс пред вратата, как ръцете му се вдигнаха нагоре и в тях блесна черният револвер „Смит & Уесън“, който държеше.

— Свере!

От дулото изхвръкна жълта искра. Пред очите му се мярна майка му, застанала на най-долното стъпало. После куршумът го достигна, премина през челото му, излезе от задната част на главата, където отнесе със себе си и „Heil“ от татуировката „Sieg Heil“, влезе в дървената греда на стената, мина през изолацията и се спря от вътрешната страна на оцветената външна бетонна стена. Но тогава Свере Улсен бе вече мъртъв.

Шестдесет и четвърта глава

От отряда на местопрестъплението Хари си изпроси пластмасова чаша кафе. Сега стоеше на пътя пред малка, грозновата къща в квартал Бярке и гледаше нагоре към млад полицай: качен на стълба, опряна до стената на сградата, той отбелязваше дупката на тавана, откъдето бе минал куршумът. Вече се събираха любопитни зяпачи и от съображения за сигурност опънаха жълтите полицейски ленти около къщата. Следобедното слънце обливаше в светлина мъжа на стълбата, но постройката се намираше в падина и на мястото, където стоеше Хари, вече бе захладняло.

— Значи пристигна точно след като се е случило? — попита глас за него. Обърна се и видя Бярне Мьолер. Мьолер все по-рядко се появяваше на местопрестъпленията, но Хари бе чувал от доста хора колко добър разследващ полицай е бил. Някои подхвърляха, че е трябвало да му позволят да продължи да работи като такъв. Хари въпросително му подаде чашата с кафето, но Мьолер поклати глава.

— Да, дойдох изглежда само четири-пет минути след събитието — потвърди Хари. — Кой ти каза?

— Разбрах от централата. Позвънил се и си помолил за подкрепление непосредствено след като Валер съобщил за стрелбата.

Хари кимна към червената спортна кола, паркирана пред портата.

— Пристигнах тук и видях японската кола на Валер. Знаех, че е тръгнал насам, затова не се изненадах. Но щом излязох от колата си, чух кански вой. Първо го взех за скимтене на куче наоколо, но като тръгнах по чакълестата пътечка, разбрах, че идва от къщата, и не е куче, а човек. Не рискувах, а позвъних на най-близкото полицейско управление да пратят кола.

— Майката ли беше?

Хари кимна.

— Беше изпаднала в истинска истерия. Отне им почти половин час да я успокоят достатъчно, та да каже нещо адекватно. Сега Вебер говори с нея във всекидневната.

— Старият, чувствителен Вебер?

— Вебер е супер. Голям мърморко е на работа, но всъщност го бива да се справя с хора в такова положение.

— Знам, само се шегувам. Как го приема Валер?

Хари вдигна рамене.

— Разбирам — кимна Мьолер. — Той е юначага. Хубаво. Да влезем ли да огледаме?

— Бях вътре.

— Тогава ще ме разведеш.

Пробиха си път към втория етаж; Мьолер мънкаше поздрави към колеги, които не бе виждал отдавна.

Спалнята гъмжеше от специалисти в бели престилки от Отряда на местопрестъплението; виждаха се проблясъци от светкавици на фотоапарати. Очертанията на трупа бяха отбелязани с бяло върху положен на леглото черен чувал.

Мьолер зашари с поглед по стените.

— Боже Господи — измърмори той.

— Свере Улсен определено не е гласувал за Работническата партия — подхвърли Хари.

— Не пипай нищо, Бярне — извика един старши инспектор. Хари се сети, че го е виждал в Техническия отдел. — Помниш какво се случи последния път.

Мьолер определено помнеше, но все пак се засмя добродушно.

— При влизането на Валер Свере Улсен седял на леглото — обясни Хари. — Според Валер той самият стоял тук, до вратата, и попитал Улсен къде е бил в нощта на убийството на Елен. Улсен се опитал да се престори, че не си спомня датата, затова Валер задал още няколко въпроса и постепенно станало ясно, че Улсен нямал алиби. По думите на Валер той го помолил да го придружи до полицията и да даде обяснение. Точно тогава Улсен внезапно извадил пистолета, който сигурно е държал под възглавницата. Натиснал спусъка и куршумът минал точно над рамото на Валер и през вратата — тук е дупката — и продължил през тавана на коридора. Валер твърди, че извадил служебния си револвер и стрелял, преди Улсен да успее да възпроизведе повече изстрели.

— Бързо е действал. И е уцелил добре, както чувам.

— Точно в челото — отвърна Хари.

— Не е толкова учудващо. Валер имаше най-добрия резултат на изпитите по стрелба през есента.

— Забравяш моя резултат — сухо отбеляза Хари.

— Как вървят нещата, Рунал? — подвикна Мьолер към инспектора в бяло.

— Май само стържем. — Инспекторът се изправи и изпъна гърба си със стон. — Куршумът, който е убил Улсен, открихме тук, зад оцветения бетон. Онзи, който е минал през вратата, е продължил през тавана. Ще видим дали ще намерим и него, та извършващият балистична експертиза да има с какво да си поиграе утре. Ъглите на стрелбата във всеки случай съвпадат.

— Хм. Благодаря.

— Няма защо, Бярне. Как е жена ти?

Мьолер каза как е жена му, не попита за съпругата на старши инспектора, но, доколкото знаеше Хари, той нямаше жена. Миналата година четирима от Техническия отдел се бяха разделили с половинките си през един и същи месец. В столовата се шегуваха, че било заради миризмата на трупове.

Пред къщата видяха Вебер. Стоеше сам с чаша кафе и изучаваше с поглед мъжа на стълбата.

— Мина ли добре, Вебер? — попита Мьолер.

Вебер примижа с очи, сякаш първо искаше да провери дали е в настроение да отговаря.

— С нея няма да имаме проблеми — той пак погледна към мъжа на стълбата. — Тя, разбира се, говори какво ли не: недоумявала, синът й не понасял вида на кръвта и така нататък. Няма да имаме обаче главоболия, що се отнася до събитията, действително случили се тук.

— Хм — Мьолер хаван Хари за лакътя. — Хайде да се поразходим.

Тръгнаха бавно надолу по улицата. В квартала имаше малки къщи, малки градини и няколко жилищни блока на долния край. Край тях минаха момчета на велосипеди, със зачервени от усърдие лица. Караха нагоре срещу полицейските коли с бясно въртящите се сини лампи. Мьолер изчака да се отдалечат от другите достатъчно, за да не могат да ги чуят.

— Не изглеждаш особено доволен, че заловихме убиеца на Елен — констатира той.

— Доволен, дрън-дрън. Първо, все още не знаем дали е бил Свере Улсен. ДНК-анализът…

— ДНК-анализът ще покаже, че е той. Какво има, Хари?

— Нищо, шефе.

Мьолер се спря.

— Наистина ли?

— Наистина.

Мьолер кимна с глава към къщата:

— Да не би да мислиш че Улсен се е отървал леко с бърз куршум в главата?

— Няма нищо, казах ти! — Хари неочаквано повиши тон.

— Изплюй камъчето! — изкрещя Мьолер.

— Вижда ми се адски странно!

Мьолер смръщи вежди:

— Кое е странно?

— Опитен полицай като Валер — Хари, понижил глас, говореше бавно и наблягаше на всяка дума, — предпочете да тръгне сам, за да говори със заподозрян в убийство и евентуално да го залови. Това противоречи на всички писани и неписани правила.

— Значи какво ми казваш? Че Том Валер е предизвикал този инцидент? Накарал е Улсен да извади оръжие, за да отмъсти за Елен, това ли е? Затова ли стоиш на втория етаж и повтаряш според Валер това, според Валер онова, сякаш ние в полицията не разчитаме на думата на колегите си? И всички тия приказки, докато половината от полицаите на местопрестъплението слушат?

Втренчиха се един в друг. На ръст Мьолер бе почти колкото Хари.

— Само ми се струва адски странно — отговори Хари и се извърна. — Това е всичко.

— Достатъчно, Хари! Не знам за какво си тръгнал след Валер насам, ако си имал подозрения, че ще се случи нещо такова. Не искам обаче да чувам повече такива приказки. Не желая изобщо да чувам от теб и една лоша дума повече, която да вменява на някого каквото и да е. Ясно?

Хари погледна жълтата къща на семейство Улсен: малка, без висока ограда като останалите къщи по утихналата в следобедна дрямка улица.

В сравнение с другите къщи грозноватият, покрит с изрисуван бетон дом изглеждаше незащитен. Сякаш изолиран от съседските сгради. Разнасяше се кисела миризма на изгорена шума, а вятърът донасяше и пак отнасяше далечния, металически глас на говорителя от хиподрума в квартал Бярке.

Хари вдигна рамене:

— Съжалявам. Аз… знаеш.

Мьолер сложи ръка на рамото му.

— Тя бе най-добрата. Знам, Хари.

Шестдесет и пета глава

Старецът четеше вестник „Афтенпостен“. Тъкмо разглеждаше залозите за конните надбягвания и забеляза сервитьорката, застанала до масата му.

— Здравейте — поздрави тя и сложи пред него половинлитровата чаша. Както винаги, той не отговори, само я изгледа, докато тя броеше дребните му пари. Възрастта й не можеше да се определи, но той предположи, че е между тридесет и пет и четиридесетгодишна. Съдейки по вида й, животът й е толкова труден, колкото и на клиентите, които обслужваше. Но имаше хубава усмивка. Явно умее да понася несгодите. Тя изчезна и той отпи от бирата си, обхождайки с поглед заведението.

Погледна часовника. После стана, отиде до телефонния автомат във вътрешността на ресторанта, пъхна три крони, набра номера и зачака. След три позвънявания някой вдигна слушалката и той чу гласа й:

— Да, моля.

— Сигне ли е?

— Да.

Усещаше страха в гласа й — тя знаеше кой се обажда. Правеше го за седми път, затова вероятно бе разбрала схемата му и очакваше той да позвъни днес.

— Даниел се обажда.

— Кой сте вие? Какво искате? — Дишането й се учести.

— Казах, че се обажда Даниел. Искам само да чуя как повтаряш онова, което каза онзи път. Помниш ли го?

— Моля ви да престанете. Даниел е мъртъв.

— Вярна и в смъртта, Сигне. Не до смъртта, а и в нея.

— Ще съобщя в полицията.

Той затвори. После си взе шапката и палтото и бавно излезе на слънце. На възвишението Санкт Ханс първите пъпки вече се разпукваха. Сега беше както преди.

Шестдесет и шеста глава

Смехът на Ракел се смесваше с постоянния шум от гласове, прибори и сновящи насам-натам келнери в претъпкания ресторант.

— … и аз почти се изплаших, като видях, че на телефонния ми секретар има ново съобщение — обясняваше Хари. — Нали знаеш, онова малко мигащо око. А после прозвуча заповедническият ти глас и изпълни стаята.

Той нарочно удебели гласа си:

— Обажда се Ракел. „Динър“, петък, осем часа. Не забравяй: хубав костюм и портфейл. Взе акъла на Хелге, наложи се да й давам на два пъти просо, та да се успокои.

— Не съм казала такова нещо! — запротестира тя, като едва си поемаше дъх от смях.

— Или нещо подобно.

— Не! А и вината е твоя. Какво послание си записал на телефонния си секретар?

Тя също се опита да удебели гласа си:

— Хуле. Слушам ви. Та това е толкова… толкова…

— Типично за Хари?

— Именно!

Вечерята бе перфектна, вечерта — също и сега идва моментът да я опропастя, помисли си Хари.

— Майрик ме командирова в Швеция на разузнавателна мисия — той заопипва чашата с минерална вода. — За шест месеца. Тръгвам през почивните дни.

— О.

Той се озадачи, защото не забеляза никаква реакция по лицето й.

— Днес се обадих на Сьос и на баща ми и им съобщих за командировката — продължи той. — Баща ми се оказа необичайно разговорлив. Дори ми пожела късмет.

— Хубаво — усмихна се бързо тя и изведнъж се престори на заета с менюто с десертите. — На Олег ще му бъде мъчно за теб — добави тихо тя.

Погледна я, но не успя да улови погледа й.

— Ами на теб? — попита той.

По лицето й се изписа горчива усмивка.

— Предлагат „Бананов сплит по сечуански“ — съобщи тя.

— Поръчай два.

— И на мен ще ми липсваш — отвърна тя и се загледа в следващата страница от менюто.

— Колко?

Тя повдигна рамене.

Той повтори въпроса. И видя как тя си пое дълбоко въздух, понечи да заговори, но въздъхна и започна отначало. Накрая все пак обясни:

— Съжалявам, Хари, но точно сега в живота ми има място само за един-единствен мъж. Малък мъж на шест години.

Сякаш го обля студен душ.

— Стига де — възрази Хари. — Не може да съм се заблудил чак толкова.

Тя вдигна очи от менюто с въпросителен поглед.

— Ти и аз — Хари се наведе напред. — Тук, тази вечер. Та ние флиртуваме. И се чувстваме чудесно заедно. Но искаме повече от това. Ти искаш повече от това.

— Може би.

— Не може би. Съвсем сигурно. Искаш всичко.

— Как така?

— Как така ли? Ти ще ми кажеш как така, Ракел. Заминавам за някаква дупка в Южна Швеция след броени дни. Не съм разглезен мъж, но само искам да знам дали има при кого да се върна през есента.

Погледите им се срещнаха и този път той не изпусна нейния. Гледа я продължително. Накрая тя остави менюто.

— Съжалявам. Не искам да съм такава. Знам колко странно звучи, но… другият вариант е неприемлив.

— Какъв друг вариант?

— Да направя това, което ми се иска. Да те заведа у дома, да те разсъблека и да се любя с теб цяла нощ.

Тя прошепна последните думи тихо и бързо. Сякаш дълго е отлагала това признание, но щом веднъж е решила да го направи, трябваше да го изрече точно така. Разголено и директно.

— А защо не още една нощ? — попита Хари. — Защо не още много нощи? Утре, вдругиден, следващата седмица и…

— Престани! — Над носа й се появи бръчка на раздразнение. — Разбери, Хари. Невъзможно е.

— Така е — Хари извади цигара и я запали. Не се отдръпна, когато ръката й го погали по бузата, по устните.

Предпазливата ласка премина като ток по нервите му и остави след себе си безмълвна болка.

— Не е заради теб, Хари. Известно време си мислех, че мога да опитам веднъж. Премислих всички аргументи. Двама зрели души. Няма други замесени. Неангажиращо и просто. И мъж, който ме привлича повече от всеки друг след… след бащата на Олег. Затова знам, че няма да бъде само веднъж. А това… не е приемливо.

Тя млъкна.

— Защото бащата на Олег е алкохолик ли? — попита Хари.

— Защо ми задаваш този въпрос?

— Не знам. Това би обяснило защо не искаш да се замесваш с мен. Не е задължително да си живяла с друг пияница, за да разбереш, че съм лоша партия, но…

Сложи ръка върху неговата.

— Ти не си лоша партия, Хари. Не е това.

— А какво е?

— Днес е за последно. Затова е. Няма да се виждаме повече.

Тя го изгледа продължително. И сега той забеляза, че сълзите в ъгълчетата на очите й не са от смях.

— А продължението на историята? — попита той и се опита да се усмихне. — И то ли е като всичко останало в ПСС, на принципа „нужно е да разберем“?

Тя кимна.

Келнерът се приближи към масата им, забеляза колко неподходящ е моментът и изчезна.

Тя отвори уста, понечи да каже нещо, Хари видя, че тя ще се разплаче всеки момент, но с усилие прехапа долната си устна. После остави салфетката върху масата, отмести стола назад, стана и си тръгна, без да пророни и дума. Хари остана загледан в салфетката. Сигурно я е стискала дълго в ръката си, понеже бе смачкана на топка. Той наблюдаваше как бавно се разтваря като бяло хартиено цвете.

Шестдесет и седма глава

Полицай Халвуршен се събуди от звъненето на телефона; светещите цифри на дигиталния будилник показваха 01.20.

— Обажда се Хуле. Спиш ли?

— А, не — отвърна Халвуршен, без да има представа защо лъже.

— Чудя се за някои неща относно Свере Улсен.

По запъхтяното дишане и шума от уличното движение Халвуршен разбра, че Хари е навън и върви.

— Знам какво те интересува — изпревари го Халвуршен. — Свере Улсен е купил чифт кубинки от представителния магазин „Топ Сикрет“ в центъра. Разпознаха го по снимката и дори успяха да определят датата на покупката. И от КРИПОС са били там, за да проверят алибито му във връзка с убийството на Халгрим Дале преди Коледа. Но аз ти пратих всичко това по факса по-рано днес.

— Знам, сега идвам оттам.

— Сега ли? Нали щеше да ходиш на вечеря?

— Е, да. Приключихме рано.

— И си отишъл на работа? — недоверчиво попита Халвуршен.

— Да, отидох. Този твой факс ме накара да се замисля. Чудя се дали можеш да провериш още няколко неща. Ще ми трябват за утре.

Халвуршен изстена. Първо, Мьолер му съобщи с нетърпящ възражение тон, че Хари Хуле няма работа повече по случая „Елен Йелтен“. Второ, днес бе събота, а утре почивен ден.

— Да не затвори, Халвуршен?

— Тук съм.

— Представям си какво ти е казал Мьолер. Майната му. Сега имаш шанса да научиш малко повече за процеса на издирване.

— Проблемът, Хари, е, че…

— Млъквай и слушай внимателно, Халвуршен.

Халвуршен изруга наум. И наостри уши.

Шестдесет и осма глава

Мирисът на току-що сварено кафе се разнасяне чак в коридора, където Хари съблече якето си и го закачи на отрупана закачалка.

— Благодаря, че ме приехте толкова бързо, Фауке.

— Няма защо — избоботи Фауке от кухнята. — Аз съм стар човек и мога само да се радвам, като помагам… Ако мога да бъда полезен.

Наля кафе в две големи чаши и седна до кухненската маса. Хари погали с пръсти грапавата повърхност на тъмната тежка дъбова маса.

— От Прованс е — обясни без подкана Фауке. — Съпругата ми харесваше френски мебели в селски стил.

— Прекрасна маса. Жена ви е имала добър вкус.

Фауке се усмихна.

— Вие женен ли сте, Хуле? И никога не сте били? Не бива да чакате дълго, знаете ли. Човек става особняк, като живее сам.

Той се засмя.

— Знам за какво говоря. Бях прехвърлил трийсетте, когато се оженихме с нея. Беше късно за онези години. През май 1955-а.

Посочи снимка, окачена на стената над кухненската маса.

— Това наистина ли е съпругата ви? — изненада се Хари. — Взех я за Ракел.

— О, да, разбира се — кимна Фауке, след като първо изгледа Хари объркано. — Забравям, че вие с Ракел се познавате от НСС.

Влязоха във всекидневната, където купищата листове, видимо увеличили се от последния път, сега заемаха всички столове с изключение на стола зад бюрото, Фауке направи място за себе си и госта до претрупаната салонна масичка за кафе.

— Открихте ли нещо за имената, които ви дадох?

Хари разказа накратко за развитието по случая.

— Междувременно възникнаха нови обстоятелства — добави той. — Убиха полицайка.

— Прочетох нещо подобно във вестника.

— За момента случаят вероятно е изяснен, чакаме само резултата от ДНК-анализа. Вярвате ли, че има случайни неща, Фауке?

— Не особено.

— Нито пък аз. Затова започвам да си задавам въпроси, когато едни и същи лица се появяват в случаи, на пръв поглед без видима връзка помежду си. Вечерта, когато полицай Елен Йелтен е убита, ми е оставила на телефонния ми секретар съобщение: Сега го пипнахме.

— Юхан Борген92 ли?

— Какво? А, това ли. Не мисля. Тя ми помагаше в издирването на лицето, свързало се с продавача на пушката „Мерклин“ от Йоханесбург Не е задължително, разбира се, да има връзка между този човек и убиеца, но не съм далеч от тази мисъл. Особено като се има предвид, че тя явно се е опитвала спешно да се свърже с мен. Няколко седмици не успях да разреша този случай и онази вечер тя многократно се е опитала да говори с мен. Звучеше страшно превъзбудена. Не изключвам вероятността да се е чувствала застрашена.

Хари сложи пръст на масичката.

— Един от хората от вашия списък, Халгрим Дале, е убит през есента. В прохода към вътрешния двор, където го откриха, са намерени и следи от повръщано. Полицаите отхвърлиха евентуална директна връзка с убийството, защото кръвната група на повърналия не съвпадна с тази на жертвата, а представата за хладнокръвен и професионален убиец не се връзва с човек, който повръща на местопрестъплението. Но от КРИПОС, разбира се, не изключиха напълно вероятността това да е повръщаното на убиеца и изпратиха проба от секрета за ДНК-анализ. По-рано днес един мой колега сравни резултата от пробите с ДНК-пробите от шапката, която открихме до трупа на полицайката. Съвпадат.

Хари млъкна и погледна събеседника си.

— Ясно — кимна Фауке. — Предполагате, че извършителят е един и същ.

— Не, не мисля така. Само предполагам някаква връзка между убийствата. Неслучайно Свере Улсен се е намирал наблизо и двата пъти.

— Защо не може да е убил и двамата?

— Може, разбира се, и да го е направил, но има съществена разлика между неговите предишни прояви на насилие и убийството на Халгрим Дале. Виждали ли сте някога какви рани оставя бухалка върху човек? Мекото дърво причинява костни фрактури и пукане на вътрешни органи като черен дроб и бъбреци. Но кожата често е непокътната и жертвата най-често умира от вътрешни кръвоизливи. При убийството на Халгрим Дале е прерязана сънната артерия. При този начин на убийство кръвта бликва като от фонтан. Разбирате ли?

— Да, но не разбирам накъде биете.

— Майката на Свере Улсен каза на един от полицаите ни, че той не можел да гледа кръв.

Чашата на Фауке спря на път към устата му. Той отново я остави.

— Да, но…

— Знам какво си мислите — въпреки това може да го е извършил, а точно непоносимостта към кръв би обяснила защо е повърнал. Но възражението ми е, че убиецът не е използвал нож за първи път. Според доклада на патолога това е перфектен хирургически разрез и може да бъде извършен само от човек, който си разбира от работата.

Фауке кимна бавно.

— Схващам какво имате предвид.

— Изглеждате замислен — отбеляза Хари.

— Предполагам, знам защо сте дошли. Чудите се дали е възможно извършителят на това престъпление да е бил някой от фронтоваците от Зенхайм.

— Да. Възможно ли е?

— Да, определено — Фауке обгърна чашата за кафе с две ръце, а погледът му се зарея. — Онзи, когото не сте открили. Гюдбран Юхансен. Нали ви разказах защо го наричахме Червеношийката.

— Ще ми разкажете ли повече за него?

— Да. Но в такъв случай първо ще сваря още кафе.

Шестдесет и девета глава

— Кой е? — извика слаб и изплашен глас от вътрешната страна на вратата. Хари различи силуета й зад оцветеното стъкло.

— Хари Хуле. Обадих ви се по-рано днес.

Вратата се открехна.

— Извинете ме, аз…

— Няма нищо, разбирам.

Сигне Юл отвори вратата и Хари влезе в преддверието.

— Евен не е у дома — обясни тя с гузна усмивка.

— Да, съобщихте ми по телефона — напомни й Хари. Този път искам да говоря с вас.

— С мен ли?

— Ако нямате нищо против, госпожо Юл?

Възрастната дама тръгна пред него. Рядката й коса със стоманеносив цвят бе сплетена на плитка и закрепена със старомодна шнола. А закръгленото й поклащащо се тяло събуждане асоциации с мека прегръдка и хубава храна.

Влязоха във всекидневната; Бюре надигна глава.

— Значи съпругът ви е излязъл сам на разходка? — попита Хари.

— Да, не е позволено да води куче в кафенето. Заповядайте, седнете.

— В кафенето ли?

— Новият му навик — усмихна се тя. — Ходи на кафе, за да чете вестниците. Мислел по-добре, когато не стои вкъщи.

— Има нещо вярно.

— Сигурно. А и човек може малко да се замечтае, предполагам.

— Как така да се замечтае?

— Ами, знам ли? Да си представиш че отново си млад и седиш в кафене на тротоара в Париж или Виена — пак се усмихна някак гузно тя. — Стига толкова приказки на тази тема. Впрочем кафето…

— Да, благодаря.

Хари разглеждаше стените, докато Сигне Юл шеташе в кухнята. Над камината висеше портрет на мъж в черна връхна дреха. При предишното си посещение Хари не бе забелязал картината. Облеченият в черно мъж, заел леко драматична поза, явно се взираше в далечни хоризонти извън обсега на художника. Хари се доближи до картината. На малка медна табелка на рамката пишеше:

— Това е дядото на Евен — обясни Сигне Юл, влизайки с поднос с кафе.

— Ясно. Тук имате много портрети.

— Да — тя остави подноса. — На картината до нея е дядото на Евен по майчина линия, доктор Вернер Шуман. Той е един от основателите на болницата в Юлевол през 1885 година.

— А това?

— Юнас Шуман, Главен лекар в Държавната болница.

— А вашите роднини?

Тя го погледна объркано.

— Какво имате предвид?

— Кои от снимките са на вашите роднини?

— Те… са закачени на други места. Сметана за кафето?

— Не, благодаря.

Хари седна.

— Исках да поговоря с вас за войната — подхвана той.

— Уф, само това не — изплъзна се от устата й.

— Разбирам, но е важно. Има ли проблем?

— Ще видим — стрелна го с поглед тя и си наля кафе.

— По време на войната сте били медицинска сестра…

— Милосърдна сестра, да. Държавна предателка.

Хари вдигна поглед. Очите й го гледаха спокойно.

— Бяхме общо около четиристотин. След войната всички ни осъдиха на затвор. Независимо от настоятелната молба на Червения кръст към норвежките власти да спрат да ни преследват и наказват. Норвежкият Червен кръст ни поиска извинение чак през 1990 година. Бащата на Евен, на снимката ей там, имаше връзки и намалиха присъдата ми — впрочем и защото помогнах на двама ранени от Отечествения фронт през пролетта на 1945-а и защото никога не съм членувала в Националното обединение. Какво друго искате да знаете?

Хари заби поглед в чашата с кафе. Хрумна му, че в някои квартали на Осло е ужасно тихо.

— Целта ми не е да разнищвам вашата история, госпожо Юл. Помните ли от фронта норвежки войник на име Гюдбран Юхансен?

Сигне Юл подскочи и Хари разбра, че е попаднал на следа.

— Мъжът ви не сподели ли с вас?

— Евен никога не споделя с мен.

— Ясно. Опитвам се да разуча кои норвежки фронтоваци са били в Зенхайм, преди да ги изпратят на фронта.

— Зенхайм — тихо повтори тя, сякаш на себе си. — Даниел беше там.

— Да, Знам, че сте били сгодени с Даниел Гюдесон. Научих от Синдре Фауке.

— Кой е Синдре Фауке?

— Бивш фронтовак и човек от съпротивата, познат на съпруга ви. Фауке ми подсказа да поговоря с вас за Гюдбран Юхансен. Самият Фауке е дезертирал, затова не знае какво е станало после с Гюдбран. Но друг норвежки фронтовак, Едвард Мускен, ми разказа за взривената в окопа ръчна граната. Мускен не е разбрал какво се е случило по-късно, но ако Юхансен е оцелял, най-вероятно е попаднал в полевия лазарет.

Сигне Юл премляска с уста, Бюре се приближи към нея с тежки стъпки и тя зарови ръка в дебелата му сплъстена козина.

— Да, помня Гюдбран Юхансен — въздъхна тя. — Понякога Даниел ми пишеше за него — и в писмата от Зенхайм, и в бележките, които получавах от него в полевия лазарет. Двамата бяха много различни. Гюдбран Юхансен постепенно се превърна в нещо като малък брат на Даниел — усмихна се тя. — Мнозина искаха да са като по-малки братя на Даниел.

— Знаете ли какво се случи с Гюдбран?

— Той попадна в нашия лазарет, както отбелязахте. По онова време секторът вече преминаваше в руски ръце, беше започнало повсеместно отстъпление, всички пътища бяха блокирани. На фронта не получавахме никакви лекарства. Юхансен бе тежко ранен — парче от граната бе заседнало в бедрото му над коляното. Кракът му започна да гангренясва и имаше опасност да го ампутираме. Вместо да чакаме лекарства, които нямаше да пристигнат, го изпратихме с тълпата на запад. Последно от него видях брадясало лице между завивките в един камион. Колелата бяха затънали до половина в пролетната кал и чак след повече от час взеха първия завой — тогава ги изгубихме от поглед.

Кучето, отпуснало главата си в скута й, я гледаше с печални очи.

— И това бе последното, което видяхте и чухте от него?

Тя бавно поднесе порцелановата чаша до устните си, отпи малка глътка кафе и я остави на масата. Ръката й не трепереше силно, но все пак трепереше.

— Няколко месеца по-късно получих картичка от него: Пишеше, че у него са останали някои вещи на Даниел, например руска фуражка, своеобразен военен трофей. Звучеше ми малко объркан, но това не е необичайно за наскоро пострадали от войната.

— Картичката, запазихте ли…?

Тя поклати глава.

— Спомняте ли си откъде беше изпратена?

— Не. Помня само, че името ми напомни за нещо зелено и провинциално, помислих си, че той е добре.

Хари се изправи.

— Този Фауке откъде знае за мен? — поинтересува се тя.

— Ами… — Хари не знаеше как точно да се изрази, но тя го изпревари.

— Всички фронтоваци са чували името ми — пресилено се усмихна тя. — Жена, продала душата си на дявола в замяна на по-кратко наказание. Това ли си мислят?

— Не знам — Хари изпитваше потребност да излезе оттук. До оживения булевард имаше само три пресечки, а сякаш се намираха високо в планината, толкова бе тихо.

— Знаете ли, така и не видях трупа му — обади се тя. — На Даниел.

Тя се втренчи във въображаема точка пред себе си.

— Получих новогодишен поздрав от него по военен лекар, а три дена по-късно прочетох името му в списъка със загинали войници. Не го възприех като истина, отказах да повярвам, преди да са ми показали трупа. Затова ме заведоха до масовия гроб в Северния сектор, където изгаряха телата на умрелите. Слязох в гроба, спъвах се в мъртви тела, ходех от един обгорен труп към друг и се взирах в безжизнени изгорели очи. Но никой от тях не беше Даниел. Уверяваха ме, че е невъзможно да го позная, но аз упорствах, че грешат. После допуснаха, че е бил в някой от вече изпразнените гробове. Не знам, но така и не го видях.

Тя потръпна, когато Хари се изкашля.

— Благодаря за кафето, госпожо Юл.

Последва го в коридора. Закопчавайки палтото си до гардероба, не се стърпя и се опита да открие лицето й на някоя от снимките по стените, но напразно.

— Трябва ли да казваме на Евен за това? — тя отвори вратата.

Хари я погледна учудено.

— В смисъл нужно ли е той да знае, че сме си говорили за това? — побърза да прибави тя. — За войната и… за Даниел?

— Не и ако не желаете, разбира се.

— Ще забележи, че сте идвали. Не може ли просто да му кажем, че сте го чакали, но се е наложило да си тръгнете?

Погледът й го умоляваше, но имаше и още нещо.

Хари се сети какво е, чак когато вече се намираше на булеварда и отвори прозореца, за да поеме от освобождаващия, оглушителен шум от автомобили, който издуха тишината от главата му. Страх. Сигне Юл се боеше от нещо.

Седемдесета глава

Бернт Бранхауг леко почука с ножа по ръба на кристалната чаша, отмести стола си назад и допря салфетката до устните си, докато се изкашля. По устните му играеше тънка усмивчица, сякаш вече предвкусваше точките, които щеше да натрупа пред гостите си — полицейския началник Ане Стьорксен и съпруга й, Кюрт Майрик и жена му.

— Скъпи приятели и колеги.

С крайчеца на окото си мерна как жена му се усмихна притеснено към останалите, сякаш искаше да каже: Съжалявам, че се налага да изтърпим това, но не зависи от мен.

Тази вечер Бранхауг говори за приятелството и за колегиалността, за значението на лоялността и за това колко е важно да се мобилизират добрите сили като защита срещу пространството, което демокрацията винаги щяла да оставя на посредствеността, размиването на отговорността и некомпетентността на лидерско ниво. Човек, разбира се, не можел да очаква домакини и селяни, избрани за политици, да разбират сложността на ресорите, които са им поверени.

— Сама по себе си демокрацията е награда — Бранхауг бе заимствал тази формулировка, но си я присвои. — Това не означава, че демокрацията не ни коства нищо. Като превръщаме строителни работници във финансови министри…

През равни интервали от време той проверяваше дали шефката на полицията слуша и вмъкваше някоя забавна подробност за процеса на демократизация в отделни бивши колонии из Африка, където е бил посланик. Но речта, произнасяна вече няколко пъти пред друга публика, тази вечер не ангажираше мислите му. Днес те витаеха на съвсем друго място, както общо взето и през последните седмици: при Ракел Фауке.

Тя се превърна в негова мания и напоследък той понякога се замисляше дали не е по-добре да я забрави, понеже май стигаше твърде далеч заради нея. Той се замисли за маневрите през последните няколко дена. Ако Кюрт Майрик не беше шеф на ПСС, те никога нямаше да успеят.

Първо се наложи да отстрани Хари от картинката, от полезрението, от града, да го прати на място, където нито Ракел, нито който и да било друг може да се свърже с него.

Бранхауг се обади на Кюрт и му съобщи, че от свои източници във вестник „Дагбладе“ е научил за слухове в пресата относно „нещо“ във връзка с посещението на президента през есента. Налагало се да действат, преди да е станало късно, да покрият Хари някъде, където журналистите не могат да се доберат до него. Нали и Кюрт е на същото мнение?

Кюрт започна да се колебае и да премисля. Все пак Бранхауг премина в настъпление, преди моментът да отмине. Честно казано, Бранхауг се усъмни дали Майрик е повярвал и на една негова дума. Не че много му пукаше затова. Няколко дена по-късно Кюрт го успокои, че Хари Хуле е командирован на фронта — на някакво забравено от Бога място в Швеция. Бранхауг буквално потри ръце от задоволство. Сега вече нищо не можеше да провали плановете, които кроеше за себе си и Ракел.

— Демокрацията ни е като хубава и усмихната, но малко наивна дъщеря. Добрите сили в обществото трябва да се подкрепят, но това не означава да се създаде елит и хегемония, това е чисто и просто единствената ни гаранция, че нашата дъщеря, демокрацията, няма да бъде изнасилена и командването няма да бъде поето от нежелани елементи. Затова лоялността, тази почти забравена добродетел, е не само желателна между хора като нас, а жизнено необходима, да, тя е наш дълг, който…

Настаниха се в дълбоките кресла в хола и Бранхауг поднесе на гостите си кутията с кубински пури, подарък от норвежкия генерален консул в Хавана.

— Млади кубинки са ги свивали от вътрешната страна на бедрата си — прошепна той на мъжа на Ане Стьорксен и му намигна, но онзи явно не схвана шегата. Имаше вид на малко сух и стегнат мъж, този… как се казваше впрочем? Имаше две имена — Боже мой, забравил ли ги е? Тур Ерик! Точно така, казва се Тур Ерик.

— Още коняк, Тур Ерик?

Тур Ерик се усмихна с тънките си присвити устни и поклати глава. Сигурно е от онези аскети, които бягат по пет мили на седмица, помисли си Бранхауг. Всичко в този мъж бе тънко — тялото, лицето, косата. Бранхауг забеляза как Тур Ерик размени поглед с жена си по време на речта му, сякаш й припомняше семейна шега. Не е задължително да е била свързана с речта му.

— Разумно постъпваш — кисело подхвърли Бранхауг. И утре е ден, нали? Внезапно Елса се появи на вратата на хола.

— Търсят те по телефона, Бернт.

— Имаме гости, Елса.

— От „Дагбладе“.

— Ще говоря от кабинета.

Обаждаше се журналистика от новинарския екип. Не бе чувал името й. По гласа й личеше, че е млада и той се опита да си я представи.

Ставаше дума за тазвечерната демонстрация пред австрийското посолство срещу Йорг Хайдер и дясноекстремистката Партия на свободата, която влизаше в правителството. Журналистиката събираше кратки коментари за утрешния брой.

— Мислите ли, че преосмислянето на дипломатическите ни отношения с Австрия може да излезе на дневен ред, Бранхауг?

Той затвори очи. Търсеха сензация: понякога правеха така, но и те, и той знаеха, че няма да я получат, той беше твърде опитен. Усети главата си олекнала от алкохола, а мракът пред затворените му клепачи танцуваше, но това не представляваше проблем.

— Това е политическо решение и не зависи от администрацията на Външно министерство — формулира лесно отговора си той.

Настана мълчание. Гласът й му харесваше. Блондинка е, усещаше го.

— Но ако вие с вашия богат опит по въпросите на външната политика се опитате да направите прогноза за позицията на правителството?

Той знаеше, че не бива да отговаря, трябваше просто да се ограничи с фразата:

„Не се наемам с такива прогнози.“

Ни повече, ни по-малко. Всъщност бе странно, но не беше нужно да си бил дълго време на пост като неговия, за да имаш усещането, че вече си отговорил на всички въпроси. Младите журналисти по принцип си въобразяват, че първи задават точно такъв въпрос, защото са умували над него почти цяла нощ. И всички се впечатляваха, когато той сякаш се замисляше, преди да каже нещо, вероятно повтаряно десетки пъти.

„Не се наемам с такива прогнози.“

Той се изненада, че все още не е казал това на журналистката. Но нещо, нещо в гласа й го подтикваше да бъде малко по-словоохотлив. Вашият богат опит, бе казала тя. Прииска му се да я попита дали сама се е сетила да се обади точно на него, Бернт Бранхауг.

— Като високопоставен служител във Външно министерство работя за поддържането на нормални дипломатически отношения с Австрия — подхвана той. — Следим, естествено, и реакциите на други страни към случващото се там. Установените дипломатически отношения с дадена държава не означават, че одобряваме всичко, което става в нея.

— Не наистина, та ние поддържаме дипломатически отношения с няколко военни режима — обади се тя от другата страна на линията. — Така че защо реагираме така остро точно на това според вас?

— Вероятно причините се коренят в най-новата история на Австрия. — По-добре да спре дотук. Не бива да продължава.

— Връзките й с нацизма си съществуват. Повечето историци са все така единодушни, че Австрия в действителност е била съюзник на Хитлеристка Германия по време на Втората световна война.

— Австрия не е ли била окупирана, както и Норвегия?

Съобрази колко бледи са представите му какво учат днес в училище за Втората световна война. Явно много малко.

— Как се казвахте вие? — попита той. Май попрекали с пиенето. Тя му повтори името си.

— Е, Наташа, нека ви помогна малко, преди да продължите с други интервюта. Чувала ли сте за аншлус? Това означава, че Австрия не е била окупирана в буквалния смисъл на думата. Немците са навлезли в територията й през март 1938 година, без да им бъде оказана почти никаква съпротива и така си е останало през цялата война.

— Тоест почти както в Норвегия?

Бранхауг се шокира. Тя го каза като безспорен факт, без следа от срам от собственото си невежество.

— Не — бавно възрази той, сякаш говореше на несхватливо дете. — Не както в Норвегия. Тук сме се отбранявали, норвежкото правителство и кралят са ни подкрепяли от Лондон, през цялото време са следили развитието на войната, излъчвали са радиопрограми и… са окуражавали сънародниците си в Норвегия.

Съобрази колко неточна е формулировката му и добави:

— Целият народ в Норвегия е бил единен срещу окупаторите. Малкото норвежки предатели, които са облекли немски униформи и са се сражавали на страната на Германия, са били измет, каквато, както може да се очаква, има във всички страни. Но в Норвегия добрите сили са се обединили, водачите на съпротивата са образували ядро, което е сочело пътя към демокрацията. Тези хора са били лоялни един към друг и това в крайна сметка е спасило Норвегия. Демокрацията е награда сама по себе си. Зачеркнете думите ми за краля, Наташа.

— Значи смятате, че всички, които са се сражавали за немците, са измет?

Какво всъщност иска тази жена? Бранхауг реши да приключи разговора.

— Мисълта ми е, че държавните предатели по време на войната трябва да се радват, че се отърваха само със затвор. Бил съм посланик в страни, където щяха да ги застрелят до един, и изобщо не съм сигурен дали не би било правилното решение и за Норвегия. А сега се връщам към коментара, който поискахте, Наташа. Външно министерство няма никакъв коментар по отношение на демонстрацията или на новите министри в Австрия. Имам гости, така че, ако ме извините, Наташа…

Наташа го извини и той затвори.

Влезе в хола и завари гостите да се приготвят за тръгване.

— Толкова рано? — усмихна се той широко, но не ги задържа. Чувстваше се у морен.

Изпрати гостите до вратата, стисна особено силно ръката на госпожа полицейския началник с уверението да не се колебае да го моли за помощ, макар каналният ред да е за предпочитане, но пък…

Последната му мисъл, преди да заспи, бе за Ракел Фауке. И за нейния полицай, когото отстрани от пътя си. Заспа с усмивка на уста, но се събуди с пулсиращо главоболие.

Седемдесет и първа глава

Хари седна до прозореца в полупразния влак.

Момичето зад него бе свалило слушалките на уокмена от ушите си и той чуваше слабо гласа на вокалиста, но не и инструментите. Експертът по подслушването в Сидни му обясни, че при ниски звукови нива човешкото ухо усилва честотите, на които се намира човешкият глас.

Има нещо утешително в това, помисли си Хари, че преди да настъпи пълна тишина, последно чуваш човешки гласове.

По стъклото се сипеха капки дъжд. Хари гледаше плоската, мокра земя и жиците, които се показваха и изчезваха между стълбовете край релсите.

На перона в ъв Фредрикста ги посрещна оркестър с духови и ударни инструменти. Кондукторът обясни, че винаги свирят тук, като репетират за Седемнадесети май.

— Всеки четвъртък всяка година по това време — уточни той. — Според диригента репетициите са продуктивни пред публика.

Хари носеше сак с малко дрехи. Апартаментът в Клипан щял да е обикновен, но добре обзаведен. Телевизор, стереоуредба, даже някои книги.

— Mein Kampf93 и други такива — каза Майрик с усмивка.

Хари не се обади на Ракел, макар че имаше нужда да чуе гласа й. Последният човешки глас.

— Следваща гара: Халден — изпращя носов глас от високоговорителя, прекъснат от писклив, фалшив тон, когато влакът започна да намалява скоростта.

Хари потърка прозореца с ръка, докато прехвърляше последното изречение в ума си. Писклив, фалшив тон. Фалшив, писклив тон. Тон, писклив и…

Тонът не може да е фалшив, помисли си той. Тонът става фалшив едва когато се съчетае с други тонове. Дори Елен, най-музикалният човек, когото бе срещал, имаше нужда от няколко мига, от няколко тона, за да различи музиката. Даже тя не можеше да посочи отделен момент и да каже със стопроцентова сигурност, че е фалшив, че е погрешен, че е лъжа.

И все пак този тон отекваше в ухото му, високо и пищящо фалшиво: трябва да отиде в Клипан в Южна Швеция, за да следи вероятен тамошен изпращач на факс, който все още не е предизвикал нищо друго освен няколко заглавия във вестниците. Провери щателно днешните вестници и установи, че случаите със заплашителните писма вече са забравени, а само допреди четири дена присъстваха във водещите рубрики. Сега „Дагбладе“ пишеше за алпиниста Ласе Шус, който мразел Норвегия, и за съветника във Външно министерство Бернт Бранхауг който, ако са го цитирали правилно, казал, че държавните предатели заслужават смъртна присъда.

Имаше и друг тон — също фалшив. Но може би защото на него така му се искаше. Сбогуването с Ракел в „Динър“, изразът в очите й, половинчатото обяснение в любов, преди да съкрати сцената и да го остави с чувството, че е паднал от високо, и със сметка, която се хвалеше, че тя ще плати. Нещо не беше наред. Или пък не? Ракел идва в апартамента му, видя го как пие, слуша го как говори през сълзи за починалата си колежка, която познаваше само от две години, сякаш тя е единственият човек, с когото някога е бил близък. Жалка картинка. Хората трябва да избягват да се показват толкова разголени. Но защо тя не скъса връзката помежду им още тогава, защо тогава не си е казала, че този мъж й създава повече главоболия, отколкото е способна да понесе?

Както винаги, когато личният му живот го поставяше под напрежение, той потърси утеха в работата си. Обичайно за някои мъже — прочете го някъде. Вероятно затова прекара почивните дни в опит да създаде конспиративни теории и мисловни конструкции, с които да вкара всички случаи — пушката „Мерклин“, убийствата на Елен и на Халгрим Дале — в обща тенджера, та да забърка една-единствена воняща супа. И това бе жалко.

Погледна разтворения вестник на сгъваемата масичка пред себе си и разгледа снимката на съветника във Външно министерство. Струваше му се някак познат.

Разтърка лице с ръка. От опит знаеше, че мозъкът започва да прави свои собствени връзки, когато човек не постигне напредък в разследването. А разследването на пушката вече бе затворена глава, както ясно даде да се разбере Майрик. Нарече го неслучай. Майрик предпочиташе Хари да пише доклади за неонацисти и да дебне младежи със съмнителни морални устои в Швеция. Мамка му!

— … изход към перона от дясната страна.

Ами ако просто слезе от влака? Какво най-лошо може да му се случи? Докато Външно и ПСС се страхуват, че миналогодишният епизод със стрелбата ще стане обществено достояние, Майрик няма да го изрита. А що се отнася до Ракел… Що се отнася до Ракел, той не знаеше какво да прави.

Влакът спря с последен стон и във вагона настъпи пълна тишина. Навън в коридора се блъснаха врати. Хари не мръдна от мястото си. Вече чуваше песента от уокмена по-ясно. Беше я чувал многократно, просто не се сещаше къде.

Седемдесет и втора глава

Напълно неподготвен, старецът не успя да си поеме дъх при внезапния пристъп на болките. Сви се на кълбо на възвишението, където лежеше, и пъхна юмрук в устата си, за да не извика. Лежеше така и се бореше да не изгуби съзнание, докато го обливаха вълни от светлина и мрак. Отваряше и затваряше очи. Небето над него се въртеше, сякаш времето лети светкавично, облаците се стрелкаха, звездите проблясваха през синевата, настана нощ, ден, пак нощ, ден и пак нощ. После всичко свърши и той отново усети миризмата на влажна почва под себе си и знаеше, че е жив.

Полежа още малко, за да си поеме дъх. Ризата му, подгизнала от пот, бе залепнала за тялото му. После се претърколи по корем и се загледа в къщата долу.

Голяма, черна дървена постройка. Старецът лежеше там от преди обяд и знаеше, че само съпругата си е вкъщи. Въпреки това навсякъде светеше. Както на първия, така и на втория етаж. Видя как, щом се смрачи, тя влезе във всички стаи и включи осветлението. Затова предположи, че тя се страхува от тъмнината.

Самият той се чувстваше изплашен. Не заради мрака, от това никога не се е страхувал. Боеше се от бясно летящото време. И от болките. Те бяха ново усещане, все още не умееше да ги контролира. И не знаеше дали ще може. А времето? Опита се да не мисли за непрекъснато делящите се клетки.

На небето се показа бледа луна. Погледна часовника. Седем и половина. Скоро ще стане съвсем тъмно и ще му се наложи да чака до утре. Това означаваше да прекара цяла нощ в импровизираното си скривалище. Огледа конструкцията, която си направи. Състоеше се от два клона във формата на латинската буква Y: забити в земята, те стърчаха на половин метър над склона; между тях, в празното място на Y, минаваше отсечен клон от бял бор. После отсече три дълги клона и ги сложи на склона, подпрени на клона от бял бор. Отгоре хвърли наръч елови клонки. Така се сдоби с примитивна колиба — хем му служеше като заслон от дъжда, хем задържаше топлината, хем го скриваше от погледите на туристи, ако някой неочаквано се отклони от пътеката. Отне му по-малко от час да я стъкми.

Вероятността да го забележат от пътя или от някоя съседска къща му се струваше минимална. Въпросният човек трябва да притежава необикновено остро зрение, за да успее да види скривалището му между стволовете на дърветата в гъстата иглолистна гора на почти триста метра разстояние. За всеки случай покри целия отвор със съчки и уви цевта на пушката с парцали, та ниското следобедно слънце да не се отразява в стоманата.

Погледна часовника си. Къде, по дяволите, се губи този човек?

Бернт Бранхауг повъртя чашата в ръката си и още веднъж погледна часовника. Къде, по дяволите, се губи тази жена?

Разбраха се за осем часа, а сега вече е почти осем и четвърт. Гаврътна питието и си наля ново от бутилката уиски, която му донесоха от рецепцията. „Джеймсън“. Единственото хубаво нещо, идвало някога от Ирландия. Наля си пак. Днес денят бе отвратителен. Заради заглавието в „Дагбладе“ телефонът не спря да звъни. Много хора наистина го подкрепиха, но накрая той се обади на редактора на новините в „Дагбладе“, негов стар приятел от студентските години, и направо му каза, че е бил цитиран некоректно. Стигна се дотам да им обещае поверителна информация за гафовете на вътрешния министър на последната среща на Европейското икономическо пространство. Редакторът помоли за време да помисли. След един час се обади.

Наташа — оказа се — била нова в занаята и признала, че може и да е разбрала Бранхауг погрешно. Нямало да правят официално опровержение, но нямало и да продължат да нищят случая. Останките от достойнството му бяха спасени.

Бранхауг отпи голяма глътка, завъртя уискито в уста, усети грубия му и същевременно мек аромат в носната си кухина. Огледа се. Колко ли нощи е прекарал тук? Колко ли пъти се е събуждал в прекалено мекото легло с огромни размери с леко главоболие, след като предната вечер е прекалил с питиетата? И е молил жената до себе си, ако тя все още е била там, да слезе с асансьора до залата за закуска на втория етаж и оттам — пеш до рецепцията, та да изглежда все едно идва от работна закуска, а не от стаите за гости. Само за всеки случай.

Наля си още от питието.

С Ракел щеше да е по-различно. Няма да я праща до залата за закуска.

На вратата се почука леко. Той стана, хвърли за последно поглед към рядко оригиналната кувертюра на леглото в жълто и златисто, усети лек пристъп на тревога, но го пропъди на мига и извървя четирите крачки до вратата. Огледа се в огледалото в преддверието, прокара език по белите си предни зъби, навлажни показалеца си и оправи с него веждите си. После отвори вратата.

Тя стоеше облегната на стената с разкопчано палто. Под него носеше червена вълнена рокля. Бе я помолил да си облече нещо в червено. Клепачите й бяха натежали и тя се усмихваше леко и иронично. Бранхауг се изненада — не беше я виждал такава преди. Сякаш бе пила алкохол или взела някакви хапчета — очите й го гледаха безизразно и той едва позна гласа й, когато тя промърмори нещо в смисъл, че почти се е изгубила. Хвана я под ръка, но тя се отскубна, затова той я поведе към стаята, сложил длан на талията й. Тя се отпусна тежко на канапето.

— Питие? — попита той.

— Естествено — отвърна носово тя. — Или може би предпочиташ да се съблека веднага?

Бранхауг й наля уиски, без да отговори. Разбираше какво се опитва да постигне тя. Но ако тя се надява да му развали удоволствието, като се преструва на купена, то много се заблуждава. Е, да, би предпочел тя да влезе в ролята, която играеха завоеванията му от Външно министерство — невинно момиче, паднало в плен на неустоимия чар на шефа и на неговата уверена, мъжествена чувственост. По-важно е, че ще изпълни желанията му. Той е твърде стар, за да вярва в романтичните подбуди на хората. Отличава ги единствено целта: власт, кариера или родителски права върху сина.

Никога не се измъчваше от мисълта, че жените се оставяха да ги заслепи именно шефът. Защото и той бе такъв. Той бе Бернт Бранхауг, съветник във Външно министерство. Мамка му, та той посвети целия си живот на тази кауза. Нещата не се променят, ако Ракел се е дрогирала и се предлага като курва.

— Съжалявам, но трябва да спя с теб — той пусна две бучки лед в чашата й. — Като ме опознаеш ще разбереш всичко по-добре. Но нека все пак ти дам един вид урок, та да добиеш представа как съм устроен.

Подаде й чашата.

— Едни мъже минават през живота на четири крака с нос, забит в земята, и се задоволяват с трохите. Другите се изправяме на два крака, отиваме до масата и намираме мястото, което ни се полага по право. Ние сме малцинство, защото изборът ни на житейска стратегия изисква понякога да сме брутални, а тази бруталност налага необходимост да проявяваме решителност и да се откъснем от нашето социалдемократично, егалитарно възпитание. Но между тази възможност и пълзенето аз предпочитам да скъсам с тесногръдия морал, негоден да направи отделни действия перспективни.

Тя не отговори, само пресуша питието.

— Хуле никога не е представлявал проблем за теб — подхвърли тя. — Двамата сме просто добри приятели.

— Лъжеш, струва ми се — погледна я той и колебливо напълни подадената му в чаша. — А аз не искам да те деля с друг. Не ме разбирай погрешно: когато поставих условието да преустановиш контактите с Хуле, това не бе свързано толкова с проява на ревност; свързано е с принципите ми за чистоплътност. Независимо от всичко, малко престой в Швеция или там, където го изпрати Майрик, няма да му навреди.

Бранхауг се изсмя.

— Защо ме гледаш така, Ракел? Не съм крал Давид, а Хуле не е… как каза, че му беше името на онзи, дето по заповед на крал Давид генералите изпратили на предната бойна линия?

— Урия — измърмори тя.

— Точно така. Той е умрял на фронта, нали?

— Иначе историята нямаше да бъде хубава — каза тя с устни в чашата.

— Чудесно. Но тук никой няма да умира. И ако не ме лъже паметта, крал Давид и Витсавее са живели относително щастливо след това.

Бранхауг седна до нея на канапето и повдигна с пръст брадичката й.

— Я ми кажи, Ракел, как така знаеш толкова много неща за Библията?

— Добро възпитание — тя се отскубна и си съблече роклята през главата. Той преглътна с усилие и я заразглежда. Беше прекрасна. В бяло бельо. Изрично я помоли да облече бяло бельо. Подчертаваше златистия й загар. По нищо не личеше, че е раждала. Но фактът, че е родила дете, че е доказано плодовита, че е хранила сина си от своята гръд, я правеше само още по-привлекателна в очите на Бернт Бранхауг. Тя беше съвършена.

— За никъде не бързаме — сложи ръка на коляното й той. Лицето й не издаваше нищо, но усети как тя се вцепени.

— Прави каквото искаш — повдигна рамене тя.

— Не искаш ли първо да видиш писмото?

Той посочи с глава към масата, където лежеше кафяв плик с печата на руския посланик. В краткото си писмо посланик Владимир Александров съобщаваше на Ракел Фауке, че руските власти я молят да не взима под внимание по-рано изпратената й призовка за процеса за родителските права над Олег Фауке Госев. Целият случай е отложен за неопределено време заради многото дела в руските съдилища. Не беше лесно. Наложи се Бранхауг да напомни на Александров за няколкото услуги, които руският посланик му дължеше. И освен това да му обещае още няколко жеста. Някои от тях се движеха по самия ръб на правомощията, с които разполагаше норвежки шеф във Външно министерство.

— Разчитам на думата ти — кимна тя. — Може ли да приключваме?

Почти не мигна, когато ръката му докосна бузата й, но главата й се клатеше като на парцалена кукла.

Бранхауг потърка ръката си, докато я наблюдаваше замислено.

— Ти си умна жена, Ракел — подхвана той. — Затова разбираш, предполагам, че това е нещо временно; все още има половин година, докато случаят загуби давност. Нищо не пречи всеки момент да пристигне нова призовка, ще ми струва един телефонен разговор.

Погледна го и той най-после видя наченки на живот в безжизнените й очи.

— Тук е мястото да се извиниш — вметна той.

Гърдите й се повдигаха и пак се смъкваха, ноздрите й трепереха. Очите й бавно се наляха с влага.

— Е? — попита той.

— Извинявай — каза тя с глух глас.

— Говори по-високо.

— Извинявай.

Бранхауг се усмихна.

— Добре, де, добре, Ракел — избърса той сълза от бузата й. — Ще бъде хубаво. Само да ме опознаеш. Искам да станем приятели. Разбираш ли ме, Ракел?

Тя кимна.

— Сигурна ли си?

Тя изхлипа и пак кимна.

— Чудесно.

Той стана и си разкопча колана.

През тази необичайно студена нощ старецът се бе свил на кълбо в спалния чувал. Макар че лежеше върху дебел наръч вършина, студът от възвишението нахлуваше в тялото му. Краката му измръзнаха и се налагаше през няколко минути да се раздвижва насам-натам, за да не се вкочани и горната част на тялото му.

Всички прозорци на къщата все още светеха, но навън в падналия мрак той не виждаше вече почти нищо през оптичния мерник. Все пак не смяташе положението за безнадеждно. Ако мъжът се прибере тази вечер, ще дойде с кола, а външната лампа над гаражната порта, обърната към вратата, светеше. Старецът погледна през мерника. Без лампата да е много силна, осветяваше достатъчно гаражната порта, за да се открои фигурата му в мрака.

Старецът се обърна по гръб. Цареше тишина; щеше да чуе колата. Само дано не заспи. Болките изцедиха всичките му сили. Но няма да заспи. Никога не е заспивал на пост. Никога. Пак изпита омразата и се опита да се стопли от пламъка й. Тази беше различна, не като другата омраза, тлееща с нисък, постоянен пламък — таи я години наред, а тя го съсипваше и прогонваше новопоявилите се маловажни мисли, осигуряваше му перспектива и го караше да вижда нещата по-ясно. Тази нова омраза пламтеше силно; дори не бе сигурен дали той я контролира, или тя него. Знаеше едно: не бива да се оставя да го завлече, трябва да остане хладнокръвен.

Погледна звездното небе между смърчовете над себе си. Бе тихо. Съвсем тихо и толкова студено. Той ще умре. Всички ще умрат. Мисълта беше приятна и той се опита да се вкопчи в нея. После затвори очи.

Бранхауг се взираше в кристалния полилей на тавана. Ивица синя светлина от рекламата на немската компания „Блаупункт“ се отразяваше в призмите. Съвсем тихо. И толкова студено.

— Можеш да си тръгваш — измърмори той.

Не я погледна, само чу шума от отместената завивка и усети как леглото олекна. После я чу как се облича. Тя не пророни и дума. Не каза нищо нито когато той я заопипва, нито когато й заповяда да му направи френска любов. Само го гледаше с големи, отворени черни очи. Черни от страх. Или от омраза. Точно затова той се почувства толкова некомфортно, като не успя да…

Първоначално се престори, че всичко е наред, зачака потрепването. Мислеше си за други жени, с които е спал, за всичките случаи, когато нещата вървяха по мед и масло — нищо не се промени и след малко той я помоли да престане с френските ласки. Не искаше да й позволи да го унижава.

Тя се подчини като робот. Внимаваше да спази своята част от сделката — ни повече, ни по-малко. Остава половин година, докато изтече давността на делото за Олег. Достатъчно много време. Безсмислено е да се стресира, ще има и други дни, и други нощи.

Започна отначало, но явно сгреши, че пи толкова много — питиетата го направиха безчувствен към всякакъв вид ласки — и нейни, и негови.

Накара я да влезе във ваната, приготви по питие и за двамата. Топла вода, сапун. Дълго говори за красотата й. Тя не обели и дума. Беше толкова мълчалива. И толкова студена. Накрая водата изстина. Той я избърса и я занесе в леглото. Тя се разтрепери и той усети, че започва да реагира. Най-после. Ръцете му се плъзгаха все по-надолу. После пак видя очите й. Големи, черни, безжизнени. Погледът й стоеше забит някъде в тавана. И магията отново изчезна. Искаше му се да я удари, да влее насила живот в мъртвите й очи, да удря с длан, да вижда как кожата й пламва, гореща и зачервена.

Чу как тя взе писмото от масата и щракването от отварянето на чантата й.

— Следващия път няма да пием толкова — предупреди той. — Важи и за теб.

Тя не отговори.

— Следващата седмица, Ракел. На същото място, по същото време. Да не забравиш?

— Как бих могла? — попита тя. Вратата се отвори и тя изчезна.

Той стана, направи си нов коктейл. Вода и „Джеймсън“, единственото хубаво нещо, което… Изпи го на малки глътки. И пак си легна.

Наближаваше полунощ. Затвори очи, но сънят така и не идваше. От съседната стая чуваше слабо звука от телевизора. Ако беше телевизорът, де. Стоновете звучаха доста автентично. Полицейска сирена разцепи нощната тишина. Мамка му! Въртеше се, гърбът му вече съвсем се схвана от мекото легло. Тук винаги заспиваше трудно не само заради леглото, жълтата стая беше и си оставаше хотелска стая, чуждо място.

Среща в Ларвик — така каза на жена си. И както винаги, когато тя попита, той не можа да се сети в кой хотел ще отседнат. Дали пък не беше „Рика“? По-добре той да й се обади, ако не стане твърде късно, обеща той. Но знаеш как е с тези късни вечери, мила.

Е, тя няма от какво да се оплаче. Осигури й живот с доста по-висок стандарт от това, на което можеше да се надява с нейния произход. Благодарение на него видя света, живя в луксозни посланически жилища с голяма прислуга в едни от най-красивите градове на света, откри й се възможност да научи езици, да се среща с интересни хора. Никога през целия й живот не й се бе налагало да се бори за нещо. Какво щеше да прави, ако остане сама, тя, която никога не е работила? Той представлява житейската й опора, семейството й, накратко — всичко, с което е разполагала и разполага. Не, не се тревожи особено какво ще си помисли Елса.

И все пак. Точно сега мислеше именно за нея. Искаше му се да е там, заедно с нея. Топло, познато тяло до гърба му, ръка, която го обгръща.

Да, малко топлина след целия този студ.

Пак погледна часовника. Ще й каже, че вечерята е приключила рано и е решил да се прибере. Тя даже ще се зарадва, нали мрази да остава сама през нощта в голямата им къща.

Полежа малко и се заслуша в звуците от съседната стая.

После стана рязко и започна да се облича.

Старецът вече не е възрастен. И танцува. Бавен валс, а тя е опряла буза до врата му. Танцували са дълго време, изпотени са и кожата й е толкова гореща, че пари до неговата. Усеща как тя се усмихва. Иска му се този танц да не свършва. Просто да я прегръща, докато къщата изгори до основи, до зори, докато отворят очи и видят, че вече са на друго място.

Тя прошепва нещо, но музиката е твърде силна.

— Какво? — пита той и се навежда. Тя доближава устните си до ухото му.

— Събуди се — казва тя.

Той отвори очи. Премига няколко пъти в мрака, преди да види как дъхът му виси вкочанен и бял във въздуха пред него. Не е чул шума при идването на колата. Обърна се, изпъшка тихо и се опита да измъкне ръката изпод тялото си. Събуди го тракащият звук от гаражната порта. Чу как колата рязко потегли и видя как мракът в гаража погълна синьото волво. Почувства дясната си ръка изтръпнала. След няколко секунди мъжът ще излезе, ще застане на осветеното място, ще затвори вратата на гаража и после… ще бъде твърде късно.

Старецът отчаяно се засуети с ципа на спалния чувал, извади лявата си ръка, адреналинът нахлу в кръвта му, но сънят все още не бе изчезнал подобно на слой памук, заглушаващ всички звуци, и му пречеше да вижда ясно. Чу как вратата на колата се затвори с трясък.

Успя да извади от чувала и двете си ръце, а за щастие звездите по безоблачното небе му осигуряваха достатъчно светлина, за да намери лесно пушката и да я нагласи. Бързо, бързо! Опря буза до студения приклад. Погледна през оптическия мерник. Премига, не виждаше нищо. С треперещи пръсти отвърза парцала около мерника, за да не се натрупа скреж по лещата му. Така! Пак опря буза до приклада. А сега какво?

Гаражът не беше на фокус, вероятно погрешно е нагласил обектива за промяната на фокусното разстояние. Чу как вратата на гаража се затвори. Завъртя обектива — мъжът долу вече попадна във фокуса. Висок, широкоплещест мъж в черно вълнено палто. Стоеше с гръб. Старецът премига два пъти. Сънят все още се стелеше пред очите му, подобно на лека мъгла.

Изчакваше мъжът да бе обърне, за да е сто процента сигурен, че е същият човек. Пръстът му се уви около спусъка, внимателно го подръпна. Щеше да бъде по-лесно с оръжие, с което се е упражнявал години наред, тогава щеше да носи пусковия механизъм на оръжието в кръвта си и всичките му движения щяха да бъдат автоматизирани. Съсредоточи се върху дишането си. Не е трудно да убиеш човек. Не и ако си се упражнявал. В началото на битката при Гетисбърг през 1863 година94 две роти с новобранци стояли на разстояние петдесет метра една от друга и произвеждали изстрел след изстрел, без да улучат някого — не защото били лоши стрелци, а защото всеки стрелял над главите на врага. Чисто и просто не били преодолели психическата бариера, каквато представлява убийството на човек. Но щом веднъж са го сторили…

Мъжът пред гаража се обърна. През оптическия мерник изглеждаше, че гледа точно към стареца. Беше същият, нямаше съмнение. Горната част на тялото му изпълваше почти целия кръст на мерника. Мъглата в главата на стареца се разсейваше. Затаи дъх и дръпна спусъка бавно и спокойно. Трябваше да улучи при първия изстрел, защото извън светлия кръг до гаража бе тъмно като в рог. Времето сякаш спря. Бернт Бранхауг беше мъртвец. Мозъкът на стареца вече работеше безотказно.

Точно затова усещането, че е сгрешал, изпревари за частица от секундата осъзнаването на грешката. Спусъкът не помръдна. Старият усили натиска, но така и не успя да дръпне спусъка. Предпазителят. Старецът знаеше, че вече е твърде късно. Напипа предпазителя с палец, вдигна го, после се втренчи през мерника в празното осветено място. Бранхауг бе изчезнал на път към входната врата от другата страна на къщата, откъм пътя.

Старецът замижа. Сърцето му биеше като чук под ребрата му. Изпусна въздуха от наболяващите го дробове. Бе заспал. Пак замижа. Всичко около него сякаш се размиваше в мъгла. Предаде каузата. Удари с голия си юмрук по земята. Едва когато първата топла сълза падна върху опаката страна на ръката му, той разбра, че плаче.

Седемдесет и трета глава

Хари се събуди.

Отне му секунда да осъзнае къде се намира. След като вчера следобед се прибра в апартамента, първо си помисли, че ще бъде невъзможно да спи тук. Само една тънка стена и обикновено стъкло делеше спалнята от оживеното шосе отвън. Но щом магазинът „ИКА“ от отсрещната страна на пътя затвори вечерта, мястото се превърна в пълно мъртвило. Почти не минаваха коли, а хората сякаш се изпариха.

Хари си купи пица „Грандиоса“ от „ИКА“ и я стопли във фурната. Ама че странно бе да си в Швеция и да ядеш италианска храна, приготвена в Норвегия. После пусна прашния телевизор, поставен върху каса бира в ъгъла. Телевизорът явно не беше в ред, защото всички хора на екрана имаха странен зелен слой по лицата си. Изгледа документален филм за едно момиче, разказващо за брат си, който по време на юношеството й през седемдесетте обикалял по света и й пращал писма: от убежища на бездомници в Париж, от кибуц в Израел, от пътуване с влак в Индия, на ръба на отчаянието в Копенхаген. Няколко кратки кадъра, повече неми картини, глас зад кадър и странно меланхоличен, тъжен разказ. Сигурно го е сънувал, защото пред очите му още плуваха лицата и местата от филма.

Събуди го звук от окаченото над кухненския стол палто. Силното звънене отекваше в стените на голата стая. Вечерта включи отоплението на най-високата степен и въпреки това замръзваше под тънката завивка. Стъпи на студения линолеум и извади мобилния телефон от вътрешния джоб на палтото.

— Ало?

Никой не отговори.

— Ало?

От другата страна на линията се чу ваше само нечие дишане.

— Ти ли си, Сьос?

В бързината се сещаше единствено за нея: тя имаше номера му и би му звъннала посред нощ.

— Всичко наред ли е? Как е Хелге?

Обзет от известни съмнения, повери птичката на Сьос, но тя толкова се зарадва и обеща да се грижи добре за нея. Но това не беше Сьос. Тя не диша така. А и би му отговорила.

— Кой е на телефона?

Все още никакъв отговор.

Понечи да затвори, но чу леко хлипане. От другата страна някой задиша на пресекулки, сякаш се готвеше да заплаче. Хари седна на канапето, което служеше и за легло. В цепнатината между тънките сини завеси виждаше неонова табела с надпис „ИКА“.

Хари извади цигара от кутията върху ниската масичка до канапето, запали я и смукна жадно, докато слушаше как треперещият дъх премина в тихо хлипане.

— Няма нищо, няма нищо — прошепна той.

Навън се чу шум от преминаваща кола. Сигурно волво, помисли си Хари. Дръпна завивката върху краката си. После разказа историята за момичето и големия й брат, както си я спомняше. Когато свърши, тя вече не плачеше; малко след това й пожела лека нощ и връзката се разпадна.

В осем часа мобилният му телефон звънна за втори път; навън се бе развиделило. Хари намери апарата под завивката, между краката си. Обаждаше се Майрик. Звучеше стресиран.

— Веднага се прибирай в Осло — нареди той. — Изглежда тази твоя пушка „Мерклин“ отново е влязла в употреба.