Червеношийката

Седемдесет и четвърта глава

Хари веднага разпозна Бернт Бранхауг. Усмихваше се широко и гледаше Хари с изцъклени очи.

— Защо се усмихва? — попита Хари.

— Не питай мен — отвърна Кпеметсен. — Лицевите мускули се вцепеняват и хората придобиват всевъзможни странни физиономии. Понякога при нас идват родители, които не успяват да разпознаят децата си, понеже са много променени.

Операционната маса с положения върху нея труп се намираше в средата на бялата зала за аутопсия. Клеметсен дръпна чаршафа, за да видят останалата част от тялото. Халвуршен рязко се извърна. Не прие предложения от Хари спрей срещу миризмата, преди да влязат. Но понеже температурата в зала номер 4 в Института по съдебна медицина на Държавната болница не надвишаваше дванадесет градуса, миризмата изобщо не беше толкова ужасна. Халвуршен се задави.

— Съгласен съм — обади се Кнют Клеметсен. — Гледката не е приятна.

Хари кимна. Клеметсен, добър патолог и тактичен мъж, сигурно разбра, че Халвуршен е новобранец, и не искаше да го поставя в неудобно положение. Бранхауг не изглеждаше по-зле от повечето трупове. Тоест, от близнаците, престояли цяла седмица под водата; от осемнадесетгодишния младеж, загинал в катастрофа, опитвайки се да се изплъзне с двеста километра в час на полицаите; от наркоманката, облякла на голо шушляково яке и после го запалила. Хари бе видял много такива, а Бернт Бранхауг нямаше шансове да попадне в класацията му на десетте най-зле изглеждащи трупа. Но несъмнено за застрелян с един куршум в гърба, Бернт Бранхауг имаше ужасен вид. В гръдния му кош зееше дупка от излезлия куршум — достатъчно голяма, за да побере юмрука на Хари.

— Значи куршумът го е уцелил в гърба? — попита Хари.

— Точно между плешките, малко от горната част и долу. На влизане е разкъсал гръбначния стълб, а на излизане гръдната кост. Както виждаш липсват части, намерихме следи от нея по седалката на колата.

— На седалката ли?

— Да, тъкмо е отварял вратата на гаража, сигурно е щял да шофира до службата. Куршумът е минал напряко през него, през предното и през задното стъкло на колата и се е спрял най-отзад в стената на гаража. Едва-едва.

— Какъв куршум е бил? — попита Халвуршен, видимо окопитил се.

— Балистичните експерти ще ти отговорят точно какъв — отвърна Кпеметсен. — Но е действал като нещо средно между „дум-дум“95 и каменарско шило. Нещо подобно съм виждал единствено като бях на мисия на ООН в Хърватия през 1991 година.

— Сингапурски куршум — обади се Хари. — Откриха останките на половин сантиметър дълбочина в стената. Празната гилза намериха в гората; същия вид празни гилзи открих в Силян тази зима. Затова ми позвъниха веднага. Какво друго ще ни кажеш Клеметсен?

Почти нямаше какво друго да се каже. Аутопсията започнала със задължителното според разпоредбите присъствие на КРИПОС. Причината за смъртта била очевидна и освен нея имало два момента, заслужаващи да се споменат — в кръвта му имало следи от алкохол, а под нокътя на десния му среден пръст открили секрет от полови органи.

— На жена му ли е? — попита Халвуршен.

— От Техническия ще разберат — Клеметсен погледна младия полицай над очилата си. — Ако пожелаят, де. Освен ако според вас не е от съществено значение за разследването, може би не е наложително да й задавате такива въпроси точно сега.

Хари кимна.

Тръгнаха с колата към жилището на Бранхауг.

— Ама че грозна къща — подхвърли Халвуршен.

Позвъниха. След доста време им отвори силно гримирана около петдесетгодишна жена.

— Елса Бранхауг?

— Аз съм сестра й. За какво става дума?

Хари показа полицейската си карта.

— Още въпроси ли имате? — попита сестрата със сподавен гняв. Хари кимна и вече предчувстваше какво ще се случи.

— Честна дума! Тя е напълно изтощена и няма да й върнете мъжа, като…

— Извинете, но ние не мислим за съпруга й — прекъсна я с учтив тон Хари. — Той е мъртъв. Мислим за следващите жертви. Искаме онова, което преживява госпожа Бранхауг да не сполети други хора.

Сестрата остана със зяпнала уста — не знаеше как да продължи изречението си. Хари й се притече на помощ, като я попита дали да се събуят, преди да влязат.

Госпожа Бранхауг не изглеждаше толкова изтощена, колкото сестра й искаше да я представи. Седеше на канапето и гледаше в пространството, но Хари забеляза плетивото, което се подаваше изпод декоративната възглавничка. Не че има нещо лошо в това да плетеш, макар току-що да са убили мъжа ти. Като се замисли, Хари осъзна, че може би е даже естествено. Нещо познато, за което да се хванеш, когато целият останал свят се сгромолясва пред очите ти.

— Довечера заминавам — уведоми ги тя. — При сестра ми.

— На първо време е наредено да ви охранява полицай — подхвана Хари. — В случай, че…

— В случай, че искат да убият и мен — довърша тя и кимна.

— Така ли мислите? — включи се Халвуршен. — И кои са в такъв случай „те“?

Тя вдигна рамене. Загледа се през прозореца към бледата дневна светлина, нахлуваща в стаята.

— От КРИПОС са били тук и са ви питали за това — пак взе думата Хари. — Но не знам дали съпругът ви е получавал заплахи след вчерашната публикация в „Дагбладе“?

— Тук не е звънял никой. Но в указателя фигурира само моето име. Бернт пожела така. По-добре питайте във Външно министерство дали някой се е обаждал там.

— Направихме го — Халвуршен хвърли бегъл поглед към Хари. — В момента проследяваме всички разговори с кабинета му от вчерашния ден.

Халвуршен разпита за потенциални врагове на мъжа й, но тя нямаше какво да сподели.

Хари слуша известно време и изведнъж му хрумна нещо.

— Абсолютно никакви обаждания ли нямаше вчера?

— Е, имаше май — позапъна се тя. — Поне две-три.

— Кой се обади?

— Сестра ми. Бернт. И от някаква агенция за проучване на общественото мнение, ако не ме лъже паметта.

— За какво ви анкетираха?

— Не мен. Питаха за Бернт. Нали имат такива списъци с възраст и пол…

— Търсели са Бернт Бранхауг ли?

— Да…

— При проучване на общественото мнение не се работи с имена. Чухте ли някакъв шум?

— Какво имате предвид?

— Ами обикновено анкетьорите седят в големи офиси, където има много хора.

— Така беше — спомни си тя. — Но…

— Какво но?

— Не беше такъв шум, какъвто имате предвид. Беше… различен.

— Кога ви се обадиха?

— Около дванадесет. Обясних, че ще си дойде следобед. Забравих, че Бернт щеше да ходи до Ларвик на вечерята със съветника по външна търговия.

— Тъй като Бернт не фигурира в указателя, не се ли досетихте, че може да се обажда някой, който звъни на всички с името Бранхауг, за да открие къде живее съпругът ви? И да научи кога ще се прибере вкъщи?

— Не разбирам…

— Социологическите агенции не звънят посред работния ден, за да питат за мъж в трудоспособна възраст.

Хари се обърна към Халвуршен.

— Свържи се с „Теленур“ да видим дали ще ни кажат от кой номер са се обадили.

— Извинете, госпожо Бранхауг — обърна се към нея Халвуршен. — Забелязах в коридора нов телефон, марка „Аском“. И аз имам същия у дома. Последните десет обаждания се запаметяват с номер и време на повикването. Мога ли…

Хари погледна одобрително Халвуршен, преди младият полицай да се изправи. Сестрата на госпожа Бранхауг го последва в коридора.

— Бернт бе някак старомоден — госпожа Бранхауг се усмихна горчиво към Хари. — Но обичаше да си купува модерни неща. Телефони и такива работи.

— Колко старомоден бе по отношение на съпружеската вярност, госпожо Бранхауг?

Главата й подскочи.

— Не е зле да обсъдим темата насаме — каза Хари. — КРИПОС са проверили показанията ви от по-рано днес. Вчера вашият съпруг не е бил в Ларвик в компанията на човек от Съвета по външна търговия. Знаехте ли, че Външно министерство разполага със стая в хотел „Континентал“?

— Не.

— Началникът ми в ПСС ми го напомни днес сутринта. Оказва се, че съпругът ви е отишъл там вчера следобед. Не знаем дали е бил сам, или с компания, но човек започва да се замисля, щом някой лъже жена си и отива да пренощува в хотел.

Хари я наблюдаваше. Лицето й претърпя метаморфозата от гняв към отчаяние, после примирение и… смях. Прозвуча като сподавено ридание.

— Не би трябвало да се изненадвам — призна тя. — Ако е необходимо да се знае, той беше страшно модерен в тази област. Без да разбирам какво общо има това случая.

— Може това да е предоставило мотив на някои ревнив съпруг да го убие — обясни Хари.

— Тогава и аз бих имала мотив, господин Хуле. Замислихте ли се за това? Когато живеехме в Нигерия, поръчковото убийство струваше сто крони — засмя се тя със същия горчив смях. — Но според вас мотивът не е ли свързан с изявлението му в „Дагбладе“?

— Проверяваме всички възможности.

— Срещаше се с жени от службата му — продължи тя. Не знам всичко, естествено, но веднъж го спипах на местопрестъплението. И тогава схванах по какъв модел е действал по-рано. Но убийство? — Тя поклати глава. — Днес никой не застрелва хората за такова провинение, нали?

Погледна Хари въпросително, но той не съобрази какво да й отговори. През стъклената врата към коридора те чуха тихия глас на Халвуршен. Хари се изкашля:

— Знаете ли дали е имал скорошна любовна авантюра с някоя жена?

Тя поклати глава.

— Попитайте във Външно министерство. Там хората са много особени. Съвсем сигурно някои ще бъдат повече от щастливи да ви насочат.

Каза го без горчивина, като факт.

Двамата вдигнаха очи, когато Халвуршен влезе в хола.

— Странно — възкликна той. — Звънили са ви в 12.24, госпожо Бранхауг. Но не вчера, а онзи ден.

— А, да, вероятно съм се объркала — махна с ръка тя. — Да, да, в такъв случай не е свързано с убийството.

— Може би не — продължи Халвуршен. — Все пак проверих номера в информационната служба. Обаждането е от монетен телефонен автомат. От ресторант „Скрьодер“.

— От ресторант ли? — изненада се тя. — Е, това обяснява шума в далечината. Дали…

— Не е задължително да има връзка с убийството на съпруга ви — Хари се изправи. — В „Скрьодер“ ходят много странни хора.

Последва ги надолу по стълбите. Над хребета зад тях в сивия следобед се стелеха ниски облаци. Госпожа Бранхауг стоеше със скръстени ръце, сякаш замръзваше.

— Тук е толкова мрачно — сподели тя. — Забелязахте ли?

Полицаите на местопрестъплението все още претърсваха педя по педя района около импровизираната колиба, където откриха празната гилза, когато Хари и Халвуршен се приближиха сред пирена.

— Ей, вие там! — извика глас, щом двамата се мушнаха под жълтите полицейски ленти.

— Полицаи сме — отвърна Хари.

— Няма значение! — извика в отговор същият глас, ще изчакате, докато приключим.

Гласът бе на Вебер. Носеше ботуши с кончове и смешен жълт дъждобран Хари и Халвуршен се прехвърлиха от другата страна на лентите.

— Здрасти, Вебер — поздрави Хари.

— Нямам време — отвърна той и махна с ръка.

— Ще отнеме минута.

Вебер се приближи с широки крачки и очевидно раздразнено изражение.

— Какво искаш? — извика той от двадесетина метра.

— Колко време е чакал?

— Мъжът горе ли? Нямам представа.

— Хайде де, Вебер. Предположи.

— Вие ли работите по случая, или КРИПОС?

— И двата отдела. Все още не сме се координирали.

— И се опитваш да ме убедиш, че ще успеете?

Хари се усмихна и си извади цигара.

— Неведнъж си проявявал завидна далновидност, Вебер.

— Зарежи подмазването, Хари. Кое е това момче?

— Халвуршен — представи го Хари, преди самият Халвуршен да успее да се обади.

— Чуй ме, Халвуршен — поде Вебер, докато наблюдаваше Хари, без да се опитва да скрие отвращението си. — Пушенето е свинщина и неотменимо доказателство, че хората се стремят към едно-единствено нещо в този живот — към удоволствието. Човекът, който е дебнел тук, е оставил след себе си в полупразна бутилка от оранжада „Соло“ осем угарки от цигари. Без филтър. Такива пушачи не пушат по две цигари на ден; предполагам, че е бил тук най-много едно денонощие, освен ако не ги е свършил по-рано. Чупил е съчки от най-ниските клони, където дъждът не е достигнал. Въпреки това по покрива на скривалището му има мокри съчки.

Последно валя в три часа вчера следобед.

— Значи е стоял тук някъде между осем и три вчера през деня? — уточни Халвуршен.

— Далеч ще стигне Халвуршен — лаконично отбеляза Вебер, без да откъсва поглед от Хари. — Особено като се има предвид каква конкуренция ще има в гилдията. Само по-зле става, мамка му. Виждал ли си какви хора приемат в полицейското училище днес? Дори учителските институти разполагат с гении в сравнение с боклуците, които идва при нас.

Изведнъж Вебер забрави, че няма време, и започна надълго и нашироко да прогнозира мрачните перспективи пред състава на блюстителите на реда.

— Дали някой в квартала е забелязал нещо необичайно? — побърза да попита Хари, когато Вебер спря, за да си поеме дъх.

— Четирима полицаи обикалят и звънят по къщите, но повечето хора се прибират от работа доста по-късно. Нищо няма да открият.

— Защо?

— Не допускат да се е показал в района. По-рано днес пуснахме куче: вървя по следите му повече от километър навътре в гората и спря на една пътечка. Оттам изгубиха следите. Предполагам, че е дошъл и си е тръгнал по един и същи маршрут, през мрежата от пътеки между езерата Согнсван и Маридалсване. Може да е оставил колата си поне на дузина паркинги за туристи в района. Хиляди хора ходят на поход всеки ден, поне половината от тях с торба на гърба. Ясно?

— Ясно.

— А сега сигурно ще ме питаш дали сме открили пръстови отпечатъци.

— Ами…

— Не ставай смешен.

— Ами бутилката от „Соло“?

Вебер поклати глава.

— Няма отпечатъци. Никакви. За дългото време, което е прекарал тук, е оставил смайващо малко следи. Продължаваме да търсим, но съм почти сигурен, че ще разполагаме само с отпечатъка от обувката и няколко влакна.

— Плюс празната гилза.

— Оставил я е съвсем умишлено. Всичко друго е почистено твърде старателно.

— Хм. Примерно като предупреждение. Какво мислиш?

— Аз ли какво мисля? Мислех, че само на вас младите ви дават акъл, поне такова впечатление се опитват да насадят в полицията днес.

— Аха. Благодаря за помощта, Вебер.

— И откажи цигарите, Хари.

— Доста строг човек — отбеляза Халвуршен в колата на път към центъра.

— Вебер понякога е много серт — съгласи се Хари. Но си разбира от работата.

Халвуршен забарабани такта на беззвучно парче по арматурното табло.

— Сега накъде? — попита той.

— Към „Континентал“.

КРИПОС позвъниха в хотел „Континентал“ петнадесет минути след като персоналът бе почистил и сменил спалното бельо в стаята на Бранхауг. Никой не бе забелязал дали Бранхауг е имал посещение. Знаеха само, че си е тръгнал около полунощ. Сега Хари стоеше на рецепцията и пушеше поредната си цигара, докато дежурният администратор от снощи кършеше ръце с нещастно изражение.

— Та ние разбрахме, че Бранхауг е застрелян едва през късния предобед. Иначе щяхме да се досетим да не пипаме стаята му.

Хари кимна и дръпна за последно от цигарата. Хотелската стая не беше местопрестъпление, просто представляваше интерес да се разбере дали по възглавницата има дълги руси косми и да се намери тази особа — евентуално последният човек, разговарял с Бранхауг.

— Ами, да, значи няма друго, нали — администраторът се усмихваше така, сякаш всеки момент щеше да избухне в плач.

Хари не отговори. Забеляза, че шефът на рецепцията става толкова по-неспокоен, колкото по-неразговорливи са те с Халвуршен. Затова Хари мълчеше и чакаше, оглеждайки пепелта на цигарата си.

— Ъъъ… — замънка администраторът и поглади с ръка ревера си.

Хари стоеше безмълвен, Халвуршен — забил поглед в пода. Шефът на рецепцията не издържа и петнадесет секунди и се пропука.

— Но се случваше, разбира се, да приема гости в стаята си, това е ясно.

— Какви? — Хари не отмести поглед от пепелта на цигарата.

— Жени и мъже…

— Кого?

— Не знам точно. Не е наша работа с кого съветникът от Външното министерство иска да прекарва времето си.

— Сериозно?

Мълчание.

— Разбира се, случва се, ако се появи жена, очевидно не от гостите на хотела, да запишем до кой етаж взима асансьора.

— Ще я познаете ли?

— Да — дойде бързо, без колебание отговорът. — Страшно красива. И много пияна.

— Проститутка?

— Ако е такава, сигурно е елитна. А те обикновено са трезви. Е, не че знам кой знае колко за тези жени, та този хотел не е…

— Благодаря ви — каза Хари.

Този следобед южнякът повя неочаквано топло и когато Хари излезе от сградата на полицията след срещата с Майрик и госпожа полицейския началник, инстинктивно усети, че нещо се случва, че настъпва нов сезон.

И госпожа полицейският началник, и Майрик са познавали Бранхауг. Но само по работа, както и единият, и другият намериха сгоден случай да изтъкнат. Двамата шефове очевидно бяха разговаряли предварително на четири очи и в началото на срещата. Майрик категорично тегли чертата над разузнавателната мисия в Южна Швеция. Даже го направи с облекчение, помисли си Хари. После госпожа полицейският началник изложи своето становище и Хари разбра, че въпреки всичко подвизите му в Сидни и Банкок са направили впечатление и на ръководството в полицията.

— Типичен либеро.

Така госпожа полицейският началник нарече Хари. И сподели, че и сега искат да го използват като такъв.

Нов сезон. Топлият фьон освежи Хари и той си позволи да вземе такси, понеже още мъкнеше тежкия сак. Заключи вратата на апартамента си и първо погледна към телефонния секретар. Червеното око светеше. Не мигаше. Нямаше съобщения.

Получи от Линда поръчаните за копиране документи и през остатъка от вечерта прегледа всичко, с което разполагаха за убийствата на Халгрим Дале и Елен Йелтен. Не очакваше да открие нещо ново, но това му помагаше да мисли. Междувременно хвърляше поглед към телефона и се чудеше колко време ще издържи, преди да й се обади. Случаят „Бранхауг“ бе водещата вест и във вечерните новини. В полунощен легна. В един часа стана, дръпна щепсела на телефона и сложи апарата в хладилника. В три заспа.

Седемдесет и пета глава

— Е? — попита Мьолер, след като Хари и Халвуршен отпиха от кафето и Хари показа с недвусмислена гримаса какво мисли за него.

— Свързването на заглавието във вестника с покушението е погрешна следа; така мисля аз — обади се Хари.

— И защо? — Мьолер се облегна назад в стола.

— Според Вебер убиецът е бил в гората от ранните часове на деня, тоест най-много няколко часа след като е излязъл „Дагбладе“. Но това не е импулсивна постъпка, това е добре планирано покушение. В продължение на няколко дена въпросният извършител е знаел, че ще убие Бранхауг. Предприел е проучване, разбрал е кога се прибира и излиза Бранхауг, кое е най-подходящото място за стрелба, където рискът да бъде забелязан е най-малък, как да стигне дотам и как да се махне оттам, съобразил е стотици такива дребни детайли.

— Значи според теб нападателят си е набавил пушката „Мерклин“ именно с цел да извърши това покушение?

— Може би. А може би не.

— Благодаря, много ни помагаш — вкиснато изсумтя Мьолер.

— Искам само да кажа, че такова е вероятното обяснение. От друга страна, мащабите не се връзват, изглежда малко прекалено да внесеш нелегално най-скъпото оръжие за атентати на света, за да убиеш високопоставен, но все пак относително обикновен бюрократ без телохранител; впрочем без всякаква охрана около дома си. Атентаторът е могъл буквално да позвъни на вратата и да го застреля с пистолет от близко разстояние. Това е малко… като да…

Хари описа кръгчета с ръката си.

— … си изразходваш барута за дреболии — допълни Халвуршен.

— Точно така — съгласи се Хари.

— Хм — Мьолер затвори очи. — И как точно виждаш по-нататъшната си роля в разследването, Хари?

— Като вид либеро — усмихна се Хари. — Аз ще бъда онзи пич от ПСС, който действа соло, но може да поиска съдействие от всички други отдели при необходимост; ще докладвам само на Майрик, но ще имам достъп до всички документи по случая; ще задавам въпроси, но не съм длъжен да отговарям. И така нататък.

— Ами разрешението да убиваш на всичкото отгоре? — попита Мьолер. — И много бърза кола.

— Всъщност идеята не е моя — отвърна Хари. — Майрик току-що говори с началника на полицията.

— С началника на полицията ли?

— Мда. Сигурно през деня ще получиш писмо по електронната поща за подробностите. Случаят „Бранхауг“ отсега нататък се ползва с предимство и госпожа началникът на полицията не иска да остане нито един неизпробван метод. По този начин работят във ФБР: няколко малки групи с частично припокриващи се задачи, за да се избегне едностранчивото мислене, което се появява при по-мащабните случаи. Сигурно си чел за това.

— Не.

— Смисълът е, че макар някои задачи да се дублират и понякога различните групи да извършват еднаква разследваща дейност, недостатъците се компенсират изцяло от предимствата на различните гледни точки и подходи.

— Благодаря — иронично го изгледа Мьолер. — И какво общо има това с теб, защо си тук?

— Понеже, както споменах, имам право да искам съдействие от други…

— … отдели в случай на необходимост. Това вече го чух. Изплюй камъчето, Хари.

Хари кимна към Халвуршен, който се усмихна малко глуповато на Мьолер. Мьолер простена:

— Моля те, Хари! Знаеш колко сме зле с персонала в Отдела за борба с насилието.

— Обещавам ти да ти го върна в добро състояние.

— Казах „не“!

Хари мълчеше. Чакаше и усукваше пръсти, наблюдавайки несполучливата репродукция на „Замъка Сория Мория“ на стената над етажерката с книги.

— Кога ще ми го върнеш? — попита Мьолер.

— Веднага щом приключим със случая.

— Веднага щом… Това са думи на шеф на отдел към старши полицейски инспектор, Хари. А не обратното.

Хари вдигна рамене.

— Извинявай, шефе.

Седемдесет и шеста глава

Сърцето й блъскаше като бясна шевна машина. Вдигна слушалката.

— Здравей, Сигне — каза гласът. — Аз съм.

Тя усети как плачът веднага стегна гърлото й.

— Престанете — прошепна тя. — Моля ви.

— Вярна и в смъртта. Ти го каза, Сигне.

— Ще повикам съпруга си.

Гласът тихо се засмя.

— Но той не си е у дома, нали?

Тя стисна конвулсивно слушалката, та чак ръката я заболя. Откъде знае той, че Евен не е вкъщи? И как така се обажда само когато Евен е навън?

При следващата мисъл сякаш някой я стисна за гърлото; не можеше да си поеме дъх и й причерня. Ами ако се обажда от място, откъдето вижда къщата им, откъдето гледа кога Евен излиза? Не, не, не. С усилие на волята тя успя да си възвърне присъствието на духа и се съсредоточи върху дишането си. Не дишай твърде бързо, а дълбоко и спокойно, каза си тя. Така говореше на ранените войници, когато ги донасяха от окопите; те ридаеха, изпаднали в паника и хипервентилирани. Тя овладя страха си. И по звуците в далечината разбра, че той звъни от място, където са се събрали много хора. Тук, в квартала, има само жилищни сгради.

— Беше толкова красива в медицинската си униформа, Сигне — продължи гласът. — Така безупречно чиста и бяла. Бяла, точно като Улаф Линдвиг в бялата си куртка, нали си го спомняш? Ти бе толкова чиста, че не допуснах вероятността да ни предадеш, не те мислех за такава. Мислех, че си като Улаф Линдвиг Видях как го докосваше, как го милваше по косата, Сигне. Една нощ на лунната светлина. Ти и той бяхте като два ангела, сякаш пратени от небето. Но сгреших. Впрочем знаеш ли — някои ангели не са пратени от небето, Сигне?

Тя не отговори. Мислите й раздробяваха чутото като воденичен поток. Имаше нещо, което го бе задействало. Гласът. Сега разбра. Той си преправяше гласа.

— Не — насили се да отговори тя.

— Така ли? А би трябвало. Аз съм такъв ангел.

— Даниел е мъртъв — каза тя.

От отсрещната страна настъпи мълчание. Чуваше се само дъхът, който се удряше в мембраната. После гласът пак се обади:

— Дойдох, за да съдя. Живи и мъртви.

После той захлопна слушалката.

Сигне затвори очи, стана и влезе в спалнята. Застана зад спуснатите завеси и се огледа в огледалото. Трепереше като трескава.

Седемдесет и седма глава

На Хари му трябваха двадесет минути, за да се премести в стария си кабинет. Необходимите му вещи се събраха в найлонов плик от „7-Илевън“. Първо изряза снимката на Бернт Бранхауг от „Дагбладе“. После я закачи на дъската до архивните снимки на Елен, Свере Улсен и Халгрим Дале. Четири момента. Изпрати Халвуршен в Министерството на външните работи, за да разпита и да се опита да разбере коя би могла да бъде жената от „Континентал“. Четирима души. Четири живота. Четири истории. Седна на разнебитения стол и ги заразглежда, но погледите им бяха втренчени безизразно в нищото.

Обади се на Сьос. Много й се искало да задържи Хелге поне още малко. Станали добри приятели, увери го тя. Хари й позволи, ако не забравя да храни синигерчето.

— То е женско — каза Сьос.

— Така ли, откъде знаеш?

— Проверихме с Хенрик.

Тъкмо щеш да попита как са го проверили, но си помисли, че предпочита да не разбира.

— Говорила ли си с татко?

Сьос отговори утвърдително, после попита Хари дали ще се вижда пак с онова момиче.

— С кое момиче?

— С онази, дето май бяхте ходили заедно на разходка. Дето има момченце.

— А, с нея ли. Не, едва ли ще се видим.

— Ама че гадно.

— Гадно ли? Та ти не я познаваш, Сьос.

— Гадно е, понеже ти си влюбен в нея.

Понякога Сьос казваше неща, които караха Хари да се чуди какво да й отговори. Уговориха се да отидат на кино някой ден. Хари попита дали е редно да поканят и Хенрик с тях. Май щяло да се наложи, понеже така стояли нещата, когато човек е обвързан, обясни Сьос. Казаха си „чао“ и Хари се замисли. Още не беше срещнал Ракел из коридорите на службата, но знаеше къде е кабинетът й. Взе решение и се изправи — трябва да поговори с нея веднага, не може да чака повече.

Линда му се усмихна, когато той влезе в ПСС.

— Вече се връщаш, сладур такъв?

— Само отивам за малко при Ракел.

— За малко, а, Хари? Ами нали ви видях на партито на отдела.

Хари усети с раздразнение как ушите му пламнаха заради дяволитата й усмивка, а сухият му, пресилен смях някак не прозвуча на място.

— По-добре да си спестиш разходката, Хари. Днес Ракел си е у дома. Болна. Момент, Хари — вдигна слушалката тя. — ПСС, мога ли да ви помогна?

Хари тъкмо излизаше, но Линда го повика.

— За теб е. Искаш ли да говориш? — подаде му слушалката тя.

— Хари Хуле ли е? — попита женски глас. Звучеше задъхана. Или изплашена.

— Да, аз съм.

— Обажда се Сигне Юл. Помогнете ми, Хуле. Той ще ме убие.

Зад жената Хари чу кучешки лай.

— Кой ще ви убие, госпожо Юл?

— Той е на път към дома ми. Знам, че е той. Той… той…

— Опитайте се да се успокоите, госпожо Юл. За какво говорите?

— Преправя си гласа, но този път го разпознах. Той знаеше, че погалих Улаф Линдвиг по косата в лазарета. Тогава разбрах. Боже мой, какво да правя?

— Сама ли сте?

— Да. Сама съм. Сам-самичка съм, разбирате ли?

Кучето до нея вече лаеше ожесточено.

— Можете ли да изтичате до съседите и да ни изчакате там, госпожо Юл? Кой е…

— Той ще ме намери! Ще ме намери навсякъде!

Тя изпадна в истерия. Хари закри слушалката с ръка и помоли Линда да се обади на централата, за да изпратят най-близката патрулка до къщата на семейство Юл. После заговори на Сигне Юл с надеждата тя да не забележи тревогата му:

— Ако не излезете, все пак заключете вратата, госпожо Юл. Кой…

— Не разбирате — настояваше тя. — Той… той… — Чу се сигнал. Заета линия. Връзката бе прекъснала.

— Мамка му! Извини ме, Линда. Кажи да побързат с колата. И да внимават, може да е влязъл човек с огнестрелно оръжие.

Хари се обади на информационната служба, взе номера на Юл и го набра. Все още даваше „заето“. Хари хвърли слушалката към Линда.

— Ако Майрик пита за мен, кажи, че съм тръгнал към къщата на Евен Юл.

Седемдесет и осма глава

Хари взе завоя и веднага видя полицейската кола пред къщата на Юл. Тихата улица с дървените къщи, локвите с разтопен лед, синята лампа, която бавно се въртеше върху покрива на автомобила, две любопитни деца на велосипеди — представляваше повторение на сцената пред къщата на Свере Улсен. Хари се молеше приликите да спрат дотук.

Паркира форда, излезе и тръгна бавно към портата. Затвори я зад себе си и чу, че някой излиза по стълбите.

— Вебер — изненада се Хари. — Пътищата ни пак се кръстосват.

— Така си е.

— Не знаех, че и ти караш патрулка.

— Не карам, знаеш го, мамка му. Но Бранхауг живее ей тук на склона и тъкмо се бяхме качили в колата, като пристигна съобщението по радиото.

— Какво става?

— Защо питаш мен? В къщата няма никого. Но вратата беше отворена.

— Огледахте ли наоколо?

— От мазето до тавана.

— Странно. Както виждам, и кучето не е тук.

— Псета и хора, всичко е изчезнало. Но изглежда някой е бил в мазето, защото прозорецът на вратата му е счупен.

— Аха — Хари погледна по протежение на улицата. Между къщите зърна очертанията на тенискорт. — Навярно е отишла при някоя съседка — измърмори Хари. — Така я посъветвах.

Вебер последва Хари в коридора, където млад полицай се оглеждаше в огледалото над масичката с телефона.

— Е, Муен, виждаш ли симптоми на интелигентен живот? — кисело попита Вебер.

Муен се обърна и кимна бързо на Хари.

— Мдам — премлясна Муен. — Не знам дали е интелигентен, или е само странен.

Посочи към огледалото. Другите двама се приближиха.

— Бинго — възкликна Вебер.

Големите червени букви по огледалото сякаш бяха написани с червило:

Хари почувства устата си като вътрешността на портокалова кора.

Стъклото на външната врата издрънча, когато някой рязко я отвори.

— Какво правите тук? — попита силуетът, застанал пред тях в контражур. — И къде е Бюре?

Беше Евен Юл.

Хари седеше до кухненската маса заедно с очевидно угрижения Евен Юл. Муен тръгна да обикаля из района, за да търси Сигне Юл и да разпитва дали някой е видял нещо. Вебер имаше спешни дела във връзка с убийството на Бранхауг и се наложи да тръгне с полицейската кола, но Хари обеща на Муен да го закара обратно в полицията.

— Тя винаги казваше къде отива, като излизаше навън — обясни Евен Юл. — Тоест, винаги казва.

— Почеркът на огледалото в коридора неин ли е?

— Не — отвърна той. — Или поне така ми се струва.

— А червилото?

Юл погледна Хари, без да му отговори.

— Беше изплашена, когато говорихме по телефона — обясни Хари. — Твърдеше, че някой иска да я убие. Имате ли представа кой би могъл да е?

— Да я убие ли?

— Така твърдеше тя.

— Никой не иска да убие Сигне.

— Никой ли?

— Да не сте полудели, човече?

— В такъв случай разбирате, че съм принуден да ви попитам дали съпругата вие психически нестабилна. Истерична.

Хари се увери, че Юл е чул думите му, едва когато поклати отрицателно глава.

— Добре — Хари се изправи. — Вижте дали ще се сетите за нещо, което да ни е от помощ. И не е зле да се обадите на всичките си приятели и роднини, където би могла да потърси убежище. Изпратих нейно описание за издирване, а Муен и аз ще проверим района. Засега няма какво друго да направим.

Хари затвори портата и видя упътилия се към него Муен. Той поклати глава.

— Хората не са ли видели поне някаква кола? — попита Хари.

— По това време на деня вкъщи има само пенсионери и майки с бебета.

— Пенсионерите са много наблюдателни.

— Очевидно не и тези. Ако изобщо се е случило нещо, заслужаващо внимание, де.

Нещо, заслужаващо внимание. Хари не знаеше защо, но звученето на тези думи отекна някъде отзад в мозъка му. Хлапетата на велосипедите бяха изчезнали. Той въздъхна.

— Да тръгваме.

Седемдесет и девета глава

Халвуршен говореше по телефона, когато Хари влезе в кабинета.

Направи знак, че му докладва разузнавач. Явно Халвуршен продължаваше опитите да разбере коя е жената от „Континентал“, а това означаваше само едно: претърпял е неуспех във Външно министерство. С изключение на купчина копия от архива върху бюрото на Халвуршен в кабинета им нямаше никакви други документи. Всичко освен случая „Мерклин“ беше разчистено.

— Значи няма — констатира Халвуршен. — Обади се, ако чуеш нещо, става ли?

Той затвори.

— Свърза ли се с доктор Ауне? — попита Хари и се отпусна на стола.

Халвуршен кимна и показа два пръста. Два часа. Хари погледна часовника. Ауне щеше да пристигне след двадесет минути.

— Намери ми снимка на Едвард Мускен — разпореди Хари и вдигна слушалката. Набра номера на Синдре Фауке, който се съгласи да се видят в три часа. После информира Халвуршен за изчезването на Сигне Юл.

— Дали има някаква връзка със случая „Бранхауг“? — попита Халвуршен.

— Не знам, но точно затова е наложително да поговорим с Ауне.

— Защо?

— Защото всичко започва да прилича на действия на побъркан човек. А в такъв случай ще имаме нужда от гид.

Ауне бе голям мъж в много отношения: с наднормено тегло, висок почти два метра и го смятаха за най-добрия психолог в страната в своята област. Тази област не беше патопсихология, но като умен мъж Ауне бе помагал на Хари в много случаи.

Той имаше дружелюбно, открито лице и Хари често си мислеше, че Ауне всъщност изглежда твърде човечен, твърде уязвим, твърде олрайт, за да се подвизава на бойното поле на човешката душевност, без да пострада. По този повод Ауне му отвърна, че и него, естествено, са го наранявали, но има ли някой, който да не страда?

Сега слушаше внимателно и съсредоточено обясненията на Хари. За заклания Халгрим Дале, за убийството на Елен Йелтен и за покушението над Бернт Бранхауг. Хари каза, че Евен Юл ги е посъветвал да търсят фронтовак — вероятно поради обстоятелството, че Бранхауг бе убит в деня след изявленията си за „Дагбладе“. Накрая Хари го осведоми и за изчезването на Сигне Юл.

Ауне постоя замислен известно време. Сумтеше и от време на време кимаше или поклащаше глава.

— Съмнявам се дали ще ти помогна кой знае колко — подхвана той. — Храна за размисъл ми дава единствено посланието върху огледалото. Напомня на визитна картичка и е много обичайно за серийните убийци, особено след няколко убийства, когато започват да се чувстват уверени и искат да засилят тръпката, предизвиквайки полицията.

— Болен ли е този човек, Ауне?

— Болестта е нещо относително. Всички сме болни, въпросът е до каква степен сме способни да се вместим в нормите на обществото за социално желателно поведение. Никое действие само по себе си не е симптом на болест, трябва да се има предвид контекстът, в който се извършва това действие. Повечето хора например контролират импулсите в средния мозък който се опитва да ни попречи да убиваме ближните си. Това е просто един от многото механизми, с които сме се сдобили вследствие на еволюцията, който предпазва вида ни. Но ако човек тренира достатъчно дълго, за да преодолее тази преграда, тя отслабва. Като при войниците например. Ако ти и аз изведнъж започнем да убиваме хора, има голяма вероятност да сме се разболели. Но това не е задължително, ако ти си наемен убиец или… полицай например.

— Значи ако става дума за войник — например някой, който се е сражавал на едната или на другата страна по време на войната — прагът на способността да отнеме живот е много по-нисък отколкото при друг; ако предположим, че и двамата са в добро психично здраве?

— И да, и не. Войникът е обучен да убива в ситуация на война и за да не бъде преградата налице, е нужно да усеща, че извършва убийството в същия контекст.

— Тоест да усеща, че все още се сражава във войната?

— Казано опростено — да. Но ако схваща така ситуацията, може да продължи да убива, без да е болен от медицинска гледна точка. Или поне не повече от всеки друг обикновен войник. В този случай говорим за изопачено възприемане на реалността, а това е нещо много субективно.

— Как така?

— Кой решава кое е истинско и реално, морално или неморално? Психолозите ли? Съдилищата ли? Или пък политиците?

— Ами все пак именно те решават — прецени Хари.

— Точно така — съгласи се Ауне. — Но ако усещаш, че властимащите те съдят произволно или несправедливо, тогава те изгубват моралния си авторитет в очите ти. Ако например задържат някого заради членството му в напълно законна партия, той ще потърси друг съдник. Ще обжалва пред по-висша инстанция, така да се каже.

— Господ е моят съдник — повтори Хари.

Ауне кимна.

— Какво предполагаш, че значи това, Ауне?

— Може да означава, че иска да обясни действията си. Че въпреки всичко чувства необходимост да бъде разбран. Знаеш ли, повечето хора имат нужда от това.

Хари мина покрай ресторант „Скрьодер“ на път към дома на Фауке.

Цареше предобедно затишие и Мая седеше на масата под телевизора с цигара и вестник. Хари й показа снимката на Едвард Мускен, която Халвуршен изнамери за впечатляващо кратко време, вероятно чрез Автомобилната администрация, издала на Мускен международна шофьорска книжка преди две години.

— Да, виждала съм я тая набръчкана муцуна — потвърди тя. — Но как да се сетя къде и кога? Сигурно се е отбивал тук няколко пъти, щом го помня, но не е от често идващите посетители.

— Дали някои от хората тук са разговаряли с него?

— Задаваш ми трудни въпроси, Хари.

— Някой се е обадил от тукашния телефонен автомат в дванадесет и половина в сряда. Не очаквам да го помниш, но има ли вероятност да е бил той?

Мая вдигна рамене.

— Има, разбира се. Но има вероятност и да е бил и дядо Коледа. Знаеш как е, Хари.

На път към жилището на Синдре Фауке Хари позвъни на Халвуршен и го помоли да открие Едвард Мускен.

— Да го арестувам ли?

— Не, не. Само провери алибито му за убийството на Бранхауг и за днешното изчезване на Сигне Юл.

Синдре Фауке имаше пепелявосив цвят на лицето, като отвори на Хари.

— Снощи дойде един приятел с бутилка уиски — обясни той и направи гримаса. — Вече не мога да пия такива неща. Не, ако можеше пак да стана на шейсет…

Усмихна се и отиде да свали свирещата кафеварка от котлона.

— Прочетох за убийството на този съветник във Външно министерство — извика той от кухнята. — Пишеше, че полицията не изключва да е свързано с изказванията му за фронтоваците. Вестник „Ве Ге“ твърди, че зад убийството стоят неонацисти. Наистина ли мислите така?

— „Ве Ге“ може би мисли така. Ние не мислим нищо и в такъв случай не изключваме нито една версия. Как върви книгата?

— Точно сега малко мудно. Но ако я довърша, ще отвори очите на някои хора. Поне така се окуражавам, за да разсея мъглата в дни като този.

Фауке постави кафеварката на ниската масичка между тях и се отпусна в креслото. Бе увил студена кърпа около кафеварката — стар трик от фронта, обясни той с хитра усмивка. Явно се надяваше Хари да попита какъв точно е номерът, но Хари нямаше време за това.

— Съпругата на Евен Юл е в неизвестност — съобщи той.

— Боже мой. Избягала ли е?

— Не мисля. Познавате ли я?

— Всъщност никога не съм я виждал, но, разбира се, знам за противоречивите мнения, когато Юл се ожени за нея. Че е била милосърдна сестра на фронта и тъй нататък. Какво се е случило?

Хари разказа за повикването по телефона и непроследимия номер на мъжа, който е звънял.

— Не знаем нищо повече. Надявах се вие да я познавате и да ми подскажете нещо.

— Съжалявам, но…

Фауке млъкна, за да отпие от кафето си. Имаше замислен вид.

— Какво казахте, че пишело на огледалото?

— Господ е моят съдник — цитира Хари.

— Хм.

— За какво мислите?

— Всъщност не знам — Фауке потърка необръснатата си брадичка.

— Просто споделете.

— Смятате, че може би той иска да обясни, да бъде разбран.

— Да?

Фауке отиде до етажерката, извади тънка книга и започна да я прелиства.

— Точно това е — почука по страницата той. — Както си и мислех.

Подаде книгата на Хари. Беше речник на библейските имена.

— Погледнете под Даниил.

Хари зашари с очи надолу по страницата, докато откри името. „Даниил. Еврейско. Господ (Ел) е моят съдник.“

Вдигна поглед към Фауке, който бе взел кафеварката, за да налее още кафе.

— Преследвате призрак, Хуле.

Осемдесета глава

Юхан Крун прие Хари в кабинета си. Етажерките се огъваха под тежестта на юридически вестници в кафяви кожени подвързии. Те някак странно контрастираха с детинското лице на адвоката.

— Отдавна не сме се виждали — Крун направи знак с ръка на Хари да седне.

— Имате услужлива памет — отбеляза Хари.

— Нямам проблеми с паметта, наистина. Свере Улсен. Там имахте добри позиции. Но Градският съд не съумя да се придържа към правилника, жалко.

— Не съм дошъл за това — прекъсна го Хари. — Ще ви помоля за услуга.

— Молбите са безплатни — Крун съедини върховете на пръстите си. Хари го оприличи на дете-актьор в ролята на възрастен.

— Издирвам незаконно внесено оръжие и имам причина да смятам, че Свере Улсен е бил замесен по някакъв начин. Понеже клиентът ви е мъртъв, отпада ангажиментът ви да пазите професионална тайна и разчитаме да ни предоставите информация. Така ще ни помогнете при разкриването на убийството на Бернт Бранхауг, който според нас почти сигурно е бил застрелян точно с това оръжие.

Крун се усмихна кисело.

— Бих предпочел да оставите на мен да преценя докъде се простира дългът ми да пазя тайна, полицай Хуле. Той не приключва автоматично със смъртта на клиента ми. А и явно не сте се замислили, че може би ще сметна за малко нахално да идвате при мен и да ме молите за информация, след като сте застреляли клиента ми?

— Опитвам се да оставя чувствата настрана и да се държа като професионалист — натърти Хари.

— Ами постарайте се повече, полицай Хуле! — гласът на Крун стана още по-писклив, като го извиси. — Точно това не е никак професионално. Точно толкова професионално, както да убиеш някого в собствения му дом.

— Било е при самозащита — обясни Хари.

— Формални глупости — възрази Крун. — Полицаят е бил опитен, би трябвало да знае, че Улсен е лабилен и да не нахлува по този начин. Би трябвало, разбира се, да изправят полицая пред съда.

Хари не се стърпя да отбележи:

— Съгласен съм с вас, винаги е неприятно, когато престъпниците се разхождат на свобода заради формалности.

Крун премига два пъти, преди да схване какво искаше да каже Хари.

— Юридическите формалности са отделен въпрос, полицай Хуле — окопити се той. — Полагането на клетва в съдебната зала може и да е подробност, но без юридическа сигурност…

— Званието ми е старши полицейски инспектор.

Хари се съсредоточи и подхвана бавно и тихо:

— А тази юридическа сигурност, за която говориш, отне живота на мой колега. На Елен Йелтен. Кажи го на паметта ти, с която толкова се гордееш. Елен Йелтен. На 28 години. Най-големият талант на разследващата полиция в Осло. Счупен череп. Безвъзвратно мъртва.

Хари се изправи и със своите сто и деветдесет сантиметра се наведе над бюрото на Крун. Виждаше как адамовата ябълка на лешоядния врат на Крун подскача нагоре-надолу и за две дълги секунди Хари си позволи лукса да се наслади на страха в очите на младия адвокат.

После Хари пусна върху бюрото му визитната си картичка.

— Обади ми се, като решиш, че е свършило задължението ти да пазиш тайната на клиента си.

Хари почти бе излязъл през вратата, когато гласът на Крун го спря:

— Той ми се обади малко преди да умре.

Хари се извърна. Крун въздъхна:

— Страхуваше се от някого. Винаги се страхуваше, този Свере Улсен. Самотен и изплашен до смърт.

— Та кой не е? — промърмори Хари. И добави: — Каза ли от кого се бои?

— От Принца. Само така го наричаше. Принца.

— Обясни ли защо се страхува?

— Не. Каза само, че този Принц бил високостоящ и му дал заповед да извърши престъпление. Затова искаше да знае колко наказуемо е да изпълниш чужда заповед. Бедният идиот.

— Каква заповед?

— Не сподели.

— Нещо друго?

Крун поклати глава.

— Обаждай се по всяко време на денонощието, ако ти хрумне нещо друго — посъветва го Хари.

— И още нещо, инспекторе. Ако си мислите, че нощем спя спокойно при мисълта, че съм освободил човека, убил колегата ви, се лъжете.

Но Хари вече бе излязъл.

Осемдесет и първа глава

Хари се обади на Халвуршен и го помоли да дойде в „Пицарията на Херберт“. Избраха си маса до прозореца в почти празното заведение. В най-вътрешния ъгъл седеше момче в дълга униформа, с мустаци, които са били на мода от времето на Адолф Хитлер, и обути в ботуша крака, разположени на съседния стол. Изглеждаше като човек, който се опитва да постави световен рекорд по скучаене.

Халвуршен бе открил Едвард Мускен, но не в Драмен.

— Не отговори, като му звъннах у дома, затова взех номера на мобилния му телефон от информационната централа. Оказа се, че е в Осло. Има апартамент, където отсяда, когато ходи на Бярке.

— На Бярке ли?

— На хиподрума. Ходи там петък и събота всяка седмица. Залага и се кефи, както се изрази той. И притежава една четвърт от състезателен кон. Срещнах го в конюшнята зад хиподрума.

— Какво друго разправя?

— От време на време се отбивал в „Скрьодер“ преди обяд, ако е в Осло. Не знаел кой е Бернт Бранхауг и със сигурност не му е звънял у дома. Знаеше коя е Сигне Юл, помнел я от фронта.

— А алибито му?

Халвуршен си поръча пица „Хавай тропик“ с пеперони и ананас.

— Мускен бил сам в апартамента си в Осло през цялата седмица, освен когато се разхождал до Бярке, така ми каза. Бил там и сутринта, когато е убит Бранхауг. И днес преди обяд.

— Виж ти. Как ти се сториха отговорите му?

— Какво имаш предвид?

— Вярваше ли му, докато разговаряхте?

— Ами какво значи да му вярвам…

— Разчитай на интуицията си, Халвуршен, не се бой. И после кажи просто какво усещаш. Няма да го използвам срещу теб.

Халвуршен заби поглед в масата и се задълбочи в менюто с пиците.

— Ще кажа само, че ако Мускен лъже, то значи е доста хладнокръвен. Хари въздъхна:

— Ще се погрижиш ли да наблюдават Мускен? Искам двама полицаи пред апартамента му денонощно.

Халвуршен кимна и набра номер по мобилния си телефон. Хари чуваше звука от гласа на Мьолер, докато гледаше крадешком към неонациста в ъгъла. Или както там се наричаха те. Националсоциалисти. Националдемократи. Току-що му бе попаднало копие от дипломна работа по социология от Университета, която завършваше с извода, че в Норвегия има 57 неонацисти.

Донесоха пицата и Халвуршен погледна въпросително Хари.

— Добър апетит — пожела му Хари. — Не си падам по такава храна.

Униформата в ъгъла си имаше компания: късо, зелено камуфлажно яке. Двамата приближиха глави и започнаха да наблюдават скришом полицаите.

— И още нещо — допълни Хари. — Линда от ПСС ми разказа, че в Кьолн има Архив на есесовците. През седемдесетте изгорял частично, но от време на време намирали там информация за норвежци, сражавали се на страната на немците. Командировки, отличия, статус, такива неща. Искам да се обадиш там и да видиш дали ще откриеш нещо за Даниел Гюдесон. И за Гюдбран Юхансен.

— Йес, бос — избоботи Халвуршен с препълнена уста. — Като свърша с тази пица.

— Аз през това време ще си побъбря с младежите — изправи се Хари.

През работно време Хари не се свенеше да се възползва от внушителния си ръст, за да си спечели психологическо превъзходство. И макар хитлеристчето да вдигна към него очи сякаш с досада, Хари знаеше, че зад ледения му поглед се крие същият страх, който доловя и в погледа на Крун. Това момче просто се бе упражнявало по-дълго да го прикрива. Хари дръпна рязко стола, върху който хитлеристчето бе простряло крака, и те се удариха о пода, преди да успее да реагира.

— Извинявай — рече Хари. — Помислих, че столът е свободен.

— Мръсно ченге — изсъска хитлеристчето. Бръснатата глава на върха на камуфлажното яке се обърна.

— Точно така — съгласи се Хари. — Или значката. Или копелето. Или Чичкото. Не, това май е прекалено галено. Ами какво ще кажете за the man96, нали е международно?

— Нещо пречим ли ти, или к’во? — попита униформата.

— Да, дразните ме — призна Хари. — И то отдавна. Поздравете Принца и му предайте това. Че и Хуле е идвал да ви подразни малко. От Хуле за Принца, схващате ли?

Камуфлажното яке кимна с опулени очи. После униформата отвори паст с разкривени зъби и се засмя така, че чак слюнката му се разхвърча.

— Ти за Хокон Магнус ли приказваш? — попита той, а камуфлажното яке веднага схвана казаното и се разхили и той.

— Добре тогава. Ако сте обикновени пехотинци, естествено е да не знаете кой е Принца. Тогава просто предайте съобщението на следващия в йерархията. Дано пицата ви се услади, момчета — махна Хари и се върна при Халвуршен, усещайки погледите им в гърба си.

— Изяж си пицата — Хари подкани Халвуршен, който тъкмо се канеше да лапне огромен залък. — Трябва да се махнем, преди да съм добавил още гадости в биографията си.

Осемдесет и втора глава

Бе най-топлата пролетна вечер досега. Хари шофираше с отворен прозорец и лекият ветрец милваше косата и лицето му. От квартал Холменколен виждаше Ослофиорд, където островите бяха пръснати като зеленикаво кафяви миди и първите платноходки за сезона плаваха към сушата. Няколко абитуриенти с червени шапки уринираха край пътя до боядисан в червено автобус, от чиито тонколони бумтеше музика:

„Won’t You be my lover…“97

Възрастна дама в панталон „голф“ и вързан на кръста анорак вървеше надолу по пътя с блажена, уморена усмивка на уста.

Хари паркира автомобила долу пред къщата й. Не искаше да се качва до самия двор, не знаеше защо точно — вероятно, защото му се струваше по-малко нахално да остави колата си тук, долу. Нелепо, естествено, понеже все пак идваше без предупреждение и без покана.

Бе преполовил пътя към площадката за автомобили, когато мобилният му телефон иззвъня. Обади се Халвуршен, бил в Архива на държавните предатели.

— Нищо — докладва той. — Ако Даниел Гюдесон наистина е жив, със сигурност не е осъден за държавно предателство след войната.

— А Сигне Юл?

— Получила е присъда от една година.

— Но все пак се е отървала от затвор. Нещо друго интересно?

— Нищо. Вече се канят да ме изритат оттук и да затварят.

— Отиди си вкъщи и се наспи. И утре е ден.

Хари стигна до стъпалата и тъкмо щеше да ги изкачи с един скок, когато вратата се отвори. Той застина. Озова се пред Ракел, облечена във вълнен пуловер и сини дънки, със сплъстена коса, а лицето й — още по-бледо отпреди. Потърси в погледа й признаци на радост, че го вижда, но не откри такива. Не долови и неутралната любезност, от която се боеше най-много. Очите й всъщност не изразяваха нищо, каквото и да означаваше това.

— Чух, че някой отвън говори — поясни тя. — Влез.

В хола Олег седеше по пижама и гледаше телевизия.

— Здрасти, слабак такъв — поздрави Хари. — Не трябва ли да се упражняваш на „Тетрис“?

Олег изсумтя, без да го погледне.

— Забравих, че децата не схващат иронията — обърна се Хари към Ракел.

— Къде беше? — попита Олег.

— Къде съм бил ли? — Хари се учуди малко, забелязвайки укорителната физиономия на Олег. — Какво искаш да кажеш?

Олег вдигна рамене.

— Кафе? — попита Ракел.

Хари кимна. Олег и Хари седяха мълчаливо и гледаха невероятното пътуване на антилопата гну през пустинята Калахари, докато Ракел трополеше в кухнята. Мина доста време, докато завърши пътуването и докато стане кафето.

— Петдесет и шест хиляди — обади се накрая Олег.

— Лъжеш — усъмни се Хари.

— Бих рекордите на всички времена!

— Тичай да донесеш играта.

Олег скочи и изчезна от хола, а Ракел влезе с кафето и седна срещу Хари. Той издърпа дистанционното и намали звука от трополящите копита. Накрая Ракел наруши мълчанието:

— Какво ще правиш на Седемнадесети май98 тази година?

— Дежурен съм. Но ако намекваш, че ме каниш някъде, ще преобърна света…

Тя се засмя и махна с ръка.

— Извинявай, просто поддържам разговора. Хайде да говорим за нещо друго.

— Разбрах, че си болна? — попита Хари.

— Дълга история.

— Имаш доста такива в архива.

— Защо се върна? — попита тя.

— Заради Бранхауг. С когото по странно стечение на обстоятелствата разговарях точно тук.

— Да, животът е пълен с абсурдни съвпадения — съгласи се Ракел.

— Толкова абсурдни, че да не можеш да ги пропуснеш и в измислена история.

— Не знаеш всичко, Хари.

— Какво имаш предвид?

Тя само въздъхна и разбърка чая си.

— Какво значи това? Да не би цялото семейство да разговаря с кодирани съобщения тази вечер?

Тя се опита да се засмее, но смехът премина в хълцане. Пролетна настинка, помисли си Хари.

— Да… ами…

Тя се опита да започне изречението още няколко пъти, но все не успяваше да го довърши. Лъжичката в ръката й продължаваше да разбърква чая. Над рамото й Хари зърна как един крокодил бавно и безмилостно издърпва в реката антилопа гну.

— Чувствах се ужасно — прошепна тя. — И ми беше мъчно за теб.

Обърна се към Хари и едва сега той видя, че тя плаче. Сълзите й се стичаха по бузите и се събираха под брадичката. Тя не се опитваше да ги спре.

— Ами… — поде Хари и това бе всичко, което успя да промълви, преди да се озоват в обятията си. Вкопчиха се един в друг като в спасителен пояс. Хари трепереше. Поне това помисли си той. И това стига. Да я прегръщам така.

— Мамо! — долетя от втория етаж. — Къде ми е играта?

— В едно от чекмеджетата на скрина — отвърна Ракел с треперещ глас. — Почни от най-горното.

— Целуни ме — прошепна тя на Хари.

— Но Олег може…

— Играта не е в скрина.

Олег слезе по стълбата — най-накрая намерил играта в кутията с играчки — и първоначално не долови настроението в стаята. Започна да се присмива на Хари, който угрижено замънка, като видя новия брой точки на играта. Но точно когато Хари се залови да играе с надеждата да счупи рекорда, се чу гласът на Олег:

— Защо имате такива странни физиономии?

Хари погледна Ракел, която едва успяваше да задържи сериозното си изражение.

— Понеже ни е много хубаво заедно — обясни Хари и се отърва от три реда с тънка, продълговата част в най-десния ъгъл. — А този твой рекорд няма да издържи дълго, слабак такъв.

Олег се засмя и тупна Хари по рамото.

— Нямаш шанс. Ти си слабак.

Осемдесет и трета глава

Хари влезе в апартамента си малко след полунощ и видя, че червеното око на телефонния секретар мига. Не се чувстваше като слабак. Сложи Олег да спи, а той и Ракел пиха чай и тя му обеща някой ден да му разкаже дълга история. Когато не е толкова изморена. Хари й каза, че й е нужна почивка, и тя се съгласи.

— Можем да заминем нанякъде тримата — предложи той. — Като приключа със случая.

Тя го погали по главата.

— Не се шегувай с тези неща, Хуле.

— Кой се шегува?

— Все пак нямам сили да говоря за това сега. Прибирай се у дома си, Хуле.

В коридора се целуваха малко повече и Хари още усещаше вкуса й по устните си.

Изшляпа в хола по чорапи и без да пуска осветлението, включи телефонния секретар. Гласът на Синдре Фауке изпълни тъмнината:

— Обажда се Фауке. Мислих доста. Ако Даниел Гюдесон не е само призрак, само един-единствен човек на този свят може да разкрие загадката. И това е мъжът, стоял на пост заедно с него в навечерието на онази нова година, когато Даниел вероятно уж беше застрелян. Гюдбран Юхансен. Трябва да откриеш Гюдбран Юхансен, Хуле.

После чу как той затваря слушалката, нещо изписука и Хари зачака щракването, но вместо него прозвуча ново съобщение:

— Халвуршен се обажда. Часът е единадесет и половина. Току-що ми звъннаха разузнавачите. Чакали дълго пред апартамента на Мускен, но той не се прибрал. Затова се опитали да го намерят в Драмен, само за да проверят дали ще вдигне телефона. Но и там не отговорил. Едно от момчетата се качило до квартала Бярке, обаче хиподрумът бил вече заключен и светлините били изгасени. Затова ги помолих да се въоръжат с търпение и изпратих описание на колата на Мускен по полицейското радио. Само за твоя информация. Ще се видим утре.

Ново писукане. Още едно съобщение. Нов рекорд на телефонния секретар на Хари.

— Пак се обажда Халвуршен. Почвам да изкуфявам, съвсем забравих другото нещо. Изглежда най-после ни провървя. Архивът на есесовците в Кьолн не разполага с никакви данни нито за Гюдесон, нито за Юхансен. Насочиха ме да се обадя в централния им архив в Берлин. Там попаднах на боботещ бас, който ме информира, че в редовната немска армия е имало изключително малко на брой норвежци. Но след като му обясних какъв е случаят обеща все пак да провери. След известно време наистина се обади. Както и очаквал, не открил нищо за Даниел Гюдесон. Но намерил копия от някакви документи за Гюдбран Юхансен, със сигурност норвежец. От тях ставало ясно, че през 1944 година Юхансен е прехвърлен от Вермахта към есесовците. И на документите имало забележка, че оригиналите са изпратени в Осло през лятото на 1944 година, което според нашия човек в Берлин можело само да означава, че Юхансен е командирован там. Открил и кореспонденция с лекар, подписал болничните листове на Юхансен. Във Виена.

Хари седна на единствения стол в стаята.

— Името на доктора е Кристофър Брокхард от болницата „Рудолф II“. Свързах се с полицията във Виена и се оказа, че болницата все още функционира. Даже ми дадоха имената и телефонните номера на двайсетина живи хора, работили там през войната.

Тевтонците разбират от архиви, помисли си Хари.

— И започнах да звъня. Мамка му, толкова зле съм с немския!

Смехът на Халвуршен изпращя в колоната.

— Свързах се с осмина души и едва тогава открих медицинска сестра, която се сети за Гюдбран Юхансен. Жена на 75 години. Помнела го много ясно. Утре ще ти дам номера и адреса й. Името й впрочем е Майер. Хелена Майер.

Последва леко прашене и изписукване. После звукът от спирането на касетофона.

Хари сънува Ракел: как лицето й се гушеше във врата му, силните й ръце, фигурките от „Тетрис“-а, които не спираха да падат. Но посред нощ го събуди гласът на Синдре Фауке. Хари дори се взря в мрака с надеждата да различи очертанията на човешко тяло:

— Трябва да откриеш Гюдбран Юхансен.

Осемдесет и четвърта глава

В два и половина през нощта старецът бе паркирал колата до нисък склад за стоки в близка до крепостта улица. По-рано това бе оживена пътна артерия в Осло, но след като построиха тунела за автомобили, тя се превърна в еднопосочна и по нея минаваха с колите си само през деня най-вече хора, работещи на пристанището. И клиенти на проститутките, които търсеха някое необезпокоявано местенце за „сеанса“. Между шосето и водата имаше само няколко складови бази, а от другата страна се издигаше западната страна на крепостта „Акершхюс“.

Ако някой обаче наблюдаваше със светещ далекоглед от пристана „Акер Брюге“, сигурно щеше да забележи същото като стареца: гърба на сив костюм, подскачащ всеки път, когато мъжът в него раздвижваше хълбоци, и лицето на силно гримирана и поне толкова пияна жена, която позволява да я чукат на западната стена на крепостта, точно под оръдията. От двете страни на съвкупяващите се лампи осветяваха каменната стена и зида над тях.

Knegs wehrmachtsgefängnis „Акершхюс“99. Тази вечер вътрешната част на крепостта бе затворена, а дори и да бе успял да се промъкне там, имаше твърде голяма опасност да го открият на самото място на екзекуцията.

Никой не знаеше колко души са разстреляни там през войната, но имаше паметна плоча на падналите в съпротивата норвежци. Старецът знаеше, че поне един от тях е обикновен престъпник, заслужил наказанието си, откъдето и да го погледне човек. И точно тук разстреляха Видкюн Квислинг и другите, получили смъртни присъди на процеса за възмездие. Квислинг седеше на барутната кула. Старецът често се бе чудил дали затова книгата е озаглавена точно така, онази, в която писателят описва подробно различни методи на екзекуция през вековете100. Дали описанието на екзекуцията с аркебуз, тоест разстрел от отряд, всъщност не е описание на екзекуцията на Видкюн Квислинг, тогавашния норвежки министър-председател, през октомври 1945 година, когато изведоха предателя на това място, за да надупчат тялото му с куршуми? Дали наистина, както разказваше писателят, са нахлузили покривало на главата му и са закрепили бяло парче плат над сърцето му като знак за център на мишената? Дали са извикали четири пъти командата, преди изстрелите да прозвучат? И толкова неточно ли са стреляли тези умели войници, та лекарят е бил принуден да проверява със стетоскоп и е повтарял, че осъденият на смърт трябва да бъде екзекутиран отново — и така стреляли четири или пет пъти и смъртта настъпила вследствие от кървенето на многото повърхностни рани?

Старецът бе изрязал описанието от книгата.

Прашният костюм, привършил заниманията си, слизаше по склона към колата си. Жената все още стоеше горе на стената: дръпнала полата си надолу, пушеше цигара, която светваше в мрака при всяко всмукване от нея. Старецът чакаше. После тя стъпка цигарата с тока си и тръгна по мръсната пътека около крепостта назад към „офиса“ си по улиците около „Норгес Банк“.

Старецът се обърна към задната седалка, където жената със завързана уста го гледаше втренчено със същите ужасени очи, които той виждаше при всяко нейно събуждане от наркозата с диетилетер. Видя как устните й се раздвижиха под превръзката.

— Не се страхувай, Сигне — той се наведе към нея и закрепи нещо на палтото й. Тя се опита да наклони глава, за да види какво е, но той й попречи.

— Хайде да се поразходим малко — предложи той. — Както преди.

Излезе от колата, отвори задната врата, издърпа я навън и я бутна да върви напред. Тя се спъна и падна на колене върху обраслия с трева банкет на пътя, но той сграбчи въжето, с което бе вързал ръцете й отзад, и пак я изправи на крака. Обърна я с лице към улична лампа и светлината заблестя директно в очите й.

— Забравих виното, не мърдай оттук — заповяда той. — Червено „Рибейрос“, помниш, нали? Не мърдай или…

Лампата я заслепяваше и се наложи да тикне ножа в лицето й, та тя да го види. А въпреки ярката светлина зениците й бяха толкова големи, че очите й изглеждаха почти изцяло черни. Той слезе до колата и се огледа. Нямаше жив човек. Ослуша се и чу само постоянния шум, долитащ от града. После отвори багажника. Отмести черния пластмасов чувал настрана и усети, че кучешкият труп вътре е започнал да се вцепенява. Стоманата на пушката „Мерклин“ слабо проблесна в тъмнината. Извади я и се настани на шофьорската седалка. Свали стъклото наполовина и опря пушката на него. Погледна нагоре и видя как гигантската й сянка танцува по жълтеникаво кафявата стена от шестнадесети век. Сигурно сянката се виждаше чак от Двореца. Красота.

Запали колата с дясната си ръка и форсира двигателя. Огледа се за последно наоколо, преди да погледне през оптичния мерник. При разстояние от не повече от петдесет метра палтото й изпълваше цялото кръгло поле в лещата на мерника. Отмести мерника съвсем малко надясно и черното кръстче откри онова, което търсеше — бялата хартийка. После издиша въздуха от дробовете си и сложи пръст на спусъка.

— Дойде и твоят ред — прошепна той.