Циклопи

1.

10 октомври 1989

Кий Уест, Флорида

Дирижабълът висеше в тропическия въздух, неподвижен и спокоен, като риба, застинала в аквариум. Пазеше пълно равновесие върху единичния си колесник за кацане, а носовата му част бе опряна в жълта котвена мачта. Това беше стар, грохнал на вид въздушен кораб. Някогашният му сребрист кожух беше набръчкан и избелял, с много кръпки по него. Гондолата му — кошът за управление, която висеше под коремната част, наподобяваше старинна лодка, а стъклените прозорци бяха пожълтели от времето. Единствено двигателите му „Райт Уърлуинд“, с 200 конски сили, изглеждаха като нови след старателното възстановяване до първоначалното им състояние.

За разлика от по-младите си събратя, които задръстваха небето над футболните стадиони, неговата херметическа обвивка беше направена от алуминий, със занитени шевове, вместо от полиестер, покрит с гумен слой, и се поддържаше от дванайсет кръгли рамки като гърба на риба. Имаше форма на пура, с дължина 45 метра и съдържаше 6 хиляди кубически метра хелий. Ако насрещен вятър не брулеше заобления му нос, той можеше да цепи облаците с близо сто километра в час. С първоначалното обозначение ZMC-2 — цепелин с метална обшивка номер две3 — той беше построен в Детройт и предаден на Военноморските сили на САЩ през 1929 година. Докато повечето въздушни кораби имаха четири масивни стабилизатора, този имаше осем малки, монтирани върху заострената му опашка. Изключително модерен за времето си, дирижабълът бе служил вярно и сигурно до 1942 година, когато бил разглобен и забравен.

В продължение на четирийсет и седем години ZMC-2 събирал праха в един изоставен хангар до пистата на запустяло малко летище близо до Кий Уест във Флорида. През 1988 година правителството продава летището на някаква финансова къща, ръководена от заможния издател Реймънд Лебарон, който възнамерявал да го превърне в курорт.

Малко след като пристигнал от дирекцията на корпорацията, за да огледа новозакупената си военноморска база, Лебарон се натъкнал на прашните и ръждясали останки от ZMC-2 и проявил интерес към тях. Наредил да бъде сглобен отново по-лекият от въздуха летателен апарат, да бъдат ремонтирани основно двигателите и го кръстил „Проспъртиър“ — на името на търговското си списание, явяващо се основата на финансовата му империя, и поръчал то да бъде изписано върху едната страна на ризата.

Лебарон се научи да управлява „Проспъртиър“, овладявайки до съвършенство променливите настроения на летателния апарат и непрестанните настройки, необходими за поддържането на равномерен полет при капризния характер на вятъра. В него нямаше автопилот, който да облекчава еднообразието в управлението — да наклонява носа срещу внезапно извилия се порив на вятъра и да го издигне отново, когато вятърът стихнеше. Способността да се задържа във въздуха се изменяше до голяма степен в зависимост от атмосферните условия. Пластът от влага след лек дъжд утежняваше с над сто килограма голямата площ на кожуха на въздушния кораб и намаляваше способността му да се издига, а сухият вятър, духащ от северозапад, принуждаваше пилота да се преборва с напора на летателния апарат да се издигне на нежелана височина.

Но Лебарон се наслаждаваше на предизвикателството. Въодушевлението от опитите да отгатне настроенията на прастария, пълен с газ въздушен кораб далеч надхвърляше удоволствието, което той получаваше, когато летеше с който и да е от петте си реактивни самолета, принадлежащи на корпоративните му дружества. Всеки път, когато му се удадеше случай, той се измъкваше от заседателната зала и заминаваше за Кий Уест, за да полети с цепелина над Карибските острови. Скоро „Проспъртиър“ стана позната гледка над Бахамските острови. Един местен работник, обработващ поле със захарна тръстика, вдигайки поглед към въздушния кораб, спонтанно го бе описал като „малко прасе, тичащо заднешком“.

Лебарон обаче, като повечето магнати от елита на властта, имаше неспокоен ум и нестихващ порив да подеме всеки нов проект, който му се изпречеше пред очите. След близо година интересът му към стария дирижабъл започна да се уталожва.

Една вечер в една крайбрежна кръчма той се запозна със стар „плажен плъх“ на име Бък Сийзар, който ръководеше дружество за спасителни операции в лагуните с гръмкото наименование „Екзотични самолетни авантюри“.

По време на разговора, съпътстван от няколко чашки ром с лед, Сийзар изрече магическата дума „съкровище“, която от пет хиляди години насам е взривявала човешкото съзнание до полуда и вероятно е причинявала повече скръб от половината войни, водени в света.

След като изслуша разказите на Сийзар за испански галеони, сновящи по Карибско море, чиито товари от злато и сребро сега били смесени с корали, дори такъв прозорлив и опитен финансов магнат с остро чувство за търговия като Лебарон, се хвана на въдицата. Двамата си стиснаха ръце, обявявайки съдружничество.

Интересът на Лебарон към „Проспъртиър“ се възобнови. Дирижабълът се явяваше незаменима платформа за откриване от въздуха потенциални места на потънали кораби. Самолетите се движеха прекалено бързо за разузнаване от въздуха, а хеликоптерите пък не само имаха ограничено летателно време, но и разпенваха водната повърхност с въздушната струя от перките на витлото. Въздушният кораб можеше да остане във въздуха в продължение на два дни и да се движи със скоростта на човешки ход. От височина 120 метра острото човешко око можеше да види правите линии на изработен от човека предмет на дълбочина трийсет метра при спокойно и бистро море.

Когато събраният около „Проспъртиър“ десетчленен наземен екип започна да извършва предполетните проверки, над флоридския проток вече се разсъмваше. Първите слънчеви лъчи докоснаха огромната, покрита с утринна роса риза на летателния апарат и тя заблестя с цветовете на дъгата като сапунено балонче. Въздушният кораб стоеше в средата на бетонна писта, чиито широки пукнатини бяха обрасли с бурени. Откъм протока духаше лек вятър и той се извъртя около котвената мачта, докато закръгленият му нос застана срещу нея.

Повечето от наземния екип бяха млади мъже, със силно загорели от слънцето лица, облечени небрежно — кой с къси панталони, кой с бански гащета или със скъсени дочени панталони. Не обърнаха голямо внимание на дългата лимузина „Кадилак“, която се приближи по пистата и спря до големия фургон, служещ едновременно за ремонтна работилница на дирижабъла, за канцелария на шефа на екипа и за свързочен пункт.

Шофьорът отвори вратата и от задната седалка слезе Лебарон, последван от Бък Сийзар, който веднага се отправи към гондолата на дирижабъла с руло морски карти под мишница. Лебарон имаше стегната и пращяща от здраве фигура и с близо двуметровия си ръст стърчеше над всички останали. Имаше светлокафяви очи, прошарена коса, сресана назад, и далечен, разсеян поглед, характерен за хора, чиито мисли са с няколко часа напред в бъдещето.

Той се наведе и поговори няколко минути с една хубава жена, която се бе подала от колата. После я целуна леко по бузата, затвори вратата и тръгна към „Проспъртиър“.

Към него се запъти ръководителят на наземния екип — спретнат на вид човек, с безупречно чиста работна престилка — и пое протегната ръка на Лебарон.

— Резервоарите за гориво са пълни догоре, господин Лебарон. Предполетният проверочен списък е готов.

— Каква е степента на задържане във въздуха?

— Ще трябва да се регулира предвид допълнителните 225 килограма влага по ризата.

Лебарон кимна замислен.

— Той ще се олекоти, когато настъпи жегата през деня.

— Уредите за управление ще увеличат чувствителността си на задействане. Забелязах ръжда по подемните кабели и наредих да ги подменят.

— Какви са изгледите за времето?

— Ниска разкъсана облачност почти през целия ден. Малка е вероятността от дъжд. При издигането ще имате насрещен вятър със скорост осем километра в час от югоизток.

— И попътен вятър на връщане. Това го предпочитам.

— Същата ли честота ще използвате, както миналия път?

— Да. През половин час ще съобщаваме местоположението ни и условията чрез обичайната връзка. Ако забележим обещаваща цел, ще предадем кодово съобщение.

— Разбрано — кимна шефът на наземния екип.

Без да каже дума повече, Лебарон се качи по стълбата в гондолата и се настани на пилотското място. Щеше да го придружава вторият му пилот Джо Кавила — шейсет и шест годишен, с тъжни очи и мрачно лице, който рядко си отваряше устата, освен когато се прозяваше или кихаше. Семейството му емигрирало в Америка от Бразилия, когато бил на шестнайсет години и малко след това той се записал да служи във Военноморските сили като летец на дирижабли. Летял, докато и последното подразделение за въздушни кораби официално било разпуснато през 1964 година. Кавила просто се появил един ден, взел акъла на Лебарон с познанията си върху по-леките от въздуха летателни апарати и бил нает на работа.

Третият член на екипажа беше Бък Сийзар. По неговото кротко лице на средна възраст, с груба кожа, вечно играеше усмивка, но погледът му беше проницателен, а тялото му бе набито като на боксьор. Той се бе надвесил над малка масичка и съсредоточено изучаваше морските карти, като междувременно отбелязваше с квадратчета сектор в близост до Бахамския пролив.

Лебарон включи двигателите и от изпускателните тръби избълва синкав дим. Наземният екип отвърза от гондолата няколко брезентови чувала с баластра. Единият от мъжете — „ловецът на пеперуди“ — подаде на Лебарон дълъг прът с ветрен конус, по който можеха да определят точната посока на вятъра.

Лебарон даде сигнал с ръка на ръководителя на наземния екип. Двама от хората му издърпаха дървения клин изпод колесника, други освободиха свързването на носа от котвената мачта, а мъжете, които държаха въжетата, се отместиха настрани и ги пуснаха. „Проспъртиър“ вирна комичната си зурла нагоре под петдесет градуса и бавно започна да се издига към небето.

Наземният екип проследи с поглед как огромният въздушен кораб постепенно се смаляваше над синьо-зелените води на пролива. После интересът им се пренесе към лимузината и неясната женска фигура зад тъмните стъкла.

Джеси Лебарон споделяше страстта на съпруга си към приключения на открито, но тъй като беше жена на реда и точността, предпочиташе да организира благотворителни балове и да набира средства за политически кампании, отколкото да си губи времето в преследването на съмнителни съкровища. Бликаща от енергия и живот, с репертоар от десетки усмивки за различни случаи, тя изглеждаше на не повече от трийсет и шест-седем годишна, а само преди шест месеца бе чукнала петдесетте. Джеси имаше малко тежко, но стегнато тяло, кожата на лицето й беше гладка като кадифе, а косата й бе оставена да се прошарва естествено с годините. Очите й бяха големи и тъмни, без никакви следи от безизразността, които обикновено оставаха след пластична хирургическа намеса.

Когато дирижабълът се изгуби от погледа й, Джеси заговори по вътрешната уредба на колата:

— Анджело, ако обичаш, закарай ме обратно в хотела.

Шофьорът, навъсен кубинец с набраздено като пощенски печат лице, докосна с два пръста ръба на фуражката си и кимна.

Мъжете от наземния екип изпратиха с погледи кадилака, който направи кръг и се отправи към запустелия портал на някогашната военноморска база. После някой подхвърли волейболна топка и те бързо очертаха граници на игрище и опънаха мрежа. След като хвърлиха чоп за начало на играта, те започнаха да подават и отбиват топката над мрежата, за да убият скуката от чакането.

В снабдения с климатична инсталация фургон наземният ръководител и радистът потвърждаваха и записваха сведенията, подавани от дирижабъла. Лебарон се включваше добросъвестно на всеки половин час, без да просрочва времето с повече от няколко секунди, като описваше приблизителното им местонахождение, всяка промяна на атмосферните условия и плавателните съдове под тях.

В два и половина часа следобед обаче съобщенията спряха. Радистът се опита да се свърже с „Проспъртиър“, но не получи никакъв отговор. Стана пет часа, без долу да чуят и пукот за свръзка. Навън мъжете от наземния екип, вече изтощени, преустановиха играта и се скупчиха пред вратата на фургона, обхванати от нарастващо безпокойство. Когато и в шест часа все още нямаше връзка с дирижабъла над морето, наземният ръководител се обади на бреговата охрана.

Онова, което никой не разбра, или вероятно само предполагаше, беше, че загадката за изчезването на Лебарон и приятелите му на борда на „Проспъртиър“ далеч надхвърляше обичайното търсене на съкровище.

2.

Десет дни по-късно президентът на Съединените щати гледаше замислен през прозорците на лимузината отминаващия пейзаж и разсеяно барабанеше с пръсти по коляното си. Той не виждаше живописните имения сред коневъдния район край Потомак в Мериленд. Само от време на време погледът му за кратко се плъзгаше по блестящите от слънцето гърбове на чистокръвните коне, които бродеха по хълмистите пасища. Образите, изпълващи съзнанието му, се въртяха около странните събития, които буквално го набутаха в Белия дом.

Беше вицепрезидент, когато трябваше да положи клетва, за да встъпи в най-високата длъжност на държавата, след като предшественикът му, признат за душевноболен, бе принуден да се оттегли от поста. От състрадание медиите не предприеха пълно журналистическо разследване на случая. Разбира се, последваха обичайните разпити на помощниците му в Белия дом, на ръководителите на партиите в Конгреса и на видни психиатри, но наяве не излезе нищо, намирисващо на интрига или заговор. Бившият президент напусна Вашингтон и се уедини в имението си в Ню Мексико. Обществеността продължи да проявява съчувствие към него, но истината остана заключена в съзнанието на съвсем ограничен брой хора.

Новият държавен глава беше енергичен човек, висок малко над метър и осемдесет и тежеше цели деветдесет килограма. Лицето му имаше квадратна челюст, твърди черти и чело, почти неизменно набраздено от свити в размисъл вежди, а наситеносивите му очи понякога изглеждаха измамно прозрачни. Носеше грижливо поддържаната си коса разделена на път от дясната страна, в стила на канзаски банкер. Макар да беше професионален политик, често гледаше наивно на правителството като на огромен отбор, а на себе си като негов треньор, който няма време да си поеме дъх по време на играта. Високо уважаван като новатор и реформатор, той предпочете да се заобиколи с кабинет и персонал от способни мъже и жени, които да дават всичко от себе си, за да работят в съгласие с Конгреса, отколкото да подбере банда близки приятели, които щяха да мислят повече как да подсилят основата на личната си власт. Шофьорът му от тайните служби намали скоростта и мислите му бавно започнаха да се съсредоточават върху местния пейзаж. Колата отби от пътя и мина през голям портал между бяла дъсчена ограда. От будката излезе униформен пазач, последван от агент на тайните служби, който носеше стандартни тъмни очила и тъмен костюм. Двамата надникнаха в колата и разпознавайки пътника, само кимнаха. После агентът заговори в малкия си радиопредавател, закачен на китката му като часовник.

— Шефът идва.

Лимузината продължи по трилентовата кръгла алея на извънградския клуб на Конгреса, подмина тенискортовете от лявата страна, от които я проследиха с поглед няколко от съпругите на конгресмени, и спря пред верандата на клубната сграда.

Елмър Хоскинс, един от авангарда му, се приближи до колата и отвори задната врата.

— Денят изглежда чудесен за голф, господин президент.

— Нямаше да играя по-лошо, дори да имаше сняг — отвърна с усмивка президентът.

— Така ми се ще да смъкна резултата си с няколко точки под осемдесетте.

— Аз също — отвърна президентът и последва Хоскинс покрай съблекалните и специализирания голф магазин. — Откакто поех Овалния кабинет, завършвам игрите с пет удара по-малко.

— Пак добре за човек, който играе веднъж седмично.

— Както и факта, че става все по-трудно да се съсредоточавам върху играта.

Учителят по голф ги посрещна и се ръкува.

— Реджи е приготвил стиковете ви и ви чака на първата площадка.

Президентът кимна и всички се качиха в голф кара, който потегли по пътеката, завиваща покрай голямо изкуствено езеро, за да стигне до най-дългото игрище за голф в страната. Реджи Салазар, нисък и як човек от латиноамерикански произход, седеше облегнат на огромна кожена торба, пълна със стикове, които стигаха до гърдите му.

Външният вид на Салазар мамеше. Досущ като дребните магарета от Андите той можеше да носи двайсет и пет килограмова торба със стикове с железни глави до осемнайсетте дупки, без да се задъха или изпоти. Бил само на тринайсет години, когато нарамил на гръб болната си майка и тригодишната си сестричка и изминал така близо петдесет километра до Сан Диего, прекосявайки границата с Калифорния. След като през 1985 година бе дадена амнистия за незаконно пребиваващите чужденци, той започнал да работи на игрищата за голф. На един турнир за професионалисти се изявил като най-добрият помощник на играчите. Имаше дарба да усеща ритъма на терена, караше го едва ли не да му подсказва и беше несравним в подбирането на точния стик за някой по-труден удар. Освен това Салазар беше съобразителен и с чувство за хумор — току подмяташе разни поговорки, нещо, на което би завидял и самият Кейси Стенджъл4. Президентът го бе поканил на един конгресен турнир преди пет години и оттогава те станаха добри приятели.

Салазар винаги се обличаше като полски работник — с дочени панталони, карирана риза, войнишки ботуши и фермерска широкопола шапка. Това облекло бе станало негова търговска марка.

— Saludos, господин президент! — поздрави го той на пограничния „английски“ език и тъмнокафявите му очи заблестяха. — Как искате, пеша ли да вървим, или да се качим на голф кара?

Президентът стисна ръката на Салазар.

— Предпочитам да се поразтъпча малко, така че, дай първо да повървим, а до деветата дупка може да идем с голф кара.

Той замахна и с кос удар запрати високо топката, която след 180 метра тупна на земята, търкулна се и спря близо до границата с окосена част на игрището. В мига, в който направи началния удар, проблемите, свързани с управлението на страната се изпариха и умът му започна да обмисля следващия удар.

Той игра мълчаливо, докато събра необходимия за добрия играч среден брой удара. След това се отпусна и подаде стика си на Салазар.

— Е, Реджи, имаш ли някакви идеи как да се оправя с Капитолийския хълм?

— Много са черните мравки там — каза Салазар и разтегли устни в усмивка.

— Черни мравки ли?

— Ами всички носят тъмни костюми и се щурат насам-натам. Не правят нищо друго, освен да трупат пари и да дърдорят. Ако ме питат, бих издал закон, според който конгресмените да се събират веднъж в годината. Така ще причиняват по-малко беди.

Президентът се разсмя.

— Сигурен съм, че поне двеста милиона гласоподаватели биха приветствали идеята ти.

Те продължиха по игрището, следвани дискретно от двама агенти от тайните служби в голф кара, докато най-малко десетина други оглеждаха зорко терена наоколо.

Играта на президента вървеше гладко, с шеговити подмятания от време на време. След като извади топката от чашката на деветата зеленина, резултатът му стана трийсет и девет точки. Той го определи като малка победа.

— Хайде да си починем, а после ще атакуваме деветата дупка — предложи президентът. — Смятам да отпразнувам победата с бира. Ще ми направиш ли компания?

— Не, благодаря. Ще използвам почивката да почистя тревата и стиковете ви.

Президентът му подаде късия стик.

— Както желаеш. Но настоявам да изпиеш едно питие с мен, след като атакуваме и последната, осемнайсетата дупка.

Лицето на Салазар светна като фар.

— Ще бъде чест за мен, господин президент. — И той се запъти към бараката със съоръженията за поддържане на игрището.

Двайсет минути по-късно, след като разговаря по телефона с началника на кабинета си и изпи бутилка „Коорс“, президентът излезе от съблекалнята и отиде при Салазар, който седеше в спрелия до десетата площадка голф кар, нахлупил ниско над очите широкополата си шапка. Беше отпуснал ръце върху кормилото, на които този път бе нахлузил кожени работни ръкавици.

— Е, да видим сега, дали ще мога да остана под осемдесет точки — каза президентът и очите му заблестяха в очакване на успешна игра.

Салазар не продума нищо, само му подаде стика с дървена глава.

Президентът го пое и озадачен го огледа.

— Но този е за къси удари. Не мислиш ли, че номер три ще е по-подходящ?

Забил поглед в земята и с лице, напълно скрито от шапката, Салазар безмълвно поклати глава.

— Е, ти знаеш по-добре — каза любезно президентът.

Той отиде до топката, вдигна стика, изви назад тяло и удари топката, но замахът му се оказа несполучлив. Топката полетя право над окосената част и се приземи на значително разстояние оттатък зеленината.

Лицето на президента доби объркан израз; той се отдръпна от площадката и се качи в електрическата кола.

— За пръв път ми подаваш погрешен стик.

Салазар не отвърна нищо, натисна педала и подкара към десетата зеленина. На половината път по окосената част той се протегна и постави малък пакет върху командното табло на голф кара, точно пред президента.

— Носиш си сандвичи, в случай че огладнееш ли? — попита добродушно президентът.

— Не, господине, това е бомба.

Веждите на президента леко трепнаха от раздразнение.

— Без глупави шеги, Реджи…

Думите му внезапно секнаха, когато широкополата шапка се повдигна и той видя насреща си индиговосините очи на напълно непознат мъж.

3.

— Задръжте ръцете си в това положение — заговори непознатият с разговорлив тон. — Знам какъв сигнал с ръката са ви казали да направите на вашите хора от тайните служби, ако сметнете, че животът ви е в опасност.

Президентът седеше като пън и не можеше да повярва какво става. Изпълни го повече любопитство, отколкото страх. Отначало не посмя да заговори пръв след това, което чу, не беше сигурен дали ще подбере точните думи. Погледът му остана прикован към пакета.

— Глупава постъпка — реши се той накрая. — Няма да доживеете, за да останете доволен.

— Не става дума за убийство. Няма да ви се случи нищо лошо, ако изпълнявате нарежданията ми. Приемате ли условието?

— Не ви липсва смелост, господине.

Непознатият подмина забележката и продължи да говори с тон на учител, изброяващ на класа си правилата за поведение:

— Бомбата е от типа, който се пръсва на парчета и ще разкъса всяка плът и кост в радиус от двайсет метра. Ако се опитате да предупредите вашите телохранители, ще я детонирам с електронното задействащо устройство, завързано за китката ми. Ако обичате, продължете си играта на голф, все едно че нищо необичайно не се е случило.

Мъжът спря колата на около метър от топката, слезе и огледа предпазливо агентите. Със задоволство забеляза, че вниманието им е насочено повече към гората около игрището. После бръкна в торбата и извади стик с желязна глава, номер шест.

— Явно, че нямате и понятие от голф — отбеляза президентът, леко облекчен, че успя да овладее донякъде положението. — Необходим ми е стик за къс удар. Подайте ми номер девет, с желязна глава.

Нашественикът се подчини и застана настрана, докато президентът подаде къса висока топка към зеленината и я побутна леко към дупката. Когато поеха към следващата площадка, той огледа седналия до него мъж.

Изпод сламената шапка се подаваха няколко кичура прошарена коса, а бръчките около очите му говореха за възраст към шейсет години. Имаше слаба, почти крехка фигура с тесен ханш — пълно подобие на Реджи Салазар, само дето беше с няколко сантиметра по-висок от него. Чертите на лицето му бяха дребни и донякъде го оприличаваха на скандинавец. Имаше школуван глас, сдържани маниери, а квадратните рамене говореха за човек, който е свикнал да властва, макар че в погледа му нямаше и следа от ярост или злоба.

— Останах с налудничавото впечатление — каза спокойно президентът, — че нахлувате тук с намерението да изразите становище.

— Не е чак толкова налудничаво. Много сте проницателен. Но не съм очаквал нещо по-малко от човек с вашата власт.

— Кой, по дяволите, сте вие?

— Докато разговаряме, наричайте ме Джо. И ще ви спестя въпроса за какво е всичко това, веднага щом стигнем до площадката. Там има обществена тоалетна. — Той извади една папка изпод ризата си и я плъзна по седалката към президента. — Влезте вътре и се запознайте набързо със съдържанието. Няма да ви отнеме повече от осем минути. Забавите ли се повече от това време, ще възбудите подозрението на телохранителите ви. Не е нужно да ви обяснявам последствията.

Електрическата кола бавно спря. Без да каже дума, президентът влезе в помещението, седна на тоалетната чиния и започна да чете. Точно след осем минути излезе със смутен вид.

— Що за умопомрачителен номер кроите?

— Не е никакъв умопомрачителен номер.

— Не разбирам защо трябваше да стигнете дотам, че да ме карате да чета тази комична, научнофантастична измислица.

— Не е измислица.

— Тогава трябва да е някакъв вид изнудване.

— Колонията Джърси съществува — каза търпеливо Джо.

— Да, колкото и Атлантис5.

Джо се усмихна накриво.

— Току-що бяхте приет в клуб за подбрани хора. Вие сте вторият президент, запознат с проекта. Сега предлагам да ударите топката, а аз ще ви обрисувам картината, докато играете. Няма да е пълна картина, защото не разполагаме с много време. Освен това не ви трябва да знаете някои подробности.

— Първо искам да ви задам един въпрос. Дължите ми го.

— Добре.

— Къде е Реджи Салазар?

— Спи дълбоко в бараката.

— Бог да ви е на помощ, ако лъжете.

— Кой стик? — попита нехайно Джо.

— За къс удар. Дайте ми номер четири с желязна глава.

Президентът замахна механично, но топката полетя по права и точна линия, тупна на земята и се търкулна на около трийсет сантиметра от дупката. Той хвърли стика към Джо и се отпусна тежко на седалката на колата.

— Добре тогава… — подхвана Джо, подкарвайки към зеленината. — През 1963 година, само два месеца преди да бъде убит, президентът Кенеди се срещна с група от деветима души в дома си в Хаянис Порт. Те му изложиха строго поверителен етапен проект, който да бъде осъществен зад кулисите на новата програма „Човек в космоса“. Групата представляваше „тайно ядро“ от блестящи млади учени, крупни бизнесмени, инженери и политици, всеки с изключителни заслуги в своята област. Кенеди възприе идеята им и стигна дотам, че създаде правителствена агенция, която служеше за прикритие, за да се източват пари от федералните данъчни постъпления за нуждите на проекта под кодовото название „Колонията Джърси“. Сумата растеше и благодарение на бизнесмените, които създадоха фонд, от който всеки долар да съответства на правителствения. Научноизследователската апаратура се създаваше в съществуващи сгради, обикновено стари складови постройки, пръснати из цялата страна. Така бяха спестени милиони от първоначалните разходи, както и се избегнаха въпроси на любопитни, в случай че се построеше нова сграда на център за разработка и усъвършенстване на проекта.

— Как се е запазила операцията в тайна? — попита президентът. — Не може да е нямало изтичане на информация.

Джо сви рамене.

— Много просто. Научноизследователските екипи се занимаваха със свои собствени проекти. Всички работеха на различни места. Прилагаше се старата приказка: „Едната ръка да не знае какво прави другата“. Изработването на апаратурата беше възложено на дребни производители. Толкова просто беше измислено. Трудната част беше да се съгласуват действията под носа на НАСА, без да се даде възможност на хората там да узнаят какво се върши. Затова в космическите центрове в Кейп Канаверал и Хюстън бяха внедрени военни офицери, както и един в Пентагона, който да оказва съдействие за всички неудобни проби.

— Искате да кажете, че Министерството на отбраната не е знаело нищо по въпроса?

— Това беше най-лесното — усмихна се Джо. — Един от членовете на „тайното ядро“ беше щабен офицер с високо звание, чието име не е важно за вас. За него не представляваше трудност да вмъкне още една военна мисия в лабиринта на Пентагона.

Стигнаха до топката и Джо млъкна. Президентът нанесе още един удар така, сякаш му се спеше. Върна се при колата и загледа Джо.

— Не ми се струва възможно НАСА да е била чак толкова сляпа и глуха.

— В нея един от ключовите директори на космическата администрация беше член на „тайното ядро“. Освен това неговото виждане беше да има постоянна база с неограничени възможности, а не съсредоточаването върху няколко временни кацания на човек на лунната повърхност. Но му беше ясно, че НАСА не може да провежда едновременно две сложни и скъпи програми, затова стана член на „Колонията Джърси“. Проектът се държеше в пълна тайна от президентството, Конгреса и военните. Това решение се оказа мъдър ход.

— И основната идея е Съединените щати да стъпят здраво на луната.

— Да, господин президент — кимна Джо, — точно така.

Президентът не беше в състояние да възприеме необятността на това схващане.

— Невероятно е, че един толкова обхватен проект е могъл да се изпълнява зад непробиваемата завеса на сигурността, без да се разбере за него в продължение на двайсет и шест години.

Джо се загледа в окосената част на игрището.

— Ще ми отнеме цял месец, за да ви опиша проблемите, спънките и трагедиите, които са го съпътствали, научните и инженерни открития при разработките на процеса водород-редукция за получаването на вода, апаратурите за извличане на кислород и завода за производство на енергия, чиито турбини се задействат чрез течен азот, както и за събирането на материали и съоръжения, пускани в определена орбита от частна космическа агенция, спонсорирана от „тайното ядро“, за конструкцията на лунните превозни средства, предназначени да ги пренасят от земната орбита до колонията Джърси.

— И всичко това става под носа на нашата цялостна космическа програма?

— Рекламирани като големи съобщителни изкуствени спътници, всъщност те бяха замаскирани секции на лунните превозни средства, във всяка от която имаше човек във вътрешна капсула. Няма да навлизам в десетте години, през които беше замислян този момент, нито ще се спирам на изключителната сложност на свързването им една с друга и с една от нашите изоставени космически лаборатории, използвана като база за сглобяването на превозните средства. Оставям настрана и научното постижение в конструирането на лек, надежден слънчев електрически двигател, използващ за гориво кислород. Но работата беше свършена.

Джо спря колата, за да даде възможност на президента да направи поредния удар.

— После трябваше само да се съберат системите за поддържане на жизнените функции с изстреляните вече в орбита продоволствия и всичко да бъде транспортирано, или по-точно теглено като с влекач, до предварително определения обект на луната. До колонията Джърси са пратени дори една стара съветска орбитална лаборатория и всякакви годни за употреба парчета от космически отпадъци. От самото й начало операцията се явява пионерското преселване на човека от своя дом на земята, най-значимата стъпка, откакто първата риба е изскочила на сушата преди повече от триста милиона години. Но, боже мой, ние я направихме! Сега, докато си седим и разговаряме, десет души живеят и работят във враждебно обкръжение на 380 000 километра оттук.

Докато Джо говореше, погледът в очите му доби израз на месия. После видението му изчезна и той погледна часовника си.

— Трябва да побързаме, за да не почнат телохранителите да се чудят защо се заседяваме толкова. Във всеки случай това е същността на въпроса. Ще се постарая да отговоря на въпросите, докато играете.

Президентът го гледаше с благоговение.

— Господи! — промълви той. — Не съм сигурен, че ще мога да възприема всичко това.

— Моите извинения, че ви засипах с цялата тази информация за толкова кратко време — измъкна се Джо. — Но няма как, налагаше се.

— В коя точно част на луната се намира тази колония Джърси?

— След като изучихме снимките, направени от сондите на лунния изкуствен спътник и мисиите на „Аполо“, открихме гейзер от пара, излизащ от вулканичен район в южното полукълбо на луната. След по-задълбочени проучвания се оказа, че това е огромна пещера — съвършено скривалище за разположение на първоначалните инсталации.

— Казахте, че там имало десет души.

— Да.

— На ротационен принцип ли, на смени ли?

— Не, никакъв ротационен принцип.

— Божичко! Значи първоначалният екип, който е сглобил лунното превозно средство, е в космоса от шест години?!

— Точно така — потвърди Джо. — Един умря, а нови седем души бяха изстреляни, след като базата бе разширена, за да поеме още хора.

— Ами семействата им?

— Всички са ергени. Всички са запознати и са приели трудностите и рисковете.

— Казахте, че аз съм вторият президент, който научава за проекта.

— Така е.

— Но това, че не разрешавате на държавния глава на нацията да участва в проекта, е обида към институцията.

Тъмносините очи на Джо станаха още по-тъмни, той загледа президента с неприкрита злоба.

— Президентите са политически хищници. Броят на гласоподавателите става по-ценен от съкровище. Никсън може би е използвал колонията Джърси като димна завеса, за да се избави от аферата Уотъргейт. Картър също, с провала с иранските заложници. А Рейгън — да затвърди образа си, докато властва над руснаците. Но още по-жалка е мисълта какво би направил Конгресът с проекта. Партизанската му политика, която би се наложила когато започнат разгорещени безсмислени дебати за това дали не е по-добре парите да се изразходват за отбраната, или за изхранването на бедните. Аз обичам страната си, господин президент, и се считам за по-голям патриот от повечето хора, но вече нямам вяра в правителството.

— Но вие харчите парите от данъците на хората.

— Те ще бъдат върнати с лихви от резултатите от научните постижения. Не забравяйте обаче, че половината от парите са дадени от частни лица и техните корпорации, и то без никакъв помисъл за печалба или лична облага. Министерството на отбраната и космическите институти не могат да се похвалят с подобно нещо.

Президентът не възрази. Постави безмълвно топката на площадката и я запрати към осемнайсетата зеленина.

— Щом нямате вяра в президентите — рече той с горчивина в гласа, — защо паднахте от небето, за да съобщите всичко това именно на мен?

— Може да възникнат проблеми. — Джо извади една снимка от папката и му я подаде. — Чрез нашата връзка получих снимка, направена тайно от самолет на Военновъздушните сили, извършващ разузнавателни полети над Куба.

Президентът сметна за по-разумно да не пита Джо как е попаднала снимката в ръцете му.

— И какво трябва да гледам?

— Моля да изучите района над северното крайбрежие на острова и под флоридските Кий Уест.

Президентът извади очила за четене от джоба на ризата си и се вгледа в снимката.

— Прилича ми на въздушния балон на „Гудиър“.

— Не, това е „Проспъртиър“, стар дирижабъл, собственост на Реймънд Лебарон.

— Но той не изчезна ли преди две седмици над Карибско море?

— По-точно, преди десет дни, заедно с дирижабъла и другите двама от екипажа.

— Значи снимката е правени преди изчезването на Лебарон.

— Не, филмът е свален от самолета само преди осем часа.

— В такъв случай Лебарон е жив.

— Ще ми се да вярвам, но всички опити за радиовръзка с „Проспъртиър“ са безрезултатни.

— Какво общо има Лебарон с колонията Джърси?

— Беше член на „тайното ядро“.

Президентът се наклони към него.

— А вие, Джо, да не би да сте един от първите деветима, съставили проекта?

Джо не отговори. И не беше нужно. Президентът, вперил поглед в него, не се усъмни в отговора. Със задоволство се облегна назад и се отпусна.

— Добре тогава, какъв ви е проблемът?

— След десет дни руснаците ще изкарат от хамбара най-новата си самоходна пускова установка и ще я изстрелят в космоса с десантен лунен кораб, който е шест пъти по-голям и по-тежък от управляемия от човек модул, използван от астронавтите от програмата „Аполо“. Знаете подробностите от разузнавателните сводки на ЦРУ.

— Да, държаха ме в течение за мисиите до луната — не отрече президентът.

— Знаете също така, че през изминалите две години те са изстреляли в орбита три сонди да обикалят луната, за да проучат и снимат удобни за кацане места. Третата и последна сонда се разби на лунната повърхност. Втората имаше повреда в двигателя и горивото й избухна. Първата обаче се справи успешно, поне в началото. Тя обиколи луната дванайсет пъти. После стана нещо. След като започна да се връща, преди да влезе в земна орбита, тя изведнъж отказа да приема всякакви команди от земята. През следващите осемнайсет месеца съветските космически диспечери положиха усилия да свалят невредим летателния апарат. Няма как да разберем дали са успели да възобновят визуалните му данни. Накрая те изстреляха ретро ракети. Но вместо в Сибир, лунната им сонда „Селенос 4“ се приводни в Карибско море.

— Каква е връзката на Лебарон с всичко това?

— Той тръгна да търси съветската лунна сонда.

По лицето на президента се изписа съмнение.

— Според докладите на ЦРУ руснаците са извадили летателния апарат от дълбоките води на Куба.

— Димна завеса! Те дори изиграха цяло представление как уж изваждат сондата. Но истината е, че изобщо не са могли да я открият.

— А вашите хора имат предположение къде се намира тя, така ли?

— Да, знаем точното й местоположение.

— Защо искате да изземете от руснаците няколко снимки от луната? Такива снимки има с хиляди и са на разположение на всеки, който иска да ги проучва.

— Да, но те всички са правени, преди да бъде създадена колонията Джърси. Новите въздушни снимки на руснаците положително ще открият местонахождението й.

— С какво ще навреди това?

— Сигурен съм, че ако Кремъл се добере до истината, първата мисия на СССР до луната ще има за цел да нападне и превземе колонията ни и да я използва за техни цели.

— Не ми се вярва. Кремъл би държал цялата си космическа програма открита, за да ни предизвика.

— Забравяте, господин президент, че нашият лунен проект е обгърнат в тайна. Никой не може да обвини руснаците, че са откраднали нещо, за което не се предполага, че съществува.

— Ръгате с нож в тъмното — отсече рязко президентът.

Погледът на Джо стана твърд.

— Няма значение. Нашите астронавти стъпиха първи на луната. Ние ще бъдем първите, които ще я колонизираме. Луната принадлежи на Съединените щати и ние ще се опълчим срещу всяко нашествие.

— Това не е четиринайсети век — изуми се президентът. — Не можем да грабнем оръжие и да държим руснаците или който и да е друг далеч от луната. Освен това Обединените нации постановиха, че никоя държава няма власт над луната и планетите.

— Дали Кремъл щеше да се съобрази с това, ако беше на наше място? Не мисля. — Джо се размърда и извади от торбата друг стик. — Осемнайсетата зеленина. Последният ви тур, господин президент.

Със замаяна глава президентът застана до зеленината и вкара топката в дупката от шейсет сантиметра разстояние.

— Бих могъл да ви попреча — рече студено той.

— Как? НАСА няма готови технически средства, за да изстреля взвод от морски пехотинци на лунната повърхност. Благодарение на вашата и на предшествениците ви недалновидност, всичките им сили са съсредоточени в орбиталната космическа станция.

— Не мога да стоя настрани и да ви оставя да започнете война в космоса, която може да се изсипе и върху земята.

— Ръцете ви са вързани.

— Може и да грешите по отношение на руснаците.

— Да се надяваме, че е така — отвърна Джо. — Но подозирам, че вече са убили Реймънд Лебарон.

— И затова ли ме посветихте в тайната ви?

— Ако се случи най-лошото, поне ще сте предупреден за положението и ще можете да подготвите стратегия как да действате сред хаоса, който ще последва.

— Ами ако наредя на телохранителите ми да ви арестуват като душевноболен убиец и после разглася тайната за колонията Джърси?

— Арестувате ли ме, Реджи Салазар ще бъде мъртъв. Разкриете ли проекта, тогава двойната задкулисна игра, ножовете в гърба, измамата и лъжите, както и жертвите, взети по време на изпълнението му, ще паднат върху политическите ви плещи още от времето, когато положихте клетва за влизането ви в Сената. Ще изхвърчите от Белия дом с по-голяма скорост от Никсън, ако разбира се, доживеете дотогава.

— Заплашвате ме с изнудване ли? — До този момент президентът сдържаше гнева си, но сега кипеше от ярост. — Животът на Салазар ще бъде малка цена, с която ще се плати за запазване целостта на президентството.

— Дайте ми две седмици и след това обявете пред света съществуването на колонията Джърси. Тогава с фанфари и барабани можете да поемете ролята на голям политически герой. Две седмици, и ще можете да покажете доказателство за най-огромното научно постижение на тази страна.

— След две седмици? И защо точно тогава?

— Защото за тогава е планирано първоначалният екип да напусне колонията Джърси и да се върне на земята със събираните в продължение на две десетилетия данни от проучването на космоса: доклади за метеорологическите и лунните сонди, научните резултати от хилядите биологически, химически и атмосферни опити, безбройните снимки и километрите видеоленти на първото човешко присъствие на планетарна цивилизация. Първата фаза на проекта е завършена. Мечтата на „тайното ядро“ се осъществи. Сега колонията Джърси принадлежи на американския народ.

Президентът си играеше замислено със стика. След малко попита:

— Кой сте вие?

— Разровете се в паметта си. Познаваме се отпреди много години.

— Как да се свързвам с вас?

— Ще ви уредя нова среща, когато преценя, че е необходима. — Джо вдигна торбата със стиковете от багажника на електрическата кола и тръгна по тясната пътека към клуба. След няколко крачки спря и се върна.

— Между другото, излъгах ви. В този пакет няма бомба, това е подарък от „тайното ядро“ — кутия с нови топки за голф.

Президентът го изгледа с чувство на безсилие.

— Да те вземат мътните, Джо!

— О, и още нещо… Моите поздравления.

— Поздравления? За какво?

Джо му подаде картата за отбелязване на резултата.

— Следих внимателно играта ви. Направихте седемдесет и девет точки.

4.

Лъскавият корпус на уиндсърфа пореше развълнуваната вода с изяществото на стрела. Гладката му и нежно извита форма беше както приятна гледка за окото, така и благоприятстваше за набиране на висока скорост по вълните. Имаше може би най-опростената ветроходна система — дъската му беше направена от полиетиленова обвивка, отлята върху сърцевина от втвърдена пластмасова пяна, което я правеше лека и гъвкава. Под кърмата беше монтирана стабилизаторна дъска, или перка, служеща за странично управление, а в средната част отдолу излизаше дървена плоскост във формата на кама, която предпазваше лодката да се измества странично от вятъра.

За алуминиева мачта, монтирана на борда със сферичен шарнир, бе опънато триъгълно платно, боядисано в пурпурночервено с широка тюркоазносиня лента. Метална тръба опасваше мачтата и платното и бе здраво хванато от дълги тънки ръце с груба и мазолеста кожа.

Дърк Пит беше изморен, по-изморен, отколкото притъпеното му съзнание можеше да понесе. Имаше чувството, че мускулите на краката и ръцете му са покрити с олово, болката в гърба и раменете ставаше все по-силна с всяка маневра на уиндсърфа. Поне една трета от последния един час той се преборваше с все по-неудържимия копнеж да се отправи към най-близкия бряг и да се просне върху пясъка.

Погледна през изрязания в платното прозорец към шамандурата, отбелязваща последния наветрен етап от състезанието по ветроходен маратон от Бискейнския залив до фара на Кейп Флорида на Кий Бискейн. Внимателно зае положение, за да заобиколи шамандурата. Обръщайки платното — най-изящната маневра в уиндсърфинга, той започна да си проправя път през натовареното движение, като прехвърли товара си върху кърмата на дъската и насочи носа й по новия курс. После, хванал здраво мачтата с една ръка, завъртя такелажа по посока на вятъра, измести крака и освободи гика с другата ръка, а след това опъна плющящото платно срещу вятъра. Подет от свежия вятър, духащ от север със скорост двайсет възела, уиндсърфът побягна по разбуненото море и скоро достигна скорост трийсет километра в час.

Пит с изненада установи, че от общо четирийсет и един състезатели, повечето от които бяха поне петнайсет години по-млади от него, той беше трети — само на двайсет метра зад първите двама.

Многоцветните платна от флотилията уиндсърфи проблясваха върху синьо-зелената вода като бясно въртяща се призма. Финалът вече се виждаше. Пит внимателно наблюдаваше сърфиста пред него, изчаквайки удобен момент да щурмува. Но преди да предприеме опит да го изпревари, съперникът му прецени погрешно една вълна и цопна във водата. Сега Пит стана втори на оставащите до финала само осемстотин метра.

В този момент по безоблачното небе премина зловеща, тъмна сянка и той чу шума от изпускателните тръби на витлови самолетни двигатели. Погледна нагоре и отвори широко очи от изумление.

На височина не повече от сто метра, закривайки слънцето като при затъмнение, от небето се спускаше дирижабъл, чиято носова част бе насочена право към флотилията от уиндсърфи и се създаваше впечатлението, че е изпуснат от контрол. Двата му двигателя се въртяха едва-едва на празен ход, но той бясно цепеше въздуха благодарение на силния вятър. Уиндсърфистите наблюдаваха безпомощни как огромният нашественик пресича пътя им.

Гондолата му се удари в гребена на една вълна и дирижабълът отскочи отново нагоре, задържайки се на метър и половина над водната повърхност пред водещия уиндсърфист. Младежът, на възраст не повече от седемнайсет години, не успя да обърне навреме платното и се хвърли във водата миг преди мачтата и платното му да бъдат съдрани на парчета от дясното витло на дирижабъла.

Пит ловко издърпа под остър ъгъл платното си и пое курс, успореден на развилнелия се въздушен кораб. С крайчеца наоколо си мерна името — „Проспъртиър“, изписано с огромни червени букви на едната му страна. Вратата на гондолата беше отворена, но той не забеляза никакво движение вътре. Извика, но гласът му се изгуби в шума на изпускателните тръби на двигателя и вятъра. Тромавият летателен апарат препускаше по морската повърхност, сякаш преследваше своя собствена цел.

Изведнъж Пит почувства ледени тръпки по гърба си. „Проспъртиър“ се бе устремил към намиращия се само на четиристотин метра бряг, и то право към просторната тераса на хотел „Сонеста Бийч“. Макар че ударът на по-лекия от въздуха летателен апарат в солидна постройка нямаше да причини големи щети, съществуваше голяма опасност от пожар, който щеше да избухне от пробитите резервоари за гориво и да обхване стаите на унесените в сън гости или на хранещите се на терасата.

Забравяйки за вцепеняващото го изтощение, Пит изви уиндсърфа си по посока, която щеше да пресече пътя на огромния заоблен нос на дирижабъла. Гондолата подскочи върху друга голяма вълна и въртящото се витло хвърли облак солени пръски в очите му. За миг зрението му се замъгли и той за малко да загуби равновесие. Приклекна и овладя малкия си плавателен съд, докато скъсяваше разстоянието. На плажа тълпи от хора махаха възбудено с ръце и сочеха към необикновената гледка, която стремително се приближаваше към полегатия бряг в подножието на хотела.

Пит трябваше да прецени точно времето — втори път шанс нямаше да има. Пропуснеше ли мига, витлата щяха да разкъсат тялото му на парчета. Главата му се замая, издръжливостта му беше на път да го напусне. Почувства, че мускулите му вече не откликват на командите на мозъка му. Напрегна последни сили, когато уиндсърфът му се плъзна под носа на дирижабъла.

И точно тогава отскочи.

Ръцете му сграбчиха едно от предните въжета на „Проспъртиър“, но се плъзнаха по мократа им повърхност и одраха кожата на пръстите и дланите. Докаран до отчаяние, той усука крак около въжето и с последни сили успя да се задържи на него. От тежестта му носът се наклони надолу и го повлече под повърхността на водата. Той се закатери по въжето и подаде глава над нея. Пое си въздух и изплю солената вода. Ролите се размениха — преследвачът стана пленник.

Плаващото тяло на Пит не беше достатъчно да спре въздушното чудовище, още по-малко да намали инерцията му от вятъра. Беше вече на път да се пусне от рискованата си опора, когато краката му опряха в дъно. Понесен от дирижабъла по високите вълни, той имаше чувството, че се вози в увеселително влакче. След миг се намери изхвърлен върху топлия пясък на плажа. Вдигна поглед и видя, че ниската крайбрежна дига на хотела отстоеше само на трийсет метра.

Боже мой, ужаси се Пит, след няколко секунди „Проспъртиър“ щеше да се разбие в хотела и вероятно да избухне. И не само това — въртящите се витла щяха да се разтрошат от удара и металните парчета щяха да се посипят върху слисаните хора със смъртоносната сила на шрапнел.

— За бога, помогнете ми! — извика Пит.

Струпаните на плажа хора стояха вцепенени, с отворени уста, и прехласнати като деца наблюдаваха странния спектакъл. Изведнъж две девойки и едно момче припнаха към дирижабъла и грабнаха едно от влекалните въжета. След тях се затича спасителят, следван от една възрастна пълна жена. Тогава бентът от хора се отприщи и още двайсетина зяпачи се втурнаха след тях и се скупчиха между влекалните въжета. Все едно че полуголи аборигени предизвикваха разбеснял се бронтозавър на решителна борба.

Голи ходила затъваха в пясъка и оставяха дълбоки бразди, докато упоритото тяло над главите им ги влачеше по плажа. От дърпането на носовите въжета корпусът се завъртя и огромната перкообразна опашка се изви в дъга от 180 градуса и застана с лице към хотела, колесникът под гондолата се вряза между храстите, издигащи се върху горната част на дигата и витлата минаха на косъм над бетона, поваляйки клони и листа.

Силен порив на вятъра откъм морето тласна „Проспъртиър“ над терасата и той, мачкайки по пътя си плажни чадъри и маси, устреми кърмата си право към петия етаж на хотела. Въжетата се отскубнаха от ръцете и вълна от безпомощни хора се затъркаля по пясъка. Битката изглеждаше загубена.

Пит успя с мъка да се изправи на крака и ту тичайки, ту препъвайки се, се добра до най-близкото палмово дърво. С последни отчаяни усилия върза за него въжето, което държеше, и трескаво се замоли то да издържи на напъна.

Въжето пое хлабината и се изопна докрай. Петнайсетметровата палма потръпна, полюшна се и се преви за няколко секунди. Множеството едновременно затаи дъх. После дървото мъчително бавно започна да се изправя и зае първоначалното си положение. Плитките корени се оказаха здраво впити в земята и дирижабълът спря, перките се задържаха на около метър и половина от източната стена на хотела.

Двеста души нададоха радостни викове и започнаха да ръкопляскат. Жените подскачаха и се смееха, мъжете с гръмогласни викове вдигаха палци един към друг. Едва ли някой печелещ спортен отбор се е радвал на толкова спонтанни овации. Охранителите на хотела изникнаха като призраци и започнаха да отстраняват хората от все още въртящите се витла.

Целият в пясък, Пит стоеше до дървото и докато си поемаше дъх, започна да чувства болката в ожулените си от въжето ръце. Вдигна поглед и за първи път огледа подробно въздушния кораб — смая се от старинната конструкция. Нямаше съмнение, че тя предшестваше съвременните въздушни балони на „Гудиър“.

Той тръгна между прекатурените маси и столове и се качи в гондолата. Екипажът вътре беше все още привързан за седалките си — никой не помръдваше, нито издаваше звук. Пит се наведе над пилота, намери ключовете за запалването и изключи двигателите. Те изпукаха един-два пъти и замлъкнаха, витлата се завъртяха още веднъж по инерция и застинаха неподвижно.

Настъпи гробна тишина.

Пит сбърчи вежди и огледа вътрешността на гондолата. Не видя следи от повреда, измервателните уредите и механизмите за управление изглеждаха напълно в ред. Онова, което го удиви, беше прекомерната електроника. Градиометърът за откриване на желязо, хидролокаторът за странично сканиране и поддънният профилограф за изследване на морското дъно — всички те бяха уреди, необходими за подводна изследователска експедиция.

Пит не забеляза морето от човешки лица, които надничаха през отворената врата на гондолата, нито чу пулсиращия вой на приближаващите се сирени. Чувстваше се напълно отдалечен от действителността и дезориентиран за миг. Горещината и влагата бяха натежали от зловеща тайнственост и от противната миризма на разлагащи се човешки тела.

Единият от екипажа стоеше приведен над малка масичка, захлупил лице върху кръстосаните си ръце, сякаш спеше. Дрехите му бяха влажни и изцапани. Пит постави ръка върху рамото му и леко го разтърси. Плътта му не беше втвърдена, напротив, усети я мека и пихтиеста. Ледени тръпки го побиха и кожата му настръхна, а в същото време по цялото му тяло се стичаха струйки пот.

Той отново насочи вниманието си към призрачните фигури, седнали пред командното табло. Лицата им бяха покрити с дебел пласт мухи, разлагането бе унищожило всякакви следи от живот. Кожата им се бе свлякла от плътта като спукани мехури след изгаряне. Челюстите им висяха, устата им зееха, а езиците им бяха изсъхнали и влезли дълбоко в гърлото. Очите бяха отворени и гледаха в нищото, очните им ябълки бяха матови и замъглени. Ръцете им с посинели нокти стояха върху механизмите за управление. Необуздавани от ензими, бактериите бяха образували газове, които по отвратителен начин издуваха коремите им. Влажният въздух и високите температури на тропика ускоряваха неудържимо процеса на гниенето.

Разложените трупове в „Проспъртиър“ бяха долетели от незнаен гроб — страховит екипаж във въздушен кораб костница, поел към призрачна мисия.

5.

Голото тяло на чернокожа жена лежеше проснато на масата за изследване в ярко осветената стая за аутопсии. Беше съвършено запазено, не се забелязваха никакви следи от насилие. За опитното око състоянието на трупа сочеше, че смъртта е настъпила преди по-малко от седем часа. На възраст мъртвата жена изглеждаше между двайсет пет и трийсет години. Вероятно преди време тялото й е привличало мъжките погледи, но сега лежеше недохранено, опустошено и излиняло от десетгодишна употреба на наркотици.

Областният съдебен лекар от Дейд, доктор Калвин Руни, не беше особено доволен, че извършва аутопсията. В Маями имаше достатъчно мъртъвци, които да запълват времето на работещия му на смени екип, затова той предпочиташе да се занимава с по-тежки и загадъчни аутопсични изследвания. Случаи на свръхдози с различни видове наркотици не привличаха особено интереса му. Но този труп бе намерен захвърлен на тревната площ пред дома на областния комисар и той нямаше как да не го прегледа.

Руни носеше синя лекарска престилка, защото ненавиждаше стандартната бяла униформа. Беше местен флоридец, ветеран от сухопътните войски на САЩ и възпитаник на Харвардския медицински институт. Той пъхна нова касета в портативен касетофон и сухо започна да излага общото състояние на трупа.

Взе скалпел и се приготви за дисекция, като започна на сантиметри под брадичката и продължи надолу към костта на венериния хълм. Изведнъж Руни спря да реже над гръдния кош и се наведе, за да огледа по-отблизо мястото през очилата си с големи стъкла и рогови рамки. През последните петнайсет минути той изряза и изследва сърцето, без да прекъсва монолога си за касетофона.

Минута преди да направи последните си наблюдения, в залата за аутопсии влезе шериф Тайлър Сует. Той беше среден на ръст, мрачен човек, с леко заоблени рамене и лице, което издаваше меланхолия и непоколебима решителност. Методичен и изключително честен, той се ползваше с огромно уважение от страна на подчинените си, и мъже, и жени.

Шерифът хвърли безизразен поглед към разрязания труп, кимна за поздрав на Руни и попита:

— Ново парче месо, а?

— Жената от двора на комисаря — поясни Руни.

— Поредната свръхдоза ли?

— Де да беше това! Отваря ми се повече работа. Била е убита. Открих три пробождания в сърцето.

— От пикел за лед ли?

— По всичко личи, че са от такъв инструмент.

По челото на плешивия дребен човек беше избила пот. Той имаше толкова благ вид, че приличаше повече на енорийски свещеник, отколкото на главен съдебен лекар.

— Не могат да те заблудят, докторе.

— Какво води страшилището за злодеите в двореца на съдебната медицина? — попита приветливо Руни. — Любопитството ли?

— Не, разпознаване на труп от страна на важни персони. Бих искал ти да присъстваш.

— На някой от труповете в дирижабъла — отгатна Руни.

Сует кимна.

— Госпожа Лебарон е тук, за да види останките.

— Не й препоръчвам. Онова, което е останало от съпруга й, не е приятна гледка за човек, който не вижда смъртта всеки ден.

— Опитах се да я убедя, че разпознаването на личните му вещи ще бъде достатъчно за изискванията на закона, но тя настоя. Дори доведе със себе един помощник от канцеларията на губернатора, за да ускори процедурата.

— Те къде са?

— Чакат в моргата.

— А журналисти има ли?

— Цял полк от телевизионни и вестникарски репортери кръжат наоколо като смахнати. Наредих на помощниците ми да не ги пускат по-навътре от фоайето.

— Странно е как е устроен светът — каза Руни, изпадайки в едно от философските си настроения. — Известният Реймънд Лебарон ще изпълни първите страници на вестниците, а тази клетница ще бъде спомената в два реда в колонката за криминалната хроника. — Той въздъхна, свали си престилката и я метна на стола. — Да вървим да свършим тая работа, че следобед ме чакат още две аутопсии.

Докато говореше, тропическата буря стихваше и звукът на гръмотевица изтрещя през стените. Руни си сложи спортно сако и стегна вратовръзката си. Двамата тръгнаха един до друг; Сует бе забил замислен поглед в шарките на килима в коридора. По едно време попита:

— Някакво предположение за причината за смъртта на Лебарон?

— Още е много рано да се каже. Лабораторните резултати не са заключителни. Искам да направя допълнителни тестове. Доста неща не се връзват. Не се притеснявам да призная, че случаят е пълна загадка.

— Имаш ли поне някакви съмнения?

— Никакви, които да изложа писмено. Проблемът е в невероятно бързото разложение. Не съм виждал тъкан да се разпада толкова бързо, освен може би веднъж през 1974 година.

Не остана време Сует да чуе спомена на Руни, тъй като двамата стигнаха до моргата и влязоха. Помощникът на губернатора, тип мазник с костюм от три части, веднага скочи на крака. Още преди да чуе гласа му, Руни мислено му лепна определението „мижитурка“.

— Бихме ли могли, шерифе, веднага да пристъпим към процедурата? Госпожа Лебарон се чувства много съкрушена и желае час по-скоро да се върне в хотела.

— Съчувствам й — проточи думите шерифът. — Но не е нужно да напомням на един обществен слуга, че има известни закони, които трябва да се спазват.

— Не е нужно пък аз да ви напомням, че губернаторът очаква вашето управление да й окаже възможно най-голямо внимание, за да облекчи скръбта й.

Руни вътрешно се възхити на волското търпение на Сует. Шерифът просто подмина помощника, сякаш подминаваше кошче за боклук на тротоара.

— Това е нашият главен съдебен лекар, доктор Руни. Той ще присъства на разпознаването.

Джеси Лебарон съвсем не изглеждаше съкрушена. Седеше на един оранжев стол, отлят от пластмаса, със спокоен, хладнокръвен израз и високо вдигната глава. Въпреки това обаче, Руни долови крехкост, подсилвана от дисциплина и самообладание. Той имаше опит в председателстването на разпознаване на труп от близките му. Стотици пъти бе преминавал през това мъчително изпитание и неволно говореше тихо и се държеше любезно.

— Госпожо Лебарон, знам на какво се подлагате и ще се постарая да го изтърпите възможно най-безболезнено. Но преди всичко, искам да сте наясно, че дори да разпознаете само личните вещи по телата, това ще е достатъчно за законите, постановени в щата и страната. Второ, за мен лично ще бъде в огромна помощ всяка физическа характеристика, за която можете да си спомните, като: белези, зъболекарска работа, счупени кости или хирургическа намеса. И трето, най-почтително ви моля да не виждате останките. Макар лицевите черти да са все още разпознаваеми, разложението си е казало думата. Мисля, че ще се чувствате по-добре, ако запомните господин Лебарон такъв, какъвто е бил в живота, а не във вида му в моргата.

— Благодаря ви, доктор Руни — каза Джеси. — Признателна съм за загрижеността ви. Но държа сама да се уверя, че съпругът ми наистина е мъртъв.

Руни кимна унило, след това посочи към работната маса, върху която бяха подредени няколко части от дрехи, портфейли, ръчни часовници и други лични вещи.

— Разпознахте ли вещите на господин Лебарон?

— Да, разпознах ги.

— И сте сигурна, че са принадлежали на него?

— По отношение на портфейла и съдържанието му нямам никакви съмнения. А часовникът му е подарък от мен по случай първата годишнина от сватбата ни.

Руни се приближи до масата и взе часовника.

— Златен „Картие“ със съответната верижка и римски числа от… прав ли ще бъда, ако кажа, че са от диаманти?

— Да, от рядка форма черен диамант. Това беше камъкът според рождената му дата.

— През април, предполагам.

Тя само кимна.

— Освен вещите на съпруга ви, госпожо Лебарон, разпознахте ли някои от нещата, принадлежащи на Бък Сийзар или Джоузеф Кавила?

— Не помня какво са носили по себе си, но съм сигурна, че точно с тези дрехи видях за последен път Бък и Джо.

— Нашите следователи не можаха да открият никакви близки роднини на Сийзар и Кавила — намеси се Сует. — Ще ни помогнете много, ако посочите кои дрехи на кого са.

За първи път Джеси Лебарон се поколеба.

— Не съм съвсем сигурна… Мисля, че късите дочени панталони и ризата на цветя са на Бък. Вероятно другите са на Джо Кавила. — Тя замълча, после попита: — Сега вече мога ли да видя тялото на съпруга ми?

— Не е ли възможно да променя решението ви? — попита Руни със съчувствен глас.

— Не, дори настоявам.

— Най-добре правете това, което ви казва госпожа Лебарон — обади се помощникът на губернатора, който още не се бе представил.

Руни стрелна с поглед Сует и сви пораженчески рамене.

— Последвайте ме, ако обичате. Тленните останки се държат в хладилното помещение.

Всички послушно го последваха до дебела врата с малко прозорче, изрязано на нивото на очите, и зачакаха мълчаливо Руни да дръпне тежкото резе. От вратата лъхна студен въздух и Джеси неволно потръпна, когато Руни им направи знак да влязат. Към тях се приближи един от обслужващия персонал на моргата и ги поведе към една квадратна врата в стената. Той отвори крилото, издърпа напред плъзгаща се маса от неръждаема стомана и се отмести настрани.

Руни хвана единия ъгъл на чаршафа, покриващ трупа, и застина така. Това беше единствената част от работата си, която мразеше. С реакциите си при вида на мъртвец хората обикновено се деляха на четири типа: които повръщаха, които припадаха, които изпадаха в истерия. За Руни четвъртият тип беше най-интригуващият — хората, които застиваха като вкаменени и не изразяваха никакво чувство. Беше готов да даде цялата си месечна заплата, за да разбере какви мисли минаваха през съзнанието им в такъв момент.

Той повдигна чаршафа.

Помощникът на губернатора погледна веднъж, нададе жален стон и припадна в ръцете на шерифа. Противното действие на разложението се бе разкрило с цялата си сила.

Руни се изуми от реакцията на Джеси. Тя задържа дълго и неотклонно погледа си в грозния труп, който лежеше изгнил върху масата. Пое си въздух и изопна цялото си тяло. После вдигна очи и без да мигне, заговори със спокоен, овладян глас:

— Това не е моят съпруг!

— Сигурна ли сте? — попита тихо Руни.

— Вижте сам — каза тя с равен глас. — Линията на косата не е същата. Структурата на костите също. Реймънд имаше ъгловато лице. Това е по-закръглено.

— Разлагането на плътта променя лицевите черти — поясни Руни.

— Ако обичате, огледайте зъбите.

Руни се вгледа.

— Какво им е?

— Имат амалгамени пломби.

— Не ви разбирам.

— Пломбите на мъжа ми бяха златни.

Не мога да я оборя по този въпрос, помисли си Руни. Заможен човек като Реймънд Лебарон не би си позволил евтина зъболекарска работа.

— Но нали разпознахте часовника, дрехите му…

— Изобщо не ми пука какво съм казала! — извика силно тя. — Това противно нещо тук не е Реймънд Лебарон!

Руни онемя от избухването й. Дълго след като тя напусна като фурия хладилното помещение, той остана като замаян на мястото си, без да е в състояние да отрони дума. Шерифът предаде припадналия помощник в ръцете на санитаря и се обърна към патолога.

— Дявол го взел, как си обяснявате тая работа?

Руни поклати глава.

— Нямам обяснение.

— По моему тя изпадна в шок. Вероятно е била на ръба и почна да бълнува. Ти по-добре от мен знаеш, че повечето хора не могат да приемат смъртта на любим човек. Тя умишлено замижава пред истината и отказва да я приеме.

— Жената не бълнуваше.

Сует го изгледа недоумяващо.

— Как тогава ще определиш реакцията й?

— Тънка наблюдателност.

— Откъде го измисли това?

— Часовникът — отвърна Руни. — Един от екипа ми работил вечер при един бижутер, за да се издържа, докато следвал медицина. Той веднага позна, че скъпият часовник „Картие“, който госпожа Лебарон подарила на съпруга си, е имитация, една от онези нескъпи репродукции, които се произвеждат незаконно в Тайван или Мексико.

— Но защо жена, която може да напише чек за милиони долари, ще подарява евтин фалшификат?

— Реймънд Лебарон си го е бивало по отношение на стила и вкуса. Не може да не е разпознал измамата. По-логично е да си зададем въпроса: защо се е унижил да го носи?

— Значи мислиш, че тя направи театър и излъга за разпознаването на трупа?

— Смелото ми твърдение е, че тя се е подготвила какво да очаква — отвърна Руни. — Ще си позволя да отида дори още по-далеч, готов съм да заложа новия си мерцедес-бенц, че генетичното проследяване, зъболекарският доклад и резултатите от гумените отливки на останките от отпечатъците на пръстите, които направих и изпратих в лабораторията на ФБР, ще докажат, че тя е права. — Той се обърна и погледна трупа. — Това там не е Реймънд Лебарон.

6.

Детектив лейтенант Хари Виктор, главен следовател в областното главно полицейско управление в Дейд, седеше облегнат назад на въртящия се стол и изучаваше няколкото снимки, направени в командния кош на „Проспъртиър“. След няколко минути той повдигна очилата над покритото си с руса коса чело и разтърка очи.

Виктор беше прибран човек; всичките му книжа бяха прилежно картотекирани по азбучен ред и номерирани — единственото ченге в историята на управлението, което с истинско удоволствие пишеше полицейски доклади. Докато повечето мъже гледаха спорт по телевизията през почивните си дни или си почиваха край плувния басейн на някой курорт през отпуската си и четяха детективските романи на Рекс Бърнс, Виктор преглеждаше папките на неразкритите престъпления. Същински твърдоглавец, той предпочиташе да разнищва объркани случаи, отколкото да печели присъди.

Случаят „Проспъртиър“ не приличаше на нито един от случаите, с които се бе сблъсквал през осемнайсетгодишната си служба в полицията. Трима мъртви мъже, паднали от небето в старинен дирижабъл, съвсем не се вместваше в рутинното полицейско разследване. Не съществуваха никакви улики. Трите трупа в моргата не разкриваха никакви следи, които да доведат до мястото, където са се крили мъжете в продължение на седмица и половина.

Той отново сложи очилата си и тъкмо се накани да проучи за пореден път снимките, телефонът върху бюрото му иззвъня. Вдигна замислен слушалката.

— Да?

— Някакъв свидетел иска да ви види, за да даде показания — съобщи администраторката.

— Прати ми го — каза Виктор.

Затвори папката със снимките и я постави върху металното бюро, чиято повърхност беше безупречно чиста, по нея нямаше нищо, освен малка табелка с името му и телефонния апарат. Той държеше слушалката до ухото си, сякаш продължаваше да говори и се извъртя настрани, задържайки поглед през просторната зала на отдела „Убийства“ към вратата, водеща към коридора.

На прага се появи униформена администраторка и посочи по посока на Виктор. Висок мъж й кимна, мина покрай нея и влезе в кабинета. Виктор му посочи стол срещу бюрото и започна да мънка в слушалката еднопосочен разговор, монотонно, като сигнал за свободна телефонна линия. Това беше стар номер при разпит, който му даваше минута време без прекъсване, за да проучи свидетеля или да заподозре и мислено да си състави психологически профил за него. Най-важното беше, че така получаваше възможност да наблюдава някои навици и странни маниери, които можеха да му послужат по-късно.

Мъжът, който седна срещу Виктор, беше около трийсет и седем-осем годишен, висок приблизително метър и осемдесет и осем, тежеше около осемдесет килограма, имаше черна коса, леко чуплива, без нито един бял косъм. Кожата му беше загоряла от целогодишно излагане на слънцето. Вежди — тъмни и малко рунтави, прав, тесен нос, стегнати устни, извити нагоре в краищата във вид на лека, но постоянна усмивка. Светлосиньото спортно яке, широките памучни панталони в сивкавобял цвят и бледожълтото му поло с разкопчана яка издаваха добър вкус към облеклото, непретенциозно и не ултраскъпо, по-скоро купено от „Сакс“, отколкото от лъскавите магазини за мъжка мода. Беше непушач, тъй като не се забелязваше кутия цигари да издува джоба на якето или полото му. Седеше със скръстени ръце, което говореше за спокойствие и безразличие, а самите му ръце бяха тънки, дълги и загрубели от атмосферните условия. Не носеше никакви пръстени или други накити, само един стар водолазен часовник с оранжев циферблат и масивна верижка от неръждаема стомана.

Мъжът не се вместваше в общата характеристика на свидетелите. Другите, които сядаха на същия стол, скоро започваха да се въртят притеснено. Някои прикриваха нервността си с арогантност, други неспокойно оглеждаха помещението, задържаха поглед в прозорците, в картините на стената, в другите служители, задълбочени в работата си, сменяха положението си, кръстосваха и откръстосваха крака. За първи път, доколкото си спомняше, Виктор се почувства неудобно и в неизгодно положение. Рутинното му поведение беше изместено в друга посока, първоначалните му намерения — бързо осуетени.

Посетителят с нищо не показваше някакво смущение. Гледаше Виктор през матовозелените си очи, излъчващи хипнотично качество, с особен интерес. По едно време погледът му като че ли мина през детектива, но явно нищо не привлече вниманието му и предпочете да разгледа картината на стената зад него. После падна върху телефона.

— Повечето полицейски управления използват свързочната система „Хоризонт“ — отбеляза той с равен глас. — Ако искате да говорите с онзи, който ви търси по телефона, препоръчвам ви да натиснете бутона.

Виктор погледна към апарата. Един от четирите бутона светеше, но не беше натиснат.

— Много сте наблюдателен, господин…?

— Пит, Дърк Пит. Ако вие сте лейтенант Виктор, значи с вас имам среща.

— Да, аз съм Виктор. — Той постави слушалката обратно на мястото й. — Вие сте бил първият, който е влязъл в гондолата на „Проспъртиър“, така ли?

— Точно така.

— Благодаря ви, че дойдохте, и то в такъв ранен час в неделя. Оценявам съдействието ви да изясним някои въпроси.

— Няма защо. Много ли време ще отнеме?

— Двайсетина минути, най-много половин час. Бързате ли за някъде?

— След два часа трябва да отлетя за Вашингтон.

Виктор кимна.

— Ще ви оставя достатъчно време, за да успеете. — Той издърпа едно чекмедже и извади портативен касетофон. — Да отидем на по-уединено място.

Лейтенантът поведе Пит по дълъг коридор до малка стая за разпити. Беше обзаведена спартански: едно бюро, два стола и пепелник. Виктор седна и пъхна нова касета в записващия апарат.

— Ще възразите ли, ако запишем разговора? Ужасно държа да си водя бележки. Никоя от секретарките обаче не може да разчита почерка ми.

Пит сви равнодушно рамене в знак на съгласие.

Виктор премести касетофона в средата на бюрото и натисна червения бутон за запис.

— Как се казвате?

— Дърк Пит.

— Среден инициал?

— Е като Ерик.

— Адрес?

— Еърпорт Плейс 266, Вашингтон, окръг Колумбия, 20001.

— Телефон за връзка?

Пит каза телефонния номер в службата си.

— Занимание?

— Ръководител на специални проекти в Националната агенция за подводни и морски изследвания.

— Можете ли да опишете на какво точно сте бил свидетел следобеда в събота, 20 октомври?

Пит описа как бе видял неуправляемия дирижабъл по време на състезание с уиндсърфове, как бе хванал котвеното въже и бясно се бе понесъл с летателния апарат и как в последната минута, на метри от потенциалното бедствие, успял да го удържи и накрая, как бе влязъл в гондолата.

— Пипахте ли нещо?

— Само ключовете за запалването, за да изключа двигателите и батерийните комутатори. Също така разтърсих леко по рамото тялото, седящо край масичката на навигатора.

— Нищо повече?

— Единственото друго място, на което може да съм оставил отпечатъци от пръсти, е бордовата стълба.

— А по задната облегалка на седалката на втория пилот? — попита Виктор със самодоволна усмивка. — Нищо чудно, щом сте се навели да завъртите ключовете за запалването.

— Недомислена работа. Следващия път ще си сложа хирургически ръкавици.

— ФБР оказа голямо съдействие.

— Свалям шапка на компетентността.

— Взехте ли нещо оттам?

Пит стрелна Виктор с остър поглед.

— Не.

— Възможно ли е някой друг да е влизал и да е взел някакви вещи?

Пит поклати глава.

— След като слязох от гондолата, хотелската охрана я запечати. След мен влезе само униформен полицейски служител.

— После какво направихте?

— Платих на един от спасителите от хотела да извади от водата уиндсърфа ми. Той имаше малък пикап и беше много любезен да ме закара до къщата, в която бях отседнал с приятели.

— В Маями ли?

— В Коръл Гейбълс.

— Мога ли да ви попитам какво правехте в града?

— Тъкмо бях приключил един крайбрежен проучвателен проект за НЮМА и реших да си взема една седмица почивка.

— Разпознахте ли някой от труповете?

— Ни най-малко. И собствения си баща не бих разпознал в такова състояние.

— Имате ли представа кои може да са били тези хора?

— Мисля, че единият от тях е бил Реймънд Лебарон.

— Значи знаете за изчезването на „Проспъртиър“, така ли?

— Медиите писаха за това най-изчерпателно. Само някой отшелник в затънтена гора може да не е чул за това.

— Да имате свое предположение къде би могъл да е бил скрит дирижабълът в продължение на десет дни?

— Нямам представа.

— Дори най-смели помисли? — настоя Виктор.

— Би могло да е плод на колосална сензационна новина, медийна кампания за популяризиране на издателската империя на Лебарон.

В очите на Виктор проблесна засилен интерес.

— Продължавайте.

— Или пък да е находчив план за манипулиране на цените на акциите на сдружението от фирми на Лебарон. Да продаде големи пакети акции, преди да изчезне и да ги купи, когато цените паднат. И после пак да ги продава, докато те се повишават по време на съживяването му.

— Как си обяснявате смъртта им?

— Планът е пропаднал.

— Защо?

— Питайте съдебния лекар.

— Питам вас.

— Вероятно са яли развалена риба на някой пуст остров, ако са се заврели на такъв — отвърна Пит, започвайки да се отегчава. — Откъде да знам? Ако ви трябва сценарий, наемете си сценарист.

Интересът в очите на Виктор угасна. Той се отпусна на стола и мрачно въздъхна.

— За миг си помислих, че можете да ми кажете нещо, нещо необичайно, което да помогне на мен и управлението да разкрием загадката. Но и вашата теория се оказа вятър работа, като на останалите.

— Не съм изненадан — каза Пит с безразлична усмивка.

— Как успяхте да изключите мощността секунди след като сте влезли в командния кош? — попита Виктор, връщайки назад разговора.

— При положение, че съм пилотирал двайсет различни самолета по време на службата си във Военновъздушните сили и в цивилния живот, просто знаех къде да погледна.

Виктор доби доволен вид.

— Още един въпрос, господин Пит. Когато за първи път видяхте дирижабъла, от коя посока летеше?

— Носеше се свободно по посока на вятъра от североизток.

Виктор се пресегна и изключи касетофона.

— Това е достатъчно. Ще ви намеря ли през деня на служебния ви телефон?

— Ако ме няма, секретарката ще се свърже с мен.

— Благодаря ви за помощта.

— Не беше съществена за съжаление — отвърна Пит.

— Трябва да разнищим всяка нишка. Много ни притискат отгоре заради Лебарон, нали беше голяма клечка. Това ще се окаже най-странният случай, с който се е сблъсквало управлението.

— Не ви завиждам в търсенето на развръзката. — Пит погледна часовника си и стана. — Трябва да поемам към летището.

Виктор също стана и му подаде ръка през бюрото.

— Ако ви хрумне някаква друга насока на плана, господин Пит, моля, обадете ми се. Много обичам хубавата фантазия.

Пит се спря на вратата и се обърна, по лицето му се изписа лукав израз.

— Следа ли искате, лейтенант? Ето ви една: за да се издигнат във въздуха, въздушните кораби имат нужда от хелий. На такава антика като „Проспъртиър“ ще са му нужни поне няколко хиляди кубически метра газ, за да се издигне във въздуха. След седмица газът ще се е изпарил дотолкова, че ще се е наложило да се приземи. Следите ли мисълта ми?

— Зависи накъде биете.

— Няма начин дирижабълът да се появи изневиделица край Маями, ако четирийсет и осем часа преди това не е бил презареден с необходимото количество газ.

Виктор гледаше като човек, комуто предстоеше да приеме първото причастие.

— Какво предлагате?

— Да проверите някоя приятелска съседна газостанция, която е в състояние да напомпа шест хиляди кубически метра хелий.

7.

— Мразя корабите — изсумтя Руни. — Не мога нито да плувам, нито да се задържам на повърхността на водата и ми прилошава дори само като погледна през прозорчето на пералнята.

Шериф Сует му подаде чаша с двойно мартини.

— Заповядай, това ще разтовари натрапчивите ти мисли.

Руни погледна с печален поглед водите на залива и погълна половината от питието си.

— Предполагам, няма да излезеш в открито море.

— Не, просто ще направя една обиколка из залива. — Сует се приведе, за да влезе в предната кабина на блестящата си бяла рибарска лодка и включи двигателя. Единичният газотурбинен дизелов двигател с 260 конски сили заработи ритмично. От кърмата забоботиха изгорелите газове и палубата под краката им запулсира. Сует прибра въжетата, оттласна лодката от дока и започна да си проправя път през лабиринта от яхти, за да излезе в Бискейнския залив.

Докато лодката се плъзгаше покрай шамандурите на канала, на Руни му се припи още една чашка.

— Къде държиш стимуланта?

— Долу, в предната кабина. В месинговата водолазна каска има лед.

Руни се появи отново и попита:

— За какво е всичко това, Тайлър? Днес е неделя. Сигурно не ме изкара от къщи посред чудесен футболен мач само за да ми покажеш как изглежда Маями Бийч откъм морето.

— Истината е тази: научих, че снощи си завършил доклада за труповете от дирижабъла.

— По-точно в три часа сутринта.

— Помислих си, че може би ще искаш да ми кажеш нещо.

— За бога, Тайлър, толкова ли е спешно, та не можа да почакаш до утре сутринта?

— Преди около час ми се обади някой си Фед от Вашингтон — отвърна Сует и побутна леко дросела напред. — Каза, че бил от някаква местна разузнавателна агенция, за която никога не съм чувал. Няма да те занимавам с откровения му агресивен тон. Не мога да разбера защо всички в Севера си въобразяват, че могат да изместват южняците? В заключение той поиска да прехвърлим труповете от дирижабъла на федералните власти.

— Кои федерални власти?

— Отказа да ги назове. Взе да ми говори неопределено, когато го попитах.

Руни изведнъж прояви интерес.

— Не намекна ли с нещо защо искат труповете?

— Заяви, че било въпрос на предохранителни мерки.

— Сигурно си му отказал.

— Казах му, че ще си помисля.

Обратът на събитията и мартинито накараха Руни да забрави страха от водата. Започна дори да забелязва отличния външен вид на лодката от фибростъкло. Тя се явяваше второ работно място на шериф Сует, когато от време на време се налагаше да служи като помощна полицейска лодка, но по-често се използваше за развлечение и риболов на областните и щатските служители през почивните им дни.

— Как си я нарекъл? — попита Руни.

— Коя?

— Лодката.

— А, нея ли? „Саутърн комфорт“6. Дълга е десет метра и вдига скорост до петнайсет морски възела. Строена е в Австралия от една фирма на име „Стибъркрафт“.

— Да се върнем на случая с Лебарон — предложи Руни и отпи глътка мартини. — Ще им се дадеш ли?

— Изкушавам се да го направя — усмихна се Сует. — Убийството тепърва ще става водеща новина. Журналистите вече правят цирк от нея. Всички ме притискат в ъгъла — от губернатора надолу. А на всичкото отгоре има вероятност престъплението да не е извършено в района на моите правомощия. Майчице, как се изкушавам да прехвърля отговорността на Вашингтон! Там е работата обаче, че се заинатих да си мисля, че тъкмо ние може и да разнищим тия заплетени конци.

— Добре, какво искаш от мен?

Шерифът извърна глава от кормилото и задържа поглед в него.

— Искам да ми кажеш какво си писал в доклада си.

— Разкритията ми усложниха още повече загадката.

Малка платноходка с четирима тийнейджъри се накани да пресича пътя им и Сует намали ход, за да ги пропусне.

— Кажи ми за тях.

— Да започнем отзад напред, става ли?

— Давай!

— В първия момент се шашнах. Преди всичко, защото такава мисъл изобщо не ми беше минавала през ума. Преди петнайсет години имах подобен случай. Женски труп беше намерен на стол на верандата откъм задния двор. Съпругът твърдеше, че предишната вечер той и жена му си пиели питиета там. Той се прибрал, за да си легне, като мислел, че тя ще го последва. Когато на сутринта се събудил сам в леглото, потърсил я и я заварил там, където я бил оставил вечерта, само че била мъртва. По всичко личеше, че е починала от естествена смърт. Нямаше никакви следи от насилие или от отрова, само голямо количество алкохол в кръвта й. Органите й изглеждаха напълно здрави без никакви показания за предишни заболявания или смущения. За четирийсетгодишна жена тя имаше тяло на двайсет и пет годишно момиче. Случаят страшно ме озадачи. Но постепенно нещата се навързаха. Следсмъртното посиняване — това е промяната на цвета на кожата вследствие на просмукването на кръвта поради земното притегляне — кожата обикновено добива моравосин цвят. Докато нейната беше червеникаворозова, което говореше за смърт, причинена от отравяне с цианид или въглероден окис, или от хипотермия. Открих също и кървене на панкреаса. В процеса на елиминирането първите две предположения отпаднаха. Последният гвоздей, който трябваше да се забие, се оказа занятието на съпруга. Доказателството не беше от най-неоспоримите, но беше достатъчно за съдията да му лепне петдесет години зад решетките.

— С какво се е занимавал съпругът?

— Работел като шофьор на товарна кола към фирма за замразени храни. Изпипан план. Наливал жената с твърд алкохол, докато тя изпаднала в несвяст. Занесъл я в товарната кола, която вечер и през почивните дни домувала в двора им, включил хладилната уредба и изчакал жената да се вкочаняса. След като нещастницата издъхнала, той я върнал обратно на градинския стол и отишъл да си легне.

Сует го изгледа озадачен.

— Но не допускаш, че труповете в дирижабъла са премръзнали до смърт.

— Точно това допускам.

— Да няма някаква грешка?

— По скалата на абсолютната сигурност от едно до десет, моето предсказание е осем.

— Съзнаваш ли как ще прозвучи това?

— Налудничаво, предполагам.

— Трима мъже изчезват над Карибско море при температура над трийсет градуса и премръзват до смърт? — запита риторично Сует. — Подобно твърдение никога няма да издържи, докторе. Особено след като наблизо не е намерена никаква хладилна товарна кола за замразени храни.

— Но ти изобщо нямаш някакво твърдение, което да издържи.

— В какъв смисъл?

— Пристигна докладът на ФБР. В него се набляга на разпознаването, извършено от Джеси Лебарон. Трупът в моргата не е на съпруга й. Другите два трупа също не са на Бък Сийзар и Джоузеф Кавила.

— Божичко, нови двайсет! — изстена Сует. — Кои са тогава?

— В досиетата за отпечатъци на пръсти във ФБР те не фигурират. Най-вероятното е да са чужденци.

— А ти откри ли нещо, което да наведе на техните самоличности?

— Мога да ти дам данни за ръста и теглото им, мога да ти покажа рентгенови снимки на зъбите и предишни счупвания на кости. Черните дробове и на тримата говорят за погълнато огромно количество твърд алкохол. Белите им дробове ги издават като страстни пушачи, а по зъбите и пръстите на ръцете може да се съди, че са пушили цигари без филтър. Обичали са също и да си похапват. Последната им храна се е състояла от черен хляб, цвекло и различни плодове. Двама от тях са подкарали трийсетте си години, третият е бил над четирийсет, ако не и повече. Физическото им състояние е било над средното ниво. Не мога да ти кажа почти нищо повече, което да установи самоличността им.

— Това е началото.

— Но то продължава да нарежда Лебарон, Сийзар и Кавила сред изчезналите.

Преди Сует да отговори, женски глас даде сигнал на лодката по високоговорителя. Той отговори и настрои радиото на честотата, на която му бе казано.

— Извинявай за прекъсването — обърна се той към Руни, — но ме търсят спешно по телефона, свързан с брега.

Руни кимна, влезе в предната кабина и си наля още една чаша мартини. В тялото му се разнесе приятна топлина. След малко тя щеше да обхване и главата му. Когато се върна в кормилната рубка, Сует тъкмо окачваше слушалката, лицето му беше зачервено от ярост.

— Мръсни гадове! — изсъска той.

— Какво е станало? — попита Руни.

— Присвоили са си ги! — и удари юмрук в кормилото. — Проклетите федерални ченгета са влезли в моргата и са си присвоили труповете от дирижабъла.

— Но трябвало е да спазят законния ред — възмути се Руни.

— Дошли шестима мъже в цивилни облекла и двама федерални маршали, показали необходимите документи, натъпкали труповете в метални сандъци, пълни с лед, и отлетели с хеликоптер на Военновъздушните сили.

— Кога е станало?

— Само преди десет минути. Хари Виктор, главният следовател на случая, се оплака също, че те претършували бюрото му в отдел „Убийства“, докато бил в тоалетната, и задигнали папките му.

— А моя доклад за аутопсията?

— И него го свили.

Вермутът бе повдигнал настроението на Руни и той рече:

— О, я погледни нещата от друг ъгъл. Ами те избавиха теб и полицейското управление от затруднението.

Гневът на Сует започна да стихва.

— Не отричам, че ми направиха услуга, но се вбесих от начина, по който действат.

— Остана една малка утеха — смънка Руни; чувстваше, че краката му вече не го държат. — Чичо Сам не взе всичко.

— Като какво например?

— Нещо, което не е вписано в доклада ми. Един лабораторен резултат, доста противоречив, за да бъде изложен писмено и прекалено безумен, за да се споменава за него извън домовете за душевноболни.

— За какво говориш? — настоя да узнае Сует.

— За причината на смъртта.

— Нали каза, че е хипотермия?

— Така е, но пропуснах най-важното. Видиш ли, не отбелязах времето на настъпването на смъртта. — Руни започваше да слива думите.

— Ами то е в рамките на няколко дни.

— О, не. Горките хора са били замразени много по-отдавна.

— Колко отдавна?

— Ами някъде между една и две години назад.

Шериф Сует загледа Руди напълно изумен. Но съдебният лекар му се хилеше насреща като хиена. И както се хилеше, подгъна колене и се прекатури зад борда.

8.

Домът на Дърк Пит не се намираше на улица в предградие, нито в някой висок жилищен блок с изглед към гъстите върхари на Вашингтон. Той нямаше живописен двор или съседи с пискливи деца и лаещи кучета. Не беше и къща, а стар самолетен хангар, разположен в края на столичното международно летище.

Отвън постройката изглеждаше запустяла. Покрай стените й бяха избуяли плевели, а по мазилката им, на места издута, на места паднала, нямаше и следа от боя. Единственият признак, по който, макар и трудно, можеше да се предположи, че хамбарът е обитаем, бяха прозорците под огромния заоблен покрив. Въпреки че бяха зацапани и покрити с прах, нито един от тях не беше счупен като на изоставените складове.

Пит благодари на мъжа, обслужващ летището, задето го докара от терминала дотук. После, след като се огледа, за да се увери, че никой не го наблюдава, извади малък предавател от джоба на якето си и издаде гласно няколко команди, които изключиха алармените системи, и отвори една странична врата, чийто вид предполагаше, че виси на пантите си от трийсет години.

Прекрачи прага и стъпи върху циментов под, запълнен целия с близо три дузини лъскави класически автомобили, един старинен самолет и един железопътен вагон от началото на века. Спря се и с нежност загледа шасито на едно френско спортно купе „Талбот-Лаго“, което се намираше в първия етап на възстановяването му. Колата беше почти изцяло разрушена от експлозия и Пит бе твърдо решен да възобнови усуканите останки до първоначалната им елегантност и красота.

Той помъкна куфара и пътната си чанта нагоре по витата стълба към апартамента си, разположен в горната част в другия край на хамбара. Часовникът му показваше 2:15 следобед, но съзнанието и тялото му се чувстваха така, сякаш наближаваше полунощ. Разопакова багажа си и реши първо да се позанимае няколко часа с талбот-лагото, а после да си вземе душ. Преоблече се в стар работен комбинезон и тъкмо отвори чекмеджето с инструментите, когато хангарът се огласи от силен звън. Той извади от дълбокия си джоб безжичен телефон.

— Ало?

— Господин Пит, ако обичате — чу се женски глас.

— На телефона.

— Един момент.

След като изчака близо две минути, Пит изключи телефона и започна да сваля дистрибутора на талбота. Минаха нови пет минути, преди звънецът отново да звънне. Той включи телефона, но не се обади.

— Още ли сте там, господине? — попита същият глас.

— Да — отвърна равнодушно Пит и затисна телефонния апарат с рамото до ухото си, за да освободи и двете си ръце.

— Обажда се Сандра Кабот, личната секретарка на госпожа Джеси Лебарон. С господин Пит ли разговарям?

Пит винаги се изпълваше с неприязън към хора, които не набират сами съответния телефонен номер.

— С него.

— Госпожа Лебарон иска да се срещне с вас. Можете ли да дойдете в дома й в четири часа?

— Много бързо се възползвате от случаите, а?

— Моля?

— Извинете, госпожице Кабот, но трябва да прегледам една ранена кола. Ако госпожа Лебарон пожелае да дойде тук, ще можем да разговаряме.

— Съжалявам, но не е възможно. Довечера тя дава официален коктейл в лятната си градина, на който ще присъства и държавният секретар, и просто няма как да се отскубне.

— Тогава някой друг път.

Последва мълчание, после госпожица Кабот пак заговори:

— Но вие не разбирате…

— Права сте, не разбирам.

— Нищо ли не ви говори името Лебарон?

— Не по-различно от Шагнасти, Куагмир или Смит — излъга добродушно Пит.

Секретарката като че ли се обърка за миг.

— Господин Лебарон…

— Да спрем с шегите и закачките — прекъсна я Пит. — Много добре знам кой е Реймънд Лебарон. И за да спестя времето и на двама ни, ще ви кажа, че не мога да добавя нищо към загадката около изчезването и смъртта му. Предайте на госпожа Лебарон моите съболезнования. Това е всичко, с което мога да съм ви от полза.

Кабот пое дълбоко въздух и го изпусна.

— Моля ви, господин Пит, сигурна съм, че тя ще ви бъде много благодарна, ако се срещнете с нея.

Пит едва ли не си представи как Кабот произнесе „моля ви“ през стиснати зъби.

— Добре — рече той. — Мисля, че ще успея. Какъв е адресът?

Арогантността й мигом се възвърна.

— Ще изпратя кола да ви вземе.

— Ако нямате нищо против, предпочитам да дойда със собствената си кола. Хваща ме клаустрофобия в лимузини.

— Щом настоявате — отвърна тя надменно. — Къщата се намира в края на Бийкън Драйв, имението Грейт Фолс.

— Ще го потърся на пътната карта.

— Между другото, каква кола карате?

— Защо се интересувате?

— За да уведомя пазача на портала.

Пит замълча и погледна към пода на хангара, където до главния вход беше паркирана колата.

— Стар кабриолет.

— Стар ли казахте?

— Да, от 1951 година.

— Тогава бъдете така любезен да го паркирате на паркинга до къщата на прислугата. Намира се вдясно от алеята, по която ще влезете.

— Не се ли чувствате неудобно понякога да командвате хората?

— Не чувствам неудобство от нищо, господин Пит. Чакам ви в четири часа.

— Ще приключите ли с мен, преди да почнат да пристигат гостите? — попита Пит с подчертан сарказъм в гласа. — Не ми се иска да притеснявам никого, като видят, че бричката ми замърсява двора.

— Не се безпокойте — отвърна тя сприхаво. — Коктейлът е чак в осем. Дочуване!

След като Сандра Кабот затвори телефона, Пит отиде до колата си и я загледа. После повдигна задната седалка и защипа кабелите на уреда за зареждане за полюсите на акумулатора. След това се върна при талбот-лагото и спокойно продължи да работи по него.

Точно в осем и половина часа пазачът на главния портал на имението на Лебарон посрещна една млада двойка в жълто ферари, провери имената им в списъка на поканените и им направи знак да влязат. След тях се появи лимузина „Крайслер“, в която бяха главният съветник на президента Даниел Фосет и съпругата му.

Пазачът бе добил имунитет към екзотични коли и известните им пътници. Той вдигна ръце нагоре, за да се протегне от скуката и се прозя. В същия момент ръцете му замръзнаха в това положение и устата му се затвори, когато опули очи в най-голямата кола, която бе виждал някога.

Колата беше същинско чудовище, дълга седем метра от броня до броня и тежеше над три тона. Капакът на багажника и вратите бяха боядисани в сребристосиво, калниците — в тъмночервен металик. Когато беше сгънат, подвижният й покрив изобщо не се виждаше. В плавните, елегантни очертания на каросерията си личеше високото качество на работа — истински пример на безупречна, майсторска изработка, която рядко се срещаше.

— Това се казва кола! — продума накрая пазачът. — Каква е?

— Даймлер — отвърна Пит.

— Звучи като английска.

— Английска е.

Пазачът заклати глава от възхищение и погледна в списъка.

— Как се казвате, моля?

— Пит.

— Нещо не виждам името ви. Имате ли покана?

— Госпожа Лебарон ми определи среща за по-ранен час.

Пазачът влезе в будката си и погледна закачен на стената списък.

— Да, господине, срещата ви е била за четири часа.

— Когато й се обадих да й се извиня, че закъснявам, тя ми каза, че мога да дойда на коктейла.

— Е, щом ви очаква — рече пазачът, все още прехласнат по даймлера, — значи всичко е наред. Приятно прекарване.

Пит кимна и подкара безшумно огромната кола по виещата се алея за коли към къщата на Лебарон. Основната постройка бе разположена на ниско възвишение над тенискорт и плувен басейн. Архитектурата беше обичайната за района — триетажна тухлена сграда в колониален стил с няколко колони, поддържащи покрива на дълга предна веранда с по едно крило от двете страни. Отдясно група борови дървета закриваха друга постройка с гараж под нея, в която Пит предположи, че се намират жилищата на прислугата. Оттатък и отляво на господарската къща се издигаше огромна стъклена конструкция, осветена от кристални полилеи, спускащи се от тавана. Сред цъфнали екзотични цветя и храсти бяха подредени за вечеря над двайсет маси, а на подиум пред водопад свиреше малък оркестър. Пит имаше на какво да се удиви. Надали имаше по-подходящо място за прием в студената октомврийска вечер. Реймънд Лебарон получаваше най-високата оценка за оригиналност. Той спря даймлера пред входа на оранжерията, където облеченият в ливрея прислужник, паркиращ колите, го зяпна като дърводелец, заплеснат по трупи от секвоя.

Докато слизаше от колата и изпъваше сакото на смокинга си, Пит забеляза, че зад прозрачната стена на зимната градина започнаха да се тълпят хора, които сочеха и жестикулираха към колата. Той поясни на прислужника как да превключва скоростите, след това прекрачи прага на стъклената врата. Оркестърът свиреше потпури от произведения на Джон Бари, в които струнните инструменти надделяваха над духовите. На няколко крачки навътре от входа стоеше елегантна жена, облечена по последната мода, и посрещаше гостите.

Пит не се усъмни, че това е Джеси Лебарон. С явното присъствие на духа, с олицетворението на изящество и стил, тя представляваше живо доказателство, че жените могат да бъдат красиви и след петдесетте си години. Беше облечена в блестяща туника със зелени и сиви мъниста върху дълга, права кадифена пола.

Пит се приближи до нея и леко се поклони.

— Добър вечер! — каза той и пусна най-пленителната си усмивка на неканен гост.

— Каква е тази сензационна кола? — попита Джеси, поглеждайки над рамото му през вратата.

— Даймлер, харчи пет и четири на сто, с мощен двигател и купе, изработено от „Хупър“.

Тя се усмихна мило и протегна ръка.

— Благодаря ви, че дойдохте, господин…? — Джеси го изгледа с любопитство. — Простете ми, но нямам чувството, че се познаваме.

— Защото никога не сме се срещали — отвърна той, удивен от гърления й, леко дрезгав глас. — Името ми е Пит, Дърк Пит.

Тъмните очи на Джеси го изгледаха по най-странния възможен начин.

— Вие закъсняхте с цели четири и половина часа, господин Пит. Да не би да ви се случи някакво произшествие по пътя?

— Не, нищо подобно, госпожо Лебарон. Обмислих най-старателно часа на пристигането си.

— Но вие не сте поканен на приема — възрази тя с равен глас. — Така че ще трябва да си тръгнете.

— Жалко — отвърна със скръбен тон Пит. — Толкова рядко ми се удава случай да облека смокинга си.

По лицето на Джеси се изписа презрение. Тя се обърна към една жена със старомомински вид и очила, която стоеше на крачка зад нея, и Пит предположи, че е секретарката й Сандра Кабот.

— Намери Анджело и му кажи да изведе оттук този господин.

В зелените очи на Пит проблеснаха лукави пламъчета.

— Изглежда, много ме бива да подбуждам зложелателство. Как предпочитате да си тръгна — мирно и тихо, или да направя шумна сцена?

— Мисля, че мирно и тихо е за предпочитане.

— Тогава защо искахте да се срещнете с мен?

— По въпроси, засягащи съпруга ми.

— За мен той е напълно непознат човек. Не мога да ви кажа нищо повече за смъртта му от това, което вече знаете.

— Реймънд не е мъртъв — заяви твърдо тя.

— Онзи, когото видях в дирижабъла, страхотно приличаше на него.

— Не е бил той.

Пит я изгледа скептично, но не каза нищо.

— Не ми вярвате, нали?

— Всъщност изобщо не ме интересува.

— Надявах се да ми помогнете.

— Имате странен начин да искате услуги.

— Това е официална благотворителна вечеря, господин Пит. Нямате място тук. Да си определим час за утре.

Пит прецени, че гневът му няма да помогне, затова го потисна.

— Какво е правил съпругът ви, преди да изчезне? — неочаквано попита той.

— Търсеше съкровището Елдорадо — отвърна тя и огледа с притеснение гостите си в зимната градина. — Беше сигурен, че е потънало с един кораб, наречен „Циклопи“.

Пит не успя да продължи разговора, тъй като в този момент Кабот се върна, придружена от шофьора кубинец — Анджело.

— Довиждане, господин Пит — каза Джеси, обърна се и пристъпи към новопристигнала двойка.

Пит сви рамене и повдигна лакът към Анджело.

— Хвани ме, та да се види ясно как ме извеждаш. — После се обърна към Джеси. — И още нещо, госпожо Лебарон. Аз не търпя подло отношение към мен. Не си правете труда да ме търсите отново.

Пит се остави на Анджело да го изведе от зимната градина и да го съпроводи до алеята за коли, където го чакаше даймлера. Джеси се загледа след огромната кола, докато я загуби от поглед в нощта. След това се смеси с гостите си.

Като я видя да се приближава, Дъглас Оутс, държавният секретар, прекъсна разговора си с президентския съветник Даниел Фосет и рече:

— Великолепно празненство, Джеси!

— Да, наистина — подкрепи го Фосет. — Никой във Вашингтон не е давал по-чудесно угощение.

Очите на Джеси светнаха и на устните й цъфна сърдечна усмивка.

— Благодаря ви, господа.

Оутс посочи с брадичка вратата и попита:

— Въобразих ли си, или наистина видях Дърк Пит да излиза оттук?

Джеси го погледна със смутен израз.

— Нима го познавате? — изненада се тя.

— И още как! Пит е номер две в НЮМА. Той е този, който извади „Титаник“ по поръчка на Министерството на отбраната.

— И спаси живота на президента в Луизиана — добави Фосет.

Джеси видимо пребледня.

— Не знаех това.

— Надявам се, че не си го разгневила — подхвърли Оутс.

— Може би се показах малко груба — призна тя.

— Не те ли интересува морско сондиране под Сан Диего?

— Интересува ме. Сеизмичните проучвания сочат за голямо непокътнато находище. Едно от нашите дружества може би ще получи правото за сондиране. Защо питате?

— Знаеш ли кой оглавява сенатската комисия за сондиране на нефт върху държавна собственост?

— Сигурно това е… — Гласът на Джеси се загуби и самообладанието й се стопи.

— Бащата на Дърк — отговори вместо нея Оутс. — Сенатор Джордж Пит от Калифорния. Без неговата подкрепа и благословията на НЮМА по въпросите с опазването на околната среда, няма да имаш никакъв шанс да получиш права за сондиране.

— Май всичко отиде по дяволите — вметна саркастично Фосет.

9.

Половин час по-късно Пит остави даймлера си на мястото му на паркинга пред високата остъклена сграда, в която се намираше управлението на НЮМА. Подписа се на пропуска и взе асансьора за десетия етаж. Когато вратата се отвори, той пристъпи в огромен електронен лабиринт, обхващащ съобщителната и информационната мрежи на морската агенция.

Хирам Йегър вдигна поглед от подковообразното си бюро, чийто плот не се виждаше от джунглата от компютърна апаратура, и се усмихна.

— Здрасти, Дърк! Какво, издокарал си се, а няма къде да отидеш ли?

— Домакинята на приема ме обяви за персона нон грата и ме изхвърли.

— Познавам ли я?

Сега Пит на свой ред се усмихна на Йегър. Компютърният магьосник беше старомоден индивид от времето на хипитата в началото на седемдесетте години. Носеше дългата си руса коса вързана на опашка на тила си. Ситно къдравата му брада беше оставена да расте на произвола. Неизменната му униформа за работа и почивка беше яке „Ливай“ и панталони, напъхани в износени каубойски ботуши.

Пит каза:

— Не мога да си представя ти и Джеси Лебарон да се движите в едни и същи социални среди.

Йегър подсвирна силно.

— Нима си бил изритан от джабула в дома на Джеси Лебарон?! Абе, човече, та ти си нещо като герой на унизените.

— Имаш ли настроение да се поразровиш малко?

— За нея ли?

— Не, за него.

— За съпруга й? Оня, дето изчезна?

— Да, Реймънд Лебарон.

— Поредната операция на тъмно ли?

— Както искаш го наречи.

— Дърк — Йегър го погледна над очилата си, наследени сякаш от баба му, — много обичаш да си вреш носа там, дето не ти е работа, но въпреки това те обичам. Моето задължение тук е да създам компютърна мрежа от световна класа и да събирам архив за морските науки и история, но всеки път когато измайсторя нещо, ти се появяваш и искаш да използваш моето творение за тъмни цели. Защо не ти отказвам ли? Добре, ще ти кажа: защото чувството ми за кражба е много по-силно развито от твоето. И тъй, казвай сега колко надълбоко да ровя?

— До дъното на миналото му. Откъде е той, с какви пари е основал империята си.

— Реймънд Лебарон беше доста потаен относно личния си живот. Може и да е заличил следите.

— Това ми е добре известно, но ти си вадил скелети и от гардероб.

Йегър кимна замислен.

— Да, случая с Бугейнвилския търговски флот преди няколко месеца. Беше чудесна малка лудория, ако мога така да се изразя.

— И още нещо.

— Думай!

— Кораб на име „Циклопи“. Можеш ли да извадиш всички данни за него?

— Без капка пот. Нещо друго?

— Засега това ще ми свърши работа — отвърна Пит.

Йегър го погледна с любопитство.

— Каква е работата този път, стари приятелю? Не вярвам да си подгонил Лебаронови само защото са ти тръшнали вратата под носа на техен прием. Повярвай ми, мен пък са ме изхвърляли от най-долнопробните вертепи в града, но аз съм подминавал това.

Пит се разсмя.

— Не е никакво отмъщение. Просто ми е любопитно. Джеси Лебарон ми каза нещо във връзка с изчезването на съпруга й, което ми се стори странно.

— Четох за случая във „Вашингтон Поуст“. В материала те споменават като героя на деня заради номера, с който си успял да спасиш дирижабъла, като си го вързал за една палма. Е, тогава къде е примамката?

— Джеси Лебарон твърди, че съпругът й не е сред труповете, които открих в коша за управление.

Йегър онемя за миг и го загледа с недоумение.

— Нещо не ми се връзва. Ако старчето Лебарон е излетяло със същия мех, пълен с газ, естествено е да се намира в коша, когато се е появил дирижабълът.

— Но не и според опечалената съпруга.

— Мислиш, че тя има ангел пазител, било то застрахователен или финансов?

— Може и да има, а може и да няма. Но тъй като мистерията е станала над водно пространство, съществува възможност да бъде отправена молба към НЮМА да участва в разследването.

— А дотогава ние ще бъдем вече на първа линия.

— Нещо такова.

— Къде е мястото на „Циклопи“ в цялата картина?

— Госпожата ми каза, че Лебарон търсел него, когато изчезнал.

Йегър стана от стола си.

— Добре тогава, да запретваме ръкави. Докато аз съставям проучвателна програма, ти провери какви данни имаме за кораба в нашите файлове.

Той заведе Пит в една малка зала за прожекции с огромен монитор, монтиран на едната стена и му посочи да седне зад пулта за управление с компютърна клавиатура. После се наведе над рамото на Пит и подаде няколко команди от клавиатурата.

— Миналата седмица монтирахме нова електронноизчислителна машина. Терминалът е свързан с гласов синтезатор.

— Говорещ компютър? — попита Пит.

— Да, машината разбира над десет хиляди устни команди, дава съответните отговори и практически провежда разговори. Гласът звучи малко странно, подобно на Хал, гигантския компютър от филма „2001 година“, но ще му свикнеш. Нарекохме системата Хоуп7.

— Хоуп.

— Да, защото се надяваме да ни дава правилните отговори.

— Интересно.

— Ако имаш нужда от помощ, аз ще бъда на главния терминал. Само вдигни телефона и набери четири-седем.

Пит вдигна поглед към екрана, който имаше синкавосив оттенък. Предпазливо взе микрофона и заговори в него:

— Хоуп, казвам се Дърк. Готова ли си да проведеш едно проучване за мен?

Божичко, почувства се като идиот — все едно че говори на дърво и чака отговор от него.

— Здравей, Дърк! — отвърна неясен женски глас, който като че ли излизаше от хармоника. — Готова съм да започваме.

Пит пое дълбоко въздух и „се гмурна“.

— Хоуп, искам да ми кажеш нещо за един кораб на име „Циклопи“.

Последва петсекундно мълчание, след което електронноизчислителната машина отговори:

— Трябва да бъдеш по-конкретен. Паметните ми устройства съдържат данни за пет различни кораба с името „Циклопи“.

— Става дума за онзи, който е имал съкровище на борда си.

— Съжалявам, но нито един от тях не е вписал съкровище в митническата си декларация.

Съжалявам? Пит все още не можеше да повярва, че говори с машина.

— Ако ми разрешиш да се отклоня за миг, Хоуп, позволи ми да ти кажа, че ти си много умна и изключително приятна електронноизчислителна машина.

— Благодаря ти за комплимента, Дърк. Ако те интересува, ще ти кажа, че мога да издавам и звукови ефекти, да имитирам животински звуци, да пея — е, не особено добре — и да изговарям бързо „чичковите червенотиквеничковчета“, макар да не ми е програмиран точният му смисъл. Искаш ли да ти го кажа отзад напред?

Пит се разсмя.

— Някой друг път. Хайде да се върнем на „Циклопи“. Корабът, който ме интересува, вероятно е потънал в Карибско море.

— Така остават два. Един малък параход, който заседнал в плитчина в залива Монтего, Ямайка, на 5 май 1968, и товарният кораб на Американските военноморски сили — за превозване на руда или въглища, потънал безследно между 5 и 10 май 1918 година.

Реймънд Лебарон не би тръгнал да облетява място на потънал кораб в оживено пристанище, и то потънал само преди двайсет години, прецени наум Пит. В паметта му изплува разказът за военноморския кораб — въглищар. Изчезването бе шумно разгласено като една от големите загадки на митическия Бермудски триъгълник.

— Ще се занимаем с въглищаря.

— Ако искаш да ти разпечатам данните, натисни командния бутон на клавиатурата пред теб и натисни буквите РТ. Също така, ако наблюдаваш екрана, мога да ти прожектирам всички налични снимки за него.

Пит направи каквото му бе казано и принтерът се задейства. Спазвайки обещанието си, Хоуп изобрази на екрана снимка на „Циклопи“, пуснал котва в неназовано пристанище.

Макар корпусът му да изглеждаше строен със старомодния си, напълно отвесен нос и нежно извитата като бутилка за шампанско кърма, надстройката му приличаше на разбъркани строителни елементи от детски комплект. Лабиринт от дерик-кранове, оплетени в паяжина от кабели и вързани за високи подпори, се издигаха от средата на кораба като мъртва гора. На горната палуба в кърмовата част, над машинното отделение, се виждаше дълъг салон с два комина и няколко вентилатора върху покрива му. В предната част кормилната рубка, щръкнала на главната палуба като тоалетна масичка на четири крака, бе надупчена от ред илюминатори и един отвор под тях. Две високи мачти с напречни греди се издигаха от команден мостик, който можеше да мине за футболна врата. Корабът изглеждаше тромав, същинско грозно патенце, което никога нямаше да се превърне в лебед.

Имаше нещо призрачно във вида му. Отначало Пит не можа да установи на какво се дължи това впечатление, но след миг проумя: по палубите нямаше жива душа, сякаш корабът бе изоставен.

Пит извърна глава от монитора и проучи разпечатката със статистическите данни на кораба:

От вниманието на Пит не убягна фактът, че Уорли е бил капитан на „Циклопи“ от момента, в който е поел службата, до изчезването на кораба. Той се облегна назад и съзнанието му зарея другаде, докато разглеждаше снимките.

— Имаш ли други снимки на кораба? — попита той Хоуп.

— Още три, снимани от този ъгъл, една на кърмата и четири на членове на екипажа.

— Дай да хвърля поглед на екипажа.

За миг мониторът потъмня и след малко на екрана се появи образът на мъж, застанал до бордовата ограда, хванал за ръка малко момиченце.

— Това е капитан Уорли с дъщеря си — поясни Хоуп.

Мъжът беше огромен на ръст, с оредяваща коса, тънки мустачки и месести ръце. Беше облечен с тъмен костюм, с връзка, небрежно изместена на една страна и извадена над сакото, и лъснати обувки; гледаше в обектива, който бе запечатал образа му преди седемдесет и пет години. Малкото русо момиченце до него носеше дълго до коленете сукманче и малка шапка и притискаше до себе си кукла с очертания на бутилка.

— Истинското име на капитана е Йохан Вишман — съобщи Хоуп, без да й беше подадена команда. — Бил роден в Германия и влязъл незаконно в Съединените щати, като скочил от търговски кораб в Сан Франциско през 1878 година. Как е фалшифицирал досието си, не се знае. Докато е бил капитан на „Циклопи“, живеел в Норфолк, Вирджиния, със съпругата си и дъщеря им.

— Има ли вероятност да е работил за германците през 1918 година?

— Не съществува такова доказателство. Искаш ли докладите на военноморското разследване на трагедията?

— Само ги разпечатай, после ще ги проуча.

— Другата снимка е на лейтенант Дейвид Форбс, помощник-капитана — продължи Хоуп.

Фотоапаратът бе заснел Форбс в униформа, изправен до една кола, която според Пит беше кадилак от 1916 година. Мъжът имаше лице като на хрътка, дълъг, тесен нос, светли очи, чийто цвят не можеше да се определи от черно-бялата снимка. Лицето му бе гладко избръснато, с извити вежди и леко издадени напред зъби.

— Що за човек е бил Форбс? — поинтересува се Пит.

— Военноморското му досие е било безупречно до момента, в който Уорли го поставил под арест в кораба за неподчинение.

— Причината?

— Капитан Уорли променил курса, определен от лейтенант Форбс и за малко не ударил кораба, навлизайки в Рио. Когато Форбс го запитал защо прави това, Уорли кипнал и го затворил в каютата му.

— Форбс през цялото пътуване ли е бил под арест?

— Да.

— Кой е следващият?

— Лейтенант Джон Чърч, вторият офицер.

На снимката се виждаше дребен, едва ли не крехък мъж в цивилно облекло, седнал край маса в ресторант. Лицето му имаше уморения вид на фермер, прекарал дълъг ден на полето, но очите му като че ли наблюдаваха нещо забавно. Прошарената му коса над високото чело беше сресана назад над малки уши.

— Изглежда по-стар от другите — отбеляза Пит.

— А е бил само на двайсет и девет — уточни Хоуп. — Постъпил във военната флота на шестнайсетгодишна възраст и постепенно бивал повишаван в чинове.

— Имал ли е неприятности с Уорли?

— Нищо не е отбелязано във файла.

Последната снимка изобразяваше двама мъже в съдебна зала. По лицата им не се четеше страх, а по-скоро враждебност и предизвикателност. Единият беше висок и дългокрак, с яки, мускулести ръце. Другият можеше да се оприличи на мечка гризли.

— Тази снимка е правена във военен съд по време на процеса срещу огняря първи клас Джеймс Коукър и огняря втори клас Барни Девой, обвинени в убийството на огняря трети клас Оскар Слоарт. Тримата служили на борда на американския крайцер „Питсбърг“. Коукър, вляво, бил осъден на смърт чрез обесване и присъдата била изпълнена в Бразилия. Девой, вдясно, бил осъден да излежава присъда от петдесет до деветдесет години във военноморския затвор в Портсмут, Ню Хампшир.

— Каква връзка имат те с „Циклопи“?

— Убийството било извършено по времето на престоя на „Питсбърг“ в Рио де Жанейро. Когато капитан Уорли влязъл в същото пристанище, получил нареждане да закара Девой и четирима други затворници в Съединените щати, като ги затвори в арестантската килия на борда си.

— Значи накрая те са били качени на кораба.

— Да.

— Няма ли още снимки на екипажа?

— Вероятно се намират в семейните албуми и у други частни лица, но в моята библиотека има само тези.

— Кажи ми нещо за събитията, довели до изчезването.

— Устно или разпечатано?

— Можеш ли да разпечатваш, докато говориш?

— Съжалявам, но мога да изпълнявам тези функции само в последователен ред. Как предпочиташ да започна?

— Устно.

— Много добре. Един момент да събера данните.

На Пит започна да му се приспива. Денят се оказа дълъг. Използва паузата да се обади на Йегър и да го помоли за чаша кафе.

— Как се погаждате двамата с Хоуп?

— Започвам да си мисля, че тя е живо същество — отвърна Пит.

— Гледай да не развинтиш фантазията си за несъществуващото й тяло.

— Все още не съм на този етап.

— Да я опознаеш, значи да я обикнеш.

— Докъде стигна с Лебарон?

— Опасенията ми се оправдаха — отвърна Йегър. — Много неща от миналото си е заровил. Няма нищо лично, само статистика до момента, в който е станал „факирът“ на Уолстрийт.

— Нещо интересно в нея?

— Не особено. Произхожда от доста влиятелно семейство. Баща му притежавал верига от складове за железария. Струва ми се, че Реймънд не се е разбирал с баща си. Откакто става финансов факир, вестниците не са поместили никакви биографични данни за него.

— Разкри ли как е натрупал първите си големи пари?

— И това е доста замъглена работа. В средата на хиляда деветстотин и петдесетте години той и съдружникът му на име Кронбърг имали дружество за морски спасителни операции. Изглежда, едва са свързвали двата края и в последна сметка са фалирали. Две години по-късно Реймънд пуска първото си печатно издание.

— „Проспъртиър“?

— Точно така.

— Споменато ли е откъде идва подкрепата му?

— Не — отвърна Йегър. — Между другото, Джеси му е втора съпруга. Първата се е казвала Хилари. Починала преди няколко години. За нея няма никакви данни.

— Продължавай да ровиш.

Пит затвори телефона, защото Хоуп заговори:

— Готова съм със сведенията за злополучното пътуване на „Циклопи“.

— Да ги чуем.

— Тръгнал от Рио де Жанейро на 16 февруари 1918 година на път за Балтимор, Мериленд. На борда били редовният екипаж от 15 офицера и 231 моряка, 57 души от крайцера „Питсбърг“, които трябвало да застъпят на смяна във военноморската база в Норфолк, петимата затворници, включително Девой, и американският генерален консул в Рио, Алфред Л. Морийн Готшолк, който се връщал във Вашингтон. Товарът на кораба се състоял от 11 000 тона манганова руда. След кратък престой в пристанището на Бая за взимане на пощата, на 4 март корабът спрял извън разписанието в залива Карлайл на островите Барбадос и хвърлил котва. Там Уорли натоварил още въглища и провизии с обяснението, че били необходими, за да продължи до Балтимор. По-късно се установило, че били напълно излишни. След изчезването на кораба американският консул в Барбадос съобщил за доста подозрителни слухове, свързани с необичайната постъпка на Уорли, със странните случки на борда на кораба и предполагаем бунт. На тази дата, 4 март 1918 година, когато потеглил от Барбадос, „Циклопи“ и хората на борда му били видени за последен път.

— Никой ли не се е свързал с него след това?

— Двайсет и четири часа по-късно един товарен кораб „Кроган Касъл“, превозващ дървен материал, подал сигнали, че огромна вълна пробила носа му. На сигналите за помощ отговорили от „Циклопи“. Последните думи от него били номерът му за повикване и съобщението: „Намираме се на петдесет морски мили право на юг от вас и тръгваме с пълна пара“.

— Нищо повече?

— Нищо.

— А „Кроган Касъл“ дал ли е координатите си?

— Да, намирал се е на двайсет и три градуса и трийсет минути северна ширина и на седемдесет и девет градуса и двайсет и една минути западна дължина, което го поставя на около двайсет мили югоизточно от крайбрежие с плитки рифове, наречено Ангуила Кейс.

— „Кроган Касъл“ също ли е потънал?

— Не, съобщенията гласят, че успял да се добере до Хавана.

— Намерени ли са някакви останки от „Циклопи“?

— Продължителното претърсване от страна на военноморските сили не е дало никакъв резултат.

Пит замълча, като видя Йегър да влиза в прожекционната зала с чаша кафе, която само постави върху пулта за управление и веднага си тръгна. След като отпи глътка, поиска от Хоуп да му покаже отново снимката на „Циклопи“. На екрана се появи корабът и Пит замислен го загледа.

След малко вдигна телефонната слушалка, набра някакъв номер и зачака. Цифровият часовник на пулта показваше 11:55, но гласът, който се обади, прозвуча бодро и весело.

— Дърк! — изгърмя в слушалката доктор Рафиъл О’Мийра. — Какво става там при вас? Хващаш ме тъкмо навреме. Тази сутрин се прибрах от разкопки в Коста Рика.

— Успя ли да напълниш цял камион с късове от глинени съдове?

— Не, само най-богатото скривалище под земята за художествени предмети от времето преди Колумб, откривано досега. Удивителни неща, някои от които датират отпреди триста години преди новата ера.

— Колко жалко, че не можеш да ги запазиш за себе си.

— Всичките ми находки ще отидат в „Музео Насионал де Коста Рика“.

— Щедър човек си ти, Рафиъл.

— Аз не ги подарявам, Дърк. Държавите, в които са изработени находките ми, запазват артефактите като част от тяхното национално наследство. Но какво съм седнал да отегчавам стара, подгизнала от вода реликва като теб? На какво дължа удоволствието от обаждането ти?

— Имам нужда от твоя опит в съкровищата.

— Знаеш, разбира се — каза О’Мийра с малко по-сериозен тон, — че „съкровище“ е отвратителна дума за уважавания археолог.

— Всеки от нас си има слабости — подхвърли Пит. — Ще можем ли да се срещнем за по едно питие?

— Сега ли? Имаш ли представа колко е часът?

— Случайно научих, че си нощна птица. За да ти е по-удобно, кажи някое място близо до теб.

— Какво ще кажеш за „Олд Енглърс Ин“ на булевард „Макартър“ след половин час?

— Чудесно.

— Мога ли да знам какво е това съкровище, което те интересува?

— Такова, за което всеки човек мечтае.

— О? И какво е то?

— Ще ти кажа, като се видим.

Пит затвори телефона и вдигна поглед към снимката на „Циклопи“. От него се излъчваше някаква неестествена самота. Не можа да не се запита какви ли тайни е отнесъл той със себе си във водния гроб.

— Да ти дам ли още сведения — прекъсна мрачните му мисли гласът на Хоуп, — или искаш да приключим?

— Мисля, че е най-добре да спрем дотук — отвърна той. — Благодаря ти, Хоуп. Да можех, щях да ти дам една огромна целувка.

— Много ти благодаря за комплимента, Дърк. Но физиологически не съм способна да приемам целувки.

— Въпреки това си оставаш моя любима.

— Идвай и ме използвай по всяко време.

Пит се засмя.

— Лека нощ, Хоуп!

— Лека нощ, Дърк!

Ех, да беше истинска! — въздъхна той замечтан.

10.

— „Джак Даниълс“, чисто — поръча развеселен О’Мийра. — Нека да е двойно. За мен това е най-доброто лекарство за прочистване на мозъка, загнил в джунглата.

— Колко време прекара в Коста Рика?

— Три месеца. Валя през цялото време.

— За мен бомбайски джин с лед и лимонов сок — обърна се Пит към бармана.

— Значи влизаш в редиците на лакомите морски боклукчии — подметна О’Мийра през гъстата си брада, закриваща лицето му от носа надолу. — Дърк Пит, търсачът на съкровища! Не съм си и помислял, че ще доживея този ден.

— Интересът ми е чисто академичен.

— О, да, те всички така казват. Послушай съвета ми и се откажи. Хвърлят се сума ти мангизи за търсенето на подводни съкровища без някакъв резултат. На пръстите на едната ръка се броят онези щастливци, които през последните осемдесет години са открили съкровище. Приключенията, възбудата и богатствата са чиста проба преувеличение и мит.

— Съгласен съм.

О’Мийра събра стърчащите си като бодлива тел вежди.

— Тогава какво искаш да знаеш?

— Чувал ли си за Реймънд Лебарон?

— Богатият и безразсъден Реймънд, финансовият гений, който издава „Проспъртиър“ ли?

— Същия. Той изчезна преди няколко седмици при полет с дирижабъл край Бахамските острови.

— Как е възможно някой да изчезне в дирижабъл?

— Ами той е успял по някакъв начин. Сигурно си чул или чел за случая.

О’Мийра поклати глава.

— Деветдесет дни не съм гледал телевизия, нито съм чел вестници.

Поднесоха им питиетата и Пит накратко изложи странните обстоятелства, съпътстващи мистерията. Хората в бара започнаха да оредяват и двамата останаха почти сами.

— И предполагаш, че Лебарон е летял със стар мех, пълен с газ, за да търси потънал кораб, натъпкан с рудна жила?

— Така твърди съпругата му Джеси.

— Кой е корабът?

— „Циклопи“.

— Чувал съм за него. Изчезналият преди седемдесет и една години военноморски въглищар. Не помня да са писали за някакви богатства на борда му.

— Но очевидно Лебарон е смятал, че е имало.

— Какво е било съкровището?

— Елдорадо.

— Я не се занасяй.

— Само повтарям това, което ми казаха.

О’Мийра се смълча, погледът му се отнесе някъде далеч.

— El hombre dorado — продума той най-накрая. — На испански това значи „златният човек“ или „позлатеният“. Легендата — а за някои проклятието — е подпалвала човешкото въображение в продължение на четиристотин и петдесет години.

— Почива ли на някаква истина? — полюбопитства Пит.

— Всяка легенда почива на някакъв факт, но като всяка друга легенда преди и след нея тази се е преиначавала и разкрасявала до превръщането й в приказка. Легендата за Елдорадо е източникът, който най-продължително време е вдъхновявал търсачите на съкровища. Хиляди хора са загинали в опитите си поне да го зърнат.

— Разкажи ми как е възникнала приказката.

Пристигнаха по още една чаша „Джак Даниълс“ и бомбайски джин. Пит се разсмя, като видя как О’Мийра пресуши на един дъх първо предишната си чаша с остатъка от разводненото питие. После археологът се настани удобно и се пренесе в друго време.

— Испанските конквистадори били първите, които чули за позлатен мъж, който управлявал невиждано богато кралство някъде в планинските джунгли на изток от Андите. Според слуховете той живеел в уединен град, построен от злато, с улици със смарагдова настилка, който бил пазен от свирепа армия красиви амазонки. Вълшебникът от Оз е бедняк в сравнение с него. Е, това, разбира се, е преувеличено. В действителност обаче съществували много елдорадовци — дълга поредица от крале, прекланящи се пред един зъл бог, който живеел в езерото Гуатавита в Колумбия. Когато нов монарх поемел управлението на племенната империя, тялото му било намазвано със смола и после покривано със златен прах — така той ставал „позлатен мъж“. След това го поставяли върху церемониален сал, отрупан със злато и скъпоценни камъни, и гребци го откарвали до средата на езерото. Там той започвал да хвърля богатствата във водата в знак, че ги подарява на техния бог… в момента не се сещам за името му.

— Било ли е изваждано съкровището оттам?

— Правени са много опити да се пресуши езерото, но без никакъв успех. През 1965 година колумбийското правителство обявява Гуатавита за обект на отдих и развлечения и забранява всякакви подобни операции. Жалко, тъй като според изчисленията богатството, което лежи на дъното на езерото, възлиза между сто и триста милиона долара.

— А златният град?

— Той така и не бе открит — отвърна О’Мийра и направи знак на бармана за по още едно питие. — Мнозина го търсиха и мнозина загинаха. Николаус Федерман, Амброзиус Далфингър, Себастиан де Белалказар Гонсало и Ернан Хименес де Кесада — всички те търсиха Елдорадо, но намериха единствено проклятието. Същото постигна и сър Уолтър Рейли. След втората му безуспешна експедиция крал Джеймс буквално сложи главата му върху ешафода. Легендарният град на Елдорадо и най-големите му съкровища останаха потулени завинаги.

— Дай да се върнем за малко назад — каза Пит. — Съкровището на дъното на езерото не е потулено.

— То е пръснато на части. Другото, огромната плячка, големият късмет — да минеш под дъгата след дъжд — си остава скрито до ден-днешен. С може би две изключения нито един иманяр не е зървал съкровището. Единственото описание идва от един монах, който през 1675 година, след като пребродил джунглата, накрая се озовал в едно испанско селище край река Ориноко. Седмица по-късно, преди да умре, казал, че участвал в португалска експедиция, търсеща диамантена мина. От осемдесетте души оцелял единствено той. Твърдял, че се били натъкнали на запустял град, заобиколен от високи стръмни скали и пазен от някакво племе, което се наричало занона. Експедицията се установила в града за три месеца, но скоро членовете й един по един започнали да умират. Много късно разбрали, че заноните не били толкова дружелюбни, както се представили отначало — били людоеди. Отравяли португалците и ги изяждали. Монахът обаче успял да избяга. Той разказал за масивните храмове и постройки в града, за странни надписи и за легендарното съкровище, изпратило толкова много иманяри в гроба.

— Сигурно е истински златен мъж, статуя — предположи Пит.

— Близо си до истината — отбеляза О’Мийра. — Адски си близо, защото сбърка само пола.

— Пола ли?

— La mujer dorada — златната жена — отвърна археологът. — Или както е по-разпространено, Ла Дорада. Видиш ли, отначало името се отнасяло за мъж и церемония, после за град и накрая за империя. С годините то става определение за всяко място на земята, където може да се открие богатство. Но както често се случва с определенията, които феминистките мразят, определението от мъжки род се налага, а от женския бива забравено. Още една чашка?

— Не, благодаря. Ще си допия тази.

О’Мийра си поръча още едно уиски.

— Всъщност, знаеш историята на Тадж Махал — богато украсената гробница, издигната от монголски владетел като паметник на съпругата му. Е, същото сторил и един южноамерикански крал преди Колумбовото време. Неговото име не е вписано в хрониките, но според легендата от стотиците жени в двора си една му била най-любима. Веднъж на небето се появило странно явление. Вероятно затъмнение или Халеевата комета. Тогава свещениците му казали да принесе в жертва най-любимата си жена, за да умилостиви разгневените богове. В ония дни животът съвсем не е бил забавен. И така, убили я те и извадили сърцето й с пищна церемония.

— Мислех, че само ацтеките са вадили сърца.

— Ацтеките не са имали монопол над човешкото жертвоприношение. Накрая кралят събрал скулпторите си и им заповядал да й направят статуя, за да я възхваля като богиня.

— Монахът споменал ли е за нея?

— С най-големи подробности, доколкото може да се вярва на думите му. Била гола, висока почти метър и осемдесет, поставена върху пиедестал от розов кварц. Тялото й било от чисто злато. Майчице, това трябва да тежи поне един тон. На мястото, където е трябвало да бъде сърцето, бил вграден голям рубин, който според изчисленията, вероятно е хиляда и двеста карата.

— Нямам претенциите, че съм експерт — каза Пит, — но съм чувал, че рубините са най-ценните от всички цветни скъпоценни камъни и трийсеткаратовият е голяма рядкост. Не ми се вярва да има чак хиляда и двеста каратов.

— Но още не си чул и половината от историята — продължи О’Мийра. — Цялата глава на статуята била издялана от гигантски смарагд, с тъмен синьо-зелен цвят и без никакъв дефект. Няма да се наема да гадая каратите му, но положително ще е някъде около дванайсет-тринайсет килограма.

— По-вероятно е да е към осемнайсет, ако включиш и подобието на коса.

— Колко е най-тежкият открит смарагд?

Пит се замисли.

— При всички случаи не повече от четири килограма.

— Можеш ли само да си представиш статуята, осветена от прожектори в централното фоайе на вашингтонския природонаучен музей — рече замечтан О’Мийра.

— Мога само да немея пред стойността й на днешния пазар.

— Спокойно може да се каже, че е безценна.

— Някой друг виждал ли е статуята? — попита Пит.

— Полковник Ралф Морхаус Сиглър, колоритен екземпляр от старата изследователска школа. Като инженер в английската армия той обходил Британската империя, за да инспектира граници и крепости в цяла Африка и Индия. Тъй като бил и опитен геолог, отдал живота си на златотърсачеството. Или е извадил късмет, или просто е бил голям професионалист, тъй като открил огромен залеж от хромит в Южна Африка и няколко жили от истински цветни камъни в Индокитай. Станал богат, но нямал време да се радва на богатството си. Кайзерът нахлул във Франция и той получил заповед да се върне на Западния фронт, за да гради укрепления.

— Значи е отишъл в Южна Африка едва след войната.

— Не, през лятото на 1916 година слязъл от кораб в Джорджтаун, столицата на тогавашната Британска Гаяна. Изглежда, на някого от британската хазна му хрумнала гениалната идея да изпрати експедиции по света да търсят и разработват златни мини за финансирането на войната. Сиглър бил отзован обратно от фронта и пратен във вътрешността на Южна Америка.

— Мислиш ли, че е знаел за историята на монаха? — попита Пит.

— Нищо в дневниците и книжата му не навежда на мисълта, че е вярвал в изчезналия град. Той съвсем не е бил от иманярите с обезумели погледи. Него са го интересували необработени минерали, а не исторически артефакти. Гладен ли си, Пит?

— Да, особено като ме подсети. Днес най-безцеремонно бях лишен от вечеря.

— Времето за сервиране на храна отдавна мина, но ако помолим любезно, сигурен съм, че все ще ни спастрят по някоя хапка.

О’Мийра махна на една сервитьорка и след като използва като претекст скорошното си завръщане, успя да я склони да им сервира плато със скариди със сос.

— Улучи ни вкуса — отбеляза Пит.

— Мога да ям тия животинчета по цял ден — съгласи се О’Мийра. — И тъй, докъде бяхме стигнали?

— Сиглър на път да открие Ла Дорада.

— А, да. Сиглър събрал група от двайсет души, предимно английски войници, и навлязъл в неизвестната пустош. Месеци наред не се чуло нищо за тях. Англичаните започнали да предчувстват нещастие и изпратили няколко спасителни екипа, но никой не открил и следа от изчезналите мъже. Най-сетне, след близо две години, една американска експедиция, проучваща път за строеж на железопътна линия, се натъкнала на Сиглър на осемстотин километра от Рио де Жанейро. Бил сам, единственият оцелял.

— Това е невероятно отдалечено от Британска Гаяна.

— Над три хиляди километра по права линия от мястото, където е слязъл от кораба.

— В каква форма са го заварили?

— Ни жив, ни умрял — отвърна О’Мийра. — От Британското консулство казали, че изобщо не били уведомени за появяването на Сиглър. Според слуховете лично американският консул отишъл да го разпита. Какво е станало след това, не се знае, но повече никой не видял Сиглър. Предполага се, че е избягал от болницата и се е върнал обратно в джунглата.

— Не звучи правдоподобно да е обърнал гръб на цивилизацията след две мъчителни години — вметна Пит.

— Знае ли човек? — сви рамене археологът.

— Преди да изчезне, Сиглър разказал ли е какво се е случило с другите от експедицията?

— Почти през цялото време бълнувал. По думите на свидетели говорил несвързано, че открил огромен град, заобиколен от стръмни скали сред гъста джунгла. Описанието му доста съвпадало с това на португалския монах. Сиглър дори драснал груба скица на златната жена. Една медицинска сестра запазила скицата и сега тя се намира в Бразилската национална библиотека. Отидох да я видя, когато бях там по друга работа. Оригиналът трябва да е нещо зашеметяващо.

— Значи статуята е останала скрита в джунглата.

— Е, това вече не е сигурно — въздъхна археологът. — Сиглър казал, че той и хората му откраднали статуята и я влачили цели трийсет километра до река, като през целия път воювали с индианците занона. После построили сал, качили на него Ла Дорада, но междувременно останали живи само трима. След като потеглили, единият починал от раните си, а другият се удавил в един бързей.

Пит слушаше с опиянение разказа на О’Мийра, въпреки че едва държеше очите си отворени.

— Естественият въпрос е, къде е скрил Сиглър златната жена?

— Ех, да знаех само! — въздъхна археологът.

— Не е ли намекнал нещо?

— Доколкото си спомняла медицинската сестра, той казал, че салът се разцепил на две и статуята паднала в реката, на стотина метра от мястото, където го намерили железопътните земемери. Но не възлагай много на това. Сиглър е бръщолевил глупости. Години наред иманяри са търсили с метални детектори нагоре-надолу по реката, без уредите им да цъкнат дори.

Пит разклати кубчетата лед в чашата си. Разбра какво е станало с Ралф Морхаус Сиглър и Ла Дорада.

— Американският генерален консул ли е бил последният — заговори бавно той, — който е видял жив Сиглър?

— Тук загадката се забулва напълно, но доколкото със сигурност може някой да каже, отговорът е „да“.

— Чакай да видя дали аз мога да попълня останалите парченца от мозайката. Това се е случило през януари и февруари 1918 година, така ли?

О’Мийра кимна и изгледа Пит със странен поглед.

— И генералният консул се е казвал Алфред Готшолк, който потънал с „Циклопи“ няколко седмици след това, така ли?

— Нима знаеш това? — опули се от изненада О’Мийра.

— Вероятно Готшолк е научил за мисията на Сиглър от своя колега в английското консулство. След като получава съобщението от железопътните земемери, че Сиглър е жив, той запазва вестта за себе си и поема към вътрешността на страната, с надеждата да разпита пътешественика и да изпревари англичаните, като предаде ценните сведения на своето правителство. Онова, което е научил, вероятно е потиснало напълно чувството му за етика и Готшолк решава да заграби плячката за себе си. Намира и изважда златната статуя от реката, после я закарва, заедно със Сиглър в Рио де Жанейро. Заличава следите си, като подкупва всеки, който може да спомене нещо за Сиглър и ако предположенията ми са верни, убива мъжете, които са му помогнали да извадят статуята. После, използвайки влиянието си във Военноморските сили, промъква Сиглър и статуята на борда на „Циклопи“. Корабът потъва и отнася тайната със себе си.

Очите на археолога се изпълниха с нарастващо любопитство.

— В това вече не можеш да си сигурен — рече той.

— Какво друго е тръгнал да търси Лебарон, ако не Ла Дорада?

— Разказът ти звучи много правдоподобно — призна О’Мийра, — но оставя вратичка за един спорен въпрос: защо Готшолк просто не е убил Сиглър, след като е взел статуята? Защо е държал жив англичанина?

— Много просто. Генералният консул е бил обхванат от треска за злато. Искал е не само Ла Дорада, но и смарагдения град. А Сиглър е бил единственият жив човек, който е можел да го упъти или заведе дотам.

— Харесва ми начина, по който разсъждаваш, Дърк. Твоята невероятна теория подтиква към още едно питие.

— Вече е късно, затвориха бара. Май искат да ставаме, за да могат хората да почистят и да се прибират по домовете.

Лицето на О’Мийра посърна.

— Има едно хубаво нещо в примитивния начин на живот — никакво работно време, никакъв полицейски час. — Той допи последната глътка в чашата си. — Е, какви са ти плановете?

— Не са сложни — усмихна се Пит. — Просто ще намеря „Циклопи“.

11.

Президентът беше от ранобудните хора; ставаше в шест сутринта, правеше трийсетминутна гимнастика, после си взимаше душ и хапваше нещо леко за закуска. Навремето, като младоженец, се измъкваше предпазливо от леглото и безшумно се обличаше, докато жена му още спеше. Тя беше „нощна птица“ и той не искаше да я насилва да става преди 7:30.

Сега облече спортен екип и отиде в дневната стая, за да извади от един шкаф малко кожено куфарче. След като целуна нежно жена си по бузата, слезе по черното стълбище в гимнастическия салон, намиращ се под западната тераса на Белия дом.

В просторната зала, оборудвана с най-различни гимнастически уреди, нямаше никой, освен един набит мъж, който лежеше по гръб върху една пейка и вдигаше щанги. С всяко повдигане изпъшкваше тежко, като жена по време на раждане. Пот се стичаше по кръглата му глава с гъста, ниско подстригана коса с цвят на слонова кост. Коремът му беше огромен и космат, ръцете и краката му изглеждаха като същински кютуци. Спокойно можеше да мине за застаряващ цирков борец.

— Добро утро, Айра — поздрави го президентът. — Радвам се, че успя да дойдеш.

Дебелият мъж остави щангата върху чифт куки над главата му, стана от пейката и стисна ръката на президента.

— Драго ми е да те видя, Винс.

Президентът се усмихна. Никакъв поклон, никакво раболепничене, никакво обръщение „господин президент“, все същият си беше този Айра Хейгън, рече си наум той, непреклонен и решителен.

Твърдоглавият някогашен таен агент не отстъпваше пред никого.

— Надявам се, не възразяваш, че се срещаме тук.

Хейгън се разсмя и гръмкият му, дрезгав смях отекна в стените на гимнастическия салон.

— Получавал съм инструкции и на по-кофти места.

— Как върви ресторантският ти бизнес?

— Печелим добре, откакто сменихме континенталната кухня с американска. Цените на ястията живи ни изядоха. Двайсетте вида ордьоври със скъпи сосове и подправки ни излизаха доста соленичко. Затова се ограничихме само с пет вида специалитети, които не се предлагат в скъпите ресторанти — шунка, пилешко, печена риба в гювече, задушено и месно руло.

— Звучи чудесно — отбеляза президентът. — От дете не съм се натъквал на вкусно месно руло.

— Клиентите ни харесват заведението, особено откакто подобрихме обслужването и създадохме интимна обстановка. Сервитьорите ни са облечени със смокинги, на масите ни има свещници, стилни прибори, а храната се поднася по европейски маниер. И най-хубавото е, че хората приключват по-бързо с вечерята и така по-често се освобождават маси.

— И приключваш без загуба от храната, а печелиш от твърдия алкохол и виното, нали?

Хейгън пак се разсмя.

— Я стига, Винс. Аз да не би да се интересувам какво пишат вестниците за теб. Когато станеш „някогашен“ политик, обади ми се и двамата ще открием верига от евтини ресторантчета.

— Липсват ли ти криминалните разследвания, Айра?

— Понякога.

— Ти беше най-добрият таен оперативен работник, с който е разполагало някога Министерството на правосъдието — отбеляза президентът и добави: — Докато не почина Марта.

— Събирането на доказателства за правителството като че ли вече няма значение за мен. Освен това трябваше да се грижа за трите си дъщери, а подобна работа изискваше да отсъствам със седмици от къщи.

— Как са дъщерите ти?

— Много добре. Както вече знаеш и трите ти племеннички се омъжиха щастливо и ме дариха с общо пет внука.

— Жалко, че Марта не доживя да ги види. От четирите ми сестри и двамата ми братя, тя беше любимката ми.

— Предполагам, не ме накара да долетя със самолет на Военновъздушните сили от Денвър, за да си говорим за старото време — смени темата Хейгън. — Как вървят нещата тук?

— Загубил ли си тренинга си?

— А ти забравил ли си да караш велосипед?

Сега президентът на свой ред се разсмя.

— Що за глупав въпрос ти зададох…

— Рефлексите ми са поотслабнали малко, но сивото вещество продължава да щрака сто процента.

Президентът му подаде коженото куфарче.

— Ориентирай се в това тук, докато аз навъртя няколко километра.

Хейгън избърса потта от челото си с хавлиена кърпа и седна на неподвижния велосипед, чиято рамка заплашително се огъна под тежестта му. Той отвори куфарчето и не вдигна глава от четивото в него, докато президентът не „навъртя“ 2 500 километра.

— Какво ще кажеш? — попита го след малко президентът.

Хейгън сви рамене, продължавайки да чете.

— Става страхотно въведение за поредица от развлекателни телевизионни предавания. Непробиваема обезопасителна завеса, тайна дейност в огромен мащаб, неоткрита лунна база. Материал, който би въодушевил Х. Дж. Уелс8.

— Мислиш ли, че това е някакъв номер?

— Да речем, че ми се иска да е така. Какво не би искал данъкоплатецът? Да си мисли, че нашата разузнавателна общност се състои от глухи и слепи мутанти. Но ако е някакъв номер, къде е мотивът?

— Освен че е някакъв грандиозен план да се измами правителството, друго не ми идва наум.

— Чакай да го дочета докрай. Съдържанието на последната папка е писано на ръка.

— Това са бележките ми по спомен за това, което ми бе казано на голф игрището. Съжалявам, че пиша с краката си, но така и не се научих да си служа с машина.

Хейгън го изгледа въпросително.

— Нали не си казал никому за това, дори и на съветника ти по охраната?

— Сигурно съм параноид, но въпросният тип „Джо“ се беше промъкнал през кордона от агенти от тайните служби като лисица в кокошарник. И твърдеше, че членовете на „тайното ядро“ били високопоставени служители в НАСА и Пентагона. В такъв случай, естествено, те са внедрили агенти в разузнавателните отдели и сред персонала на Белия дом.

Хейгън прочете внимателно записките на президента от срещата му на игрището за голф, като от време на време се връщаше и на папката за колонията Джърси. Накрая слезе от колелото, седна на една пейка и вдигна поглед към президента.

— На тази увеличена снимка мъжът, седнал до теб в колата, Джо ли е?

— Да. Когато се връщах към сградата на клуба, мярнах един фотограф от „Вашингтон Поуст“, който снимал играта ми с телеобектив. Помолих го да увеличи снимките и да ми ги прати в Белия дом, за да ги подаря с автограф на помощника си на игрището.

— Добре си го измислил. — Хейгън се взря по-отблизо в снимката, после я остави настрана. — Какво искаш да направя, Винс?

— Да научиш имената на „тайното ядро“.

— И нищо повече? Никаква информация, никакви факти за колонията Джърси?

— Когато разбера кои са те — отвърна с глух глас президентът, — ще ги повикам да ги разпитам. Тогава ще сме наясно докъде стигат пипалата им.

— Ако искаш мнението ми, бих окачил медал на всеки от тия момчета.

— Може да направя точно това — усмихна се студено президентът. — Но не и преди да ги спра да започнат кървава битка за луната.

— Значи това довежда до сложна ситуация. Ти не вярваш на никого в истинските разузнавателни среди и наемаш мен да стана твой личен разузнавач.

— Да.

— Какъв е крайният срок?

— Руският космонавтски екип е готов да кацне на луната след девет дни, считано от днес. Необходим ми е всеки час, който мога да открадна, за да предотвратя битка между техните космонавти и нашите лунни колонизатори, която може да се разрази в такъв космически конфликт, че никой няма да е в състояние да го разреши. „Тайното ядро“ трябва да бъде убедено да отстъпи. Нужно ми е да се явят пред мен под секрет, Айра, най-късно двайсет и четири часа преди руснаците да са стъпили на луната.

— Осем дни не е много време за откриването на девет души.

Президентът сви безпомощно рамене.

— Нищо не става лесно.

— Това, че съм ти зет, няма да е достатъчно, за да мина през законните и бюрократични препятствия. Ще ми трябва бетонно прикритие.

— Оставям на теб да си създадеш такова. Разрешително за получаване на секретна информация „Алфа 2“ ще те пропусне през повечето врати.

— Това е добре — рече Хейгън. — Щом вицепрезидентът има „Алфа 3“…

— Ще ти дам номера на обезопасена телефонна линия. Обаждай ми се денем или нощем. Ясно?

— Ясно.

— Някакви въпроси?

— Реймънд Лебарон жив ли е, или мъртъв?

— Не се знае още. Съпругата му отказва да признае, че трупът, намерен в дирижабъла, е негов. И е права. Помолих директора на ФБР, Сам Емет, да вземе на тяхно разположение тленните останки от областното управление в Дейд, Флорида. Сега те се намират във военната болница „Уолтър Рийд“, където също ще им се извърши аутопсия.

— Мога ли да се запознат с доклада на съдебния лекар?

Президентът зачуден заклати глава.

— Ти май никога не оставяш да ти се изплъзне някоя измама, а, Айра?

— Повече от ясно е, че такава има.

— Ще се погрижа да ти осигуря копие.

— И на лабораторните резултати от „Уолтър Рийд“.

— И на тях също.

Хейгън прибра папките в куфарчето, но задържа снимката от голф игрището. Може би за четвърти път изучи отново заснетите лица.

— Вероятно допускаш, че Реймънд Лебарон може и изобщо да не бъде намерен.

— Взех предвид и тази вероятност.

— Девет малки индианчета. А после, осем… не, да кажем седем.

— Седем?

Хейгън вдигна снимката пред очите на президента.

— Не си ли го разпознал?

— Откровено казано, не. Макар да ми каза, че сме се познавали отпреди много години.

— Спомни си бейзболния ни отбор в гимназията. Ти играеше на първа база. Аз бях ляв филдер, а Ленард Хъдсън — кетчер.

— Хъдсън?! — изуми се президентът. — Въпросният Джо е Лио Хъдсън?! Но Лио беше дебелак. Тежеше най-малко деветдесет кила.

— Но после стана атлет. Свали трийсет килограма и спортуваше маратон. Ти никога не си бил носталгично настроен към старата тайфа. Аз обаче поддържам връзки с някои от тях. Не помниш ли, Лио беше мозъкът на училището. Печелеше всякакви награди за научни разработки. После завърши с отличие Станфордския университет и стана директор на Националната физическа лаборатория „Харви Патъндън“ в Орегон. Изобрети и въведе ракетните и космически системи, преди още някой да работеше в тази област.

— Доведи ми го, Айра. Хъдсън е ключът към останалите.

— Ще ми трябва лопата.

— Искаш да кажеш, че е погребан?

— Мъртъв и погребан.

— Кога е станало?

— През 1965 година. При самолетна катастрофа над река Колумбия.

— Тогава кой е Джо?

— Ленард Хъдсън.

— Но нали казваш…

— Трупът му изобщо не бе намерен. Много удобно, нали?

— Значи е фалшифицирал смъртта си — каза бавно президентът. — Кучият му син е фалшифицирал смъртта си, за да осъществи подмолно проекта „Колония Джърси“.

— Блестящо хрумване, като се размислиш. Пред никого не отговаря. По никакъв начин не може да бъде свързан с тайната програма. В състояние е да се преправя на всеки, който може да му е от полза. Един несъществуващ човек има възможност да върши къде-къде повече неща от всеки среден данъкоплатец, чието име, рождена дата и лоши навици се съхраняват в хиляди компютри.

Настана мълчание. След малко се чу суровият глас на президента:

— Намери го, Айра. Намери и ми доведи Ленард Хъдсън, преди адът да се е взривил.

Държавният секретар Дъглас Оутс дочете трийсетата, последна страница на писмото и вдигна поглед над очилата за четене. Той щателно бе изучил строежа на всяко изречение, като се опитваше да чете и между редовете.

— Според мен е гениално — каза той на заместника си Виктор Уайкоф.

— Нашите експерти са на същото мнение по въпроса — отбеляза Уайкоф. — Семантиката, несвързаната мисъл, непоследователните изречения — всичко това се вмества в обичайната характеристика.

— Не може да се отрече, че звучи като реч на Фидел — вметна Оутс. — Безпокои ме обаче тонът на писмото. Човек остава с впечатлението, че е умолителен.

— Не мисля така. По-скоро той се опитва да изтъкне изключителна секретност с огромна доза спешност.

— Обстоятелствата на предложението му са изумителни.

— Моите хора изучиха писмото от всички страни — каза Уайкоф. — Кастро няма да спечели нищо от такава измама.

— Казваш, че не се е спрял пред нищо, за да се добере до този документ.

Уайкоф кимна.

— Колкото и налудничаво да звучи, но нашите двама куриери, които са го доставили в разузнавателния ни отдел в Маями, казват, че са се промъкнали от Куба в Съединените щати с дирижабъл.

12.

Голите планини и тъмните хребети на лунните кратери изведнъж изникнаха пред погледа на Анастас Риков, който се бе вторачил в двойните лещи на стереоскопа. Под нивото на очите на съветския геофизик самотният лунен пейзаж се разстилаше в три измерения и ярки цветове. Наблюдавани от височина петдесет и четири километра, детайлите се открояваха поразително ясно. Не беше трудно да се видят дори отделни камъчета с размери не повече от два сантиметра.

Риков наведе лице и започна да изучава фотомонтажа, който бавно се развиваше под стереоскопа поставен върху две широки макари. Процесът наподобяваше на действията на режисьор, преглеждащ филмова лента, само че този беше по-удобен. Ръката на Риков лежеше върху малък команден блок, който можеше да спре макарите и да увеличи изображението на изучавания от него район.

Образите се получаваха от усъвършенствани уреди на руски космически кораб, обикалящ луната. Подобни на огледала радиолокационни антени отразяваха лунната повърхност в призма, която разлагаше в спектър дължините на вълните. Те от своя страна преобразуваха в цифрови кодове 263 различни нюанси на сивото, като черното започваше от 263 и свършваше до бяло на нулата. После компютърът в космическия кораб ги превръщаше в капитонирана картина от елементи, записана на лента с висока плътност. След като данните се върнеха от обикалящия космически кораб, те се разпечатваха от лазер в черно-бяло върху негатив и се филтрираха със сини, червени и зелени дължини на вълните. Оттам те биваха компютърно подсилени в цветове върху два дълги листа фотографска хартия, които се застъпваха, за да бъдат разчетени от стереоскопа.

Риков вдигна очилата си над челото и разтърка кървясалите си очи. Погледна часовника си — беше 11:57 вечерта. Вече девет денонощия, с кратки прекъсвания за лека дрямка, той анализираше върховете на хълмовете и долините на лунната повърхност. Свали отново очилата си и прекара пръсти през гъстата си, мазна коса — смътно му мина през ума, че не се е къпал и преобличал, откакто започна изпълнението на проекта.

Надви изтощението си и с чувство за дълг се върна към работата си — предстоеше му да изследва малка площ върху далечната страна на луната, която имаше вулканичен произход. Едва се извъртяха пет сантиметра от филмовата лента, и тя най-загадъчно свърши. Никой от началниците му не го уведоми за причината, затова той реши, че се дължи на неизправност в механизма за сканиране.

През силна лупа повърхността се виждаше груба и набръчкана като пъпчасала кожа, а цветът й изглеждаше повече кафеникав като жълъд, отколкото сив. Непрестанното й бомбардиране от метеорити векове наред беше дълбало кратер върху кратер, бразда върху бразда.

Риков насмалко да изпусне неестествената гледка — погледът му я улови, но изтощеното му съзнание пропусна да чуе сигнала. Със забавени от умора движения той върна изображението и увеличи с още една степен ръба на стръмно било, което се издигаше от подножието на малък кратер. На силен фокус се появиха три мънички обекта.

Онова, което видя, беше невероятно. Риков се отдръпна от стереоскопа и пое дълбоко въздух, опитвайки се да прочисти мъглата, обгръщаща съзнанието му. После пак погледна.

И трите обекта си стояха там, само че единият се оказа скала, а другите два — човешки фигури.

Риков се вцепени от гледката. После дойде шокът; ръцете му се разтрепериха, стомахът му се сви на топка. Той отиде до бюрото и отвори малък бележник, който съдържаше телефонните номера на съветския военен космически команден център. Два пъти сбърка, преди да набере правилния номер.

Неясен, пиянски глас попита:

— Какво има?

— Генерал Максим Есенин?

— Да, кой се обажда?

— Не ме познавате. Казвам се Анастас Риков. Работя като геофизик по космическия лунен проект.

Командирът на съветските военни космически мисии не си направи труда да потисне раздразнението си.

— Защо, по дяволите, ме безпокоите в този късен час?

Риков напълно съзнаваше, че бе престъпил границите на приличието, но не се смути.

— Докато анализирах снимките, направени от „Селенос 4“, се натъкнах на нещо, което не е за вярване. Реших, че трябва да уведомя първо вас.

— Да не би да сте пиян, Риков?

— Не, генерале. Уморен съм, но напълно трезвен.

— Трябва да сте пълен глупак, ако не знаете, че си навличате големи неприятности, задето действате през главите на преките ви началници.

— Случаят е особено важен, за да го споделям с някого под вашето ниво.

— Я си поспете сега и на сутринта няма да вършите необмислени неща — каза Есенин. — Ще ви направя услуга и ще забравя за случилото се. Лека нощ!

— Почакайте! — настоя Риков, подминавайки предупреждението. — Ако вие не обърнете внимание на обаждането ми, няма да имам друг избор, освен да уведомя за разкритието си Владимир Полевой.

Думите на Риков бяха посрещнати с ледено мълчание. Най-накрая Есенин заговори:

— Защо сте толкова сигурен, че началникът на държавната сигурност ще се вслуша в бръщолевенията на луд човек?

— Когато провери досието ми, ще се увери, че съм уважаван член на партията и учен, който няма нищо общо с лудостта.

— Нима? — възкликна Есенин; раздразнението му бе изместено от любопитството. — Добре, ще ви изслушам. Какво толкова жизненоважно за интересите на Матушка Русия е станало, та да не може да мине по каналния ред?

Риков заговори много бавно:

— Имам доказателство, че на луната има хора.

Четирийсет и пет минути по-късно генерал Есенин влезе във фотолабораторията на геофизическия космически център. Беше огромен на ръст, набит, с червендалесто лице и с измачкана униформа, която блестеше от нашивки. Имаше сива коса и очи, които гледаха твърдо и неумолимо. Вървеше спокойно, с издадена напред глава, сякаш дебнеше плячка.

— Вие ли сте Риков? — попита той направо.

— Да — отвърна геофизикът кратко, но твърдо.

Двамата впиха очи един в друг и никой от тях не направи опит да подаде ръка. Накрая Риков прочисти гърлото си и посочи стереоскопа.

— Насам, генерале. Ако обичате, легнете по очи върху кожената възглавница и погледнете през окуляра.

Есенин се настани и попита:

— Какво трябва да гледам?

— Фокусирайте си малката площ, която съм оградил с кръгче — отвърна Риков.

Генералът нагласи обектива според зрението си и се вгледа надолу. В продължение на цяла минута лицето му остана безизразно. След това той изведнъж се отдръпна и погледна нагоре със странен поглед, после отново се наведе над стереоскопа. Накрая стана бавно и извърна глава към Риков с нескривана почуда в очите.

— Това да не е фотографска измама? — попита той с объркан израз.

— Не, генерале, не е никаква измама. Видяхте две истински човешки форми в капсуловани костюми, насочили някакъв уред към „Селенос 4“.

Есенин не можеше да повярва на онова, което видяха очите му.

— Това не е възможно. Откъде са се взели?

Риков сви безпомощно рамене.

— Не знам. Ако не са американски астронавти, значи са някакви пришълци от друга планета.

— Не вярвам в свръхестествени приказки.

— Но тогава как американците са изстреляли хора на луната, без да изтече информация за това събитие към световните медии или към нашите разузнавачи?

— Ами да речем, че са оставили хора и са трупали материали по време на изпълнението на програмата „Аполо“. Такава задача не е невъзможна.

— Последното им кацане на луната беше с „Аполо 17“ през 1972 година — припомни Риков. — Никой човек не може да оцелее при суровите лунни условия в продължение на седемнайсет години, без да бъде периодически запасяван.

— Нищо друго не може да бъде — настоя на своето Есенин.

Той се обърна към стереоскопа и внимателно огледа застаналите на кратера човешки форми. Отдясно ги огряваше слънцето и хвърляше сенките им наляво. Костюмите им бяха бели, на скафандрите им имаше тъмнозелени отвори за наблюдение. Облеклото им беше напълно непознато на Есенин. Той видя и ясни отпечатъци от стъпки, водещи към черната като смола сянка на ръба на кратера.

— Знам какво търсите, генерале — обади се Риков, — но вече проучих повърхността в подножието на кратера и не открих никакви следи от техен космически кораб.

— Може би са слезли от върха му.

— Но той е стръмен и висок над триста метра.

— Не съм в състояние да си обясня всичко това — призна кротко генералът.

— Моля, вгледайте се в уреда, който всеки държи в ръцете си, насочен към „Селенос 4“. Прилича на голяма снимачна камера с прекомерно дълъг телеобектив.

— Не — възрази Есенин. — Отклонявате се от моята теория. Това не е камера, а оръжие.

— Лазер?

— Не чак толкова съвременно. По-скоро е ръчна пускова установка земя-въздух, американско производство. „Лариат“, тип 40, струва ми се. Насочва се с направляем лъч с обхват на земята 16 километра, който обаче при разредената лунна атмосфера може и да е по-голям. Влезе в употреба на военните сили на НАТО преди шест години. С това отпада теорията за същества от друг свят.

Риков го гледаше с благоговение.

— Но в космическия полет всеки грам тегло е от значение. Защо са понесли нещо толкова тежко и безполезно като гранатохвъргачка?

— Мъжете на кратера са извлекли полза от нея. Използвали са я срещу „Селенос 4“.

Риков се замисли за момент.

— Значи това е причината за блокирането на радиолокационните антени. Били са улучени от…

— От реактивен снаряд — довърши мисълта му Есенин.

— За щастие радиолокационните антени успяха да предадат цифровите данни, преди да излязат от строя.

— Жалко, че екипажът не е имал този късмет.

Риков се вгледа в генерала, защото не беше напълно сигурен, че го е разбрал правилно.

— Но в „Селенос 4“ нямаше хора.

Есенин извади тънка златна табакера от вътрешния джоб на сакото си, избра си цигара и я запали с вградената в табакерата запалка. После я прибра обратно в джоба и рече:

— Да, разбира се, че нямаше хора.

— Но нали казахте…

— Нищо не съм казал.

Съобщението беше ясно. Риков ценеше много работата си, за да си усложнява положението и само кимна. После попита:

— Искате ли доклад за това, което видяхме сега?

— Утре до десет сутринта искам на бюрото си оригинала. И никакви копия. Риков, считайте това за държавна тайна от особено значение.

— Ще се доверявам само на вас, генерале.

— Послушно момче. Партията може да те удостои с отличие за това.

Риков не възнамеряваше да чака със затаен дъх наградата, но въпреки това се изпълни с гордост от работата си.

Есенин се върна при стереоскопа, привлечен от изображението на нашествениците на луната.

— Значи прословутите звездни войни започват — смънка той под носа си. — И началният удар дойде от американците.

13.

Пит отхвърли всякаква мисъл за обяд и отвори една от няколкото овесени вафли, които държеше в бюрото си. Докато разкъсваше несръчно опаковката над кошчето за боклук, за да изтърсва в него трохите, вниманието му беше насочено върху голяма морска карта, разгърната върху бюрото. За да не се навива обратно, той я бе затиснал в краищата с един настолен бележник и две книги за потънали исторически кораби, отворени на главите, съдържащи данни за „Циклопи“. Картата обхващаше голям район на Стария бахамски канал, ограден на юг от архипелага Камагуей, група пръснати острови край брега на Куба и плитчините край Грейт Бахама на север. Горният ляв ъгъл на картата бе зает от Кей Сал Банк, чиято най-югоизточна точка включваше Ангуила Кейс.

Той се облегна назад и отхапа от вафлата. После отново се наведе над картата, подостри молива си и взе един измервателен пергел. Забоде върховете му върху мащабната скала в долния край на картата, измери двайсет морски мили и внимателно отбеляза с точица разстоянието от най-крайната точка на Ангуила Кейс. Оттам очерта къса дъга за разстоянието от петдесет мили в югозападна посока. Обозначи горната точица с „Кроган Касъл“, а долния край на дъгата с „Циклопи“, добавяйки до него въпросителна.

„Циклопи“ трябва да е потънал някъде над дъгата, реши той. Логическо предположение, като се вземе предвид местонахождението на товарния кораб, превозващ дървен материал, в момента, в който е подал сигнал за бедствие, и разстоянието, на което се е намирал „Циклопи“, съобщено в неговия отговор.

Единственият проблем беше, че елементът „Реймънд Лебарон“ в пъзела не пасваше там.

От опита си в издирвания на потънали кораби Пит беше убеден, че Лебарон е правил същото стотици пъти, само че се е гмуркал по-надълбоко в течението, познавал е атмосферните условия в момента на потъването и скоростта на превозващия въглища военен товарен кораб. Ала едно заключение му се набиваше непрекъснато в съзнанието: „Циклопи“ трябва да е потънал насред канала под 260 фатома9 вода на дълбочина 457 метра — прекалено дълбоко, за да се види отгоре нещо повече от някоя риба.

Пит се отпусна на стола и се загледа в бележките върху картата. Ако Лебарон не е измъкнал информация, неизвестна никому другиго, тогава какво може да е търсил? Положително не „Циклопи“, и то с дирижабъл. Едно претърсване с хидролокатор със странично действие от надводен плавателен съд или дълбоководен апарат щеше да е по-подходящо за тази работа.

И още нещо: първоначалният район за облитане се намира на двайсет морски мили от бреговете на Куба. Едва ли това е подходящо място да се лети бавно с газов мех. За канонерските лодки на Кастро той е щял да бъде лесен обект за прицел.

Беше потънал в размишления и хрупкаше от вафлата, напрягайки се да открие вероятността, която му се изплъзваше от плана на Реймънд Лебарон, когато вътрешната уредба изпиука. Той натисна бутона „разговор“.

— Да?

— Сандекър. Можеш ли да дойдеш в кабинета ми?

— След пет минути, адмирале.

— Гледай да е след две.

Адмирал Сандекър беше директор на Националната агенция за подводни и морски изследвания. Наближаващ шейсетте, той имаше дребна фигура, но тялото му, макар и слабо и жилаво, беше яко като стомана. Правата му коса и брадичката му в стил Вандайк бяха яркорижи. Като любител на фитнеса, той спазваше строг режим на спортуване. Въпреки че не се нареждаше сред любимците във вашингтонските социални кръгове, политиците го уважаваха заради честността и организаторските му качества.

Адмиралът поздрави влизащия в кабинета му Пит само с рязко кимване, после посочи с ръка седналата в едно кожено кресло жена.

— Дърк, както разбрах, вече си се срещал с госпожа Джеси Лебарон.

Жената вдигна поглед и се усмихна, но това беше подкупваща усмивка.

— Съжалявам — заговори Пит равнодушно, — но предпочитам да забравя, че съм се срещал с госпожа Лебарон.

Сандекър събра вежди.

— Пропуснал ли съм нещо?

— Вината е моя — обади се Джеси, впила поглед в очите на Пит, където виждаше само зелени ледени топчета. — Снощи се отнесох грубо с господин Пит. Надявам се той да приеме извиненията ми и да ми прости за отвратителното ми държане.

— Не е нужно да говорите толкова официално, госпожо Лебарон. Тъй като сме стари познайници, хич няма да се разсърдя, ако ме наричате Дърк. Колкото до прошката, какво ще ми струва тя?

— Имам намерение да ви наема — отвърна тя, подминавайки подигравката.

Пит погледна с изумление Сандекър.

— Странно, аз пък все си мислех, че работя за НЮМА.

— Адмирал Сандекър най-любезно даде съгласието си да ви освободи за няколко дни, стига, разбира се, вие да нямате нещо против — поясни тя.

— Какво трябва да направя?

— Да потърсите съпруга ми.

— Няма да стане.

— Мога ли да ви попитам защо?

— Имам си други задачи.

— Отказвате да работите за мен, защото съм жена, нали?

— Полът не влияе на решенията ми. Ще ви кажа направо, че не работя за човек, когото не уважавам.

В стаята настъпи неловко мълчание. Пит хвърли поглед към адмирала. Той беше свил устни, но в очите му трепкаха леки пламъчета. Старият хитрец се забавлява, помисли си той.

— Зле си ме разбрал, Дърк. — Лицето на Джеси пламтеше от смущение, но погледът й режеше като кристал.

— Моля, моля — вдигна ръце Сандекър. — Нека установим примирие. Предлагам вие двамата да се уговорите да идете на вечеря някой път.

Пит и Джеси заковаха погледи един в друг. След малко устните на Пит се отвориха в широка заразителна усмивка.

— Съгласен съм, при условие, че аз черпя.

Противно на волята си Джеси също се усмихна.

— Позволи ми малко самоуважение. Какво ще кажеш да си разделим сметката?

— Дадено.

— Е, значи може да продължим служебния разговор — обади се Сандекър със сериозен глас. — Преди да дойдеш, Пит, ние обсъждахме предположения за изчезването на господин Лебарон.

Пит се обърна към Джеси.

— Не се ли усъмнихте поне за миг, че труповете в дирижабъла са на господин Лебарон и на екипажа му?

— Ни най-малко — поклати глава Джеси.

— Аз ги видях. Не беше останало много плът по тях, за да се разпознаят самоличностите им.

— Тялото в моргата беше по-мускулесто от това на Реймънд — поясни Джеси. — Освен това на ръката му имаше имитация на ръчен часовник „Картие“, от онези евтини фалшификации, които се произвеждат в Тайван. А аз бях подарила на съпруга си скъп, оригинален часовник по случай една година от сватбата ни.

— Аз лично се обадих тук-там — допълни Сандекър. — Съдебният лекар от Маями подкрепя твърдението на Джеси. Физическите характеристики на трите трупа в моргата не съвпадат с тези на трите тела, свалени от „Проспъртиър“.

Пит отмести поглед от Сандекър към Джеси Лебарон, съзнавайки, че бива въвличан в нещо, което предпочиташе да избегне: емоционалното обвързване, което усложняваше всеки проект, чието осъществяване зависеше от солидно проучване, практическо инженерство и стегната организация.

— Телата и дрехите не съвпадат, личните вещи са заменени с фалшиви — рече Пит. — Имате ли някакви предположения за мотивите, госпожо Лебарон?

— Не зная какво да предполагам.

— Знаехте ли, че в промеждутъка от време от изчезването на дирижабъла и появата му отново над Кей Бискейн газовите мехове под обвивката е трябвало да бъдат презаредени с хелий?

Тя отвори чантата си, извади книжна кърпичка и с изящно движение попи ноздрите си, колкото да намери работа на ръцете си.

— След като полицията освободи „Проспъртиър“, ръководителят на наземния екип прегледа всеки сантиметър от него. Имам доклада му, ако пожелаете да се запознаете с него. Много сте проницателен. Той установи, че меховете настина са били пълнени повторно. Но не с хелий, а с водород.

Пит я погледна изненадан.

— С водород? Че той не се използва за въздушни кораби, откакто „Хинденбург“ се запали.

— Не се безпокой — намеси се Сандекър. — Меховете на „Проспъртиър“ са били пренапълнени с хелий.

— Как да разбирам това? — попита предпазливо Пит.

Сандекър задържа поглед в него.

— Подочувам, че искаш да търсиш „Циклопи“.

— Да, не е тайна — призна Пит.

— Ще трябва да го вършиш през свободното си време без персонал и съоръжения на НЮМА. Конгресът ще ме изяде с парцалите, ако се разчуе, че съм одобрил търсене на съкровище с държавни пари.

— Наясно съм с това.

— Готов ли си да чуеш друго предложение?

— Готов съм.

— Няма да те заливам с празни приказки за това, че ще ми направиш голяма услуга, ако запазиш този разговор за себе си. Излезе ли дума от него, аз отивам на кино, което си е мой проблем. Така ли е?

— Щом го казвате, значи е така.

— За следващия месец си определен да ръководиш изследване на морското дъно в Берингово море край Алеутските острови. Ще повикам Джак Харис от дълбоководния минен проект да те замества тук през това време. За да се предотвратят всякакви въпроси или по-късни разследвания на бюрократични закононарушения, ще прекъснем връзките ти с НЮМА. Считано от този момент, ти излизаш в отпуск, докато не намериш Реймънд Лебарон.

— Докато не намеря Реймънд Лебарон — повтори с насмешка Пит. — Колко му е: следата се е изстудила преди две седмици и продължава да се изстудява с всеки изминал час, няма мотиви, няма улики, няма нито едно предположение на какво се дължи изчезването, кой го е извършил и как. По-невъзможно от това, здраве му кажи!

— Ще направиш ли поне един опит? — попита го Сандекър.

Пит заби поглед в тиковата облицовка на пода и си представи тропическо море на три хиляди километра оттук. Никак не обичаше да се обвързва с гатанка, ако не е в състояние да предположи поне приблизително разрешаването й. Знаеше, че Сандекър е уверен, че той ще приеме предизвикателството. Да преследва задалото се на хоризонта поредно неизвестно, беше примамка, на която Пит никога нямаше да устои.

— Ако се наема с това, ще ми е нужен най-добрия научноизследователски екип на НЮМА за управление на първокласен плавателен съд, ресурси и политическо влияние зад гърба ми, военна подкрепа, в случай че нещо се обърка.

— Дърк, ръцете ми са вързани. Не мога да ти предложа нищо такова.

— Какво?!

— Добре ме чу. Ситуацията изисква издирването да се проведе възможно най-безшумно. Ще трябва да се справиш без никаква помощ от страна на НЮМА.

— Нима сте предрешил всичко? — попита Пит. — И очаквате от мен да свърша сам-самичък половината работа, която военноморските сили, военновъздушните сили и бреговата охрана не успяха да свършат? Не можаха да открият цял четирийсет и пет метров въздушен кораб, докато той сам не се появи. Какво очаквате от мен да използвам, лескова пръчка и кану ли?

— Идеята е — заговори търпеливо Сандекър — да прелетиш по последния известен курс на Лебарон с „Проспъртиър“.

Пит бавно се отпусна на дивана.

— Това е най-налудничавият план, който някога съм чувал — рече смаян той, после се обърна към Джеси: — Вие съгласна ли сте с него?

— Ще направя всичко, което трябва, за да открия съпруга си — отвърна тя с равен тон.

— Кукувичо гнездо — подхвърли мрачно Пит; изправи се и тръгна да се разхожда из кабинета, забивайки юмрука на едната си ръка в дланта на другата. — Защо е нужна тази тайнственост? Съпругът ви беше видна личност, известен, тясно свързан с високопоставени правителствени лица, финансов гуру на изпълнителните органи на големите корпорации. Аз ли, за бога, съм единственият човек в тази страна, който може да го издири?

— Дърк — започна меко Сандекър, — финансовата империя на Реймънд Лебарон засяга стотици хиляди хора. Точно сега тя виси на косъм, тъй като той е все още сред изчезналите. Не може да се докаже жив ли е, или мъртъв. Правителството прекрати всички по-нататъшни търсения, защото бяха изразходвани пет милиона долара от военни спасителни екипи без резултат, без дори някаква следа, че може да е изчезнал. Конгресмените, треперещи над бюджета ще нададат вой до небето, ако се отпуснат още държавни пари за безплодни усилия.

— Ами частния сектор и търговските дружества на Лебарон?

— Много водещи бизнесмени са уважавали Лебарон, но по едно или друго време той е триел носа на повечето от тях в изданията си. Те няма да дадат и стотинка, нито ще си помръднат пръста да го търсят. Колкото до приближените му, те дори ще спечелят от смъртта му.

— Както и самата Джеси — подметна Пит, отмествайки поглед към нея.

Тя се усмихна леко.

— Не отричам. Само че огромна част от състоянието му отива за благотворителност и за други членове на семейството му. Но и аз ще получа значително наследство.

— Сигурно имате яхта, госпожо Лебарон. Защо не съберете свой екип от следователи и не издирите съпруга си?

— Имам си причини, Дърк, поради които не мога да проведа широко оповестено издирване, причини, които не е нужно да знаеш. Ние с адмирала смятаме, че има вероятност, много слаба вероятност, трима души да тръгнат тихомълком по следите на полета на „Проспъртиър“ при същите условия и да открият какво се е случило с Реймънд.

— Има ли смисъл? — попита Пит. — Всички острови и рифове в обсега на полета на „Проспъртиър“, докато е имал гориво, са били претърсени от първите екипи. Аз ще се натъкна на същите следи.

— Те може да са пропуснали нещо.

— Като Куба ли например?

Сандекър поклати глава.

— Кастро щеше да огласи, че Лебарон прелита над кубинска територия по нареждане на ЦРУ и нямаше да пропусне случая да се изперчи пред света, че е заловил дирижабъла. Не, отговорът сигурно е друг.

Пит се приближи до ъгловия прозорец и с копнеж загледа флотилия от малки платноходки, които провеждаха регата по река Анакостия. Белите им ветрила блестяха на фона на зелената вода, докато лодките препускаха към плаващите указатели.

— Как да разберем над какво да се съсредоточим? — попита той, без да се обръща. — Имаме площ на търсене поне хиляда квадратни мили. Ще са нужни седмици, за да я претърсим щателно.

— Имам всички дневници и карти на съпруга ми — поясни Джеси.

— Нима не ги е взел със себе си?

— Не, бяха намерени в дирижабъла.

Скръстил ръце, Пит продължи мълчаливо да наблюдава платноходките. Мъчеше се да установи мотивите, да проникне в интригата, да вземе предохранителни мерки. Мъчеше се да постави всяко от тези неща в отделна ниша.

— Кога трябва да тръгнем? — попита той накрая.

— Утре при изгрев-слънце — отвърна Сандекър.

— И вие двамата продължавате да настоявате аз да ръководя експедицията, така ли?

— Да, настояваме — рече равнодушно Джеси.

— Искам двама опитни помощници. И двамата са на щат в НЮМА. Без тях няма да тръгна.

Лицето на Сандекър помръкна.

— Но нали ти обясних…

— Имате луната, адмирале, а питате за Марс. С вас сме приятели достатъчно дълго, за да не знаете, че не работя на половинчата основа. Пуснете в отпуск и хората, които са ми нужни. Всъщност не ме интересува как ще ми ги осигурите.

Сандекър не се разгневи, дори не се подразни. Ако имаше човек в тази страна, който можеше да свърши успешно нещо немислимо, то това беше Пит. Адмиралът беше изиграл всичките си карти, затова се огъна.

— Добре — рече тихо той. — Ще ги имаш.

— Но има нещо друго.

— Какво е то? — попита Сандекър.

Пит се обърна с мрачна усмивка. Погледът му се замести от Джеси към адмирала и обратно. Накрая сви рамене и отвърна:

— Никога не съм управлявал дирижабъл.

14.

— Струва ми се, че вършите нещо зад гърба ми — започна направо Сам Емет, директорът на федералното бюро за разследване.

Президентът, седнал зад бюрото си в Овалния кабинет, му се усмихна приятелски.

— Напълно си прав, Сам. Точно така е.

— Признателен съм ви, че не го отричате.

— Не се тревожи, Сам. То по никакъв начин не засяга теб или ФБР.

— Тогава защо не ми кажете за какво става дума? — попита Емет, обуздавайки негодуванието си.

— На първо място, въпросът касае външните работи.

— Мартин Броган от ЦРУ запознат ли е?

— С Мартин нищо не е обсъждано, уверявам те.

— А на второ място?

Президентът не се оставяше да го притискат.

— Това си е моя работа.

Емет се стегна.

— Ако искате оставката ми…

— Нямам и помисъл за подобно нещо — прекъсна го той. — Ти си най-способният и най-подготвеният човек за ръководния пост на Бюрото. Справяш се великолепно с работата и аз винаги съм бил твой най-горещ поддръжник. Ако ти обаче искаш да си вземеш партакешите и да си вървиш у дома само защото си мислиш, че тщеславието ти е накърнено, тогава прав ти път. И значи съм се лъгал в теб.

— Но ако вие нямате доверие…

— Почакай малко, Сам. Дай да не казваме неща, за които утре и двамата ще се разкайваме. Аз не поставям под съмнение твоята преданост или честност. Никой не ти забива нож в гърба. Не говорим за престъпление или шпионаж. Въпросът не засяга пряко ФБР, нито някое разузнавателно управление. Важното е ти да имаш доверие в мен, поне през следващата седмица. Да разчитам ли на това?

Себелюбието на Емет бе временно поласкано. Той сви рамене и омекна.

— Печелите, господин президент. Статукво10. Както винаги на ваше разположение.

Президентът въздъхна дълбоко.

— Обещавам, че няма да те измамя, Сам.

— Радвам се да го чуя.

— Чудесно. А сега да започнем от началото. Какво узнахте за труповете от Флорида?

Явното притеснение по лицето на Емет изчезна и той видимо се отпусна. Извади от дипломатическото си куфарче една папка с кожена подвързия и я подаде на президента.

— Това е подробен доклад от патологичната лаборатория на „Уолтър Рийд“. Техните изследвания ни насърчиха изключително много в работата ни по разпознаването на самоличностите.

Президентът го погледна изненадан.

— Какво, разпознахте ли ги?

— Анализът на боршовата паста ни отвори очите.

— На боршовата какво?

— Нали си спомняте, че областният съдебен лекар определи като причина за смъртта хипотермия, тоест премръзване?

— Да.

— Боршовата паста е отвратителна хранителна добавка, която се дава на руските космонавти. Е, стомасите и на трите трупа бяха пълни с тази гнусотия.

— Искаш да кажеш, че Реймънд Лебарон и екипажът му са били подменени с трима мъртви съветски космонавти?

Емет кимна.

— Дори успяхме да научим имената им чрез един изменник, бивш военен хирург, работил в руската космическа програма. Той неколкократно прегледа и трите трупа.

— Кога е избягал от родината си?

— Минал на наша страна през август, осемдесет и седма.

— Преди малко повече от две години.

— Точно така — потвърди Емет. — Имената на космонавтите, намерени в дирижабъла на Лебарон са: Сергей Зоченко, Александър Юденич и Иван Ронски. Юденич бил „заек“, докато Зоченко и Ронски били ветерани с по два полета в космоса всеки.

— Какво ли не бих дал, за да разбера как са се озовали в проклетия дирижабъл.

— За съжаление не попаднахме на нищо, което да е свързано с тази част от загадката. В момента единствените руснаци, които обикалят земята, са четирима космонавти на борда на космическата орбитална станция „Салют 9“. Но хората от НАСА, наблюдаващи полета, казват, че и четиримата са в добро здраве.

Президентът кимна.

— При това положение отпада всеки космонавт в космоса, остават онези, които са на земята.

— Тук е странното противоречие — продължи Емет. — Защото според съдебните патолози в „Уолтър Рийд“ тримата мъже, които те са изследвали, вероятно са замръзнали до смърт още в космоса.

Президент вдигна вежди.

— Могат ли да го докажат?

— Не, но твърдят, че няколко фактора сочат в тази посока, като се почнело с боршовата паста и се стигнело до анализите на другите кондензирани храни, за които се знае, че руснаците консумират по време на космически полети. Също така неоспоримо доказателство били физиологическите признаци — мъжете са поемали въздух от висока кислородна константа и са прекарали доста дълго време в безтегловна среда.

— Не за първи път руснаците изпращат хора в космоса, а после не могат да ги върнат на земята. Нищо чудно тримата да са престояли в космоса с години и да са паднали на земята само няколко седмици след като са излезли от орбита.

— Знам само два случая, в които руснаците претърпяха провал — каза Емет. — С космонавта, чийто кораб се оплете в разкъсания си парашут за навлизане в плътните слоеве на атмосферата и се разби някъде в Сибир със скорост осемстотин километра в час. И втория, с тричленния екипаж на „Союз“, който загина след изтичане на кислорода им поради дефектен люк.

— Да, това бяха нещастни случаи, които те не можаха да потулят — потвърди президентът. — ЦРУ има записани най-малко трийсет загинали космонавти от началото на космическите им мисии. Деветима от тях продължават да кръжат някъде горе в пространството. Ние не можем да огласим този факт, тъй като с това ще застрашим нашите разузнавателни източници.

— Нещо като „Ние знаем, но те не знаят, че ние знаем“.

— Точно така.

— Което ни връща отново към тримата мъртви космонавти, които сега са тук, във Вашингтон — каза Емет.

— И със стотиците въпроси, които повдигат те, като се започне с този, откъде са дошли.

— Направих някои проверки в командния център за космическа отбрана. Там ми казаха, че единствените кораби, достатъчно големи, за да поберат на борда си хора, които руснаците са изпращали в космоса — освен орбиталните совалки — били лунните сонди „Селенос“.

При споменаването на думата „лунни“ нещо в съзнанието на президента щракна.

— Какво е станало с тия сонди „Селенос“?

— Три от тях били изстреляни, но нито една не се завърнала. Момчетата от центъра за космическа отбрана смятат, че е крайно необичайно за руснаците да се провалят три пъти подред при толкова обикновени полети до луната.

— И ти мислиш, че на борда им е имало хора?

— Сигурен съм — отвърна Емет. — Руснаците тънат в измами. Както казахте, те рядко признават свой провал в космоса. Вече им стана практика да пазят в тайна предстоящото си кацане на луната.

— Добре, ако приемем теорията, че трите трупа са били в един от космическите кораби „Селенос“, къде тогава се е приземил той? Положително не се е спуснал към плътните слоеве на атмосферата по установения маршрут над степите на Казахстан.

— Моето предположение е, че това е станало някъде на територията на Куба или близо до нея.

— Куба. — Президентът бавно изговори двете срички, после поклати глава. — Руснаците никога няма да позволят националните им герои, мъртви или живи, да бъдат използвани за налудничав разузнавателен план.

— Може би не знаят.

— Не знаят? — Президентът погледна изумен Емет.

— Да речем, че космическият им кораб се е повредил и е паднал във или край Куба. Почти по същото време Реймънд Лебарон и дирижабълът му се появяват на това място и биват заловени. После, по необяснима причина, кубинците заменят труповете на космонавтите с Лебарон и екипажа му и изпращат дирижабъла по курс към Флорида.

— Чуваш ли се колко нелепо звучи това?

Емет се засмя.

— Разбира се, но от фактите, с които разполагам, само това мога да предположа.

Президентът се облегна назад и се загледа в богато украсения таван.

— Знаеш ли, ти май попадна на жила.

По лицето на Емет се изписа недоумяващ израз.

— Как така?

— Опитай дали ще излезе нещо, ако си представиш, само ако си представиш, че Фидел Кастро иска да ни каже нещо.

— Значи ще е избрал странен начин да ни подаде сигнал.

Президентът взе писалка и започна да драска нещо в бележника.

— Кастро никога не се е придържал към дипломатическите любезности.

— Искате ли да продължа разследването? — попита Емет.

— Не — отвърна рязко президентът.

— Ще продължите да държите Бюрото в неведение, така ли?

— Това не е вътрешен въпрос, за да уведомявам Министерството на правосъдието. Благодарен съм ти за съдействието, но ти прекалено много се вживя.

Емет затвори шумно дипломатическото си куфарче и се изправи на крака.

— Мога ли да ви задам един малко неудобен въпрос?

— Казвай!

— Сега, когато направихме връзка, макар и доста слаба, с вероятното отвличане на Реймънд Лебарон от кубинците, защо президентът на Съединените щати я запазва за себе си и не разрешава на разузнавателните му служби да я проследят?

— Уместен въпрос, Сам. Може би след няколко дни и двамата ще узнаем отговора.

След като Емет излезе от Овалния кабинет, президентът извъртя стола си и се загледа през прозореца. Устата му беше пресъхнала, пот течеше от подмишниците му. Беше обзет от лошото предчувствие, че между колонията Джърси и съветската лунна сонда има някаква връзка.

15.

Айра Хейгън спря взетата под наем кола до будката при портала и показа правителствения си пропуск. Портиерът позвъни по телефона в отдела за посрещане на външни лица на националната физическа лаборатория „Харви Патъндън“, след това направи знак на Хейгън да минава.

Той продължи по алеята за коли и намери празно място в просторния паркинг, претъпкан от многоцветни автомобили. Площта около лабораторията беше красиво оформена с група борови дървета и покрити с мъх камъни, поставени сред хълмиста морава. Сградата не се отличаваше от другите технически центрове, които никнеха като гъби из страната — съвременна архитектура, наблягаща силно на бронзираните стъкла и тухлените стени, заоблени в ъглите.

Хубава администраторка, седнала зад бюро във формата на подкова, вдигна поглед и му се усмихна, като го видя да влиза във фоайето.

— С какво мога да ви бъда полезна?

— Томас Джъдж, за среща с доктор Муни.

Тя повтори процедурата с телефонното обаждане, после кимна.

— Да, господин Джъдж, влезте в сектора по охраната зад гърба ми. Оттам ще ви упътят.

— Преди това мога ли да ползвам тоалетна?

— Разбира се — и тя посочи с ръка, — вратата вдясно под стенописа.

Хейгън й благодари и мина под огромното пано, изобразяващо футуристичен междузвезден кораб, устремен към пространството между две призрачни синьо-зелени планети. Влезе в една от кабинките, затвори вратата и седна върху тоалетната чиния. Отвори дипломатическото си куфарче, извади жълт бележник и го отвори в средата. После, върху гърба на едната страница надраска няколко неразбираеми бележки и скицира местата на алармените системи, които бе забелязал още с влизането си в сградата. Добрият таен агент никога не би оставил нещо, записано на хартия, но Хейгън можеше да си позволи да се отнесе безотговорно към работата си, защото беше сигурен, че президентът ще го спаси, ако бъде разкрит.

След няколко минути напусна тоалетната и влезе в остъклено помещение, заето от четирима униформени охранители, които наблюдаваха редица от двайсет телевизионни монитора, монтирани на стената. Единият от мъжете стана от пулта за управление и се приближи до преградния плот.

— Кажете, господине.

— Имам среща с доктор Муни.

Охранителят прегледа списъка на външните лица.

— Да, господине, вие трябва да сте Томас Джъдж. Бихте ли ми показали някакъв документ за самоличност?

Хейгън му подаде шофьорската книжка и правителствения си пропуск. После любезно бе помолен да отвори дипломатическото си куфарче. Охранителят опипа набързо съдържанието му, след това безмълвно направи знак на Хейгън да го затвори, подаде му да се разпише на лист за регистриране на часа на влизане и излизане и му връчи пластмасова картичка с името му, която да закачи върху малкия джоб на сакото си.

— За кабинета на доктор Муни вървете все направо по коридора до двойната врата в дъното.

По пътя Хейгън извади очилата си за четене и се спря пред две бронзови паметни плочи, всяка изобразяваща релефен профил на мъж. Едната беше посветена на доктор Харви Патъндън, основател на лабораторията, с кратко описание на завоеванията му в областта на физиката. Другата обаче заинтригува Хейгън.

На нея пишеше:

Не е много оригинално, помисли си Хейгън. Но не можеше да не признае на Хъдсън хитростта да изиграе номера си на мъртвец до последната подробност.

Влезе в преддверието и се усмихна сърдечно на секретарката — сдържана възрастна жена с тъмносин костюм в мъжки стил.

— Господин Джъдж — рече тя, — моля, влизайте направо. Доктор Муни ви очаква.

— Благодаря.

Ърл Дж. Муни беше трийсет и шест годишен, по-млад, отколкото бе очаквал Хейгън, преди да проучи биографията на доктора. С изненада бе установил, че миналото му почти не се отличаваше от това на Хъдсън: същият блестящ ум, същата отлична академична характеристика, дори същият университет. Дебел юноша, който отслабва и става директор на лабораторията „Патъндън“. Муни имаше борово зелени очи под заплашително надвиснали вежди и мустачки а ла Панчо Вила. Беше облечен небрежно с бял пуловер и сини джинси и съвсем не се вместваше в представата за сухия интелектуален тип.

Той стана от стола зад бюрото, отрупано с книжа, бележници и празни бутилки от „Пепси“, и раздруса ръката на Хейгън.

— Седнете, господин Джъдж, и ми кажете с какво мога да ви услужа.

Хейгън настани едрото си тяло върху един стол с права облегалка и заговори:

— Както ви споменах по телефона, аз работя в главната финансова инспекция и ни бе възложено да извършим ревизия на счетоводството ви и разходите ви за научните изследвания.

— Кой ви натовари с тази задача?

— Сенатор Хенри Калтънбак.

— Надявам се, той не смята, че лабораторията ни е замесена в някакви измами — каза отбранително Муни.

— Ни най-малко. Но нали знаете, сенаторът е известен с надушването си на злоупотреби с държавни средства. Неговите издирвания на заподозрени му направиха добра реклама в предизборната му кампания. Ще ви кажа нещо, но да си остане между нас: мнозина от нашата инспекция мечтаят той да се затрие нанякъде, та да престане да ни праща да си губим времето по рутинни проверки. Трябва обаче да призная, че сенаторът все пак има право, защото ние наистина сме откривали доста несъответствия в други подобни институти.

Муни побърза да го поправи:

— Ние предпочитаме да ни смятат за научноизследователска лаборатория.

— Разбира се. Но така или иначе, работата ни е да правим внезапни проверки.

— Имайте предвидя, че нашата дейност е строго поверителна.

— Проектиране на ядрени ракети и ядрено оръжие трето поколение, чиято мощност е съсредоточена в тесни снопове лъчи, които се движат със скоростта на светлината и могат да разрушат цели много навътре в пространството.

Муни го изгледа учудено.

— Много добре сте осведомен.

Хейгън сви рамене.

— Това е съвсем общо описание, което получих от началника си. Аз съм счетоводител, докторе, а не физик. Мозъкът ми не работи с абстрактни понятия. В гимназията пропаднах на изпита по висша математика. Вашите тайни са гарантирани. Моята работа е да помагам да се следи дали данъкоплатецът има полза от финансирани от държавата програми.

— С какво мога да ви помогна аз?

— Бих искал да разговарям с вашия финансов инспектор и счетоводителите ви. Както и с персонала, който се занимава с финансовите отчети. Екипът ми от ревизори ще пристигне от Вашингтон след две седмици. Ще ви бъда признателен, ако ни осигурите по-спокойно място, за предпочитане да е по-близо до счетоводните ви документи.

— Ще получите пълно съдействие. Разбира се, ще трябва да осигуря на вас и хората ви специални пропуски.

— Естествено.

— Лично ще ви разведа и представя на финансовия ни инспектор и счетоводния състав.

— И още нещо — каза Хейгън. — Разрешавате ли да се остава след работно време?

Муни се усмихна.

— За разлика от чиновниците, работещи от девет до пет, физиците и инженерите нямат определено работно време. Много от нас работят на смени. И на мен често ми се е случвало да работя по трийсет часа без прекъсване. Това дава възможност и да се редуваме на компютрите.

— Ще възразите ли, ако още сега започна с някои предварителни проверки и остана, да речем, до към десет вечерта?

— Не виждам никаква пречка — любезно отвърна Муни. — На долния етаж има денонощен бюфет, ако огладнеете. Наблизо винаги има и охранител, който да ви упъти.

— И да ме държи далече от тайните помещения — подметна през смях Хейгън.

— Сигурен съм, че сте запознат със средствата за безопасност.

— Така е — призна Хейгън. — Щях да стана милионер, ако получавах по стотинка за всеки час, прекаран в ревизиране на различните отдели на Пентагона.

— Тогава заповядайте оттук — покани го Муни и тръгна към вратата.

— Да ви попитам още нещо, просто от любопитство — задържа го Хейгън, без да става от стола. — За Харви Патъндън съм чувал. Доколкото знам, той работеше с Робърт Годард.

— Да, доктор Патъндън изобрети няколко от нашите първи ракетни двигатели.

— Но Ленард Хъдсън ми е непознато име.

— Много умен човек — каза Муни. — Той проправи пътя, като извърши проектантско-инженерната работа за изработването на повечето от нашите космически кораби, години преди те практически да започнат да се изработват и изпращат в космоса. Ако не беше загинал в разцвета на силите си, не е за разправяне какво още можеше да постигне.

— Как е загинал?

— При катастрофа с частен самолет. Отиваше на семинар в Сиатъл заедно с доктор Гунар Ериксън, когато самолетът им избухна във въздуха и падна в река Колумбия.

— А кой е Ериксън?

— Голям учен. Може би най-умният астрофизик, който се е раждал в страната ни.

В съзнанието на Хейгън светна мъничка лампа.

— Той работел ли е върху нещо по-специално?

— Да, върху геолунна синоптична морфология за индустриализираната народност.

— Бихте ли го превели на по прост език.

— Разбира се — засмя се Муни. — Ериксън беше завладян от идеята да изгради колония на луната.

16.

С десет часа напред, в 2 часа сутринта в Москва, четирима мъже седяха до камината, която отопляваше малка дневна в Кремъл. Стаята беше слабо осветена и създаваше мрачна атмосфера. Цигарен дим се смесваше с дима на една-единствена пура.

Съветският президент Георги Антонов гледаше замислен в трепкащите пламъци. След леката вечеря беше сменил сакото си със стар рибарски пуловер. Беше свалил и обувките си и сега бе изпънал обутите в чорапи крака върху тапицирана отоманка.

Владимир Полевой, началникът на Комитета по държавна сигурност, и Сергей Корнилов, ръководителят на съветската космическа програма, бяха облечени в тъмни костюми, ушити по поръчка в Лондон, а генерал Есенин беше в пълната си униформа, окичена с медали.

Полевой подхвърли доклада и снимките върху ниската масичка и заклати глава от изумление.

— Не ми е ясно как са успели да го осъществят, запазвайки пълна тайна.

— Струва ми се направо невероятно — съгласи се Корнилов. — Не мога да го повярвам, докато не видя още доказателства.

— Какви повече доказателства от снимките — вметна Есенин.

— Докладът на Риков не оставя никакво място за съмнение. Огледайте подробностите. Двете фигури, изправени на лунната повърхност, са действителни. Не са някакви измамни сенки, нито са плод на дефект в системата за сканиране. Те съществуват.

— Космическите им костюми не приличат на костюмите на американските астронавти — възрази троснато Корнилов. — Скафандрите им също са различни.

— Няма да обсъждам тези незначителни подробности — не отстъпваше Есенин. — По-важното е, че оръжието в ръцете им не може да бъде сбъркано с нищо. Със сигурност мога да го определя като стартова уредба за ракети земя-въздух, американско производство.

— Тогава къде е космическият им кораб? — не се предаваше Корнилов. — Къде е луноходът им? Астронавтите не са се появили от въздуха.

— Споделям съмненията ви — обади си Полевой. — Абсолютно е невъзможно американците да изпратят хора и продоволствия на луната, без нашата разузнавателна мрежа де не засече някакво странно движение към или от космоса.

— Още по-странното е — добави Антонов, — защо американците изобщо не са огласили това забележително постижение? Какво печелят, като го държат в тайна?

Корнилов кимна леко.

— Още една причина да се постави под съмнение докладът на Риков.

— Всички подминавате един много важен факт — каза Есенин с равен тон. — „Селенос 4“ изчезна веднага след като приборите ни за наблюдение регистрираха фигурите на снимките. Според мен космическата ни сонда е била разрушена от ракетен огън, който е засегнал корпуса, оттам налягането в модула е спаднало и е причинило смъртта на нашите космонавти.

Полевой подскочи от изненада.

— Какви космонавти?

Есенин и Корнилов си размениха смаяни погледи.

— Има някои неща, които дори КГБ не знае — отвърна генералът.

Полевой погледна Корнилов право в очите.

— Нима в „Селенос 4“ е имало хора?

— Да, както и в „Селенос 5“ и „6“. Във всеки от тях имаше по трима космонавти.

Той се обърна към Антонов, който спокойно пуфкаше хаванската си пура.

— Вие знаехте ли за това?

Антонов кимна.

— Да, бях уведомен. Но запомни, Владимир, не всички въпроси, свързани с космоса, са работа на държавната сигурност.

— Как е възможно никой от вас да не си е направил труда да дойде при мен, когато лунната ви сонда е паднала и изчезнала в Карибския басейн! — избухна Полевой.

— Непредвидено обстоятелство — поясни търпеливо Есенин. — След като „Селенос 4“ излетя от луната, с нея не можа да се осъществи връзка за навлизането й в плътните слоеве на атмосферата. Инженерите в космическия команден център я зачеркнаха като негодна сонда. Близо година и половина тя продължи да се движи в орбита и тогава бе направен още един опит да влязат във връзка с нея. Този път насочващите й системи реагираха, но маневрата за навлизане в плътните слоеве на атмосферата бяха само отчасти успешни. „Селенос 4“ падна на шестнайсет хиляди километра от мястото за приземяване. Беше наложително да запазим смъртта на космонавтите ни в пълна тайна. Тогава естествено, се обърнахме за съдействие към КГБ.

— Колко космонавти станаха вече жертви? — поинтересува се Полевой.

— Налага се да се дават жертви за обезпечаване съдбата на Съветския съюз — смънка философски Антонов.

— И да прикриваме провалите в космическата ни програма — добави с горчивина Полевой.

— Нека да не спорим — продължи Антонов. — „Селенос 4“ внесе своя огромен принос, преди да потъне в Карибско море.

— Където тепърва ще трябва да я търсим — вметна Полевой.

— Вярно — отвърна Есенин, — но ние спасихме данните за лунната повърхност, а именно това беше целта на мисията.

— Мислите ли, че американските системи за разузнаване в космоса са я прихванали и са установили мястото, където е паднала? Защото ако са си наумили да извадят „Селенос 4“, считайте, че те вече са я скрили в някое обезопасено съоръжение.

— Положително са прихванали траекторията й на падане — каза Есенин, — но няма причина разузнавателните им аналитици да смятат, че „Селенос 4“ е нещо повече от сонда за изследване на далечния космос, програмирана да се приводни в кубински води.

— Има пукнатина в прецизно изложения ви сюжет — възрази Полевой. — Няколко дни след като „Селенос 4“ излезе от орбита, аварийно-спасителните отряди на Съединените щати извършиха изтощително претърсване по въздух и море в същия район, за да открият изчезналия капиталист Реймънд Лебарон. Имам дълбокото подозрение, че претърсването им е прикритие за откриването и изваждането на нашия космически кораб.

— Четох доклада и анализите ти за изчезването на Лебарон — каза Корнилов. — И не съм съгласен с твоето заключение. Никъде не срещнах и ред, че те са провели подводна операция. Много скоро спасителната им мисия е била прекратена. Според американската преса Лебарон и екипажът му продължават да се смятат за изчезнали и се предполага, че са мъртви. Това е чисто съвпадение и нищо повече.

— Значи всички сме на мнение, че „Селенос 4“ и космонавтите в нея лежат някъде на дъното на морето — обади се Антонов и изпусна кръгче дим. — Въпросите, пред които сме изправени са: допускаме ли възможността американците да имат база на луната и ако е така, как ще действаме.

— Аз смятам, че имат база — рече убеден Есенин.

— Не можем да подминем подобна възможност — изсумтя Полевой.

Антонов загледа с присвити очи Корнилов.

— А ти, Сергей?

— „Селенос 8“, първият ни кораб за кацане на човек на луната, е предвиден да бъде изстрелян след седем дни — отвърна той бавно. — Не можем да отменим тази мисия, както направихме, когато американците ни засенчиха с тяхната програма „Аполо“. Тъй като нашите държавни ръководители отхвърлят славата да сме втората нация, пратила хора на луната, ние все подвиваме опашка и се спотайваме. Беше огромна грешка, че поставихме политическата идеология над научните постижения. Сега разполагаме със стартова уредба, способна да изстреля цяла космическа станция с екипаж от осем души на лунната повърхност. Облагите от гледна точка на пропагандата и военните изгоди са неизмерими. Ако нашата последна цел е да постигнем постоянно превъзходство в космоса и изпреварим американците с кацане на Марс, то тогава трябва да изпълним замисъла си. Аз подкрепям плана да програмираме насочващите системи на „Селенос 8“ да прилунят екипаж на пешеходно разстояние от мястото, където се намират американските астронавти и да го унищожим.

— Напълно подкрепям Корнилов — вметна Есенин. — Фактите сами говорят. Американците подготвят активно империалистическо настъпление в космоса. Снимките, които проучихме, доказват, че те вече са разрушили един от нашите космически кораби и са убили екипажа му. Според мен същата участ е застигнала и космонавтите в „Селенос 5“ и „Селенос 6“. Те са им отнели техните колониални претенции за луната и са ги присвоили като свои собствени. Доказателството е неопровержимо. Нашите космонавти ще биват нападани и убивани всеки път, когато направят опит да забият червената звезда на лунна почва.

Настъпи продължителна тишина. Никой не изрази гласно мислите си.

Потискащото мълчание наруши Полевой.

— Значи вие и Корнилов предлагате ние първи да ги атакуваме.

— Да — потвърди Есенин и заговори с въодушевление: — Помислете какъв голям късмет ще извадим. Превземем ли американската лунна база и цялостната им научна технология, нашата космическа програма ще напредне с цели десет години от раз.

— Белият дом положително ще подеме пропагандна кампания и ще ни заклейми пред света, както сториха след инцидента с полета 007 на КАЛ — възрази Полевой.

— Бъди сигурен, че ще си замълчат — увери го Есенин. — Как могат да разгласят превземането на нещо, за чието съществуване никой не знае.

— Генералът е прав — обади се Антонов.

— Сигурно сте наясно, че можем да бъдем обвинени в предприемане на война в космоса — предупреди ги Полевой.

— Съединените щати започнаха първи. Наш свещен дълг е да им отвърнем със същото. — Есенин се обърна към Антонов: — Решението трябва да дойде от вас.

Държавният глава на Съветския съюз отмести поглед към огъня в камината. После остави пурата си в пепелника и погледна с почуда треперещите си ръце. Иначе червендалестото му лице сега беше сиво. Поличбата беше ясна. Демоните превъзхождаха по численост силите на доброто. Отприщеха ли се веднъж, те щяха да се устремят напред и да излязат извън неговия контрол. И все пак той не можеше да позволи страната му да получи плесница от империалистите. Най-сетне се обърна към останалите мъже в стаята и уморено кимна.

— В името на Матушка Русия и партията — заговори той тържествено — въоръжете космонавтите ни и им заповядайте да нападнат американците!

17.

След като бе представен от доктор Муни на осем души и проведе три изморителни разговора, Хейгън бе настанен в малка стая, където трескаво заудря по сметачната машина. Учените боравеха с компютри, инженерите не се разделяха с цифровите калкулатори, но счетоводителите си оставаха старомодно племе. Те все още предпочитаха традиционните сметачни машини с бутони, широки колкото палец, и с книжна лента, която изкарваше напечатани сборовете.

Инспекторът беше дипломиран експерт-счетоводител, завършил икономическия факултет на Тексаския университет и бивш военноморски офицер. Като доказателство на всичко това на дъбовата ламперия в кабинета му висяха научните му степени и снимки на корабите, на които бе служил. Хейгън забеляза безпокойството в очите на мъжа, но и не очакваше нещо друго от финансов директор, който трябваше да изтърпи правителствен финансов ревизор да навира носа си в неговата територия.

В погледа на Хейгън нямаше и следа от подозрение или колебание, когато го осведоми, че иска да направи бърза проверка на телефонните разговори за последните три години. Макар счетоводният му опит в Министерството на правосъдието да се ограничаваше до фотографиране на счетоводните книги в малките часове на нощта, той знаеше достатъчно термини от професионалния жаргон, за да не събуди подозрение. Който и да погледнеше случайно през стъклената стена на стаята му и го видеше как си води бележки и съсредоточено проверява книжната лента на сметачната машина, щеше да го вземе за дългогодишен професионалист.

Върху лентата се отпечатваха цифри, нищо повече. Но бележките, които си водеше, представляваха методична схема на разположението и ъгъла на наблюдение на телевизионните камери за охрана, намиращи се между неговата стая и кабинета на Муни. Той също така написа и две имена, като добави до тях по няколко означения с цифри и знаци. Първото име беше Реймънд Лебарон, а второто — Ленард Хъдсън. Но междувременно се появи и трето: Гунар Ериксън.

Беше сигурен, че Ериксън е инсценирал смъртта си заедно с Хъдсън и се е заличил от живите, за да работи по проекта „Колонията Джърси“. Не се съмняваше също, че Хъдсън и Ериксън никога нямаше да прекъснат напълно връзките си с „Патъндън“. Тази лаборатория, наред със свръхпредприемчивия състав от млади учени, представляваше огромно предимство, за да бъде пренебрегнато. Беше наложително да имат подмолен канал към „тайното ядро“.

Отчетите за телефонните разговори за лаборатория с персонал от три хиляди души се съхраняваха в няколко мукавени кутии. Имало е строг контрол. Всеки, който е използвал телефона — за лични или служебни цели, е бил длъжен да си води дневник на проведените разговори. Хейгън нямаше намерение да проверява всички тези дневници. Това щеше да му отнеме няколко седмици. Вниманието му бе насочено само към месечните разговори на Муни, и то най-вече междуградските.

Хейгън не беше психолог, не беше и от хората, които имаха дарбата да откриват бързо нередности, но пък имаше набито око и силно развити инстинкти за укривани неща и те рядко са го подлъгвали.

Той записа няколко телефонни номера, които Муни е набирал повече от един път през последните деветдесет дни. Два от тях беше вписал като лични разговори, четири — като служебни. Всичките бяха междуградски. Това беше единственият начин, който можеше да отведе Хейгън до друг член на „тайното ядро“.

Спазвайки правилата, той вдигна слушалката, набра номера на телефонистката на лабораторията и я помоли да му даде външна линия, като й обеща, че ще запише разговорите си. Беше късен следобед, а повечето от номерата, които беше извадил, имаха кодове на селища в Средния запад и по източното крайбрежие. Техните часови пояси бяха с по два или три часа напред и вероятно работното им време беше изтекло, но той упорито започна да набира.

— „Стогодишно снабдяване“ — обади се отегчен мъжки глас.

— Да, здравейте, мога ли да говоря с някой от шефовете?

— Фирмата е затворена. Тук е денонощният отдел за поръчки.

— Казвам се Джъдж и съм от федералното правителство — продължи Хейгън, използвайки фалшивото си име, в случай че разговорът се записва. — Извършваме финансова ревизия на физическата лаборатория „Патъндън“ в Бенд, щата Орегон.

— Обадете се утре сутринта, в работно време.

— Да, ще се обадя, но можете ли да ми кажете с какво точно се занимава фирмата?

— Доставяме специализирани резервни части и електроника за записващи устройства.

— С какво приложение?

— Предимно търговско. Видео за записване на съвещания, за лабораторни опити, за охранителни системи. Също и секретарски уредби. От тоя род неща, нали разбирате.

— Колко души персонал имате?

— Около дванайсет.

— Благодаря ви — рече Хейгън. — Много ми помогнахте. О, и още нещо, много ли поръчки получавате от „Патъндън“?

— Не особено. През два-три месеца поръчват по някоя част за осъвременяване или модифициране на видеосистемите си.

— Още веднъж ви благодаря. Дочуване.

Хейгън зачеркна този номер и продължи нататък. На следващите два номера се включи автоматичен секретар. Единият беше на химическа лаборатория към университета „Брандейс“ в Уолтхам, другият — на някаква фирма към Националната научна фондация във Вашингтон. Той си отбеляза да позвъни отново на другата сутрин и набра следващия номер — частен.

— Ало?

Хейгън бързо погледна името в дневника на Муни.

— Доктор Доналд Фримонт?

— Да.

Хейгън се представи и на него по същия начин.

— Какво точно ви интересува, господин Джъдж? — Гласът на Фримонт звучеше като на възрастен човек.

— Правя проверка на телефонните разговори. Обаждал ли ви се е някой от „Патъндън“ през последните три месеца? — попита Хейгън, като гледаше пред себе си датите на обажданията и се правеше на ударен.

— Да, да. Доктор Ърл Муни. Той беше мой студент в „Станфорд“. Аз се пенсионирах преди пет години, но ние продължаваме да поддържаме връзка.

— А случайно да сте имал студент на име Ленард Хъдсън?

— Ленард Хъдсън — повтори той, сякаш се опитваше да си спомни. — Срещал съм се с него два пъти, но той не е от моя клас. Това стана преди моето назначение в „Станфорд“. Когато той беше студент, аз преподавах в Колумбийския университет.

— Благодаря ви, докторе. Няма да ви безпокоя повече.

— Моля. На вашите услуги.

Четири задраскани номера. Следващото име в дневника беше Ансън Джоунс. Той набра номера с пълното съзнание, че нищо не става лесно и че за да направи удар, му трябваше 99 процента късмет.

— Ало?

— Господин Джоунс, обажда се Джъдж.

— Кой?

— Томас Джъдж. Работя във федералното правителство и в момента извършваме финансова ревизия на физическата лаборатория „Патъндън“.

— „Патъндън“ не ми говори нищо. Сигурно бъркате номера.

— А името „доктор Ърл Муни“ говори ли ви нещо?

— Изобщо не съм го чувал.

— Той ви се е обаждал три пъти през последните два месеца.

— Вероятно е било телефонна грешка.

— Но нали вие сте Ансън Джоунс и телефонът ви е с код три-нула-три, номер пет-четири-седем…

— Грешите и номера, и името.

— Преди да затворите, имам съобщение.

— Какво съобщение?

Хейгън замълча, после заговори бързо:

— Кажете на Лио, че Гунар иска да му плати за аероплана. Добре ли ме разбрахте?

За няколко секунди в другия край на линията настъпи мълчание. После се чу:

— Това изфабрикувано обаждане ли е?

— Сбогом, господин Джоунс!

Златна мина!

За всеки случай той набра и шестия номер. Включи се автоматичен секретар на фирма за стокови комисионерски услуги. Суха яма.

Въодушевление — това изпитваше в момента. Въодушеви се още повече, когато допълни и бележките си. Муни не беше от „тайното ядро“, но имаше връзка с него — беше един от подчинените на върховното командване.

Хейгън набра номер в Чикаго и зачака.

След четири позвънявания се обади нежен женски глас:

— Хотел „Дрейк“.

— Казвам се Томас Джъдж и искам да потвърдя резервация за стая за утре вечер.

— Един момент да ви свържа с „Резервации“.

Хейгън повтори молбата си и на администраторката. Когато му поискаха номера на кредитна карта, за да задържат стаята за късното му пристигане, той продиктува телефонния номер на Ансън Джоунс отзад напред.

— Резервацията ви е потвърдена, господине.

— Благодаря ви.

Колко стана часът? Бърз поглед към часовника му показа, че остават осем минути до полунощ. Той затвори куфарчето си и навлече сакото си. Извади от джоба запалка и изтръгна работните й механизми от кожуха й. После измъкна от задната цепка на сакото си тъничка метална пръчка със зъболекарско огледалце в единия й край.

Тръгна към вратата. Притиснал между коленете си куфарчето, Хейгън спря на самия праг, наклони навън огледалцето и огледа с него коридора от единия до другия край. Беше празен. Завъртя огледалцето, докато то отрази телевизионния монитор, окачен в дъното на коридора. После разположи запалката така, че едва да се подава от касата на вратата и натисна лоста за камъчето.

Вътре в помещението на охраната, в другия край на главното фоайе, екранът на един от телевизионните монитори изведнъж се покри със снежинки. Охранителят зад командния пулт бързо започна да проверява лампите на електрическата верига.

— Имам проблем с номер дванайсети — съобщи той.

Шефът на смяната стана от едно бюро и се приближи до монитора.

— Това е смущение. Сигурно някой в електро-физическата лаборатория пак е бърникал нещо.

Най-неочаквано смущението се изчисти, но се прехвърли на другия монитор.

— Много странно — измърмори шефът на смяната. — Друг път не е ставало в такава последователност.

След няколко секунди и този екран се изчисти и не изобразяваше нищо друго, освен празен коридор. Двамата охранители само се спогледаха и свиха рамене.

Хейгън изключи миниатюрната станция за умишлени смущения веднага щом влезе в кабинета на Муни и затвори вратата. Отиде тихо до прозореца и спусна пердетата. Сложи си чифт тънки найлонови ръкавици и запали осветлението.

Хейгън беше майстор в техниката по претърсване на помещение. Не си губеше времето с очевидни неща: чекмеджета, папки, тефтери с адреси и телефонни номера. Запъти се направо към един от рафтовете за книги и намери онова, което се надяваше да намери, за по-малко от седем секунди.

Муни може и да беше един от водещите физици в страната, но Хейгън го „прочете“ като илюстровано списание. Малкият бележник беше скрит в една книга със заглавие „Небесната механика в истинска перспектива“ от Хорас Делизо. Съдържанието му беше написано с кодови уравнения. Хейгън не разбра и бъкел от него, но важността на записките нямаше да го възпре. В такива случаи обикновено фотографираше страниците и ги връщаше обратно на мястото им, но този път той просто ги пусна в джоба си, съзнавайки, че те изобщо нямаше да бъдат дешифрирани навреме.

Охранителите продължаваха да се занимават с мониторите, когато Хейгън се появи иззад ъгъла.

— Трябва ли да се разпиша за часа на излизане? — попита той с усмивка.

Сменният ръководител се приближи до него с питащ израз на лицето.

— От счетоводството ли излязохте?

— Да.

— Не ви видяхме на мониторите.

— О, не знам защо — отвърна невинно Хейгън. — Излязох от стаята и по коридора дойдох направо дотук. Нищо друго не мога да ви кажа.

— Видяхте ли някого? Или нещо необичайно?

— Не. Само лампите по едно време започнаха да мигат в продължение на няколко секунди.

Охранителят кимна.

— Електрическо смущение от електро-физическата лаборатория. Мисля, че на това се дължеше.

Хейгън се разписа и излезе в безоблачната нощ, тананикайки си тихичко под носа.