Циклопи

49.

3 ноември 1989

Остров Сан Салвадор

Пит беше на път да полудее. Двата дни бездействие се оказаха най-мъчителните в живота му. Времето му минаваше предимно в хранене, гимнастика и спане. Тепърва щяха да го викат да участва в практическо обучение. Час по час проклинаше полковник Клайст, който понасяше яростните нападки на Пит със стоическо безразличие, и през стиснати зъби търпеливо му обясняваше, че сам щял да прецени кога неговият кубински специален отряд е достатъчно подготвен, за да нападне Кайо Санта Мария. Не, изобщо не възнамерявал да съкрати определения срок.

Пит изкарваше раздразнението си, като преплуваше дългото разстояние до външния риф, а после изкатерваше стръмната стена на една скала, чието било се надвесваше над морето.

Старите моряци наричаха Сан Салвадор, най-малкия от Бахамските острови, остров Уотлинг, на името на морски разбойник, фанатичен радетел на спазването на обичаите, който биел с камшик всеки член на екипажа си, който не зачитал Сабата13. Освен това те смятали, че именно на този остров Колумб стъпил за първи път в Новия свят. Едва ли някой от туристите, прехласващи се по живописното му пристанище и пищна растителност, осеяна със сини сладководни езера, би предположил, че тук се намира огромен комплекс за военно обучение и съоръжение за наблюдение на ракети.

ЦРУ беше заградило с колове участъка си, разположен на брега на така наречения френски залив в най-южната точка на острова. Никакъв път не свързваше тайния тренировъчен център с град Кокбърн и главното летище. Единственият начин да се влезе или излезе от него беше или с малка лодка между стръмните скали, или с хеликоптер.

На третия ден от пребиваването си на острова Пит се събуди малко след изгрев-слънце и преплува близо километър навътре в морето, след което се върна обратно на брега, като междувременно се гмуркаше между кораловите рифове. След два часа излезе от топлата вода и се просна на брега. Чувство за безпомощност го изпълни, докато гледаше към Куба.

Върху тялото му падна сянка, той се надигна и седна на пясъка. До него стоеше тъмнокож човек, облечен със свободно падаща памучна риза върху къси панталони. Имаше гладко сресана гарвановочерна коса и огромни мустаци. От набръчканото му от вятъра и слънцето лице гледаха тъжни очи, а когато се усмихна устните му едва помръднаха.

— Господин Пит?

— Да.

— Не сме се запознавали официално, аз съм майор Анджело Кинтана.

Пит стана и двамата се ръкуваха.

— Вие ще ръководите мисията, нали?

Кинтана кимна.

— Полковник Клайст ми се оплака, че непрекъснато му вадите душата.

— Оставих приятели, които сигурно с последни сили се борят за живота си.

— Аз също оставих приятели в Куба, господин Пит. Само че те изгубиха битката с живота. А и брат ми и баща ми умряха в затвора само защото един член на техния местен комитет, който дължеше пари на семейството ми, ги обвини в противореволюционна дейност. Съчувствам на загрижеността ви, но не си присвоявайте монопол над скръбта.

Пит не му отвърна със същото съчувствие. Кинтана правеше впечатление на човек, който не мислеше дълго за скръбта.

— Докато вярвам, че все още има надежда, няма да престана да пришпорвам нещата — заяви той твърдо.

Кинтана му се усмихна непринудено. Хареса му онова, което видя в погледа на Пит. Прецени, че на Пит може да се разчита, в случай че положението стане опасно. Упорит човек, който не допуска да се стига до провал.

— Значи вие сте този, който е извършил гениално бягство от главната квартира на Великов.

— Цял тон късмет изигра огромната роля.

— Как ще опишете духа на войските, които пазят военния обект?

— Ако имате предвид душевното им състояние, според мен те са отегчени до мозъка на костите си. Освен това руснаците не са свикнали на изтощителната влажност на тропиците. В общи линии са лениви.

— Колко души патрулират на острова?

— Доколкото видях, николко.

— А на караулката до главния портал?

— Само двама.

— Доста хитър е този Великов.

— Предполагам, че го уважавате за приумицата му да направи така, че островът да изглежда безлюден.

— Правилно предполагате. Очаквах малък взвод от пазачи и обичайните съветски предохранителни мерки. Великов обаче не мисли като руснак. Той мисли по американски, изпипва нещата като японец и действа бързо като германец. Проницателен човек.

— И аз така съм чувал.

— Но доколкото знам, вие сте се срещали с него.

— Проведохме няколко разговора.

— И какво е впечатлението ви от него?

— Обича да чете „Уолстрийт Джърнъл“.

— Само това ли?

— Говори английски по-добре от мен. Ноктите на ръцете му са чисти и грижливо изрязани. И ако е прочел половината от книгите и списанията в библиотеката си, значи знае повече за Съединените щати и данъкоплатците им, отколкото половината от политиците във Вашингтон.

— Вероятно вие сте единственият западняк на свобода, който се е срещал лице с лице с него.

— Уверявам ви, не беше никак приятно.

Кинтана замислено разрови пясъка с палеца на крака си.

— Да се остави толкова жизненоважен обект с лека охрана си е чиста покана за влизане в него.

— Не и ако Великов узнае, че сте на път за там — рече Пит.

— Добре, кубинската локаторна мрежа и руските разузнавателни спътници могат да откриват всеки самолет и кораб в обсег от осемдесет километра. Но подводният подстъп лесно може да се изплъзне от координатната им мрежа за откриване на цели. — Кинтана се усмихна. — Във вашия случай плавателният ви съд е бил твърде малък, за да се появи на екрана на локатора.

— Наистина, нямах богат инвентар от океански плавателни съдове — подхвърли шеговито Пит, после стана сериозен и допълни: — Но вие пренебрегвате нещо.

— Какво?

— Умът на Великов. Сам казахте, че е проницателен човек. Не с построил крепост, гъмжаща от мини и бетонни бункери по една проста причина — просто не се е налагало. Вие и полковник Клайст сте наивни оптимисти, ако си мислите, че една подводница или вашето петесе, или както там го наричате, може да пробие охранителната му мрежа.

Кинтана събра вежди.

— Продължавайте.

— Не пропускайте вероятността от подводни датчици — поясни Пит. — Великов сигурно е обточил дъното под острова с датчици, които могат да отчитат всяко движение на водната маса, причинено от корпус на подводница, и всяка водна вдлъбнатина, образувана от витлата й.

— Нашето ПССП е конструирано да се промъква през такива системи.

— Едва ли ще може, ако морските инженери на Великов са поставили датчиците на сто метра един от друг. Тогава нищо освен стадо риби не може да мине край тях. Видях камионите в гаража на обекта. В порядъка на десет минути след подаден предупредителен сигнал Великов е в състояние да изкара охранителна войска на брега, която ще размаже хората ви още преди да са стъпили на сушата. Предлагам ви двамата с Клайст да препрограмирате електронните си военни игри.

Кинтана потъна в мълчание. Прецизно разработеният му план започна да се пропуква и разбива на парчета пред очите му.

— Трябвало е компютрите ни да предвидят това — свъси вежди той.

— Те не могат да създадат нещо, на което не са научени — отвърна философски Пит.

— Нали разбирате, че това означава да отменим мисията. Без елемента на изненадата няма ни най-малка надежда да разрушим обекта и да спасим госпожа Лебарон и останалите.

— Не съм на същото мнение.

— Мислите, че сте по-умен от компютрите ни?

— Избягах от Кайо Санта Мария, без да бъда разкрит. Мога да преведа хората ви дотам по същия начин.

— С флотилия от вани за баня ли? — изсмя се жлъчно Кинтана.

— Дойде ми наум по-съвременен метод.

Кинтана погледна Пит дълбоко замислен.

— Нима имате предвид някаква друга хитрина?

— И още как!

— И можем да спазим определения срок?

— Да.

— И да успеем?

— По-добре ли ще се почувствате, ако ви подпиша застрахователна полица?

Кинтана се почувства напълно убеден от тона на Пит. Той се обърна и тръгвайки към лагера, подвикна през рамо:

— Хайде, елате, господин Пит. Време е да ви натоварим с работа.

50.

Фидел Кастро седеше прегърбен на рибарския стол и гледаше замислен над кърмата на дългата дванайсет метра моторна лодка с кабини. Раменете му бяха препасани с предпазен ремък, а облечените с ръкавици ръце държаха отпуснато тежката въдица. Една минаваща баракуда отнесе стръвта за делфини, но Кастро като че ли не обърна внимание. Мислите му не бяха съсредоточени в улова.

Мускулестото му тяло, което навремето му бе спечелило славата на „най-добрия училищен атлет на Куба“, с възрастта се бе отпуснало и наедряло. Къдравата коса и острата му брада вече се прошарваха, но революционният пламък в тъмните му очи продължаваше да свети ярко, както преди трийсет години, когато слезе от планините на Сиера Маестра.

Облеклото му се състоеше само от къси спортни гащета, стари гуменки, бейзболна шапка и слънчеви очила. От единия край на устата му висеше загаснала недопушена хаванска пура.

Той се обърна и засенчи очите си от силното тропическо слънце.

— Значи искаш да престана да говоря за internacionalismo14, така ли? — надвика той рева на двата дизелови двигателя. — И да изоставя политиката ни за разширяване на кубинското влияние в чужбина? Това ли искаш?

Раул Кастро седеше в шезлонг и държеше бутилка бира.

— Не да изоставиш тази политика, а тихомълком да спуснеш завесата пред поетите ни в чужбина задължения.

— И това го казва брат ми, твърдолинейният революционер! Какво те доведе до този обрат на убежденията ти?

— Времената се променят — отвърна Раул простичко.

Хладнокръвен и сдържан пред хората, по-малкият брат на Фидел беше остроумен и привлекателен. Имаше черна коса, гладко пригладена и ниско подстригана над ушите, закачлив израз на лицето и очи, тъмни и блестящи като мъниста. Поддържаше грижливо тънки мустачки, чиито заострени краища свършваха точно над краищата на горната устна.

Фидел избърса с опакото на ръката си няколкото капки пот, които се бяха събрали над веждите му.

— Не мога току-така да зачеркна огромната цена в пари и кръв на войниците ни. А приятелите ни в Африка и Америка? И тях ли да зачеркна като жертвите в Афганистан?

— Цената, която Куба плати за въвличането ни в революционни движения далеч надхвърля печалбите. Ето, спечелихме приятели в Ангола и Етиопия. Но какво ще направят те за нас в замяна? И двамата с теб знаем, че отговорът е: нищо. Време е да погледнем истината в очите, Фидел, и да признаем грешките си. Аз съм първият, който ще признае своите. За бога, дай да сложим край на загубите и да се заемем отново да изградим от Куба велика социалистическа нация, на която целият Трети свят да завижда. Ще постигнем повече, ако ги накараме да изкопират примера ни, отколкото ако проливаме заради тях кръвта на народа ни.

— Искаш от мен да обърна гръб на честта и принципите ни.

Раул прекара почти празната студена бутилка по потното си чело и отвърна:

— Нека да погледнем каква е истината, Фидел. И преди сме загърбвали принципите си, когато е било в интерес на революцията. Ако час по-скоро не сменим тактиката си и не съживим буксуващата ни икономика, недоволството на народа може да се превърне в бунт, независимо от обичта му към теб.

Фидел изплю остатъка от пурата си върху напречната греда на лодката и направи знак на един моряк да му донесе нова.

— Американският Конгрес ще се зарадва особено много, ако види, че народът се обръща срещу мен.

— Притеснява ме не толкова Конгресът, колкото Кремъл — каза Раул. — Накъдето и да погледна, виждам предател сред обкръжението на Антонов. Дори на собствената си охрана нямам вече доверие.

— Постигнем ли веднъж споразумение с американския президент за американско-кубински договор и подпишем ли го, нашите съветски приятели, приятели само за ядене и пиене, ще бъдат принудени да отпуснат пипалата си около вратовете ни.

— Как ще постигнеш това, след като отказваш да седнеш и преговаряш с американския президент?

Фидел млъкна, за да запали новата си пура, която му донесе морякът.

— Вероятно той вече е решил, че предложението ми да скъсам връзките си със Съветския съюз срещу икономическа помощ от Съединените щати, е искрено. Ако се покажа прекалено нетърпелив за среща с него, той само ще ми постави невъзможни предварителни условия. Нека го повъртя известно време на шиш. Когато разбере, че не съм се затичал толкова към Белия дом, ще свали малко мерника си.

— Напротив, президентът ще прояви по-голямо нетърпение, когато научи за дръзкото намърдване на близките приятели на Антонов в нашето правителство.

Фидел отговори, ръкомахайки с ръката, с която държеше пурата си.

— Точно затова бездействах и позволих това да се случи. Използвам страха на американците от съветски марионетен режим в наша полза.

Раул пресуши бутилката с бира и я метна зад борда.

— Само гледай да не изчакваш прекалено дълго, братко, за да не се окажем изведнъж без работа.

— Това никога няма да се случи. — Лицето на Фидел се набръчка от самонадеяна усмивка. — Аз съм лепилото, което запазва целостта на революцията. От мен се иска само да изляза пред народа и да разкрия предателите и руските заговорници, възнамеряващи да подкопаят основите на свещения ни суверенитет. А после ти, като президент на Съвета на министрите, ще обявиш скъсването на всички връзки с Кремъл. Всяко недоволство ще бъде заменено с всенародна радост. С един замах на секирата ще отсека огромния ни дълг към Москва и ще премахна американското търговско ембарго.

— Направи го час по-скоро.

— Ще го чуеш в речта ми, посветена на Деня на образованието.

Раул погледна датата на часовника си.

— Точно след пет дни.

— Много удобен случай.

— Ще ми се да проверим как е настроен американският президент към предложението ти.

— Оставям на теб да се свържеш с Белия дом и да уредиш среща с негови представители по време на празненствата по случай Деня на образованието.

— Но да се състои преди речта ти, надявам се.

— Разбира се.

— Не предизвикваш ли съдбата, като изчакваш до последния момент?

— Той ще ме принуди да потвърдя предложението си — отвърна Фидел през облак дим. — Като му поднеса като подарък ония трима съветски космонавти, ще се убеди в добрите ми намерения.

Раул се намръщи.

— Възможно е вече да ни е изпратил отговора си.

Фидел се обърна и се втренчи в него.

— Това е нещо ново за мен.

— Не ти казах, защото е все още само предположение — отвърна неспокойно Раул. — Но подозирам, че президентът е използвал дирижабъла на Лебарон, за да промъкне тайно в страната ни пратеник, зад гърба на съветското разузнаване.

— Боже господи! И наш патрулен хеликоптер го свали, нали?

— Да, беше глупава постъпка — призна Раул. — Никой не е оцелял.

По лицето на Фидел се изписа смут.

— Но защо тогава Държавният департамент обвинява нас за залавянето на госпожа Лебарон и екипажът й?

— Нямам представа.

— Защо ме държат в неведение по тия въпроси?

— Беше ти изпратен доклад, но и той, като много други, не бе прочетен. Стана трудно да се добере до теб човек, братко. Вече не обръщаш внимание на подробностите, както някога.

Фидел бясно започна да навива влакното на макарата и освободи ремъка от раменете си.

— Кажи на капитана да върне лодката в пристанището.

— Какво смяташ да правиш?

Фидел се усмихна широко с пурата в уста.

— Отивам на лов за патици.

— Сега? Днес?

— Още щом слезе на брега. Отивам да се скрия в убежището си извън Хавана и ти идваш с мен. Ще се уединим там, без да вдигаме телефона, без да се срещаме с никого до Деня на образованието.

— Мислиш ли, че е разумно да оставим американския президент в недоумение и да се изолираме от съветската заплаха за намеса във вътрешните ни работи?

— Какво толкова може да стане? Колелата на американските външни връзки се въртят със скоростта на каруца. След като тайният му пратеник е мъртъв, на президента не му остава нищо друго, освен да гледа в една точка и да чака следващата ми размяна. Колкото до руснаците, моментът им да предприемат хода си още не е назрял. — Той потупа леко Раул по рамото. — Горе главата, братко! Какво може да се случи през следващите пет дни, което ти и аз да не можем да контролираме?

Раул разсеяно се запита същото. Запита се обаче и още нещо: защо го побиха ледени тръпки под палещото карибско слънце?

Беше малко след полунощ, когато вратите на асансьора се отвориха и в кабинета на генерал Великов пристъпи Лев Майски. Генералът застана вдървен до бюрото си и го поздрави хладно.

— Другарю Майски? Какво неочаквано удоволствие.

— Моите почитания, другарю генерал.

— Да ви предложа нещо освежително за пиене?

— Тази проклета влага не се издържа — отвърна Майски, като избърса с ръка челото си и огледа потта по пръстите си. — Чаша изстудена водка ще ми се отрази добре.

Великов вдигна телефонната слушалка и направи поръчката. После му направи знак да седне.

— Моля, настанете се удобно.

Майски се отпусна тежко в мекото кожено кресло, чувстваше се уморен и отегчен от дългото пътуване.

— Съжалявам, че не бяхте предупреден за пристигането ми, генерале, но другарят Полевой реши да не рискува да ви съобщи новите инструкции по телефона, опасявайки се, че подслушвателните средства на американското управление за национална сигурност могат да ги засекат и разшифроват.

Великов вдигна едната си вежда и се вгледа внимателно в Майски.

— Нови инструкции ли?

— Да, касаещи много сложна операция.

— Надявам се, че шефът на КГБ не ми нарежда да отложа плана за убийството на Кастро.

— Съвсем не. Всъщност натовариха ме да ви предам, че корабите с необходимия за изпълнението на задачата товар ще пристигнат в пристанището на Хавана половин ден по-рано от графика.

Великов кимна с облекчение.

— Една възможност да разполагаме с повече време.

— Имахте ли някакви проблеми? — попита Майски.

— Всичко върви съвсем гладко.

— Всичко ли? — усъмни се Майски. — Другарят Полевой не остана доволен, като научи, че един от пленниците ви е избягал.

— Нека да не се тревожи. Един рибар хванал в мрежата си трупа на беглеца. Тайната за този обект още не е разкрита.

— Ами останалите? Трябва да ви кажа, че Държавният департамент настоява пред кубинските власти за освобождаването им.

— Чист блъф — отвърна Великов. — ЦРУ няма никакво доказателство, че нашествениците са още живи. Фактът, че Вашингтон изисква освобождаването им от кубинците, а не от нас, говори, че те стрелят напосоки.

— Въпросът е: в какво стрелят. — Майски замълча и извади от малкия джоб на сакото си платинена табакера. Запали дълга цигара без филтър и изпусна кълбо дим към тавана. — Нищо не бива да забавя „Ром и кока-кола“.

— Кастро обеща да говори.

— Сигурен ли сте, че няма да промени решението си?

— Ако историята се повтаря, значи сме стъпили на твърда почва. El jefe maximo — големият началник — още не е пропускал възможност да произнася речи.

— Освен в случаи на злополука, болест или ураганна буря.

— Някои неща са извън контрола на човека, но аз няма да допусна провал.

В кабинета влезе униформен пазач с изстудена бутилка водка и празна чаша с бучки лед.

— Защо само една чаша, генерале? Няма ли да ми правите компания?

— Може би по-късно, с малко бренди.

Великов изчака търпеливо Майски да задоволи жаждата си с една трета от бутилката, после възобнови разговора.

— Като заместник-началник на Първо главно управление бихте ли ме осветлили относно въпросната нова операция?

— Разбира се — отвърна приятелски Майски. — Ще трябва да използвате всички възможни електронни средства под ваш контрол, за да принудите американската совалка да катастрофира на кубинска територия.

— Добре ли чух? — попита смаян Великов.

— Заповедите до вас, които идват от другаря Антонов, са да се намесите в компютризираните датчици за направление на совалката „Гетисбърг“ по пътя й в отсечката между плътния атмосферен слой и подстъпа й към Кейп Канаверал и да я отклоните да се приземи на едно от нашите военни летища в Санта Клара.

Напълно изумен, Великов сбърчи вежди и изгледа Майски така, сякаш заместник-началникът на КГБ не е с ума си.

— Ако ми разрешите да изразя мнението си, това е най-налудничавият план, който Първо главно е изготвял някога.

— Независимо от това, той е разработен от нашите космически физици — отвърна нехайно Майски и като подпря единия си крак върху широкото кожено куфарче пред себе си, допълни: — Данните за програмиране на компютрите ви и за обучение на персонала ви са тук.

— Хората ми са свързочни инженери — уточни Великов, все още объркан. — Те не разбират нищо от динамика на космическия полет.

— И не е нужно. Компютрите ще работят вместо тях. Важното е, че съоръжението ви тук, на острова, е в състояние да заглуши командния космически център в Хюстън и да поеме управлението на совалката.

— И кога трябва да стане това?

— Според НАСА „Гетисбърг“ ще започне да навлиза в земния атмосферен слой след около двайсет и девет часа броени отсега.

Великов само кимна с глава. Шокът постепенно се разнесе и той напълно възвърна контрола, спокойствието, здравия разум и целия си професионализъм.

— Разбира се, че ще направя всичко по силите си, но не мога да не ви предупредя, че ще е необходимо нещо повече от обикновено чудо, за да осъществя невъзможното.

Майски пресуши още една чаша водка и пропъди с ръка песимизма на Великов.

— Вяра е нужна, генерале, вяра, но не в чудеса, а в умовете на съветските учени и инженери. Това именно ще приземи най-съвременния космически кораб на Америка на кубинската писта.

Джордино гледаше подозрително чинията в скута си.

— Отначало ни хранеха с помия, а сега ни поднасят говежда пържола с яйца. Не им вярвам на тия мръсници. Сигурно са я подправили с арсеник.

— Евтин номер, за да ни подсилят, преди да продължат да ни одират кожите — каза Гън, нахвърляйки се лакомо над месото. — Аз обаче ще се направя на тапа.

— Вече трети ден наемният убиец не ни е закачал. Има нещо гнило в това.

— Какво, да не плачеш за още едно счупено ребро? — изфъфли Гън с пълна уста.

Джордино разрови с вилицата си яйцата, предаде се и ги опита.

— Може би ни угояват, преди да ни довършат.

— Дано само да са оставили на мира и Джеси.

— Садисти като Глай се вдъхновяват от побой над жени.

— Не си ли се запитвал защо Великов никога не присъства на кървавата забава, която устройва Глай?

— Ами типично е за руснаците да оставят чужденци да им вършат мръсната работа или пък човекът сигурно не може да гледа кръв, знам ли.

В този момент вратата рязко се отвори и в килията нахълта Фос Глай. Дебелите му, издадени напред устни се разтеглиха в усмивка, но погледът в очите с наситеночерни зеници беше празен.

— Хареса ли ви вечерята, господа?

— Забравихте виното — отвърна презрително Джордино. — Освен това не обичам толкова препечена пържола.

Глай пристъпи към него и преди Джордино да долови намеренията му, яростно заби юмрук в гръдния му кош.

Ударът изкара въздуха от Джордино и тялото му се сгърчи от силен спазъм. Лицето му стана пепеливо, но колкото и да беше невероятно, устните му се изкривиха в усмивка. Той прехапа силно долната си устна и през космите на наболата му брада потече струйка кръв.

Гън се надигна на лакът от нара и запрати чинията си в главата на Глай. Яйцата полепнаха по едната страна на лицето на изтезателя, а наяденото месо го улучи право в устата.

— Това беше глупава постъпка — прошепна Глай, загубил гласа си от ярост, — за която ще съжаляваш. — Той се наведе, сграбчи счупения глезен на Гън и болезнено го изви.

Гън стисна юмруци, очите му заблестяха от болка, но не издаде никакъв звук. Глай се отдръпна и го изгледа.

— Виж ти, каква издръжливост от дребосък като теб.

— Връщай се в дупката си, червей такъв! — изрече на пресекулки Джордино, опитвайки да си поеме дъх.

— Ама че упорит човек! — въздъхна отегчен Глай. За миг очите му добиха замислен вид, после черната им празнота се възвърна — студена и зловеща като на статуя. — А, да, разсеяхте ме, та щях да забравя. Дойдох да ви съобщя вест за вашето приятелче Дърк Пит.

— И каква е тя?

— Опитал се е да избяга и се е удавил.

— Лъжеш! — озъби му се Гън.

— Един бахамски рибар го е намерил. От американското консулство вече разпознали трупа или онова, което са оставили от него акулите. — Едва сега Глай избърса яйцата от лицето си, после взе пържолата от чинията на Джордино, пусна я на пода и я смачка с ботуша си. — Бон апети, господа!

Той излезе от килията и заключи вратата след себе си.

Джордино и Гън се изгледаха продължително и изведнъж проумяха думите на Глай. Лицата им светнаха от широки усмивки и двамата избухнаха в буен смях.

— Успял е! — изкрещя Джордино и въодушевлението му надви болката. — Дърк се е прибрал благополучно у дома!

51.

Блестящите експерименти на космическата станция „Кълъмбъс“ се съсредоточаваха върху производството на необичайни лекарства, получаване на чисти кристали за компютърни полупроводникови чипове и наблюдения с гама-лъчи. Но всекидневната дейност на тази четирийсеттонната лаборатория се състоеше в ремонт и поддръжка на изкуствени спътници.

Джак Шърман, командир на станцията, се намираше в цилиндричния модул за поддръжка и помагаше на екип от инженери да поставят един изкуствен спътник върху ремонтната рама, когато от централния високоговорител долетя глас.

— Там ли си, Джак?

— Да, тук съм.

— Можеш ли да дойдеш в командния модул?

— Какво има?

— Някакъв шегаджия се намесва в канала ни за връзка.

— Препредай го насам.

— По-добре ти ела тук.

— Ей сега.

След като закрепиха спътника и затвориха въздушната тапа, Шърман свали херметизирания си скафандър и пъхна ботушите си в чифт жлебовани релси. После с плъзгащи се крачки тръгна през безтегловното пространство към главния център на станцията.

Като го видя да се приближава, главният свързочен и електронен инженер му кимна и рече:

— Слушай — и заговори в микрофон, монтиран в командното табло. — Моля, представете се отново.

След кратко мълчание се разнесе глас:

— „Кълъмбъс“, тук колонията Джърси. Искаме разрешение да се качим на станцията ви.

Инженерът се обърна и погледна Шърман.

— Какво ще кажеш? Сигурно е някой хахо от земята.

Шърман се наведе над таблото.

— Колония Джърси или както там се наричате, това е секретен канал на НАСА. Вие се намесвате в процедури за космически връзки. Моля, излезте от тази честота.

— Невъзможно — отвърна непознатият глас. — След два часа лунната ни платформа за прехвърляне ще се скачи с вас. Моля, дръжте ни в течение за процедурите по скачването.

— Лунната какво? — Лицето на Шърман се изопна от гняв. — Център Хюстън, записвате ли?

— Записваме — отвърна глас от космическия команден център в Хюстън.

— И как си го обяснявате?

— Опитваме се да определим местонахождението им, „Кълъмбъс“. Моля, не прекъсвайте връзката.

— Не знам кой си, момче — изстреля остро Шърман, — но здравата си го загазил.

— Казвам се Илай Стайнмец. Моля ви, пригответе се да ни окажете медицинска помощ. Имам двама ранени на борда си.

Шърман удари с юмрук задната облегалка на стола на главния инженер.

— Това е лудост!

— С кого разговарям? — попита Стайнмец.

— Тук е Джак Шърман, командир на „Кълъмбъс“.

— Извинете ме за ненадейната намеса, Шърман, но мислех, че вече са ви уведомили за пристигането ни.

Преди Шърман да успее да отговори, в разговора се включи командният център в Хюстън.

— „Кълъмбъс“, сигналът им не идва от земята… не идва от земята. Идва от космоса, недалеч от вас.

— Слушайте, момчета, що за шега е това?

Този път се намеси гласът на директора по летателните операции на НАСА.

— Не е никаква шега, Джак. Говори Ъруин Мичъл. Приготви екипажа си да посрещне Стайнмец и колонизаторите му.

— Какви колонизатори?

— Най-сетне някой от „тайното ядро“ да се обади — вметна Стайнмец. — В един момент си помислих, че ще се наложи да счупим вратата на станцията.

— Извинявай, Илай. Президентът реши да си мълчим, докато не се приближите до „Кълъмбъс“.

— Някой ще бъде ли така любезен да ми каже какво става? — обади се раздразнен Шърман.

— Илай ще ти обясни, като се видите — отвърна Мичъл, после заговори на Стайнмец: — Как са ранените?

— Настанени са удобно, но единият ще има нужда от сериозна хирургическа намеса. Куршумът се е загнездил близо до основата на мозъка.

— Чу ли, Джак? — продължи Мичъл. — Предупреди екипажа на совалката. Може да се наложи да избързат с тръгването си.

— Ще се погрижа — отвърна Шърман. Гласът му се бе успокоил, но той беше достатъчно интелигентен, за да остане равнодушен към същността на този разговор. — Откъде, по дяволите, идва тази колония Джърси?

— Ще повярваш ли, ако ти кажа, че идва от луната? — попита Мичъл.

— Не — отвърна Шърман с категоричен глас. — За нищо на света!

Навремето залата „Теодор Рузвелт“ в западното крило на Белия дом се наричаше „Рибената зала“, защото в нея се намираха аквариумите и риболовните трофеи на Франклин Делано Рузвелт. По времето на управлението на Ричард Никсън тя бе прередена и обзаведена в стил от епохата на кралица Ана и Чипъндейл и се използваше за събрания на персонала, а понякога и за пресконференции.

Стените и килимът бяха в светлите и тъмни тонове на препечена глина. На източната стена над камина с резбована дървена полица висеше в рамка ръчно изписана Декларацията за независимостта. От окачения на южната стена портрет, рисуван в Париж от Тед Стайка, Теди Рузвелт, качен на кон, гледаше залата със строг поглед. За по-важни съвещания настоящият президент предпочиташе тази зала пред официалния кабинет, защото тя имаше повече прозорци.

Сега той седеше на челното място на заседателната маса и си записваше нещо в бележник. От лявата му страна седяха министърът на отбраната Джес Симънс, директорът на ЦРУ Мартин Броган, Дан Фосет и Ленард Хъдсън. Местата вдясно от него бяха заети от Дъглас Оутс, държавния секретар, Алън Мърсиър, съветника по национална сигурност, и генерала от Военновъздушните сили на САЩ Алън Поуст, който му бе връчил военната космическа програма.

На Хъдсън му отне повече от час, за да запознае хората на президента с историята на колонията Джърси. Отначало мъжете седяха изумени и безмълвни. После, обзети от нарастващо вълнение, започнаха да засипват Хъдсън с въпроси, на които той отговаряше изчерпателно, докато президентът не поръча да сервират обяда в залата.

Пълното удивление отстъпи място на ентусиазираните похвали към Хъдсън и неговото „тайно ядро“. Настроението обаче започна бавно да помръква, когато бе изслушан докладът за сблъсъка със съветските космонавти.

— Веднъж само колонизаторите от Джърси да кацнат благополучно в Кейп Канаверал — заговори президентът, — и ще опитам да умиротворя Антонов, като му предложа да си поделим някои от огромното количество данни, събрани от Стайнмец и екипа му.

— От къде на къде ще им даваме данни? — попита Симънс. — Те и без това крадат достатъчно от технологията ни.

— Не отричам кражбата им — отвърна президентът, — но ако местата ни бяха разменени, аз не бих ги пуснал да се измъкнат безнаказано за убийство на четиринайсет наши космонавти.

— Напълно ви подкрепям, господин президент — обади се държавният секретар Оутс.

— Да речем, че сме на тяхно място, тогава какви наказателни мерки бихте предприели?

— Съвсем прости — отговори генерал Поуст. — Ако бях на мястото на Антонов, щях да разпоредя „Кълъмбъс“ да бъде унищожен във въздуха.

— Доста жестока мисъл, но трябва да я приемем на сериозно — каза Броган. — Съветските водачи положително ще сметнат, че са в пълното си право да разрушат станцията ни и всеки космонавт на борда й.

— Или пък совалката и целият й екипаж — допълни Поуст.

Президентът вторачи поглед в генерала.

— Възможно ли е „Кълъмбъс“ и „Гетисбърг“ да бъдат опазени?

Поуст едва забележимо поклати глава.

— Нашите отбранителни системи с рентгенови лазери няма да проработят по-рано от година и два месеца. Докато са в космоса, и станцията, и совалката са уязвими към съветските разрушителни спътници „Космос 1400“. Можем да осигурим сигурна защита на „Гетисбърг“ едва след като тя навлезе в плътната земна атмосфера.

Президентът се обърна към Броган.

— Ти какво ще кажеш, Мартин?

— Не мисля, че те ще вземат на прицел „Кълъмбъс“, защото по този начин ще ни предизвикат да им направим същото с новата им космическа станция „Салют 10“. По-скоро ще насочат вниманието си към совалката.

Смразяваща тишина се слегна над залата „Рузвелт“ — всеки от присъстващите се вглъби в собствените си мисли. След малко лицето на Хъдсън просветна и той почука с писалката си върху масата.

— Пропуснахме нещо. — Гласът му прозвуча с равен тон.

— Какво е то? — попита Фосет.

— Истинската им цел, скрита зад нападението над колонията Джърси.

Броган пръв изрази предположението си:

— Да си запазят достойнството, като разрушат всички следи от нашето важно научно постижение в космоса.

— Не да го разрушат, а да го откраднат — разгорещи се Хъдсън. — Убийството на колонизаторите не е с цел отмъщение око за око. Джес Симънс е прав. За кремълския начин на мислене е от жизненоважно значение да превземат базата непокътната, за да си присвоят технологията, данните и резултатите от нашия двайсет и пет годишен труд на стойност милиарди долари. Това им е целта. А отмъщението им е на второ място.

— Добре обосновано твърдение — отбеляза Оутс. — Само че след като колонизаторите са на път към земята, колонията Джърси остава незащитена от завземане.

— Разполагаме с лунна платформа за скачване, така че до две седмици можем да изпратим нов екип в базата — каза Хъдсън.

— А двамата космонавти, намиращи се в „Селенос 8“? Кой ще ги спре да влязат най-спокойно в изоставената колония и да я превземат? — попита Симънс.

— О, извинете — рече Хъдсън. — Забравих да спомена, че Стайнмец е натоварил на борда петимата мъртви руснаци обратно на космическия им кораб и принудил оцелелите от екипажа да се върнат на земята, като ги е заплашил, че в противен случай ще взриви кораба им с последния снаряд, останал в пусковата му ракетна уредба.

— Шерифът разчиства града — вметна възхитен Броган. — Чакам с нетърпение да се запозная с този човек.

— Но скъпо му е струвало — добави тихо Хъдсън. — Стайнмец има на борда си двама сериозно ранени мъже и един труп.

— Кой е убитият? — попита президентът.

— Доктор Кърт Пери, блестящ биохимик.

Президентът кимна към Фосет.

— Погрижи се да бъде извършена подобаваща церемония.

Настъпи кратко мълчание, след което Поуст възобнови разговора.

— Да речем, че руснаците не превземат колонията Джърси. Тогава какво друго им остава?

— „Гетисбърг“ — отговори Хъдсън. — Те все още имат възможност да заграбят огромно съкровище от научни данни.

— Като откраднат совалката във въздуха ли? — подметна саркастично Симънс. — Не знаех, че Бък Роджърс15 е на тяхна страна.

— Той не им е нужен — отвърна му троснато Хъдсън. — Технически е възможно да се програмира отклонение в системите за насочване на полета. Компютрите могат да бъдат заблудени да изпращат неверни сигнали за управление на „Гетисбърг“. Има хиляди начини да се отклони совалката от пътя й с няколко градуса. В зависимост от разстоянието до пистата за кацане, тя може да бъде отдалечена с неколкостотин километра от космодрума „Кенеди“ в Кейп Канаверал.

— Но пилотите може и да изоставят автоматичната система и да кацнат на ръчно управление — възрази Поуст.

— Само ако бъдат подмамени, че командният център в Хюстън ръководи пътя на обратния им полет.

— А това може ли да се случи? — попита озадачен президентът.

Алън Мърсиър кимна.

— Да, ако руснаците имат местни предаватели с капацитет да се набъркат във вътрешната електронна апаратура на совалката и да заглушат сигналите от центъра в Хюстън.

Президентът и Броган си размениха мрачни погледи.

— Кайо Санта Мария — измърмори унило Броган.

— Това е остров на север от Куба, на който е разположена мощна предавателна и подслушвателна система с необходимия брой мускули, които да я обслужват — поясни президентът на останалите.

— Те може още да не знаят, че нашите колонизатори са напуснали луната — изрази надеждата си Фосет.

— Знаят — рече Хъдсън. — Откакто подслушвателните им спътници са насочени към колонията Джърси, те следят всеки наш разговор.

— Ще трябва да излезем с план за неутрализиране на съоръжението на острова — предложи Поуст.

Броган се усмихна.

— Случи се така, че в момента се подготвя подобна операция.

Поуст също му се усмихна в отговор.

— Ако намекваш за това, за което си мисля, искам само да знам кога.

— Говори се, но държа да подчертая, това е само слух, че кубински военни части ще предприемат разрушително нападение довечера, някъде след полунощ.

— А кога тръгва да се прибира совалката? — попита Алън Мърсиър.

— Утре в пет сутринта — отвърна Поуст.

— Това е добре — обади се президентът. — Уведомете командира на „Кълъмбъс“ да задържи „Гетисбърг“ на платформата за скачване, докато не й осигурим безопасно завръщане.

Всички около масата изглеждаха доволни за момента, с изключение на Хъдсън. Той имаше вид на момче, на което кучкарите току-що са задигнали кученцето му.

— Ще ми се да вярвам — смънка той, без да се обръща към някого определено, — че всичко ще мине лесно, както е на думи.

52.

Великов и Майски стояха на балкон, намиращ се на три нива над електронния подслушвателен център, и гледаха малката армия от мъже и жени, които обслужваха сложния електронен приемник. По двайсет и четири часа на ден гигантската антена на територията на Куба подслушваше гражданските телефонни разговори в Съединените щати и военните радиосигнали и ги препредаваше на компютрите, разположени на Кайо Санта Мария, които ги разшифроваха и анализираха.

— Съвършено изпипана работа, генерале — отбеляза Майски. — Прекалено скромно описвате съоръжението в докладите си.

— Ден не минава, без да не разширяваме обекта — поясни гордо Великов. — Освен работния сектор в комплекса има добре снабдявана кухня с трапезария и център за физическа подготовка, оборудван със съответните уреди и сауна. Имаме дори зала за развлечения и бръснарница.

Майски вдигна поглед към двата екрана, всеки с размери три на четири метра, монтирани на две срещуположни стени. Левият екран бе предназначен за компютърно генерирани индикации, а десният показваше различни данни и сложни графики.

— Вашите хора успяха ли вече да открият какво е положението с лунната колония?

Генералът кимна и вдигна слушалката на окачения наблизо телефон. Докато говореше в мембраната гледаше надолу към запълнения с апаратура етаж. Един мъж, седнал зад командното табло, вдигна глава към него и му махна с ръка. След малко двата екрана потъмняха за миг, после отново светнаха, изобразявайки този път други данни.

— Напълно е изоставена — поясни Великов и посочи десния екран. — Можем да контролираме почти всичко, което се предава между техните астронавти и командния център в Хюстън. Ето, както виждате, лунната платформа на колонизаторите се е скачила с космическата станция преди три часа.

Докато погледът на Майски се местеше по изобразената информация, той се изпълваше с нарастващо възхищение. Трудно му беше да приеме факта, че американското разузнаване несъмнено знае много, ако не и повече, отколкото можеше да се предположи, за съветските космически опити.

— Зашифровано ли предават? — попита той.

— Понякога, ако е военно съобщение, но НАСА обикновено разговаря с астронавтите си напълно открито.

— Както се вижда на екрана за данни, наземният команден център в Хюстън е наредил на „Гетисбърг“ да отложи заплануваното си завръщане за утре сутринта.

— Това никак не ми харесва.

— Не виждам нищо подозрително. Вероятно на президента му трябва още време за широка пропагандна кампания, за да разгласи поредния американски космически триумф.

— Или пък са осведомени за нашите намерения — рече Майски и потъна в мисли. В очите му се появи безпокойство и той нервно заудря длани една в друга.

Великов го погледна развеселен.

— Ако това по някакъв начин обърква плановете ви, мога да се намеся в честотата на командния център в Хюстън и да издам фалшива заповед.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Можете да симулирате нареждане до совалката да се отдели от космическата станция и да предприеме навлизане в плътния атмосферен слой?

— Да.

— И да измамите командирите на космическата станция и на совалката така, че те да повярват, че чуват познат глас?

— Те изобщо няма да усетят разликата. Нашите компютризирани синтезайзери имат достатъчно записани съобщения, чрез които ще можем да имитираме гласа, акцента и начина на изразяване на най-малко двайсет различни служители на НАСА.

— А как може да се попречи на командния център в Хюстън да отмени издадената от вас заповед?

— В състояние съм да объркам трансмисиите им, докато изпуснат момента да спрат отделянето на совалката от станцията. После, ако инструкциите на нашите космически физици, които ни дадохте, са точни, ние ще прекъснем системите им за управление на полета на совалката и ще я насочим да кацне на Санта Клара.

Майски изгледа Великов дълго и проницателно. После рече:

— Тогава действайте!

Президентът спеше дълбоко, когато телефонът върху нощното му шкафче тихо иззвъня. Той се обърна и погледна светещия циферблат на ръчния си часовник. Беше един и десет сутринта. Вдигна слушалката.

— Казвай.

Гласът от другата страна на линията беше на Дан Фосет.

— Извинете, че ви събуждам, господин президент, но се случи нещо непредвидено и реших, че трябва да ви уведомя.

— Слушам. Какво е станало?

— Току-що ми се обади Ъруин Мичъл от НАСА да ми предаде, че „Гетисбърг“ се е отделила от „Кълъмбъс“, излязла е в орбита и се готви да навлезе в плътния атмосферен слой.

Президентът подскочи в леглото, от което жена му се събуди.

— Кой е наредил това? — попита той.

— Мичъл няма представа. Всички съобщителни връзки между Хюстън и космическата станция били прекъснати поради някакво странно смущение.

— Тогава откъде е сигурен, че совалката се е отделила?

— Откакто Стайнмец напусна колонията Джърси, генерал Фишър следи и контролира пътя на „Кълъмбъс“ от Центъра за космически операции в Колорадо Спрингс. Чувствителните камери в центъра са заснели момента, в който „Гетисбърг“ е напуснала борда на космическата станция. И веднага след като Мичъл бил уведомен за това, той ми се обади.

Ужасен, президентът силно удари юмрук в матрака.

— По дяволите!

— Предупредих на своя глава Джес Симънс. Той вече е дал заповед за бързо излитане на две тактически ескадрили на Военновъздушните сили, които да ескортират и бранят совалката веднага щом навлезе в атмосферата.

— С колко време разполагаме до приземяването на „Гетисбърг“?

— Броени от началото на подготовката й за спускане до кацането — около два часа.

— Само руснаците имат пръст в тая работа.

— Това е общото заключение — потвърди Фосет. — Още не сме напълно сигурни, но всички признаци сочат Куба като източник на проблемите със заглушаването на радиосигналите от Хюстън.

— Кога групата на Броган ще атакува Кайо Санта Мария?

— В два часа тази сутрин.

— Кой ще ги води?

— Момент така, да проверя името във вчерашния доклад на ЦРУ. — Фосет остави настрана слушалката за не повече от трийсет секунди, после отново я взе и продължи: — Мисията се ръководи от полковника от Морската пехота Рамон Клайст.

— Знам го. Беше награден с медал за храброст.

— Има и още нещо.

— Какво?

— Хората на Клайст ще бъдат вкарани в обекта от Дърк Пит.

Президентът изпусна тъжна въздишка.

— Той вече даде много от себе си. Толкова ли е наложително присъствието му?

— Трябвало да бъде или Пит, или никой — отвърна Фосет.

— Дали ще успеят да разрушат навреме подслушвателния център?

— Право да си кажа, въпрос на късмет.

— Предай на Джес Симънс да отиде да чака в стаята за телеграфна свръзка — нареди му мрачно президентът. — Опасявам се, че ако се случи нещо, единствената ни алтернатива да задържим „Гетисбърг“ и ценния й товар далеч от съветски ръце ще бъде ние да я свалим. Разбра ли ме, Дан?

— Да, сър — отвърна Фосет с пребледняло лице. — Ще му предам нареждането ви.

53.

— Стоп машини! — заповяда Клайст, после провери отново показанията на уредите на изкуствения спътник „Навстар“ и потупа с измервателния пергел опънатата морска карта. — Намираме се на седем мили източно от Кайо Санта Мария. Дотолкова най-много можем да се осмелим да се доближим с ПССП.

Майор Кинтана, облечен с камуфлажно военно облекло, погледна жълтото кръгче на картата.

— Ще ни трябват четирийсет минути, за да завием на юг и да излезем на суша откъм кубинската страна.

— Вятърът е умерен, а вълните са едва половин метър високи. Другото щастливо обстоятелство е, че няма луна. Над повърхността е черно като в рог.

— Само че то си има и лоша страна — въздъхна тежко Кинтана. — Това, че тъмнината ще ни прикрива, е добре, но пък ние няма да можем да виждаме дали навън не се разхождат патрули. Според мен основният ни проблем е, че не разполагаме с точните координати на обекта. Има вероятност да излезем на сушата на километри от него.

Клайст се обърна и погледна към открояващата се висока фигура, облегната на отвесната преграда. Мъжът беше облечен със същите нощни военни дрехи като тези на Кинтана. Пронизителните зелени очи срещнаха погледа на Клайст, който попита:

— Все още ли не можете да определите местоположението?

Пит се изправи, пусна обаятелната си, нехайна усмивка и отвърна кратко:

— Не.

— Не ни окуражавате много — сопна му се Кинтана.

— Възможно е, но поне съм откровен.

Клайст заговори със снизходителен тон:

— Съжаляваме, господин Пит, че по време на бягството ви не сте имали идеални условия да огледате добре всичко. Ще ви бъдем обаче много признателни, ако ни дадете малко по-точни указания.

Усмивката на Пит изчезна.

— Вижте какво, бях изхвърлен на брега посред нощ и сред бушуващ ураган. Както това, така и бягството ми се случиха от другата страна на острова, където би трябвало и сега да излезем на суша. Не съм мерил разстоянията, нито съм пускал трохи, за да бележа дирите си. Брегът беше равен, без никакви възвишения или потоци. Имаше само палмови дървета, храсти и пясък. Антената се намираше на около осемстотин метра от селцето. А обектът — почти на километър и половина оттатък него. Излезем ли на шосето, обектът ще ни се падне отляво. Толкова мога да ви кажа.

Кинтана смирено кимна.

— При тези обстоятелства не можем да искаме повече.

В този момент в командния пункт влезе моряк, облечен небрежно с джинси и тениска. Той безмълвно подаде на Клайст разшифровано съобщение и си излезе.

— Дано не е отменяне на задачата в последния момент — подхвърли остро Пит.

— Нищо подобно — смънка под носа си Клайст. — По-скоро е нова задача, при това нелека.

Той прочете повторно съобщението и иначе безизразното му лице се помрачи. После подаде листа на Кинтана, който след като се запозна с текста, сви гневно устни, преди да го връчи на Пит. Съобщението гласеше:

— Много мило от тяхна страна, че ни уведомяват за това в последния момент — подметна мрачно Пит. — До три и четирийсет остават по-малко от два часа.

Кинтана погледна строго Клайст.

— Възможно ли е руснаците наистина да го сторят и да се измъкнат безнаказано?

Клайст обаче не го слушаше. Бе съсредоточил отново поглед в картата и начерта къса линия с молив до южния бряг на Кайо Санта Мария.

— Къде горе-долу може де се намира антената?

Пит взе молива му и отбеляза малка точица в основата на „опашката“ на китообразния остров.

— Това е най-смелото ми предположение.

— Добре. Ще ви дадем малък водоустойчив радиопредавател и приемник. Ще отбележа новото местоположение на картата и ще го програмирам в компютъра на „Навстар“, после ще засека сигнала ви и ще ви насочвам.

— Може и да не сте единственият, който ще засече сигнала ми.

— Има известен риск, но поне ще ни спести ценно време. Би трябвало да успеете да взривите антената и да прекъснете връзката им с „Гетисбърг“ за по-кратко време, отколкото ако се опитате да влезете в обекта и да унищожите главния център.

— Това е разумно.

— Щом сте съгласни, господа — продължи спокойно Клайст, — предлагам да поемаме.

Подводният съд със специално предназначение не приличаше на нито една от подводниците, които бе виждал Пит. Беше дълъг над деветдесет метра и имаше формата на длето. Хоризонталната клиновидна носова част се изтъняваше до почти квадратен корпус, който рязко свършваше в отделена с преграда кърма. Горната палуба беше съвършено гладка, без никакви издатини.

На кормилото нямаше човек. Подводният съд беше напълно автоматизиран, ядрената му енергия привеждаше в действие две витла или — ако се наложеше — безшумни помпи, които се снабдяваха с вода от предното количество на движение и тихо я изхвърляха през клапи от двете страни на корпуса.

Конструираният специално за ЦРУ ПССП беше предназначен да подпомага контрабандно внасяне на оръжие, да внедрява тайни агенти и да извършва внезапно нападение и бързо изтегляне. Плаваше на дълбочина до двеста и петдесет метра със скорост петдесет морски възела, но можеше да се движи и по брега, като разперваше двойната си носова част и изхвърляше десантна част от двеста мъже с бойна техника.

Подводницата излезе над повърхността, подавайки равната си палуба само половин метър над черната вода. Групата от кубински изгнаници, водена от Кинтана, изскочиха от люковете и бързо започнаха да изваждат подаваните отдолу водни дашери.

Пит беше карал „Дашер“ в един мексикански курорт. Задвижваният с водни струи морски съд беше произведен във Франция за крайбрежни развлечения. Наричана спортната кола на морето, гладката малка машина приличаше на две скачени едно до друго торпеда. Човек сядаше в нея, облягаше се назад, изпъваше крака, всеки в съответния корпус, и въртеше кормилото, тип автомобилно, в желаната посока. Мощността се произвеждаше от високоефективен акумулатор, който можеше да движи плавателния съд посредством водни струи със скорост до двайсет възела в продължение на три часа, преди отново да бъде зареден.

Предложението да се използват тези съдове, за да се мине под кубинската локаторна мрежа, беше на Пит и Клайст на бърза ръка направи специална поръчка директно в завода, а после уреди да бъдат доставени по въздуха с транспорт на Военновъздушните сили, което се осъществи за петнайсет часа.

Въздухът на ранното утро беше топъл и влажен от ръмящия ситен дъжд. След като всеки от мъжете се настанеше в дашера си, той биваше избутван по мократа палуба над ниския парапет и оттам — във водата. Отзад на всяка кърма бяха монтирани сини лампи със сенници, за да може мъжете да се движат един зад друг.

Пит постоя известно време загледан в тъмнината към Кайо Санта Мария, с отчаяната надежда, че още не е късно да спаси приятелите си. Ранобудна чайка прелетя с крясък над главата му, но остана невидима на фона на тъмното небе.

Кинтана го стисна за рамото.

— Ваш ред е — подкани го той и напрегна очи в мрака. — Господи, какво е това?

Пит държеше в ръка нещо като дървен кол.

— Бейзболна бухалка.

— За какво ви е? Нали ви дадоха АК-74.

— Подарък ми е от един приятел.

Кинтана поклати глава в недоумение, после рече:

— Хайде да тръгваме. Вие ще водите, аз ще бъда най-отзад и ще следя да не изостане някой.

Пит кимна, зае мястото си в дашера и си сложи малкия приемник в едното ухо. Миг преди екипажът на подводницата да го избута зад борда, полковник Клайст се наведе и се здрависа с Пит.

— Заведете ги право в целта — пожела му той с напрегнат глас.

Пит се усмихна сдържано.

— Това е и моето намерение.

После дашерът му се озова във водата. Той включи на ниска предавка и се отдалечи от подводницата. Не беше нужно да се обръща да види дали другите го следват — все едно не можеше да ги види в мрака. Единствената светлина идваше от звездите, но те бяха доста забулени, за да обсипват с блясък водната повърхност.

Пит увеличи скоростта и погледна светещият циферблат на стегнатия с каишка на китката му компас. Продължи курс право на изток, докато не чу гласа на Клайст през приемника си.

— Поемете по азимут 270 градуса.

Пит извърши корекцията и в продължение на десет минути поддържа този курс със скорост няколко възела по-ниска от пълната скорост на дашера, за да даде възможност на останалите мъже да го настигнат, ако са се отклонили от редицата. Беше сигурен, че чувствителните подводни датчици ще засекат настъплението на ударната група, но разчиташе руснаците да решат, че записващите им устройства са регистрирали минаващо стадо риби и да не обърнат внимание.

В далечината, някъде към четири мили на юг откъм Куба, светна лъч от прожектор на патрулна лодка и обходи водната повърхност, прорязвайки нощта с откос като от коса, за да търси неканени плавателни съдове. Далечната светлина ги освети слабо за миг, но те бяха прекалено малки цели, плаващи ниско във водата, за да бъдат забелязани от такова разстояние.

Пит получи нови координати от Клайст и промени курса си в посока север. Нощта беше черна като катран и той можеше само да се надява, че трийсетината мъже го следват плътно. Двойната носова част на дашера се заби в поредица от надигащи се вълни, запрати пръски в лицето му и той усети вкуса на силно солената вода.

Леко развълнуваната от движението на дашера вода образуваше искрящи фосфорни точици, които светваха за миг като армада от светулки и угасваха в дирята му. Най-накрая Пит се поотпусна малко, когато отново чу в ухото си гласа на Клайст:

— Намирате се на около двеста метра от брега.

Пит намали скоростта на малката си лодка и предпазливо продължи напред. След малко спря и се остави на течението. Напрегна очи в тъмнината и зачака, ослушвайки се. Изминаха пет минути и тогава пред него изникнаха неясните очертания на Кайо Санта Мария — черни и заплашителни. Вътрешните води на острова образуваха съвсем леки вълни, чиито тих плясък беше единственият звук, който се чуваше.

Той леко натисна педала за ускорение и съвсем бавно продължи напред, готов веднага да обърне и отпраши в открито море, ако бъдеха открити. След секунди дашерът му се вряза безшумно в пясъка. Пит веднага скочи и изтегли лекия морски съд по брега до на близкия храст под редица от палмови дървета. В това време Кинтана и хората му започнаха един по един да изникват като призраци и го наобиколиха в тесен кръг — мъгляви фигури в мрака, благодарни, че краката им отново са стъпили на твърда почва.

Като застраховка срещу закона на Мърфи, Кинтана си позволи да изхаби ценно време, за да преброи мъжете и да провери екипировката си. Най-накрая, доволен от прегледа, се обърна към Пит.

— След теб, амиго.

Пит погледна компаса си и поведе групата навътре в острова под лек ъгъл наляво. Вървеше, протегнал ръка напред с бейзболната бухалка като слепец с бастун. След около шейсет метра върхът на бухалката удари електрифицираната ограда. Пит спря рязко и следващият го по петите мъж се блъсна в него.

— Спокойно! — прошепна Пит. — Предай назад, че се намираме пред оградата.

След малко двама мъже с лопати се приближиха до него и започнаха да копаят мекия пясък. За кратко време бе изкопана широка дупка, през която спокойно можеше да се вмъкне малка ръчна количка.

Пит пръв се провря през нея. Изправи се и за миг се подвоуми в коя посока да тръгне.

— Оплескахме я — прошепна той на Кинтана. — Сградата на военния обект се намира на неколкостотин метра вляво оттук, а антената — най-малко на километър и половина в обратната посока.

— Как разбра?

— Използвайте обонянието си. Ще надушите миризмата на изгорели газове от дизеловите двигатели, които движат генераторите.

Кинтана въздъхна дълбоко.

— Прав си. Бризът го носи от северозапад.

— Дотук ни беше бързото изпълнение на задача. На хората ви ще им трябва поне половин час, за да стигнат до антената и да поставят зарядите.

— А оттам да се отправят към сградата.

— Най-добре е да се разделим на две групи. Пратете най-добрите си бегачи да взривят антената, а ние, останалите, да поемем към центъра с електронната апаратура.

Кинтана на секундата взе решение. Той отиде при хората си и бързо подбра петима души. Върна се с един нисък, безличен мъж, който едва стигаше до рамото на Пит.

— Това е сержант Лопес. Ще му трябва упътване как да се стигне до антената.

Пит свали компаса от китката си и го подаде на сержанта. Лопес не говореше английски и Кинтана трябваше да превежда. Но дребничкият сержант се оказа схватлив. Повтори безгрешно инструкциите на Пит на испански. След това се усмихна, даде кратка заповед на групата си и изчезна в нощта.

Пит и останалите от хората на Кинтана също тръгнаха бегом. Времето започваше да се разваля. Облаци закриха звездите, дъждът се усили и капките му забарабаниха по широките палмови листа. Мъжете се промъкваха между дърветата, които леко се огъваха от усилващия се вятър. От време на време някой се препъваше и падаше, но другите бързо го вдигаха и продължаваха напред. Скоро започнаха да се задъхват, а телата им се обляха в пот. Пит закрачи бързо, подтикван от силното предчувствие, че ще завари все още живи Джеси, Джордино и Гън. Притеснението и засилващото се изтощение отиваха на заден план, като си представеше огромните мъки, които вероятно им е причинил Фос Глай. Зловещите му мисли внезапно прекъснаха, когато излизайки изпод един храст, се озова на шосето.

Той се обърна наляво към военния обект, без да се старае да се прикрива. Повървя известно време по равната почва и започна да я чувства някак по-позната. Забави крачки и шепнешком подвикна на Кинтана. След миг почувства ръка на рамото си и посочи една мъждукаща светлина, която едва се забелязваше между дърветата.

— Ей там е порталът с караулката.

Кинтана го потупа по гърба в знак на потвърждение и даде нареждания на испански на следващия мъж от редицата, който мигом се отдалечи в нощта.

Пит нямаше нужда да задава въпроси. Веднага разбра, че на пазачите на портала им оставаха само няколко минути живот.

Той тръгна покрай стената и запълзя под решетката на отводнителната тръба. С облекчение видя, че металните пръчки са все тъй извити настрани, както ги бе оставил. Мъжете го последваха. Пит ги съпроводи до вентилационната шахта над автобазата и ги изчака да се вмъкнат през нея. Според нарежданията на Клайст той не биваше да продължава нататък — трябваше да се върне сам до мястото на брега, където излязоха на суша, да изчака групата и заедно с нея да се изтегли обратно към подводницата.

Клайст обаче трябваше да предположи, че когато на Пит не му се предлагаха обосновани аргументи, той не изпълняваше заповеди. Но полковникът имаше на главата си достатъчно много проблеми да разрешава, за да заподозре Пит в подобно нещо. А и нали добрият стар Пит по най-естествен начин се бе показал същински образец на помощник, когато им начерта план за влизането в обекта.

И преди Кинтана да успее да го задържи, Пит се вмъкна през шахтата и по подпорната греда над паркираните автомобили изчезна като сянка надолу по стълбите към килиите.

54.

Дейв Джъргънс, командирът на „Гетисбърг“, беше леко обезпокоен. Присъедини се обаче към всеобщото въодушевление в космическата станция от непредвиденото пристигане на Стайнмец и хората му от луната. Не намери нищо нередно и в неочакваната заповед да превози колонизаторите до земята веднага щом багажът им от научни данни бъде натоварен в отсека за полезен товар на совалката.

Това, което го обезпокои, беше настоятелното изискване на командния център в Хюстън да извърши нощно кацане в Кейп Канаверал. Молбата му да изчака няколко часа до изгрев-слънце беше приета с хладен отказ. Не получи и никакво обяснение защо, след като от близо трийсет години космическите кораби неизменно са се приземявали денем, сега ръководителите на полети в НАСА изведнъж са сменили твърдата си политика.

Той се обърна към втория си пилот, Карл Бъркхарт, който имаше двайсетгодишен стаж в космическата програма.

— Този път, по време на подстъпа ни към земята, няма да видим много от флоридските блата.

— Видиш ли един алигатор, значи си видял всичките — отвърна лаконичният Бъркхарт.

— Успяха ли да се поберат нашите пътници?

— Да, натъпкаха се като сардели.

— Компютрите програмирани ли са за навлизане в земна атмосфера?

— Всички до един.

Джъргънс набързо обходи с поглед трите телевизионни екрана в средата на главното командно табло. Единият показваше състоянието на всички механични системи, а другите два предоставяха данни за системите за управление и за насочването по траектория.

— Ние сме готови, Хюстън.

— Добре, Дон — отвърна наземният команден център. — Бъдете готови за навлизане в орбита.

— Далеч от очите, далеч от сърцето — рече Джъргънс, — така ли стана?

— Не те разбрах, повтори.

— Ами, като напуснах земята, се казвах Дейв.

— Извинявай за грешката, Дейв.

— Кой е насреща? — попита Джъргънс с нарастващо любопитство.

— Мърв Фоули. Не разпозна ли звучните ми гласни?

— Как не те е срам да забравиш името ми след толкова много разговори в ефира!

— Беше грешка на езика — отвърна познатият глас на Фоули. — Хайде да преустановим тия празни приказки и да се върнем към процедурите по полета.

— Както кажеш, Хюстън. — Джъргънс веднага натисна бутона на вътрешната разговорна уредба. — Готови ли сте за връщане у дома, господин Стайнмец?

— Изгаряме от нетърпение — отвърна Стайнмец.

Специалистите по управление на совалката и колонизаторите от Джърси се бяха събрали в спартанските жилищни помещения под ракетната палуба и пилотската кабина, изпълвайки всеки свободен сантиметър празно пространство. Зад тях две трети от осемнайсетметровия отсек за полезен товар беше зает от записи с данни, геоложки образци, сандъци, съдържащи резултатите от над хиляда медицински и химически опити — за това богатство, събрано от колонизаторите, на учените щяха да са нужни две десетилетия, за да го анализират докрай. В отсека се намираше също и трупът на доктор Кърт Пери.

„Гетисбърг“ се движеше в космическото пространство заднешком и с дъното нагоре със скорост 15 000 възела в час. Малките реактивни двигатели изтласкваха кораба от орбита, а дроселите го издигаха до пределна височина, за да може изолираната му долна част да поеме триенето при навлизането в плътния атмосферен слой. Над Австралия бяха задействани за малко двата спомагателни двигатели, за да бъде намалена орбиталната скорост на совалката. След трийсет минути те навлязоха в атмосферата недалеч от Хаваи.

С нарастването на плътността горещината нажежи долната част на „Гетисбърг“ до яркооранжево. Ефективността на дроселите намаля и елероните и кормилото започнаха да зацепват по-тежкия въздух. Компютрите управляваха целия полет, така че Джъргънс и Бъркхарт нямаха друга работа, освен да следят телевизионните данни и индикаторите на системите.

Изведнъж в наушните им слушалки прозвуча предупредителен сигнал и главната алармена лампа светна. Джъргънс светкавично подаде команда чрез компютърната клавиатура, за да извика на екрана подробности за проблема, а Бъркхарт уведоми наземната диспечерска кула.

— Хюстън, при нас светна предупредителен сигнал.

— Тук не отчитаме нищо необичайно, „Гетисбърг“. Всички системи изглеждат наред.

— Нещо става, Хюстън — настоя Бъркхарт.

— Сигурно е компютърна грешка.

— Невъзможно. И трите компютъра за определяне на координатите и посоката работят нормално.

— Виждам какво е — обади се Джъргънс. — Имаме индикация за грешка в курса.

Студеният глас в командния космически център „Джонсън“ отвърна:

— Не обръщай внимание на това, Дейв. Вие сте право по лъча за насочване. Разбра ли ме?

— Разбрах те, Фоули, но поддържай връзка с мен, докато проверя и резервния компютър.

— Добре, щом това ще те успокои. Но всички системи са в изправност.

Джъргънс бързо подаде команда на резервния компютър, за да провери навигационните данни. След по-малко от трийсет секунди отново предаде в Хюстън:

— Мърв, става нещо съмнително. Дори резервният компютър показва, че се спускаме на шестстотин километра южно и осемдесет километра източно от Канаверал.

— Уверявам те, Дейв — отвърна с отегчен глас Фоули. — Данните на всички станции за следене на полета сочат, че се движите по курса.

Джъргънс погледна през страничния си прозорец и видя под себе си само непрогледна тъмнина. Изключи радиото и се обърна към Бъркхарт.

— Не ме интересува какво казва Хюстън. Ние сме се отклонили от курса. Под нас няма нищо друго, освен вода, а би трябвало вече да виждаме светлините на полуостров Калифорния.

— Нищо не разбирам — рече Бъркхарт и нервно се размърда на мястото си. — Какво ще правим?

— Ще изчакаме да минем на ръчно управление. Ако не бях толкова благоразумен, щях да се закълна, че Хюстън ни насочва да се приземим в Куба.

— Ето я, идва право насам — каза Майски с хищен израз на лицето.

Великов кимна.

— Още три минути, и „Гетисбърг“ няма да може да се върне.

— Да се върне ли? — повтори Майски.

— Да направи завой и да се насочи към пистата на космическия център „Кенеди“.

Майски потри ръце от възбуда.

— Една американска космическа совалка — в съветски ръце! Това може да се нарече разузнавателният удар на века.

— Във Вашингтон ще започнат да крещят като изнасилени селски девици, настоявайки да им я върнем.

— Те ще си получат обратно суперлетателната си и прескъпа машина, но не и преди нашите космически инженери да са проучили и заснели всеки сантиметър от нея.

— Да не говорим за богатството от информация, събрано от лунните колонизатори — напомни му Великов.

— Това е голям подвиг, генерале. Няма да се разминете с ордена на Ленин.

— Още не сме излезли от гората, другарю Майски. Не сме предугадили реакцията на американския президент.

Майски сви рамене.

— Ако му предложим преговори, ръцете му ще бъдат вързани. Доколкото разбирам, проблемът ни е с кубинците.

— Не се безпокойте. Генерал Колчак е поставил охрана от хиляда и петстотин съветски части около пистата на Санта Клара. И тъй като наши хора командват самолетните защитни средства на Куба, совалката ще има чист път за кацане.

— В такъв случай тя ни е в ръцете.

Великов кимна.

— Мисля, че можем спокойно да се изразим така.

Президентът седеше по халат зад бюрото си в Овалния кабинет с наведена брадичка и лакти, подпрени на облегалките на стола. Лицето му изглеждаше унило и изпито.

Изведнъж той вдигна глава и попита:

— Сигурно ли е, че Хюстън не може да направи връзка с „Гетисбърг“?

Мартин Броган отвърна:

— Така твърди Ъруин Мичъл от НАСА. Сигналите й се заглушават от външно смущение.

— А Джес Симънс чака ли в Пентагона?

— Имаме връзка с него по прекия телефон — отвърна Дан Фосет.

Президентът помълча малко, после заговори почти шепнешком:

— В такъв случай не е лошо да му съобщите да нареди на пилотите на изтребителите горе да имат готовност.

Фосет кимна тежко и докато се пресягаше за телефонната слушалка, се обърна към Броган.

— Мартин, има ли някакви вести от твоите хора?

— Последното съобщение е, че са слезли на брега — отвърна с нотки на безпомощност в гласа Броган. — Нищо повече.

Президентът се чувстваше потопен в отчаяние.

— Боже мой, сякаш са ни затворили в преддверието на ада.

Един от четирите телефона звънна и Фосет бързо вдигна слушалката.

— Да, да, тук е. Добре, ще му кажа. — Той затвори телефона и лицето му доби мрачен израз. — Беше Ъруин Мичъл. „Гетисбърг“ се е отклонила много на юг на път за Кейп Канаверал.

— Значи все още има възможност поне да се приводни — отбеляза без ентусиазъм Броган.

— Стига да бъде предупредена навреме — допълни Фосет.

Президентът поклати глава.

— Лошо. Скоростта й на кацане е над триста и двайсет километра в час. Направо ще се разбие на парчета.

Другите мълчаха и търсеха в ума си подходящи думи. Президентът се извъртя със стола си към прозореца. Сърцето му бе свито.

След малко се обърна към мъжете, които стояха в очакване до бюрото.

— Бог да ми е на помощ, задето ще подпиша смъртните присъди на тези храбри мъже.

55.

Пит напусна изходната стълбищна клетка и се затича с всичка сила по коридора. Стигна до килията, в която бяха затворени Джордино и Гън, завъртя бравата и блъсна вратата навътре с такава сила, че едва не я изкърти от пантите.

Малкото помещение беше празно.

Шумът обаче го издаде. Иззад ъгъла на един страничен проход се втурна пазач и смаян се закова на място пред Пит. Това забавяне за част от секундата му излезе скъпо. Макар че миг след това той вдигна оръжието си, бейзболната бухалка го изпревари и го улучи странично по главата. Пит хвана униформения пазач през кръста и го затътри към празната килия. Метна го върху едно от леглата и се наведе да огледа лицето на младия руснак — беше същият, който редовно го отвеждаше при Великов. Младежът дишаше нормално и Пит прецени, че е получил само мозъчно сътресение.

— Имаш късмет, момче, че никога не убивам човек под двайсет и една години.

Кинтана излезе от стълбищната шахта точно когато Пит заключи пазача в килията и продължи тичешком по коридора. Изобщо не се стараеше да се крие. Беше готов да цапардоса по главата всеки, който се изпречи на пътя му. Стигна до вратата на килията на Джеси и я отвори с ритник.

И Джеси я нямаше там.

Тръпка на ужас пропълзя по тялото му. Той се втурна по коридорите към стая номер шест. Вътре нямаше нищо, освен смрад на мъчения.

Ужасът му отстъпи място на коравосърдечен, необуздан гняв. Пит изведнъж стана друг човек, човек без съвест, без морални задръжки, неспособен да въздържа чувствата си, човек, за когото опасността беше просто някаква сила, на която не биваше да обръща внимание. Страхът му от смъртта изчезна напълно.

Кинтана дотърча до Пит и го хвана за ръката.

— Да те вземат дяволите, веднага се връщай на брега! Знаеш, че заповедта беше…

Но не успя да продължи. Пит допря тъпата цев на АК-74 в корема на Кинтана и бавно избута мъжа назад до стената. Майорът много пъти се бе озовавал лице в лице със смъртта, но сега, вторачвайки се в леденото изражение на набръчканото лице и виждайки смъртоносното равнодушие в зелените очи, разбра, че е с единия крак в гроба.

Пит не каза нищо. Отдръпна оръжието си, нарами бейзболната бухалка и си проправи път през хората на Кинтана. Изведнъж спря, обърна се и тихо каза:

— Асансьорът е ей там.

Кинтана направи знак на войниците да го последват. Пит ги преброи набързо, включвайки и себе си — бяха общо двайсет и петима. Той забърза към асансьора за горните нива. Други пазачи не се появиха по пътя им. Коридорите бяха празни. След като затворниците му са вече мъртви, заключи наум Пит, Великов е решил, че е достатъчен само един пазач за складовете на долния етаж.

Стигнаха до асансьора и Пит тъкмо понечи да натисне бутона, когато моторът забръмча. Той направи знак всички да се облегнат на стената. Заслушаха се и чуха, че асансьорът спря на етажа над тях и оттам долетяха приглушени гласове и смях. Всички замръзнаха на местата си, когато след малко кабината продължи надолу и от процепа между вратите й просветна светлина.

Всичко това продължи десет секунди. Вратите се разтвориха и от асансьора излязоха двама мъже с бели престилки. И двамата умряха, без да се чуе никакъв звук от ножовете, които прободоха сърцата им. Пит остана удивен от прецизното изпълнение. В очите на нито един от кубинците нямаше и следа от угризение.

— Време е да вземем решение — заговори Пит. — Асансьорът побира само десет души.

— До приземяването на космическата совалка остават само четиринайсет минути — съобщи бързо Кинтана. — Трябва да намерим и прекъснем захранването на обекта.

— Над нас има още четири нива. Кабинетът на Великов е на най-горното. Там са и жилищните помещения. Съветът ми е да се разделим на три групи за всяко ниво. Така ще покрием повече територия за по-кратко време.

— Звучи смислено — съгласи се Кинтана. — Стигнахме дотук, без някой да ни посрещне, така че те няма да очакват ненадейна поява на посетители по едно и също време на различни места.

— Аз ще се кача с първите осем души на второто ниво и ще изпратя асансьора обратно за следващата група, която ще слезе на третото ниво и ще направи същото за групата за последното ниво.

— Добре — не възрази Кинтана и бързо подбра осем човека, като им нареди да последват Пит в асансьора. Миг преди вратите му да се затворят, той рязко додаде: — И да се опазите живи, дяволите да ви вземат!

Пътуването нагоре като че ли нямаше край. Никой от мъжете не поглеждаше в очите другите. Неколцина избърсаха потта по лицето си. Другите се почесваха там, където не ги сърбеше. Всеки беше сложил пръст на спусъка на оръжието си.

Най-накрая асансьорът спря и вратите се отвориха. Кубинците нахлуха в един оперативен пункт, обслужван от близо двайсет служители на ГРУ и четири жени, също в униформи.

Повечето бяха покосени на местата си зад бюрата от градушка от куршуми, издъхвайки със застинал израз на огромна почуда в очите. Само след секунди помещението заприлича на костница, потънала в кръв и с пръсната навсякъде разкъсана плът.

Пит нямаше време да оглежда повече. Натисна бутона за асансьора и се качи сам на етажа, където се намираше кабинетът на Великов. С гръб, опрян плътно до стената, и с оръжие, насочено за стрелба, той хвърли бърз поглед във вътрешността на стаята. Гледката го изпълни едновременно с въодушевление и дива ярост.

Седем офицера от ГРУ бяха седнали в полукръг и наблюдаваха с опиянение садистичното изпълнение на Фос Глай. Явно, не чуваха приглушената стрелба на етажа под тях. Вероятно сетивата им бяха притъпени, както заключи Пит, от погълнатото съдържание на няколкото бутилки вино.

На пода лежеше на една страна Руди Гън, с лице, превърнато в пихтия, но подтикван от несломима гордост, отчаяно се опитваше да показва презрително високомерие. Един от офицерите бе насочил малък автоматичен пистолет към окървавения Ал Джордино, който бе вързан за метален стол. Главата на якия, нисък италианец висеше почти до коленете му и той бавно я тръскаше ту на една, ту на друга страна, сякаш искаше да прочисти зрението си и да пропъди болката си. Друг мъж вдигна крак и ритна отстрани Джордино, който се прекатури заедно със стола. Малко встрани зад Глай седеше Реймънд Лебарон. Някогашният финансист сега се бе превърнал в подобие на сянка, сякаш духът бе изтръгнат изцяло от тялото му. Очите му бяха безвзорни, лицето му не издаваше никакъв израз. Глай го бе превърнал в разлагащ се вегетиращ човек.

Джеси Лебарон беше коленичила в средата на стаята и гледаше Глай с нескрито пренебрежение. Косата й бе грубо подстригана късо. Държеше събрани пред себе си краищата на одеялото, покриващо раменете й. По откритите крака и ръце се виждаха червени белези от камшик и тъмни синини. Като че ли бе претръпнала пред страданието и пред всяка следваща болка. Въпреки жалкия си външен вид, пак изглеждаше невероятно красива със спокойствието и стойката си.

Фос и другите мъже се обърнаха, когато чуха асансьора да спира, но като видяха, че е празен, възобновиха заниманията си.

В мига, в който вратите на асансьора започнаха да се затварят, Пит прекрачи в стаята с почти нечовешко ледено спокойствие. Цевта на вдигнатото на нивото на очите му оръжие забълва огън.

Първите му внимателно премерени изстрели уцелиха мъжа, който бе ритнал Джордино на пода. Вторите попаднаха в гърдите на окичения с два медала офицер, седнал до Гън, и го изхвърли назад до един шкаф за книги. Следващите изстрели покосиха тримата мъже, които седяха плътно един до друг. Пит движеше дулото на пистолета в полегата дъга, но когато го насочи към Фос Глай широкоплещестият изменник реагира по-бързо от другите.

Глай сграбчи Джеси и я изправи на крака пред гърдите си като щит. Пит закъсня толкова, колкото седмият руснак, който седеше почти до него, да успее да извади от кобура автоматичния си пистолет и да произведе напосоки един изстрел.

Куршумът засегна задната част на цевта на оръжието на Пит, проби я и рикошира в тавана. Пит вдигна безполезния си пистолет и отскочи настрани в мига, в който видя насреща си пламъка в цевта от втория изстрел. Всичко като че ли започна да забавя темпо. Страх се изписа по лицето на руснака, когато натисна спусъка за трети път, но изстрел не последва. В следващия миг негодното тяло на АК-75 проряза въздуха и проби главата на руснака отстрани.

Отначало Пит помисли, че вторият летящ към него куршум го е подминал, но после почувства струйка кръв да се стича по врата от лявото му ухо, откъдето липсваше парченце. Той се закова на място и нова вълна на ярост го обля, когато видя как Глай грубо блъсна Джеси обратно върху килима.

По злобното лице на Глай се появи ехидна усмивка и той подхвърли подигравателно:

— Върна се значи.

— Каква схватливост от един кретен.

— Обещах ти, че ще умреш бавно, като се срещнем отново — заплаши го Глай. — Забрави ли?

— Не, не съм забравил — отвърна Пит. — Дори се сетих да си взема голяма тояга.

Пит не се съмняваше, че Глай възнамерява да отнеме живота му с огромните си ръце. Но знаеше, че единственото му предимство освен бухалката беше пълната липса на страх. Глай беше свикнал да вижда жертвите си безпомощни и беззащитни, сплашени от бруталната му сила. Устните на Пит изкопираха ехидната му усмивка и той започна да дебне Глай, изпълвайки се с коравосърдечно задоволство при вида на смущението в очите на противника си.

Пит приклекна в бейзболна стойка и целейки се ниско, замахна с бухалката и удари Глай по коляното. Ударът раздроби капачката му и Глай изохка от болка, но не падна. След секунда се възстанови и се нахвърли върху Пит, но получи нов удар, този път в гръдния кош, който изкара целия въздух от тялото му. За миг остана неподвижен, без да изпуска Пит от поглед, опитвайки да си поеме въздух на пресекулки, поради болката от пукнатите му ребра.

Пит отстъпи назад и свали бухалката.

— Името Брайън Шоу говори ли ти нещо?

Изкривеното от омраза лице на Глай бавно се отпусна и по него се появи израз на изумление.

— Английският агент ли? Нима го познаваш?

— Преди шест месеца спасих живота му на един влекач по река Сейнт Лорънс. Не помниш ли? Малко оставаше да го пречукаш до смърт, когато се появих зад гърба ти и те цапардосах по главата с гаечния ключ.

Пит с удоволствие наблюдаваше кръвнишкия поглед в очите на Глай.

— Ти ли беше?

— Това ще е последната ти мисъл — усмихна се сатанински Пит.

— Изповедта на един смъртник. — В гласа на Глай нямаше презрение, нито дързост, само увереност.

Без нито дума повече двамата мъже започнаха да се дебнат в кръг като два вълка — Пит с вдигната високо бухалка, Глай, влачейки ранения си крак. В стаята настъпи неземна тишина. Преборвайки се със силните си болки, Гън се опита да стигне с ръка отхвръкналия на пода автоматичен пистолет. Глай обаче забеляза движението му с крайчеца на окото си и изрита оръжието далеч от него. Безпомощният Джордино, все още вързан за стола, се мъчеше непохватно да се освободи от въжетата, а Джеси лежеше неподвижно и гледаше като омагьосана.

Пит пристъпи крачка напред и тъкмо да замахне, кракът му се подхлъзна в кръвта около един издъхнал руснак. Бухалката щеше да улучи Глай отстрани по главата, но описаната дъга се оказа няколко сантиметра по-висока. Глай инстинктивно вдигна ръка и пое удара с масивния си бицепс.

Дървената дръжка потрепери в ръцете на Пит, сякаш бе ударила броня на автомобил. Глай стрелна напред ръка, сграбчи края на бухалката и го повдигна като щанга. Пит се вкопчи здраво за дръжката, когато усети как краката му се отлепват от пода и той увисна във въздуха като малко момче. В следващия миг полетя през стаята и се залепи в стена от библиотечни шкафове, откъдето се стовари на пода сред лавина от книги с кожена подвързия.

Джеси и останалите със свити сърца решиха, че Пит никога няма да се съвземе от смазващия сблъсък със стената. Дори Глай се отпусна и спокойно закрачи към проснатото на пода тяло. По лицето му се четеше тържествуващ израз, устните му бяха разтеглени в усмивка на хищническо предчувствие за предстоящия смъртоносен край.

Изведнъж Глай се закова на място и загледа с изумление как Пит се надигна изпод планината от книги като проснат на ринга боксьор — замаян, леко дезориентиран, но готов за следващия рунд. Никой освен Пит не знаеше, че всъщност книгите омекотиха удара му в шкафа. Изпитваше непоносими болки, но не чувстваше да има разкъсана плът или счупена кост. Той повдигна бухалката, за да посрещне приближаващия се железен мъж и с всичка сила стовари тъпия й край в подигравателно захиленото му лице.

Но подцени безбожната сила на гиганта. Глай отскочи настрани, изби с юмрук бухалката от ръцете му и възползвайки се от инерцията на Пит, обви стоманените си ръце около гръдния му кош. Пит успя да се извърне и заби коляно в слабините на Глай — всеки друг мъж би се превил надве от такъв яростен удар, но не и Глай. Той само изохка леко, замижа и затегна още повече свирепата си мечешка прегръдка, която трябваше да изцеди живота от тялото на Пит.

Глай загледа Пит в очите от педя разстояние, без да мига. По лицето му не се долавяше и следа от физическо усилие, само устните му бяха запазили презрителната си усмивка. Той повдигна Пит, като продължаваше да го стиска, с предчувствието, че жестоката болка ще се появи по лицето на жертвата му миг преди края.

Целият въздух от дробовете на Пит беше изкаран и той се мъчеше да си поеме дъх. От парещата болка в гърдите стаята започна да се замъглява пред погледа му. Чуваше как Джеси пищи, а Джордино крещи нещо, но не можеше да различи думите. Въпреки болката, съзнанието му остана будно и ясно. Той отказваше да приеме смъртта и хладнокръвно изнамери начин да я измами.

Едната му ръка беше свободна, но другата, с която държеше бейзболната бухалка, беше заклещена от безмилостната хватка на Глай. Пред очите му за последен път започна да се спуска черна завеса и след като разбра, че само секунди го делят от смъртта, реши да направи последен отчаян опит.

Повдигна свободната си ръка на нивото на лицето на Глай и с цялата си сила заби палец в едното му око, натискайки навътре през черепа чак до мозъка му.

Шокът заличи усмивката на Глай, шок от зверска болка и силна изненада. Тъмните черти на лицето му се изкривиха като маска на страданието, той инстинктивно отпусна ръце и ги вдигна към очите си, надавайки чудовищен вик.

Въпреки непоносимата рана Глай остана на крака и се замята насам-натам из стаята като полудяло животно. Пит не можеше да повярва, че чудовището е още живо, дори беше готов да се закълне, че Глай е ненараняем. И тъкмо тогава оглушителен грохот погълна виковете на болка.

Веднъж, два пъти, три пъти, спокойно и напълно хладнокръвно, Джеси натисна спусъка на падналия до нея автоматичен пистолет и улучи Фос Глай в слабините. След всеки забит в тялото му куршум той отстъпваше по крачка, после застина за няколко секунди в уродлива поза като кукла на конци. Накрая се сгърчи и се строполи на пода като отсечено дърво. Едното му око остана отворено — черно и зловещо в смъртта, каквото беше и в живота.

56.

Страх обзе майор Гас Холиман. Пилот от кариерата във Военновъздушните сили, с близо триста летателни часа зад гърба си, сега той бе пронизан от дълбоко съмнение, а съмнението беше един от най-върлите врагове на всеки пилот. Липсата на доверие в себе си, в самолета или в наземните ръководители на полети можеше да се окаже фатална.

Беше му трудно да повярва, че задачата му да свали космическата совалка „Гетисбърг“ е нещо повече от налудничаво учение, измислено от някакъв ексцентричен генерал с култ към необичайни военни игри. Сигурно е някаква лоша шега, повтори в себе си той за сетен път, някаква лоша шега, която ще приключи в последната минута.

Холиман погледна към звездите през стъкления капак на изтребителя си за нощно нападение F-15 и се запита дали наистина да се подчини на заповедта да взриви космическата совалка и всички хора на борда й.

Погледът му се върна върху светещите уреди на командното табло пред него. Летеше на височина над 15 000 метра. След по-малко от три минути щеше да се приближи до бързо спускащата се совалка и щом се изравнеше с нея, трябваше да изстреля насочваната от локатор ракета „Модок“. Той автоматически прехвърли в съзнанието си реда на процедурата, надявайки се всичко да си остане дотам.

— Има ли вече нещо? — попита той наблюдаващия локатора лейтенант Реджис Мърфи.

— Още сме извън обхвата — отвърна Мърфи, дъвчейки дъвка. — Според последните данни от космическия център в Колорадо височината й е четирийсет и две хиляди километра, скоростта — около шест хиляди възела, постепенно намалява. Ще стигне до нашия сектор след пет минути и четирийсет секунди със скорост около хиляда и двеста.

Холиман се обърна и огледа черното небе зад гърба си. Видя слабо светещите изгорели газове на двата изтребителя, които го следваха.

— Чухте ли, Фокс-две?

— Прието, Фокс-водач.

— Фокс-три?

— Чухме.

Потискаща атмосфера изпълни пилотската кабина на Холиман. Не е честно. Той не бе посветил живота си в защита на страната си и не бе прекарал години в интензивно обучение само за да разруши във въздуха един невъоръжен въздушен кораб с невинни учени на борда му. Имаше нещо ужасно нередно в тази работа.

— Команден център Колорадо, тук Фокс-водач.

— Говорете, Фокс-водач.

— Искам разрешение да приключа с учението. Край.

Настъпи продължително мълчание. После се чу:

— Майор Холиман, тук генерал Алън Поуст. Чувате ли ме?

Ето кой бил въпросният дървен философ, рече си наум Холиман.

— Да, генерале, чувам ви.

— Това не е учение. Повтарям, това не е учение.

Без да се церемони, Холиман го попита:

— Съзнавате ли добре какво ме карате да направя, сър?

— Не ви карам, майор. Давам ви директна заповед да свалите „Гетисбърг“ във въздуха, преди да се е приземила в Куба.

Когато Холиман получи заповед за бързо излитане, нямаше никакво време да му разяснят подробно задачата. Затова остана като гръмнат, когато после Поуст му каза за какво става дума.

— Извинете за въпроса, генерале, но по нареждане от по-високо ли действате?

— Ще се задоволите ли, като ви съобщя, че нареждането идва от Белия дом, пряко от вашия главнокомандващ?

— Да, сър — изрече бавно Холиман, — би трябвало.

Господи, помисли си той, обзет от отчаяние, значи няма как да се измъкна!

— Височина трийсет и пет километра, девет минути до приземяване — съобщи на Джъргънс показанията на уредите Бъркхарт. — Вдясно от нас имаме светлини.

— Какво става долу, Хюстън? — попита Джъргънс с намръщено лице. — Къде, по дяволите, ни насочвате?

— Запазете спокойствие — отвърна бездушният глас на ръководителя на полетите Фоули. — Дотук изпълнихте всичко както трябва. Сега просто затегнете коланите и ние ще ви приземим.

— Радиолокационните и навигационни индикатори сочат, че ще кацнем насред Куба. Моля, извършете повторна проверка.

— Не е нужно, „Гетисбърг“, вие сте на финалния участък за подстъп.

— Хюстън, изглежда не ме разбрахте. Повтарям, накъде ни насочвате?

Отговор не последва.

— Чуйте ме — заговори отново Джъргънс, доведен почти до отчаяние. — Минавам на пълно ръчно управление.

— Недей, Дейв. Остани на автопилот. Всички системи на мястото на кацане са задействани.

Джъргънс сви юмруци от безпомощност.

— Защо? — попита той. — Защо правите това?

Пак не последва отговор.

Джъргънс погледна Бъркхарт.

— Върни аеродинамичната спирачка до нулев процент. Ще минем на ТАЕМ16. Искам да задържа този въздушен кораб колкото е възможно по-дълго във въздуха, докато не получим по-ясни отговори.

— Само ще удължиш неминуемото с няколко минути — каза Бъркхарт.

— Но не можем просто да седим и да приемем всичко това.

— То е извън нашите ръце — отвърна унило Бъркхарт. — Няма къде другаде да отидем.

Истинският Мърв Фоули седеше пред едно от командните табла в командния център в Хюстън, изпълнен с гняв от безпомощност. Удари юмрук в ръба на таблото и смотолеви безнадеждно:

— Изпуснахме ги!

Ъруин Мичъл от „тайното ядро“ стоеше непосредствено зад него.

— Свързочниците ни правят всичко възможно, за да осъществят връзка с тях.

— Адски късно е! — избухна Фоули. — Те вече са предприели последните процедури за подстъп. — Той се обърна и сграбчи Мичъл за ръката. — За бога, Ър, склони президента да им разреши да кацнат. Нека даде совалката на руснаците, нека ги остави да вземат каквото искат от нея. Само не допускай хората да загинат.

Мичъл гледаше бездушно в екраните за индикация на данните.

— Така е по-добре — рече той с глух глас.

— Но лунните колонизатори… Та нали те до един са твои хора. След всичко, което постигнаха, след годините, в които се преборваха, те просто трябва да останат живи в една смъртоносна среда. Не можеш с лека ръка да ги отпишеш сега, когато са толкова близо до дома.

— Ти не познаваш тези хора. Те никога няма да позволят резултатите от техните усилия да бъдат предадени на вражеска страна. Ако аз бях горе, а Илай Стайнмец тук, на мое място, той не би се поколебал да превърне „Гетисбърг“ в пепел.

Фоули изгледа продължително Мичъл. После се обърна и сломен от скръб, зарови глава между ръцете си.

57.

Джеси вдигна поглед и се втренчи в Пит. Кафявите й очи бяха замъглени от сълзи, които се стичаха по разранените й бузи. Цялата трепереше, трепереше от смъртта около нея и от огромно облекчение. Пит най-безцеремонно я прегърна и без да каже дума, внимателно взе пистолета от ръката й. После я пусна, бързо сряза въжетата около Джордино, стисна окуражително Гън по рамото и се приближи до огромната стенна карта.

Потупа я с кокалчетата на юмрука си, за да прецени дебелината й, после се отдръпна и ритна средата на Индийския океан. Закритият дървен панел поддаде, изви се на пантите си и се разцепи от удара в стената.

— Сега се връщам — съобщи той и хлътна в един коридор.

Мястото беше добре осветено и застлано с килим. Той се затича, без да се озърта, държейки оръжието пред себе си. Коридорът беше прохладен от работеща климатична инсталация, но Пит чувстваше как потта струи от порите му по-силно от всякога. Вдигна ръка и избърса с ръкав челото си. За части от секундата това движение попречи на видимостта му и за малко не сложи край на живота му.

Точно в този момент беше стигнал до един страничен коридор и също като в сцена от стар ням филм се сблъска с двама пазачи, които изникнаха иззад ъгъла.

Пит мина през тях, като ги изрита настрани, после се завъртя и падна на пода. Предимството на изненадата беше негово. Пазачите изобщо не очакваха да срещнат враг толкова близо до кабинета на генерал Великов. Пит обаче очакваше. Автоматът в ръката му избълва четири пъти, преди стреснатите пазачи да успеят да натиснат спусъка на оръжията си. В момента, в който те се свличаха на пода, той вече беше отново на крака.

В продължение на две или може би три секунди — които му се сториха цял час — той изгледа неподвижните фигури. Не се трогна от смъртта им, а по-скоро се удиви, че всичко стана толкова бързо. Беше изтощен душевно и емоционално, но физически се чувстваше съвсем добре. Пое дълбоко няколко глътки въздух, за да прочисти мъглата в съзнанието си и се напрегна да прецени кой от коридорите води към електронния център на военния обект.

Страничният коридор беше с циментов под, затова той реши да продължи по застлания с килим коридор. Бе изминал едва петнайсетина метра и почувства, че мозъчните му клетки се възстановяват и тогава се наруга вътрешно, задето не помисли навреме да задигне едно от оръжията на пазачите. Издърпа патронника на автомата си. В него имаше само един патрон. Отчете грешката си и продължи напред.

След няколко крачки видя отражение на светлина и чу гласове. Намали ход и тихо се промъкна до един портал. Надникна вътре с предпазливостта на мишка, която се измъква от дупката си след гонитба с котка.

На около два метра встрани зърна парапет на балкон, издигащ се над просторна зала, пълна с компютри и командни табла, подредени в редици под два големи екрана за индикация на данни. Най-малко десет техници и инженери седяха пред тях и наблюдаваха електронните системи, а други пет-шест стояха прави и водеха оживен разговор.

Няколкото униформени пазачи вътре бяха залегнали в единия край на залата с насочени към тежка стоманена врата оръжия. От другата й страна се лееше градушка от куршуми и Пит разбра, че Кинтана и хората му са на път да проникнат вътре. Тъкмо се накани да се обърне, за да иде при тях, когато силен грохот отекна в залата, последван от огромен облак от прах и отломъци — разбитата врата се бе пръснала на парчета.

Преди облакът да се разнесе, кубинците нахлуха през отвора и оръжията им засвяткаха. Руснаците като че ли се стопиха сред убийственото клане. Врявата в бетонното помещение беше оглушителна, но въпреки това Пит чуваше виковете на ранените. Повечето от компютърните оператори се изпокриха под командните табла. Онези, които се съпротивляваха, бяха най-безпощадно застреляни.

Пит тръгна по балкона, като притискаше плътно гръб в стената. На десетина метра от него стояха като хипнотизирани от ужас двама мъже и наблюдаваха сечта долу. Той разпозна в единия генерал Великов и с дебнещи стъпки тръгна към плячката си. Не беше направил и няколко крачки, когато Великов се отдръпна от парапета и се обърна. Погледна безизразно Пит, но в следващия миг го позна и широко отвори очи, после, колкото и да бе невероятно, се усмихна. Този мъж като че ли изобщо нямаше нерви.

Пит вдигна оръжието си и се прицели.

С котешка бързина Великов избута другия мъж пред себе си част от секундата преди ударникът да падне върху патрона.

Куршумът улучи Лев Майски право в гърдите. Заместник-директорът на КГБ остана за миг напълно неподвижен от шока, после, със застинала почуда в очите, се олюля назад и се преметна през парапета към пода долу.

Пит несъзнателно натисна спусъка отново, но оръжието беше празно. Метна го към Великов, който сръчно го улови с една ръка.

Лицето на Великов изразяваше повече любопитство, отколкото страх, когато закима и рече:

— Вие сте удивителен човек, господин Пит.

Преди Пит да успее да отговори или направи крачка, генералът отскочи настрани към една отворена врата, шмугна се през нея и я тръшна след себе си. Пит се спусна натам, но твърде късно. Ключалката беше отвътре и Великов превъртя резето. През тази врата не можеше да се влезе с ритник. Масивният заключващ език на бравата влизаше дълбоко в метална каса. Той вдигна юмрук, за да го удари в крилото, но размисли, обърна се и заслиза по стълбите към долния етаж.

Прекоси обърнатата наопаки зала, прекрачвайки труповете, и се приближи до Кинтана, който изпразваше своя АК-74 в една редица от компютри.

— Оставете това! — извика Пит в ухото му и посочи към пулта за радиовръзка. — Ако хората ви още не са разрушили антената, ще опитам да се свържа със совалката.

Кинтана свали оръжието си и го погледна.

— Бутоните са с руски надписи. Ще можеш ли да боравиш с тях?

— Не знам, още не съм пробвал — отговори Пит, седна пред командното табло и бързо огледа морето от контролни лампи и бутони, надписани на кирилица.

Кинтана се наведе над рамото на Пит.

— Трудно ще откриеш точната честота навреме.

— Католик ли сте?

— Да, защо?

— Ами тогава призовете светеца, който направлява загубените души, и се молете всичко това тук да е настроено на честотата на совалката.

Пит притисна малката слушалка до едното си ухо и започна да натиска бутоните. Когато най-накрая чу тон, нагласи микрофона и натисна друг бутон, за който предположи и силно се надяваше да е превключвателят за предаване.

— Здравей, „Гетисбърг“, чувате ли ме? Край.

После натисна друг бутон, за който беше сигурен, че е превключвателят за приемане.

Нищо.

Той пробва други два бутона за предаване.

— „Гетисбърг“, чувате ли ме? Край.

Натисна четвърти.

— „Гетисбърг“? „Гетисбърг“, моля, обадете се — настоятелно заговори Пит. — Чувате ли ме? Край.

Мълчание и след малко:

— Тук „Гетисбърг“. Кой, по дяволите, си ти? Край.

Внезапният отговор, толкова ясен и силен, така изненада Пит, че за миг той не можа да проговори.

— Това няма значение, казвам се Дърк Пит. За бога, „Гетисбърг“, отклонете се от курса. Вие планирате към Куба.

— Е, и какво му е новото тук? — отвърна Джъргънс. — В състояние съм да задържа тази птица във въздуха само още няколко минути, след което ще трябва да направя опит да се приземя на най-близката писта за кацане. Всичките ни други възможности са изчерпани.

Пит не отговори веднага. Затвори очи и напрегна мисълта си. Изведнъж нещо му просветна.

— „Гетисбърг“, можете ли да опитате към Маями?

— Невъзможно. Край.

— Опитайте военноморското летище на Кий Уест. Намира се в най-крайната точка на Кий.

— Компютрите ни показват, че това е на сто и осемдесет километра на север и малко на изток от нас. Доста е съмнително да успеем. Край.

— По-добре е да се приводните, отколкото да предадете кораба на руснаците.

— Много ти е лесно да го кажеш. Ние имаме цяла дузина хора на борда. Край.

Пит се пребори за кратко със съвестта си — да влезе ли в ролята на бог, или не. После припряно заговори:

— Давайте, „Гетисбърг“, давайте направо към Кий!

Той не можеше да знае, че Джъргънс се канеше да вземе същото решение.

— Защо не? Какво имаме да губим, освен въздушен кораб на стойност милиарди долари и живота на десетина души! Стискай ни палци!

— Когато изляза от ефира, вие ще можете да възстановите съобщителните си връзки с Хюстън — допълни Пит. — Късмет, „Гетисбърг“! Благополучно завръщане у дома! Изключвам.

Пит остана седнал — беше напълно изтощен. Необикновена тишина цареше в разрушената зала, тишина, нарушавана единствено от стоновете на ранените. Той погледна към Кинтана и леко се усмихна. Моята част от задачата приключи, помисли си той, не ми остава нищо друго, освен да подбера приятелите си и да се връщаме у дома.

После обаче мислите му отскочиха към Ла Дорада.

58.

Както планираше17 безшумно в нощта, „Гетисбърг“ представляваше изключително удобна цел. От отворите за изпускане на отработените газове на загасените й двигатели не се виждаше никаква светлина, но мигащите й навигационни светлини я осветяваха от носа до опашката. Намираше се на не повече от четиристотин метра пред и малко под щурмовия изтребител на Холиман, който вече знаеше, че нищо не може да спаси совалката и хората в нея. Само секунди я деляха от огнената й смърт.

Холиман направи няколко механични движения. Показанията на уредите на командното табло сочеха необходимата скорост и навигационните данни, както и положението на системите за доставяне на ракетите до целта. Дигитален компютър следеше автоматически космическата совалка, така че той трябваше само да натисне един бутон.

— Команден център Колорадо, преминавам в режим на автоматично съпровождане на целта.

— Разбрано, Фокс-водач. Четири минути до приземяване. Предприеми атака.

Холиман се разкъсваше от нерешителност. Изпълваше го такова огромно отвращение, че не беше в състояние да помръдне, съзнанието му отказваше да проумее ужасяващото действие, което щеше да предприеме. През цялото време се бе надявал, че всичко това е някаква грешка и „Гетисбърг“, като осъден на смърт престъпник в стар филм, ще бъде „помилвана“ в последния момент от президента.

Неопетнената кариера на Холиман във военновъздушните сили приключи. Независимо от факта, че в момента изпълняваше заповеди, той завинаги щеше да остане човекът, който взриви във въздуха „Гетисбърг“ и хората на борда й. Не помнеше да е изпитвал някога толкова страх и гняв както сега.

Не можеше да приеме, че има зла участ и че съдбата му е отредила ролята на екзекутор. Тихо прокле политиците, които взимат военни решения и които го доведоха до това положение.

— Повтори, Фокс-водач. Като че ли имаше смущение в предаването ти.

— А нищо, команден център, нищо не казах.

— Защо се бавиш? — попита генерал Поуст. — Започвай незабавно атака!

Пръстите на Холиман се поколебаха над пусковия бутон.

— Прости ми, Боже! — промълви той.

Най-неочаквано цифрите на екрана за следене на целта започнаха да се променят. Любопитството му го накара да ги провери набързо. После погледна към космическата совалка. Тя като че ли се отдалечаваше.

— Център Колорадо! — извика той в микрофона. — Тук Фокс-водач. „Гетисбърг“ се отклони от курса за подстъп. Чухте ли ме? „Гетисбърг“ завива наляво и поема на север.

— Чухме те, Фокс-водач — отвърна Поуст и в гласа му се долови облекчение. — Ние също отчитаме на нашия индикатор промяна на курса. Заеми позиция и се придържай близо до совалката. Момчетата в нея ще имат нужда и от най-малката морална подкрепа, която могат да получат.

— С удоволствие — радостно отвърна Холиман и повтори, подчертавайки: — С най-голямо удоволствие.

В залата на космическия команден център „Джонсън“ цареше потискаща тишина. Наземният екип от четирима диспечери и нарастващата група от научни работници и служители на НАСА нямаха представа за фаталната драма, която се готвеха да разиграят изтребителите на ВВС, и всички бяха потънали в униние. Данните от мрежата им за проследяване пътя на космическата совалка сочеха, че тя внезапно се е насочила на север, но това можеше да значи просто широк или зигзагообразен завой за подготвяне за приземяване.

Всички се стреснаха, когато неочаквано гласът на Джъргънс проряза тишината.

— Хюстън, тук „Гетисбърг“. Чувате ли ме? Край.

Залата мигом се оглуши от буйни викове и ръкопляскания.

Мърв Фоули реагира веднага и отвърна:

— Прието, „Гетисбърг“! Добре сте се завърнали в стадото.

— С истинския Мърв Фоули ли говоря?

— Ако сме двама, надявам се другият да бъде заловен час по-скоро, преди да е изписал имената ни на безброй чекове.

— О, Фоули, това вече си ти.

— Какво ви е положението, Дейв? Край.

— Проследявате ли пътя ни?

— Откакто напуснахте космическата станция, всичките ни системи са в изправност, с изключение на тези за свръзка и насочване.

— В такъв случай знаете, че височината ни е тринайсет хиляди и четиристотин метра, скоростта — хиляда и сто. Ще се опитаме да кацнем на военноморското летище на Кий Уест. Край.

Фоули вдигна поглед към Ъруин Мичъл и лицето му се изопна.

Мичъл кимна и леко потупа Фоули по рамото.

— Тогава да използваме всички средства, за да върнем тия момчета у дома.

— Но совалката се намира на цели шестстотин и четирийсет километра извън обхвата ни — отбеляза с мрачно лице Фоули. — Имаме стотонен въздушен кораб със скорост на снижаване три хиляди метра в минута, с наклон на планиране седем пъти по-стръмен от пътнически самолет. Никога няма да се справим.

— Никога не казвай „никога“ — отвърна Мичъл.

— А сега им предай да се подготвят. И се опитай гласът ти да звучи бодро.

— Бодро? — Фоули пое дълбоко въздух, за да се стегне, после натисна бутана за предаване. — Добре, Дейв, ще поработим над въпроса и ще ви приземим на Кий Уест. На ТАЕМ ли сте? Край.

— Ще използваме всеки трик от наръчника, за да задържим височината. Ще трябва да нарушим нормалната си схема за подход, за да удължим спускането. Край.

— Разбрано. Всички спасителни съоръжения в района са в готовност.

— Може би няма да е лошо да уведомите военноморската база, че ще им се изтърсим на закуска.

— Считай го за сторено — отвърна Фоули. — Бъдете в готовност.

Той изведе на екрана данните за проследяване на пътя. „Гетисбърг“ се бе снижила до 12 000 метра, а й предстоеше да измине още 128 километра.

Мичъл отиде до огромния стенен екран, за да види индикацията на траекторията. Нагласи наушните си слушалки и повика Джъргънс.

— Дейв, тук Ъруин Мичъл. Мини отново на автоматично управление. Чуваш ли ме?

— Чувам те, Ър, но това не ми харесва.

— По-добре е компютрите да извършат този етап на подстъпа. А на двайсет километра преди кацането можеш да минеш отново на ръчно.

— Прието, изключвам.

Фоули погледна очаквателно Мичъл.

— Колко близо са? — само това попита той.

Мичъл пое дълбоко въздух и отвърна:

— На един хвърлей разстояние.

— Ще се справят ли?

— Ако вятърът не се разлудува, ще успеят на косъм. Но промени ли посоката си и задуха странично със скорост пет възела, спукана им е работата.

В пилотската кабина на „Гетисбърг“ не витаеше страх. Нямаше време за това. Джъргънс много внимателно следеше на компютърните екрани пред себе си траекторията на спускане. Огъваше пръстите си като пианист пред концерт и с нетърпение чакаше момента, в който щеше да поеме ръчното управление за последните маневри за приземяване.

— Имаме си компания — отбеляза Бъркхарт.

За първи път от дълго време насам Джъргънс отмести поглед от уредите към прозореца. Различи един изтребител F-15, който летеше на около двеста метра редом до тях. Докато го наблюдаваше, пилотът му включи навигационните светлини и разклати крилата. Други два изтребителя го следваха във формация. Джъргънс пренастрои радиото си на военна честота.

— Откъде изникнахте, момчета?

— Просто обикаляме квартала да търсим девойки и мярнахме летателната ви машина — отвърна Холиман. — Можем ли да ви помогнем с нещо? Край.

— Да имате влекачно въже? Край.

— Преди малко го скъсахме.

— Благодарим ви все пак, че се навъртате наоколо. Край.

Джъргънс почувства известно облекчение. Ако не улучат пистата на Кий Уест и се разбият, пилотите на изтребителите ще знаят поне накъде да насочат спасителите. Той върна вниманието си отново към показанията на полета и някак между другото се запита защо ли Хюстън не го свързва с военноморското летище на Кий Уест.

— Какво, по дяволите, значи, че летището на Кий Уест е затворено? — изкрещя Мичъл в пребледнялото лице на инженера до него, който държеше телефонна слушалка. Без да дочака отговора, той грабна слушалката и попита: — С кого разговарям?

— С капитан втори ранг Редфърн.

— Съзнавате ли напълно колко е сериозно положението?

— Обясниха ни всичко, сър, но нищо не можем да направим. Преди няколко часа цистерна с гориво се блъсна в стълба за главното електрическо захранване и прекъсна тока на летището.

— А аварийните ви генератори?

— Захранващият блок продължи да работи нормално в продължение на шест часа, после излезе от строя поради механична повреда. Сега го оправят и вероятно до час ще заработи отново.

— Адски късно! — сопна му се Мичъл. — „Гетисбърг“ е на две минути от вас. По какъв начин можете да я насочвате по отсечката на финалния подстъп?

— По никакъв — отвърна капитанът. — Нито едно съоръжение не работи.

— Тогава оградете пистата със запалени фарове на автомобили и камиони, изобщо с всичко, което може да я освети.

— Ще се постараем, сър, но както сме само четирима дежурни в кулата в този час сутринта, едва ли ще успеем. Съжалявам.

— Не сте единственият, който съжалява — изръмжа Мичъл и тръшна слушалката.

— Пистата трябваше да е вече в полезрението ни — отбеляза неспокойно Бъркхарт. — Виждам светлините на Кий Уест, но от летището няма и следа.

За първи път по челото на Джъргънс се появиха капчици пот.

— Много странно, че от диспечерската кула не ни се обаждат.

В този момент се разнесе напрегнатият глас на Мичъл.

— „Гетисбърг“, електрозахранването на летището на Кий Уест е прекъснато. Опитват се да осветят пистата с фарове на автомобили. Ръководим подстъпа ви от изток, за да кацнете по западно направление. Пистата ви е дълга две хиляди и четиристотин метра. Ако преминете отвъд нея, ще заорете в едно спортно игрище. Разбрахте ли? Край.

— Прието, кула. Разбрахме.

— В момента сте на три хиляди четиристотин и петдесет метра, скорост четиристотин и десет. Една минута и десет секунди до приземяване. Минете на пълно ръчно управление.

— Прието, минавам изцяло на ръчно.

— Виждате ли вече пистата?

— Все още не.

— Извинете, че се намесвам „Гетисбърг“. — Холиман се бе включил в честотата на НАСА. — Мисля, че ние с момчетата можем да влезем в ролята на пътеводна звезда. Ще минем пред вас, за да ви осветяваме пътя. Край.

— Много мило, приятел — отвърна с облекчение Джъргънс.

След малко видя как трите F-15 изпревариха совалката, забиха носове надолу и ги поведоха към Кий Уест. Подредиха се в редица и включиха светлините си за кацане. В първия момент ярките лъчи се отразиха само във вода, но после осветиха равно крайбрежие и накрая — военноморското летище.

Лицето на Джъргънс издаваше напрежение от пълното му съсредоточаване. Совалката се подчиняваше точно на командите му, но никога не е била предвидена да се рее във въздуха като книжно самолетче. Бъркхарт отчиташе на глас въздушната скорост и височината, за да може Джъргънс да посвети вниманието си изцяло на полета.

— „Гетисбърг“, ти си на деветдесет метра под минимума — предупреди го Фоули.

— Ако я издигна, тя ще загуби скорост и ще блокира.

Като че ли трябваше да мине цяла вечност, преди пистата да добие по-големи размери. Совалката беше само на шест километра от нея, а все едно че беше на сто и шест. Джъргънс не се съмняваше, че ще успее. Трябваше да успее. Всяка клетка на мозъка му искаше „Гетисбърг“ да се задържи във въздуха.

— Скорост триста и двайсет, височина две хиляди и шестстотин, пет километра до пистата — съобщи Бъркхарт. Гласът му бе сипкав.

Джъргънс вече виждаше мигащите лампи на пожарните коли и спасителните съоръжения. Изтребителите летяха над него и осветяваха със светлините си за кацане бетонната лента, дълга два километра и четиристотин метра и широка шейсет метра.

Совалката беше вече към края на наклона на спускане. Светлините й за кацане се отразиха в крайбрежната водна повърхност на не повече от трийсетина метра под нея. До последната възможна секунда Джъргънс се въздържа да натисне бутона за спускане на колесника. Нормалната процедура за кацане изисква първият досег на колелата с пистата да стане на осемстотин и четирийсет метра от челото й, но Джъргънс със затаен дъх се надяваше на чудото да им помогне поне да стигнат до бетона.

Брегът се изниза скоростно под ослепителните светлинни лъчи и се загуби някъде в тъмнината зад тях. Бъркхарт се хвана здраво за страничните облегалки на креслото си и започна монотонно да отчита метрите в низходящ ред:

— Скорост 205, главният колесник е на три метра… два метра… един метър… половин… досег.

Четирите огромни колела на главния колесник тупнаха върху твърдата повърхност и изсвириха от внезапното триене, изпускайки облачета пушек. По-късното измерване щеше да покаже, че Джъргънс е приземил совалката едва на четиринайсет метра и трийсет сантиметра от началото на пистата.

Той внимателно наклони носа й надолу, докато носовия колесник докосне бетона, после натисна до дъно спирачните педали. Когато спря космическия кораб до пълна неподвижност, до края на пистата му оставаха още триста и пет метра.

— Те успяха! — изкрещя по радиото си Холиман.

— „Гетисбърг“ вика командния център Хюстън — заговори Джъргънс със силна въздишка. — Колелата спряха да се движат.

— Великолепно! Великолепно! — извика възбудено Фоули.

— Поздравления, Дейв! — присъедини се и Мичъл. — Никой не би се справил по-добре.

Бъркхарт се обърна към Джъргънс, но не каза нищо, само му направи знак с вдигнати палци на юмруците си.

Джъргънс стоеше на мястото си, обхванат от възбуда и се наслаждаваше на победата си. Изтощеното му съзнание започна да блуждае и той се запита кой ли беше този Дърк Пит. После натисна бутона на вътрешната разговорна уредба.

— Господин Стайнмец?

— Да, командире.

— Добре дошли отново на земята! Вече сме си у дома.

59.

Пит се върна в кабинета на Великов и го обхвана с бърз, но щателен поглед. Всички бяха коленичили около Реймънд Лебарон, който лежеше проснат по гръб на пода. Джеси държеше ръката му и тихичко му говореше. Гън вдигна поглед към приближаващия се Пит и поклати глава.

— Какво му е? — попита той бездушно.

— Скочи на крака, за да ти се притече на помощ, но го улучи куршумът, който отнесе парче от ухото ти — поясни Джордино.

Преди да клекне, Пит огледа за миг смъртоносно раненият милионер. Платът, покриващ горната коремна част, бе напоен с уголемяващо се червено петно. Очите, все още живи, бяха приковани към Джеси. Дишаше учестено и повърхностно. Помъчи се да надигне глава и да й каже нещо, но това се оказа огромно усилие за него и той отново се отпусна на пода.

Пит бавно приклекна на едно коляно до Джеси. Тя обърна мокрото си от стичащите се сълзи и обезцветено лице и го погледна. Той срещна погледа й, без да проговори. Не можеше да измисли какво да й каже — съзнанието му бе напълно изтощено.

— Реймънд се опита да те спаси — заговори тя със сипкав глас. — Знаех си, че те никога няма да изтръгнат от него всичко.

Лебарон се закашля. Вдигна поглед към Джеси; очите му бяха мътни, лицето бяло, обезкървено.

— Грижи се за Хилда — промълви той. — Оставям всичко в твоите ръце.

Преди да продължи, стаята се разтресе от силна експлозия някъде под тях — групата на Кинтана бе разрушила електронните съоръжения вътре в обекта. Те трябваше бързо да напуснат мястото, но не можеха да вземат и Лебарон.

Пит си спомни за всички журналистически материали във вестниците и списанията, които величаеха умиращия тук мъж като търговец, твърд като стомана, който можел да издига или сваля шефове на огромни корпорации или високопоставени политици от правителството, наричаха го „магьосник“ в манипулирането на финансовите пазари в света, но и отмъстителен и хладнокръвен човек, чийто път бе осеян с „костите“ на конкурентни фирми, които бе сринал напълно, изхвърляйки хилядите им служители на улицата. Пит бе чел всичко това, но сега виждаше пред себе си само един умиращ мъж, парадокс на човешкото прегрешение, който бе откраднал жената на най-добрия си приятел, а него бе убил заради огромно съкровище. Пит не можеше да изпита нито жал, нито съчувствие към такъв човек.

Сега тънката нишка, поддържаща живота на Лебарон, беше на път да се скъса. Той се наведе и допря устни до ухото на стария мощен магнат.

— Ла Дорада — прошепна той. — Какво направи с нея?

Лебарон го погледна, очите му проблеснаха за миг, когато замъгленото му съзнанието се върна за последен поглед към миналото. Събра малкото си останали сили, за да отговори. Думите му, изречени със слаб глас, излязоха заедно с последния му дъх.

— Какво каза? — попита Джордино.

— Не съм сигурен — отвърна Пит с почуда по лицето. — Долових само нещо като: „Търси на мен…“.

На кубинците в отсрещния залив на главния остров детонацията им прозвуча като далечен гръм и те не й обърнаха внимание. Никакъв вулкан от червено и оранжево не освети хоризонта, никакъв огнен стълб, висок стотици метри, не проряза черното небе, за да привлече любопитството. Звуците се чуваха странно приглушени, докато руският военен обект се сгромолясваше отвътре. Дори последвалото по-късно разрушение на огромната антена мина безшумно.

Пит крепеше Джеси до брега, следван от кубинците, които носеха на носилка Джордино и Гън. Настигна ги и Кинтана и изоставяйки всякаква предпазливост, освети с тънкото си като писалка джобно фенерче лицето на Пит.

— Трябва да си превържеш ухото.

— Ще оцелея, докато стигнем до ПССП.

— Наложи се да оставя двама от хората си заровени на място, където никой да не може да ги открие. И въпреки това сме повече хора, отколкото дойдохме. Някои от нас ще трябва да качи на дашера си по един човек. Дърк, ти вземи госпожа Лебарон. Господин Гън може да пътува с мен. Сержант Лопес да…

— Сержантът ще бъде сам — прекъсна го Пит.

— Сам?

— И ние оставихме човек — допълни Пит.

Кинтана бързо обходи с лъча на фенерчето останалите.

— Реймънд Лебарон ли?

— Той няма да тръгне с нас.

Кинтана сви леко рамене, сведе глава към Джеси и каза само:

— Съжалявам. — После се обърна и започна да събира хората си за обратното пътуване към подводницата със специално предназначение.

Пит притисна Джеси към себе си и тихо заговори:

— Той те помоли да се грижиш за първата му жена, Хилда, която е все още жива.

Пит не видя изненадата по лицето й, но усети как тялото й се напрегна.

— Откъде знаеш? — попита тя недоумяваща.

— Преди няколко дни отидох при нея и си поприказвахме.

Джеси като че ли прие отговора му, без да попита как се е озовал в старческия дом.

— Реймънд и аз минахме през брачна церемония и играехме ролите на съпрузи, но той не изостави Хилда, нито се разведе с нея.

— Пример за мъж, който обича две жени едновременно.

— По различен и своеобразен начин. Тигър в бизнеса, но агънце вкъщи, Реймънд се почувства безпомощен, когато влошаващото се здраве на Хилда започна да засяга ума и тялото й. Той използва връзките си, за да я пише за умряла и я настани в старчески дом под предишното й брачно име.

— И тогава дойде твоят ред да излезеш на сцената. — Пит не искаше да прояви студенина, но и не съжали за думите си.

— Аз вече бях станала част от живота му — продължи тя, без обида в гласа. — Бях един от главните редактори на списанието „Проспъртиър“. С Реймънд отдавна бяхме в интимни отношения. Чувствахме се добре заедно. Отначало предложението му за брак беше на делова основа, просто едно удобство, но скоро прерасна в нещо повече, много повече. Ще повярваш ли?

— Не ме бива много в раздаването на присъди — отвърна спокойно той.

Кинтана се приближи и докосна Пит по рамото.

— Ние потегляме. Аз ще взема радиопредавателя и ще водя колоната. — Наведе се към Джеси и гласът му омекна. — Още един час, и ще бъдете в безопасност. Мислите ли, че ще издържите?

— Няма страшно, благодаря ви за загрижеността.

Дашерите бяха изтеглени по брега на вода. Под командата на Кинтана всички се качиха и отплаваха навътре по черната водна повърхност. Този път Пит завършваше колоната, а Кинтана, с наушни слушалки на главата, ги водеше към подводницата, следвайки координатите, които му предаваше полковник Клайст.

Скоро островът на смъртта остана зад гърба им. Огромният военен обект се беше превърнал в дебели отломъци бетон, хлътнали навътре. Дългата редица от електронна апаратура и мебелировката тлееха като гаснеща сърцевина на вулкан, дълбоко под избелелия от слънцето коралов пясък. Огромната антена беше пръсната на хиляди усукани парчета и едва ли би могла да бъде възстановена. След няколко часа стотиците руски войници, водени от агентите на ГРУ, щяха да плъзнат сред руините, за да ровят и пресяват пясъка в търсене на доказателства, уличаващи виновниците за разрухата. Но единствените следи, на които щяха да се натъкнат, щяха да ги заведат право към лукавото съзнание на Фидел Кастро, а не към ЦРУ.

Пит бе приковал поглед в засенчената синя лампа на дашера пред него. Този път те плаваха срещу течението и малкият морски съд забиваше нос в браздите между вълните и подскачаше върху гребените като влакче в увеселителен парк. Теглото на Джеси забавяше скоростта и Пит държеше педала за газта натиснат докрай, за да не се преобърнат.

Бяха изминали около километър и половина, когато Пит усети, че ръцете на Джеси около кръста му се отпуснаха.

— Добре ли си? — попита я той.

В отговор почувства в гърба си студеното дуло на пистолет. Той бавно наведе глава и погледна под мишница. Видя черните очертания на автоматичен пистолет — „Макаров“, деветмилиметров — притиснат в гръдния му кош отзад, а ръката, която го държеше, не трепваше.

— Ако не е много нахално от моя страна — заговори той с искрена изненада, — мога ли да попитам какво си намислила?

— Промяна в плана — отвърна тя с нисък, напрегнат глас. — Работата ни е наполовина свършена.

Клайст крачеше напред-назад по палубата на подводния съд със специално предназначение и изчакваше ударния отряд на Кинтана да бъде качен на борда. Всеки освободен дашер бързо бе вкарван през голям люк и по рампата биваше прибиран в товарния отсек. Кинтана обиколи подводницата, за да провери дали не е останал някой във водата и чак тогава се качи на долната палуба.

— Как мина? — попита го нетърпеливо Клайст.

— Както казват на Бродуей, с грандиозен успех. Разрушението беше до основи. Можеш да съобщиш в Лангли, че предаването на ГРУ е прекъснато.

— Чудесно — отвърна Клайст. — Очаква те тлъсто възнаграждение и дълга отпуска. Жест от страна на Мартин Броган.

— Пит заслужава по-големия дял от наградата. Закара ни право в бърлогата, преди руснаците да осъзнаят какво става. Освен това успя да включи радиото и предупреди космическата совалка.

— За нещастие не е предвиден духов оркестър за почасова помощ — каза неопределено Клайст, после попита: — Какво стана с генерал Великов?

— Предполага се, че е мъртъв и заровен под отломъците.

— Има ли жертви?

— Аз загубих двама души. — Той замълча за миг и добави: — Загубихме също и Реймънд Лебарон.

— Президентът няма да се зарадва на тази новина.

— Беше по-скоро нещастен случай. Направи много смел, но безразсъден опит да спаси живота на Пит и беше прострелян смъртоносно.

— Значи кучият му син ще мине за герой. — Клайст отиде до края на палубата и се втренчи в мрака. — А Пит как е?

— Леко е ранен, нищо сериозно.

— А госпожа Лебарон?

— След няколко дни почивка и малко козметика, за да скрие синините й, ще изглежда като нов човек.

Клайст изведнъж се обърна рязко и попита:

— Кога ги видя за последен път?

— Когато напускахме брега. Пит я качи на дашера си. Движех се бавно, за да не изостанат.

Кинтана не можеше да види, но очите на Клайст се изпълниха със страх, страх от внезапното проумяване, че нещо не е наред.

— Но Пит и госпожа Лебарон не са на борда.

— Не е възможно — отвърна притеснен Кинтана. — Аз се качих последен.

— Не, не ги видях да пристигат, значи са все още някъде в морето. И понеже Пит няма радиоприемник, не можем да ги насочваме.

Кинтана притисна ръка в челото си.

— Вината е моя. Аз отговарям за всички.

— Може и да е твоя, може и да не е. Ако нещо нередно се е случило, ако нещо е станало с дашера му, Пит щеше да извика и ти положително щеше да го чуеш.

— Да опитаме да ги открием чрез радара — предложи обнадежден Кинтана.

Клайст сви ръце в юмруци и ги удари един в друг.

— Трябва да побързаме. Ще бъде самоубийство да се задържаме дълго тук.

Двамата с Кинтана забързаха надолу по рампата към командния пункт. Операторът на радиолокатора седеше пред празен екран. Вдигна поглед към влизащите офицери и видя напрегнатите им лица.

— Вдигни антената — нареди му Клайст.

— Но всеки радиолокатор на кубинския бряг ще ни засече — възрази той.

— Вдигни я! — повтори рязко Клайст.

Една секция от горната палуба се раздели и на върха на една мачта се разгъна и издигна насочена антена, висока почти петнайсет метра. Долу шест чифта очи наблюдаваха как екранът мигна и светна.

— Какво търсим? — попита операторът.

— Двама от хората ни липсват — поясни Кинтана.

— Това са прекалено малки цели, за да бъдат изобразени на екрана.

— А ако извършим компютърно увеличение?

— Мога да опитам.

— Действай тогава.

След половин минута операторът поклати глава.

— В радиус от три километра няма нищо.

— Увеличи обсега до десет километра.

— Пак нищо.

— Петнайсет.

Операторът отмести поглед от екрана на локатора и насочи цялото си внимание в увеличеното компютърно изображение.

— А, ето. Виждам един мъничък обект. На четиринайсет километра югозападно, пеленг два-два-два градуса.

— Сигурно са се загубили — смънка Клайст.

— Само ако са слепци или пълни глупаци — поклати глава операторът. — Небето е ясно като кристал. И начинаещ бойскаут ще види къде е Северната звезда.

Кинтана и Клайст се изправиха и се загледаха, онемели от почуда. Никой от тях не беше способен да проумее напълно дали това, което чуха, е истина. Клайст пръв зададе неизбежния въпрос:

— Но защо? Защо умишлено са поели към Куба?