Циклопи

60.

6 ноември 1989

Северното крайбрежие на Куба

Пит и Джеси успяха да избягат от полезрението на една кубинска патрулираща лодка и вече се намираха на не повече от хиляда метра от кубинския бряг, когато акумулаторът на дашера се изтощи. Пит издърпа изпускателните пробки и докато малкият спортен плавателен съд се скриваше под повърхността и поемаше към дъното, двамата се хвърлиха във водата и заплуваха. Бойните ботуши на Пит бяха здраво стегнати около краката му и почти не пропускаха вода, но той не само затова не ги свали — знаеше, че ще са му особено необходими, когато стъпи на суша.

Водата беше приятно топла, вълните — ниски. На хоризонта в ранното утро, два часа преди слънцето, грееше четвърт луна. Светлината й помагаше на Пит да вижда Джеси по-добре. Тя се закашля, сякаш бе погълнала вода, но плуваше без видимо усилие.

— Как си с плуването по гръб? — попита я той.

— Справям се. — Тя изплю вода и продължи: — Бях трета в едно междущатско гимназиално състезание.

— Ти кой щат представляваше?

— Уайоминг.

— Не знаех, че Уайоминг разполага с плувен басейн.

— Много смешно!

— Има прилив, което е в наша полза, тъй че давай да го използваме, преди да почне да се оттегля.

— Скоро ще стане светло — отбеляза тя.

— Още една причина да побързаме да намерим прикритие.

— А акулите?

— Те не закусват преди шест часа — отвърна той нетърпеливо. — Хайде, давай, и без повече приказки.

Двамата се обърнаха по гръб и заплуваха с прости движения на ръцете и краката.

Прииждащите вълни ги изтласкваха със скорост около един възел и те напредваха с добро темпо. Джеси се оказа отлична плувкиня. Замахът на ръцете й съвпадаше с този на Пит и тя нито за миг не изоставаше от него. Вътрешно той се възхищаваше на издръжливостта й след всичко, което й бе минало през главата през последните шест дни, и й съчувстваше за болките и изтощението, които изпитваше в момента. Но не можеше да й позволи да се отпуска сега, поне докато не стигнеха брега и не намереха някое малко безопасно място.

Джеси не му даде никакво обяснение, задето го принуди да тръгне към Куба, а и той не я попита. Не беше нужно да е ясновидец, за да разбере, че тя има точно определена цел, надхвърляща границите на лудостта, и упорство, което й помагаше за изпълнението й. Пит можеше да я обезоръжи, ако бе преобърнал дашера по време на бързото спускане по ската на някоя вълна, но в същото време беше напълно сигурен, че тя нямаше да натисне спусъка, ако бе отказал да й се подчини.

Пит обаче неведнъж беше изпадал в подобно положение. „Любовта движи света“, припомни си той стих от песен. Само че той не изпитваше любов. Привличане — да, но не до главозамайване. Любопитството му надделя над чувствата. Никога нямаше да устои да не надникне през вратата на непознатото. Освен това го блазнеше и мисълта за съкровището Ла Дорада. Думите на Лебарон останаха недоизречени, но според Пит статуята трябва да се намира някъде в Куба. Единственото препятствие беше, че лесно можеше да бъде убит.

Той спря да плува и се гмурна право надолу. Напипа дъно, което по негова преценка беше на три метра. Докато се изтласкваше обратно нагоре, без да иска докосна крака на Джеси. Тя изписка, мислейки, че я напада нещо огромно с триъгълна перка, невиждащи очи и уста, на която само зъболекар би се възхитил.

— Тихо! — сряза я с приглушен дрезгав глас Пит. — Всеки патрул в радиус от километър ще те чуе.

— О, боже, ти ли си! — изстена тя, замаяна от страх.

— Говори тихо — прошепна той близо до ухото й. — Звукът се разнася лесно над водата. Сега ще починем малко и ще наблюдаваме дали няма някакво раздвижване.

Тя не продума, само го докосна леко по рамото в знак, че е разбрала. После продължиха да плуват още няколко минути, взирайки се в тъмнината. Слабата лунна светлина осветяваше брега на Куба, тясната ивица бял пясък и тъмните храсти отвъд нея. На около три километра вдясно от тях се движеха коли по път, който минаваше съвсем близо покрай брега. На десетина километра навътре от него ярки светлини разкриваха малък пристанищен град.

Пит не забеляза никакво движение. Направи знак на Джеси да го следва и продължи напред, без да отмества поглед от отсрещните светлини. Височините и формите, ъглите и очертанията ставаха все по-близки. След петдесет метра той спусна крак надолу и докосна пясък. Стъпи на дъното и водата му стигна до гърдите.

— Можеш да се изправиш — предупреди я тихо той.

След миг тя уморено прошепна:

— Слава богу, защото ръцете ми са като от олово.

— Щом стигнем до брега, ти ще полежиш да си починеш, а аз ще ида да поразузная наоколо.

— Моля те, бъди предпазлив.

— Не се безпокой — рече той и лицето му се озари от широка усмивка. — Вече му хванах цаката, нали това ми е второто стъпване на вражески бряг за една вечер.

— Говорил ли си някога по-сериозно?

— Само когато обстоятелствата го налагат. Като в момента например — дай ми оръжието си.

Тя не помръдна.

— Май го загубих.

— Май?

— Когато скочихме във водата…

— Ти го изпусна.

— Да, изпуснах го — повтори тя с невинно съжаление.

— Нямаш представа какво удоволствие е да се работи с теб! — иронизира я Пит, кипящ от гняв.

Двамата изминаха разстоянието до брега в мълчание, докато леките вълни изчезнаха и дълбочината стана само няколко десетки сантиметра. Пит направи знак на Джеси да остане на място и самият той се отпусна неподвижен на повърхността на водата. После, без да каже дума, скочи на крака, притича по пясъка и изчезна в храстите.

Джеси едва съумяваше да се задържи на повърхността. Цялото й тяло се бе сковало от изтощение, но тя с облекчение почувства, че болката от синините, причинени от ръцете на Фос Глай, постепенно стихваше. Водата нежно обливаше леко облеченото й тяло и това й действаше успокоително.

В следващия миг тя застина от ужас, пръстите й се забиха в мокрия пясък, сърцето й се качи в гърлото.

Един от храстите се размърда. На десет-дванайсет метра встрани от нея от сянката се отдели тъмна фигура и тръгна по брега, точно покрай ръба на водата.

Не беше Пит.

Бледата светлина от луната освети фигура в униформа, с оръжие през рамо. Джеси лежеше като парализирана, съзнавайки напълно безпомощността си. Тя притисна тяло в пясъка и сантиметър по сантиметър започна да се изхлузва към дълбокото в напразен опит да стане по-незабележима.

Изведнъж лъч от фенерче проряза тъмнината и заигра по брега досами ръба на водата. Кубинският патрул обхождаше с лъча пътя пред себе си, докато вървеше към Джеси, и внимателно оглеждаше пясъка. Вцепенена от ужас, Джеси разбра, че той търси стъпки. Изведнъж изпита силен гняв към Пит, задето я заряза и остави отпечатъци от стъпките си, които водеха право към нея.

Кубинецът се приближи на десет метра от нея и щеше да види очертанията на горната половина на тялото й, ако се беше обърнал право в нейната посока. Но лъчът спря да се движи и се закова върху стъпките, оставени от Пит, когато побягна навътре към сушата. Патрулът се извъртя надясно и клекна, насочвайки фенерчето си право към храстите. После, по необяснима причина, се обърна обратно и лъчът освети Джеси с цялата си сила. Светлината я заслепи.

За секунда кубинецът я загледа втрещен, после свободната му ръка вдигна автоматичното оръжие, което висеше от рамото му и насочи цевта право към Джеси. Тя беше толкова изплашена, че не можа дори да гъкне и само стисна здраво очи, сякаш така щеше да прогони ужаса и удара на куршума.

Тогава чу слаб, тъп удар, последван от проточен стон. Изстрели не проехтяха. Настъпи странна тишина, после почувства, че ослепителната светлина угасна. Отвори очи и видя с неясен поглед чифт крака, затънали до глезените във водата, а през тях — неподвижното тяло на кубинския патрул, проснато на пясъка.

Пит се наведе и внимателно изправи Джеси на крака. Заглади назад мократа й коса и рече:

— Изглежда, че не мога за миг да обърна гръб, без да ти навлека неприятност.

— Помислих, че съм мъртва — промълви тя и ударите на сърцето й постепенно забавиха ритъм.

— Навярно такава мисъл ти е минавала най-малко десет пъти, откакто напуснахме Кий Уест.

— Иска се време, за да свикнеш със страха от смъртта.

Пит взе фенерчето от ръката на кубинеца и започна да съблича униформата му.

— За щастие този негодник е нисък почти колкото теб. Вероятно ще плуваш в ботушите му, но по-добре е да са ти по-големи, отколкото да те стискат.

— Мъртъв ли е?

— Получи малка вдлъбнатина от камък в черепа. След няколко часа ще се свести.

Джеси сбърчи нос, когато я лъхна миризмата на униформата.

— Май че никога не е помирисвал баня.

— Изплакни я в морето и я навлечи мокра — подкани я той. — И побързай, нямаме време да си играем на модно ревю. Часовият на следващия пост ще има да се чуди защо никой не идва да му предаде дежурството и скоро ще довтаса тук с помощник-началника на караула.

Пет минути по-късно Джеси беше вече с подгизналата униформа на охраната на кубинските въоръжени сили. Пит се оказа прав — ботушите бяха с два номера по-големи. Тя събра мократа си коса и я напъха под баретата. Обърна се и видя, че Пит излиза от храстите, нарамил оръжието на кубинеца и с едно палмово листо в ръка.

— Какво направи с него? — попита го тя.

— Скрих го под един храст по-навътре от брега. — В гласа на Пит се прокрадваха нотки на нетърпение. Той посочи към един тъничък лъч светлина на около осемстотин метра по брега. — Ето ги, идват. Хайде да вървим, нямаме време за празни приказки.

Той грубо я избута към дърветата и тръгна след нея заднешком, като заличаваше стъпките им с палмовото листо. След около седемдесет метра хвърли листото и двамата забързаха през гъстите шубраци, за да увеличат колкото се може повече разстоянието между тях и брега, преди да е съмнало.

Бяха изминали към осем километра, когато черното източно небе започна да избледнява и да става оранжево. От чезнещия мрак пред тях изникна поле със захарна тръстика и те тръгнаха по пътя край него, който ги заведе до павирано шосе с две платна. Продължиха по банкета и видеха ли фарове на приближаваща се кола или товарен автомобил, бързо се шмугваха в храстите. По едно време Пит забеляза, че Джеси започна да забавя ход, дишането й се учести. Той спря, покри с носна кърпа фенерчето и го насочи в лицето й. И без да е спортен лекар, веднага разбра, че е пребита от умора. Хвана я през кръста и я придържаше, докато стигнаха до ръба на стръмен склон на малко дефиле.

— Поеми си дъх, аз ей сега се връщам.

Той се спусна по склона в сухото корито на поток, което криволичеше около нисък хълм. От него стърчаха големи скални блокове и ниски борове. Мина под шосето през една бетонна тръба с диаметър деветдесет сантиметра, която продължаваше към оградено пасище от другата страна. Изкачи се обратно на пътя, хвана Джеси за ръка и я повлече надолу към каменистото дъно на дефилето. Светна фенерчето и освети вътрешността на отводнителната тръба.

— Това е единствената свободна стая в града — подхвърли той с възможно най-бодрия при тези обстоятелства глас.

Заобленото дъно на тръбата бе запълнено с петсантиметров пласт мек пясък и макар да нямаше други удобства, за Пит това беше по-безопасно място от всяко друго, което си бе представял.

Двамата успяха да си намерят удобно положение в ограниченото тъмно пространство. Пит остави оръжието и фенерчето до себе си и едва тогава се отпусна.

— Е, мадам — заговори той и думите му отекнаха в тръбата. — Мисля, че дойде време да ми разкажеш какво, по дяволите, правим тук.

Но Джеси не му отговори.

Без да обръща внимание на влажната и неудобна униформа, нито дори на болките в краката и ставите си, тя се беше свила на кълбо и вече спеше дълбоко.

61.

— Мъртви ли? Всички са мъртви? — повтори гневно шефът на Кремъл. — Добре ли чух, че целият обект е разрушен и няма нито един оцелял?

Полевой кимна тежко.

— Капитанът на подводницата и командващият охранителните части полковник, които бяха пратени на брега да огледат мястото, съобщиха, че не са открили жив човек. Намерили са трупа на моя заместник — Лев Майски, но от генерал Великов няма и следа.

— Липсват ли тайните кодове и документи?

Полевой нямаше намерение да си слага главата на гилотината и да поема отговорността за провал в разузнаването. И без това беше на косъм да изгуби високия си пост и бързо да стане забравен чиновник, отговарящ за трудов лагер.

— Всички секретни данни са били унищожени от персонала на Великов, преди да загинат, сражавайки се до последен дъх.

Антонов повярва на лъжата.

— ЦРУ — рече той замислен, — само ЦРУ стои зад тази гнусна провокация.

— Не мисля, че в случая можем да подозираме ЦРУ. Предварителните данни сочат към действия от страна на кубинците.

— Не е възможно — възрази рязко Антонов. — Нашите приятели сред военното обкръжение на Кастро щяха своевременно да ни предупредят за всеки план за нападение над острова. Освен това такава смела и добре измислена операция далеч надхвърля латинския ум.

— Възможно е, но най-добрите ни разузнаватели не вярват, че ЦРУ има и най-малката представа за съществуването на наш подслушвателен център на Кайо Санта Мария. Не сме открили никакви следи от наблюдение. ЦРУ е добро като управление, но хората му не са богове. Те не са в състояние да обмислят, планират и извършат нападения в порядъка на няколкото часа от момента, в който космическата совалка се отдели от станцията до внезапното й отклонение от програмирания от нас летателен маршрут до Куба.

— Значи и совалката изпуснахме, така ли?

— Подслушването ни на командния космически център „Джонсън“ разкри, че тя се е приземила благополучно на Кий Уест.

— Заедно с американските лунни колонизатори — добави бездушно Антонов.

— Да, те са били на борда й.

Антонов беше толкова разярен, че за няколко секунди остана безмълвен, със стиснати зъби, загледан без да мига в празното пространство.

— Как са го постигнали? — заговори той бавно най-накрая. — Как са успели да спасят безценната си космическа совалка в последния момент?

— Само по щастлива случайност — отвърна Полевой, следвайки обичайната комунистическа догма да се хвърля вината другаде. — Спасили са си главите благодарение на непочтената намеса на братята Кастро.

Антонов заби поглед в Полевой.

— Вие сам често ми напомняте, другарю директор, че братята Кастро не могат да отидат и до тоалетната, без КГБ да не узнае колко точно квадратни сантиметра тоалетна хартия са изхабили. Кажете ми тогава, как тъй изведнъж са се промъкнали в спалнята на президента на Съединените щати, без агентите ви да са научили за това.

Полевой сам бе паднал в капана и сега се опита да се измъкне оттам, като измести темата на разговора.

— Операцията „Ром с кола“ е все още в действие. Може и да ни изиграха с космическата совалка и с богатия източник на научни данни, но това е приемлива загуба в сравнение с тоталното завладяване на Куба.

Антонов обмисли думите на Полевой и се хвана на въдицата.

— Имам известни съмнения. Без Великов, шансовете за успех на операцията се свеждат до половина.

— Присъствието на генерала за осъществяването на „Ром с кола“ вече не е решаващо. Корабът ще пристигне в пристанището на Хавана утре вечер, а речта на Кастро е определена за сутринта на другия ден. Слуховете за нов заговор на ЦРУ да убие Кастро вече са плъзнали из целия западен свят и ние сме приготвили доказателство, сочещо участието на Америка. Остава само да се натисне бутонът.

— Уведомени ли са нашите хора в Хавана и Сантяго?

— Готови са да предприемат действия и да сформират ново правителство веднага след като бъде потвърдено убийството.

— А кой ще бъде следващият водач?

— Алисия Кордеро.

Антонов зяпна с уста.

— Жена?! Казвате ми, че жена ще застане начело на Куба след смъртта на Кастро?!

— Това е най-добрият избор — заяви твърдо Полевой. — Тя е секретар на Централния комитет и секретар на Държавния съвет. Най-важното е, че е близка довереница на Фидел и народът я издига в култ заради успеха на семейната й икономическа програма и пламенното й ораторство. По обаяние и способност да увлича масите не отстъпва на Фидел. Лоялността й към Съветския съюз не подлежи на съмнение, а освен това тя ще има и подкрепата на цялата кубинска армия.

— Която работи за нас.

— По-точно, която ни принадлежи — поправи го Полевой.

— Значи всичко това е уредено.

— Да, другарю Антонов.

— А после? — настоятелно го подкани Антонов.

— После идва ред на Никарагуа, Перу, Чили и… да, на Аржентина — отвърна Полевой, въодушевен, че са дошли на темата му. — Край на безразборните революции, край на проклетите партизански движения! Ние внедряваме наши хора в правителствата им и тихомълком ги подкопаваме отвътре, като внимаваме да не раздухаме враждебността на Съединените щати. Когато те най-сетне разберат какво става, ще е вече много късно. Южна и Централна Америка ще са станали солиден придатък към Съветския съюз.

— А не включвате ли и партията? — попита някак обиден Антонов. — Забравихте ли славата на нашето комунистическо наследство, Полевой?

— Партията е основата, на която градим всичко. Но ние не можем повече да се обвързваме с една отживяла марксистка философия, за която трябваше да минат сто години, за да се докаже колко е неприложима. Само десет години ни делят от двайсет и първия век. Денят на трезвия реализъм е днес. Ще цитирам думите ви, другарю президент: „Аз виждам новата ера на социализма, която ще заличи омразната капиталистическа напаст от лицето на земята“. Куба е първата стъпка към изпълнението на вашата мечта за световно общество, доминирано от Кремъл.

— Но Фидел Кастро е пречка по този наш път.

— Да — отвърна Полевой със зловеща усмивка, — но за не повече от четирийсет и осем часа.

„Еър Форс 1“ излетя от военновъздушната база „Андрюс“ и пое на юг над историческите хълмове на Вирджиния. Небето в ранното утро беше ясно и синьо, само тук-там се виждаха малки бели облачета. Полковникът, който бе пилотирал реактивния боинг за три президента, набра височина 10 000 метра и съобщи по вътрешната уредба часа на кацане на Кейп Канаверал.

— Ще закусим ли, господа? — попита президентът и посочи малкия, наскоро преоборудван отсек за хранене. Съпругата му бе купила абажур от „Тифани“ за лампата над красивата маса, който внасяше приятна домашна атмосфера. — Камбузът ни предлага и шампанско, ако някой иска да празнува.

— Аз не бих отказал чаша силно кафе — каза Мартин Броган, след като седна и извади една папка от коженото си куфарче.

Дан Фосет зае мястото до него, а Дъглас Оутс седна срещу тях, до президента. Сержант с бяла военна униформа им поднесе любимия на президента сок от гуава и кафе. Всеки от четиримата му каза поръчката си и се отпусна в очакване на президента да подхване разговора.

— Е — усмихна се той, — имаме доста работа да свършим, преди да кацнем на Канаверал и да поднесем поздравленията си. Така че, да почваме. Дан, запознай ни с положението на „Гетисбърг“ и с лунните колонизатори.

— Цяла сутрин поддържах връзка с хората от НАСА — заговори Фосет с вълнение в гласа. — Както вече знаем, Дейв Джъргънс приземи на косъм совалката на Кий Уест. Забележително постижение, като се има предвид, че военноморското летище бе затворено за въздушно и автомобилно движение. Порталите и оградата имаха подсилена охрана от морски пехотинци. Президентът бе наложил временно информационно затъмнение по случая, преди да оповести съществуването на новата лунна база.

— Репортерите сигурно ще надигнат вой до небето — вметна Оутс, — настоявайки да узнаят защо совалката се е приземила не на предварително оповестените място и време.

— То се знае.

— Кога възнамерявате да направите съобщението?

— След два дни — отвърна президентът. — Трябва ни време, за да систематизираме резултатите и да дадем някои инструкции на Стайнмец и хората му, преди да ги предадем в ръцете на медиите.

— Ако се забавим много — каза Фосет, — някой от пресцентъра на Белия дом може да надуши нещо.

— Къде са сега лунните колонизатори?

— Подложени са на прегледи в медицинската лаборатория на космическия команден център „Кенеди“ — отвърна Фосет. — Закараха ги със самолет заедно с екипажа на Джъргънс малко след като „Гетисбърг“ кацна на Кий Уест.

Броган погледна към Оутс.

— Има ли някакви новини от Кремъл?

— Засега — пълно мълчание.

— Интересно, как ли ще реагират там на случилото се.

— Антонов е хитра лисица — каза президентът. — Той ще се въздържи да ни обвини публично за убийството на техните космонавти за сметка на поверителни разговори с нас, в които ще поиска обезщетение във формата на подялба на научните данни.

— А вие ще приемете ли това?

— Президентът е морално задължен да приеме — побърза да отговори Оутс.

Броган не скри изумлението си, както и Фосет.

— Но това не е политически въпрос — възрази тихо Броган. — Никъде не пише, че трябва да издаваме тайни, жизненоважни за националната ни отбрана.

— Този път ние минаваме за негодници, а не руснаците — не отстъпи Оутс. — А тъкмо сме на път да подпишем САЛТ IV за прекратяване на разположението на ядрени ракети в бъдеще. Ако президентът подмине предложението на Антонов, преговарящите руснаци ще станат от масата и ще предприемат една от известните си разходки само часове преди подписването на договора.

— Може и да си прав — обади се Фосет, — но никой, свързан с колонията Джърси не е отдавал силите си цели две десетилетия, за да даде резултатите от труда си на Кремъл.

Президентът следеше размяната на мнения, без да се намесва. Но сега вдигна ръка, за да прекрати спора.

— Господа, съвсем нямам намерение да „разпродавам магазина“. Но ние имаме такова огромно богатство от информация, че спокойно можем да я поделим с руснаците и останалия свят в интерес на човечеството. Медицинските открития, геоложките и астрономически данни трябва да се разменят свободно. Но бъдете спокойни. Аз няма да направя компромис с нашите космически и отбранителни програми. Тази област ще остане единствено в наши ръце. Ясно ли се изразих?

В отсека за хранене настъпи мълчание, което се удължи и от появилия се стюард. Той поднесе три чинии с горещи порции шунка с яйца и палачинки, напълни отново чашите с кафе и напусна помещението. Тогава президентът въздъхна и погледна към Броган.

— Нищо ли няма да хапнеш, Мартин?

— Обикновено не закусвам. Обядът е яденето на деня ми.

— Не знаеш какво пропускаш. Палачинките са толкова леки и пухкави.

— Не, благодаря. Кафето ми е достатъчно.

— Тогава, докато останалите омитаме чиниите си, защо не ни запознаеш с операцията на Кайо Санта Мария.

Броган отпи глътка кафе, отвори папката си и предаде сбито съдържанието й.

— В два часа тази сутрин на острова е слязъл специален ударен отряд под командването на полковник Рамон Клайст и воден от майор Анджело Кинтана. В четири и трийсет съветският обект за радиозаглушаване и подслушване, включително антената му, са разрушени и персоналът избит. Операцията е била извършена съвсем навреме, тъй като последното радиосъобщение е предупредило „Гетисбърг“ за отклонението й само минути преди да предприеме кацане на кубинска земя.

— Кой е направил предупреждението? — прекъсна го Фосет.

Броган хвърли поглед над масата и се усмихна.

— Представил се е с името Дърк Пит.

— Боже господи, този човек е навсякъде! — възкликна президентът.

— Джеси Лебарон и двамата от НЮМА са били спасени — продължи Броган. — Реймънд Лебарон е бил убит.

— Това потвърдено ли е? — попита президентът и лицето му помръкна.

— Да, сър, потвърдено е.

— Много жалко. Той заслужаваше признание за заслугите си към колонията Джърси.

— Въпреки това мисията е минала изключително успешно — каза тихо Броган. — Майор Кинтана намерил богатство от разузнавателни материали, както и последните съветски кодове. Те пристигнаха преди час. Анализаторите в Лангли вече ги пресяват.

— Ред е на поздравленията — каза президентът. — Твоите хора са направили голям удар.

— Няма да бързате с похвалите, господин президент, като чуете цялата история.

— Добре, Мартин, продължавай.

— Дърк Пит и Джеси Лебарон… — Броган млъкна и безпомощно сви рамене — не са се върнали на подводницата заедно с майор Кинтана и хората му.

— Какво, да не са убити и те като Реймънд Лебарон?

— Не, сър. Тръгнали са с другите, но по пътя са се отклонили и са поели към Куба.

— Куба? — повтори президентът едва чуто. Хвърли поглед към Оутс и Фосет, който опули очи срещу него. — Милостиви боже, Джеси ще се опита да предаде нашия отговор за предложения от Кастро американско-кубински договор.

— Възможно ли е тя да се свърже по някакъв начин с Кастро? — поинтересува се Фосет.

Броган поклати глава в знак на съмнение.

— Островът гъмжи от охрана, от полицейски и военни отряди, които проверяват всеки километър от пътищата. Само за час ще бъдат арестувани, ако предположим, че са се промъкнали през патрулите на брега.

— Може пък Пит да извади късмет — смотолеви под носа си Фосет.

— Не вярвам — каза мрачно президентът. — Той вече използва целия си късмет.

В един малък кабинет в главната квартира на ЦРУ в Лангли Боб Торнбърг, шеф на отдела за анализи на документи, седеше с кръстосани върху бюрото си крака и четеше папка с материали, донесени от Сан Салвадор. Той изпусна облак синкав дим от лулата си и продължи да превежда руския текст.

Прегледа набързо три папки и взе четвърта. Надписът й го заинтригува. Звучеше съвсем по американски. Беше тайна операция с наименование на смесена напитка. Той я прехвърли до края и онемя. После остави лулата в пепелника, свали краката си и започна да чете съдържанието внимателно, изречение по изречение, като междувременно си водеше бележки в бележник с жълти страници.

След близо два часа Торнбърг вдигна телефона и набра вътрешен номер. Обади се женски глас.

— Айлийн, тук е Боб Торнбърг. Там ли е Хенри? — поинтересува се той за заместник-директора.

— Говори по другия телефон.

— Кажи му веднага да ми се обади, спешно е.

— Ще му кажа.

Торнбърг прегледа бележките си и започна да препрочита за пети път съдържанието на папката, когато телефонът му иззвъня. Той въздъхна и вдигна слушалката.

— Боб, Хенри е. Какво има?

— Можем ли да се срещнем веднага? В момента проучвам част от разузнавателни данни, доставени от Кайо Санта Мария.

— Имали нещо ценно?

— По-скоро е нещо като бомба.

— Ще ми намекнеш ли за какво става дума?

— За Фидел Кастро.

— Сега пък какво е скроил?

— Нищо. Предвидено е вдругиден да умре.

62.

Пит се събуди и първо погледна часовника си. Часът беше 12:18. Чувстваше се ободрен, в добро настроение, дори изпълнен с оптимизъм.

Когато обаче се замисли, дойде до заключението, че бъдещето му съвсем не е розово. Нямаше нито кубинска валута, нито документи за самоличност. Намираше се в комунистическа страна без никаква приятелска връзка или извинение за пребиваването си тук. А и с тази униформа… Щеше да го припише на късмета си, ако изкараше деня, без да бъде разстрелян като шпионин.

Протегна се и побутна Джеси за рамото. После изпълзя от отводнителната тръба, огледа внимателно района и започна да прави гимнастика, за да раздвижи схванатите си мускули.

Джеси отвори очи и бавно се събуди от дълбокия си, здрав сън, осъзнавайки постепенно къде се намира. Протегна ръце и крака като котка и изстена леко от болка, но се благодари, че именно от нея съзнанието й се размърда.

Първите й мисли бяха за глупости — кого да покани на следващия си прием, да обсъди с готвача си какво да бъде менюто, да напомни на градинаря да подстриже храстите от двете страни на пътеката. Но в следващия миг пред очите й изплуваха спомени за съпруга й. Запита се как е възможно да е работила и живяла цели двайсет години с него и още да не е в състояние да се пребори с вътрешните си настроения. Тя повече от всеки друг виждаше Реймънд Лебарон просто като човек, по-добър или по-лош в сравнение с другите, който можеше да проявява съчувствие, дребнавост, остроумие или безскрупулност в съответния момент.

Затвори очи и силно ги стисна, за да прогони спомена за смъртта му. Мисли за нещо друго или за другиго, заповяда си тя. Мисли как да оцелееш през следващите няколко дни. Мисли за… Дърк Пит.

Кой всъщност е той, запита се Джеси, що за човек е? Обърна глава към отвора на тръбата и докато го гледаше как се навежда и извива тялото си, за първи път от запознанството им изпита сексуално привличане към него. Но това е нелепо, смъмри се тя, та той е най-малко петнайсет години по-млад от мен. Освен това нито веднъж не е проявявал интерес към мен като към желана жена, никога не е намеквал или правил опит дори за флирт. Тя заключи, че Пит е загадка, че е от типа мъже, които се харесват на жените, дава вид, че води безгрижен живот, но никога не би се оставил да бъде впримчен или завладян от някоя жена.

Джеси мигом се върна в действителността, когато Пит се наведе пред отвора на тръбата и й се усмихна.

— Как се чувстваш?

Тя притеснено извърна поглед настрани.

— Като пребита, но съм готова да посрещна деня.

— Съжалявам, че закуската още не е пристигнала — продължи той с глух глас през тръбата. — Много се бавят тия от румсървиса.

— Душата си давам за чаша кафе.

— Според една табела, която зърнах на няколко метра край пътя, намираме се на десет километра до населено място.

— Колко е часът?

— Един без двайсет.

— Ами то половината ден се е изнизал — рече тя и изправяйки се на четири крака, залази към светлината. — Трябва да потегляме.

— Остани там, където си.

— Защо?

Пит не отговори, влезе навътре в тръбата и седна до нея. Нежно обгърна лицето й с ръце и я целуна по устата.

Джеси разшири очи от почуда, после му върна целувката със страст. След един продължителен миг той я отдели от себе си. Тя остана в очакване, но Пит не предприе нищо повече — просто седеше и я гледаше в очите.

— Желая те — промълви тя.

— Добре.

— Сега.

Той я притегли отново към себе си и пак я целуна. После я пусна и рече:

— Всяко нещо по реда си.

— Кое е първото например? — изгледа го тя с наскърбен, но любопитен поглед.

— Първото например е защо ме отвлече в Куба?

— Много подходящо време за подобен въпрос, няма що!

— Освен това обикновено не си падам по любовни игри в отводнителна тръба.

— Какво искаш да знаеш?

— Всичко.

— Ами ако не ти кажа?

Той се разсмя.

— Ще си стиснем ръце и… всеки по пътя си.

Тя постоя известно време облегната на стената на тръбата, размишлявайки колко далеч може да стигне без него. Вероятно не по-далеч от следващия град, от първия срещнат подозрителен полицай или патрул. Пит беше изключително находчив човек. Неведнъж го бе доказвал. Не биваше да пренебрегва факта, че тя има повече нужда от него, отколкото той от нея.

Потърси подходящите думи, за да започне със смислено предисловие. Най-накрая се отказа и изтърси направо:

— Президентът ме изпрати да се срещна с Фидел Кастро.

Зелените му очи я огледаха с откровено любопитство.

— Това е добро начало. Искам да чуя останалото.

Джеси пое дълбоко въздух и продължи. Разказа му за договора, предложен от Кастро, и за необикновения начин, по който го е пратил, за да се изплъзне от зорките очи на съветското разузнаване.

Описа му тайната си среща с президента след неочакваното завръщане на „Проспъртиър“ и как той поискал от нея да предаде на Кастро отговора му, като й предложил да предприеме полет с дирижабъла по следите на съпруга й — прикритие, за което Кастро е бил уведомен.

Призна му, че си е послужила с измама, за да наеме него, Джордино и Гън и го помоли да й прости, задето планът се провалил поради неочакваното нападение от страна на кубинския хеликоптер. И накрая му каза, че генерал Великов е заподозрял истинската цел за попадането й в Куба и искал да изтръгне признанията й чрез мъченията на Фос Глай.

Пит изслуша разказа й, без да прави никакъв коментар.

Отговорът му я плашеше до смърт. Опасяваше се какво ще й каже или направи сега, след като научи как е бил използван, лъган и подвеждан, как е бил измъчван и на няколко пъти за малко не беше убит, изпълнявайки мисия, за чиято цел не знаеше нищо. Мина й през ума, че той е в пълното си право да я удуши.

Но тъй като не знаеше какво друго да каже, завърши с една дума:

— Съжалявам.

Пит не я удуши. Протегна ръка, която тя сграбчи и той я притегни към себе си.

— Значи през цялото време си ме мамила.

Господи, тия зелени очи! Идеше й да се гмурне в тях.

— Не мога да те виня, че ми се сърдиш.

Той я прегърна и известно време не продума.

— Е? — подкани го тя.

— Какво?

— Няма ли да кажеш нещо? — попита тя плахо. — Не кипиш ли поне вътрешно от гняв?

Той разкопча куртката й и леко я погали по гърдите.

— Имаш късмет, че не съм от хората, които държат карез.

После двамата се любиха под шума на автомобилното движение по шосето над тях.

Невероятно спокойствие изпълваше Джеси. Това чувство не я напусна нито за миг през последния час, докато вървяха открито по банкета на пътя. Действаше й като упойка, притъпяваше страха й и в същото време подсилваше увереността й. Пит бе приел разказа й и се бе съгласил да й помогне да стигне до Кастро. И сега той вървеше през вътрешността на Куба, сякаш беше негова собственост, а тя се чувстваше сигурна и приятно възбудена до него след интимността им.

Пит откъсна няколко плода манго, един ананас и два полуузрели домата, които изядоха, без да спират. Подминаха ги няколко автомобила, предимно открити камиони, натоварени със захарна тръстика и цитрусови плодове. От време на време профучаваше и военна кола с войници. Джеси се напрягаше и навеждаше глава към здраво вързаните си ботуши, а Пит пък вдигаше пушката си високо и извикваше:

— Saludos amigos!18

— Добре че не те чуват ясно — подметна тя.

— Защо? — попита той с престорено възмущение.

— Испанският ти е ужасен.

— Винаги ми е помагал по време на кучешки надбягвания в Мексико.

— Тук няма да мине. По-добре ме остави аз да говоря.

— Мислиш, че говориш испански по-добре от мен ли?

— Говоря като местен жител. Освен това мога свободно да го превеждам на руски, френски и немски.

— Ти непрекъснато ме удивляваш с талантите си — призна искрено Пит. — Великов разбра ли, че знаеш руски?

— Ако беше разбрал, всички щяхме да сме мъртви.

Пит понечи да каже нещо, но изведнъж посочи напред. Те вървяха покрай завой и той сочеше към спряла до пътя кола. Капакът на двигателя беше вдигнат и някакъв човек се бе навел над калника и главата и раменете му не се виждаха.

Джеси спря, но Пит я хвана за ръка и я дръпна да върви.

— Ще трябва да се справиш — каза й той тихо. — Само не се плаши. И двамата сме във военни униформи, моята е на елитен специален отряд.

— Какво трябва да кажа?

— Измисли нещо. Това може да се окаже възможност да продължим с кола.

Преди Джеси да възрази, шофьорът чу стъпките им по чакъла и погледна към тях. Беше нисък човек на около петдесет години, с гъста черна коса и тъмна кожа. Не носеше риза, само къси панталони и сандали. Военните униформи се срещаха толкова често в Куба, че не му направиха никакво впечатление. Той се усмихна широко и поздрави:

— Hola!

— С двигателя ли сте го закъсали? — попита го Джеси на испански.

— За трети път този месец — сви той безпомощно рамене. — Сега просто спря.

— Знаете ли причината?

Той й показа късо парче електрически проводник, което бе изгнило на три различни места и едва се държеше на изолационната си обвивка.

— Свързва бобината с разпределителя.

— Ами трябва да го смените с нов.

Той я изгледа подозрително.

— Части за толкова стари коли изобщо не се намират. Нима не знаете?

Джеси осъзна грешката си, усмихна се мило и бързо заговори:

— Ами нали съм жена, какво разбирам от коли.

— Е, да — усмихна се той любезно и добави: — При това хубава жена.

Пит почти не обръщаше внимание на разговора. Обикаляше колата и я изучаваше. По едно време се наведе и хвърли поглед и на двигателя. После отстъпи крачка назад.

— Шевролет, петдесет и седма — с възхищение каза той на английски. — Адски добър автомобил. Питай го дали има нож и малко изолирбанд.

Долната челюст на Джеси увисна от изумление.

Шофьорът го изгледа колебливо, не знаеше как да постъпи.

После заговори на развален английски.

— Ти не говори испански?

— Не, но какво от това? — отвърна гръмогласно Пит. — Ей, не си ли виждал ирландец досега?

— Защо ирландец носи кубинска униформа?

— Майор Пади О’Хара от Ирландската републиканска армия, назначен за съветник в запасната ви армия.

Лицето на кубинеца грейна като осветено от светкавица на фотоапарат и на Пит му стана драго, че направи огромно впечатление на мъжа.

— Ерберто Фигуероа — представи се той и подаде ръка. — Учих английски много отдавна, когато американците бяха тук.

Пит се ръкува и кимна към Джеси.

— Това е полковник Мария Лопес, моя помощничка и преводачка.

Фигуероа наведе глава и забеляза венчалната халка на Джеси.

— Приятно ми е, сеньора Лопес. — Той се обърна към Пит. — Тя разбира английски?

— Малко — отвърна Пит. — А сега, ако ми дадеш нож и малко изолирбанд, мисля, че мога да ти помогна.

— Разбира се, разбира се. — Фигуероа извади едно джобно ножче от жабката на колата и намери малка ролка изолационна лента в кутията за инструменти в багажника.

Пит се наведе над двигателя, отряза няколко излишни дължини от електрическия проводник за свещите и ги снади. После повтори същото и с повредените парчета и получи здрав проводник с необходимата дължина от бобината до разпределителя.

— Така, я опитай сега.

Фигуероа завъртя ключа и мощният осемцилиндров V-образен двигател се закашля веднъж, два пъти и забоботи равномерно.

— Великолепно! — възкликна на испански Фигуероа, после продължи на английски. — Искате ли да ви кача?

— За къде си?

— За Хавана. Там живея. Съпругът на сестра ми почина тук, в Нуевитас. Дойдох да й помогна за погребението. Сега се връщам у дома.

Пит кимна на Джеси — днес беше щастливият им ден. Той се опита да си представи очертанията на Куба и правилно прецени, че Хавана се намира на не повече от триста и двайсет километра на север, измерено по въздуха, и около петстотин — по шосе.

Той седна до шофьора, а Джеси се качи отзад.

— Много сме ти благодарни, Ерберто. На моята кола пък се проби маслената помпа и ме остави на три километра оттук. Ние сме тръгнали към тренировъчния лагер на изток от Хавана. Ако ни оставиш пред Военното министерство, ще се погрижа да ти се плати за любезността.

Джеси отново опули очи и загледа Пит с класическия израз на отвращение. Той беше сигурен, че наум тя го нарича „самонадеян гадняр“.

— Вашият лош късмет е мой добър късмет — отвърна Фигуероа, зарадван, че ще изкара допълнително някое и друго песо.

Колата изхвърли няколко камъчета чакъл, когато стъпи на асфалта и след смяната на скоростите се установи на обичайните 100 километра в час. Двигателят работеше гладко, но каросерията тракаше на няколко места, а през проядения под навлизаше дима от изгорелите газове.

Пит погледна Джеси в огледалото за задно виждане. Тя изглеждаше напрегната и неспокойна. Пит определено се чувстваше доволен. За миг страстта му към стари коли пропъди всички мисли за предстоящите опасности.

— На колко километра е? — попита той.

— Над шестстотин и осемдесет хиляди — отвърна кубинецът.

— Ама още тегли добре.

— Ако някой ден янките вдигнат това ембарго, може би ще мога да си купя резервни части и да продължа да я карам. Но тя не може да е вечна.

— Имаш ли си неприятности с постовете?

— Ами! Само им махвам и продължавам!

— Сигурно си известен човек. С какво се занимаваш в Хавана?

Фигуероа се разсмя.

— Шофьор съм на такси.

Пит не се опита да потисне усмивката си. Това надмина всичките му очаквания. Облегна се назад и се отпусна, наслаждавайки се на пейзажа като турист. Опита да насочи вниманието си към тайнственото съкровище Ла Дорада на Лебарон, но мислите му се помрачиха от угризение на съвестта.

Знаеше, че по някое време, някъде по пътя може би щеше да се наложи да вземе малкото пари, които Фигуероа имаше в колата си. Пит се надяваше да не стигне дотам, че да трябва дори да убие дружелюбния човечец.

63.

Президентът се върна от космическия център в Хюстън късно вечерта и се качи право в Овалния кабинет на Белия дом. След като проведе тайна среща със Стайнмец и лунните колонизатори и изслуша ентусиазираните доклади върху проучванията им, настроението му се повиши. Дори не помисли за сън, когато влезе сам в кабинета си, обзет от въодушевлението да състави план за осъществяването на нови космически цели.

Седна зад голямото си писалище и отвори долното чекмедже, откъдето извади орехова кутия за пури с овлажнител и взе една пура. Махна целофана й, загледа се в плътно навитите тъмнокафяви листа и вдъхна силния им аромат. Това бяха най-хубавите пури, произвеждани в Куба — „Монтекристо“, но забранени да се внасят в Америка поради ембаргото над кубински стоки.

Президентът разчиташе на свой доверен съученик още от колежа да му доставя контрабандно по една кутия всеки месец. Дори жена му и най-близките му помощници не знаеха за тайния му склад. Той подряза единия край на пурата и равномерно запали другия, като се запита — за кой ли път — какъв ли вой щеше да надигне обществеността, ако научеше за тайната му и донякъде незаконна привилегия.

Но точно тази вечер той не даваше пукната пара за това. Беше на върха на успеха. Икономиката беше стабилизирана и Конгресът най-сетне реши да приеме съкращенията на бюджета и данъчния закон. Международната сцена се намираше в период на изчакване, макар и временно, а рейтингът му се бе покачил с пет пункта. И ето че сега той беше на път да извлече политически дивиденти от предвиждането на предшественика си, както направи Никсън след успеха на програмата „Аполо“. Изумителният успех на лунната колония щеше да се яви кулминационната точка в управлението му.

Следващата му стъпка беше да си спечели добро име в отношенията с Латинска Америка. Кастро беше открехнал вратата с предложението си за договор. Сега, ако президентът можеше да прекрачи прага преди вратата да се е затръшнала отново, имаше изгледи да успее да неутрализира марксическото влияние в страните на Латинска Америка.

За момента тези изгледи бяха доста смътни. Съществуваше вероятност Пит и Джеси Лебарон да са или убити, или арестувани. А ако още не е станало едно от двете, само часове ги делеше от неизбежното. Единственият начин на действие беше да изпрати някой друг да се промъкне нелегално в Куба и да осъществи връзка с Кастро.

Вътрешната разговорна уредба звънна.

— Да?

— Извинете, че ви безпокоя, господин президент — разнесе се гласът на телефонистката на Белия дом, — но господин Броган се обажда и казва, че трябва спешно да говори с вас.

— Няма нищо, свържи ме с него.

Чу се прещракване и Мартин Броган заговори:

— В леглото ли сте вече?

— Не, не още. Какво е това толкова спешно, което не може да почака до утрешната ни среща?

— Все още съм в базата „Андрюс“. Заместникът ми чака с един преведен от руски документ, взет от Кайо Санта Мария. Съдържа направо абсурден материал.

— Можеш ли да ми кажеш за какво става дума?

— Руснаците се готвят да убият Кастро вдругиден. Операцията се нарича „Ром с кола“. Има за цел да подмени кубинското правителство изцяло с руски агенти.

Президентът проследи с поглед пътя на синкавия дим от хаванската си пура към тавана.

— Значи ще предприемат хода по-рано, отколкото предвиждахме — рече замислен той. — И как смятат да елиминират Кастро?

— Това е най-безумната част от плана — отвърна Броган. — Ръката на КГБ — ГРУ — смята да извърши внезапно нападение над града едновременно с убийството му.

— Над Хавана?

— Над голям район от нея.

— Боже господи! Говориш като за водородна бомба.

— Откровено казано, в документа не се споменава точното средство, но става напълно ясно, че от кораб в пристанището е внесено контрабандно взривно устройство, което може да покрие площ от десет квадратни километра.

Униние обзе президента и попари доброто му настроение.

— В документа пише ли името на кораба?

— Говори се за три кораба, но и трите са без имена.

— И за кога е заплануван взривът?

— За Деня на образованието. Руснаците разчитат Кастро да се появи по някое време и да произнесе обичайната си двучасова пламенна реч.

— Не мога да повярвам, че Антонов е участник в такова зверство. Защо не изпрати екип от местни наемници, които да стрелят в Кастро? Какво ще спечели, като покрай него загинат още хиляди невинни хора?

— Кастро е култова фигура за кубинците — поясни Броган. — За нас може да е комунист от комиксите, но за тях е нещо като бог. Едно обикновено убийство ще възпламени огромното недоволство срещу подкрепяните от руснаците партии, докато експлозия от такъв мащаб ще даде на новите лидери причина да подбуди хората да стегнат редиците си около новото правителство, особено ако се докаже, че виновници са Съединените щати и по-специално — ЦРУ.

— Умът ми не го побира този чудовищен план.

— Уверявам ви, господин президент, че всичко е написано черно на бяло. — Броган замълча и прелисти една-две страници от документа. — Странното е, че подробностите за взрива са доста бегли, докато пропагандната кампания, целяща да се хвърли цялата вина върху нас, е описана стъпка по стъпка. Изброяват се дори имената на руснаците и постовете, които ще заемат, след като завземат управлението. Вероятно ще ви е любопитно да научите, че се предвижда новият президент на Куба да бъде Алисия Кордеро.

— Бог да ни е на помощ! Тя е два пъти по-изявена фанатичка от Фидел.

— Във всички случаи руснаците печелят, а ние губим.

Президентът остави пурата си в пепелника и затвори очи. Проблемите нямат край. Единият поражда друг. Победите не траят дълго. Напрежението и безпокойството никога не свършват.

— Не могат ли нашите военноморски сили да препречат пътя на тия кораби?

— Според плана им два от тях вече са хвърлили котва в пристанището на Хавана — отвърна Броган. — Третият трябва да пристигне там всеки момент. И аз си помислих същото, но малко сме закъснели.

— Трябва да научим имената на тези кораби.

— Вече съм наредил на моите хора да проверят всички пристигащи кораби в пристанището на Хавана. До един час ще имам резултати.

— Сега ли точно намери Кастро да се крие! — не скри яда си президентът.

— Открихме го къде е.

— Къде?

— В извънградското си убежище. Прекъснал е всякакви връзки с външния свят. Дори най-близките му съветници и руските „влиятелни другари“ не могат да се доберат до него.

— Кой от екипа ни може да се срещне лично с него?

— Никой — измърмори Броган.

— Все трябва да има някой, когото да изпратим.

— Ако Кастро е настроен да се среща с хора, мога да ви посоча поне десет души, работещи за нас, които са в състояние да влязат през главния вход. Но нещата не стоят така.

Президентът въртеше пурата между пръстите си, очаквайки да го осени някоя подходяща мисъл.

— На колко кубинци, които работят на хаванското пристанище и са опитни моряци, можеш да се довериш?

— Ще трябва да проверя.

— Горе-долу.

— Грубо казано, някъде около петнайсет-двайсет.

— Добре, използвай ги — каза президентът. — Прати ги да се качат на борда на въпросните кораби и да открият на кой от тях е натоварена бомбата.

— Онзи, който знае какво търси, ще трябва да я обезвреди.

— Ще се занимаем с този проблем, когато открием къде точно се намира.

— Ден и половина съвсем не е много време — рече обезсърчен Броган. — По-добре да се съсредоточим върху последствията от хаоса след това.

— Ти си върши задачите. Дръж ме в течение на всеки два часа. Уведоми всички твои хора от кубинското разузнаване по въпроса.

— А да предупредим ли Кастро?

— Остави на мен, това е моя работа.

— Успех, господин президент!

— На теб също, Мартин.

Президентът затвори телефона. Пурата му беше загаснала. Той я запали, вдигна отново телефонната слушалка и набра номера на Айра Хейгън.

64.

Часовият беше младо момче на не повече от шестнайсет години, ревностен привърженик на Фидел Кастро и закърмен с революционен плам. С оръжие през рамо той важно и наперено се приближи до страничния прозорец на колата и поиска документите за самоличност.

— Не можеше да не се случи — смотолеви под носа си Пит.

Часовите на предишните три караулни постове лениво махваха с ръка на Фигуероа да продължава, когато той бързо им показваше разрешителното си за таксиметров шофьор. Това бяха campesinos19, предпочели всекидневието на военната кариера пред доживотната работа на полето или в някоя фабрика. И те, като войниците във всяка армия на света, намираха патрулното дежурство за скучно, особено при липса на подозрителни лица, и се стягаха само когато пристигнеха началниците им.

Фигуероа подаде разрешителното си.

— То важи само в рамките на Хавана. Какво сте правили в провинцията?

— Зет ми почина — отвърна спокойно Фигуероа — и бях на погребението му.

Часовият се наведе и погледна през отворения прозорец на шофьора.

— Кои са тези?

— Сляп ли сте? — почти му се сопна Фигуероа. — Военни като вас.

— Имаме заповед да бъдем нащрек за мъж, облечен в открадната военна униформа. Предполага се, че е империалистически шпионин, слязъл на суша на сто и шейсет километра източно оттук.

— И жената е с военна униформа — каза Фигуероа, сочейки през рамо Джеси на задната седалка. — Да не мислите, че янките са изпратили жени да ни нападат?

— Искам да видя документите им за самоличност — настоя часовият.

Джеси смъкна стъклото на задния прозорец и подаде глава навън.

— Това е майор О’Хара от Ирландската републиканска армия, назначен като съветник. Аз съм ефрейтор Лопес, негова помощничка. Хайде престанете с тези глупости и ни пуснете да продължим.

Униформеният младеж задържа поглед върху Пит.

— Щом е майор, къде са му отличителните знаци?

Едва сега Фигуероа обърна внимание, че по униформата на Пит няма никакви звезди и нашивки. Той впери поглед в Пит и по лицето му се изписа израз на съмнение.

Пит, който до този момент само седеше без да взима участие в разговора, се обърна, погледна часовия право в очите и му се усмихна приятелски. Когато заговори, гласът му бе мек, но издаваше авторитетност.

— Вземи името и чина на този младеж. Искам да получи похвала за бдителността си по време на дежурство. Генерал Раул Кастро неведнъж е казвал, че Куба има нужда от такива хора.

Джеси преведе думите му и с облекчение видя как часовият изпъна тяло и се усмихна.

После тонът на Пит стана леден, както и погледът му.

— А сега му кажи да не ни бави повече, в противен случай ще настоя да бъде изпратен като доброволец в Афганистан.

Младият човек като че ли видимо се смали, когато Джеси повтори казаното от Пит на испански. Изведнъж доби объркан вид и тъкмо се чудеше как да постъпи, когато към караулката се приближи дълъг черен автомобил и спря зад старото такси. Пит веднага позна, че това е „Зил“ — седемместна луксозна лимузина, която се произвеждаше в Русия специално за висшите правителствени и военни служители.

Шофьорът на зила натисна нетърпеливо клаксона и часовият като че ли се смрази на място от нерешителност. Шофьорът на лимузината отново натисна клаксона и извика през прозореца си:

— Отдръпнете тази кола встрани и направете път да минем!

Тогава Фигуероа се намеси и започна да крещи на руснака отзад:

— Ей, руски глупак, я млъквай и върви да се изкъпеш, че оттук надушвам вонята ти!

Руският шофьор отвори вратата, изскочи иззад кормилото и избута часовия настрани. Беше огромен, с набито тяло и малка глава. Нашивките му показваха, че е сержант.

— Идиот такъв! — изрева той в лицето на Фигуероа със злобен поглед. — Бързо разкарай тая таратайка оттук!

Фигуероа размаха юмрук пред лицето на руснака.

— Ще тръгна, когато моят сънародник ми каже.

— Моля ви, моля ви — разтърси Джеси рамото на Фигуероа. — Не искаме да си навличаме неприятности.

— Благоразумието не е кубинско качество — прошепна Пит. Той хвана здраво картечния си пистолет, насочи го към руснака и отвори вратата на шевролета.

Джеси се обърна и предпазливо погледна към лимузината през задния прозорец. В този момент един съветски офицер, следван от двама въоръжени телохранители, слезе от задната седалка и загледа с весела усмивка сцената, която се разиграваше до таксиметровата кола. Джеси зяпна от изумление и ахна.

Генерал Великов, уморен и измършавял на вид, с униформа, която явно не беше негова, защото не му стоеше добре, тръгна към шевролета. Джеси понечи да предупреди Пит, но той междувременно бе слязъл от мястото си и заобикаляше колата отпред.

Вниманието на Великов беше съсредоточено върху разправията между двамата шофьори и погледът му само се плъзна върху войника с кубинска униформа, който слезе от другата страна на шевролета. Спорът се разгорещяваше все повече и той се намеси на чист испански:

— Какво става тук?

Отговорът не дойде от шофьора му, а от съвършено неочакван източник.

— Нищо, което можем да разрешим по джентълменски — каза ехидно Пит на английски.

Великов го изгледа продължително, веселата му усмивка изчезна, лицето му възвърна безизразния си вид. Единственият признак, че го бе разпознал, беше внезапно появилият се твърд поглед в студените му очи.

— Ние сме от оцеляващите, нали, господин Пит?

— По-скоро сме от късметлиите — отвърна Пит със спокоен глас.

— Поздравявам ви за бягството ви от острова. Как успяхте?

— Със саморъчно направена лодка. А вие?

— С хеликоптер, скрит близо до обекта. За щастие вашите хора не го откриха.

— Голям пропуск.

Великов отмести за миг поглед настрани и видя с крайчеца на окото отпуснатите стойки на телохранителите си.

— Какво ви води в Куба?

Ръката на Пит стисна по-здраво пистолета, чието дуло бе насочено към небето, малко над главата на Великов, а пръстът му не помръдваше от спусъка.

— Защо питате, след като ме обявихте за закоравял лъжец?

— Знам, че лъжете само ако има причина. Знам също, че не сте дошъл в Куба просто да си пийнете ром и да се излежавате на слънце.

— Е, и какво от това, генерале?

— Ами огледайте се, господин Пит. Едва ли може да се каже, че силата е на ваша страна. Кубинците не се отнасят любезно с шпионите. Ще постъпите разумно, ако сложите оръжието си и се оставите под моето покровителство.

— А, не, благодаря. Вече бях под ваше покровителство. То действаше под името Фос Глай. Добре го помните. Много го биваше да забива юмруци в човешка плът. Но с радост ще ви съобщя, че той вече не е в бизнеса на мъченията. Една от неговите жертви го простреля там, където боли ужасно.

— Хората ми могат да ви застрелят още сега на място.

— Видно е, че те не разбират английски и нямат представа за какво си говорим. Но не се опитвайте да ги насъсквате. В Мексико това се нарича нерешено положение. А сте им направили знак, а съм ви пуснал куршум.

Пит се огледа. Кубинският часови и съветският шофьор слушаха с тъпи изражения водения на английски разговор. Джеси се бе свила на две на задната седалка на шевролета и от страничния прозорец се виждаше само върхът на униформената й барета. Телохранителите на Великов стояха отпуснато, погледите и вниманието им бяха насочени към пейзажа, автоматичните им пистолети лежаха стегнати в кобурите.

— Влезте в колата, генерале. Ще пътувате с нас.

Великов изгледа студено Пит.

— Ами ако откажа?

Пит отвърна на погледа му с непоколебима увереност.

— Тогава вие ще умрете пръв. После — вашите охранители, след тях — часовите… Аз съм се подготвил да убивам. А те — не. Така че, ако обичате…

Съветските телохранители изобщо не помръднаха, само гледаха като хипнотизирани, когато Великов безмълвно се подчини на жеста на ръката на Пит и се качи на предната пътническа седалка. След това обърна глава назад и опули очи срещу Джеси.

— Госпожа Лебарон?!

— Да, генерале.

— И сте тръгнали с този безумец?

— Точно така.

— Но защо?

Фигуероа отвори уста да каже нещо, но Пит грубо изблъска настрани съветският шофьор, хвана здраво кубинеца за ръката и го смъкна от колата.

— Ти си дотук, амиго. Съобщи на властите, че сме те похитили и сме задигнали таксито ти. — После подаде през прозореца пистолета си на Джеси и намести дългото си тяло зад кормилото. — Ако генералът почне да буйства, пусни му един куршум в главата.

Джеси кимна и допря дулото на оръжието в тила на Великов.

Пит превключи шевролета на първа и подаде леко газ, сякаш потегляше на неделна разходка. Отдалечавайки се, хвърли поглед към караулката в огледалото за задно виждане. С удовлетворение видя как часовите се засуетиха насам-натам и недоумяваха какво да направят. Едва тогава шофьорът и телохранителите на Великов осъзнаха какво става, хукнаха към черната лимузина и потеглиха след шевролета.

Пит спря колата, грабна пистолета от ръката на Джеси и изстреля няколко куршума в чифт телефонни жици, които излизаха от изолаторите на върха на един стълб. Гумите на шевролета вече се триеха в асфалта, когато откъснатите краища на жиците паднаха на земята.

— Това ще ни спести поне половин час — рече той.

— Лимузината е само на сто метра зад нас и все повече се приближава — съобщи с висок, напрегнат глас Джеси.

— Изобщо няма да им избягате — рече спокойно Великов. — Шофьорът ми е специалист по високите скорости, а двигателят на колата е четиристотин двайсет и пет конски сили.

Въпреки че говореше нехайно и без много да се замисля, Пит създаваше непогрешимото впечатление на човек, който знае точно какво прави.

Той хвърли дръзка усмивка на Великов и рече:

— Руснаците още не са произвели кола, която да засенчи шевролет от петдесет и седма.

И сякаш да потвърди думите си, той натисна педала за газта до пода и насили износените части на старата кола да произведат мощност, каквато не познаваха от трийсет години насам. В огромната бучаща маса от желязо още имаше живот. Тя набра скорост и запоглъща километър след километър главното шосе с равномерно боботещия си осемцилиндров V-образен двигател.

Цялото внимание на Пит бе насочено в шофирането и оглеждането на пътя два, дори три завоя напред. Зилът го следваше неотлъчно зад димната завеса, която изпускаше ауспухът на шевролета. Пит умело взе поредица от остри завои, когато заизкачваха гористи хълмове. Колата беше на ръба да изхвърчи от пътя. Спирачките й почти не вършеха работа, само пускаха миризма и дим всеки път когато Пит ги използваше. Накладките им бяха протрити и металът стържеше върху метал в барабаните.

При скорост сто и петдесет километра в час предните колела „заиграха“ заплашително, кормилото се тресеше в ръцете на Пит. Амортисьорите отдавна се бяха износили и шевролетът поднасяше на завоите, накланяше се опасно, а гумите издаваха звук, наподобяващ крясъци на диви патици.

Великов седеше вдървен, с поглед насочен право напред. Държеше здраво дръжката на вратата, сякаш беше готов да скочи миг преди неминуемата катастрофа.

Джеси беше изплашена до смърт и стискаше очи, докато колата препускаше по пътя. Беше подпряла колене в гърба на предната седалка, за да не бъде лашкана от една на друга страна от движението на колата и да не измества оръжието от тила на Великов.

Дори и да предполагаше на какво изтезание подлага пътниците си, Пит с нищо не го показваше. Половинчасова преднина беше най-многото, на което можеше да се надява, преди кубинските часовои да се свържат с началниците си и да съобщят за отвличането на съветския генерал. Хеликоптерът щеше да е първият знак, че кубинските военни са вдигнати на крак и готвят капан. Кога и след колко километра щяха да блокират пътя беше въпрос само на предположение. Достатъчно беше след някой завой да изникне танк или няколко бронирани коли и всичко щеше да приключи. Единствено присъствието на Великов щеше да предотврати гибелта им.

Шофьорът на зила наистина показа умение. Той настигаше Пит на завоите, но изоставаше на правите отсечки, където старият шевролет рязко увеличаваше скоростта. С крайчеца на окото Пит мерна пътна табела, сочеща, че наближава пристанищният град Карденас. Край пътя се появиха къщи и движението на хора и автомобили започна да се увеличава.

Пит погледна скоростомера. Трепкащата стрелка сочеше 130. Той намали до 110, но задържаше зила на разстояние, докато се провираше между колите, натискайки час по час клаксона. Един полицай направи неуспешен опит да го спре, когато заобикаляше Плаза Колон с издигащата се високо бронзова статуя на Колумб. За щастие улиците бяха широки и Пит успяваше да лавира безпрепятствено между пешеходците и превозните средства.

Градът беше разположен досами равния, заоблен залив и Пит прецени, че докато морето му остава от дясната страна, значи кара в посока към Хавана. Той успя по някакъв начин да се задържи на главния булевард и след не повече от десет минути колата напусна централната част на града и се насочи към магистралата.

Докато шевролетът профучаваше с висока скорост по улиците, зилът успя да скъси разстоянието до петдесетина метра. Един от телохранителите се наведе през прозореца и натисна спусъка на пистолета си.

— Стрелят по нас — съобщи Джеси с глас на човек, напълно изпразнен от емоции.

— Не по нас — отвърна Пит, — а по гумите.

— Няма накъде да мърдате — обади се Великов за първи път след изминатите осемдесет километра. — Предайте се. Не можете да се измъкнете.

— Ще се предам само мъртъв. — Хладнокръвието на Пит беше изумително.

Най-малко такъв отговор очакваше Великов. Ако всички американци бях като Пит, помисли си той, на Съветския съюз лошо щеше да му се пише. Великов винаги се е чувствал горд от умението си да манипулира хората, но този явно беше човек, който не се огъва.

Шевролетът прелетя над една дупка на пътя и се приземи заплашително на едната си страна. Ауспухът изхвръкна и внезапният рев на газоизпускателната система буквално проглуши ушите им. Очите им започнаха да сълзят от дима, купето се превърна в парна баня под смесицата от горещината от двигателя и влагата навън. Подът се беше нагорещил дотолкова, че размекваше подметките на Пит. Той изпита чувството, че работи извънредни часове в котелно помещение.

Шевролетът се превръщаше в механичен хаос. Зъбите на скоростната кутия се бяха изхабили и стържеха от високите обороти. Странно чукане започна да се чува от вътрешността на двигателя. Но колата продължаваше да упорства и със стария си гърлен звук пердашеше напред, сякаш знаеше, че това ще е последното й пътуване.

Пит предпазливо бе започнал да намалява по малко скоростта и така даде възможност на руския шофьор да се приближи на три коли разстояние. Междувременно лъкатушеше по пътя, за да избегне прицела на телохранителя. По едно време отдръпна леко крака си от педала за газта и изчака зила да скъси разстоянието до половин метър.

И тогава натисна спирачките.

Руският сержант, който шофираше, имаше добри реакции, но не чак толкова. Той изви кормилото наляво и за малко щеше да се измъкне невредим, но не му достигна време, а още по-малко разстояние. Зилът се блъсна в задницата на шевролета със силен трясък на стомана и с фонтан от стъкла и вряза радиатора си в двигателя, чийто заден край рязко се изметна настрани.

Останал без контрол, превърналият се в три тона метал зил се завъртя, удари се странично в едно дърво, плъзна се напреки шосето и със скорост над сто километра се удари в един празен повреден автобус край пътя. Оранжев пламък изригна от колата, докато тя се преобръщаше надлъжно и след стотина метра спря върху покрива си с въртящи се във въздуха колела. Оранжевият пламък се превърна в гъст облак черен дим и заклещените вътре руснаци нямаха никаква надежда да се измъкнат живи.

Верният очукан шевролет продължи по пътя си почти на механична сила. Изпод капака на двигателя излизаха на струйки пара и масло. Втората скорост, както и спирачките вече не действаха, откачилата се усукана задна броня се влачеше по асфалта и изхвърляше пръски искри.

Стълбът дим щеше да привлече преследвачите. Обръчът се затягаше. След всеки следващ километър, зад всеки следващ завой можеше да се появи блокада на пътя. Пит беше сигурен, че до броени минути над върхарите на дърветата покрай пътя щеше да закръжи хеликоптер. Нямаше смисъл да залага повече на късмета си. Беше време да „смени конете“.

Зададоха се покрайнините на град Матанзас и той намали скоростта. Видя завод за изкуствени торове и сви към паркинга. Спря издъхващия шевролет под голямо дърво, огледа се и след като не видя никого наоколо, изключи двигателя. Оглушителният грохот от отработените газове се замени с пукота от горящ метал и съскане на пара.

— Какъв ти е следващият план? — попита Джеси, възвърнала вече равновесието си. — Надявам се да си намислил нещо.

— И много правилно се надяваш — отвърна Пит с насърчителна усмивка. — Не мърдай от мястото си. Ако нашият приятел, генералът, почне да хълца, виж му сметката. — И той тръгна през паркинга.

Беше работен ден и мястото беше пълно с коли на работниците. От завода се носеше неприятна миризма, която изпълваше въздуха в радиус от километри. Пит спря близо до портала и изчака влизащата в завода колона от камиони, натоварени с амониев сулфат, калиев хлорид и животински тор да се размине с няколкото други камиони, натоварени с книжни чували преработена тор, които пък излизаха от завода. Беше си наумил нещо и тръгна нехайно по черния път, водещ към магистралата. Изчака петнайсетина минути и видя, че се задава друг товарен автомобил, руско производство, пълен с животински тор, който отби и пое към завода. Пит застана на средата на пътя и започна да му маха да спре.

Шофьорът, който пътуваше сам, подаде глава от кабината и го погледна въпросително. Пит му направи настойчив знак да слезе, сочейки нещо под камиона. Озадачен, шофьорът скочи на земята и клекна до Пит, който гледаше втренчено водещия вал. Шофьорът обаче не видя нищо обезпокоително и тъкмо да обърне глава към Пит, силен кос удар по тила го повали на земята.

Пит нарами изпадналия в безсъзнание кубинец, набута го в кабината и бързо се качи на шофьорското място. Двигателят работеше и той веднага превключи на скорост и отпраши към дървото, приютило под сянката си шевролета.

— Хайде, качвайте се — каза той и скочи от кабината.

Джеси се отдръпна от отвращение.

— Господи, с какво е пълен?

— Изисканата дума е „тор“.

— И очаквате от мен да стъпя в тази гадост?

— Не само да стъпите — отвърна Пит, — ами и да се заровите в нея. — Той грабна пистолета от ръката на Джеси и без да го щади, го заби в бъбреците на Великов. — Хайде, генерале, качвайте се. Сигурно немалко жертви на КГБ сте карали да се въргалят в мръсотия. Сега е ваш ред.

Великов хвърли злобен поглед към Пит и се качи отзад в каросерията. Джеси с неохота го последва, а в това време Пит се зае да разсъблича шофьора. Дрехите му бяха с няколко номера по-малки и той трябваше да остави ризата незакопчана, а ципа на панталона отворен, за да се побере в тях. После бързо преоблече кубинеца с военната униформа и го качи отзад при другите. Върна пистолета на Джеси, която нямаше нужда от напомняне и веднага опря дулото о тила на Великов. Пит видя лопата, закачена отстрани на каросерията, свали я и започна да затрупва спътниците си.

На Джеси й се повдигна и тя едва се въздържа да не повърне.

— Не вярвам, че ще издържа дълго така.

— Благодари се, че е конски и говежди тор, а не от градската канализация.

— Лесно ти е да го кажеш, нали ще бъдеш зад волана!

Когато ги покри целите, освен лицата им, за да могат да дишат, Пит се качи в кабината и подкара камиона обратно към магистралата. Преди да излезе на нея, спря и проследи с поглед трите военни хеликоптера над тях и конвоя от въоръжени армейски части, който профуча в посока към преобърнатия зил.

Пит потегли наляво по главния път. Наближаваше границите на Матанзас, когато се натъкна на блокада от бронирана кола и близо петдесет войника с мрачни и строги лица.

Той спря и изпъна навън ръка с документите, които бе взел от шофьора. Планът му действаше по-успешно, отколкото очакваше. Войниците дори не се доближиха до противно смърдящия камион. Само му махнаха да минава, доволни, че отново могат да си поемат чист въздух.

Час и половина по-късно слънцето вече се бе спуснало ниско на запад и първите светлини на Хавана заблестяха. Пит пристигна в града и пое по Виа Бланка. Освен вонята от камиона, той почувства безопасната анонимност на шумното, претоварено автомобилно движение в пиковия час. Освен това се чувстваше по-сигурен, влизайки в града вечер.

Без паспорт и пари нямаше друг избор, освен да осъществи връзка с американската мисия в швейцарското посолство. Там можеха да се погрижат за Джеси, а на него да му дадат убежище, докато паспортът му и необходимите му документи за пребиваване в страната бъдат изпратени от Вашингтон по дипломатически куриер. Веднъж станеше ли обикновен турист, той спокойно можеше да предприеме търсенето на загадъчното съкровище Ла Дорада.

Великов не беше проблем. Жив, генералът представляваше голяма заплаха — можеше да продължи да убива и измъчва. Но мъртъв, той щеше да е само спомен. Пит реши да го убие с един изстрел на някоя безлюдна алея. Всеки, който проявеше любопитство, щеше просто да получи куршум от камиона.

Той сви по една тясна улица между запустели складове близо до пристанището и спря. Остави двигателят да работи и отиде зад камиона. Свали подвижния капак на каросерията и докато се качваше по него, вида от купчината тор да се подават главата и ръцете на Джеси. От малка цепнатина в слепоочието й течеше кръв, а подутината около дясното й око синееше. Единствените следи от Великов и кубинския шофьор бяха празните вдлъбнатини в тора.

Тях ги нямаше.

Пит изрови Джеси и избърса лицето й. Клепките й трепнаха и тя отвори очи. Загледа Пит и след малко поклати глава.

— Съжалявам, провалих всичко.

— Какво стана?

— Шофьорът се свести и ме нападна. Не извиках, защото се опасявах да не привлечем вниманието и да не ни спре полиция. Заборичкахме се за пистолета, който изхвръкна от камиона. После генералът ме хвана за ръцете, а шофьорът започна да ме бие, докато не припаднах. — Изведнъж нещо й мина през ума и тя се огледа наоколо. — Ама те къде са?

— Сигурно са скочили от камиона — отвърна Пит. — Можеш ли да си спомниш къде и преди колко време стана това?

По лицето й се изписа съсредоточен израз.

— Мисля, че вече навлизахме в града, защото помня, че чувах шума на автомобилното движение.

— Значи преди двайсетина минути.

Той й помогна да слезе.

— Най-добре ще е да оставим камиона и да вземем такси.

— Къде ще ходя така вмирисана? — изненада се тя. — Ами я се погледни и ти на какво приличаш, цялата ти разголена предница е навън.

Пит сви рамене.

— Е, няма да ме арестуват за неприлично облекло. Все още съм със собствените си долни гащета.

— Не можем да се качим на такси — възрази тя троснато. — Нямаме кубински пари.

— Американската мисия в швейцарското посолство ще се погрижи за това. Знаеш ли къде се намира?

— Нарича се Секция със специални интереси. Сградата гледа към океана и е разположена на крайбрежния булевард „Малекон“. Куба също има такава секция във Вашингтон.

— Ще се скрием, докато стане тъмно. Ще потърсим чешма да се измиеш. Великов ще предприеме търсене из целия град. Нищо чудно да наблюдават и посолството, така че ще трябва да помислим как да се вмъкнем вътре. Чувстваш ли се достатъчно силна, за да вървиш пеша?

— Знаеш ли, ужасно ме уморяваш с подобни въпроси — отвърна тя с измъчена усмивка.

65.

Айра Хейгън слезе от самолета и влезе в залата на летище „Хосе Марти“. Беше се приготвил да се сдърпа със служителите на имиграционната служба, но те само погледнаха дипломатическия му паспорт и го пуснаха да мине без излишни формалности. Докато вървеше към лентата за багажа, до него се приближи мъж с памучен костюм.

— Господин Хейгън?

— Да, същият.

— Том Кларк, директор на Секцията със специални интереси. Лично Дъглас Оутс ме уведоми за пристигането ви.

Хейгън измери с поглед Кларк от горе до долу. Дипломатът беше атлетично сложен, около трийсет и пет годишен, с обгоряло от слънцето лице, тънки мустачки, оредяваща червеникава коса, сресана грижливо напред, за да прикрива оголяващото чело, сини очи и нос, чупен нееднократно. Той раздруса сърдечно ръката на Хейгън точно седем пъти.

— Надали посрещате често американци тук — каза Хейгън.

— Да, малко идват, откакто президентът Рейгън ограничи посещенията на туристи и бизнесмени на острова.

— Предполагам, че знаете причината за пристигането ми.

— По-добре да говорим за това в колата — каза Кларк и кимна към седналата наблизо безлична на вид пълна жена с малко куфарче в скута си.

Хейгън нямаше нужда от повече подробности, за да разпознае в нея полицейски сътрудник със замаскиран предавател, записващ всяка тяхна дума.

След близо час куфарът на Хейгън най-сетне се появи и двамата мъже се отправиха към колата на Кларк — линкълн седан с шофьор. Ръмеше ситен дъжд, но Кларк бе предвидил да вземе чадър. Шофьорът сложи куфара в багажника и потегли към швейцарското посолство, където бе настанена американската секция със специални интереси.

Хейгън беше прекарал медения си месец в Куба няколко години преди революцията и сега Хавана му се стори почти същата, каквато я помнеше. Пастелните цветове на сградите, украсяващи булевардите с палмови дървета от двете им страни, бяха само избледнели. Налегна го носталгия. Улиците, изпълнени с автомобили от петдесетте години — кайзъри, студебейкъри, пакарди, хъдзъни, дори един-два едсъли — събудиха стари спомени. Сред тях можеха да се видят и по-нови фиати от Италия и лади от Русия.

Градът процъфтяваше, но не със страстта от времето на Батиста. Просяците, проститутките и бедните квартали вече ги нямаше, но като цяло навсякъде се забелязваше онази занемареност, характерна за комунистическите страни. Марксизмът е нещо като брадавица върху ректума на човечеството, заключи наум Хейгън.

Той се обърна към Кларк.

— Откога сте на дипломатическа служба?

— Никога не съм бил — отвърна Кларк. — Работя в Управлението.

— ЦРУ.

— Може и така да се каже — кимна Кларк.

— Споменахте Дъглас Оутс.

— Заради летищните подслушватели. Всъщност за пристигането ви ме уведоми Мартин Броган.

— Докъде стигнахте с откриването и обезвреждането на взривното устройство?

Кларк се усмихна мрачно.

— Спокойно можете да го наречете бомба. Няма съмнение, че това е нископродуктивна бомба, която обаче е в състояние да срине със земята половин Хавана и да възпламени пожар, който да изпепели всяка къща и колиба в предградията. Само че още не сме я открили. Имаме таен екип от двайсет мъже, които проверяват района на доковете и въпросните три кораба. Засега все още удрят на камък. Възможно е да търсят обувка в блато. До празничните церемонии и парада остават по-малко от осемнайсет часа. Ще е нужна армия от две хиляди души, за да бъде открита бомбата навреме. И което е още по-лошо, малката ни група трябва да заобикаля мерките за безопасност както от кубинска, така и от руска страна, което спъва работата им. Както изглежда, детонацията според мен е неизбежна.

— Ако успея да се свържа с Кастро и да му предам предупреждението на президента ни…

— Кастро няма да говори с никого — прекъсна го Кларк. — Нашите най-доверени служители в кубинското правителство, а ние разполагаме с петима такива, които заемат най-високи постове, изобщо не могат да се свържат с него. Не ми е приятно да го кажа, но задачата ви е по-безнадеждна от моята.

— Ще евакуирате ли вашите хора?

Очите на Кларк се изпълниха с тъга.

— Не. Всички оставаме тук до края.

Хейгън не каза нищо повече. Колата отби от „Малекон“ и продължи към портала на някогашното американското посолство, където сега бе настанено швейцарското. Двама стражи с униформи на швейцарската армия отвориха високите железни крила.

В същия момент най-неочаквано зад лимузината изникна таксиметрова кола и мина непосредствено зад нея през портала, преди стъписаните стражи да реагират и да го затворят. Колата още не бе спряла напълно, когато от нея изскочиха жена с военна униформа и мъж в опърпано облекло. Стражите бързо се съвзеха и се затичаха към тях, но непознатият мъж ги посрещна приклекнал в поза отчасти като на боксьор, отчасти като на джудист. Те спряха на място и посегнаха към кобурите с автоматичните пистолети. Закъсняха да ги извадят толкова, колкото жената да отвори рязко вратата на линкълна и да се качи в него.

— Американци ли сте или швейцарци? — попита тя.

— Американци — отвърна Кларк, слисан както от противната миризма, която лъхаше от нея, така и от внезапната й поява. — Какво искате?

Отговорът й беше съвсем неочакван. Жената прихна да се смее истерично.

— Господи, говоря така, сякаш питам за сирене.

Едва сега и шофьорът осъзна положението, скочи от мястото си и хвана жената през кръста.

— Чакайте! — възпря го Хейгън, като видя насиненото лице на жената. — Какво става тук?

— Аз съм американка — изрече тя, овладявайки се. — Казвам се Джеси Лебарон. Моля ви, помогнете ми.

— Милостиви боже! — смотолеви Хейгън. — Да не би да сте съпругата на Реймънд Лебарон?

— Да, точно така. — Тя посочи настоятелно към борбата, която се водеше на няколко метра пред тях. — Спрете ги. Мъжът там е Дърк Пит, ръководител на специални проекти в НЮМА.

— Веднага отивам — каза Кларк.

Докато да се намеси, Пит вече бе проснал на земята единия от стражите и се преборваше с другия. Около тях подскачаше кубинският шофьор, размахваше ръце и крещеше да му се плати. Като капак на цялата суматоха от външната страна на затворения портал изневиделица се появиха неколцина полицаи и настояха да им бъдат предадени Пит и Джеси. Кларк не им обърна внимание, разтърва биещите се и плати на шофьора. После поведе Пит към линкълна.

— Откъде, по дяволите, идвате? — попита го Хейгън. — Президентът реши, че сте или мъртви, или арестувани…

— Не тук — прекъсна го Кларк. — Нека първо се махнем от очите на полицаите, преди да са забравили за неприкосновеността на посолството и си позволят нещо повече.

Той бързо избута всички в сградата и през един коридор ги въведе в американската секция. На Пит му бе посочена баня, където той се изкъпа и обръсна. Един от персонала на посолството имаше почти неговия ръст и му услужи с дрехи. Униформата на Джеси бе изгорена на боклука и тя с облекчение изми под душа цялата си миризма на тор. Лекарят на швейцарското посолство я прегледа и проми раните й. Поръча да й донесат питателна храна и й нареди да си почине няколко часа, преди да бъде разпитана от служителите на секцията със специални интереси.

Въведоха Пит в малка заседателна зала. С влизането му Хейгън и Кларк станаха и се представиха официално. Посочиха му стол и тримата се настаниха край масата с тежки, ръчно резбовани крака.

— Нямаме време за дълги обяснения — подхвана Кларк без предисловия. — Преди два дни началниците ми в Лангли ме уведомиха за тайното ви нападение над Кайо Санта Мария. Посветиха ме в тайната, за да бъда готов, ако нещо се провали и даде отражение тук, в Хавана. Не знаех, че всичко е минало успешно, докато господин Хейгън…

— Айра — прекъсна го Хейгън.

— Докато Айра не ми показа строго секретни документи, взети от съоръжението на острова. Освен това той ми предаде, че Мартин Броган и президентът са ме натоварили със задачата да потърся вас и госпожа Лебарон и незабавно да им съобщя, в случай че сте заловени и арестувани.

— Или екзекутирани — вметна Пит.

— Да, и това — потвърди Кларк.

— Е, значи знаете защо Джеси и аз се отделихме от групата и дойдохме в Куба.

— Да. Тя носи спешно съобщение от президента за Кастро.

Пит се отпусна на стола.

— Така. Моята част от задачата е изпълнена. Ще ви бъда благодарен, ако уредите завръщането ми във Вашингтон, след като прекарам тук няколко дни, за да свърша една лична работа.

Кларк и Хейгън си размениха погледи, но никой не посмя да погледне Пит право в очите.

— Съжалявам, че ще объркаме плановете ви — заговори Кларк, — но ни предстои да се справим с много критично положение и вашият опит с корабите може да бъде от полза.

— Няма да ви свърша кой знае каква работа. Изтощен съм до смърт.

— Може ли да ви отнемем още няколко минути и да ви обясним за какво става дума?

— С желание ще ви изслушам.

Кларк кимна с явно задоволство.

— Добре. Айра идва право от президента. Той най-добре ще ви изложи положението. — Кларк се обърна към Хейгън. — Твой ред е, Айра.

Хейгън свали сакото си, извади от джоба на панталона си носна кърпа и избърса потното си чело.

— Ето как стоят нещата, Дърк. Може ли да те наричам направо Дърк?

— Това ми е името.

Хейгън умееше да преценява хората и това, което виждаше сега, му се понрави. Мъжът срещу него не беше от хората, които можеха да бъдат баламосвани. Освен това видът му говореше, че на него може да се разчита. Хейгън свали картите на масата и разказа за руския заговор за убийство на братята Кастро и завземането на властта над Куба. Изложи сбито подробностите около тайното вмъкване на ядрения експлозив в пристанището и предвиденото време за детонацията му.

Когато Хейгън свърши, Кларк описа операцията по откриването на бомбата. Нямало никакво време да докара добре обучен екип за откриване на ядрено оръжие, а и да имаше, кубинците нямаше да го допуснат да припари в града. Разполагал само с двайсет мъже и възможно най-примитивното средство за откриване на радиация. Върху неговите плещи лежала ужасяващата отговорност да ръководи претърсването, но не му трябвало голямо въображение, за да прозре безплодните резултати от недостатъчните му постижения. Той замълча за миг и додаде:

— Следиш ли мисълта ми, Дърк?

— Да — отвърна бавно Пит, — следя я.

— Имаш ли въпроси?

— Няколко, но един е от особена важност. Какво ще се случи на всички нас, ако това чудо не бъде намерено и обезвредено?

— Мисля, че сам можеш да си отговориш — рече Кларк.

— Да, но искам да го чуя от вас.

Лицето на Кларк доби израза на опечален по време на погребение.

— Всички ще загинем — отвърна той кратко.

— Ще ни помогнеш ли? — попита Хейгън.

Пит погледна към Кларк.

— С колко време разполагаме?

— Грубо пресметнато, с шестнайсет часа.

Пит стана от стола и закрачи из стаята, инстинктите му започнаха да разграничават най-същественото в лабиринта от сведения. След минута мълчание, през която Хейгън и Кларк го наблюдаваха очаквателно, той внезапно се наведе над масата и каза:

— Необходима ми е карта на пристанищния район.

Един от персонала на Кларк тутакси му я достави.

Пит я приглади върху масата и започна да я проучва.

— Казвате, че не можете да предупредите кубинците, така ли? — попита той, докато оглеждаше пристанищните съоръжения край залива.

— Не — потвърди Хейгън. — Правителството им гъмжи от съветски агенти. Ако ги предупредим, те няма да обърнат внимание и направо ще смажат операцията ни.

— А Кастро?

— Аз имам задачата да проникна през охраната му и да го предупредя — каза Хейгън.

— И вината да се стовари върху Щатите.

— Съветската дезинформация положително ще се погрижи за това.

— Бихте ли ми дали един молив?

Кларк изпълни желанието му и седна отново на мястото си, впервайки мълчаливо очи в ръката на Пит, която отбеляза едно кръгче на картата.

— Моето предположение е, че корабът с бомбата е акостирал в пролива Антарес.

Кларк повдигна вежди.

— Откъде знаеш?

— Това е най-очебийното място за експлозия, която да причини най-големи разрушения. Проливът е вдаден в сушата почти до сърцето на града.

— Разумно предположение — отбеляза Кларк. — Два от заподозрените кораби са хвърлили котва там, а третият е на отсрещната страна на залива.

— Дайте ми повече сведения за корабите.

Кларк прегледа страницата от документацията, отнасяща се до пристигащите кораби.

— Два от тях принадлежат на търговския флот на Съветския съюз. Третият плава под панамска регистрация и е собственост на корпорация, основана от кубински изгнаници антикастровисти.

— Това е корпорация, която действа под прикритие за КГБ — вметна Хейгън. — Руснаците ще заявят, че кубинските изгнаници са маша на ЦРУ, с цел да ни изкарат главните виновници за разрушението. Нито една държава в света няма да повярва, че не сме замесени.

— Добре обоснован план — каза Кларк. — Те едва ли ще използват някой от собствените им плавателни съдове за пренасяне на бомбата.

— Да, но защо им е да разрушават напразно два кораба заедно с товара им? — почуди се Пит.

— Признавам, че е съвсем безсмислено.

— Кажете ми имената на корабите и вида на товара им.

Кларк извади друга страница от документацията и зачете на глас:

— Единият се казва „Озеро Зайсан“, съветски товарен кораб, пренасящ военни продоволствия и съоръжения. Другият, „Озеро Байкал“ е 200 000-тонен петролен танкер. Мнимият кубински кораб се нарича „Ейми Бигълоу“ и е транспортен кораб, превозващ 25 000 тона амониев нитрат.

Пит се загледа в тавана като хипнотизиран, после попита:

— Петролният танкер ли се намира от другата страна на залива?

— Да, до петролната рафинерия.

— Разтоварен ли е някой от корабите?

Кларк поклати глава.

— Около двата товарни кораба досега не е забелязана никаква дейност, а корабът цистерна все още лежи ниско във водата.

Пит седна отново и хвърли студен, твърд поглед на двамата мъже.

— Господа, били сте подлъгани.

Кларк погледна Пит с мрачен израз.

— Какво имаш предвид?

— Надценили сте публичната тактика на руснаците, а сте подценили коварността им — отвърна Пит. — На никой от въпросните кораби няма ядрена бомба. Защото за онова, което са намислили, те нямат нужда от такава.

66.

Генерал-полковник Виктор Колчак, командващ петнайсет хиляди съветски военни части и съветници, разположени на кубинска земя, стана от бюрото си и сърдечно прегърна Великов.

— Генерале, нямате представа колко се радвам, че ви виждам жив!

— Чувствата са взаимни, генерал-полковник — каза Великов, отвръщайки на мечешката прегръдка на Колчак.

— Сядайте, сядайте, имаме да обсъждаме много неща. Който и да стои зад разрушението на наблюдателното ни съоръжение на острова, ще си плати за това. В това ме уверяват и думите на президента Антонов, че той няма да приеме безропотно това безчинство.

— Едва ли някой го подкрепя повече от мен — подчерта Великов. — Но сега трябва да обсъдим по-спешен въпрос.

— Искате ли чаша водка?

— Ще мина и без нея — отвърна рязко Великов. — „Ром с кола“ влиза в действие утре в десет и половина сутринта. Приключихте ли с приготовленията?

Колчак наля малко водка за себе си.

— Съветските служители и кубинските ни приятели се изнизват дискретно от Хавана на малки групи. Повечето от военните ми части вече се разположиха на осемдесет километра от града, за да започнат мними маневри. До разсъмване целият персонал, заедно със съоръженията и важните документи, ще бъде тихомълком евакуиран.

— Оставете някои от тях — подхвърли с безразличие Великов.

Колчак го погледна над очилата си без рамки като баба, която чува неприлична дума от дете.

— Колко трябва да оставя, генерале?

Насмешливият израз от лицето на Великов изчезна.

— Петдесет съветски цивилни със семействата им и двеста от военните ви части.

— Съзнавате ли какво говорите?

— Напълно. Не можем да хвърляме вината на ЦРУ за стотици хиляди човешки живота, без самите ние да сме дали също жертви. Редом с кубинци трябва да умрат и руснаци. Така пропагандата ни ще пожъне по-големи успехи по пътя на новото ни правителство.

— Умът ми не го побира, като си помисля, че трябва да отнема живота на двеста и петдесет сънародника.

— Баща ви изобщо не е имал угризение на съвестта, когато е погубвал свои хора при разчистването на немски минирани полета.

— Но това е било по време на война.

— Сега само врагът е друг — каза с леден глас Великов. — Ние сме във война със Съединените щати от четирийсет и пета година насам. Цената на жертвите е малка в сравнение с целта ни да увеличим влиянието си в западното полукълбо. Тук няма място за спор, генерале. От вас се очаква да изпълнявате дълга си.

— Не съм стигнал дотам, че да чакам КГБ да ми дава наставления как да изпълнявам дълга си към отечеството — отвърна без злоба Колчак.

Великов равнодушно сви рамене.

— Всеки върши своята работа. Да се върне на „Ром с кола“. След взрива вашите части ще се върнат в града и ще помагат на ранените и във възстановителните работи. Моите хора ще наблюдават съответните смени в правителството. Аз от своя страна ще уредя да бъде излъчен по международния обмен на информация материал, показващ как доброжелателни съветски войници се грижат за ранените.

— Като войник трябва да кажа, че намирам цялата тази операция за отвратителна. Не мога да повярвам, че другарят Антонов е замесен в нея.

— Той си има основателни причини и аз лично не ги поставям под съмнение.

Колчак се облегна на бюрото си с отпуснати рамене.

— Ще направя списък на тези, които ще останат.

— Благодаря ви, генерал-полковник.

— Да считам ли, че подготовката е приключила?

Великов кимна.

— Ние с вас ще придружим братята Кастро до парадната трибуна. Аз ще нося джобен предавател, който ще детонира експлозивите в главния кораб. Когато Кастро започне обичайната си дълга реч, ние ще се изнижем безпрепятствено до чакаща служебна кола. Когато излезем извън обсега на действие на взрива — на трийсетина километра, което е половин час път с кола — ще подам сигнала и ще последва взрив.

— Как ще обясним после оцеляването ни по чудо? — попита саркастично Колчак.

— Първите съобщения ще бъдат, че сме загинали и изчезнали. По-късно ще бъдем намерени сред ранените.

— До каква степен ще бъдем ранени?

— До такава, че да изглежда убедително. С разкъсани униформи, малко кръв и няколко превързани с бинт изкуствени рани.

— Като двама хулигани, опустошили гримьорните на театър.

— Едва ли метафората е подходяща.

Колчак се обърна и се загледа тъжно през прозореца на кабинета си в главната квартира към оживения град Хавана.

— Не мога да повярвам, че утре сутринта по това време — заговори той с болезнено треперещ глас — всичко това ще се превърне в море от тлеещи развалини и трупове.

Президентът се бе застоял до късно зад бюрото си. Нямаше нищо предварително подготвено, нищо черно или бяло. В работата на държавния глава един компромис водеше до друг. Победите му над Конгреса бяха разводнени от допълнителни поправки в законите, външната му политика бе така разнищена от световните лидери, че почти нищо не бе останало от първоначалните предложения. Сега той се опитваше да спаси живота на един човек, който в продължение на трийсет години бе виждал в лицето на Съединените щати враг номер едно. Запита се каква ли щеше да бъде разликата след двеста години.

Дан Фосет влезе с кана с кафе и сандвичи.

— Овалният кабинет никога не спи — подметна той с пресилена веселост. — Любимите ви сандвичи с риба тон и бекон. — Той постави пълна чиния пред президента и наля кафе. — Мога ли да ви помогна с нещо?

— Не, благодаря ти, Дан. Достатъчно е да редактираш изявлението ми за утрешната пресконференция.

— Нямам търпение да видя лицата на журналистическото тяло, когато разкриете съществуването на лунната колония и представите Стайнмец и хората му. Прегледах някои от видеокасетите с лунните им експерименти. Невероятни са.

Президентът избута настрани чинията със сандвичите и замислен отпи глътка кафе.

— Светът се е обърнал с краката нагоре.

Фосет тъкмо отхапваше залък.

— Моля?

— Помисли само каква нелепост. В момента, в който ще оповестя на света най-съвременното постижение на човека, Хавана ще бъде заличена от географската карта.

— Има ли нещо ново от Броган, откакто Пит и Джеси Лебарон са се появили в Секцията със специални интереси?

— От един час насам — нищо. Той също будува в кабинета си.

— Чудно ми е как са успели да се доберат дотам.

— Това са триста и двайсет километра навътре в една вражеска страна. Наистина не е за вярване.

Звънна телефонът, свързан директно с Лангли.

— Да?

— Мартин Броган се обажда, господин президент. От Хавана съобщават, че претърсването още не е открило положителни радиоактивни показания в нито един от корабите.

— Качили ли са се на борда?

— Не. Охраната е много засилена. Хората ни могат само да обикалят с кола край двата кораба, вързани за дока. Третият, петролният танкер, е пуснал котва навътре в залива. Него обикалят с малък катер.

— Какво искаш да ми кажеш, Мартин? Че бомбата вече е разтоварена и скрита в града?

— Корабите са под силно наблюдение, откакто са пристигнали в пристанището. Никакъв товар не е разтоварван досега.

— Може би радиацията не може да проникне през стоманените корпуси на корабите.

— Експерти от Лос Аламос ме уверяват, че може да проникне. Проблемът е там, че нашите хора в Хавана не са професионалисти по откриване на радиация. Освен това те използват търговски гайгер-броячи, които спъват работата им, тъй като не са достатъчно чувствителни, за да измерват по-ниски стойности.

— Защо не сме пратили квалифицирани експерти с подходяща апаратура? — поинтересува се президентът.

— Едно е да се изпрати сам мъж с дипломатическа мисия и малко куфарче в ръка, като вашия приятел Хейгън, но съвсем друго да се вкара тайно цял екип с товар от двеста и петдесет килограма електронна апаратура. Ако имахме повече време, сигурно щяхме да уредим нещо. Но таен десант на лодки и парашути трудно би могъл да мине незабелязано през отбранителната мрежа на Куба. Проникването с кораб щеше да е най-добрият метод, но за това е нужна най-малко едномесечна подготовка.

— Говориш така, сякаш става дума за човек, болен от непозната болест, за която няма лек.

— Ами да, нещо такова, господин президент — отвърна Броган. — Както изглежда, не ни остава друго, освен да чакаме и… да гледаме какво става.

— Не, само това не! В името на човечеството ние трябва да направим нещо. Не можем да оставим да загине толкова народ. — Президентът замълча и почувства как стомахът му се връзва на възел. — Господи, не мога да повярвам, че руснаците наистина ще взривят ядрена бомба в града! Нима Антонов не съзнава, че ни потапя в дълбоко тресавище, от което излизане няма.

— Повярвайте ми, господин президент, нашите анализатори проучиха всяка евентуална възможност. Отговорът не е лесен. Нищо няма да постигнем, ако предупредим кубинците по радиомрежите ни да евакуират града. Те просто няма да обърнат внимание на предупреждение, дошло от нас.

— Все още има надежда Айра Хейгън да се свърже навреме с Кастро.

— Наистина ли вярвате, че Фидел ще вземе Хейгън на сериозно? Малко е вероятно. Той ще реши, че това е просто заговор, за да бъде дискредитиран. Съжалявам, господин президент, но ще трябва да стиснем зъби и да посрещнем бедствието, защото нищо друго не можем да направим.

Президентът вече не го слушаше. Лицето му помръкна от дълбоко отчаяние. Основахме колония на луната, помисли си той, а жителите на земята все още продължават да се унищожават едни други по толкова глупави причини.

— Утре, преди да обявя съществуването на лунна колония, ще свикам съвещание на кабинета — каза той с примиренчески тон. — Ще трябва да съставим план, за да парираме съветските и кубинските обвинения.

67.

Излизането от швейцарското посолство стана смешно лесно. Под него имаше изкопан отпреди двайсет години тунел на дълбочина около три метра под улиците и тръбите на канализацията, доста под всички шахти в квартала, до които кубинската охрана можеше да проникне. Стените му имаха защитно покритие срещу вода, но и безшумни помпи работеха непрекъснато, за да изсмукват евентуалните течове.

Кларк поведе Пит надолу по дълга стълба, а оттам по проход, който минаваше под близо две пресечки и свършваше в шахта. Те се изкачиха по стълбата на шахтата и се озоваха в пробната на магазин за дамско облекло.

Работното време на магазина беше приключило преди шест часа, а витрините напълно закриваха вътрешността му. В складовото помещение седяха трима изтощени на вид мъже, които почти с нищо не показаха, че познаха Кларк, когато го видяха да влиза заедно с Пит.

— Не е нужно да се знаят истинските имена — каза Кларк. — Това са Мани, Моу и Джак.

Мани, огромен чернокож, с дълбоко набраздено лице, облечен със стари, избелели светлокафяви панталони и зелена риза, запали цигара и само погледна Пит с пълна незаинтересованост. Имаше вид на човек, който е изпитал най-лошото в живота и вече за нищо не хранеше илюзии.

Моу беше забил поглед през очилата си в руски разговорник. Приличаше на академик — погълнат от мисли, с разрошена коса и брадичка. Той кимна безмълвно и устните му за миг се изкривиха в нещо като усмивка.

Джак беше стереотип на южноамериканец от филм от трийсетте години — блестящи очи, набито телосложение, искрящи от белота зъби и триъгълни мустачки. Липсваше му само малък африкански тъпан. Той единствен даде да се разбере с думи, че е познал Кларк.

— Хола, Томас! Какво, идваш да навиваш за работа войската ли?

— Господа, това е… ъ-ъ-ъ… Сам. Идва с друга гледна точка, която хвърля нова светлина на работата ни по претърсването.

— Ще си струва повече, ако вземе да ни закара до проклетите докове — изсумтя Мани. — Нямаме излишно време да слушаме празнословни теории.

— Не сте напреднали в откриването на бомбата повече, отколкото бяхте преди двайсет и четири часа — отвърна търпеливо Кларк. — Предлагам ви да го изслушате.

— Майната ти! — сопна му се Мани. — Тъкмо намерихме начин да се промъкнем на борда на един от товарните кораби, и ти ни караш да се връщаме.

— И да претърсите сантиметър по сантиметър тия кораби, пак няма да намерите и следа от тежащото сто и половина тона ядрено устройство — намеси се Пит.

Мани прехвърли вниманието си към него и го измери с поглед от главата до петите като защитник, който преценява на какво е способен противниковия полузащитник.

— Добре, умнико, къде тогава е бомбата?

— Трите бомби — поправи го Пит. — При това нито една от тях не е ядрена.

В помещението настъпи тишина. Всички, с изключение на Кларк, изглеждаха скептично настроени.

Пит измъкна изпод ризата си карта и я разгърна. Взе няколко топлийки от един манекен и я забоде за стената. Привидното безразличие на групата от агенти на ЦРУ не го смути. По очите им разбра, че това са бдителни, точни и способни мъже. Знаеше, че са добре подготвени за най-различни дейности и са изпълнени с решителност, която не им позволява да приемат с лека ръка провала.

— „Ейми Бигълоу“ е първата брънка в унищожителната верига. Товарът му от двайсет и пет хиляди тона амониев нитрат е…

— Нищо друго освен обогатен тор — прекъсна го Мани.

— … също така бързо изпаряващ се химикал — продължи Пит. — Ако това количество амониев нитрат се взриви, силата му ще бъде много по-голяма от тази на бомбите над Хирошима и Нагасаки. Те бяха пуснати от въздуха и голяма част от разрушителната им сила се е загубила в атмосферата. Когато „Ейми Бигълоу“ избухне на нивото на земята, повечето от мощността му ще премине през Хавана като ураган от течна лава. Вероятно товарните трюмове на „Озеро Зайсан“, който според митническата му декларация превозва военни продоволствия, са претъпкани догоре с бойни припаси. Той ще отприщи унищожителния си погром със сродна на „Ейми Бигълоу“ експлозия. Към цялото това опустошение ще се включи с петрола си и третият кораб цистерна „Озеро Байкал“. Резервоарите за гориво, рафинериите, химическите заводи и фабриката с бързо изпаряващи се химикали ще хвръкнат във въздуха. Огромният пожар като нищо може да продължи няколко дни.

На външен вид Мани, Моу и Джак изглеждаха така, сякаш нищо не проумяват, лицата им бяха неразгадаеми. Вътрешно обаче и тримата бяха изумени от адската картина, която им описваше Пит.

Моу се обърна към Кларк.

— Знаеш ли, той май не се шегува.

— Така е. В Лангли са изтълкували погрешно съветския замисъл. Същите резултати могат да бъдат получени и без да се прибягва до ядрено насилие.

Мани стана и стисна с огромните си длани раменете на Пит като в менгеме.

— Човече, не мога да не те поздравя. Наистина много ти сече пипето.

Джак се обади за първи път.

— Не е възможно да разтоварим корабите до началото на утрешното честване.

— Но можем да ги изместим — каза Пит.

Мани премисли за миг думите му.

— Колкото до товарните кораби, да, ще ги отдалечим от пристанището, но се съмнявам, че ще успеем да потеглим с петролния танкер навреме. Ще имаме нужда от влекач, за да обърнем носа му към канала.

— С всеки километър, с който можем да отдалечим корабите от пристанището, спасяваме стотици човешки живота — отбеляза Пит.

— Трябва да предвидим допълнително време и за откриването на детонаторите — вметна Моу.

— Ако ги намерим, преди да сме излезли в открито море, толкоз по-добре.

— Ако не — смотолеви навъсен Мани, — значи сме обречени на самоубийство.

— Тъкмо ще спестиш на жена си разноските по погребението — подхвърли Джак с усмивка като на мъртвец. — Нищо няма да остане от теб.

Моу изглеждаше замислен.

— Малко хора сме.

— Колко корабни инженери можете да съберете? — попита Пит.

Моу посочи с брадичка към Мани.

— Мани е бил главен инженер. Кого друг можеш да посочиш, Мани?

— Енрико е запознат с пътя до машинното. Както и Хектор, когато е трезвен.

— Дотук, трима — каза Пит. — А моряци?

— Петнайсет, като прибавим Моу и Джак, стават седемнайсет — отвърна Кларк.

— Значи двайсет, плюс мен — двайсет и един — пресметна Пит. — А лоцмани?

— Тия копелета до един са хора на Кастро — отвърна с презрение Мани. — Сами ще трябва да изведем корабите от пристанището.

— Не бързайте толкова — намеси се Моу. — Дори и да обезвредим охраната на доковете, ще остане да се преборим с корабните екипажи.

— Лично аз ще водя една ударна група — поясни Кларк. — Но ми е любопитно как вие смятате да извършите своята задача.

— Считайте я за изпълнена — обади се Пит с широка усмивка. — Корабите са изоставени. Аз ще се погрижа екипажите да бъдат евакуирани тихомълком на безопасно място извън зоната на разрушението.

— Руснаците може и да спасят живота на своите хора — каза Моу, — но едва ли ще ги е грижа за чуждестранния екипаж на „Ейми Бигълоу“.

— Естествено. От друга страна обаче, те не са рискували да оставят някой любопитен моряк да се мотае наоколо, докато са разполагали детонаторното устройство.

Джак се замисли за малко, после каза:

— Две и две прави четири. Този човек има ум като бръснач.

Мани изгледа Пит с новооткрито уважение в погледа.

— Ти от Управлението ли си?

— Не, от НЮМА.

— Докъде я докарахме, съвети от аматьор! — въздъхна Мани. — Май е време да се пенсионирам.

— Според теб колко души патрулират корабите? — обърна се към него Кларк.

Мани извади зацапана носна кърпа и преди да отговори, шумно изсекна носа си, все едно че дива гъска изкряка.

— Около десетина души охраняват „Бигълоу“. Горе-долу толкова има и около „Зайсан“. Малък патрулен катер е хвърлил котва близо до петролния танкер. В него едва ли има повече от шест-седем души.

Кларк заговори, крачейки напред-назад.

— Тогава това е всичко. Събирайте екипите си. Моята група ще извади от строя охраната и ще брани операцията. Мани, ти и твоите хора потегляте с „Ейми Бигълоу“. Моу, заеми се с „Озеро Зайсан“. Влекачът остава за теб, Джак. Само гледай да не настане паника, когато го отвлечеш. Разполагаме с още шест часа дневна светлина. Нека да използваме всяка минута от нея. — Той спря да крачи и огледа лицата на мъжете. — Някакви въпроси?

Моу вдигна ръка.

— Какво ще стане с нас, след като излезем в открито море?

— Задействай корабния двигател и отпрашвай колкото можеш по-бързо, преди началото на взривовете.

Никой не направи коментар. Всички знаеха, че шансовете им граничат с безнадеждността.

— Предлагам да тръгна с Мани — обади се след малко Пит. — Много ме бива на кормилото.

Мани стана на крака и удари Пит с длан по гърба, което изкара въздуха му.

— За бога, Сам, май ще почнеш да ми харесваш.

Пит го погледна със сериозно лице.

— Да се надяваме, че ще живеем достатъчно дълго, та да се убедя в това.

68.

„Ейми Бигълоу“ беше хвърлил котва край модерен пристан, построен от съветски инженери. Оттатък него, на неколкостотин метра от доковия канал, се издигаше светложълтият корпус на „Озеро Зайсан“ — сега тъмен и безлюден. Светлините на града блещукаха в черните води на пристанището. Няколко облака откъм планините минаха над града и продължиха над морската шир.

Командирската машина, руско производство, отби от булевард „Десемпарадос“, следвана от два тежкотоварни военни камиона. Конвоят се придвижваше бавно през пристанищния квартал и накрая спря до товарната рампа на „Ейми Бигълоу“. Един часовой излезе от будката и предпазливо се приближи до колата.

— Имате ли пропуск за влизане в района? — попита той.

Кларк, облечен с униформа на кубински полковник, му хвърли надменен поглед.

— Изпратете да повикат началника на охраната — нареди той строго и добави: — И използвайте „сър“, когато се обръщате към офицер!

Разпознавайки ранга на Кларк в светлината на жълтеникавите натриеви лампи, часовоят застана мирно и отдаде чест.

— Тъй вярно, сър. Ще доложа.

Часовоят изтича обратно в будката и вдигна портативния предавател. Кларк се размърда притеснен на мястото си. Измамата беше жизненоважна, тактиката на твърдата ръка — фатална. Ако бяха нападнали корабите със святкащи оръжия, алармените системи на всички военни гарнизони в града щяха да проехтят. Тогава руснаците, притиснати до стената, щяха да бъдат принудени да задействат експлозивите по-рано от определеното време.

От вратата на близкия склад излезе един капитан, спря се за миг да огледа чакащата колона, след това се приближи откъм пътническата страна на командирската машина и отдаде чест на Кларк.

— Капитан Роберто Херас — представи се той. — На вашите услуги, сър.

— Полковник Ернесто Перес — отвърна Кларк. — Имам заповед да сменя вас и хората ви.

По лицето на Херас се изписа смущение.

— На мен ми е наредено да охраняваме корабите до утре до обед.

— Има промяна — отвърна рязко Кларк. — Съберете хората си за оттегляне обратно в казармата.

— Ако не възразите, полковник, бих искал да чуя потвърждението на заповедта от моя командир.

— А той пък ще трябва да се обади на генерал Мелена, който обаче е в леглото си и спи. — Кларк го загледа с присвити, студени очи. — Едно писмо, свидетелстващо за вашето неподчинение, няма да ти е от полза, когато дойде време за повишаването ви в майорско звание.

— Моля ви, сър, съвсем не отказвам да се подчиня на висшестоящ началник.

— Тогава ви съветвам да приемете пълномощието ми.

— Да, полковник. Аз… аз не се съмнявам в думите ви… — отстъпи той. — Ще събера хората си.

— Направете го.

Десет минути по-късно капитан Херас доведе под строй отряда от двайсет и четирима охранители. Кубинците приеха смяната на дежурството на драго сърце. Всички се радваха, че ги освобождават и ще се върнат в казармата, за да се наспят. Изглежда, Херас не обърна внимание, че хората на полковника останаха скрити в тъмнината на водещия камион.

— Това ли е целият ви отряд? — попита Кларк.

— Да, сър. Всички са налице.

— Заедно с мъжете, които охраняват и другия кораб?

— Извинете, полковник, но оставих часовои на товарната рампа, за да не се качи някой, докато вашите хора заемат местата си. На тръгване ще минем да ги вземем.

— Много добре, капитане. Задният камион е празен. Наредете им да се качат в него. А вие може да използвате моята кола. По-късно ще пратя помощника си в щабквартирата ви, за да я върне.

— Много любезно от ваша страна, сър. Благодаря ви.

Кларк държеше едната си ръка в джоба на панталона, където се намираше 25-калибровия автоматичен пистолет със заглушител, но не я помръдна. Кубинците вече се качваха по сваления заден подвижен капак на камиона под напътствията на един сержант. Кларк отстъпи мястото си на Херас и с нехайна походка тръгна към смълчания камион отзад, където бяха Пит и кубинските моряци.

Камионите направиха завой и вече излизаха от района на пристанището, когато една служебна кола с руски офицер се приближи и спря. Офицерът подаде глава от прозореца на задната седалка, по лицето му беше изписано подозрение.

— Какво става тук?

Кларк пристъпи бавно до колата, заобиколи я отпред и се увери, че единствените й пътници бяха руснакът и шофьорът му.

— Смяна на охраната.

— Не знам да има такава заповед.

— Дойде от генерал Великов — отвърна Кларк и спря на не повече от половин метър от задната врата. Сега видя, че руснакът също е полковник.

— Идвам направо от щабквартирата на генерала, за да направя проверка на охраната. Не ми каза нищо за смяна. — Полковникът отвори вратата, възнамерявайки да слезе. — Трябва да има някаква грешка.

— Няма никаква грешка — отвърна Кларк, после натисна с коляно вратата, за да я затвори отново и стреля между очите на полковника. След това най-невъзмутимо пусна още два куршума в тила на шофьора.

След минути колата бе включена на скорост и бе избутана към тъмната вода между пристаните.

Мани вървеше начело, следван от Пит и четиримата кубински моряци. Те се качиха забързано по товарната рампа на главната палуба на „Ейми Бигълоу“ и се разделиха. Пит тръгна нагоре по една стълба, а другите слязоха на долната палуба и продължиха към машинното отделение. Кормилната рубка тънеше в мрак и Пит я остави така. В следващия половин час провери с джобно фенерче електронните табла за управление на кораба и високоговорителя и се постарая да запомни добре всяка подробност.

Взе корабния телефон и позвъни в машинното. Мина цяла минута, преди Мани да се обади.

— Какво, по дяволите, искаш?

— Само проверявам — отвърна Пит. — Аз съм готов.

— Ще има да чакаш, господинчо.

Преди Пит да отговори, в кормилната рубка влезе Кларк.

— С Мани ли говориш? — попита той.

— Да.

— Кажи му да се качи.

Пит предаде бързата команда на Кларк и в отговор бе залят от водопад от неприлични думи.

Не мина и минута, и Мани нахълта в помещението, плувнал в пот и машинно масло.

— Хайде, говори, че имам проблем — обърна се той към Кларк.

— И Моу има, и то по-голям.

— Разбрах. Двигателите са изключени.

— А твоите в нормално състояние ли са?

— Защо да не са?

— Защото съветският екипаж е изпочупил всички възможни вентили на „Озеро Зайсан“ — отвърна мрачно Кларк. — Моу каза, че ще му трябват две седмици, за да го ремонтира.

— Джак ще трябва да го изтегли в открито море с влекач — добави Пит.

Мани се изплю през вратата на рубката.

— После влекачът по никой начин няма да успее да се върне, за да изтегли и петролния танкер. Руснаците не са слепи. Щом изгрее слънцето, ще им стане ясна картинката.

Кларк закима бавно в знак на разбиране.

— Опасявам се, че си прав.

— Какво да правим тогава? — обърна се Пит към Мани.

— Ако това корито имаше дизелови двигатели, след два часа щях да го подкарам. Но то е с парни турбини.

— При това положение колко време ти трябва?

Мани заби поглед в пода и започна да прехвърля в съзнанието си продължителните и сложни процедури.

— Започваме с мъртъв агрегат. Първото нещо, което трябва да направим, е да пуснем в действие дизеловия генератор и да загасим горивните камери в пещта, за да загреем горивото. Тръбите трябва да бъдат подсушени от кондензация, котлите да се запалят и да се пуснат спомагателните устройства. После ще изчакаме налягането на парата да се повиши достатъчно, за да задейства турбините. За всичко това ще са ни нужни четири часа, при условие че всичко върви нормално.

— Четири часа?! — Кларк почувства, че му се завива свят.

— Значи „Ейми Бигълоу“ не може да напусна пристанището преди разсъмване — каза Пит.

— Така излиза. — В гласа на Кларк се долови нотка на отчаяние.

— Не, не излиза така — възрази решително Пит. — Ако успеем да изтеглим дори един кораб от входа на пристанището, ще намалим броя на жертвите с една трета.

— И всички ние да умрем — добави Кларк. — Няма как да се спасим. Преди два часа щях да дам петдесет процента шанс за нас да се спасим. Но не и сега, не и когато твоето старо приятелче Великов види чудовищния си план да дими на хоризонта. И да не забравяме, че не след дълго липсата на съветския полковник, който лежи на дъното на залива, ще бъде забелязана и цял полк ще довтаса тук да го търси.

— Ами и онзи капитан на охраната — допълни Мани. — Много бързо ще му дойде ума в главата, след като си изпати, задето е прекъснал дежурството без съответната заповед.

Звук на тежки дизелови двигатели бавно се усилваше навън и корабната камбана отби три приглушени удара.

Пит се вгледа през прозореца на командния мостик.

— Джак идва насам с влекача.

После се обърна и погледна светлините на града. Заприличаха му на огромна кутия за бижута. Замисли се за множеството деца, които се приготвяха да си лягат, очаквайки с нетърпение утрешните празнични церемонии. Запита се колко ли от тях нямаше да се събудят никога.

— Все още има надежда — каза той след малко и започна да описва какво според него ще бъде най-доброто разрешение за намаляване на разрушението и спасяването на колкото се може повече от Хавана. Когато свърши, замести поглед от Мани към Кларк и обратно.

— Е, приложимо ли е?

— Дали е приложимо ли? — попита слисан Кларк. — Как ни виждаш мен и още трима да държим настрана кубинската армия в продължение на три часа? Това е равносилно на самоубийство.

— А според теб, Мани?

Мани се вгледа в Пит, мъчейки се да прочете нещо в набразденото лице, което едва се виждаше на светлината от лампите на пристана. Защо един американец иска да жертва живота си за хора, които биха го разстреляли, без да се замислят? Разбра, че никога няма да узнае отговора в тъмната кормилна рубка на „Ейми Бигълоу“ и бавно сви рамене в подкрепа на окончателното си изказване.

— Само си губим времето — рече той и се запъти обратно към машинното отделение.

69.

Дългата черна лимузина намали ход и спря безшумно пред главния портал на тайната ловна хижа на Кастро, намираща се сред хълмовете на югоизток от столицата. Едното от двете знаменца на колата символизираше Съветския съюз, а другото означаваше, че пътникът в нея е военен от висок чин.

В къщата за гости извън ограденото имение се помещаваше главната квартира на отряда от елитни телохранители на Кастро. Един мъж в униформа, но без отличителни знаци, тръгна бавно към лимузината. Той погледна фигурата на седналия в мрака на задната седалка едър съветски офицер и документа за самоличност, подаден от прозореца.

— Генерал-полковник Колчак, не е нужно да ми се представяте — каза мъжът и отдаде чест. — Хуан Фернандес, началник на охраната на Фидел.

— Никога ли не спите?

— Аз съм нощна птица — отвърна Фернандес. — Какво ви води насам в тази глуха доба?

— Внезапно възникнал спешен случай.

Фернандес изчака да чуе подробности, но такива не последваха и той се почувства неловко. Знаеше, че само критично положение би довело тук съветски представител от най-високо ниво в три и половина часа сутринта. Но не беше сигурен как да постъпи.

— Съжалявам, сър, но Фидел даде изрично нареждане никой да не го безпокои.

— Уважавам желанията на президента Кастро, но аз трябва да разговарям с Раул. Моля, кажете му, че съм дошъл по изключително спешен въпрос, който трябва да обсъдим насаме.

Фернандес размисли за малко над думите му, после кимна.

— Ще се обадя в хижата и ще съобщя на помощника му, че сте на път към него.

— Благодаря.

Фернандес махна на невидимо лице във външната къща и електронно задействаният портал започна да се отваря. Лимузината пое по виещия се почти четири километра път, опасващ хълмовете. Най-накрая колата спря пред голяма вила в испански стил с изглед към хълмист терен, осеян тук-там с далечни светлини.

Шофьорът слезе и чакълестата алея захрущя под ботушите му, докато той заобикаляше колата, за да отиде до пътническата врата. Застана до нея, но не я отвори, само хвърляше по някой разсеян поглед към охраната пред вилата. Минаха пет минути и най-сетне, прозявайки се, началникът на кабинета на Раул Кастро се появи на вратата.

— Генерал-полковник, какво неочаквано удоволствие — каза той без ентусиазъм. — Моля, заповядайте. Раул сега ще слезе.

Без да каже нищо, съветският офицер измъкна огромното си туловище от колата и последва помощника по широката веранда и оттам във фоайето на резиденцията. Шофьорът му вървеше на няколко крачки след него. Помощникът на Кастро се отдръпна настрани и ги покани с жест на ръката да влязат в трофейната зала.

— Моля, настанете се удобно. Ще поръчам кафе.

Останали сами, офицерът и шофьорът застанаха мълчаливо с гръб към отворената врата и обходиха с поглед множеството глави на глигани по стените и десетките препарирани птици върху поставки.

След малко в залата влезе Раул Кастро по пижама под халат от индийска коприна. Изведнъж спря на място, когато гостите му се обърнаха с лице към него. Той събра вежди от изненада и любопитство и попита:

— Кои, по дяволите, сте вие?

— Аз съм Айра Хейгън и ви нося много важно съобщение от президента на Съединените щати. — Хейгън млъкна и посочи с брадичка шофьора си, който свали баретата си и остави събраната под нея гъста коса да се разпилее по раменете. — Разрешете да ви представя госпожа Джеси Лебарон. Тя изтърпя сума ти несгоди, за да връчи лично на брат ви отговора от президента относно предложения от него американско-кубински приятелски пакт.

За миг в залата настъпи такава тишина, че Хейгън чуваше тиктакането на закачения на отсрещната стена красиво изработен часовник. Тъмните очи на Раул се отместиха от Хейгън към Джеси.

— Но Джеси Лебарон е мъртва — каза той с леко изумление.

— Оцелях след свалянето на дирижабъла във въздуха и след мъченията, на които ме подложи генерал Пьотър Великов. — Гласът й беше спокоен и заповеднически. — Носим документирано доказателство, че той възнамерява да убие вас и брат ви утре, по време на честванията на Деня на образованието.

Прямотата на твърдението и властният й тон направиха впечатление на Раул. Той слушаше замислен, после кимна и рече:

— Ще събудя Фидел и ще го помоля да дойде и да чуе това, което имате да му казвате.

Великов наблюдаваше как една от кантонерките в кабинета му бе натоварена върху една ръчна количка и качена в асансьора, за да бъде свалена в огнеустойчивия сутерен на съветското посолство. Вторият по длъжност в КГБ офицер влезе в кабинета му, избута на земята няколко папки върху един стол и седна.

— Жалко е, че трябва да изгорим всичко това — каза той с уморен глас.

— Нова и по-хубава сграда ще бъде издигната от развалините — отвърна Великов с лукава усмивка. — Подарък от признателното кубинско правителство.

Телефонът иззвъня и Великов бързо вдигна слушалката.

— Какво има?

Гласът на секретарката му отговори:

— Майор Борчев иска да говори с вас.

— Свържи ме.

— Генерале?

— Да, Борчев, казвайте.

— Капитанът, командващ охраната на доковете, е напуснал поста заедно с хората си и се е върнал в базата си извън града.

— Оставили са корабите неохраняеми?

— Ами… не съвсем.

— Последно, напуснали ли са постовете, или не?

— Той казва, че бил сменен от пост от отряд под командата на полковник Ернесто Перес.

— Не съм издавал такава заповед.

— Знам, генерале. Защото, ако бяхте, нямаше как да не науча.

— Кой е този Перес и къде служи?

— Хората ми провериха кубинските военни файлове. Данни за такъв човек няма.

— Лично аз изпратих полковник Микоян да извърши проверка на мерките за сигурност около корабите. Обадете му се и го питайте какво, по дяволите, става там.

— От половин час правя опит да се свържа с него — отвърна Борчев, — но никой не отговаря.

Звънна другата линия и Великов каза на Борчев да изчака на телефона.

— Какво има? — попита рязка той.

— Обажда се Хуан Фернандес, генерале. Сметнах за необходимо да ви уведомя, че генерал-полковник Колчак току-що пристигна тук за среща с Раул Кастро.

— Не е възможно.

— Лично аз го пропуснах да мине през портала.

Новото откритие подсили смута на Великов. По лицето му се изписа израз на недоумение и той изпусна шумна въздишка. Беше спал само четири от последните трийсет и шест часа и съзнанието му бе замаяно.

— Там ли сте, генерале? — попита Фернандес, разтревожен от мълчанието му.

— Да, да, чувам те, Фернандес. Върви в хижата и разбери какво правят Кастро и Колчак. Подслушай разговора им и ми докладвай след два часа.

Без да дочака отговор, той натисна бутона, за да включи отново Борчев.

— Майор Борчев, формирайте отряд и вървете на пристанището. Сам поемете командването. Проверете кои са въпросният Перес и отряда му и ме уведомете веднага след като научите нещо.

След това Великов натисна бутона за секретарката си.

— Свържи ме с щабквартирата на генерал-полковник Колчак.

Заместникът на Великов изправи рамене на стола си и го загледа с любопитство — никога не беше виждал Великов в нервно състояние.

— Нещо лошо ли се е случило?

— Още не знам — смотолеви Великов.

Изведнъж от другата страна на линията се разнесе познатият глас на генерал-полковник Колчак.

— Великов, как вървят нещата с ГРУ и КГБ?

Великов остана като онемял за няколко секунди и след като се съвзе, попита:

— Къде се намирате?

— Къде се намирам ли? — отвърна Колчак. — Ами събирам си документите и вещите от кабинета, като теб. Защо, къде мислиш, че се намирам?

— Току-що ми съобщиха, че сте на среща с Раул Кастро в ловната му хижа.

— Съжалявам, но още не съм развил способността да бъда на две места едновременно — каза невъзмутимо Колчак. — Изглежда, на твоите разузнавачи започват да им се привиждат призраци.

— Много странно. Съобщението дойде от напълно доверен източник.

— В опасност ли е „Ром с кола“?

— Не, продължава както е замислена.

— Добре. Тогава приемам, че операцията протича гладко.

— Да — излъга Великов със страх, примесен с несигурност, — всичко е под контрол.

70.

Влекачът беше наречен „Писто“ на името на испанско ястие от задушени червени пиперки, тиквички и домати. Името напълно му подхождаше, тъй като и двете страни на корпуса бяха нашарени със струйки червеникава ръжда, а месинговите му части бяха зеленясали. Но независимо от занемарената му външност, огромният дизелов двигател с мощност 3 000 конски сили, който туптеше във вътрешността му, беше чист и лъскав като бронзова скулптура.

Хванал здраво кормилото от тиково дърво, Джак гледаше през замъгления от мокри ивици прозорец към огромното тяло, което изникваше в гъстия мрак. То беше студено и тъмно като другите два товарни кораба на смъртта, завързани за доковете. Никаква навигационна светлина не издаваше присъствието му в залива, само патрулният катер, който обикаляше корпуса му дълъг 335 и широк 50 метра, служеше за предупреждение към другите плавателни съдове да спазват разстояние.

Джак изравни „Писто“ с „Озеро Байкал“ и внимателно го насочи към котвената верига. Патрулният катер ги забеляза и веднага се приближи. Трима мъже бързо излязоха от командния мостик и насочиха разположеното на носовата част скорострелно оръдие. Джак подаде сигнал в машинното за „стоп машини“ — команда, единствено за привличане на вниманието, защото вълната пред носа на влекача вече се стопяваше на повърхността.

Млад лейтенант с брада се надвеси през прозореца на кормилната рубка на патрулната лодка и заговори през рупор.

— Това е забранена зона. Нямате работа тук. Отдалечете се!

Джак сви длани пред устата си и извика:

— Генераторите ми загубиха мощност и дизелът ми току-що спря. Можете ли да ме вземете на буксир?

Лейтенантът поклати раздразнен глава.

— Това е военен катер. Ние не вземаме кораби на буксир.

— Тогава мога ли да се кача на борда и да използвам радиото ви, за да уведомя шефа? Той ще прати друг влекач да ме изтегли.

— Какво му е на аварийния ви акумулатор?

— Изтощи се. — Джак разпери ръце в знак на безпомощност. — Нямам и резервни части. В списъка на чакащите съм. Знаете как е.

Плавателните съдове бяха толкова близо един до друг, че почти се докосваха. Лейтенантът остави настрана рупора и отвърна с хриплив глас:

— Не мога да допусна това.

— В такъв случай ще трябва да хвърля котва точно тук до сутринта — ядосан рече Джак.

Лейтенантът пораженчески вдигна ръце и му се сопна:

— Добре, качете се и се обадете.

Джек спусна стълба до палубата на катера и прескочи 120-сантиметровото разстояние между двата морски съда. Огледа се бавно, с моряшко безразличие наоколо, но не пропусна да забележи отпуснатите стойки на тричленната оръдейна команда, помощник-капитана, който, застанал до кормилото, палеше нехайно цигара, и уморения израз по лицето на лейтенанта. Стана му ясно, че липсваше само един член от корабния екипаж — машинният инженер, който беше долу.

Лейтенантът се приближи до Джак.

— Действайте по-бързо, защото се намесвате във военна операция.

— Простете ми — сервилно отвърна Джак, — но това не е по моя вина.

Той се протегна, сякаш искаше да се ръкува и пусна от автоматичното си оръжие със заглушител два куршума в сърцето му. После спокойно застреля и кърмчията.

Троицата около оръдието на носа се строполиха и издъхнаха от съвършено точните три прицела на стрелите, изстреляни от арбалетите на моряците на Джак. Машинният инженер изобщо не усети куршума, който го улучи в слепоочието. Той падна върху дизеловия двигател на катера, стискайки в безжизнените си ръце парцал и гаечен ключ.

Джак и моряците му отнесоха труповете долу, после бързо отвориха всички изпускателни пробки и кранове. Върнаха се обратно на влекача и повече не обърнаха никакво внимание на потъващия патрулен катер, който бе понесен от течението в тъмнината.

Нямаше стълба, затова през бордовата ограда на петролния танкер бяха хвърлени две абордажни куки. Джак и още двама се изкатериха по корпуса, а после изтеглиха портативни резервоари с ацетилен и горелка.

След четирийсет и пет минути котвените вериги бяха срязани и малкият „Писто“, подобно на мравка, която се опитва да отмести слон, заби плътния си въжен носови кранец в огромната кърма на „Озеро Байкал“. Отначало почти незабележимо, сантиметър по сантиметър, а после метър по метър, влекачът започна да избутва кораба цистерна настрани от рафинерията и към средата на залива.

Пит наблюдаваше ленивото движение на „Озеро Байкал“ през очила за нощно виждане. За щастие отливът работеше в тяхна полза и отдалечаваше „бегемота“ от сърцето на града.

Пит беше намерил един самостоятелен дихателен апарат и беше проверил трюмовете за детониращ механизъм, но не откри такъв. Дойде до заключението, че вероятно е заровен някъде под амониевия нитрат в някой от средните трюмове. След два часа се качи на главната палуба и с облекчение вдъхна студения бриз, духащ от морето.

Часовникът на Пит показваше 4:30, когато „Писто“ се появи и започна да се връща към доковете. Беше се насочил право към кораба с муниции. Джак го направляваше на заден ход, а Моу и хората му хвърлиха влекалното въже, което се развиваше от огромната кърмова лебедка на влекача, и го завързаха здраво за кърмовите кнехти на „Озеро Зайсан“. Хвърлиха въжета, но точно когато „Писто“ бе готов да потегли, един военен конвой от четири товарни автомобила се зададе шумно по пристана.

Пит се спусна надолу по подвижното корабно мостче и с всичка сила се затича по дока. Заобиколи един товарен кран и спря до кърмовото въже. Издърпа дебелото, омаслено въже от боларда и го метна във водата. Не му остана време да направи същото и с носовото въже. От военните камиони вече слизаха тежковъоръжени мъже и се групираха в бойни групи. Той се качи обратно по мостчето и включи електрическата лебедка, която го изравняваше до нивото на палубата, за да предотврати нападение от пристана.

Грабна телефонната слушалка на мостика и позвъни в машинното.

— Мани, те са тук — беше краткото му съобщение.

— Имам вакуум и достатъчно пара в един от котлите и мога да го размърдам.

— Чудесно се справяш, приятелю. Спести цял час и половина.

— Тогава да си надигаме задниците.

Пит отиде до корабния телеграф и премести стрелките на положение „в готовност“. Завъртя кормилото така, че кърмата първо да се измести от кея. После подаде сигнал за „много бавен назад“.

Мани му се обади за потвърждение от машинното и в следващия миг Пит почувства вибрация под краката си.

С внезапен страх Кларк осъзна, че малката му група е превъзхождана по численост и че пътят й за бягство е пресечен. Откри също, че не са изправени пред обикновени кубински войници, а пред елитна част от съветската морска пехота. В най-добрия случай той можеше да спечели само няколко минути — време, достатъчно за корабите да се отдалечат от доковете.

Той бръкна в една брезентова торба и извади граната. Излезе от сянката и метна гранатата в задния автомобил. Взривът се чу като глухо тупване, последвано от ярък пламък, вследствие на възпламеняването на резервоара за горивото.

Камионът като че ли се разцепи навън и мъжете се пръснаха по дока като пламтящи кегли.

Той се затича между зашеметените и объркани руснаци, стъпвайки по викащите от болка ранени, които се търкаляха около дока в отчаяни опити да намокрят горящите си дрехи. Кларк хвърли още три гранати под останалите камиони и детонациите им последваха в бърза последователност, огласяйки залива.

Нов пламък и облаци дим изригнаха от покривите на складовите постройки. Морските пехотинци напускаха като обезумели превозните средства и побягваха да спасят живота си от тази клада. Неколцина бяха подтикнати към действие и започнаха да стрелят в тъмнината към всичко, което смътно наподобяваше на човешка фигура. Накъсаната стрелба се смеси със звука от счупени стъкла, когато бяха взривени и прозорците на складовете.

Малката група от шестима бойци на Кларк поддържаше огъня. Няколкото куршума в тяхна посока изсвистяха над главите им. Те преустановиха стрелбата, когато Кларк се втурна сред пълната бъркотия и зад прикритието на кубинската си униформа започна да ругае на руски и да издава заповеди за престрояване и нападение на пристана.

— Строй се! Строй се! — викаше той възбуден. — Те се разбягват. Хайде, действайте, да ви вземат дяволите, преди да са избягали тия предатели!

Но изведнъж млъкна — беше се озовал лице с лице срещу Болчев. Съветският майор отвори уста от пълно изумление, но преди да я затвори отново, Кларк го хвана за ръката и го блъсна във водата. За щастие в неразборията никой не обърна внимание на това.

— След мен! — провикна се Кларк и затича към дока, който минаваше между два склада.

Един по един или на групи от по четирима-петима съветските морски пехотинци се втурнаха след него, като с добре обучени движения приклякаха или лъкатушеха по кея, без да спират масирания огън, докато напредваха.

Те като че ли превъзмогнаха парализиращия шок на изненадата и бяха решени да отмъстят на невидимия враг, без да знаят, че бягат от един кошмар, за да се натъкнат на друг. Никой не се усъмни в заповедите на Кларк. След като го нямаше командирът да им нареди друго, подофицерът призова подчинените си да следват офицера в кубинска униформа, който водеше атаката.

Когато морските пехотинци стигнаха до складовете, Кларк се просна на земята като прострелян. Това беше сигнал за хората му да открият огън. Руснаците бяха обстрелвани от всички страни. Мнозина биваха посечени на мига. Те представляваха лесни мишени, както се очертаваха на фона на превърнатите в горяща клада товарни автомобили. Онези, които се избавяха от ръката на смъртта, откриваха огън. Насеченият звук на изстрелваните куршуми, забиващи се в дървените стени и човешка плът, беше оглушителен, а онези, които пропускаха целта или рикошираха, прорязваха със свистене нощта.

Кларк се търкулна с всичка сила към капака на един сандък, но бе улучен в бедрото и миг след това друг куршум мина през двете му китки.

Макар и тежко ранени, съветските пехотинци започнаха да отстъпват. Те направиха безплоден опит да се измъкнат от района на доковете и да стигнат до прикритието на бетонната стена, която минаваше покрай главния булевард, но двама от хората на Кларк откриха огън и им пресякоха пътя.

Кларк лежеше зад сандъка, от разкъсаните му вени шуртеше кръв. Животът му изтичаше, но той не беше в състояние да го задържи. Ръцете му висяха като счупени клони, пръстите му бяха станали безчувствени. Пред очите му вече причерняваше, когато той се примъкна до края на кея и се загледа в залива.

Последната гледка, която видяха очите му, беше очертанията на два товарни кораба на фона на отсрещния бряг. Те се измъкваха от доковете и се обръщаха към входа на пристанището.

71.

Докато на пристана битката се разгаряше, малкият „Писто“ взе на буксир „Озеро Зайсан“ и започна да го тегли отначало с кърмата напред. С огромно усилие грамадното единично витло се заби дълбоко в мазната вода и я разбърка като вряща пяна.

20 000-тонният морски съд започна да се движи и докато се плъзгаше към открито море, по сливащия се с тъмнината корпус заиграха отраженията на огнените пламъци. След като излезе от доковете, Джак направи широк завой от 180 градуса и започна да върти кораба с муниции, докато носът му застана с лице към входа на пристанището. Тогава влекалното въже бе освободено и издърпано с лебедка.

В кормилната рубка на „Ейми Бигълоу“ Пит сграбчи кормилото и се надяваше намерението му да се осъществи. Така се беше напрегнал, че не смееше дори да диша. Здраво вързаното носово въже започна да се изпъва и скърца от огромния напън, на който бе подложено от движещия се на заден ход плавателен съд, но упорито отказваше да се скъса. Като куче, дърпащо се на каишката си, „Ейми Бигълоу“ заби леко нос във водата, което увеличи още повече напъна. Въжето остана непокътнато, но болардът бе изтръгнат от основата си с острия звук на разцепващо се дърво.

Корабът потръпна и постепенно започна да се движи заднешком. Пит прехвърли кормилото на другата страна и носовата част бавно описа полукръг, докато корабът се обърна напречно към отдалечаващия се док. Вибрацията от двигателя стихна и скоро морският съд се понесе безшумно по повърхността с кърмата напред, изхвърляйки тънка струя дим от комина.

Като че ли целият пристан се бе подпалил. Пламъците от горящите товарни автомобили хвърляха неземни, трепкащи отблясъци в кормилната рубка. Всички моряци с изключение на Мани се качиха от машинното отделение и застанаха на носовата част. Сега, когато имаше място за маневри, Пит прехвърли докрай кормилото на десния борд и подаде по телеграфа команда „бавен напред“.

Мани потвърди и „Ейми Бигълоу“ престана да завива надясно и започна бавно да пълзи напред.

Звездите на източното небе вече бяха загубили блясъка си, когато отстрани на кораба се очерта тъмният корпус на „Озеро Зайсан“. Пит изчака влекача да се доближи под носа на кораба му и нареди „стоп машини“. Моряците на „Писто“ хвърлиха леко въже, което бе вързано за няколко снадени и степенувани по дебелина въжета. Пит наблюдаваше от командния мостик как биват изтеглени на борда. После дебелото влекално въже беше вдигнато с предната лебедка и здраво завързано.

Същата процедура бе извършена и на кърмата, само че този път с лявата котвена верига от смълчания и дрейфуващ „Озеро Зайсан“. След като веригата бе разположена напреки на борда, брънките й бяха вързани за кърмовите метални части. Беше направено двупосочно свързване. Сега трите плавателни съда бяха вързани един за друг, като „Ейми Бигълоу“ остана в средата.

Джак изсвири веднъж с въздушната свирка на „Писто“ и влекачът потегли напред, изопвайки хлабавината на въжетата. Пит стоеше на крилото на мостика и гледаше назад. Когато един от хората на Мани му направи знак, че влекалната верига на кърмата е изпъната, Пит натисна леко парната свирка и съобщи по телеграфа за „пълен напред“.

Последната стъпка от плана на Пит бе приключила. Петролният танкер бе оставен да се носи свободно по течението по-близо до запасните резервоари за гориво на отсрещната страна на пристанището, но с километър и половина по-отдалечен от гъсто населения център на града. Другите два кораба и смъртоносните им товари вече набираха скорост и се устремяваха към открито море, като влекачът подсилваше мощта на „Ейми Бигълоу“, за да увеличи скоростта на морския керван.

Зад тях огромният стълб дим и пламък се виеше нагоре към ранната синева на утрото. Кларк им бе спечелил достатъчно време, за да се отдалечат, но бе заплатил за това с живота си.

Пит не погледна повече назад. Погледът му бе привлечен като с магнит от фара над сивите стени на Моро Касъл, мрачната крепост, която пазеше входа на хаванското пристанище. Фарът се намираше на пет километра, но сякаш беше на петдесет.

Зарът беше хвърлен. Мани увеличи мощта на другия двигател и двата гребни винта разпениха силно водата. „Ейми Бигълоу“ започна да набира скорост. Двата възела станаха три. Трите станаха четири. Той препускаше към канала под фара като шотландски расов кон по време на надбягване.

Намираха се на четирийсет минути от благополучното си завръщане у дома. Но предупреждение нямаше и немислимото тепърва предстоеше.

Майор Борчев заобикаляше живите въглени, които падаха и съскаха във водата. Плувайки под пилоните, той чуваше гърмежите на автоматичните оръжия и виждаше как пламъците изригват към небето. Мръсната вода между доковете беше хладка и вонеше на мъртва риба и дизелово гориво. Повдигна му се и той повърна гнусната вода, която бе нагълтал, когато непознатият кубински полковник го бутна от дока.

Едва след като преплува около километър и половина, видя стълба и се качи на един изоставен кей. Изплю събралата се отвратителна на вкус слюнка и се затича към горящия автомобилен конвой.

По дока бяха пръснати изгорели до черно и тлеещи тела. Стрелбата беше спряла, след като неколцината оцелели от хората на Кларк избягаха с малка лодка с извънбордов двигател. Борчев тръгна предпазливо сред касапницата. Освен двама ранени, които бяха намерили убежище зад един самотоварач с вилкова хватка, всички останали бяха мъртви. Целият му отряд беше ликвидиран.

Почти полудял от гняв, Борчев залъкатуши между жертвите и както ги оглеждаше, разпозна тялото на Кларк. Обърна агента на ЦРУ по гръб и се вгледа в безвзорните му очи.

— Кой си ти? — попита ненужно той. — За кого работиш?

Отговорите си бяха отишли заедно с Кларк.

Борчев хвана отпуснатото тяло за колана и го завлачи до края на дока, след което го изрита във водата.

— Да видим сега дали ще ти хареса! — изкрещя той като обезумял.

После тръгна безцелно между труповете. Минаха десетина минути, преди да дойде на себе си. И тогава съзна, че трябва да докладва на Великов. Единственият предавател, с който бе дошъл, се беше разтопил в челния камион и той хукна да обикаля пристана, за да открие телефон.

На една от постройките видя табела, обозначаваща стая за почивка и забавление на докерите. Блъсна я два-три пъти с рамо и я отвори. Напипа на стената ключа за осветлението и запали лампата. Помещението беше обзаведено със стари зацапани дивани. Върху няколко маси имаше шахматни дъски и игри на домино. В дъното се виждаше хладилник. На едната стена висяха постери с ликовете на Кастро, Че Гевара, който с надменен израз пушеше пура, и на Ленин със сериозен израз.

Борчев влезе в съседния кабинет и се втурна право към телефона на бюрото. След няколко безуспешни опита да набере номера, се свърза с телефонистката, изливайки ругатни по адрес на неефикасната кубинска телефонна система.

Когато най-накрая успя да се свърже със съветското посолство, облаците над източните хълмове вече оранжевееха и воят на сирените на противопожарните автомобили огласяше пространството над пристана.

Капитан Мануел Пинон стоеше на крилото на командния мостик на руската фрегата, клас Рига, и гледаше през бинокъл. Първият му офицер го бе събудил веднага след като в пристанищния район бе започнало сражението и пожарът. Той почти нищо не виждаше, тъй като плавателният му съд беше пуснал котва край военноморския док, намиращ се точно в края на водния канал и зданията пречеха на видимостта му.

— Не трябва ли да проверим какво е станало? — попита първият офицер.

— Полицията и пожарникарите ще разберат — отвърна Пинон.

— Намирисва на стрелба.

— По-вероятно пожар в някой склад е възпламенил военни боеприпаси. Най-добре да стоим настрана от противопожарния катер. — Той му подаде бинокъла. — Ти продължи да наблюдаваш, аз отивам пак да си легна.

Пинон вече наближаваше каютата си, когато първият му офицер го настигна тичешком в коридора.

— Сър, не е лошо да се върнете на мостика. Два кораба правят опит да напуснат пристанището.

— Без разрешение?

— Да, сър.

— Да не би просто да се изместват другаде?

Първият офицер поклати глава.

— Посоката им на движение ги извежда към главния канал.

Пинон измърмори кисело.

— Боговете се противопоставят на съня ми.

— Истинският комунист не вярва в богове — изсмя се саркастично първият офицер.

— Опитай се да убедиш в това белокосата ми майка.

Прозявайки се, Пинон се върна на командния мостик и се вгледа през леката мъгла на ранното утро. Два кораба на буксир бяха на път да влязат в канала, отвеждащ към открито море.

— Какво, по дяволите… — Пинон пренагласи фокуса на бинокъла. — Не се вижда никакво знаме, никакви навигационни светлини, никакъв наблюдателен пост на мостика…

— Нито пък отговарят на запитванията ни чрез радиосигналите за намерението им. Като че ли искат да се измъкнат тайно.

— Измет от контрареволюционери, които се опитват да се доберат до Съединените щати — изсумтя презрително Пинон. — Ами да, това е. Друго обяснение няма.

— Да дам ли заповед да отплуваме натам?

— Да, и то веднага. Ще минем пред тях и ще пресечем пътя им.

Още докато говореше Пинон, първият офицер се пресегна и натисна бутона за сирената, която вдигна на крак целия екипаж.

Десет минути по-късно трийсетгодишният плавателен съд, изваден от употреба от руските военноморски сили, след като бе заменен с по-нов и модифициран клас фрегата, потегли напречно на канала. Стомилиметровите му оръдия бяха обърнати и насочени право в бързо приближаващите се кораби фантоми.

Пит забеляза мигащата сигнална лампа на фрегатата. Изкуши се да включи радиото, но спази предварителната уговорка конвоят да остане смълчан, за да не би някой бдителен дежурен от пристанищните власти или охраната да се включи случайно на същата честота. Пит беше позабравил морзовата азбука, но успя да дешифрира съобщението, подадено от фрегатата, което гласеше: „Спрете незабавно и се легитимирайте!“.

Той не изпускаше от поглед „Писто“. Съзнаваше, че за всеки уклончив ход трябва да се допитва до Джак. Обади се в машинното отделение и предупреди Мани, че фрегатата ще блокира пътя им. Но месинговите телеграфни стрелки останаха на положение „пълен напред“.

Фрегатата вече беше толкова близо, че Пит ясно виждаше кубинския мичман втори ранг, който стоеше скован от духащия от морето бриз. Сигналната лампа започна отново да светва и угасва. „Спрете незабавно или ще стреляме!“

На кърмата на „Писто“ се появиха двама мъже и трескаво започнаха да развиват още от въжето. В същото време влекачът промени посоката си, описа остър завой надясно и застана на дрейф. Тогава Джак излезе от кормилната рубка и се провикна към фрегатата през рупор.

— Дай път бе, скапан морж! Не виждаш ли, че тегля на буксир?

Пинон подмина обидното обръщение. Не очакваше нещо повече от капитан на влекач.

— Нямате разрешение за отплаване. Пращам ви абордажен екип.

— Проклет да съм, ако допусна някой военноморски задник да стъпи на кораба ми.

— Тогава всички ще умрете — отвърна Пинон с весел глас.

Вече не беше сигурен дали това е масов опит за бягство на дисиденти, но странното поведение на влекача и корабите без светлини трябваше да се провери.

Той се надвеси от бордовата ограда на мостика и заповяда на моторния катер на фрегатата и абордажния екипаж да се спуснат на вода. Когато се обърна отново към неизвестния конвой, замръзна от ужас.

Беше твърде късно. В сумрака той не бе видял добре, че корабът зад влекача не беше на буксир. Движеше се самостоятелно и се приближаваше към фрегатата със скорост цели осем възела. В продължение на няколко секунди той само гледаше като ударен. След като се съвзе, изкрещя:

— Пълен напред! Огън!

Заповедта му беше последвана от оглушителен взрив. Снарядите прорязаха тясното пространство между корабите, забиха се в носа и надстройката на „Ейми Бигълоу“ и експлодираха в пламъци и строшени стъкла. Лявата страна на кормилната рубка изчезна, сякаш бе откъртена и смляна от пресата на машина за отпадъци. Стъкла и отломки се сипеха като дъжд от оръдията. С решителност, граничеща със сляпо упорство, Пит се бе навел над кормилото и не го изпускаше от ръце. Имаше късмет, че се отърва само с няколко порязвания и натъртено бедро.

Вторият залп отнесе отсека с морските карти и разсече на две предната мачта. Горната й половина падна зад борда и продължи да се влачи два-три метра, преди въжетата да се откъснат и да заплават свободно на повърхността. Коминът беше разбит и превърнат в куп отпадъци. Един снаряд избухна в отделението за дясната котва и пръсна ръждясалите от солената вода звена на веригата й като шрапнели.

Трети залп не последва.

Пинон стоеше напълно неподвижен, с ръце, вкопчени в бордовата ограда на мостика. Гледаше как черната предна част на „Ейми Бигълоу“ заплашително се издигна с цялата си тежест над фрегатата. Лицето му пребледня, очите го заболяха от гледката, която предвещаваше неминуемата смърт на плавателния му съд.

Гребните винтове на фрегатата биеха усилено водата, но нямаше да могат да я избутат навреме настрани. Беше повече от ясно, че „Ейми Бигълоу“ ще я улучи, съвсем ясни бяха и намеренията на Пит. Той компенсираше и сечеше ъгъла по посока средата на фрегатата. Онези от екипажа й, които бяха на горната палуба и виждаха приближаващото се бедствие, се вцепениха за миг и започнаха да се хвърлят зад борда.

Високият осемнайсет метра нос на „Ейми Бигълоу“ се вряза във фрегатата малко пред задната й оръдейна кула, разкъса плочите на облицовката и навлезе в корпуса почти шест метра навътре. Корабът на Пинон можеше да издържи на сблъсъка и да стигне до брега, преди да се е напълнил с вода, но носът на „Ейми Бигълоу“ с пронизителен звук от стържене на стомана се издигна толкова високо от зейналата рана, че откри кила си с полепнали по него ракообразни животинчета, увисна за миг неподвижно във въздуха и отново се строполи върху фрегатата, разцепвайки я на две. Кърмовата й част мигом се загуби от поглед под водната повърхност.

Водата бързо нахлу през отвора на откъснатата кърма, зашуртя през изкривените отвесни прегради и наводни откритите отсеци. Когато корпусът на обречената фрегата бързо бе превзет от буйния поток, той започна да се накланя назад. Предсмъртната му агония не продължи дълго. Докато „Озеро Зайсан“ бе изтеглен от мястото на сблъсъка, фрегата вече беше потънала, оставяйки няколко моряка да се преборват с водата.

72.

— Влязъл си в капан?! — прозвуча по телефона гласът на Великов.

Борчев се почувства неудобно. Не можеше току-така да признае, че от всичките четирийсет души той беше сред единствените трима оцелели, при това без нито една драскотина.

— Незнаен отряд от най-малко двеста кубинци откриха огън с тежко въоръжение, преди да успеем да евакуираме камионите.

— Сигурен ли си, че са били кубинци?

— Че кой друг би могъл да го извърши? Командващият им офицер носеше кубинска униформа.

— Перес ли?

— Не знам. Нужно ни е време за разпознаването.

— Може да е гаф от страна на зелените части, които да са открили огън от глупост или паника.

— Съвсем не изглеждаха глупави. Мога да разпозная бойни части още като ги видя. Те са знаели за пристигането ни и са устроили добре подготвена засада.

Лицето на Великов доби напълно объркан вид, после почервеня. Нападението над Кайо Санта Мария стана пред очите му. Едва сдържаше яростта си.

— Каква им беше задачата?

— Задържащи действия с цел завземането на корабите.

Отговорът на Борчев слиса Великов. Изпита чувството, че тялото му се превръща в лед. Въпросите сами се изплъзнаха от устата му:

— Завладени ли са корабите от операцията „Ром с кола“? Още ли са на котва край доковете си?

— Не. Един влекач взе на буксир „Озеро Зайсан“. „Ейми Бигълоу“ потегли на собствена мощност. Изгубих ги от поглед, след като навлязоха в канала. Малко по-късно чух нещо като оръдейна стрелба близо до входния канал.

Великов също бе чул тътен от тежки оръдия. Той се загледа в една празна стена и изпълнен с неверие, се опита да си представи кръга от мъже, преследващи сложно планираната му операция. Не можеше да повярва, че разузнавателните подразделения, предани на Кастро, имат такива знания и опит. Единствено дългата ръка на американците и тяхното ЦРУ биха могли да разрушат Кайо Санта Мария и да осуетят плана му за слагане край на режима на Кастро. Само един-единствен човек би могъл да е отговорен за изтичането на информация.

Дърк Пит.

Лицето на Великов се изопна от дълбокото му съсредоточаване. Калта се утаяваше от водата. Вече знаеше как да действа през малкото му останало време.

— Корабите още ли са в пристанището? — поинтересува се той.

— Ако се опитват да избягат в открито море, според мен вече са навлезли в канала Ентрада.

— Намери адмирал Чеколдин и чу кажи, че настоявам корабите да бъдат спрени и върнати обратно в пристанището.

— Мислех, че всички съветски военни кораби са в открито море.

— Адмиралът и флагманският му кораб няма да тръгнат преди осем часа. Не използвай телефон за връзка. Предай му молбата ми лично и подчертай, че е спешно.

Преди Борчев да отговори, Великов затвори телефона и забърза към главния вход на посолството, без да обръща внимание на персонала, който се приготвяше за евакуация. Затича се към лимузината на посолството и издърпа навън шофьора, който чакаше да закара съветския посланик на безопасно място.

Завъртя ключа за запалването и включи на скорост веднага щом двигателят заработи. Задните колела се извъртяха и изсвириха силно, когато колата подскочи и излетя от двора на посолството на улицата.

След две преки Великов спря.

Военна блокада препречи пътя му. Две бронирани коли и група кубински войници се бяха разположили напречно на широкия булевард. Един офицер се приближи до лимузината и светна джобно фенерче в прозореца.

— Мога ли да видя документите ви за самоличност, моля?

— Аз съм генерал Пьотър Великов, аташиран съм към съветската военна мисия. Трябва много бързо да стигна до щабквартирата на полковник Колчак. Отдръпнете си и ме пуснете да мина.

Офицерът огледа лицето на Великов и като че ли остана доволен от това, което видя. Изключи фенерчето и махна с ръка на двама от хората си да заемат задната седалка. После заобиколи колата и се настани отпред на мястото до Великов.

— Тъкмо вас чакахме, генерале — каза той със студен, но любезен тон. — Моля да следвате инструкциите ми. Тръгвайте и на следващото кръстовище завийте наляво.

Пит седеше прав, с леко разкрачени крака, хванал с две ръце кормилото. Набръчканото му лице бе издадено напред, докато наблюдаваше как фарът край входа на пристанището се изнизваше болезнено бавно назад. Цялото му съзнание, тялото, нервите му бяха съсредоточени в изтеглянето на кораба възможно най-далече от населения град, преди да бъдат детонирани мунициите.

Цветът на водата се промени от сиво-зелен в изумруденозелен и корабът започна леко да се клатушка, когато започна да пори вълните, прииждащи от морето. „Ейми Бигълоу“ се пълнеше с вода от откъснатите носови плочи, но въпреки това се подчиняваше на кормилото и следваше по петите влекача.

Пит се чувстваше изтощен до болка от главата до петите. Крепеше се благодарение единствено на волята си. Кръвта от порязванията, които получи по време на оръдейната стрелба от фрегатата, се беше втвърдила във вид на тъмночервени резки по лицето му. Изобщо не обръщаше внимание на потта, която прилепваше дрехите по тялото му.

Затвори за миг очи и му се прииска да си е отново в апартамента в хангара, с коктейл от мартини и бомбайски джин, излегнат в гореща вана. Господи, колко е уморен!

Внезапен порив на вятър нахлу през счупените прозорци на командния мостик и той отново отвори очи. Огледа бреговата ивица отляво и отдясно. Платформите с оръдия, скрити покрай пристанището, останаха смълчани. Все още нямаше признаци за приближаването на самолети или патрулни морски съдове. Независимо от битката с военната фрегата, тревога не бе вдигната. Объркването, липсата на проницателност сред кубинските военни сили по охраната работеха в тяхна полза.

Все още спящият град създаваше впечатлението, че се влачи след тях, сякаш беше вързан за кърмата на кораба. Слънцето вече се бе показало и конвоят се виждаше от крайбрежието незащитен от нищо.

Само още няколко минути, няколко минути, повтаряше си Пит.

На Великов му бе наредено да спре на един тих ъгъл близо до Площада на катедралата в старата част на Хавана. После го отведоха в едно порутено здание с мръсни и пукнати прозорци. Минаха покрай стъклени витрини, излагащи избелели постери на филмови звезди от 40-те години, седнали на бара, с погледи, насочени към камерата.

Някогашното заведение, посещавано от заможни американски знаменитости, сега беше напълно запустяло, забравено от всички с изключение на малцина възрастни хора. От едната страна на загубилия блясъка си и занемарен бар седяха четирима души.

Вътрешността беше тъмна и миришеше на дезинфекционни средства и мухъл. Великов не позна домакина, преди да се доближи на няколко крачки от него. После се закова на място и не можеше да повярва на очите си. Изведнъж му се повдигна.

Джеси Лебарон седеше между един непознат дебел мъж и Раул Кастро. Четвъртият гледаше заплашително.

— Добро утро, генерале! — заговори Фидел Кастро. — Радвам се да ви видя сред нас.

73.

До слуха на Пит достигна бръмчене на самолет. Той пусна щурвала и отиде до вратата на крилото на командния мостик.

Два бойни хеликоптера се задаваха от север над бреговата ивица. Погледът му се отмести към пристанищния вход. Сив военен кораб навлизаше през канала с пълна скорост и хвърляше високи носови вълни. Това беше съветски ескадрен миноносец, тънък като молив, чиито предни оръдия бяха насочени към пълзящите беззащитни смъртоносни кораби. Преследването, от което никой нямаше да излезе победител, беше в ход.

Джак излезе на палубата на влекача и погледна към разрушения команден мостик на „Ейми Бигълоу“. Почуди се, че там все още има оцелял, който дори управлява кормилото. Той сви длан като фуния пред ухото си и в отговор видя ръка да му маха в знак, че жестът му е разбран. В този момент един моряк забърза към кърмата на товарния кораб и направи същия жест на намиращия се на „Озеро Зайсан“ Моу. След това Джак се прибра отново вътре и включи радиото.

— Тук „Писто“. Чувате ли ме? Край.

— Да, високо и ясно — отвърна Пит.

— И аз приемам — потвърди гласът на Моу.

— Сега е моментът да завържете щурвалите си и да напуснете корабите — продължи Джак.

— Прав им път! — озъби се Моу. — Нека да се самоунищожат тия проклети гемии.

— Ще оставим двигателите да работят на ход пълен напред — вметна Пит. — А какво ще правиш с „Писто“?

— Ще го управлявам още няколко минути, за да съм сигурен, че корабите ви няма да завият към брега — отвърна Джак.

— Гледай да не се забавиш. Момчетата на Кастро навлизат през канала.

— Виждам ги — потвърди Джак. — Успех! Изключвам.

Пит блокира кормилото на положение „пълен напред“ и позвъни на Мани. Якият главен инженер нямаше нужда от подканване. След три минути той и хората му вече изтегляха корабната моторна лодка, за да я плъзнат надолу по лодбалките й. После се покатериха на борда и започнаха да я спускат във водата. В същия момент Пит прескочи бордовата ограда и скочи при тях.

— За малко да те оставим — извика Мани.

— Обадих се по радиото на ескадрения миноносец и съобщих, че ако не стои настрана, ще взривим кораба с мунициите.

Преди Мани да отговори, се разнесе силен грохот. След секунди един снаряд се заби във водата на петдесетина метра пред „Писто“.

— Не са се вслушали в думите ти — изсумтя Мани.

Той задейства двигателя и включи скоростната кутия, за да изравни лодката с движението на кораба, когато се спуснат на вода. Отвързаха въжетата на талията и цопнаха напречно в килватера. „Ейми Бигълоу“ пое своето последно пътуване — изоставен и обречен на забрава.

Мани се обърна и видя, че Моу и екипажът му спускаха моторната лодка на „Озеро Зайсан“. Тя се вряза в една огромна вълна и беше тръшната в стоманения корпус с такава сила, че спойките на десния й борд отхвръкнаха и дъното й се напълни до половината с вода, заливайки двигателя.

— Трябва да им помогнем — каза Пит.

— Наистина трябва — съгласи се Мани.

Преди да предприемат действие, Джак беше преценил положението и извика през рупора си:

— Оставете ги. Аз ще ги взема, след като освободя въжетата си. Погрижете се за себе си и поемете към брега.

Пит смени моряка, който си бе премазал пръстите между въжетата на лодбалката, и зае пилотското място. Насочи лодката към високото здание край пристана на „Малекон“ и избута дроселите докрай.

Мани бе отправил поглед към влекача и дрейфуващата лодка, в която се намираха Моу и екипажът му. Лицето му посивя, като видя, че миноносецът даде още един залп и два водни стълба изригнаха и се стовариха върху горните съоръжения на „Писто“. Влекачът обаче се отърси от потопа и продължи напред.

Моу извърна глава, изпълнен с огромен страх, без обаче да го показва. Беше разбрал, че никога повече няма да види приятелите си живи.

Пит преценяваше разстоянието между оттеглящите се кораби и брега. Все още са много близо, прекалено близо до Хавана и експлозивите ще разрушат по-голямата част от града, мрачно заключи той.

— Президентът Антонов одобрява ли плана ви за моето убийство? — попита Фидел Кастро.

Великов стоеше със скръстени ръце. Стол не му бе предложен. Гледаше Кастро с открито презрение.

— Аз съм високопоставен военен офицер в Съветския съюз. Настоявам за подобаващо отношение към мен.

Черните очи на Раул Кастро заблестяха с гневни пламъчета.

— Тук е Куба. Не можете да настоявате за нищо. Вие сте само една отрепка от КГБ.

— Стига, Раул, стига — предупреди го Фидел и се обърна към Великов. — Не ни баламосвайте, генерале. Проучих документите ви. „Ром с кола“ не е вече тайна.

Великов продължи играта си.

— Добре съм запознат с операцията. Тя е поредният злонамерен опит на ЦРУ да подкопае приятелството между Куба и Съветския съюз.

— Щом е така, защо не ме предупредихте?

— Нямах време.

— Но сте намерили време да евакуирате вашите сънародници — засече го Раул. — Защо бягате в този ранен утринен час?

По лицето на Великов се изписа надменност.

— Нямам намерение да отговарям на въпросите ви. Нужно ли е да ви напомням, че имам дипломатически имунитет? Нямате право да ме разпитвате.

— Как възнамерявахте да задействате експлозивите? — продължи спокойно Кастро.

Великов мълчеше. Ъгълчетата на устата му леко се извиха в усмивка, когато в този момент се разнесе далечен тътен от тежка оръдейна стрелба. Фидел и Раул си размениха погледи, без да продумват.

Джеси потрепери от нарастващото напрежение в малкия локал. За миг й се прииска да е мъж, за да изтръгне с юмруци истината от генерала. Изведнъж й се повдигна и й идеше да изкрещи при мисълта, че тече ценно време.

— Моля ви, кажете им каквото искат да узнаят — примоли се тя. — Не можете просто да стоите и да допуснете хиляди деца да загинат заради някаква безсмислена политическа кауза.

Великов не каза нищо. Продължи да стои неподвижен.

— Ще се радвам да му го върна тъпкано — обади се Хейгън.

— Не е нужно да си цапате ръцете, господин Хейгън — каза Фидел. — Навън го чакат мои хора, специалисти по насилствените разпити.

— Няма да посмеете да ме пипнете — повиши тон Великов.

— Мой дълг е да ви предупредя, че ако не спрете взривяването, ще бъдете подложен на мъчения. И то не просто с инжекции, както практикувате със затворниците във вашите заведения за душевноболни в Русия, а с невъобразими денонощни мъчения. Нашите най-добри лекари ще ви поддържат жив. Страданията ви няма да могат да се сравнят с никакъв кошмар, генерале. Вие ще крещите, докато имате сили да крещите. После, когато ще сте се превърнали в нищо повече от вегетиращо същество без взор, говор и слух, ще бъдете закаран и захвърлен в някой порутен квартал в Северна Африка, където или ще оцелеете, или ще умрете и където никой не спасява, нито се смилява над осакатен дрипльо, тънещ в мръсотия. Вие просто ще се превърнете в нищожество.

Черупката на Великов се пропука, но съвсем леко.

— Губите си времето. Вие сте мъртви. Аз съм мъртъв. Всички сме мъртви.

— Грешите. Корабите, натоварени с муниции и амониев нитрат, са изтеглени от пристанището от хората, върху които искате да хвърлите вината. В този момент агенти на ЦРУ ги насочват към открито море, където взривната сила ще унищожи само риба.

Великов бързо използва слабото си предимство.

— Не, сеньор президент, вие грешите. Тътенът от оръдия, които чухте преди малко, идва от съветски плавателен съд, който ще препречи пътя на корабите и ще ги върне обратно в пристанището. Те може да експлодират по-рано от часа на речта ви по повод празника, но в крайна сметка ще постигнат целта си.

— Лъжете — каза притеснен Фидел.

— Вашето господство като велик баща на революцията свърши — продължи Великов с лукав и хаплив глас. — Аз с удоволствие ще дам живота си за отечеството си. Вие бихте ли се жертвали за Куба? Може би някога, когато сте бил млад и не сте имал какво да губите. Сега вече сте отпуснат и отдавна ви е станало навик да карате другите да вършат мръсната работа вместо вас. Водихте добър живот досега и не сте склонен да се откажете току-така от него. Но той свърши. От утре вие ще бъдете само една снимка на стената, а на ваше място ще застане нов президент. Президент, верен на Кремъл.

Великов отстъпи няколко крачки назад и извади от джоба си малка кутийка.

Хейгън мигом разбра предназначението й.

— Това е електронен предавател. Той ще изпрати оттук сигнал за детониране на експлозивите.

— О, боже! — проплака отчаяно Джеси. — Той ще го направи, божичко, наистина ще го направи.

— Не си правете труда да викате телохранителите си — предупреди Великов. — Те няма да успеят да реагират навреме.

Фидел го загледа със студени, мрачни очи.

— Помнете какво ви казах.

Великов му отвърна с презрителен поглед.

— Наистина ли си представяте как крещя от болки в някой от вашите затвори?

— Дайте ми предавателя и ще бъдете свободен да напуснете Куба невредим.

— И да се върна в Москва като страхливец? Няма да стане.

— От вас зависи — каза Фидел и по лицето му се изписа странна смесица от гняв и страх. — Знаете съдбата си, ако детонирате експлозивите и останете жив.

— Едва ли ще има такава вероятност — озъби му се Великов. — Тази сграда е разположена на по-малко от сто метра от пристанищния канал. Нищо няма да остане от нас. — Той замълча и лицето му заприлича на каменна статуя. После добави: — Сбогом, сеньор президент!

— Изчадие такова… — Хейгън прескочи масата с невероятна за огромното си туловище сръчност и само сантиметри го деляха от ръката на Великов, когато в същия момент тя натисна задействащия бутон на предавателя.

74.

„Ейми Бигълоу“ се изпари.

„Озеро Зайсан“ изчака още част от секундата, след което се взриви и изчезна от поглед. Комбинираната сила на товарите от летливи вещества във вътрешността на корабите изхвърли към тропическото небе огромен стълб от огнени отломки и дим, висок километър и половина. В морето се разрази необятна вихрушка, когато гигантски гейзер от буйна вода и пара изригна сред дима и се пръсна във всички посоки.

Ярката червено-бяла светлина обля водната повърхност с ослепителната сила на десетки слънца, последвана от внезапен оглушителен грохот.

Гледката на красивия малък „Писто“, който изхвърча на пет метра нагоре и се пръсна във въздуха като парадна ракета, се вряза завинаги в съзнанието на Пит. Той гледаше като онемял как отломъците от нея, заедно с Джак и екипажа му, падаха във водовъртежа като горящи факли.

Моу и хората му в дрейфуващата моторна лодка просто изчезнаха от водната повърхност.

Взривната вълна пръсна във въздуха двата военни хеликоптера. В радиус от три километра чайките бяха пометени от взривната вълна. Витлото на „Озеро Зайсан“ излетя над водата и се разби в командния мостик на съветския ескадрен миноносец, помитайки всеки, който се намираше там. Усукани стоманени плочи, болтове и нитове, звена на вериги и палубни принадлежности се посипаха върху града, пробивайки стени и покриви като оръдейни снаряди. Телефонни и електрически стълбове се прекатурваха, пречупени в основите си.

Стотици хора загинаха, както спяха в леглата си. Мнозина бяха надупчени от хвърчащи стъкла или смазани от срутени тавани. Хора по улиците биваха повдигани от земята и тръшвани в сградите.

Ударната вълна засегна града със сила, два пъти по-голяма от опустошителния регистриран ураган. Дървените постройки край брега бяха сринати до основи, сякаш бяха картонени; стотици хиляди прозорци бяха натрошени, паркирани автомобили бяха запратени в сградите.

Навътре в пристанищните води се взриви и чудовищният „Озеро Байкал“.

Отначало от корпуса му започнаха да излитат пламъци. После целият кораб цистерна избухна във вид на огромно огнено кълбо. Вълна от пламнало гориво заля крайбрежните постройки и причини верижни експлозии на леснозапалимите товари, подредени на доковете. Горящи парчета метал паднаха върху складовете за течни горива в източната част на пристанището и те започнаха да експлодират един след друг като фойерверки, изхвърляйки гигантски облаци черен дим над града.

Избухна нефтена рафинерия, след нея и химически завод. Последваха взривове във фабриката за бои и завода за торове. Два товарни кораба в близост до тях, които се отправяха към открито море, се сблъскаха, предизвикаха пожар и бяха обгърнати от пламъци. Голямо парче горяща стомана от разрушения кораб цистерна отхвръкна към един от десетте железопътни вагона, съдържащи пропан, и ги вдигна във въздуха като наниз от фишеци.

Последва нов взрив… После още един… И още един.

Почти шесткилометров пояс навътре от брега се превърна в пепелище. Пепел и сажди покриха града като черен снеговалеж. Само неколцина от пристанищните докери оцеляха. За щастие рафинериите и химическият завод бяха почти безлюдни. Човешките жертви щяха да са много повече, ако всичко това не беше станало в навечерието на национален празник.

Най-страшното от бедствието в пристанището мина, но кошмарът за останалата част от града тепърва предстоеше.

Огромна, петнайсетметрова вълна се надигна от водовъртежа и препусна към брега. Пит и останалите мъже гледаха със страхопочитание как зелено-бялата водна планина бучи зад тях. Те седяха и без паника чакаха да видят как крехката малка моторница ще бъде разбита на парчета, а водата ще се превърне в техен гроб.

Дигата покрай „Малекон“ отстоеше само на трийсетина метра, когато хоризонталната водна лавина погълна лодката. Гребенът на вълната се нави и се пръсна върху пасажерите й. Мани и трима от мъжете изхвърчаха от местата си и Пит ги видя как летят през унищожителните пръски като отнесени от торнадо греди на покрив. Дигата вече беше по-близо, но инерцията на вълната повдигна моторната лодка, прехвърли я над нея и я запрати върху широкия булевард.

Пит тъй здраво стискаше кормилото, че то се откъсна от арматурата и остана в ръцете му. Той реши, че това е краят, но със съзнателно усилие на волята пое дълбоко въздух и го задържа, докато пропадаше във водната пропаст. Отвори очи и като на сън видя през неочаквано чистата и вихреща се вода как автомобилите се преобръщат с бясно спираловидно движение, сякаш ги търкаляше невидима гигантска ръка.

Дълбоко под кипящия водовъртеж Пит се почувства странно независим. През ума му мина абсурдната мисъл, че е на път да се удави на някоя улица. Жаждата му за живот го крепеше силно, но той не се бореше безразсъдно и пестеше ценния кислород. Отпусна се и напразно се опита да погледне през пяната. Чувстваше, че съзнанието му работи изненадващо ясно. Знаеше, че ако вълната го блъсне в някое от бетонните здания, връхлитащите тонове вода ще го превърнат в същата каша, в която ще се превърне и пъпеш, хвърлен от самолет.

Страхът му щеше да нарасне, ако беше видял как лодката се сплеска в стената на втория етаж на една жилищна сграда, в която бяха настанени съветски технически специалисти. Ударът раздроби корпуса така, сякаш дъсчената облицовка не беше по-здрава от черупка на яйце. Водната каскада запрати един четирицилиндров двигател през счупен прозорец и го стовари в един отвор за стълбище.

Пит благосклонно беше отнесен в една тясна уличка като дънер, пуснат по улей. Излязлата от брега вода носеше огромна маса преобръщащи се отломки. Но колкото и да проникваше между сградите, които бяха достатъчно здрави и можеха да издържат на яростната атака, вълната вече започваше да се стопява. След секунди периферията й щеше да достигне предела си и щеше да почне да се отдръпва и да повлича със себе си човешки тела и късове развалини обратно в морето.

Мозъкът на Пит вече изнемогваше от липса на кислород и от очите му започнаха да изскачат искри. Сетивата му постепенно се притъпяваха. Силен удар го разтресе, когато рамото му се блъсна в нещо неподвижно. Той заопипва с ръка, опитвайки се да се хване за него, но силата на вълната го избута напред. Пред него се изпречи друга равна повърхност и този път той се протегна и се хвана здраво за нея, без да разбира, че това е табела над бижутерски магазин. Мислещите и сетивни органи на тялото му отслабнаха и един по един преставаха да работят, сякаш електрическата им верига беше изключена. В главата му бучеше, черна пелена закри искрите пред очите му. Животът му се крепеше единствено на инстинкт, който също щеше скоро да го напусне.

Вълната достигна крайния си външен предел и започна да се връща стремглаво обратно към морето. Но за Пит беше късно. Той вече изпадаше в безсъзнание. Мозъкът му успя да изпрати едно последно съобщение. Едната му ръка непохватно се провря между табелата и стената на сградата и се заклещи там.

Препълнените му дробове не бяха в състояние да поемат повече въздух и той започна да се дави.

Силният тътен от експлозиите отекна между хълмовете и над морето. Над града нямаше слънчева светлина, истинска слънчева светлина. Тя беше скрита от невероятно гъста завеса от черен дим. Цялото пристанище беше подпалено — доковете, корабите, складовете и почти цяла миля от покритата с петрол вода бяха обгърнати от оранжеви и сини пламъци, които се издигаха към тъмното покривало.

Тежко пострадалият град започна да се отърсва от шока и да се изправя на крака. Сирени завиха в унисон с шума на пукащите огньове. Огромната вълна се бе прибрала отново в Мексиканския залив, влачейки след себе си огромна маса от развалини и човешки тела.

Зашеметените и ранени оцелели започнаха да изпълват улиците като объркани овце и немееха пред огромните разрушения край тях, търсейки обяснение на този погром. Някои изпаднаха в такъв шок, че вървяха, без да чувстват раните си. Други гледаха вцепенени голямо парче от щурвала на „Ейми Бигълоу“, което беше ударило навеса на автобусна спирка и беше смачкало четири автомобила и няколко души, чакащи автобус.

Част от предната мачта на „Озеро Зайсан“ беше намерена забита в средата на футболното игрище на централния хавански стадион. Еднотонна лебедка се бе стоварила върху едното крило на Университетската болница и бе смазала единствените три свободни легла от четирийсетместното болнично отделение. За случката щеше да се говори като едно от стотиците чудеса, които бяха станали тогава — дар за католическата църква и малко поражение за марксизма.

Събралите се на пристанището огнеборци и полицаи започнаха да сформират спасителни групи. На помощ дойдоха и армейски и военни части. Отначало сред хаоса настъпи паника. Военните обърнаха гръб на спасителните работи и се приготвиха за отбрана на острова, решавайки погрешно, че е започнало нападение от страна на Съединените щати. Ранените бяха навсякъде — едни викаха от болки, други, накуцвайки, бягаха от горящото пристанище.

Земетресението спря заедно с ударните вълни. Таванът на занемарения локал беше паднал, но стените си останаха на място. Помещението се превърна в пълна разруха — дървени греди, паднала мазилка, прекатурени столове и маси и счупени бутилки лежаха пръснати под дебел облак прах. Летящата врата се беше откачила от едната панта и висеше под застрашителен ъгъл над телохранителите на Кастро, които стенеха, затрупани под малка купчина от тухли.

Айра Хейгън се надигна мъчително на крака и тръсна глава, за да избие от нея бученето от сътресението. Избърса очите си, за да вижда през облака прах и се подпря на близката стена. Вдигна глава и видя, че таванът липсва и че на стената на горния етаж още висяха картини.

Първата му мисъл беше за Джеси. Тя лежеше свита на една страна под единствената задържала се в изправено положение маса в средата на помещението. Хейгън коленичи до нея и я обърна по гръб.

Тя не помръдна; изглеждаше безжизнена под праха от бяла мазилка, но по тялото й нямаше кръв или видими сериозни рани. Очите й бяха полуотворени и след малко тя изстена. Хейгън се усмихна от облекчение и свали сакото си. Сгъна го и го сложи под главата й.

Джеси протегна ръка и го сграбчи неочаквано силно за китката.

— Дърк е мъртъв — прошепна тя.

— Не се знае, може и да е оцелял — каза тихо Хейгън, но в тона му не се долови оптимизъм.

— Дърк е мъртъв — повтори Джеси.

— Не се движи. Лежи спокойно, а аз ще ида да проверя как са двамата Кастро.

Той се изправи тромаво и започна да оглежда развалините. Чу от лявата си страна някой да кашля и тръгна натам, покатери се по една купчина от отломки и се озова до барплота.

Изпаднал в шок и замаян, Раул Кастро се държеше с две ръце за плота и се мъчеше да прочисти гърлото си от прахта. От носа и от дълбока рана на брадичката му течеше кръв.

Хейгън се зачуди как тъй всички се бяха пръснали на различни страни, след като преди експлозията седяха един до друг. Той изправи един стол и помогна на Раул да седне.

— Добре ли сте, господине? — попита той искрено загрижен.

Раул кимна немощно.

— Добре съм. А Фидел? Къде е Фидел?

— Стойте спокойно, ще ида да го потърся.

Хейгън продължи да обхожда развалините и накрая намери и Фидел Кастро. Кубинският лидер беше проснат по корем, с едната ръка под рамото си. Хейгън се закова на място от гледката.

Погледът на Кастро беше насочен към обърнатото нагоре лице, на сантиметри от него. Генерал Великов лежеше по гръб с разперени ръце и премазани от тежка греда крака. Изразът по лицето му представляваше смесица от предизвикателство и мрачно предчувствие. Той гледаше Кастро с очи, помръкнали от сянката на поражението.

— Оживяхме, генерале — промълви триумфиращо Кастро, — и двамата оживяхме.

— Не е честно — процеди през стиснати зъби Великов. — И двамата трябваше да умрем.

— Дърк Пит и хората му са успели все пак да минат с корабите през вашите военни части и да ги изведат към открито море — поясни Хейгън. — Разрушителната сила на експлозиите беше само една трета от онази сила, която щеше да се получи, ако бяха останали в пристанището.

— Вие се провалихте — добави Кастро. — Куба си остава Куба.

— Толкова близко бяхме… — заклати примирено глава Великов. — И сега за отмъщение ще си изпълните обета.

— Вие ще умрете заради всеки човек, убит от вас — обеща Кастро с леден глас. — Все едно дали са хиляди или стотици хиляди. Ще бъдете подложен на мъчения заради всички тях.

Великов изкриви устни в нещо като усмивка. Той като че ли изобщо нямаше нерви.

— Пак ще бъдеш убит, Фидел, от някой друг човек, някой друг път. Повече от сигурен съм. Лично помогнах да бъдат съставени пет алтернативни плана, в случай че този не успее.