Циклопи

37.

30 октомври 1989

Казахстан, СССР

Като огнено кълбо, по-ярко от сибирското слънце, „Селенос 8“ се издигна към мразовитото синьо небе, носейки на борда си 110-тонна лунна станция с екипаж. Супер ракетата с четири стартови двигателя, произвеждащи 6 340 000 килограма тяга, изхвърли след себе си оранжево-жълт пламък, дълъг 300 метра и широк 90 метра. Бял дим обгърна стартовата площадка и ревът на двигателите раздрънча стъклата на прозорците в радиус от двайсет километра. Отначало ракетата пое нагоре толкова тромаво, че беше трудно да се каже дали изобщо се движи. После обаче набра скорост и с грохот се вряза в небето.

В бункер с армирани стъкла съветският президент Антонов наблюдаваше изстрелването през бинокъл, поставен върху статив. До него стояха Сергей Корнилов и генерал Есенин и напрегнато слушаха говорната връзка между космонавтите и космическия център за управление.

— Каква внушителна гледка! — промълви с благоговение Антонов.

— Изстрелване като по наръчник — отбеляза Корнилов. — След четири минути ще достигнат скорост за катапултиране.

— Добре ли върви всичко?

— Да, другарю президент. Всички системи функционират нормално. И следват точното направление.

Антонов продължи да гледа след дългата огнена опашка, докато не я загуби от поглед. Едва тогава въздъхна и се отстрани от бинокъла.

— Е, другари, този космически спектакъл трябва да отклони вниманието на света от поредния полет на американската совалка към новата им орбитална станция.

Есенин кимна в знак на съгласие и стисна рамото на Корнилов.

— Поздравявам те, Сергей. Успя да отнемеш тържествуването на янките за сметка на Съветския съюз.

— Заслугата не е моя — отвърна Корнилов. — Благодарение на механиците ни по извеждане в орбита успяхме да осъществим изстрелването с няколко часа преди тяхното.

Антонов се загледа в небето като хипнотизиран.

— Предполагам, американското разузнаване не подозира, че нашият екипаж не се състои от истински космонавти.

— Измамата е безпогрешна — рече без заобикалки Есенин. — Подмяната на петимата космически физици със специално обучени войници малко преди излитането мина съвсем гладко.

— Надявам се да можем да кажем същото и за програмата за унищожение, която ще замени изпитателните съоръжения с оръжия — вметна Корнилов. — Учените, чиито опити бяха отменени, едва не вдигнаха бунт. А инженерите, на които бе наредено да прередят вътрешността на орбиталната станция, за да вместят нови тегловни коефициенти и да складират допълнителни оръжия, вдигнаха врява, задето им се казва причината за промените в последния момент. Недоволството им положително ще се разчуе.

— Не се тревожи за това — разсмя се Есенин. — Американските космически власти няма да заподозрат нищо, докато връзката им с драгоценната им лунна база не замлъкне.

— Кой оглавява нашата ударна група? — поинтересува се Антонов.

— Майор Григорий Левченко. Специалист по водене на партизанска война. Печелил е много победи срещу бунтовниците в Афганистан. Лично гарантирам за качествата му като лоялен и отличен войник.

Антонов кимна замислен.

— Добър избор, генерале. Но нека той да има предвид, че лунната повърхност е малко по-различна от тази на Афганистан.

— Не се и съмнявам, че майор Левченко ще проведе успешна операция.

— Забравяте американските астронавти, генерале — отбеляза Корнилов.

— В какъв смисъл?

— Снимките показват, че те също са въоръжени. Моля се да не се окажат някои фанатици, които ще бранят до последен дъх лунната си база.

Есенин се усмихна снизходително.

— Молиш ли се, Сергей? И на кого се молиш? Положително не и на някой бог. Защото той и на американците няма да помогне, когато Левченко и хората му предприемат атака. Изходът е предрешен. Физиците няма да могат да отблъснат професионални войници, обучени да убиват.

— И все пак не ги подценявай. Само това имам да добавя.

— Престанете! — скастри ги Антонов. — Не желая да слушам повече за поражение. Майор Левченко има двойно предимство: на изненадата и на превес във въоръжението. След по-малко от шейсет часа ще започне първата истинска битка за космоса. И не очаквам Съветският съюз да я загуби.

В Москва Владимир Полевой седеше зад бюрото си в централата на КГБ, намираща се на площад „Дзержински“, и четеше доклад от генерал Великов. Той не вдигна поглед, когато в кабинета му влезе Лев Майски и седна без покана. Майски имаше обикновено лице — безлично и безизразно като самия него. Той беше заместник-началник на ръководеното от Полевой Първо главно управление — ръката на КГБ за задгранични операции. Майски проявяваше сдържано отношение към Полевой, но и двамата се уважаваха взаимно.

Най-накрая Полевой прониза с поглед Майски.

— Държа да чуя обяснение.

— Присъствието на Лебаронови беше непредвидено — рече кратко Майски.

— На госпожа Лебарон и екипажа й, може би, но в никакъв случай не и на съпруга й. Защо Великов го е взел от кубинците?

— Генералът сметнал, че Реймънд Лебарон можел да се окаже полезна пионка при преговорите с Държавния департамент на САЩ, след като братята Кастро бъдат отстранени.

— Добрите му намерения са довели до опасна игра — отбеляза Полевой.

— Великов ме увери, че Лебарон се държи под силна охрана и му се подават фалшиви сведения.

— Въпреки това винаги съществува вероятност Лебарон да разбере за действителното предназначение на Кайо Санта Мария.

— Тогава той просто ще бъде заличен от лицето на земята.

— А Джеси Лебарон?

— По мое мнение тя и приятелите й ще се окажат полезни наивници, чрез които да стоварим вината за запланувания от нас нещастен случай на прага на ЦРУ.

— Дали Великов или някой от постоянните ни агенти във Вашингтон са разкрили някакви планове на американското разузнаване да внедрят техни хора на острова?

— Не — отвърна Майски. — Проучването на членовете на екипажа на дирижабъла показа, че никой от тях няма настоящи връзки с ЦРУ или с военните им.

— Не искам повече проучвания — заяви твърдо Полевой. — Вече сме съвсем близо до успеха. Предай думите ми на Великов.

— Ще му бъде наредено.

На вратата се почука и влезе секретарката на Полевой. Без да каже дума, тя му подаде лист хартия и излезе от кабинета.

Изведнъж лицето на Полевой почервеня от гняв.

— По дяволите! Тъкмо споменах за опасност и ето ти я налице!

— Моля?

— Дойде спешен сигнал от Великов. Един от затворниците е избягал.

Майски нервно размърда ръце.

— Това е невъзможно. На Кайо Санта Мария няма лодки, а ако онзи е имал глупостта да реши да плува, то или ще се удави, или ще бъде изяден от акулите. Който и да е той, няма да стигне далече.

— Името му е Дърк Пит и според Великов е най-опасният от всички.

— Опасен или не…

Полевой му направи знак с ръка да замълчи и започна да се разхожда по килима с лице, изразяващо дълбока тревога.

— Не бива да допускаме нищо непредвидено. Крайният срок за кубинската ни авантюра трябва да се изтегли с една седмица напред.

Майски поклати глава в знак на несъгласие.

— Корабът няма да стигне навреме в Хавана. Освен това не можем да променяме датите на честването. Фидел и всеки високопоставен член на правителството му ще присъстват на речта. Колелата на операцията по експлозията са задвижени. Нищо не може да се направи за промяна на избрания вече подходящ момент. „Ром и кока-кола“ трябва или да бъде прекратена, или да продължи да следва графика.

Измъчван от нерешителност, Полевой събираше и отделяше длани.

— „Ром и кока-кола“! Ама че глупаво име за операция от такава величина!

— Още една причина да не я отменяме. Дезинформационната ни програма за заговор на ЦРУ, целящ разрухата на Куба, вече е започнала да се разчува. Изразът „Ром и кока-кола“ е американски патент. Правителството на никоя друга държава няма да заподозре, че операцията е тайно подготвена в Москва.

Полевой сви примиренчески рамене.

— Много добре, но не ми се мисли за последствията, ако въпросният Пит оцелее по някакво чудо и се завърне в Съединените щати.

— Той вече е мъртъв — заяви самонадеяно Майски. — В това съм сигурен!

38.

Президентът надникна през вратата на кабинета на Даниел Фосет и махна с ръка.

— Не ставай. Искам само да ти кажа, че се качвам горе да обядвам тихо и кротко с жена си.

— Не забравяйте, че след четирийсет и пет минути имаме среща с началниците на разузнаването и Дъг Оутс — напомни му Фосет.

— Ще дойда навреме.

Президентът си тръгна и взе асансьора за жилищните помещения на втория етаж на Белия дом. В апартамента на Линкълн го чакаше Айра Хейгън.

— Имаш уморен вид, Айра.

Хейгън се усмихна.

— Нощи наред не съм мигнал.

— Докъде я докарахме?

— Открих самоличността на деветимата члена на „тайното ядро“. За седем от тях научих всичко. Само Ленард Хъдсън и Гунар Ериксън са все още извън мрежата.

— Не им ли хвана следата от търговския център?

Хейгън отговори след кратко мълчание.

— Нямах този късмет.

— Съветската лунна станция бе изстреляна преди осем часа — продължи президентът. — Не мога да отлагам повече. Днес следобед ще издам заповед за задържането на всички членове на „тайното ядро“, до които можем да се доберем.

— Кой ще ги задържи, военните или ФБР?

— Нито едните, нито другите. Мой стар приятел от морската пехота ще има тази чест. Вече му предадох списък с имена и адреси. — Президентът изгледа продължително Хейгън и добави: — Казваш, че си разкрил самоличността и на деветимата мъже, Айра, но в доклада си споменаваш само осем имена.

Хейгън се намръщи, но бръкна в джоба на сакото си и извади сгънат лист хартия.

— Пазех последното име, докато не се уверя напълно, че е замесен. Но анализатор на гласа потвърди подозренията ми.

Президентът пое листа, разгъна го и прочете едно-единствено име, написано на ръка. Свали очилата си и започна да бърше стъклата, сякаш не можеше да повярва на очите си. После прибра листа в джоба си.

— През цялото време го подозирах, но отказвах да повярвам, че е съучастник.

— Недей да съдиш толкова сурово, Винс. Всичките тези мъже са патриоти, а не предатели. Единственото им престъпление е мълчанието им. Вземи случая с Хъдсън и Ериксън. Толкова години са се правили на мъртви. Помисли колко са страдали за приятелите и семействата си. Държавата никога няма да може да им се отплати за направените от тях жертви, нито да оцени напълно резултатите от постижението им.

— Наставляваш ли ме, Айра?

— Да, друже, наставлявам те.

Президентът изведнъж проумя вътрешната борба на Хейгън. Разбра, че сърцето на приятеля му не е склонно на крайна конфронтация. Лоялността на Хейгън запазваше равновесие на ръба на бръснача.

— Премълчаваш нещо, нали, Айра?

— Няма да те лъжа, Винс.

— Значи знаеш къде се крият Хъдсън и Ериксън.

— Да речем, че имам някакво силно интуитивно чувство.

— Мога ли да разчитам, че ще ги доведеш?

— Да.

— Ти си чудесен скаут, Айра.

— Къде искаш да дойдат и кога?

— На Камп Дейвид — отвърна президентът. — Утре в осем сутринта.

— Ще бъдем там.

— Но не мога да включа и теб, Айра.

— А би трябвало, Винс, в знак на любезност от твоя страна. Приеми го като вид възнаграждение. Дължиш ми участие във финала.

Президентът се размисли над думите му.

— Прав си. Това е най-малкото, което ще мога да направя за теб.

Мартин Броган, директорът на ЦРУ, Сам Емет от ФБР и държавният секретар Дъглас Оутс станаха на крака, когато президентът влезе в заседателната зала, следван от Дан Фосет.

— Моля, седнете, господа — покани ги с усмивка президентът.

В продължение на няколко минути, докато изчакваха появата на съветника по националната сигурност, разговорът се състоеше от общи приказки.

— Извинете, че закъснях — каза с влизането си съветникът Алън Мърсиър и побърза да седне. — Нямах време дори да измисля някакво основателно извинение.

— Ето един честен човек — разсмя се Броган. — Какъв ужас!

Президентът извади писалка и я сложи върху бележника си.

— Докъде стигнахме с кубинския договор? — попита той, поглеждайки към Оутс.

— Докато не започнем тайни разговори с Кастро, ще продължим да тъпчем на едно място.

— Има ли някаква вероятност Джеси Лебарон да му е предала последния ни отговор?

Броган поклати глава.

— Много се съмнявам, че е осъществила връзка. Откакто бе свален дирижабълът, нашите източници нямат никакви сведения за нея. Предполага се, че е загинала.

— А някакви сведения за братята Кастро?

— Също никакви.

— Какви са новините от Кремъл?

— Вътрешната борба, която се води между Кастро и Антонов, е на път да излезе на повърхността — отвърна Мърсиър. — Нашите хора в кубинското военно министерство съобщават, че Кастро се готвел да изтегли войските си от Афганистан.

— Това решава въпроса — обади се Фосет. — Антонов няма да стои със скръстени ръце и да позволи това да се случи.

Емет се наведе напред и събра ръце върху масата.

— Значи трябва да се върнем с четири години назад, когато Кастро поиска да бъде освободен да изплаща дори символично десетте милиарда долара дълг към Съветския съюз от заеми, натрупвани непрекъснато от шейсетте години насам. Той се оказа икономически притиснат в ъгъла и трябваше да превие врат, когато Антонов поиска от него да изпрати войски в Афганистан. И то не само няколко малки роти, ами почти двайсет хиляди мъже.

— Какви са изчисленията на ЦРУ за броя на жертвите? — поинтересува се президентът, отмествайки поглед към Броган.

— Цифрите ни говорят за приблизително хиляда и шестстотин загинали, две хиляди ранени и над петстотин изчезнали.

— Милостиви боже! Това прави цели двайсет процента!

— Още една причина, поради която кубинците мразят руснаците — добави Броган. — Кастро е като удавник, който потъва между пробита гребна лодка, чийто екипаж е насочил оръжие към него, и луксозна яхта, пътниците на която му махат с бутилки шампанско в ръце. Ако ние му хвърлим въже, ония от Кремъл ще го гръмнат.

— Работата е там, че те при всички случаи ще го гръмнат — вметна Емет.

— Имаме ли някаква представа къде и кога ще се извърши убийството? — попита президентът.

Броган неспокойно се размърда на стола си.

— Нашите източници не можаха да се доберат до някаква програма.

— Те я държат в такава строга тайна, както нищо друго досега — каза Мърсиър. — Компютрите ни не успяха да дешифрират никакви данни от космическите ни подслушвателни системи, настроени за тази операция. Само отделни думи и срички, които не ни дават твърдо потвърждение за плановете им.

— Знаете ли кой е натоварен с тази задача? — не отстъпваше президентът.

— Генерал Пьотър Великов от ГРУ, считан за нещо като магьосник по внедряването и манипулирането на правителства от третия свят. Той е архитектът на плана, по който бе свалено нигерийското правителство преди две години. За щастие марксисткото правителство, което после качи на власт, не издържа дълго.

— Той извън Хавана ли действа?

— Толкова е потаен, че няма накъде — отвърна Броган. — Съвършен образ на човек, който все ти се изплъзва. Великов не се е показвал пред обществото от четири години насам. Ние сме сто процента сигурни, че той дърпа конците от тайно място.

Очите на президента като че ли помръкнаха.

— Значи разполагаме само със смътното предположение, че Кремъл крои план да убие Фидел и Раул Кастро, да стовари вината върху нас, а после да поеме управлението, като използва кубински подставени лица, които да изпълняват заповеди, идващи право от Москва. Вижте какво, господа, не мога да се осланям на разните там „ако…“. Нужни са ми факти.

— Но става дума за предположение, основано именно на достоверни факти — заяви с твърд глас Броган. — Имаме имената на кубинците, които работят за руснаците и чакат отстрани, за да поемат властта. Сведенията ни напълно потвърждават намерението на Кремъл да убие двамата Кастро. ЦРУ се явява изкупителна жертва, тъй като кубинският народ не е забравил нескопосаните опити на Управлението за покушение над Фидел чрез мафията при управлението на Кенеди. Уверявам ви, господин президент, всичко това съм го предвидил. Шейсет агента на всяко ниво във и извън Куба са съсредоточили усилия да пробият тайната стена на Великов.

— И пак не можем да стигнем до Кастро за открит диалог, чрез който да си помогнем взаимно.

— Така е, господин президент — обади се Оутс, — защото той отказва всякакъв контакт по официалния канален ред.

— Нима не разбира, че времето му изтича? — попита президентът.

— Той се движи във вакуум — отвърна Оутс. — От една страна, се чувства сигурен, като знае каква огромна маса от кубинците го издига в култ. Малцина държавни глави могат да се похвалят с такова благоговение и привързаност, каквито изпитва народът му към него. От друга страна обаче, той не може да проумее напълно огромната съветска заплаха, надвиснала над живота и правителството му.

— С други думи — заговори с мрачно лице президентът, — искате да ми кажете, че ако не направим разузнавателен пробив или не пратим наш човек да проникне в убежището на Кастро и да го убеди да се вслуша в разума, няма да ни остане нищо друго, освен да седим и да гледаме как Куба затъва под пълното съветско владичество.

— Да, господин президент — обади се Броган. — Точно това искаме да ви кажем.

39.

Хейгън вървеше безцелно по пешеходната алея на търговския център и нехайно хвърляше поглед към продавачките в магазините. Миризмата на печени фъстъци му напомни, че е гладен. Той спря пред един фургон, боядисан във весели тонове, и си купи пакетче печени ядки.

После, за да отмори краката си, седна за малко на дивана в един магазин за битови уреди и загледа двайсетте телевизора, изпълващи цялата стена и настроени не един и същ канал. Изображението показваше повторното изстрелване — с промеждутък от един час — на космическата совалка „Гетисбърг“ от Калифорния. От първия полет на совалката през 1981 година в космоса бяха летели над триста души и вече никой не обръщаше особено внимание на тия полети, освен медиите.

След като повървя нагоре-надолу по алеята, Хейгън се спря да погледа през витрината един дисководещ, който пускаше грамофонни плочи за радиоточката на търговския център. После продължи да отрива рамене в тълпата от жени, като задържаше обаче поглед върху рядко срещаните мъже. Изглежда, повечето от тях бяха излезли в обедна почивка и купуваха първото нещо, което видеха, за разлика от жените, които неуморимо сновяха между щандовете с надеждата да намерят нещо по-хубаво на по-ниска цена.

Вниманието му бе привлечено от двама мъже, които ядяха сандвичи в една закусвалня. Не носеха пазарски чанти, нито униформи на персонала от магазините. И двамата бяха облечени с всекидневни дрехи в стила на доктор Муни от лабораторията „Патъндън“.

Хейгън ги последва в един универсален магазин. Те слязоха по ескалатора в сутерена, прекосиха търговската площ и влязоха в заден коридор, на чиято врата пишеше: „Служебен вход“.

В главата на Хейгън звънна предупредителен сигнал. Той се върна на щанда, предлагащ спално бельо, свали си сакото и пъхна един молив зад ухото си. Изчака продавача да съсредоточи вниманието си в приближилия се клиент, взе няколко комплекта чаршафи и се запъти обратно към служебния коридор в дъното.

Три врати водеха към складови помещения, две — към стаи за почивка, а на друга имаше табела с надпис: „Опасно — високо напрежение!“. Той рязко отвори последната врата и се шмугна вътре. Стресналият се пазач вдигна поглед над бюрото, на което седеше.

— Ей, тук не може да се…

Но Хейгън не го остави да продължи. Метна чаршафите в лицето му и с една хватка от джудо му нанесе кос страничен удар по врата. Зад следващата врата имаше други двама пазачи и Хейгън само за четири секунди ги повали на пода. После приклекна и зашиба въздуха с ръце в очакване на нова заплаха.

Стотина чифта очи го гледаха, застинали от изумление.

Хейгън се бе изправил пред зала, чийто край като че ли се губеше в безкрайността. От стена до стена тя беше изпълнена с хора, кабинети, компютърна и съобщителна техника. Той постоя една дълга секунда, смаян от необятността на помещението. После пристъпи крачка напред, сграбчи за раменете една изплашена секретарка и я повдигна от стола й.

— Търся Ленард Хъдсън! — каза рязко той. — Къде мога да го намеря?

От страх очите на жената заблестяха като два прожектора. Тя килна глава надясно и запелтечи:

— В к-к-кабинета с-с-ъс синята в-в-врата.

— Много ви благодаря — усмихна се широко Хейгън.

Пусна жената и забърза през притихналия комплекс. Лицето му беше изкривено от злонамереност, сякаш подканваше някой да се опита да го спре.

Никой обаче не направи ни най-малък опит за това. Все по-гъстата тълпа по главната пътека се разделяше като Червено море, за да го пропусне да мине.

Когато стигна до синята врата, Хейгън спря и се обърна да огледа мозъчния тръст и съобщителния център на програмата „Колонията Джърси“. Не можеше да не се възхити на Хъдсън. Прикритието беше великолепно измислено. Прокопано по време на строежа на търговския център, помещението слабо, или дори изобщо не будеше подозрения. Научните работници, инженерите и секретарките спокойно идваха и си отиваха заедно с пазаруващите хора, а колите им се смесваха със стотиците други коли на паркинга. Радиоточката също беше гениално хрумване. Кой би се усъмнил, че оттук се предават и приемат съобщения от луната, докато пусканите грамофонни плочи свиреха за колежанската общност наоколо.

Хейгън побутна вратата и влезе в нещо като команден пулт на студио.

Хъдсън и Ериксън седяха с гръб към него и наблюдаваха голям видеомонитор, изобразяващ лицето и бръснатата глава на мъж. Мъжът от екрана спря насред изречението и попита:

— Кой е онзи човек зад вас?

Хъдсън погледна с любопитство през рамо.

— О, Айра, здравей! — Гласът съответстваше на погледа му; беше като звук от трошене на ледени късове. — Чудех се кога ли ще се появиш.

— Заповядайте — покани го Ериксън със същия леден глас. — Идвате тъкмо навреме, за да поговорите с нашия човек на луната.

40.

Пит беше излязъл от кубински води и се намираше на главния морски път на Бахамския канал. Но късметът му го изоставяше. Единствените кораби в полезрението му не го забелязаха. Един голям танкер, развяващ панамски флаг, мина покрай него на не повече от миля. Пит се изправи почти с целия си ръст — внимаваше все пак да не се прекатури през ваната — и размаха ризата си, но малкият му плавателен съд остана незабелязан от екипажа на танкера.

Да очаква от един офицер на вахта на командния мостик да насочи бинокъла си точно към мястото и точно когато ваната се издигаше от браздата и се изкачваше до гребена на вълната, преди да се спусне отново и да се загуби от поглед, беше облог, който никой уважаващ себе си букмейкър не би направил. Страшната истина порази Пит — той се явяваше прекалено малък обект.

Вече всичко вършеше механично. Краката му бяха изтръпнали от близо двайсетчасовото клатушкане по водата в тясната вана, а на задните му части излязоха болезнени пришки от непрекъснатото им триене в твърдата й повърхност. Тропическото слънце го прежуряше, но той вече имаше тен, така че слънчевото изгаряне беше най-малкият му проблем.

Морето се бе задържало спокойно, но въпреки това Пит непрекъснато полагаше усилия да поддържа носа на ваната право към вълните и в същото време да изгребва водата от нея. След като изля в извънбордовия мотор и последните капки бензин, напълни тубите с морска вода за баласт.

Очакваше двигателят да поработи още петнайсет-двайсет минути, преди да зажадува за гориво. Тогава всичко щеше да е свършено. Без управление ваната бързо щеше да се наводни и да потъне.

Съзнанието му започна да се притъпява — не бе спал от трийсет и шест часа. Преборваше се със съня, за да поддържа управлението и да изхвърля вода с натежали като олово ръце и сбръчкани от непрекъснатата влага длани. В продължение на безкрайно дълги часове той обхождаше с поглед хоризонта, но не зърваше нищо, което да се задава към мъничката му водна площ. Няколко акули се блъснаха в дъното на бавнодвижещата се вана, а една имаше неблагоразумието да се приближи до въртящото се витло и перката й бе сдъвкана. Пит ги гледаше безстрастно. За миг вяло му мина през ума да им се предложи за храна, като отвори уста и се метне във водата, но бързо осъзна колко е глупава подобна мисъл и веднага я пропъди от съзнанието си.

Вятърът постепенно започна да се усилва. Над главата му се изля кратък пороен дъжд и покри дъното на ваната с двусантиметров пласт вода. Не беше от най-чистата, но все пак беше по-добра от нищо. Той жадно погълна две-три шепи и се почувства ободрен.

Вдигна поглед към блещукащия хоризонт на запад. След час щеше да настане нощ. Със залязващото слънце умираше и последната му искрица надежда. Дори да се задържеше по някакъв начин на повърхността, в тъмнината никой нямаше да го види.

Да беше откраднал фенерче… Късно е вече за умуване, заключи той мислено.

Изведнъж извънбордовият двигател изпращя един-два пъти, после отново възстанови ритъма си. Пит се престраши да намали малко притока на гориво, съзнавайки, че забавя неизбежното само с минута-две.

Пропъди обгърналия го облак на морален срив и напрегна сили, за да изгребва водата от дъното, докато не му отмалеят ръцете или някоя вълна не се разбие в средната част на носената от течението безпомощна малка вана и не я потопи. После изля морската вода от едната туба за бензин. Когато ваната потъна по-надълбоко, му мина през ума, че може да използва тубата като поплавък. Е, докато можеше да движи и последния си мускул, няма да се предаде.

Преданият малък извънбордов двигател се задави веднъж, два пъти и замря. След като от миналата нощ насам бе чувал непрекъснато ритмичното му биене, Пит почувства, че внезапната тишина го задушава. И той се спотаи в обречения малък плавателен съд върху необятното и безразлично море под ясното и безоблачно небе.

Успя да го задържи на повърхността още един час в здрача. Беше толкова уморен, толкова обезсилен, че не забеляза слабото движение на петстотин метра от него.

Капитан III ранг Кърмит Фултън се отдръпна от окуляра на перископа и по лицето му се изписа питащ израз. Той вдигна поглед към помощник-капитана в другия край на командния пункт на ударната подводница „Денвър“ и попита:

— Засичаш ли нещо с датчиците?

Помощникът му заговори в един от телефоните на командния пункт.

— На радарния екран няма нищо, капитане. От хидролокаторната съобщиха за малък обект, но преди минута връзката е прекъснала.

— Как го определиха?

Отговорът се забави и въпросът бе повторен.

— Операторът казва, че приличал на малък извънбордов двигател, не повече от двайсет конски сили.

— Много е съмнително това нещо — каза Фултън. — Искам да го провериш. Намали скоростта до една трета и дай пет градуса наляво.

Той отново доближи око до окуляра на перископа и увеличи изображението. После, изумен, бавно се отдръпна.

— Дай заповед за излизане на повърхността.

— Видяхте ли нещо?

Той кимна безмълвно.

Всички в командния пункт загледаха очаквателно Фултън. Пръв се обади помощникът му.

— Ще ни кажете ли какво е, капитане?

— Вече двайсет години съм по море — заговори Фултън — и си мислех, че съм видял почти всичко. Но да пукна, ако там горе, на стотина мили от най-близката суша, в една вана за къпане, няма човек!

41.

Откакто дирижабълът изчезна, адмирал Сандекър рядко напускаше кабинета си. Беше се затрупал с работа, която скоро загуби всякакво значение. Родителите му, макар и вече доста възрастни, бяха все още живи, живи бяха и брат му, и сестра му. Така че практически Сандекър не бе преживявал лична трагедия.

Годините, прекарани във военноморските сили, бяха развили чувството му за всеотдайност към задълженията си. Малко време му оставаше за задълбочени връзки с жени, а добрите му приятели — предимно от средите на военноморските сили — се брояха на пръсти. Издигаше стена около себе си, между началниците и подчинените си и запазваше средно положение. Зае командващ пост, преди да навърши петдесет години, но в общи линии бездействаше.

Когато Конгресът одобри назначаването му за главен директор на Националната агенция за морски и подводни проучвания, той живна отново. Завърза топли приятелски връзки с трима коренно противоположни мъже, които дълбоко го уважаваха, но не се отнасяха към него по-различно от всеки посетител в бара, седнал на съседния стол.

Предизвикателствата, пред които се изправяше НЮМА, ги събираха непрекъснато. Ал Джордино — общителен човек, който с необяснима радост предлагаше услугите си да участва в най-неблагодарните проекти и тайно отмъкваше от скъпите пури на Сандекър. Руди Гън, който изпипваше всичко до съвършенство, беше роден за организатор на програмите и не можеше да си създава врагове, дори и да искаше. И накрая Пит, който беше направил повече от всекиго, за да разбуди творческия дух на Сандекър. Двамата скоро станаха близки като баща и син.

Безгрижното отношение на Пит към живота и саркастичното му остроумие оставяха следи след него като опашка на комета. Той не можеше да влезе някъде и да не разведри атмосферата. Колкото и да се опитваше, Сандекър не успяваше да пропъди спомените за тях тримата, да загърби миналото. Той се облегна назад на стола, затвори очи и се отдаде на скръбта си. Да загуби и тримата наведнъж, беше толкова потресаващо, че умът му не можеше да го побере.

Докато мислеше за Пит, сигналният бутон на частния му телефон светна и последва приглушен звън. Сандекър разтри набързо слепоочията си и вдигна слушалката.

— Да?

— Джим, ти ли си? Взех частния ти номер от общ приятел в Пентагона.

— Съжалявам, но съзнанието ми витае другаде и не мога да разпозная гласа.

— Обажда се Клайд. Клайд Монфорт.

Сандекър се напрегна.

— Клайд? Какво се е случило?

— Току-що получих съобщение от една наша ударна подводница, завръщаща се от десантни учения в Ямайка.

— Какво общо имам аз с това?

— Капитанът на подводницата съобщава, че преди двайсетина минути взел на борда корабокрушенец. Качването на борда на непознати не е обичайна процедура за ядрените ни подводници, но въпросният човек твърдял, че работел при теб и страшно се разгневил, когато капитанът не му разрешил да изпрати съобщение.

— Пит!

— Позна — отвърна Монфорт. — Точно така се е представил. Дърк Пит. Ти откъде знаеш?

— Слава богу!

— Твой човек ли е?

— Да, да. Не е излъгал — потвърди нетърпеливо Сандекър. — Ами другите?

— Няма други. Пит е бил сам във ваната.

— Къде?

— Капитанът се кълне, че го е намерил във вана с извънбордов двигател.

Познавайки Пит, Сандекър нито за миг не се усъмни в думите на Монфорт.

— Кога най-рано ще можеш да го качиш на хеликоптер и да го свалиш на най-близкото летище, за да бъде превозен до Вашингтон?

— Знаеш, че това е невъзможно, Джим. Не мога да наредя да го освободят, преди подводницата да влезе в док в базата си в Чарлстън.

— Не затваряй, Клайд. Сега ще се обадя в Белия дом и ще получа разрешение.

— Нима разполагаш с такава власт? — усъмни се Монфорт.

— Дори и с нещо повече.

— Ще ми кажеш ли какво става там, Джим?

— Повярвай ми, няма да ти се прииска да бъдеш въвлечен в тази работа.

В Белия дом се даваше официална вечеря в чест на министър-председателя на Индия Раджив Ганди, който беше на обиколка на добра воля из Съединените щати. Актьори и профсъюзни лидери, спортисти и милиардери — всички те се бяха отърсили от мненията и различията си и се събраха заедно като съседи на неделна забава.

Бившите президенти Роналд Рейгън и Джими Картър разговаряха и се държаха така, сякаш никога не са напускали Западното крило на Белия дом. Застанали в един ъгъл, изпълнен с цветя, държавният секретар Дъглас Оутс и Хенри Кисинджър си разправяха случки от войната, а защитникът с шампионска титла от „Хюстън Ойлърс“ стоеше пред камината и най-открито се бе вторачил в бюста на говорителката на новините по Ей Би Си Сандра Малоун.

Президентът вдигна тост в чест на министър-председателя Ганди, а после го представи на Чарлс Мърфи, който наскоро бе прелетял над Антарктика в балон с горещ въздух. Съпругата на президента се приближи до тях, хвана мъжа си под ръка и го поведе към дансинга.

Един от помощниците на президента улови погледа на Дан Фосет и му кимна да излезе от залата. Фосет го последва, изслуша го, после се отправи към президента. Веригата на издаване на заповеди беше добре смазана.

— Моите извинения, господин президент, но току-що пристигна куриер с фактура от Конгреса, която трябва да разпишете преди полунощ.

Президентът кимна с разбиране. Не ставаше дума за никаква фактура. Това беше код за спешно съобщение. Той се извини на жена си и се запъти към един малък частен кабинет. Изчака Фосет да затвори вратата и тогава вдигна слушалката на телефона.

— Президентът слуша.

— Обажда се адмирал Сандекър, господин президент.

— Да, адмирале, какво има?

— На другата ми линия е началникът на Военновъздушните сили в Карибско море. Той току-що ме уведоми, че един от моите хора, който изчезна с Джеси Лебарон, е бил спасен от една наша подводница.

— Знае ли се кой е?

— Да. Дърк Пит.

— Този човек трябва да е или неунищожим, или голям късметлия — каза президентът с нотка на облекчение в гласа. — Кога най-рано ще бъде тук?

— Адмирал Клайд Монфорт чака на телефона за разрешение да му осигури незабавен транспорт.

— Можете ли да ме свържете с него?

— Изчакайте така, господин президент.

Настъпи кратко мълчание, последвано от прещракване, след което президентът заговори:

— Чувате ли ме, адмирал Монфорт?

— Да, чувам ви.

— Насреща е президентът. Познахте ли гласа ми?

— Да, господин президент.

— Искам Пит да пристигне във Вашингтон възможно най-бързо. Разбрано?

— Разбрано, господин президент. Ще се погрижа реактивен самолет на Военновъздушните сили да го докара до военновъздушната база „Андрюс“ преди разсъмване.

— Осигурете пълна безопасност на тази задача, адмирале. Задръжте подводницата в морето и поставете пилотите и всеки, който е на сто метра от Пит, под строга охрана за три дни.

След кратко мълчание се чу:

— Заповедите ви ще бъдат изпълнени.

— Благодаря ви. А сега, моля, дайте ми отново адмирал Сандекър.

— Слушам ви, господин президент.

— Чухте ли? Адмирал Монфорт ще достави Пит в базата „Андрюс“ призори.

— Ще отида лично да го посрещна.

— Добре. Оттам го закарайте с хеликоптер до главното управление на ЦРУ в Лангли. Мартин Броган и представители на кабинета ми и на Държавния департамент ще чакат там, за да го изслушат.

— Той може и да не е в състояние да ги осветли върху нещо.

— Вероятно имате право — рече уморено президентът. — Очаквам прекалено много. Винаги очаквам прекалено много.

Той затвори телефона и изпусна дълбока въздишка. Постоя за миг, докато събере мислите си, а после ги избута в една ниша в съзнанието си за по-късна употреба — техника, която всеки президент рано или късно усвояваше. Да се прехвърлят мислите от дадена кризисна ситуация към всекидневни задачи и обратно, с лекотата на щракане на ключ за лампа, беше изискване, което работата налагаше.

Фосет познаваше всяко настроение на президента и търпеливо го изчака. Накрая рече:

— Няма да е лошо и аз да присъствам на разпита.

Президентът го погледна с унил поглед.

— Ти ще дойдеш с мен в Кемп Дейвид след изгрев-слънце.

Фосет го погледна тъпо.

— Не съм записал нищо в програмата, което да включва отиване в Кемп Дейвид. По-голямата част от сутринта ви е запълнена със срещи с лидери на конгресни партии във връзка с предложения бюджет.

— Те ще почакат. Утрешната среща ми е по-важна.

— Като началник на кабинета ви мога ли да попитам с кого ще се срещнете?

— С група мъже, които се наричат „тайното ядро“.

Фосет изгледа продължително президента, свивайки бавно устни.

— Не ви разбирам.

— А би трябвало, Дан. Нали си един от тях.

Преди смаяният Фосет да успее да каже нещо, президентът напусна кабинета и се върна на приема.

42.

Силният удар на колелата на колесника в пистата събуди Пит. Небето около военноморския реактивен самолет беше все още тъмно. Но през малкия прозорец се виждаха първите оранжеви ивици, известяващи за новия ден.

Пришките му от постоянното триене във ваната не му позволяваха да заеме седнало положение и през цялото време Пит спа свит на една страна. Чувстваше се ужасно и жадуваше за нещо друго, освен безкрайните количества плодов сок, с който го бе наливал загриженият лекар в подводницата.

Запита се как ли ще постъпи, ако някога отново се срещне с Фос Глай. И най-жестокото наказание, което му минаваше през ума, му се струваше недостатъчно. Мисълта за мъченията, на които Глай е подлагал Джеси, Джордино и Гън, не му даваше мира. Изпитваше вина, задето избяга.

Воят на реактивните двигатели затихна и вратата се отвори. Той заслиза сковано по стълбичката и се озова в прегръдките на Сандекър. Адмиралът дори рядко се ръкуваше, затова неочакваният му израз на чувства изненада Пит.

— Май приказката за черния гологан ще се окаже вярна — заговори със сипкав глас Сандекър.

— И е добре, че не се губи — отвърна усмихнат Пит.

Сандекър го хвана за ръка и го поведе към спрялата наблизо кола.

— В главната квартира на ЦРУ в Лангли те чакат, за да те разпитат.

Пит рязко спря и кратко оповести:

— Те са живи.

— Живи? — изуми се Сандекър. — Всички ли?

— Руснаците ги държат в плен, а един изменник ги измъчва.

По лицето на Сандекър се изписа недоумение.

— Нима си бил в Куба?

— На един от външните й острови — уточни Пит. — Трябва час по-скоро да уведомим руснаците за бягството ми, за да им попречим да…

— Говори по-бавно — прекъсна го Сандекър. — Не мога да следя мисълта ти. Или най-добре изчакай да разкажеш всичко, когато стигнем в Лангли. Подозирам, че си паднал във вира и си излязъл с джобове, пълни с пъстърва.

По време на полета над града започна да вали. Пит оглеждаше през плексигласовото предно стъкло разположената върху 219 акра площ постройка от сив мрамор и бетон, приютяваща шпионската армия на Америка. От въздуха тя изглеждаше запустяла, жива душа не се виждаше по алеите. Дори само четвърт от паркинга бе зает. Единствената човешка форма, която мерна Пит, беше статуята на най-известния шпионин на страната Натан Хейл, който бе допуснал грешката да бъде заловен и впоследствие бе обесен.

На летището за хеликоптери чакаха двама висши офицери с разтворени чадъри.

Всички забързаха към сградата, където Пит и Сандекър бяха въведени в просторна заседателна зала. Вътре имаше шестима мъже и една жена. Мартин Броган пристъпи напред и подаде ръка на Пит, след което го представи на останалите. Пит само кимаше и мигом забравяше имената им.

Броган продължи:

— Научих, че сте имали тежко пътуване.

— Не бих го препоръчал на никой турист — отвърна Пит.

— Искате ли нещо за ядене или пиене? — любезно предложи Броган. — Може би чаша кафе или закуска?

— Ако е възможно бутилка студена бира…

— Разбира се. — Броган вдигна телефона и направи поръчка. — Пристига след минута.

Заседателната зала беше обзаведена стандартно. Стените и килимът бяха с един и същ неутрален бежов цвят, а мебелите изглеждаха като закупени от разпродажба. Нямаше никакви картини или някаква украса, които да й вдъхват живот. Беше зала, предназначена единствено за делова работа.

На Пит му бе предложен стол в единия край на масата, но той отклони поканата. Задните чу части все още не му позволяваха да сяда. Всички погледи бяха насочени към него и той се почувства като обитател на зоологическа градина в неделен следобед.

Броган му се усмихна предразполагащо.

— Моля, разкажете ни всичко, което сте чули и видели от самото начало. Разказът ви ще се записва на магнетофон и на ръка. След това ще започнем да ви задаваме въпроси. Не възразявате, нали?

Бирата пристигна. Пит отпи дълга глътка и започна да излага събитията от излитането от Кий Уест до въодушевлението му от появата на подводницата над повърхността на водата на няколко метра от потъващата вана. Не спестяваше нищо, говореше бавно, като описваше всяка подробност, колкото и маловажна да беше тя. Разказът му отне близо час и половина, но всички го слушаха съсредоточено, без да го прекъсват за въпроси. Когато най-сетне свърши, той настани внимателно натъртеното си тяло на ръба на стола и спокойно загледа как всеки от присъстващите сведе глава към записките си.

Броган обяви кратка почивка, докато бъдат донесени въздушните снимки на Кайо Санта Мария, папките с данни за Великов и Глай и копия на записа от изложението на Пит. След четирийсетминутното проучване на материалите, Броган пръв започна с въпросите.

— Носили сте оръжия в дирижабъла. Защо?

— От прожекции на мястото на потъналия „Циклопи“ се видя, че той лежи в кубински води. Решихме, че ще е разумно да вземем за всеки случай устойчив на куршуми параван и ракетна пускова уредба.

— Съзнавате, разбира се, че своеволното ви нападение над кубински патрулен хеликоптер е било нарушение на правителствената политика. — Въпросът бе зададен от един мъж, за когото Пит си спомни, че работи в Държавния департамент.

— Следвах по-висш закон — отвърна Пит със саркастична усмивка.

— И какъв е този закон, ако смея да попитам?

— Идва от някогашния Див запад, определяли са го като закон за самозащита. Кубинците първи откриха огън, с близо хиляда изстрела — някъде толкова ги преброих — и чак тогава Ал Джордино ги свали.

Броган се усмихна. Почувства, че Пит му допада.

— Главният ни интерес сега е насочен към описанието ви на руското съоръжение на острова. Казвате, че островът не се охранява.

— Единствените пазачи, които видях над земята, са поставени на портала на обекта. На пътищата и на плажовете няма патрули. Като предохранителна мярка служи само електрифицираната ограда.

— Това обяснява защо инфрачервените снимки не са открили никакви признаци на човешка дейност — обади се един анализатор на разузнавателни данни, който разглеждаше снимките.

— Това не е присъщо на руснаците — изрази мнението си друг служител на ЦРУ. — Те почти винаги издават някоя тайна база, като я претрупват с мерки за безопасност.

— Не и този път — отбеляза Пит. — В случая са заложили на другата крайност и са спечелили. Генерал Великов изтъкна, че това е най-чувствителното им военно съоръжение извън Съветския съюз. И доколкото подразбирам, никой от вашето управление не е подозирал до момента за съществуването му.

— Признавам, че е възможно да сме били измамени — каза Броган. — Стига това, което ни разказахте, да е вярно.

Пит го изгледа с леден поглед. После мъчително стана от стола и се запъти към вратата.

— Щом тъй мислите, добре. Излъгах ви. Благодаря за бирата.

— Мога ли да попитам къде отивате?

— Да свикам пресконференция — отвърна Пит, обръщайки се право към Броган. — Заради вас губя ценно време. Колкото по-бързо съобщя за бягството си и поискам освобождаването на Лебаронови, Джордино и Гън, толкова по-бързо Великов ще бъде принуден да преустанови мъченията и да не ги убива.

Настъпи неловка тишина. Никой от насядалите край масата не можеше да повярва, че Пит ще си тръгне. Никой, освен Сандекър. Той седеше и се подсмихваше като съдържател на печеливш бейзболен клуб.

— Не е лошо да си мериш думите, Мартин — рече той. — Току-що ти бе предоставена важна информация и ако никой в тази зала не осъзнава значението й, предлагам всички да намерите друг подход на работа.

Броган може и да беше груб егоист, но съвсем не беше глупак. Той бързо скочи на крака и спря Пит на вратата.

— Простете на стария ирландец, който се е парил неведнъж. След трийсет години на тази служба и вие щяхте да станете Тома неверни. Моля ви, помогнете ни заедно да разгадаем загадката. После ще обсъдим какво да направим за приятелите ви и Лебаронови.

— Това ще ви струва още една бира — каза Пит.

Броган и останалите се разсмяха. Ледът беше стопен и въпросите заваляха от всички страни на масата.

— Този ли е Великов? — попита анализаторът, вдигайки високо една снимка.

— Да, това е генерал Пьотър Великов. Говори английски с безпогрешно американско произношение. О, щях да забравя — той разполага с мое досие, включващо и профил на личността.

Сандекър отмести поглед към Броган.

— Май намирисва, че Сам Емет има молец в отдела за досиетата в ЦРУ.

Броган се усмихна саркастично.

— Сам няма да се зарадва да го чуе.

— Бихме могли да напишем книга за проучванията на Великов — обърна се към Пит един едър мъж. — Ще ми се по-нататък да ми представите профил на начина му на действие.

— С удоволствие — отвърна Пит.

— А това ли е разпитвачът с тежката ръка Фос Глай?

Пит кимна, като видя втората снимка.

— Сега е с цели десет години по-възрастен, отколкото на снимката, но е самият той.

— Американски наемен войник, роден в Аризона — уточни анализаторът. — Казахте, че двамата сте се срещали и преди.

— Да, по време на операцията за изваждането на Северноамериканския договор от потъналия „Емприс ъв Айрланд“. Сигурно си спомняте случая.

Броган кимна.

— Да, много добре.

— Да се върнем на разположението на съоръжението — намеси се жената. — На колко нива е построено?

— Според бутоните на асансьора — на пет, и всичките са под земята.

— Някаква представа за площта?

— Не видях друго освен килията си, коридора, кабинета на Великов и автобаза. А, да, и входа за горните жилищни помещения, украсен като испански замък.

— Дебелина на стените?

— Около шейсет сантиметра.

— Качество на строежа?

— Добро. Не видях пукнатини или да тече отнякъде.

— Типа на колите в автобазата?

— Два военни камиона. Другите бяха строителни машини — булдозер, автокран и автоплатформа.

Жената вдигна поглед от бележките си.

— Извинете, каква, казахте, е последната?

— Автоплатформа — повтори Пит и поясни: — Това е специална кола с повдигаща се платформа за работа на високо. Виждали сте ги да се използват от телефонни техници и от паркови работници за подрязване клоните на дърветата.

— Приблизителните размери на антенната чиния?

— Трудно беше да се прецени в тъмното. Някъде около триста метра дълга и двеста метра широка. Издига се до действащо положение чрез два хидравлични лоста, замаскирани като палмови дървета.

— Плътна или решетъчна?

— Решетъчна.

— Имаше ли електрическа схема, съединителни кутии, релета?

— Не видях нищо такова, но това не значи, че няма.

Броган слушаше въпросите и отговорите, без да се намесва. Сега вдигна ръка и погледна към един мъж с вид на учен.

— Какво ще кажеш, Чарли?

— Техническите подробности не са достатъчни, за да установя точното й предназначение. Но съществуват три възможности. Първата: може да е подслушвателна станция, способна да заглушава телефонни, радио и радарни сигнали в Съединените щати. Втората: мощно заглушаващо устройство, поставено там в очакване на някой критичен момент като например да обърка всички наши жизненоважни военни и граждански съобщителни връзки, в случай че ненадейно бъде предприет първият ядрен удар. Третото предположение е, че тя може да е в състояние да предава и захранва с фалшиви сведения всички наши съобщителни системи. Най-тревожното е обаче, че размерът и сложната конструкция на антената предполагат способност да извършва и трите функции.

Мускулите на лицето на Броган се изпънаха. От факта, че такова свръхсекретно съоръжение е било построено на не повече от триста километра от бреговете на Съединените щати, шефът на Централното разузнавателно управление трудно можеше да остане равнодушен.

— Пред какво сме изправени, ако се случи най-лошото?

— Опасявам се, че това, пред което сме изправени — отвърна Чарли — представлява електронно усъвършенствано и мощно съоръжение, способно да заглушава радио и телефонни връзки, а после, като използва технологично разликата във времето, да дава възможност на ново поколение компютризиран синтезайзер да имитира гласове и да променя разговорите. Ще се удивиш, когато чуеш как думите ти могат да бъдат манипулирани по телефона, без да усетиш промяната. Всъщност Управлението за национална сигурност има същия вид съоръжение на борда на един кораб.

— Значи руснаците са ни изпреварили — рече Броган.

— Вероятно тяхната технология е по-груба от нашата, но както изглежда, те са с една крачка по-напред.

Жената от разузнаването се обърна към Пит.

— Казахте, че островът се запасява с продоволствия от подводница.

— Така ме увери Реймънд Лебарон — отвърна Пит. — А доколкото успях да видя от бреговата линия, там нямаше пристанище.

Сандекър въртеше между пръстите една от пурите си без намерението да я пали. Посочи с нея Броган и каза:

— Очевидно, Мартин, руснаците пред нищо не са се спрели, за да попречат на вашето разузнаване над Куба.

— Страхът им от разкриване излезе наяве по време на разпита — уточни Пит. — Великов беше убеден, че сме платени ваши агенти.

— Тогава не бива да виним прекалено негодника — каза Броган. — Сигурно появата ви здравата го е стреснала.

— Господин Пит, можете ли да опишете хората, които сте заварили на официалната вечеря? — попита един мъж с вид на научен работник, облечен с шарен пуловер.

— Грубо казано, имаше някъде към шестнайсет жени и дванайсет мъже…

— Жени ли казахте?

— Да, жени.

— Какъв тип? — попита жената.

Пит трябваше да уточни:

— В какъв смисъл?

— Ами, нали разбирате… — заговори сериозно жената, — съпруги ли, хубави неомъжени момичета или проститутки.

— Всичко друго, но не и проститутки. Повечето носеха униформи и вероятно бяха от персонала на Великов. Онези, които имаха брачни халки, изглежда, бяха съпруги на присъстващите кубински цивилни и военни.

— Какви ги върши Великов? — възкликна Броган, без да се обръща към някого. — Кубинци и жените им на свръхсекретен обект? Направо е неразбираемо.

Сандекър се загледа замислен в ръба на масата.

— Разбираемо е — рече той, — ако Великов използва Кайо Санта Мария за нещо друго, освен за електронен шпионаж.

— Какво имаш предвид, Джим? — попита Броган.

— Островът представлява чудесна база за действия, насочени към свалянето на правителството на Кастро.

Броган го изгледа смаян.

— Откъде знаеш за това?

— Президентът ме уведоми — отвърна надменно Сандекър.

— Разбирам — каза Броган, но по всичко личеше, че нищо не разбира.

— Вижте какво, наясно съм, че работата е изключително важна — намеси се Пит, — но с всяка минута, в която разсъждаваме, приближаваме Джеси, Ал и Руди все по-близо до смъртта им. Очаквам вашите хора да направят всичко, за да ги спасят. Като начало можете да уведомите руснаците, че сте научили за задържането им от мен, тъй като съм избягал оттам.

Призивът на Пит бе посрещнат с тягостно мълчание. Никой, освен Сандекър, не го гледаше. Най-явно избягваха погледа му хората от ЦРУ.

— Извинявайте — обади се с леден тон Броган, — но не смятам, че това ще е разумен ход.

Очите на Сандекър изведнъж засвяткаха от гняв.

— Внимавай какво говориш, Мартин. Знам, че в съзнанието ти се оформя макиавелски заговор. Но се вслушай в предупреждението, приятелю. Ще си имаш работа с мен, а аз нямам намерение да оставя приятелите си да бъдат буквално хвърлени на акулите.

— Изправени сме пред много рискована игра — отвърна Броган. — Ако държим Великов в тайна, можем да извлечем по-голяма полза.

— И да пожертвате няколко живота в името на разузнавателна игра ли? — жлъчно вметна Пит. — Няма да стане.

— Моля ви, имайте малко търпение — продължи с умолителен глас Броган. — Съгласен съм да пуснем версия, че знаем, че Лебаронови и хората от НЮМА са живи. А после ще обвиним кубинците, че са ги задържали в Хавана.

— И очаквате Великов да се хване на въдицата, след като знае, че това е лъжа?

— Изобщо не очаквам да се хване на въдицата. Той не е кретен. Но ще надуши измамата и ще има да се чуди доколко знаем за острова. А само това можем да направим — да го оставим да се чуди. Освен това ще му размътим водата, като заявим, че сведенията ни идват от фотографски доказателства, от които се вижда, че надуваемата ви лодка е била изхвърлена на големия остров Куба. Това ще намали натиска върху пленниците им и ще накара Великов да гадае. La piece de resistance12 ще бъде разкритието, че трупът на Пит е бил намерен от бахамски рибар.

— Как, по дяволите, да разбирам предложението ти? — попита настоятелно Сандекър.

— Още не съм го измислил докрай — призна си Броган, — но основната ми идея е да промъкна тайно Пит обратно на острова.

След като разпитът на Пит приключи, Броган веднага се върна в кабинета си и вдигна телефона. Обаждането му мина през обичайната процедура на междинно свързване и накрая се чу гласът на президента.

— Моля те, Мартин, бъди кратък, защото тръгвам за Кемп Дейвид.

— Току-що приключих с разпита на Дърк Пит.

— Той успя ли да хвърли повече светлина?

— Даде ни важните разузнавателни сведения, които ни бяха нужни.

— За главната квартира на Великов ли?

— Насочи ни право към златната жила.

— Чудесно. Значи сега хората ти ще могат да предприемат операция за проникване в тила на противника.

— Мисля, че трябва да се направи нещо още по-трайно.

— Имаш предвид да се осуети заплахата от съоръжението, като бъде разгласено за съществуването му пред световната преса ли?

— Не. Имам предвид да проникнем в него и да го разрушим.

43.

След като пристигна в Кемп Дейвид, на президента му бе предложена лека закуска. Времето беше топло за сезона — последните дни на циганското лято — и той беше облечен с памучни панталони и риза с къси ръкави.

Седнал в широко кресло, с няколко папки в скута, той изучаваше биографиите на членовете на „тайното ядро“. След като прегледа и последната папка, затвори очи и се размисли над възможностите си, като се питаше какво да каже на мъжете, които се бяха събрали в главната трапезария.

В студиото влезе Хейгън и безмълвно го изчака да отвори очи.

— Ние сме готови, Винс.

Президентът бавно стана от креслото.

— Може пък и да се разберем накрая.

Мъжете бяха насядали около дългата маса за хранене, както бе наредил президентът. Не присъстваше никаква охрана — не беше и нужно. Това бяха добронамерени хора, които не възнамеряваха да вършат престъпление. Всички почтително станаха на крака, когато президентът влезе, но той бързо им махна с ръка да седнат.

Присъстваха осем души. Генерал Фишър, Бут, Мичъл и Буш седяха от едната страна на масата срещу Ериксън, сенатор Портър и Дан Фосет. Хъдсън беше заел далечния край на масата. Липсваше само Реймънд Лебарон.

Всички бяха облечени с всекидневно облекло и се бяха разположили удобно като играчи на голф, отпочиващи в клуба си. Изглеждаха напълно самоуверени, без никакви признаци на напрегнатост.

— Добро утро, господин президент! — поздрави го бодро сенатор Портър. — На какво дължим честта за това загадъчно събиране?

Президентът прочисти гърлото си и заговори:

— На всекиго от вас е известно защо ви повиках тук. Затова не е нужно да си играем на криеница.

— Но нямате намерение да ни поздравите, нали? — попита Клайд Бут саркастично.

— Зависи, може и да има похвали, а може и да няма — отбеляза студено президентът.

— От какво зависи? — попита безцеремонно Ериксън.

— Мисля, че това, което президентът иска да измъкне от нас — обади се Хъдсън, — е да благословим руснаците с разрешение да предявят претенции за част от луната.

— Както и признание за масово убийство.

Ролите се размениха. Всички онемяха и загледаха президента с очи като на риби във фризер.

Сенатор Портър, известен с бързия си ум, пръв предприе атака.

— Организирано или с отрова в чая като в „Арсеник и стари дантели“? Разрешете да ви попитам, господин президент, за какво, по дяволите, говорите?

— За „дребния“ инцидент с деветимата мъртви съветски космонавти.

— Онези, които изчезнаха при по-раншните мисии на „Союз“ ли?

— Не — отвърна президентът. — Деветимата руснаци, които бяха убити на лунните сонди „Селенос“.

Хъдсън сграбчи ръба на масата и загледа така, сякаш електрически ток го разтърси.

— Космическите сонди „Селенос“ не бяха с екипаж.

— Руснаците искаха светът да мисли така, но всъщност във всяка сонда имаше по трима души. В моргата на нашата болница „Уолтър Рийд“ лежат труповете на един от екипажите, така че, ако искате, можете да огледате останките.

Никой от мъжете нямаше подобно намерение. Те се считаха за граждани с нравствено съзнание, които работят за родината си. Последното нещо, което всеки очакваше да види, поглеждайки се в огледало, беше отразеният образ на хладнокръвен убиец. Това, че президентът държеше присъстващите в ръцете си, щеше да е слабо казано.

Хейгън седеше като вцепенен. Това беше ново за него.

— Ако проявите търпение — продължи президентът, — ще си позволя да смеся фактите с предположения. Първо, вие и вашите лунни колонизатори извършихте невероятно постижение. Моите поздравления, а в близките седмици и на целия свят, за постоянството и таланта ви. Вие обаче несъзнателно сте извършили ужасна грешка, която лесно може да хвърли петно върху успеха ви. В стремежа си да развеете знамето със звездите и ивиците, сте пренебрегнали международния договор за използване на космоса, ратифициран през 1984 година от Съединените щати, Съветския съюз и други три държави, като на своя глава сте обявили луната за американска суверенна собственост и фигуративно казано, сте поставили знак „По нарушителите ще се стреля“. Единствено вие стоите зад унищожаването по някакъв начин на трите съветски лунни сонди. Едната от тях — „Селенос 4“ — е успяла да се върне до земята и в продължение на година и половина, до възстановяването на управлението й, е обикаляла в орбита около нея. Съветските космически инженери се опитали да я приземят в степите на Казахстан, но корабът се повредил и паднал близо до Куба. Под прикритието, че тръгва да търси потънало съкровище, вие сте изпратили Реймънд Лебарон да открие сондата преди руснаците. Издайническите белези на повредата, причинена от колонизаторите ви, е трябвало да бъдат заличени. Кубинците обаче изпреварват и вас, и руснаците и изваждат потъналия космически съд. Вие едва сега научавате за това, а руснаците все още нищо не подозират. Освен ако…

Президентът замълча за миг и додаде:

— Освен ако Реймънд Лебарон вече не е признал вследствие на мъчения, че знае за „Колонията Джърси“. Научих от високо място, че кубинците са го заловили и са го предали на съветското военно разузнаване — ГРУ.

— Реймънд няма да проговори — вметна гневно Хъдсън.

— Може и да не се наложи — каза президентът. — Защото преди няколко часа анализаторите на разузнавателни данни, които бях помолил да изследват отново съветските космически сигнали, получени от „Селенос 4“ при навлизането й в плътния атмосферен слой, са открили, че данните на сондата на лунната повърхност са били предавани на наземна станция за следене на цели, намираща се на остров Сокотра, близо до Йемен. Осъзнавате ли последствията, господа?

— Осъзнаваме накъде биете. — Думите бяха изречени от генерал Фишър. — Руснаците може и с очите си да видят колонията Джърси.

— Да, и вероятно вече са събрали две и две и са стигнали до заключението, че нашите хора там имат нещо общо с гибелта на сондите им „Селенос“. И бъдете сигурни, че ще си отмъстят. Без обаждания по горещата линия, без съобщения, пускани по дипломатически път, без съобщения за ТАСС или за „Правда“. Битката за луната ще се води тайно и от двете страни. Когато съберете точките, господа, резултатът ще бъде, че вие сте предприели война, която по всяка вероятност няма да може да бъде спряна.

Мъжете около масата седяха смаяни и объркани, зашеметени и разгневени. Но разгневени само защото не бяха предвидили последствията, за които едва сега научаваха. Трябваха им няколко минути, за да проумеят жестоката истина.

— Споменахте за съветско отмъщение, господин президент — заговори Фосет. — Като как я виждате тази вероятност?

— Ами поставете се на мястото на руснаците. Цяла седмица преди тяхната лунна станция „Селенос 8“ да бъде изстреляна, те са по следите ви. Ако бях президентът Антонов, щях да наредя мисията да бъде трансформирана от научно проучване във военна операция. Почти не се съмнявам, че когато „Селенос 8“ се прилуни след двайсет часа, броени от този момент, специален отряд съветски командоси ще обкръжи и нападне колонията Джърси. Кажете ми тогава, ще може ли базата да се отбранява?

Генерал Фишър стрелна с поглед Хъдсън, после отново погледна президента и сви рамене.

— Не мога да кажа. Никога не сме предвиждали въоръжено нападение над колонията. Доколкото си спомням, единственото оръжие на базата се състои от две пушки и ракетна пускова уредба.

— Между другото, за кога е определено колонизаторите ви да напуснат луната?

— Трябва да излетят след около трийсет и шест часа — отвърна Хъдсън.

— Любопитно ми е — продължи президентът, — как смятат да преминат през плътния атмосферен слой на земята? Лунното им транспортно средство положително няма тази способност.

Хъдсън се усмихна.

— Те ще се върнат на космодрума „Кенеди“ на Кейп Канаверал с космическа совалка.

Президентът въздъхна.

— С „Гетисбърг“ значи. Глупаво е, че не се сетих за това. Тя вече се е скачила с космическата ни станция.

— Екипажът й още не е уведомен — каза Стив Буш от НАСА, — но в мига, в който видят внезапната поява на колонизаторите на транспортното средство, те с охота ще пожелаят да вземат още пътници на борда си.

Президентът замълча и огледа един по един членовете на „тайното ядро“. Лицето му внезапно доби мрачен израз.

— Парещият въпрос, пред който сме изправени, господа, е дали колонизаторите от Джърси ще оцелеят, за да предприемат обратното пътуване.

44.

— Наистина ли очаквате да се справите успешно? — попита Пит.

Полковник Рамон Клайст, офицер от запаса към морската пехота на САЩ, се поклати на пети и се почеса по гърба с късия си бастун.

— Доколкото можах да преценя обстоятелствата, да, вярвам, че мисията ще бъде изпълнена успешно.

— Съмнявам се, че толкова сложна задача може да протече напълно безпрепятствено — отбеляза Пит. — Според мен разрушаването на обекта и антената, плюс убийството на Великов и персонала му е твърде голяма лъжица за устата ви.

— Вашите показания като очевидец и нашите тайно направени въздушни снимки потвърждават, че са нужни само леки отбранителни мерки.

— От колко души се състои отрядът ви? — попита Пит.

— С вас, от трийсет и един.

— Ще разбутате гнездо на стършели. Руснаците положително ще открият кой се рови в тайната им база.

— Това сме го предвидили — отвърна безгрижно Клайст.

Полковникът стоеше изправен като бастун, гръдният му кош заплашваше да се пръсне под ризата на цветя. Пит предположи, че мъжът е някъде към шейсетте си години. Имаше леко тъмна кожа, беше роден в Аржентина, единствено дете на бивш офицер от Ес Ес, избягал тук след войната, и на дъщерята на либерийски дипломат. Бил изпратен да учи в частно училище в Ню Йорк, но скоро след това прекъснал и решил да прави кариера в морската пехота.

— Мисля, че има негласно споразумение между ЦРУ и КГБ: „Ние няма да пипаме вашите агенти, ако и вие не пипате нашите“.

Полковникът хвърли невинен поглед към Пит.

— Какво ви кара да мислите, че ние ще вършим мръсната работа?

Пит не отговори, гледаше Клайст и го чакаше да продължи.

— Мисията ще бъде изпълнена от кубинските специални войски по охраната — поясни Клайст. — Те са нещо като нашите „тюлени“. И ако трябва да съм честен, това са добре обучени изгнаници, облечени в истинско кубинско бойно облекло. Дори бельото и чорапите им ще бъдат стандартно кубинско военно производство. Оръжията, ръчните часовници и останалата екипировка ще бъдат съветско производство. И за да поддържаме впечатлението докрай, приземяването ще стане откъм кубинската страна на острова.

— Всичко е много точно изпипано.

— Стараем се да си вършим отлично работата.

— Вие ли ще ръководите мисията?

Клайст се усмихна.

— Не, вече съм стар, за да скачам от вълните на брега. Ударният отряд ще бъде воден от майор Анджело Кинтана. Ще се запознаете с него в лагера ни на Сан Салвадор. Аз ще бъда на ПССП.

— На какво?

— Подводен съд със специално предназначение — поясни Клайст. — Това е вид подводница, построена специално за мисии от този род. Малко хора знаят за съществуването й. Ще се уверите, че е направена много хитро.

— Но аз не съм, както се изразявате, „обучен за битки“.

— Вашата задача е просто да заведете отряда до военното съоръжение и да му покажете вентилационната шахта на гаража. После се връщате на брега и стоите под прикритие до приключването на мисията.

— Имате ли график на нападението?

Клайст болезнено изкриви лице.

— Предпочитаме определението „тайна операция“, а не „нападение“.

— Извинете, никога не съм чел наръчника ви по семантика.

— В отговор на въпроса ви, приземяването е определено за два часа сутринта след четири дни, броени от днес.

— След четири дни може да се окаже много късно за спасяването на приятелите ми.

Клайст се показа истински загрижен.

— Работим по сбита програма и сме свели практическото обучение до минимум. Трябва ни време, за да предвидим всяка подробност, всяка особеност. Планът трябва да бъде непробиваем, както са го разработили компютърните ни тактически програми.

— Ами ако се стигне до човешка грешка в плана ви?

И последната отсянка на приятелско благоразположение по лицето на Клайст се стопи и се смени с леден, суров израз.

— Ако се стигне до човешка грешка, то тя ще се дължи на вас, господин Пит. Като се изключи безупречно замисленото нападение, успехът или провалът на мисията ще се стовари с цялата си тежест на вашите рамене.

Хората от ЦРУ проявяваха особено старание в работата си. Водеха Пит от кабинет в кабинет, подлагаха го на интервю след интервю, като спазваха времетраенето с точност до секундата. Изпълнението на плана за неутрализиране на Кайо Санта Мария напредваше с бързината на пожар в прерия. Разпитът на Пит от полковник Клайст продължи близо три часа, след което го пое Мартин Броган. Пит стигна до заключението, че съществуват хиляди резервни планове за завладяване на всеки един остров в Карибско море и на всеки един народ от Централна и Южна Америка. Компютризираните военни игри предоставяха серия от възможности. Всички специалисти по тайните операции трябваше да подберат програма, която да се доближава най-много до характера на обекта, а после и да се усъвършенства.

Пит бе подложен на пълен физически преглед и чак след това му бе разрешено да обядва. Лекарят заключи, че е годен, натъпка го с високо ефикасни витамини и му заръча да си ляга рано, преди сънливото му съзнание да се е размекнало.

Повериха го на грижите на бавачка — стройна жена, с високи скули и сплетена коса. Тя неизменно го съпровождаше до съответната стая в съответния час. Представи му се с името Алис — без презиме, без длъжност. Беше облечена с лек светлокафяв костюм и дантелена блуза. Пит я намери за доста хубава и се улови, че се пита как ли би изглеждала излегната върху сатенени чаршафи.

— Господин Броган е уредил да се храните в служебната трапезария — уведоми го тя с маниера на истинска екскурзоводка. — Ще вземем асансьора.

Пит изведнъж си спомни нещо.

— Трябва да се обадя по телефона.

— Съжалявам, но не е възможно.

— Мога ли да попитам защо?

— Забравихте ли, че сте считан за мъртъв? — попита Алис със сериозен тон. — Едно обаждане на приятел или любима жена ще провали цялата операция.

— Да бе, „Една изтървана дума може и кораб да потопи“ — отвърна ехидно Пит. — Слушайте, трябва ми информация от един съвършено непознат човек. Няма да му казвам истинското си име.

— Съжалявам, не е възможно.

Пит я оприличи на издраскана грамофонна плоча.

— Заведете ме до телефон, иначе ще направя нещо непростимо.

Жената го погледна въпросително.

— Като какво например?

— Ще си ида вкъщи.

— Тук господин Броган дава заповедите. Не може да напускате сградата, преди да е станало време да тръгнете за лагера ни в Сан Салвадор.

Пит тръгна след нея по коридора. В един момент изведнъж се обърна и влезе в стая, на чиято врата не пишеше нищо. Мина спокойно покрай стъписаната секретарка и продължи към вътрешния кабинет. Дребен мъж с ниско подстригана бяла коса и увиснала от единия край на устата му цигара нанасяше странни маркировки върху една диаграма. Той вдигна глава и го загледа с вид на приятно изненадан човек.

Пит пусна най-очарователната си усмивка и рече:

— Моля да ме извините, може ли да използвам телефона ви?

— Ако работите тук, значи знаете, че използването на чужд телефон противоречи на разпоредбите на Управлението.

— Е, в такъв случай разпоредбите не се отнасят за мен — отвърна Пит, — защото не работя тук.

— Все едно, няма да ви дадат външна линия.

— Ще видим.

Пит вдигна слушалката и помоли телефонистката да го свърже с кабинета на Мартин Броган. След секунди се обади личната секретарка на Броган.

— На телефона е Дърк Пит. Ако обичате, уведомете господин Броган, че ако до една минута не ми разреши да използвам телефона, ще направя грандиозна сцена.

— Кой се обажда?

— Вече ви казах.

Пит се заинати. Отказвайки решително да приеме „не може“ за отговор, в продължение на двайсет минути той руга, крещя и направо се държа отвратително, докато накрая Броган се съгласи да му дадат външна линия, но само при условие, че Алис стои до него и подслушва разговора.

Алис го въведе в малък частен кабинет и му посочи телефонния апарат.

— Тук сме с вътрешна централа. Кажете номера на телефонистката и тя ще ви свърже.

Когато Пит чу гласа на телефонистката, първо я попита:

— Извинете, как се казвате?

— Джени Мърфи — отвърна секси глас.

— Джени, да започнем с информация от Балтимор. Нужен ми е телефонния номер на фирмата за морски изделия „Уихокън“.

— Само секунда и ще ви го набера.

Джени взе номера от „Справки“ в Балтимор и свърза Пит.

След като изложи проблема си последователно на четирима души, най-накрая Пит бе свързан с изпълнителния директор на управителния съвет — длъжност, заемана обикновено от ръководители на някогашни дружества, които са се оттеглили от корпоративна дейност.

— На телефона е Боб Конд. С какво мога да ви услужа?

Пит погледна към Алис и й намигна.

— Господин Конд, обажда се Джак Фармър. Работя в един федерален археологически институт. В потънал кораб открих стар водолазен шлем, за който, надявам се, ще можете да ми дадете сведения.

— Ще направя всичко възможно. Дядо ми е започнал тази дейност преди осемдесет години. Пазим доста добре подреден архив. Имате ли серийния му номер?

— Да, изписан е на табелката с основните данни. — Пит затвори очи и извика в съзнанието си представата за шлема на главата на трупа в „Циклопи“. — „Уихокън Продъктс“, Марк V, сериен номер 58-67-С.

— Военноморски стандартен водолазен шлем — каза без колебания Конд. — Произвеждат се от 1916 година. Изработени са от мед с бронзови съединения. Има четири уплътнени стъклени отвора за наблюдение.

— И сте ги продавали на Военноморските сили, така ли?

— Повечето от поръчките ни са били от Военноморските сили. Всъщност и досега е така. Марк V, Мод 1 все още се използва много за определен вид водолазни работи с подаване на въздух от повърхността. Само че шлемът, за който питате, е бил продаден на търговец.

— Простете за въпроса, но как го разбрахте?

— По серийния номер. Числото петдесет и осем означава годината на производство, шейсет и седем е поредната бройка, а „С“ означава търговска продажба. С други думи, това е шейсет и седмият поред шлем, излязъл от фабриката ни през 1958 година и продаден на търговско дружество за морски спасителни операции.

— Дали ще можете да проверите кой точно го е купил?

— Това ще ми отнеме около половин час. Още не сме си направили труда да запишем всички стари архиви на компютърни дискети. Така че нека да ви се обадя след малко.

Алис поклати глава.

— Правителството може да си позволи дълги телефонни разговори, господин Конд, така че е по-добре да ви изчакам на телефона.

— Както желаете.

Конд правилно бе преценил времето. Върна се на телефона точно след трийсет и една минути.

— Господин Фармър, един от счетоводителите ни намери това, което ви интересува.

— Слушам ви.

— Шлемът, заедно с водолазния костюм и маркуча за сгъстен въздух са били продадени на частно лице. По една случайност познавам човека. Казва се Ханс Кронбърг. Гмуркач от старата водолазна школа. Хващал е аероемболия по-често от всеки друг водолаз, когото познавам. Ханс получи тежки увреждания, но въпреки това не се отказа от гмуркането.

— Знаете ли какво е станало с него?

— Доколкото си спомням, купи тази екипировка, за да извършва спасителни работи някъде близо до Куба. Подочух, че в крайна сметка аероемболията го е довършила.

— Спомняте ли си кой го е наел за тази работа?

— О, не, беше толкова отдавна — отвърна Конд. — Знам, че беше станал съдружник на човек, започнал дейността си само с няколко банкноти. Водолазният екип на Ханс беше стар и износен. Костюмът му имаше поне петдесет кръпки. Работеше ден за ден и изкарваше толкова, колкото да живее сносно. Но след време дойде направо тук и купи чисто нов пълен водолазен костюм, като плати в брой.

— Много ви благодаря за помощта — рече Пит.

— Няма защо. Радвам се, че се обадихте. Ако нещо ви интересува, на ваше разположение съм. Мога ли да ви попитам къде точно намерихте шлема?

— В една отдавна потънала стоманена развалина близо до Бахамските острови.

Конд разбра каква е работата. Замълча за миг, после рече:

— Значи горкият Ханс така и не е изплувал на повърхността. Е, предполагам, че е предпочел да свърши по този начин, отколкото в легло.

— Сещате ли се за някой друг, който може би помни Ханс?

— Не. Всички гмуркачи от онова време вече не са между живите. Мога да ви насоча единствено към вдовицата на Ханс. Тя продължава да ми праща коледни картички. Живее в старчески дом.

— Знаете ли как се казва този дом и къде се намира?

— Мисля, че се намира в Лийсбърг, щата Вирджиния. Но нямам спомен за името му. Като стана дума за имена, вдовицата му се казва Хилда.

— Благодаря ви, господин Конд. Направихте ми голяма услуга.

— Ако дойдете някой път в Балтимор, господин Фармър, отбийте се тук. Ще можем по-дълго да си побъбрим за старото време.

— С удоволствие — отвърна Пит. — Дочуване.

Пит затвори телефона и набра отново номера на Джени Мърфи. Помоли я да се обади на всички домове за стари хора в района на Лийсбърг и да пита за Хилда Кронбърг.

— Какво всъщност търсите? — попита го Алис.

Пит се усмихна.

— Търся Елдорадо.

— Много смешно!

— Това им е лошото на хората от ЦРУ — рече Пит, — че изобщо не разбират от шега.

45.

Лекотоварният автомобил „Форд“ отби по алеята за коли на частния старчески дом „Уинтроп“ и спря пред служебния вход. Автомобилът беше боядисан в яркосиньо, с изрисувани букети цветя от двете страни. Златни букви рекламираха „Дом на цветята“.

— И не се бавете, ако обичате — предупреди го нетърпеливо Алис. — След четири часа трябва да сте в Сан Салвадор.

— Ще се постарая — отвърна Пит и скочи от автомобила, облечен с униформа на шофьор на фирмата и с букет от рози в ръка.

— Още се чудя как успяхте да предумате господин Броган да ви разреши тази разходка.

Пит се усмихна и преди да затвори вратата, подметна:

— Беше прост начин на изнудване.

Частният старчески дом „Уинтроп“ представляваше идилично място за прекарване на годините в залеза на живота. Тук имаше игрище за голф с девет дупки, закрит плувен басейн, елегантна трапезария и оформени от естествения пейзаж пищни градини. Основната сграда приличаше повече на хотел с пет звезди, отколкото на безличен санаториум.

Очаквах да видя овехтял дом за бедни стари хора, помисли си Пит. „Уинтроп“ издаваше изискан вкус и беше предназначен за заможни старци. Пит се зачуди как тъй вдовицата на един гмуркач, който едва е свързвал двата края, може да си позволи такъв лукс.

Той влезе през страничната врата, приближи се до рецепцията и повдигна букета.

— Имам доставка за госпожа Хилда Кронбърг.

Момичето го погледна право в очите и се усмихна. Пит я намери за много красива с тъмночервената коса, дълга и блестяща, сиво-сините очи и тясното лице.

— Оставете ги тук, на плота — каза тя мило. — Ще повикам санитаря да й ги занесе.

— Трябва лично да й връча букета — отвърна Пит. — Придружен е с устно съобщение.

Момичето кимна и посочи една врата в дъното на фоайето.

— Проверете край басейна, вероятно госпожа Кронбърг е там. Но не очаквайте от нея бистър ум, тя живее в свят извън действителността.

Пит й благодари и съжали, че не направи опит да я покани на вечеря. Той мина през вратата и тръгна покрай басейна. Остъкленото помещение беше оформено като хавайска градина — с камък от черна лава и водопад.

След като попита две възрастни жени за Хилда Кронбърг, той я намери седнала в инвалидна количка, с поглед във водата и с реещи някъде другаде мисли.

— Госпожа Кронбърг?

Тя вдигна глава и засенчи очите си с една ръка.

— Да?

— Казвам се Дърк Пит. Извинете, мога ли да ви задам няколко въпроса?

— Господин Пит, тъй ли? — попита тя с тих глас и огледа униформата му и букета. — Какви въпроси има да ми задава момче, доставящо цветя?

Пит се усмихна на определението „момче“ и й подаде букета.

— Свързани са с покойния ви съпруг Ханс.

— С него ли сте тук? — усъмни се тя.

— Не, сам съм.

Хилда беше болнаво слаба и кожата й прозираше като пергаментова хартия. Лицето й беше силно гримирано, косата умело боядисана. С диамантените й пръстени можеше да се купи малък парк автомобили „Ролс-ройс“. Пит предположи, че е поне петнайсет години по-млада от седемдесет и петте, на които изглеждаше. Хилда Кронбърг имаше вид на жена, която чака смъртта си. И все пак, когато се усмихна, споменавайки името на съпруга си, очите й като че ли също се усмихнаха.

— Изглеждате твърде млад, за да се познавате с Ханс — рече тя.

— Господин Конд от „Уихокън“ ми разказа за него.

— А, да, Боб Конд. Той и Ханс бяха стари ортаци на покер.

— Омъжвала ли сте се повторно след смъртта му?

— Да, омъжих се.

— Но продължавате да носите неговото име.

— Това е дълга история, която не би ви заинтересувала.

— Кога за последен път видяхте Ханс?

— Беше един вторник. Видях го, като отплува с парахода „Монтерей“ за Хавана на десети декември, петдесет и осма. Ханс винаги гонеше недостижимото. Тръгна със свой партньор да търси поредното съкровище. Закле се да намери достатъчно злато, за да ми купи къщата, за която цял живот съм мечтала. За жалост обаче, той повече не се върна.

— Помните ли кой беше партньорът му?

Меките й черти на лицето изведнъж се сковаха.

— Какво искате да узнаете, господин Пит? Кого представлявате?

— Ръководител съм на специални проекти в Националната агенция за подводни и морски изследвания — отвърна той. — Докато проучвах един потънал кораб на име „Циклопи“, се натъкнах на труп, който вероятно е на съпруга ви.

— Намерили сте Ханс?! — възкликна изненадана тя.

— Не мога да твърдя със сигурност, че трупът е негов, но водолазната каска на главата ме доведе до това предположение.

— Добър човек беше Ханс — рече старицата замислено. — Може и да не печелеше много, но двамата водехме приличен живот, докато… докато той не се спомина.

— Одеве ме попитахте дали не съм с него — припомни й Пит предпазливо.

— Това е неприятна семейна тайна, господин Пит. Но едно ще ви кажа: за мен се полагат големи грижи тук. Той следи как се отнасят с мен. Не се оплаквам. Оттеглянето ми от действителния живот си е лично мой избор… — Гласът й се загуби, погледът й стана далечен.

Пит реши, че трябва да я разпита докрай, преди да се е затворила в черупката, която сама си бе изградила.

— Той ли ви каза, че Ханс е убит?

Клепките на Хилда трепнаха за миг, после тя поклати безмълвно глава.

Пит приклекна до нея и хвана ръката й.

— Спасителното му въже и маркуча за сгъстен въздух са били прерязани, докато е работил под водата.

Тя видимо потръпна.

— Защо ми казвате всичко това?

— Защото е самата истина, госпожо Кронбърг. Повярвайте ми. Онзи, който е работил заедно с Ханс, го е убил, за да открадне дяла му от съкровището.

В продължение на една минута Хилда изглеждаше като изпаднала в транс.

— Значи знаете за съкровището Ла Дорада — рече най-накрая тя.

— Да. Знам и как е попаднало на „Циклопи“. Знам още, че Ханс и партньорът му са го извадили.

Хилда започна да си играе с един от диамантените си пръстени.

— Дълбоко в себе си винаги съм подозирала, че Рей е убил Ханс.

По лицето на Пит бавно се изписа израз на късно проумяване. Той предпазливо реши да рискува.

— Наистина ли мислите, че Рей Лебарон е убил Ханс?

Тя кимна.

Неочакваното просветление дойде изненадващо за Пит и му бяха нужни няколко мига, за да подреди мислите си.

— И мотивът е бил съкровището, така ли? — попита той тихо.

— Не — поклати глава старицата. — Мотивът бях аз.

Пит не каза нищо, изчака я да продължи.

— Навремето — подхвана тя шепнешком — бях млада и хубава. Можете ли да повярвате, че съм била хубава, господин Пит?

— Вие и сега сте хубава.

— Май имате нужда от очила, но благодаря за комплимента.

— Освен това имате и пъргав ум.

Тя посочи към основната сграда.

— Не ви ли казаха, че съм малко изкуфяла?

— Е, служителката от рецепцията ми намекна, че не сте напълно с ума си.

— Обичам да се преструвам. Така заблуждавам хората. — Очите й проблеснаха за миг, после пак приеха замечтан израз. — Ханс беше хубав мъж, със седемнайсет години по-възрастен от мен. Любовта ми към него се смесваше със състрадание поради осакатеното му тяло. Бяхме женени три години, когато веднъж той доведе на вечеря у дома Рей. Тримата бързо станахме добри приятели, а Рей и Ханс образуваха екип и тръгнаха да търсят потънали кораби, за да изваждат от тях артефакти, които после продаваха на антиквари и морски колекционери. В ония дни Рей беше красив и енергичен и не след дълго двамата с него се влюбихме. — Тя замълча и погледна Пит. — Случвало ли ви се е да обичате дълбоко две жени едновременно, господин Пит?

— За съжаление не мога да се похваля с подобен случай.

— Най-странното беше, че не чувствах никакво угризение. Да мамя Ханс, за мен се превърна във вълнуващо приключение. Не че бях нечестна. Просто никога не ми се бе случвало да лъжа близък човек и затова не изпитвах никаква вина. Сега благодаря на Бога, че Ханс умря, без да разбере нищо.

— Какво можете да ми кажете за съкровището Ла Дорада?

— След като завърши университета Станфорд, Рей прекара няколко години в бродене из джунглата на Бразилия, за да търси злато. За първи път чул за Ла Дорада от някакъв американски изследовател. Много неща съм забравила, но помня колко беше сигурен, че съкровището се намира на борда на потъналия „Циклопи“. В продължение на две години двамата с Ханс кръстосваха нагоре-надолу из Карибския басейн с някакъв инструмент за откриване на желязо. Най-накрая попаднаха на потъналия кораб. Рей взе назаем пари от майка си, за да купи водолазен екип и малка спасителна лодка. Тръгна сам за Куба, за да разположи междувременно базата за операцията, докато Ханс си довършеше започнатата работа край Ню Джърси.

— След като Ханс отплава на „Монтерей“, писа ли ви, обади ли ви се по телефона?

— Един-единствен път ми се обади по телефона от Куба. Каза само, че двамата с Рей тръгват на другия ден за мястото на потъналия кораб. След две седмици Рей се върна и ми съобщи, че Ханс починал от аероемболия и бил погребан в морето.

— А съкровището?

— Рей го описа като огромна златна статуя — отвърна тя. — Успял по някакъв начин да я натовари на спасителната лодка и я закарал в Куба.

Пит стана, протегна се и отново клекна до Хилда.

— Странно е, че не е докарал статуята в Съединените щати.

— Страхуваше се, че Бразилия, щатът Флорида, федералното правителство, други златотърсачи и морски археолози ще я конфискуват или ще повдигнат обвинение в съда за присвояване на Ла Дорада и той ще остане с празни ръце. Освен това нали е трябвало да мине и през митницата. Рей не можеше да си представи да внесе милиони долари мито в отдела за държавните приходи. Затова не каза на никого за откритието си, освен на мен.

— И какво стана със статуята?

— Рей свали един гигантски рубин от сърцето й, наряза го на малки камъни и един по един ги продаде.

— И това е началото на финансовата империя на Лебарон.

— Да, но преди Рей да нареже смарагдовата глава и да разтопи златото, на власт дойде Кастро и Рей бе принуден да скрие статуята. Само че този път дори на мен не каза къде.

— В такъв случай Ла Дорада е все още заровена някъде в Куба.

— Сигурна съм, че Рей изобщо не е успял да се върне и да си я прибере.

— Оттогава виждали ли сте се с господин Лебарон?

— О, и още как! — възкликна тя с грейнало лице. — Та ние се оженихме.

— Нима вие сте първата госпожа Лебарон?! — изуми се Пит.

— В продължение на трийсет и три години.

— Но в досието му пише, че първата му съпруга се е казвала Хилари и че е починала преди няколко години.

— Когато забогатя, Рей предпочете името Хилари пред Хилда. Реши, че е по-изискано. А след като се разболях, използва удобния случай да ме пише за умряла — да се разведе с инвалид, за него беше нещо позорно. И така той погреба Хилари Лебарон, а остави Хилда Кронбърг да линее тук.

— Но това е нечовешка жестокост.

— Съпругът ми беше щедър, дори състрадателен. Двамата тръгнахме по различни житейски пътища. Но нали ви казах, нямах нищо против. Джеси също идва да ме вижда от време на време.

— Втората госпожа Лебарон ли?

— Да, много очарователна и здравомислеща жена.

— Как се е омъжила за него, след като вие сте още жива?

Тя се изсмя късо.

— Това е единствената несполучлива сделка на Рей. Докторите му казаха, че ми остават само няколко месеца живот. Аз обаче успях да заблудя всички и ето, вече седем години оттогава продължавам да кретам.

— Но в такъв случай той е не само двуженец, но и убиец и крадец.

Хилда не възрази.

— Рей е доста особен човек. Взима много повече, отколкото дава.

— На ваше място бих го разпънал на най-близкия кръст.

— За мен вече е твърде късно. — Тя погледна Пит и изведнъж в очите й заиграха пламъчета. — Но вие може да направите нещо вместо мен.

— Кажете какво.

— Намерете Ла Дорада — отвърна тя пламенно. — Намерете статуята и я дайте на света. Погрижете са да бъде изложена на публично място. Това ще нарани Рей повече, отколкото ако изгуби списанието си. И което е най-важно, такова щеше да бъде и желанието на Ханс.

Пит взе отново ръката й и я задържа в своята.

— Хилда — рече той тихо, — нищо няма да ме спре да не го направя.

46.

Хъдсън регулира яснотата на образа и кимна в знак на поздрав на лицето, което го гледаше от екрана.

— Илай, тук съм с един човек, който иска да говори с теб.

— Винаги ми е приятно да видя ново лице — отвърна весело Стайнмец.

На мястото на Хъдсън, под видеокамерата и монитора, застана един мъж и загледа като хипнотизиран изображението.

— Наистина ли се намирате на луната? — заговори той най-накрая.

— Веднага ще ви го докажа — отвърна Стайнмец с подкупваща усмивка. Той се отдръпна от екрана, вдигна преносимата камера от триножника й и промушвайки я през един кварцов прозорец, я постави на лунната повърхност. — Съжалявам, че не мога да ви покажа земята, но ние се намираме от другата страна на земното кълбо.

— Вярвам ви.

Стайнмец върна камерата на мястото й и отново застана пред нея. Наведе се напред и впери поглед в монитора. Усмивката му бавно изчезна, очите му загледаха въпросително.

— Наистина ли сте този, за когото ви мисля?

— Познахте ли ме?

— Приличате и говорите също като президента.

Сега президентът се усмихна на свой ред.

— Не бях сигурен, че ще ме познаете. Когато сте напуснали земята, аз бях сенатор, а не вярвам там горе да са ви доставяли вестници.

— В дадено положение на орбитата на луната около земята ние можем да се включваме към повечето съобщителни спътници. Така например по време на последната си почивка екипажът гледа един филм с Пол Нюман. Освен това поглъщаме програмите на Си Ен Ен като гладни кучета.

— Колонията Джърси е невероятно постижение. Признателната нация ще ви бъде задължена завинаги.

— Благодаря ви, господин президент, макар че Лио хвърли бомбата и обяви успеха на проекта, преди да сме се върнали на земята. А това не влизаше в плана.

— Това още не е станало обществено достояние — отвърна със сериозен тон президентът. — Аз съм единственият, освен „тайното ядро“, който знае за съществуването ви, и може би руснаците.

Стайнмец го изгледа изненадан от 384 хиляди километра разстояние.

— Откъде са могли да научат за колонията Джърси?

Преди да отговори, президентът хвърли поглед към Хъдсън, който стоеше извън обсега на камерата. Хъдсън поклати глава.

— От лунните снимачни сонди „Селенос“ — уточни президентът, като премълча, че в тях е имало екипаж. — Една от тях е успяла да изпрати данните си в Съветския съюз. Според нас направените от тях снимки изобразяват колонията Джърси. Освен това имаме причина да вярваме, че руснаците подозират, че вие сте разрушили сондите им от лунната повърхност.

В очите на Стайнмец се появи безпокойство.

— И мислите, че кроят планове да ни нападнат ли?

— Да, Илай — потвърди президентът. — „Селенос 8“, съветската лунна станция, влезе в орбита около луната преди три часа. Компютрите на НАСА са я програмирали да отмине безопасното място за кацане на лицевата страна и да се прилуни на тъмната страна в съседство до вас. Рискован ход, освен ако нямат строго определена цел.

— А именно колонията Джърси.

— В лунния им десантен кораб има седем души — продължи президентът. — За управлението му са нужни двама пилоти инженери. Значи останалите са за битка.

— Ние сме общо десет — каза Стайнмец. — Двама срещу един не е чак толкова плашещо това неравенство.

— Само че те ще са въоръжени и добре обучени. Тези мъже ще представляват най-смъртоносният екип, който руснаците ще хвърлят в сражение.

— Много мрачна картина рисувате, господин президент. Какво ни предлагате да правим?

— Вие постигнахте много повече работа, отколкото някой от нас е имал правото да очаква. Но картите са подредени във ваш ущърб. Затова разрушете колонията и се махайте оттам, преди да се е проляла кръв. Искам вие и хората ви да се върнете благополучно на земята, за да бъдете удостоени с почестите, които заслужавате.

— Явно, не сте съвсем наясно на какво сме се подлагали, за да изградим всичко това тук.

— Каквото и да сте направили, то не струва колкото живота ви.

— Шест години живяхме между живота и смъртта — рече бавно Стайнмец. — Още няколко часа няма да имат значение.

— Не се погубвайте заради една безумна битка — възрази президентът.

— Съжалявам, господин президент, но вие разговаряте с човек, който загуби баща си на един малък пясъчен атол, наречен Уейк. Готов съм да поставя предложението ви на гласуване, макар че вече знам какъв ще е резултатът. Другите момчета също няма да си плюят на петите. Така че, оставаме и ще се бием.

Президентът се изпълни едновременно с гордост и с чувство на поражение.

— С какво оръжие разполагате? — попита той с уморен глас.

— Арсеналът ни се състои от една употребявана пускова уредба за ракети, в която има само един снаряд, една пушка „Нешънъл Мач“ М-14 и един двайсет и два калибров пистолет. Купихме ги, за да направим няколко експеримента с гравитацията.

— Руснаците ще ви превъзхождат, Илай — отчаян рече президентът. — Толкова ли не го проумяваш?

— Не, сър. Отказвам да напускам заради техническата страна на въпроса.

— Каква техническа страна?

— Ами руснаците са гостите, а не ние.

— Е, и?

— Това ни прави играчи на собствен терен — измъкна се хитро Стайнмец. — А играчите на собствен терен винаги имат предимство.

— Те кацнаха! — изрева Сергей Корнилов и удари юмрук в дланта си. — „Селенос 8“ е вече на луната!

Под залата за наблюдение, определена за специални гости, на етажа, на който се намираше съветският космически команден център, космическите инженери и техници избухнаха в диви крясъци и ръкопляскания.

Президентът Антонов вдигна чаша с шампанско.

— За славата на Съветския съюз и партията!

Тостът беше повторен от високопоставени служители от Кремъл и военни от висок ранг, които изпълваха залата.

— За нашия трамплин към Марс! — вдигна чашата си генерал Есенин.

— Точно така, точно така! — отвърна хор от гърлени гласове. — Към Марс!

Антонов остави празната си чаша върху подноса до него и се обърна към Есенин. Лицето му изведнъж доби сериозен вид.

— Кога най-рано майор Левченко ще се озове до лунната база? — попита го той.

— Като пресметнем времето за обезопасяване на системите на космическия кораб, за запознаване с терена и за разположението на хората ни за атака, според мен ще са нужни четири часа.

— На какво разстояние се намира базата от мястото за кацане?

— „Селенос 8“ е програмирана да кацне зад верига от ниски хълмове на по-малко от три километра от мястото, където „Селенос 4“ откри астронавтите — отвърна генералът.

— Доста близо ми се струва — каза Антонов. — Ако американците проследят спускането, Левченко губи всяка възможност да ги изненада.

— Те едва ли са разбрали какво им готвим.

— Не си ли обезпокоен?

— Предимството ни е в опита на Левченко и превъзходството ни на бойната сила, другарю президент. — По лицето на Есенин се изписа израз, наподобяващ израза на боксов треньор, който току-що е пратил на ринга боксьора си да се бие срещу еднорък противник. — Американците са изправени пред ситуация, в която е невъзможно да победят.

47.

Майор Григорий Левченко лежеше проснат върху финия сив прах на лунната повърхност и наблюдаваше мрачната пустош, ширнала се под черното като катран небе. Оприличи смълчания, призрачен пейзаж на безплодната Сейстанска падина в Афганистан. Чакълестите равнини и хълмистите възвишения имаха неясни очертания. Наподобяваха огромно море от пемза и колкото и да беше странно, изглеждаха някак познати.

Той потисна пристъп на гадене. И на него, и на хората му непрекъснато им се повръщаше. Полетът им от земята дотук не им даде достатъчно време да се нагодят към безтегловната среда, за разлика от космонавтите на „Союз“, чиито мисии траеха по цели седмици или месеци. Те получиха само неколкочасови инструкции как да работят със системите за поддържане на жизнените функции на скафандрите им, кратко описание на условията на луната, които трябваше да очакват, и запознаване с местоположението на американската колония.

Една ръка го стисна за рамото през костюма. Без да се обръща, той заговори във вградения в шлема си предавател.

— Какво откри?

Лейтенант Дмитрий Петров посочи наляво към плитка долина между полегатите стени на два кратера, намиращи се на около километър от тях.

— Следи от превозно средство и стъпки, събиращи се в онази тъмна част под ръба на левия кратер. Различих три-четири малки постройки.

— Това са херметизирани парници — поясни Левченко. Той постави един бинокъл във формата на кутия върху малък статив и допря широкия окуляр до прозорчето за очите на шлема си. — От склона на кратера като че ли излиза пара. — Нагласи фокуса и продължи: — Да, сега се вижда по-ясно. В скалата има вход, вероятно преддверие към съоръжението им. Но не виждам признаци на живот. Външният участък изглежда безлюден.

— Може да са си направили прикритие за засада — предположи Петров.

— Къде ще го направят? — усъмни се Левченко и обходи с бинокъла откритото пространство. — Пръснатите скали са твърде ниски, за да прикрият човек. Не виждам пукнатини по терена, нито някакво отбранително съоръжение. Астронавт в огромен бял скафандър ще се откроява като снежен човек сред пепелище. Не, сигурно са се барикадирали в самата пещера.

— Не е много умен избор за отбранителна позиция. Това ни дава предимство.

— Те все още разполагат с пускова уредба за изстрелване на ракети.

— Тя ще има малък ефект срещу мъже, разположени в свободен боеви строй.

— Така е, но ние няма да имаме прикритие, а за тях не сме сигурни дали нямат и друго оръжие.

— Масивно съсредоточение на огън във входа на пещерата ще ги принуди да действат прибързано — отбеляза Петров.

— Нямаме заповеди да разрушаваме съоръжението, ако не се наложи — каза Левченко. — Ще трябва да се…

— Нещо се движи там! — извика Петров.

Левченко погледна през бинокъла. Иззад един от парниците се появи странно на вид открито превозно средство и тръгна към тях. Бяло знаме, закачено за антената му, висеше отпуснато в безвъздушната атмосфера. Когато превозното средство се приближи на петдесет метра, спря и от него слезе една фигура.

— Странно — рече замислен Левченко. — Американците приканват за преговори.

— Може и да е някакъв номер, уловка, за да проучат военната ни сила.

— Не вярвам. Едва ли биха установили контакт под флага на примирието, ако действаха от позиция на силата. Разузнавателните агенти и наземните им системи за следене на цели са ги предупредили за пристигането ни и те са разбрали, че ще бъдат победени. Американците са капиталисти. На всичко гледат като на бизнес. Ако не могат да се сражават, ще се опитат да сключат сделка.

— Нима ще откликнете на поканата им?

— Един разговор няма да навреди. Онзи не изглежда въоръжен. Може да го склоня да разменят живота си за непокътнатата им колония.

— Нямаме заповеди да взимаме пленници.

— Не съм забравил — отвърна остро Левченко. — Ще се занимаем с този въпрос по-късно, след като постигнем целта си. Кажи на хората ни да не изпускат от очи американците. Вдигна ли лявата си ръка, нареди им да открият огън.

Той подаде автоматичното си оръжие на Петров и с лекота се изправи на крака. Космонавтският му костюм, пушката и системата за поддържане на жизнените функции във вид на раница, съдържаща резервоари за презареждане с кислород и с вода за охлаждане, увеличаваха теглото на Левченко с 88 килограма, което на земята възлизаше общо на 136 килограма. На луната обаче това тегло се равняваше само на 27 килограма.

Майорът се запъти към странния луноход с походка, представляваща нещо средно между крачене и подскачане — съвсем обичайна за движение при лекото гравитационно привличане на луната. Той бързо стигна до лунохода и спря на пет метра от него.

Американският колонизатор стоеше облегнат безгрижно на предното колело. После се изправи, приклекна на едно коляно и написа в оловносивия прах едно число.

Левченко го разбра и настрои радиопредавателя си на посочената честота. После му кимна.

— Приемате ли? — попита американецът на развален руски език.

— Аз говоря английски — отвърна Левченко.

— Чудесно. Това ще ни спести евентуални недоразумения. Казвам се Илай Стайнмец.

— Вие ли сте ръководителят на американската лунна база?

— Да, аз оглавявам този проект.

— Аз съм майор Григорий Левченко от Съветския съюз.

Стайнмец се приближи и двамата се ръкуваха.

— Изглежда, имаме проблем, майоре.

— Такъв, какъвто никой от нас не е в състояние да разреши.

— Вие можете да се обърнете и да се качите обратно на космическата ви станция — каза Стайнмец.

— Вече съм получил заповеди — отвърна с твърд глас Левченко.

— Да нападнете и завладеете моята колония.

— Да.

— Има ли начин да предотвратим кръвопролитие?

— Ако се предадете.

— Странно — рече Стайнмец, — тъкмо това щях да ви предложа и аз.

Левченко беше сигурен, че Стайнмец блъфира, но лицето зад златисто оцветената защитна козирка остана скрито. Левченко виждаше само собственото си отражение.

— Трябва да сте наясно, че вашите хора не отговарят по численост на моите.

— О, да, в случай на съкрушителна, проточена огнева атака, победата ще е ваша — съгласи се Стайнмец. — Само че вие можете да останете извън космическия ви кораб само няколко часа, защото след това трябва да се върнете и да презаредите кислородните си апарати. Ако не греша, вече два пъти досега сте го правили.

— Имаме достатъчно кислород, за да изпълним задачата си — отвърна уверено Левченко.

— Длъжен съм да ви предупредя, майоре, че ние имаме тайно оръжие и всички вие със сигурност ще загинете.

— Доста плитък блъф, господин Стайнмец. Очаквах повече от един американски учен.

Стайнмец го поправи:

— Инженер съм, което е доста по-различно.

— Няма значение. — Левченко вече губеше търпение. Като войник той не беше в стихията си при водене на многословни преговори. Гореше от желание да действа. — Безсмислено е да продължаваме този разговор. Ще постъпите разумно, ако наредите на хората си да излязат и ни предадете базата. Гарантирам благополучното ви завръщане на земята.

— Лъжете, майоре. Знаете, че или вашите, или моите хора трябва да бъдат изтребени. Не бива да остава нито един, който да разкаже на света какво е ставало тук.

— Грешите, господин Стайнмец. Предайте се и ще бъдете изпратени по живо по здраво.

— Съжалявам, не сте познали.

— Тогава няма да има пощада.

— Не съм и очаквал подобно нещо — отвърна съвсем сериозно Стайнмец. — Но нападнете ли ни, на вашия гръб ще легне отговорността за напразно отнет човешки живот.

Левченко се изпълни с гняв.

— За човек, отговорен за смъртта на деветима съветски космонавти, най-малко вие, господин Стайнмец, имате право да ме обвинявате за отнет човешки живот.

Левченко не беше напълно сигурен, но му се стори, че Стайнмец се напрегна. Без да дочака отговор, той се извъртя на пети и се отдалечи с широки крачки. Извърна глава през рамо и видя, че Стайнмец постоя още малко на мястото си, после бавно се качи на лунното превозно средство и пое обратно към колонията, оставяйки след себе си малък облак сив прах.

Левченко се усмихна под мустак. Още два или най-много три часа и мисията му ще бъде успешно изпълнена. След като се върна при хората си, взе бинокъла и отново огледа набраздената повърхност пред лунната база. Когато най-сетне се увери, че между скалите не се спотайват американски колонизатори, той даде заповед за свободно разгърнат боеви строй и придвижване напред. Елитната съветска бойна група потегли, без изобщо да подозира, че предварително приготвеният капан на Стайнмец беше вече нагласен и ги очакваше.

48.

След като стигна до входа на „подлунната“ база на колонията Джърси, Стайнмец спокойно паркира лунохода и бавно се промъкна в съоръжението. Не бързаше, защото почти осезателно чувстваше как погледът на Левченко следи всяко негово движение. Но щом се изгуби от полезрението на руснаците, той спря досами шлюзовата камера и бързо се провря през един малък страничен тунел, който плавно прорязваше нагоре вътрешната страна на кратерния склон. Всяка негова стъпка вдигаше облак прах, който изпълваше тесния проход и той трябваше постоянно да избърсва защитната си козирка, за да може да вижда.

След петдесет крачки Стайнмец приклекна и запълзя през един отвор с излаз към малък шелф, който бе замаскиран с голямо парче сив плат и напълно се сливаше с повърхността наоколо. Там друга фигура със скафандър лежеше по корем и гледаше през телескопичния мерник на пушката си.

Уили Шей, геофизикът на колонията, усети присъствието на Стайнмец едва когато последният застана до него.

— Не мисля, че им направи голямо впечатление — каза той с лек бостънски акцент. — Славяните са на път да атакуват базата.

Отвисоко разположената си позиция Стайнмец ясно виждаше как майор Левченко и хората му напредват през долината. Движеха се като ловци, дебнещи плячката си, и не си правеха труда да използват за прикритие склоновете на кратера. Рохкавата почва от шисти щеше да забави придвижването им. Вместо това те ту подскачаха на зигзаг по равната повърхност, ту залягаха по очи през един-два метра, използвайки за прикритие всеки по-голям скален блок или пукнатина на терена. Един добър стрелец едва ли би сметнал тези непрекъснато местещи се насам-натам и изплъзващи се фигури за лесни мишени.

— Изстреляй един патрон на три метра пред водача им — нареди Стайнмец. — Искам да видя реакцията им.

— Ако засекат честотата ни, ще издадем всяка наша стъпка — възрази Шей.

— Те нямат време да търсят честотата ни. Млъквай и стреляй!

Шей сви рамене под скафандъра си, взря се през нишковия кръст на оптичния уред и натисна спусъка. Изстрелът се чу странно тих, тъй като на луната нямаше въздух, който да пренесе звуковите вълни.

Облак прах се вдигна пред Левченко и той се просна върху лунната почва. Хората му веднага го последваха и загледаха над мерниците на автоматичните си оръжия в очакване на още изстрели. Но такива не последваха.

— Някой видя ли откъде се стреля? — попита Левченко.

Отговорите бяха отрицателни.

— Те се прицелват, за да измерят обхвата — каза сержант Иван Островски. Кален ветеран от афганистанските боеве, той не можеше да повярва, че на луната ще се води битка. Мъжът посочи с пръст на двеста метра напред и попита: — Според вас какви са онези цветни скали там, майоре?

Едва сега Левченко забеляза няколкото скални блока, пръснати в разпокъсана редица из долината и боядисани с оранжево-жълта боя.

— Съмнявам се, че имат нещо общо с нас — отвърна той. — Може би са поставени тук за някакъв експеримент.

— Струва ми се, че изстрелът дойде от долен ъгъл — обади се Петров.

Левченко извади бинокъла от джоба на бедрото си, нагласи го на статива и внимателно обходи с поглед склона и ръба на кратера. Слънцето беше ослепително бяло, но без въздуха, необходим да разпръсне светлината, астронавт, застанал в сянката на скалната формация, щеше да е почти невидим.

— Нищо не се вижда — рече той накрая.

— Ако ни чакат да се приближим до пукнатината, ще получат малка дажба амуниции.

— След още триста метра ще знаем що за посрещане са ни устроили — смънка под носа си Левченко. — Стигнем ли веднъж до парниците, ще ги използваме за прикритие и изобщо няма да се виждаме от входа на пещерата. — Той се изправи на едно коляно и махна с ръка напред. — Разгърнете се и бъдете нащрек.

Четиримата съветски воини скочиха заедно с него на крака и се втурнаха напред. Тъкмо стигнаха до оранжевите скали, и нов куршум се заби във финия пясък пред тях. Всички тутакси залегнаха по очи — неравна редица от бели фигури, чиито защитни козирки пред лицата им проблясваха от силните слънчеви лъчи.

Само стотина метра ги деляха от парниците, но честите им повръщания изсмукваха енергията им. Бяха издръжливи като всички воюващи мъже в света, но сега, редом с чуждата заобикаляща ги среда, трябваше да се преборват и с космическата болест. Левченко знаеше, че хората му са способни да проявят твърдост, надхвърляща далеч нормалните граници, и разчиташе на тях. Но ако до един час не стигнеха до безопасната вътрешност на колонията, вероятността да се върнат обратно до космическия им кораб, преди да са се изчерпали системите им за поддържане на жизнените функции, беше много малка. Той обяви едноминутна почивка, докато извърши нов оглед на терена пред тях.

Майорът беше особено вещ в надушването на капани. На три пъти на косъм се бе измъквал от засади, поставени от афганистанските въстаници, така че от собствен опит бе научил тънкото изкуство да предугажда опасността.

Предугаждаше я без помощта на очите си. Онова, което те не виждаха, задействаше предупредителен сигнал в главата му. Двата изстрела не бяха случайни. Според него бяха съвсем преднамерени. Дали не се явяваха като нескопосано предупреждение? Не, положително значеха нещо друго, разсъждаваше той. Да са някакъв сигнал?

Шлемът и скафандърът ограничаваха движенията му и това го притесняваше. Той закопня за удобното си бойно облекло, макар да съзнаваше напълно, че то не можеше да предпази тялото му от знойната жега и космическите лъчи. Най-малко за четвърти път му се повдига.

Положението е отвратително, заключи той, изпълвайки се с гняв. Нищо дотук не се вместваше в представите му. Хората му нямаха прикритие. Той не беше получил никакви сведения за оръжията на американците — уведомиха го само, че разполагали с пускова уредба за ракети. А ето че ги атакуваха с по-малко оръжие. Единствената утеха на Левченко беше, че по всяка вероятност колонизаторите са снабдени само с пушка или дори само с пистолет. Защото ако имаха автоматично оръжие, можеха да ги сразят от сто метра. Ами пусковата им ракетна уредба? Защо не я използваха досега? Какво ли чакат?

Най-много го безпокоеше, че не забелязва никакво движение от страна на колонизаторите. Парниковите постройки, съоръжението и малките лабораторни модули, разположени до входа на пещерата, изглеждаха пусти.

— Ако не видите жива мишена, не стреляйте, преди да сме стигнали до някакво прикритие — нареди той. — Тогава ще се прегрупираме и ще нападнем основната база в пещерата.

Левченко изчака всеки един от четиримата мъже да потвърдят, че са чули заповедта и след това им направи знак да продължат напред.

Ефрейтор Михаил Юшчук се намираше на трийсетина метра зад и малко встрани от другаря си вляво. Той се надигна и започна да притичва в приведено положение. Едва направил няколко крачки, и почувства пареща болка в единия си бъбрек. След малко внезапната болка се повтори. Той изви назад ръка и се хвана за кръста, точно под раницата със системата за поддържане на жизнените функции. Зрението му се замъгли, дишането му стана трудно, на пресекулки — херметизираният му скафандър беше започнал да изпуска въздух. Ефрейторът се свлече на колене и загледа тъпо ръката си. Ръкавицата му беше подгизнала от кръв, която мигом се изпаряваше и съсирваше от силната слънчева топлина.

Юшчук се опита да предупреди Левченко, но гласът му се загуби. Той се строполи в сивия прах, очите му смътно различиха една фигура в странен космически скафандър, надвесена над него с нож в ръка. После всичко наоколо стана черно.

От изгодната си позиция Стайнмец видя с очите си смъртта на Юшчук и издаде поредица бързи команди през предавателя в шлема си.

— Хайде, Досън, твоят човек се намира на три метра вляво и на два и половина метра пред теб. Галахър, същият се пада на шест метра вдясно от теб и се придвижва напред.

Стайнмец видя как двамата колонизатори изникнаха внезапно, като с магическа пръчка, и атакуваха единия от руснаците, който беше изостанал с няколко крачки от другарите си.

— Двама са повалени, остават още трима — измърмори под носа си Стайнмец.

— Аз съм насочил мерника си във водача — обади се Шей, — но ако той не застане поне за миг на едно място, не съм сигурен, че ще попадна право в целта.

— Пусни им един изстрел, само че по-близък този път, за да ги накараш отново да залегнат. После се цели само в него. Защото ако се усети, ще види сметката на нашите момчета, преди да са успели да се приближат до него. Пръсни му задника, ако много си върти главата.

Шей мълчаливо се прицели с оръжието си и изстреля още един куршум, който се заби на по-малко от метър от ботушите на водача.

— Купър, Снайдър! — прогърмя гласът на Стайнмец. — Вашият човек се просна на земята на около шест метра вляво и пред вас. Довършете го! Веднага! — Той млъкна, за да огледа местоположението на следващия руснак. — Същото се отнася и за Ръсел и Пери, на девет метра точно пред вас. Давайте!

Третият член на съветската бойна група така и не разбра какво го улучи. Умря веднага, докато се притискаше плътно в лунната почва в опит да се прикрие. Осмина от колонизаторите сега затягаха обръча откъм гърба на руснаците, чието внимание беше съсредоточено напред, към колонията.

Изведнъж Стайнмец замръзна на място. Мъжът зад водача отскочи встрани в мига, в който Ръсел и Пери се нахвърлиха върху него като нападатели, опитващи се да отнемат топката от защитника.

Лейтенант Петров тъкмо се изправяше на крака за последна стремителна атака на парниците, когато забеляза приближаващите се сенки. Той инстинктивно се завъртя и се изплъзна от Ръсел и Пери миг преди те да го повалят. Като истински професионалист той трябваше най-хладнокръвно да стреля и да ги покоси. Но изненадата го забави за части от секундата. Американците сякаш изникнаха като призрачни демони от лунната повърхност. Все пак успя да изстреля един куршум, който улучи един от нападателите му в ръката малко над лакътя. После видя да проблясва нож.

Погледът на Левченко бе устремен напред, към колонията. Той нямаше никаква представа за клането, което ставаше зад него, докато не чу предупреждението на Петров. Мигом се обърна на пети и слисан се закова на място.

Четиримата му мъже лежаха проснати в безжизнени пози върху лунната чакълеста почва. Осем американски колонизатори бяха изникнали незнайно откъде и бързо го обкръжаваха. Внезапна омраза забушува в него и той вдигна оръжието си в положение за стрелба.

Един куршум се заби в бедрото му и той се наклони настрани. Стегнат от внезапната болка, той изстреля наведнъж двайсет куршума. Повечето надупчиха лунната пустиня, но други два попаднаха право в целта. Един от колонизаторите падна по гръб, а другият се свлече на колене, стискайки с ръка рамото си.

В следващия миг друг куршум бръсна врата на майора. Пръстът му натисна спусъка, докато пълнителят се изпразни, но куршумите летяха напосоки.

Левченко изруга и се строполи в прахта.

— Проклети американци! — изкрещя той в шлема си. За него те бяха демони, които не спазваха никакви правила на играта. Лежеше по гръб, вторачен във фигурите без лица, изправени до него.

В следващия момент фигурите се разделиха, за да направят път на колонизатора, който се приближи и коленичи до Левченко.

— Стайнмец, чуваш ли ме? — попита с немощен глас майорът.

— Да, аз съм на вашата честота — отвърна американецът, — чувам ви.

— Какво беше това ваше тайно оръжие?… Откъде тъй изневиделица се появиха хората ви?

Стайнмец разбра, че разговаря с човек, който след секунди ще е мъртъв.

— Най-обикновена лопата — отвърна той. — Тъй като всички ние трябва да носим херметизирани скафандри със самостоятелни системи за поддържане на жизнените функции, не беше никак трудно да заровя хората си в меката почва.

— И сте отбелязали местата им с оранжеви камъни?

— Да. А от едно равно място в склона на кратера ги направлявах кога и къде да ви нападнат в гръб.

— Не искам да бъда погребан тук — промълви Левченко. — Кажете на съотечествениците ми… кажете им да ме върнат у дома някой ден.

Едва ли имаше някакъв шанс, но Стайнмец рече:

— Вие всички ще се приберете у дома. Обещавам ви.

В Русия Есенин с мрачно лице се обърна към президента Антонов.

— Чухте ли? — процеди той през стиснати устни. — Те са мъртви.

— Те са мъртви — повтори механично Антонов. — Имах чувството, че последните думи на Левченко прозвучаха от другия край на стаята.

— Съобщенията му се предаваха от двама космонавти на борда на лунния кораб за кацане директно в нашия център за космическа връзка — поясни Корнилов.

Антонов се отдалечи от прозореца, който гледаше към командната зала, и се отпусна тежко на един стол. За едър човек като него той изглеждаше смален и изпит. Погледна ръцете си и тъжно поклати глава.

— Недомислена работа — рече той тихо. — Погубихме живота на майор Левченко и хората му, без да постигнем нищо.

— Не разполагахме с достатъчно време, за да обмислим мисията както трябва — рече неуверено Есенин.

— При тези обстоятелства направихме всичко възможно — подкрепи го Корнилов. — Все още е наша славата за първите съветски космонавти, стъпили на луната.

— Блясъкът й вече помръкна. — Гласът на Антонов беше изпълнен с пораженчески тон. — Невероятното американско постижение ще засенчи всяка пропагандна стойност на нашето.

— Може би все още можем да им попречим — подметна мрачно Есенин.

Корнилов погледна генерала.

— Как? Като изпратим по-подготвена бойна сила ли?

— Точно така.

— А не е ли по-добре да ги изчакаме да се върнат?

Антонов погледна с любопитство Корнилов.

— Какво имаш предвид?

— Говорих с Владимир Полевой. Той ми каза, че подслушвателният център на ГРУ в Куба е засякъл и разшифровал разговори и видеопредавания от американската лунна колония с обект, разположен някъде извън Вашингтон. Ще изпрати копия от записите по куриер. В един от разговорите се споменавало за заплануваното вече завръщане на колонизаторите на земята.

— Нима се връщат? — попита Антонов.

— Да — отвърна Корнилов. — Според Полевой след четирийсет и шест часа те възнамерявали да се скачат с американската космическа станция, а после да се приземят на космодрума „Кенеди“ в Кейп Канаверал със совалката „Гетисбърг“.

Лицето на Антонов просветна.

— В такъв случай наистина все още има шанс да им попречим, нали?

Есенин кимна.

— Можем да ги унищожим в далечния космос, преди да са се качили на космическата станция. Те няма да посмеят да ни върнат със същото. Ще ги възпрат престъпленията, които извършиха срещу нас.

— Най-добре да запазим отмъщението си като средство за упражняване на влияние — отбеляза многозначително Корнилов.

— В какъв смисъл влияние?

Корнилов се усмихна загадъчно.

— Както казват американците, „топката е в нашето поле“. Сега те са в отбранително положение. Белият дом и Държавният департамент вероятно вече пишат отговор на очаквания протест от наша страна. Предлагам да заобиколим установения ред и да си мълчим. Да не играем ролята на засегната нация. Вместо това да упражним влиянието си и да се възползваме от случая.

— От кой случай?

— Да заграбим огромното количество данни, които ще вземат със себе си завръщащите се лунни колонизатори.

— По какъв начин? — попита Есенин.

Усмивката по лицето на Корнилов изчезна и се замени с напълно сериозен израз.

— Като принудим „Гетисбърг“ да се разбие на територията на Куба.