Циклопи

18.

25 октомври 1989

Кий Уест, Флорида

Пит лежеше по гръб върху студения бетон на самолетната писта и оглеждаше „Проспъртиър“. Слънцето се надигаше от хоризонта и бавно обагряше овехтелия му кожух с мека оранжева ивица светлина. От дирижабъла лъхаше нещо неземно, или поне така го виждаше въображението му — алуминиев призрак, който не знае къде трябва да се появи.

Почти през целия полет от Вашингтон до Кий Уест не беше мигнал — задълбочено изучаваше района на протока Олд Бахама на една от морските карти на Бък Сийзар и проследяваше старателно отбелязания въздушен маршрут на Реймънд Лебарон. Със затворени очи се бе опитал да си представи картинно призрачното блуждаене на „Проспъртиър“. Ако газовият мех не бе напълнен отново от борда на кораб — нещо почти невъзможно, единственият отговор за местонахождението на Реймънд Лебарон оставаше Куба.

Една мисъл зачовърка съзнанието му, мисъл, която непрекъснато се връщаше колкото и пъти да я пропъждаше, част от картина, която все повече се избистряше, когато той започна да се съсредоточава върху нея. И изведнъж тя изкристализира.

Полетът, имащ за цел да се проследи пътя на Лебарон, беше нагласен.

Това рационално и логическо заключение остана като смътно очертание в гъста мъгла. Номерът беше да се опита да го вмести в схема. Съзнанието му вече затърси отчаяно указания откъде да започне проучванията, когато Пит почувства, че върху него падна сянка.

— Я виж ти! — чу познат глас. — Изглежда, Снежанка пак е отхапала от ябълката.

— Или просто спи дълбок зимен сън — добави друг глас, който Пит разпозна.

Той отвори очи, засенчи ги с ръка от слънцето и видя две усмихнати лица, надвесени над него. По-ниският от мъжете — с гръден кош като бъчва, мускулест, с черна къдрава коса и с непоколебимия поглед на човек, който с удоволствие си похапва тухли за закуска, беше старият приятел на Пит и помощник-ръководител на специалните проекти в НЮМА Ал Джордино.

Ал пое протегнатата ръка на Пит и го издърпа да стане на крака с лекотата, с която уличният чистач вдига празна бирена кутия от тревата в парка.

— Време за излитане — след дванайсет минути.

— Нашият неназован пилот пристигна ли вече? — поинтересува се Пит.

Другият мъж, малко по-висок, но много по-слаб от Джордино, поклати глава и отговори:

— Няма и следа от такъв.

Това беше Руди Гън, който го гледаше със сините си очи, уголемени от дебелите стъкла на очилата. Приличаше на недохранен помощник-счетоводител, който се претрепва от работа, за да си купи златен часовник. Но външният му вид лъжеше. Гън беше инспектор по океанографските проекти на НЮМА. Докато адмирал Сандекър водеше редовни битки с Конгреса и федералната бюрокрация, Гън следеше всекидневната дейност на Агенцията. Това, че измъкна изпод носа на Сандекър Джордино и Гън, за Пит беше голяма победа.

— Ако искаме да спазим часа на излитането на Лебарон, ще трябва сами да се преборим с дирижабъла — отбеляза безгрижно Джордино.

— Предполагам, че ще се справим — каза Пит. — Нали изучи инструкциите за полет?

Джордино кимна.

— Трябват ми петдесет часа теория и летателно време, за да си взема разрешително. Основното управление не е трудно, но изкуството да задържиш в стабилно положение при силен вятър изисква практика.

Пит попита:

— Съоръженията качени ли са на борда?

— Качени и здраво завързани — увери го Гън.

— В такъв случай можем да потегляме.

Когато се приготвиха да се качват в „Проспъртиър“, от коша за управление по стълбата слезе ръководителя на наземния екип на Лебарон. Той каза няколко думи на един от подчинените си, после махна за приятелски поздрав.

— Готов е за излитане, господа.

— Доколко съвпадат атмосферните условия с тези на предишния полет? — попита го Пит.

— Господин Лебарон потегли при насрещен вятър, духащ от югоизток със скорост осем километра в час. Вие ще се издигнете с дванайсет, така че трябва да се опитате да я компенсирате. Над островите Търк и Кайкос ще се разрази ураганна буря. Метеоролозите са я кръстили Малката Ева, защото струята й е тясна, с диаметър не повече от стотина километра. Синоптиците прогнозират, че тя ще се извие на север от Каролинските острови. Ако се върнете най-късно до 14:00 часа, външната струя на Малката Ева ще ви осигури достатъчно плътен попътен вятър, който да ви избута до дома.

— Ами ако не успеем?

— Ако не успеете какво?

— Да се върнем до 14:00 часа?

Ръководителят се усмихна леко.

— Не ви препоръчвам да се бавите, защото ще ви хване тропическа буря със скорост осемдесет километра в час, а този шейсетгодишен дирижабъл едва ли ще издържи.

— Приведохте убедителни аргументи — призна Пит.

— Като вземем предвид насрещния вятър — намеси се Гън, — трудно ще стигнем до района за претърсване преди 10:30 часа. При това положение няма да ни остане много време да го огледаме.

— Да — обади се Джордино, — но след като знаем пътя на Лебарон, значи ще се движим право към целта.

— Сбита програма — изказа гласно мислите си Пит пред никого определено, — и то доста сбита.

Тримата мъже от НЮМА тъкмо се наканиха да се качват на борда на дирижабъла, когато до него спря лимузината на Лебарон. От нея слезе Анджело и отвори пътническата врата. Оттам се появи Джеси и тръгна към мъжете. Беше облечена в изработен по поръчка костюм за сафари, а косата й бе вързана отзад с тънко шалче по модата на трийсетте години. Носеше кожена пътна чанта.

— Готови ли сме? — попита тя жизнерадостно, подмина групата и пъргаво се качи по стълбата в командния кош.

Гън хвърли мрачен поглед към Пит.

— Не ни спомена, че отиваме на пикник.

— И на мен никой не ми е споменавал подобно нещо — отвърна Пит и погледна към Джеси, която се беше обърнала към тях в рамката на вратата.

— Вината е моя — подвикна Джеси. — Забравих да ви предупредя, че аз ще бъда пилотът.

Джордино и Гън я гледаха така, сякаш бяха глътнали жива сепия. По лицето на Пит играеше весела усмивка.

— Без шегички — рече той.

— Реймънд ме научи как да управлявам „Проспъртиър“ — поясни тя. — Имам над осемдесет летателни часа зад уредите за управление и притежавам и разрешително.

— Без шегички — повтори Пит, вече заинтригуван.

На Джордино не му беше до смях и попита:

— А можете ли да се гмуркате, госпожо Лебарон?

— При въздушни скокове или под вода? Защото имам сертификат и за двата вида.

— Не можем да вземем жена с нас — отсече решително Гън.

— Моля ви, госпожо Лебарон — намеси се наземният ръководител. — Не знаем какво се е случило с вашия съпруг и полетът може да се окаже опасен.

— Ще използваме същия план за връзка, какъвто е използвал и Реймънд — продължи Джеси, подминавайки молбата на ръководителя. — Само че ако открием нещо любопитно, този път ще предаваме с обикновена реч, без никакви кодове.

— Но това е глупаво — не отстъпи Гън.

Пит сви рамене.

— Не знам, но аз съм за нея.

— Не говориш сериозно, нали?

— Защо пък не? — отвърна Пит със саркастична усмивка. — Твърдо вярвам в равноправието. Тя има точно толкова право да загине, колкото и ние.

Мъжете от наземния екип стояха притихнали като мишки, докато проследяваха с поглед как старият дирижабъл поема към огряното от изгряващото слънце небе. Изведнъж той започна да се спуска обратно. Всички затаиха дъх, когато колесникът докосна гребена на една вълна. После въздушният кораб бавно отскочи нагоре и тромаво започна отново да се издига.

Някой промълви тревожно:

— Давай, миличък, давай!

„Проспъртиър“ мъчително набираше височина с неравномерни тласъци нагоре от по няколко метра, докато най-накрая постигна равновесие на безопасно равнище. Мъжете долу не помръдваха от местата си и не отместваха погледи от дирижабъла, който постепенно се превърна в мъничка тъмна точка над притихналия хоризонт. Те останаха неподвижни дълго след като го загубиха от поглед, без да продумват, със свити от страх сърца. Днес нямаше да се играе волейбол. Всички се наблъскаха във фургона, обременявайки климатичната инсталация, и се скупчиха около радиоприемника.

Първото съобщение дойде в 07:00 часа. Пит обясни на какво се е дължало неравномерното издигане. Джеси пропуснала да компенсира липсата на подемна сила, причинена от допълнителния полезен товар, който Джордино и Гън бяха качили на борда.

Оттам нататък Пит държеше честотата отворена и поддържаше почти непрекъснат диалог с наземния екип, като съпоставяше наблюденията си с тези, описани в дневника на Лебарон по време на неговия полет.

Наземният ръководител взе микрофона.

— „Проспъртиър“, тук старата база. Край.

— Продължавай, стара база.

— Можеш ли да ми дадеш последното си местоположение?

— Разбрано. Местоположение Н3608 на Т8090.

Ръководителят бързо отбеляза местоположението на картата.

— „Проспъртиър“, изглежда, всичко е наред. Отчитам те на осем километра южно от Гуинчос Кей на Бахама Банк. Край.

— Аз отчитам същото, база.

— Как са ветровете?

— Съдейки по гребените на вълните, бризът е достигнал сила 6 по скалата на Бофорт.

— Чуй ме, „Проспъртиър“. Бреговата охрана е издала нов бюлетин за Малката Ева. Тя е удвоила скоростта си и се извива от изток. Предупрежденията за ураганната буря се отварят до целия район на южните Бахамски острови. Ако тя задържи сегашната си посока, значи по някое време тази вечер ще засегне източното крайбрежие на Куба. Повтарям: Малката Ева се извива от изток и се насочва към вашата посока. Смятай работата си за приключена, „Проспъртиър“, и поемай обратно към дома.

— Слушаме, стара база. Обръщаме по нов курс към Кий.

През следващия половин час Пит не проговори. В 14:35 часа наземният ръководител ги повика отново.

— „Проспъртиър“, обади се, моля те. Край.

Никакъв отговор.

— Обади се, „Проспъртиър“. Тук старата база. Чуваш ли ме?

Отново мълчание.

Душният въздух във фургона като че ли изведнъж стана студен — страх и лошо предчувствие обзе екипа. Докато ръководителят правеше отчаяни опити да се свърже с дирижабъла, секундите едва се нижеха и като че ли след цяла вечност отброяваха минутите.

Но „Проспъртиър“ не се обаждаше.

Ръководителят тръшна микрофона и изхвърча от фургона пред смаяните погледи на помощниците си. Затича се към паркираната лимузина и възбудено отвори задната врата.

— С тях е свършено. Загубихме ги, както стана последния път!

Мъжът, който седеше сам на задната седалка, кимна и отвърна спокойно:

— Продължавайте опитите да се свържете с тях.

Докато наземният ръководител забърза обратно към радиото във фургона, адмирал Джеймс Сандекър вдигна телефонната слушалка в малкото полирано шкафче и набра номер.

— Господин президент.

— Да, адмирале.

— Те изчезнаха.

— Разбрах и уведомих адмирал Клайд Монфорт от карибската обединена оперативна група. Той вече е вдигнал под тревога кораби и самолети в района на Бахамските острови. Веднага щом приключим нашия разговор, ще му наредя да предприеме операция за претърсване и спасяване.

— Моля ви, изтъкнете на Монфорт, че е нужно да побърза. Казаха ми още, че „Проспъртиър“ е изчезнал в района на предполагаемия път на урагана.

— Върнете се във Вашингтон, адмирале, и не се безпокойте. Само след няколко часа вашите хора и госпожа Лебарон ще бъдат открити и спасени.

— Ще се постарая да споделя оптимизма ви, господин президент. Благодаря ви.

Едно от малкото неща, които Сандекър вярваше с цялото си сърце, беше: „Никога не разчитай на дума, дадена от политик“. Той набра още един номер.

— На телефона е адмирал Джеймс Сандекър. Бих искал да разговарям с адмирал Монфорт.

— Веднага, господине.

— Джим, ти ли си наистина?

— Здрасти, Клайд! Радвам се да чуя гласа ти.

— По дяволите, последният път беше преди близо две години. Какво има?

— Кажи ми, Клайд, предупредиха ли те за една спасителна операция край Бахамските острови?

— Откъде го научи?

— От фабриката за слухове.

— Сега го чувам. Повечето от карибските ми групи провеждат тренировъчни занятия на Ямайка.

— На Ямайка?

— Трябва да позаякчат малко мускулите си, за да проявят военните си качества и да поразтърсят руснаците и кубинците, ако се наложи. Това изкарва Кастро от равновесие, защото си е наумил, че в някой от близките дни ще го нападнем.

— А това вярно ли е?

— От какъв зор? Куба е най-добрата рекламна кампания, водена от нас, която представя огромния провал на комунизма. Освен това е по-добре Съветският съюз да хвърля по дванайсет милиона на ден за Куба и Кастро, отколкото ние.

— Значи не си получавал никакви нареждания да наблюдаваш един дирижабъл, предприел полет от Кий тази сутрин?

В другия край на линията настъпи неловко мълчание.

— Може би не биваше да ти казвам, Джим, но наистина получих писмено нареждане относно дирижабъла. Казаха ми да държа нашите кораби и самолети далече от Бахамските крайбрежия и да заглушавам всички връзки, идващи от този район.

— От Белия дом ли дойде нареждането?

— Джим, не предизвиквай съдбата си.

— Благодаря ти за откровеността, Клайд.

— Как иначе, Джим? Хайде да се видим следващия път, когато дойда във Вашингтон.

— Ще те очаквам с нетърпение.

Сандекър затвори телефона; лицето му беше почервеняло от гняв, от очите му бълваше огън.

— Бог да им е на помощ! — измърмори той през стиснати зъби. — Всички сме изиграни.

19.

Гладкото, с високи скули лице на Джеси беше напрегнато от усилията й да се преборва с поривите на вятъра и с дъжда, който плющеше в кожуха на дирижабъла. Ръцете и китките й отмаляха от непрестанното боравене с дроселите и с огромната ръчка за автоматичното степенно повдигане. Ставаше все по-трудно да се задържи равновесието и стабилността на подмятания насам-натам дирижабъл поради допълнителната тежест от дъжда. Тя започна да чувства ледените тръпки на страха.

— Трябва да се отправим към най-близката суша — каза тя с грапав глас. — Не мога да го удържам вече във въздуха при тази турбулентност.

Пит я погледна и рече:

— Най-близката суша е Куба.

— По-добре арестувани, отколкото мъртви.

— Изчакай още малко — предложи Пит, който седеше вдясно и малко зад нея. — Бурята ще ни изтласка обратно към Кий Уест.

— Без радиовръзка долу няма да знаят къде да ни търсят, ако сме принудени да се приводним в морето.

— Трябваше да помислиш за това, преди да разлееш кафето си върху предавателя и да причиниш късо съединение.

Джеси му хвърли скришом поглед. Помисли си: божичко, влудяващо е! Пит се беше навел през десния прозорец и най-нехайно се взираше с бинокъл в морето под тях. Джордино пък бе забил поглед надолу от лявата страна, а Гън следеше показанията на компютъра ВИКОР за навигационно определяне на координатите и ги нанасяше на морската карта. От време на време Гън спокойно разчиташе обозначенията на стрелката върху записващото устройство на градиометъра „Шонстед“ — уред за откриване на желязо чрез измерване интензивността на магнитното поле. И тримата мъже изглеждаха така, сякаш нищо на тоя свят не ги безпокоеше.

— Не чухте ли какво ви казах? — попита раздразнено Джеси.

— Чухме — отвърна Пит.

— Не мога да го овладея в този вятър. Стана много тежък. Трябва или да изхвърлим част от баласта, или да се приземим.

— Преди час изхвърлихме и последния баласт.

— Тогава облекчете дирижабъла от тия боклуци, които качихте на борда — нареди тя, посочвайки малката купчина от алуминиеви кутии, закрепени за пода.

— Съжалявам, но тези „боклуци“, както ги нарече, могат да ни послужат.

— Но ние губим височина.

— Справяй се, доколкото е по силите ти.

Джеси посочи през предното стъкло.

— Онзи остров от дясната ти страна е Кайо Санта Мария. Сушата оттатък него е Куба. Ще насоча дирижабъла по курс на юг и ще си опитаме късмета с кубинците.

Пит се извърна от прозореца и изцъкли срещу нея зелените си очи.

— Ти доброволно тръгна на тази мисия — напомни й с рязък тон той. — Искаше да влезеш в ролята на мъж. Тогава продължавай в същия дух.

— Прояви разум, Пит! — сопна му се на свой ред тя. — Ако изчакаме още половин час, бурята ще ни разкъса на парчета.

— Струва ми се, че мярнах нещо — извика Джордино.

Пит се надигна от мястото си да погледне от лявата страна.

— В коя посока?

— Току-що минахме над него — посочи Джордино. — На около двеста метра зад кърмата.

— И то много голямо! — възкликна възбуден Гън. — Скалата не може да го обхване.

— Завий малко наляво — заповяда Пит на Джеси. — Върни назад по същия курс.

Джеси не възрази. Внезапно обхваната от откривателски плам, тя почувства, че изтощението й се изпари. Избута рязко дроселите напред и насочи дирижабъла наляво, като използва вятъра да го изтласка назад. Силен порив шибна алуминиевата обвивка, разтресе въздушния кораб и разклати коша за управление. След като отмина, осемте опашни перки влязоха в ролята си и полетът се успокои, а вятърът задуха откъм кърмата.

В коша за управление стана тихо като в крипта на катедрала. Гън започна да развива въжето от датчика на градиометъра, провесвайки го надолу, докато докосне вълните. После върна вниманието си отново към записващото устройство и зачака стрелката да отбележи върху милиметровата хартия хоризонталното си максимално отклонение. След малко тя започна да трепти и да се движи напред-назад.

— Приближаваме целта — съобщи Гън.

Джордино и Пит не обърнаха внимание на вятъра и се надвесиха още повече през прозорците. Морето беше развълнувано и пръските от разпенените гребени на вълните пречеха на видимостта в прозрачните дълбини. Сега на Джеси й стана по-трудно. Трябваше непрекъснато да настройва уредите за управление, за да намали силното клатене и люлеене на дирижабъла.

— Видях го! — извика Пит. — Лежи по посока север и юг, на стотина метра вдясно от нас.

Джордино се премести на отсрещната страна и погледна надолу.

— Да, и аз го виждам.

— Различавате ли части от дерик-кранове? — попита Гън.

— Очертанията са ясни, но подробности не мога да различа. По моему лежи на около двайсет и четири метра под повърхността.

— По-скоро на трийсет — обади се Пит.

— Възможно ли е да е „Циклопи“? — попита възбудено Джеси.

— Още е рано да се каже. — Той се обърна към Гън. — Отбележи координатите от ВИКОР.

— Координатите отбелязани — потвърди Гън.

Пит кимна на Джеси.

— Добре, пилоте, да минем над него още веднъж. Този път, като ни отмине вятърът, опитай да ни задържиш над обекта.

— А случайно да искаш да превърна олово в злато? — иронизира тя.

Пит се наведе и я целуна леко по бузата.

— Справяш се отлично. Опитай да издържиш още малко, а после аз ще те сменя на уредите.

— Я не се дръж снизходително с мен — отвърна му сприхаво тя, но погледът й се смекчи, бръчките от напрежение около устните й се загладиха. — Само ми кажи кога да спра това чудо.

Ама че е своеволна! — заключи в себе си Пит и за първи път изпита завист към Реймънд Лебарон. Върна се на кърмата и сложи ръка на рамото на Гън.

— Опитай с клинометъра да определиш грубо размерите на кораба.

— Добре — кимна Гън.

— Ако е „Циклопи“ — вметна развеселен Джордино, — значи много те бива в догадките.

— Всичко е въпрос на голям късмет и на малко умуване — призна Пит. — Както и на факта, че Реймънд Лебарон и Бък Сийзар ни насочиха към целта. Остава загадката обаче, защо „Циклопи“ лежи встрани от главния морски път.

Джордино сви безпомощно рамене.

— Вероятно никога няма да я разгадаем.

— Връщам назад над целта — съобщи Джеси.

Гън установи разстоянието с клинометъра, после погледна през окуляра, за да измери дължината на тъмния обект под водата. Докато Джеси водеше успешна битка с вятъра, той успя да удържи уреда.

— Няма начин да измеря с точност ширината му, защото е невъзможно да се види дали лежи изправен, или на една страна — предупреди той, докато проверяваше градуирането.

— А цялата дължина? — попита Пит.

— Тя е между сто и шейсет и сто и седемдесет метра.

— Изглежда обнадеждаващо — отбеляза Пит с видимо облекчение. — „Циклопи“ е дълъг сто шейсет и пет метра.

— Ако се спуснем още, вероятно ще отчета по-точни показания — каза Гън.

— Опитай още веднъж, Джеси — провикна се Пит.

— Надали ще успея — каза Джеси и посочи предното стъкло. — Имаме си посрещачи.

Лицето й беше спокойно, дори прекалено спокойно, а мъжете се обърнаха и загледаха с лека почуда хеликоптера, който изникна от облаците на триста метра над дирижабъла. Той като че ли за миг увисна неподвижен в небето като ястреб, зърнал гълъб. После, докато се приближаваше и размерите му се увеличаваха, направи вираж и се изравни с „Проспъртиър“. Мъжете в дирижабъла ясно видяха през биноклите си мрачните лица на пилотите и двата чифта ръце, сграбчили автоматични оръжия, които стърчаха от отворената странична врата.

— Водят си и приятели — подметна Гън. Той беше насочил бинокъла си надолу и наблюдаваше една кубинска канонерска лодка, на около осем километра от тях, която пореше вълните с широки криле от водни пръски.

Джордино не се обаждаше. Беше се заел да освобождава алуминиевите кутии от ремъците, с които бяха завързани, и да изсипва възможно най-бързо съдържанието им върху палубата. Гън му се притече на помощ, а Пит започна да майстори странно на вид прикритие.

— Вдигнаха табела, изписана на английски — съобщи Джеси.

— Какво пише на нея? — попита Пит, без да вдига поглед.

— „Последвайте ни и не използвайте радиото си“ — прочете я тя на глас. — Какво да правим?

— То е ясно, че не можем да използваме радиото, затова им се усмихни и им махни с ръка. Да се надяваме, че няма да стрелят, като видят, че си жена.

— Аз не бих разчитал на това — измърмори Джордино.

— И продължи да кръжиш над потъналия кораб — добави Пит.

На Джеси не й се понрави това, което ставаше в коша за управление. Лицето й силно пребледня и тя рече:

— Най-добре е да им се подчиним.

— Ще ги пратим за зелен хайвер — рече студено Пит. Той откопча предпазния й колан и я вдигна на ръце от седалката. Джордино му подаде чифт резервоари със сгъстен въздух и Пит бързо ги нагласи на раменете й. Гън й напъха в ръцете маска за лице, плавници и спасителна жилетка.

— Бързо ги слагай! — нареди й Пит.

Джеси стоеше напълно слисана.

— Но какво правите?

— Мислех, че си разбрала вече — отвърна Пит. — Ще поплуваме малко.

— Какво?! — Тъмните й цигански очи бяха широко отворени, но не от страх, а от почуда.

— На защитата не й остана време за заключителната реч — каза спокойно Пит. — Приеми го като безумен план за оцеляване и се залавяй да го изпълняваш. Прави каквото ти се каже. А сега лягай на пода зад прикритието.

Джордино изгледа подозрително дебелата два сантиметра преграда.

— Дано ни свърши работа! Не ми се ще да съм наблизо, ако някой куршум улучи някоя от бутилките под налягане.

— Няма страшно — успокои го Пит, докато тримата мъже стягаха ремъците на водолазните си костюми. — Направена е от силно разтеглива пластмаса. Гарантирана защита срещу всяка гилза с размер до двайсет милиметра.

Останал без управление, дирижабълът залитна на една страна под новата яростна атака на вятъра и хлътна надолу. Всички в гондолата изпопадаха на пода и се хванаха за най-близката опора. Кутиите от водолазните принадлежности се плъзнаха по пода и с всичка сила се блъснаха в пилотските седалки.

От страна на вертолета нямаше повече изчаквания и опити за връзка. Кубинският командир на полета, който взе внезапното неравномерно движение на дирижабъла за опит за бягство, нареди на екипажа да открие огън. Дъжд от куршуми се изля върху дясната страна на „Проспъртиър“ от разстояние не повече от трийсет метра. Командният кош мигом бе разпердушинен. Старите пожълтели прозорци се пръснаха на ситни парченца и покриха пода. Таблото с уредите за измерване и управление се превърна в усукани вторични суровини и изпълни разнебитената кабина с дим от късото съединение в електрическата верига.

Пит лежеше проснат върху Джеси, прикриван от Гън и Джордино, които ясно чуваха как гилзите със стоманени върхове се забиваха с тъп удар в непробиваемата от куршуми преграда. Тогава въоръжените мъже в хеликоптера съсредоточиха стрелбата си в двигателите. Унищожителната стрелба разкъса алуминиевите обтекатели и остатъците им бяха издухани от въздушната струя. Двигателите се задавиха, изкашляха един-два пъти и замлъкнаха; главите на цилиндрите им бяха отнесени, между гъстите дири от дим потече гориво.

— Резервоарите за гориво! — чу собствения си глас Джеси над невъобразимата шумотевица. — Те ще се взривят!

— Това е последната ни грижа — извика в ухото й Пит. — Кубинците не използват възпламенителни куршуми, а резервоарите са направени от самолепящ се неопренов каучук.

Джордино допълзя до купчината от разбитите кутии от екипировките и измъкна, доколкото можа да види Джеси, нещо като цилиндър. Постави го пред себе си и го притисна в силно наклонения под.

— Имаш ли нужда от помощ? — провикна се Пит.

— Стига да може Руди да ме удържи… — Гласът му постепенно заглъхна.

Гън нямаше нужда от обяснения. Той подпря крака в отвесната преграда, за да запази равновесие и обгърна здраво с ръце коленете на Джордино.

Дирижабълът бе вече напълно неуправляем, носовата му част бе наклонена под четирийсет градуса към морето. Подложен на атаката на кубинците, заобленият му оголен кожух загуби подемната си сила и започна да се спуска от небето към водната повърхност. Стабилизаторните перки продължаваха да се протягат към облаците, но старият „Проспъртиър“ беше вече в предсмъртна агония.

Но той нямаше да умре сам.

Джордино отвори с мъка тръбата, извади от нея ракетна стартова уредба М-72 и я зареди с 66-милиметров реактивен заряд. Много бавно и предпазливо положи накрайника на наподобяващото „базука“ оръжие върху назъбеното парче стъкло, останало в рамката на прозореца, и се прицели. Мъжете в патрулната лодка, отдалечена на по-малко от километър и половина, трудно повярваха на очите си, когато видяха как вертолетът ненадейно се превърна в огромна огнена гъба. Звукът от експлозията се разнесе във въздуха като гръмотевица, последвана от дъжд от горящи парчета усукан метал, които изсъскваха и вдигаха облаци пара при съприкосновението им с водата.

Дирижабълът продължаваше да виси във въздуха, въртейки се около оста си. През съдрания кожух от много места изтичаше хелий. Кръглите подпори в него започнаха да се прекършват като сухи клони. Сякаш изпускайки последния си дъх, „Проспъртиър“ се сгърчи, напука се като яйчена черупка и се стовари върху разпенените вълни.

Пълната яростна разруха настъпи мигновено. За по-малко от двайсет секунди и двата двигателя се откъснаха от рамите си, подпорните греди, поддържащи командния кош, се разлетяха на всички страни, съпътствани от зловещ звук. Занитените връзки се пропукаха и вътрешната конструкция се разпадна с пронизителен шум като крехка играчка, захвърлена на улицата от пакостно дете.

Кошът за управление продължи да потъва и да се пълни с вода през разбитите прозорци. Сякаш гигантска ръка натискаше надолу дирижабъла, докато водата го погълна напълно и той изчезна от поглед. Тогава кошът се откъсна и се понесе като мъртво листо, теглен от усукани едни в други жици и кабели. След него се завлачиха остатъците от дуралуминиевия кожух, плющейки неукротимо като криле на летящ пиян прилеп.

Пасаж от жълтоопашати риби се пръсна във всички посоки изпод потъващата маса миг преди тя да се просне на морското дъно и да вдигне големи облаци фин пясък.

После всичко притихна като в гроб; единствено тихото бълбукане на издишвания въздух нарушаваше мъртвия покой.

Върху развълнуваната повърхност изуменият екипаж на канонерската лодка обхождаше нагоре-надолу мястото на произшествието и търсеше някаква следа от оцелели хора. Но те не виждаха нищо друго, освен уголемяващи се петна от гориво и машинно масло.

Ветровете на приближаващата се буря задухаха със сила 8. Височината на вълните достигна пет метра, което направи невъзможно всякакво по-нататъшно претърсване. На капитана на лодката не му остана друг избор, освен да промени курса и да поеме към някое тихо пристанище на Куба.

20.

Мътният облак тиня, който забулваше разкъсаните останки на „Проспъртиър“, се разнесе бавно от слабото водно течение на дъното. Пит се надигна на четири крака и огледа съборетината, която допреди малко представляваше кош за управление. Вътре, изправен и облегнал гръб на една изметната отвесна преграда, стоеше Гън. Левият му глезен бе издут като пашкул, но той, лапнал накрайника на дихателната тръба, вдигна ръка и с два пръста направи знака V.

Джордино упорито полагаше усилия да се изправи, като внимателно притискаше дясната страна на гърдите си. Дотук имаме един счупен глезен и вероятно няколко пукнати ребра, помисли си Пит. Можеше да бъде и по-лошо. Той се наведе над Джеси и повдигна главата й. През стъклата на леководолазната й маска очите й изглеждаха безизразни. Глухото свистене от регулатора и повдигането и спускането на гърдите й говореха, че дишането й е нормално, макар и малко по-учестено. Той прекара пръсти по ръцете и краката й, но не установи никакви пуквания. С изключение на няколкото тъмни синини, които щяха да изпъкнат още повече през следващите двайсет и четири часа, нямаше други наранявания. Сякаш да потвърди мислите му, тя хвана ръката му и здраво я стисна.

Удовлетворен, Пит насочи вниманието към себе си. Всичките му стави се сгъваха както подобава, мускулите му функционираха, нямаше нищо изкълчено. Въпреки това не се бе отървал невредим. На челото му се издуваше моравочервена цицина, а вратът му беше странно вдървен. Той пропъди чувството си за неразположение с утехата, че поне няма кървящи рани. Едно разминаване на косъм със смъртта за деня е достатъчно, рече си той. Сега последното нещо, което им трябваше, беше появата на някоя акула.

Пит съсредоточи мислите си върху следващия проблем: излизането им от коша за управление. Вратата беше заяла — малко чудо, като се имаше предвид удара, на който бе подложена. Той седна, хвана се здраво с две ръце за изкривената каса и ритна вратата. „Ритна“ беше доста преувеличено. Водното налягане спъваше силата на изхвърлянето на краката му. Все едно че се опитваше да изрита дъното на огромен буркан, пълен с лепило. На шестия опит, когато ходилата и петите му отмаляха, металната спойка поддаде и вратата започна бавно да се отваря.

Пръв излезе Джордино, изпускайки облак мехурчета от регулатора за дишане, който обгърна цялата му глава. Той заби крака в пясъка, притисна ръка в гърдите си в очакване на нов пристъп на болка и силно се оттласна. Тогава Пит и Гън изтикаха отвътре огромен, трудно преносим товар, който бавно се промуши през вратата и падна в пясъка. След това двамата започнаха да подават един по един осемте метални резервоари, съдържащи по три кубически метра въздух, към протегнатите ръце на Джордино.

Сред безпорядъка в командния кош Джеси се мъчеше да изравни налягането в ушите си с водното. Кръвта й бучеше и остра болка прободе главата й, надделявайки болката от натъртванията й при падането. Тя защипа носа си и се напъна силно да изкара въздуха през ушите си. При петия опит ушите й изпукаха и от огромното облекчение тя чак се просълзи. Захапа здраво накрайника на регулатора и пое дълбоко въздух. Колко хубаво щеше да бъде да се събуди в собственото си легло, помисли си тя. Нещо докосна ръката й. Беше друга ръка — твърда и груба. Вдигна поглед и видя вторачените в маската й очи на Пит, които като че ли й се усмихваха. Кимна й да го последва.

Пит я изведе навън в необятната водна пустош. Джеси вдигна глава и проследи с поглед въздушните мехурчета, които съскаха тихичко и поемаха нагоре към неспокойната повърхност. Независимо от вълнението отгоре, видимостта на дъното достигаше почти шейсет метра и цялата дължина на основната конструкция на въздушния кораб, който лежеше близо до коша за управление, се виждаше съвсем ясно. Но от Гън и Джордино нямаше и следа.

Пит й направи знак да изчака до бутилките под налягане и странния товар до тях. След като погледна компаса на лявата си китка, той се гмурна в синкавата мъгла. Джеси се поклащаше на място, в безтегловност, и усещаше главата си лека от азотната наркоза. Обзе я неудържимо чувство на самота, но то мигом се изпари, като видя Пит да се връща. Той й направи знак да го последва, след това се обърна и заплува бавно. Джеси размаха тежко крака, преодолявайки водното налягане, и скоро го настигна. Дъното от бял пясък отстъпи пред гроздове от корали, населени с различни по форма риби. Естествените им ярки цветове бяха потъмнели до светлосиво от разсейването и поглъщането им от водните частици, които филтрираха червените, оранжевите и жълти цветове, и оставяха само тъмнозелените и сините тонове. Размахвайки плавници, двамата се движеха на една ръка разстояние над необикновената и екзотична подводна джунгла, наблюдавани с подозрение от отделни групи малки, причудливи по форма риби. Пит сравни забавната гледка с деца, които наблюдават огромни балони във формата на различни герои от рисувани филми, издигнати във въздуха над Бродуей по време на парад по случай Деня на благодарността.

Изведнъж Джеси заби пръст в крака на Пит и посочи нагоре и назад. Там, на около пет метра от тях, плуваше лениво и апатично стадо баракуди. Трябва да наброяваха около двеста, всяка дълга не по-малко от метър и двайсет. Като по даден знак те се обърнаха едновременно и започнаха да кръжат около водолазите, хвърляйки им любопитни погледи с кръглите си като мъниста очи. После вероятно решиха, че Пит и Джеси не са плячка, за която си заслужаваше да си губят времето, защото за част от секундата промениха посоката си и изчезнаха от поглед.

Пит се обърна назад и видя Руди Гън да изниква от мътната синкава завеса. Гън се спря и им махна да тръгнат бързо към него. После им направи знака за успех — V.

Значението беше ясно. Гън се оттласна силно с единия си плавник, бързо се плъзна нагоре под ъгъл и спря на около девет метра над група корали. Пит и Джеси доплуваха минута след него.

Те изминаха почти триста метра, когато Гън внезапно спря и изви тялото си във вертикално положение, после издаде напред едната си ръка и посочи с леко свит пръст.

Като замък на призраци, очертаващ се в мъглата над йоркширско тресавище, във водния сумрак изплува призрачната форма на „Циклопи“, зловещ и мрачен, сякаш някаква невъобразима сила се спотайваше в утробата му.

21.

Пит се бе гмуркал до много потънали кораби — той дори бе първият човек, видял „Титаник“ на морското дъно, но сега гледката на потъналия тайнствен легендарен кораб го вцепени до почти суеверно благоговение. Мисълта, че плавателният съд се бе превърнал в гробница на триста души още повече засилваше злокобното му излъчване.

Разбитият кораб лежеше на левия си борд с наклон от двайсет и пет градуса, а носовата му част бе насочена на север. Не приличаше на нищо, което обикновено се среща на морското дъно, и майката природа се бе заела да покрие с було от утайка и морски организми стоманения нашественик.

Целият корпус и надстройката бяха напластени с всевъзможни видове морски свят — стъкловидни гъби, ракообразни животинчета, цветисти актинии, морска папрат и тънки плевели, които изящно се поклащаха от водното течение като ръце на балерини. Като се изключеше изкривената носова част и падналите три дерик-крана, корабът бе изненадващо запазен.

Завариха Джордино да остъргва малка част от пласта под бордовата ограда. Като ги видя до себе си, той им показа резултата от труда си. Беше извадил на показ изпъкналите букви на името на кораба — „Циклопи“.

Пит погледна водолазния си часовник „Докса“ с оранжев циферблат. Имаше чувството, че дирижабълът беше потънал преди цяла вечност, но установи, че са минали само девет минути, откакто изплуваха от коша му за управление. Налагаше се да пестят въздуха си. Тепърва щяха да претърсват корабокруширалия плавателен съд и макар че засега имаха достатъчно количество в резервните бутилки за изравняване на налягането, безопасната граница можеше да се окаже опасно тънка.

Той провери въздушния манометър на Джеси и огледа очите й. Видяха му се бистри и живи. Дишането й беше равномерно. Тя му направи знак с вдигнати палци и кокетно му намигна. Мигът, в който се бе разминала със смъртта, засега бе забравен.

Пит също й намигна в отговор и си помисли: „За нея това явно е забавление“.

Използвайки ръцете си за общуване, четиримата заплуваха в редица над кораба и започнаха да го оглеждат по дължина отзад напред. Вратите на салона на кърмата и тиковата палуба бяха изгнили. Всяка равна повърхност бе покрита с утаечен слой и създаваше впечатлението за прашен покров.

Гюйсщокът беше оголен — от американското знаме не бе останала и следа. Двете кърмови оръдия бяха насочени назад, неми и запуснати. Двата комина се издигаха като часовои над ръждясалите остатъци от вентилаторите, вързалата и бордовите огради; намотките от жици и кабели все още бяха притиснати в прегръдките на ръждясалите лебедки. Като в бедняшки квартал всяко кътче от разнебитения кораб предоставяше гнездо за бодливи морски таралежи, раци и други морски създания.

Пит, който бе проучил плана на вътрешността на „Циклопи“, знаеше, че претърсването на кърмовата секция ще бъде загубено време. Комините се намираха над машинното отделение и жилищните помещения на обслужващия го персонал. Ако възнамеряваха да открият статуята Ла Дорада, трябваше да проверят в общото товарно помещение под командния мостик и бака. Той им направи знак да продължат да търсят напред, към носовата част.

Всички заплуваха бавно и внимателно по преходния мост, който се простираше над разпилените капаци на въглищните люкове, заобиколиха огромните товарни двучелюстни кофи, наподобяващи мидени черупки, и се спуснаха под ръждясалите дерик-кранове, протягащи отчаяно стрели към пречупените лъчи над тях. Беше очевидно, че „Циклопи“ е бил застигнат от бърза и насилствена смърт. Изгнилите останки от спасителните лодки бяха застинали завинаги в лодбалките си, а по-голямата част от надстройката изглеждаше така, сякаш е била смазана от чудовищен юмрук.

От синьо-зеления сумрак бавно изплуваха очертанията на странната, наподобяваща кутия форма на командния мостик. Две от високите й подпори откъм десния й борд бяха разкривени, но наклонът наляво на корпуса компенсираше ъгъла и не им позволяваше да паднат. На фона на полуразрушения кораб, командният мостик стоеше на съвършено хоризонтална плоскост.

Тъмнината от другата страна на вратата на кормилната рубка беше зловеща. Пит включи водолазното си фенерче и бавно навлезе навътре, като внимаваше да не разбърка утайката върху палубата с плавниците си. През покритите с тиня отвори на предната отвесна преграда се процеждаше слаба светлина. Той изтри калта от стъклото на корабния часовник. Потъмнелите стрелки бяха спрели на 12:21. После хвърли поглед към големия компас, все тъй изправен върху стойката си. Във вътрешността му не бе проникнала вода и стрелката продължаваше да сочи предано към магнитния север. Пит видя, че курсовият ъгъл на кораба показва 340 градуса.

Срещу компаса, от пода се издигаха два стълбовидни предмета с ветрилообразни върхове, целите покрити със стъкловидни гъби, които под светлината на фенерчето на Пит добиха ярък червен цвят. Озадачен, Пит избърса натрупания слой от морски организми от левия стълб и отдолу се показа стъклена повърхност, върху която едва се четяха думите: „ПЪЛНИ ОБОРОТИ“, „СРЕДНИ“, „НИСКИ“, „СЪВСЕМ НИСКИ“, „СТОП“ и „ПРЕКЪСВАНЕ НА ДВИГАТЕЛИТЕ“. Това беше телеграфът на командния мостик за машинното отделение. Месинговата стрелка сочеше на „ПЪЛНИ ОБОРОТИ“. Пит се оттласна по-нататък и изчисти стъклото и на десния телеграф. Стрелката беше замръзнала на положение „ПРЕКЪСВАНЕ НА ДВИГАТЕЛИТЕ“.

Джеси се намираше на около два метра от Пит, когато нададе силен писък, от който косата му настръхна. Той рязко се обърна с мисълта, че е нападната от акула. Тя обаче енергично му сочеше нещо, което стърчеше от дънната утайка.

Два човешки черепа, пълни до ноздрите с кал, го гледаха с празните си очни ябълки. Неприятното чувство, че е наблюдаван, притесни Пит. В подножието на кормилото лежаха костите на друг моряк, едната ръка от скелета все още стоеше втикната между спиците на кормилното колело. Пит се запита дали това не бяха тленните останки на капитан Уорли.

Нямаше какво друго да гледат там, затова той поведе Джеси навън от кормилната рубка и по един коридор двамата продължиха към пътническите жилищни помещения. Почти в същото време Гън и Джордино изчезнаха от поглед в един люк, който се спускаше към малък товарен трюм.

В тази част на кораба утаечният слой беше тънък, не повече от два сантиметра. Вътрешната стълба водеше към дълъг коридор с малки отсеци от двете страни. Във всеки един имаше легла, порцеланова мивка, разхвърляни лични вещи и кости от скелетите на обитателите им. Пит вече загуби броя на мъртъвците. Спря и допълни с въздух плавателния си компенсатор, за да задържи тялото си в свободно хоризонтално положение. И най-слабото докосване с плавниците където и да е щеше да вдигне огромни облаци заслепяваща утайка.

Пит потупа Джеси по рамото и насочи лъча на фенерчето си към малко помещение с вана и две тоалетни. Направи й въпросителен жест. Тя се усмихна през накрайника си и му отвърна с комичен, но отрицателен жест.

Запаленото фенерче на Пит случайно попадна върху един паропровод, минаващ по тавана, и той мигом го загаси. Внезапно настаналото царство на непрогледен мрак ги изпълни с чувството, че двамата са попаднали в ковчег, чийто капак мигом хлопна върху тях. Пит нямаше никакво желание да остава заобиколен от вечната тъма в гроба на „Циклопи“, затова побърза отново да светне с фенерчето. Светлината разкри колонията от жълти и червени стъкловидни гъби, прилепнали към отвесните прегради на коридора.

Скоро стана ясно, че тук няма да намерят никакви следи от статуята Ла Дорада. Те минаха по коридора на смъртта и излязоха отново на палубата на бака. Там чакаше Джордино и им направи знак да доплуват до един полуотворен капак на люк. Пит се провря през него, остъргвайки в рамката му бутилките си под налягане, и се спусна над силно разядената стълба.

Влезе в помещение, което приличаше на багажно отделение, и заобикаляйки купчините от разбъркан и гниещ боклук, продължи към неземната светлина от фенерчето на Гън. Мина над струпани отделни кости и черепи, чиито зейнали челюсти като че ли надаваха викове на ужас.

Пит завари Гън да проучва съсредоточено прогнилата вътрешност на огромен товарен сандък. Между сандъка и една от преградните стени бяха заклещени скелетните останки на двама мъже.

За миг сърцето на Пит се разтуптя от вълнение и предчувствие, съзнанието му беше сигурно, че са открили най-ценното съкровище в морето. В този момент Гън вдигна поглед и Пит прочете горчиво разочарование в очите му.

Сандъкът беше празен.

Претърсването на товарния трюм доведе до смайващо откритие. В черния мрак, като разкъсана гумена кукла, бе проснат дълбоководен водолазен костюм. Ръкавите бяха разперени настрани, крачолите бяха прибрани в тежки ботуши в стил Франкенщайн. Потъмнял месингов шлем и нагръдник покриваха съответно главата и гърдите. Отстрани, като мъртва сива змия, лежеше основният кабел с маркуча за сгъстен въздух и спасителното въже. Те се намираха на около два метра от съединенията на шлема.

Пластът утайка и тиня върху водолазния костюм показваше, че той е престоял тук много години. Пит извади нож, завързан за десния си глезен и сряза гайката с крила, която крепеше нагръдника на шлема. Отначало се затрудни, но след малко тя се разхлаби достатъчно и той я махна. Отвори нагръдника и насочи лъча на фенерчето си под него. Запазена от опустошенията на разрушителното море чрез гумения костюм и предпазните вентили на шлема, по главата все още беше останала коса и тук-там плът.

Оказа се, че Пит и групата му не са първите, които са се ровили в страховитите тайни на „Циклопи“. Някой друг вече бе идвал и отнесъл съкровището Ла Дорада със себе си.

22.

Пит погледна стария си часовник „Докса“ и изчисли спиранията им за изравняване на налягането. Добави по една минута за всяко спиране като безопасна граница за отстраняване на газовите мехурчета от кръвта и тъканта им и за предотвратяване мъките при навеждането им.

След като напуснаха „Циклопи“, те подмениха почти празните си бутилки под налягане с резервните, които бяха складирали в коша за управление на дирижабъла, и започнаха да се издигат към повърхността. Гън и Джордино изостанаха с няколко метра и заредиха с още въздух компенсаторите си, за да могат да се задържат на необходимата дълбочина, докато пренасят неудобния за хващане товар.

Във водния мрак под тях остана да лежи „Циклопи“, самотен и обречен на забрава. Преди да измине още едно десетилетие, проядените му стени щяха да почнат да рухват навътре, а век по-късно неспокойното морско дъно щеше да покрие клетите му останки с було от тиня и само някои отделни части, образували кора от корали, щяха да сочат мястото на гроба му.

Над тях повърхността представляваше кипящ живак. На следващото спиране за изравняване на налягането те започнаха да чувстват съкрушителната инерция от огромните вълни и полагаха усилие да се поддържат заедно във водната бездна. Не им мина и мисъл да спрат на ниво шест метра под повърхността. Въздухът им бе на привършване и оттам нататък ги чакаше само смърт в дълбините. Нямаха друг избор, освен да излязат на повърхността и да изпробват късмета си с вилнеещата там буря.

Джеси изглеждаше спокойна и непоколебима. Според Пит тя просто не подозираше каква опасност ги чака на повърхността. Нея я вълнуваше единствено да види отново небето.

Пит направи последно изчисление на времето им и им даде знак с вдигнат палец да продължат нагоре. Те започнаха да се издигат като един — Джеси увисна на крака на Пит, а Гън и Джордино влачеха тежкия товар. Светлината се увеличи и когато Пит погледна нагоре, с изненада видя пенлива вихрушка само на метър над главата му.

Той излезе на повърхността през една бразда между вълните и бе повдигнат от широка отвесна стена от зелена вода, която с такава лекота го понесе нагоре върху гребена на висока вълна, сякаш той беше плаваща играчка за вана. Вятърът виеше в ушите му, а морските пръски шибаха бузите му. Той свали маската си и измига водата в очите си. Небето на изток беше потъмняло от вихрещи се облаци, черни като въглен на фона на сиво-зеленото море. Скоростта на приближаващата буря беше обезпокоителна. Тя като че ли скачаше от един хоризонт на друг.

Джеси изскочи до него и загледа смаяна, с широко отворени очи застрашителното заоблачаване над тях. Тя изрече през накрайника на тръбата си за дишане:

— Какво е това?

— Ураганът — надвика вятъра Пит. — Приближава се по-бързо, отколкото очаквахме.

— О, боже! — ахна тя.

— Свали си колана с тежестите и бутилките — посъветва я той.

Другите нямаха нужда от подобен съвет. Те вече бяха се освободили от екипировката си и разкъсваха опаковката на тежкия си товар. Облаците се струпваха над тях и те се озоваха в свят на сумрак, който заличи всички цветове. Яростният израз на атмосферното могъщество беше изумителен. Вятърът ненадейно удвои силата си, изпълни въздуха с пяна и поройни пръски и разпени гребените на вълните.

Изведнъж товарът от „Проспъртиър“, който те упорито мъкнеха със себе си, се превърна в надуваема лодка с компактен извънбордов мотор с двайсет конски сили, обвит с непромокаем пластмасов калъф. Джордино се прехвърли на борда, последван от Гън, и двамата трескаво се заловиха да срежат калъфа. Яростният вятър мигом изтласка лодката далеч от Пит и Джеси. Скоростта, с която я отдалечаваше от тях, беше плашещо висока.

— Котвата! — изкрещя Пит. — Хвърлете котвата!

Гън едва чуваше Пит сред воя на вятъра. Той метна през борда един брезентов конусовиден сак, от чийто разширен край се подаваше желязна кука, после разви въжето, което бе завързал здраво за вертикалната стойка на носа на лодката. Когато котвеното съпротивление бе овладяно, лодката се извъртя спрямо вятъра и забави хода си.

Докато Джордино се оправяше с двигателя, Гън подхвърли въже на Пит, което той завърза под мишниците на Джеси. Гън започна да я тегли, а Пит заплува след нея сред разбиващите се над него вълни. Силата им отскубна маската от лицето му и солените пръски зашибаха очите му. Той удвои сили, когато видя, че бушуващото море отнасяше лодката по-бързо, отколкото той можеше да плува.

Джордино протегна мускулестите си ръце към водата, хвана Джеси за китките и я издърпа в лодката с лекотата, с която би издърпал петкилограмов костур. Почти през цялото време Пит стискаше очи и не толкова видя, колкото почувства въжето около раменете си. Но успя да различи захиленото лице на Джордино, който намотаваше въжето около огромните си ръце. След малко Пит лежеше на дъното на бясно клатещата се лодка, дишаше тежко и измигваше солта от очите си.

— Още една минута, и нямаше да успееш да хванеш въжето — извика му Джордино.

— Времето наистина лети, когато човек се забавлява — извика в отговор Пит.

Джордино само извъртя очи на самомнителната му забележка и се върна обратно при двигателя.

Сега срещу тях се задаваше непосредствена опасност. Докато не пуснеха двигателя в действие, за да стабилизират до известна степен лодката, първата по-огромна вълна щеше да я преобърне с дъното нагоре. Пит и Гън започнаха да спускат зад борда баластовите чували, което временно щеше да намали тази опасност.

Силата на вятъра беше безбожна. Той шибаше главите и телата им и запращаше в тях водни пръски, които жулеха лицата им като пясъчна вихрушка. Малката надуваема лодка се огъваше под напора на разбеснялото се море, а халата я завърташе във всички посоки, но тя успяваше по някакъв начин да се задържи на повърхността.

Пит коленичи върху твърдия гумен под, държейки здраво с дясната си ръка спасителното въже, и се обърна с гръб към вятъра. После изпъна напред лявата си ръка. Това беше стар моряшки номер, който винаги действаше безпогрешно в Северното полукълбо. Лявата му ръка щеше да посочи центъра на бурята.

Намираме се малко встрани от центъра, прецени той. Нямаше да могат да си поемат и глътка въздух в зоната на относителното затишие в центъра на урагана. Основният му път минаваше на цели осемдесет километра на северозапад. Най-лошото тепърва предстоеше.

Една вълна се разби в тях, след нея още една; две вълни в такава бърза последователност щяха да пречупят гръбнака на по-голям и по-твърд плавателен съд. Но малката жилава надуваема лодка само се отърси от водата и се изправи върху повърхността като игрив тюлен. Всички успяха да се хванат здраво и никой не бе изхвърлен зад борда.

Най-накрая Джордино направи знак, че е задействал двигателя. Никой не чуваше шума му от силния вой на вятъра. Пит и Гън започнаха бързо да вдигат котвата и баластовите чували.

Пит сви длани пред устата си и извика в ухото на Джордино:

— Карай по посока на бурята!

Беше невъзможно да се отклонят встрани от курса. Събраните ведно сили на вятър и вълни щяха да ги изхвърлят от лодката. Да поемат челно срещу бурята, означаваше да се подложат на жестока атака, от която никога нямаше да оцелеят. Единствената им надежда беше да се движат по пътя на най-малкото съпротивление.

Джордино кимна мрачно и избута лоста на дросела. Лодката направи остър завой в една бразда и се устреми напред по морето, което бе станало напълно бяло от поройните пръски. Всички се проснаха по корем на пода, освен Джордино. Той седеше омотал едната си ръка със спасително въже, а с другата бе хванал здраво лоста за управление на извънбордовия двигател.

Светлината на деня бавно чезнеше и след час щеше да настъпи нощ. Въздухът беше горещ и задушен и затрудняваше дишането. Почти плътната водна стена намаляваше видимостта до по-малко от триста метра. Пит взе водолазната маска на Джордино и надигна глава над носовата част. Изпита чувството, че е застанал в подножието на Ниагарския водопад и гледа нагоре.

Ледени тръпки побиха Джордино, когато ураганът изля яростта си върху тях. Това, че бяха оцелели толкова дълго време, беше истинско чудо. Той се преборваше с бушуващото море с обуздано безумие и отчаяно се опитваше да опази крехкия им оазис да не бъде залят от някоя вълна. Непрекъснато променяше положението на дросела, като се стараеше да направлява лодката непосредствено зад издигащите се високо гребени на вълните и в същото време през няколко секунди поглеждаше през рамо към дълбоката бразда, която ги следваше на десетина метра зад кърмата.

Джордино знаеше, че до края им оставаха броени минути или минимум час, ако щастието им се усмихнеше. А щеше да е толкова лесно да извие лодката напреки морето и всичко да приключи още сега. Позволи си да хвърли бърз поглед към спътниците си и видя широка насърчаваща усмивка по устните на Пит. Ако приятелят му, с когото го свързваше близо трийсетгодишна дружба, чувстваше, че са близо до смъртта, той с нищо не се издаваше. Пит му махна бодро с ръка и продължи отново да се взира напред. Джордино се запита какво ли толкова гледаше.

Пит изучаваше вълните. Те се надигаха все по-високо и по-високо и ставаха все по-отвесни; вятърът запращаше пенливи „бели зайчета“ във върховете на всяка следваща. Той изчисли разстоянието между гребените и прецени, че те се струпваха нагъсто като при маршируваща колона, чиито предни редици внезапно са намалили ход.

Видя дъно. Вълнението ги избутваше към плитчина.

Пит напрегна очи, за да погледне по-дълбоко през хаотичната водна стена пред лодката. Много бавно, като при проявяване на черно-бяла снимка, тъмните образи започнаха да добиват форма. Първият образ, който проблесна в съзнанието му, се очерта във вид на зъби, на почернели кътници, намазани с бяла паста за зъби. След малко образът изкристализира и той видя тъмни скали, в които вълните се разбиваха като безкрайни бели фойерверки. Прииждащата вълна се удряше в отдръпващата се и вследствие на този сблъсък към небето се изстрелваха високи бели пръски. В един миг, когато настъпи кратко затишие, Пит мерна нисък риф, успореден на скалите, които образуваха естествена стена пред широк, стръмен бряг. Това трябва да е кубинският остров Кайо Санта Мария, предположи той.

Никак не му беше трудно да си представи вероятностите на новия кошмар: телата им, разкъсани на парчета от кораловия риф, или размазани върху назъбените скали. Избърса солта от стъклата на маската си и отново се вторачи напред. И тогава видя шанса им, шанса едно на милион да оцелеят сред този водовъртеж.

Джордино също го видя — тесен проток между скалите. Той насочи лодката натам със съзнанието, че по-лесно ще вдене игла във въртяща се шевна машина, отколкото да улучи пролуката.

През следващите трийсет секунди извънбордният двигател и бурята ги приближиха към брега с още сто метра. Водата над рифа кипеше с мръсна пяна, скоростта на вятъра се увеличи дотолкова, че поройните пръски и тъмнината намалиха почти напълно видимостта. Лицето на Джеси пребледня, тялото й се вдърви. Очите й срещнаха за миг погледа на Пит — в тях се четеше страх, но и доверие. Ръката му обгърна кръста й и здраво го стисна.

Една пенеста вълна поде лодката и я запрати като лавина надолу по отвесната си стена. Витлото на двигателя щръкна над водата и се завъртя с бясна скорост, но оглушителният шум от вълните погълна бръмченето му. Гън отвори уста, за да ги предупреди, но не успя да издаде и звук. Устремената към тях вълна изви гребен над тях и се стовари върху лодката с невъобразима сила. Спасителното въже се изтръгна от ръката на Джордино и Пит видя как приятелят му отхвръкна във въздуха като откъснало се от връвта си хвърчило.

Лодката бе запратена върху рифа и изчезна под морската пяна. Коралите така нарязаха гумираната материя на въздушните резервоари, както и ливада от бръснарски ножчета нямаше да го стори. За няколко мига всички се намериха под водата. После вярната малка надуваема лодка изскочи отново на повърхността и те се озоваха далеч от рифовете, само на петдесетина метра от назъбените скални крепости, които се издигаха тъмни и мокри пред тях.

Гън подаде глава на около метър от лодката и пое дълбоко въздух. Пит се протегна, сграбчи го за презраменния ремък на компенсатора му и го издърпа на борда. Избавлението им не продължи дълго. Следващата вълна се засили към рифа като стадо полудели животни, подгонени от горски пожар.

Намръщен, Джордино не се отделяше от двигателя, който непоколебимо пърпореше с всяка конска сила, изтласквана от буталата му. На всички беше ясно, че крехкият плавателен съд е срязан на много места и се задържаше на повърхността само благодарение на малкото останал въздух в резервоарите.

Вече наближаваха пролуката между скалите, когато ги пое следващата вълна. Браздата след предишната вълна се плъзна под основата й, увеличи двойно височината й и тя с огромна сила се разби в скалистия бряг.

Пит вдигна поглед. Острите върхове се извисяваха заплашително над тях, водата кипеше в подножието им като врящ казан. Вълната понесе лодката пред себе си и за миг Пит си помисли, че тя ще ги метне върху острите върхове, преди да се разбие. Но тя изведнъж изви гребена си и с оглушителен грохот се изля върху скалите срещу тесния залив. Разкъсаната лодка и пътниците в нея изхвърчаха във въздуха и се пръснаха във водовъртежа.

Някъде от далечината Пит чу писъка на Джеси, който едва проникна във вцепененото му съзнание. Опита се да й отвърне, но след миг всичко се замъгли. Лодката падна с такава съкрушителна сила, че двигателят й се откъсна от кърмовата греда и се изтъркаля на брега.

Оттам нататък Пит не помнеше нищо. Пред него зейна черен водовъртеж и го погълна.

23.

Мъжът, който беше движещата сила зад „Колония Джърси“, лежеше на дивана в кабинета в тайната главна квартира на проекта. Той затвори очи и се съсредоточи върху срещата си с президента на игрището за голф.

Ленард Хъдсън знаеше много добре, че президентът няма да стои със скръстени ръце и търпеливо да чака следващата изненадваща среща. Върховният глава беше амбициозен човек и никога нямаше да залага на късмета си. Макар източниците на Хъдсън в Белия дом и разузнавателните служби да докладваха, че не забелязват никакви признаци за разследване, той беше сигурен, че президентът обмисля начин да вдигне завесата около „тайното ядро“.

Хъдсън имаше чувството, че мрежата е хвърлена.

Секретарката му почука тихо на вратата и я отвори.

— Извинете, че ви безпокоя, но господин Стайнмец е на екрана и иска да говори с вас.

— Идвам след минутка.

Хъдсън подреди мислите си, докато си връзваше обувките. Точно като компютър той съхраняваше в съзнанието си даден проблем и веднага извикваше друг. Не очакваше да влезе в схватка със Стайнмец, въпреки че мъжът се намираше на стотици хиляди километри от него.

Илай Стайнмец беше от типа инженери, които преодоляват пречките, като измислят механично решение и после го осъществяват на практика със собствените си ръце. Именно талантът му за импровизация беше причината, поради която Хъдсън го избра за водач на „Колонията Джърси“. Възпитаник на Масачузетския технологически институт, с научна степен, той бе инспектирал строителни обекти в половината държави в света, включително Русия.

Когато „тайното ядро“ му предложи да построи първата родина на човека на лунна почва, на Стайнмец му беше нужна близо седмица, за да вземе решение, а през това време умът му се преборваше с изумителния замисъл и с невероятните изчисления, нужни за осъществяването на такъв проект. Най-накрая прие, но при положение, че той ще диктува условията.

Той и само той подбираше екипа, който щеше да живее на луната. На местопребиваването нямаше никакви пилоти и космонавти „примадони“. Всички космически полети се управляваха от земята или с компютри. В тях участваха само онези, чиято специална квалификация беше свързана с изграждането на базата. Освен Стайнмец първите, които основаха колонията, бяха тесни специалисти по слънчевата енергия и лунната структура. Месеци по-късно пристигнаха един доктор по биология, един инженер геохимик и един специалист по градинарство. Останалите учени и техници биваха повиквани, когато се наложеше да се използват уменията и знанията им.

Отначало срещу Стайнмец имаше възражения заради напредналата му възраст. Когато за първи път стъпи на луната, беше петдесет и три годишен, а сега беше на петдесет и девет. Но след като Хъдсън и другите членове на „тайното ядро“ претеглиха на везните предимствата и недостатъците, опитността му надделя над възрастта и никой не съжали нито веднъж за избора им.

Хъдсън погледна изображението на Стайнмец на видеомонитора. Стайнмец вдигна бутилка с ръчно нарисуван етикет. За разлика от другите колонизатори, лицето на Стайнмец не беше скрито под брада, дори главата му беше гладко обръсната. Кожата му имаше тъмен цвят, който се допълваше от черните му очи с лилав оттенък. Стайнмец беше четвърто поколение американски евреин, но спокойно можеше да мине незабелязан и в мюсюлманска джамия.

— Какво ще кажеш за това? — попита Стайнмец. — Шардоне „Лунен замък“ от 1989-та. Е, не е година с най-добрата реколта. Имах грозде само за четири бутилки. Трябваше да оставим лозята в оранжерията да остареят с още една година, но нямахме търпение.

— Както виждам, сам си си изработил и бутилката — отбеляза Хъдсън.

— Да, опитната ни химическа станция в момента работи с пълна мощност. Увеличихме продукцията дотолкова, че сега за петнайсет дни преобработваме близо два тона материали от лунната почва в деветдесет килограма фалшив метал или двеста двайсет и пет килограма стъкло.

Доколкото се виждаше, Стайнмец седеше зад дълга маса в средата на малка пещера. Беше облечен с тънка памучна риза и къси спортни панталони.

— На теб май ти е прохладно и удобно там — каза Хъдсън.

— Нали това беше първата ни задача, след като се прилунихме — усмихна се Стайнмец. — Не помниш ли?

— Да, да запечатаме входа на пещерата и да херметизираме вътрешността й, за да можеш да работиш в благоприятна атмосфера, без да те затруднява капсулираният костюм.

— След като живях осем месеца в такъв неудобен костюм, нямаш представа как се чувствам сега с обикновено облекло.

— Мърфи внимателно следеше температурата и каза, че стените на пещерата увеличават скоростта на топлинното поглъщане. Препоръчва ти да изпратиш човек навън, за да намали ъгъла на колекторите на слънчева енергия с половин градус.

— Ще го имам предвид.

След кратко мълчание Хъдсън продължи:

— Малко остава, Илай.

— Настъпиха ли големи промени на земята, откакто я напуснах?

— Почти никакви, само смогът, автомобилното движение и хората са повече.

Стайнмец се усмихна.

— Да не би да се опитваш да ме натовариш с нова задача, Лио?

— И през ума не ми е минавало. Ти ще бъдеш най-видният учен, след Линдберг11, когато „паднеш“ от небето.

— Двайсет и четири часа преди излитането си ще оставя всичките си записки и данни на сигурно място в космическия кораб.

— Надявам се, няма да отвориш бутилка от лунното вино на път за дома.

— Не, тук ще си направим прощално празненство много преди тръгването, за да има време да се прочистя от всякакви алкохолни остатъци.

Хъдсън се опитваше да стигне по странични пътища до съществения въпрос, но после реши, че ще е по-добре да го постави веднага.

— Ще трябва да се справиш с руснаците малко преди да тръгнеш — започна той с равен глас.

— Приключихме с тази задача — отвърна решително Стайнмец. — Няма причина да смятаме, че те ще се прилунят по-близо от три хиляди километра от колонията Джърси.

— Тогава, открийте ги и ги унищожете. Имате оръжия и съоръжения за такава експедиция. Техните учени няма да са въоръжени. Последното нещо, което биха очаквали, е да бъдат нападнати от хора на луната.

— Ние с момчетата на драго сърце ще защитим лунния си участък, но не възнамеряваме да излизаме и стреляме по невъоръжени хора, които не подозират за подобна заплаха.

— Чуй ме добре, Илай — настоя умолително Хъдсън. — Опасност има, и то голяма. Ако по някакъв начин руснаците научат за съществуването на колонията Джърси, те веднага ще предприемат действия. Ако ти и хората ти се върнете на земята по-рано от двайсет и четири часа, преди космонавтите им да кацнат на луната, колонията ще опустее и всичко в нея ще се превърне в лесна плячка.

— Съзнавам го не по-малко от теб — сопна му се Стайнмец, — дори го виждам в по-лоша светлина. Но бедата е там, че ние не можем да отлагаме тръгването си. Силите ни се изчерпаха. Не мога да заповядам на тези хора да останат още шест месеца или година, или докато твоите приятели изстрелят друг кораб да ни вземе от космоса за меко кацане на земята.

— По право луната принадлежи на нас — възрази сърдито Хъдсън. — Американците първи стъпиха на лунната почва и ние сме първите, които трябва да я колонизираме. За бога, Илай, не я отстъпвай на банда крадливи комунисти.

— Я стига, Лио, на луната има достатъчно място за всекиго. Освен това тук не е райска градина. Вън от тази пещера дневните и нощните температури стигат до двеста и петдесет градуса по Целзий. Съмнявам се дали и казино може да потръгне тук. Виж какво, дори космонавтите им да се натъкнат на колонията ни, те няма да открият никаква важна информация. Всички данни, които сме събрали, се връщат на земята заедно с нас. Можем да унищожим всичко след себе си.

— Не говори глупости. Защо да се унищожава нещо, което може да се използва от следващите колонизатори, от постоянно живеещите колонизатори?

На монитора пред себе си Стайнмец видя от стотиците хиляди километра как лицето на Хъдсън почервеня.

— Мисля, че изразих ясно становището си, Лио. Ако се наложи, ще отбраняваме колонията Джърси, но не очаквай от нас да организираме хайка за убийство на невинни космонавти. Едно е да стреляш в космическа сонда без екипаж, и съвсем друго — да убиеш човек, задето е нарушил граници на територия, на която има пълното право да върви.

След думите му настъпи потискащо мълчание, но Хъдсън не очакваше нещо друго от Стайнмец. Мъжът не беше страхливец. Ни най-малко. Хъдсън беше чувал за много стълкновения и разправии, в които е бил въвличан Стайнмец. Бивал е притискан и повалян на пода, но щом се е изправял на крака, кипящ от ярост, е продължавал да се бие като десет въплъщения на дявола.

Хъдсън наруши мълчанието.

— Да предположим, че съветските космонавти кацнат на осемдесет километра от колонията. Това ще ти докаже ли, че възнамеряват да я превземат?

Стайнмец се измести в издълбания от камък стол, твърдо решен да не отстъпва.

— Ще трябва да изчакаме и да се уверим.

— Никой не е печелил битка, като е поддържал отбранително положение — каза Хъдсън. — Ако кацнат в обсега на удара и покажат намерения да нападнат колонията, ще направиш ли компромис да атакуваш?

Стайнмец наведе глава в знак на съгласие.

— След като държиш да ме притиснеш в ъгъла, не ми оставяш голям избор.

— Рисковете са огромни — рече Хъдсън. — Нямаш никакъв друг избор.

24.

Мъглата в съзнанието на Пит се разпръсна и сетивата му започнаха да се съживяват като светващи една след друга контролни лампи на електрическа верига. Той бавно повдигна клепки и фокусира поглед в най-близкия обект. В продължение на половин минута остана вторачен в набръчканата от вода кожа на лявата си ръка, после загледа оранжевия циферблат на водолазния си часовник така, сякаш го виждаше за първи път.

В сумрака светещите стрелки показваха 6:34 — само два часа, откакто се бяха измъкнали от коша за управление на дирижабъла, а му се струваше, че е минала цяла вечност, изпълнена със събития, всички от които като че ли се бяха случили на сън.

Вятърът от морето все още бушуваше със скоростта на експресен влак, а морските пръски, заедно с дъжда, шибаха още по-силно гърба му. Той се помъчи да се повдигне, но краката му като че ли бяха нагазили в бетон. Обърна глава и ги погледна — до половината бяха заровени в пясъка, натрупван от приливните вълни.

Пит полежа още няколко минути, за да събере сили — чувстваше се като изхвърлен на брега разбит и очукан плавей. От двете му страни, като високи жилищни сгради с изглед към алея, се издигаха големи скални блокове. Първата му съзнателна мисъл беше за онова, което направи Джордино — успя да ги преведе през игленото ухо на скалната бариера.

В този момент дочу през воя на вятъра немощния глас на Джеси. Изрови краката си и запълзя на четири крака през халата, като плюеше и изтръскваше солената вода, пълнеща ноздрите, устата и гърлото му.

Пълзейки и залитайки през бръскащия пясък, най-сетне откри Джеси. Тя седеше замаяна, влажната й коса падаше на клечки върху раменете, а в скута й бе подпрял глава Гън. Щом зърна Пит, очите й мигом се разшириха от облекчение.

— О, слава богу — промълви тя и бурята отнесе думите й.

Пит обгърна с ръце раменете й и я притисна утешително към себе си. После погледна към Гън.

Той беше в полусъзнание. Счупеният му глезен беше издут като футболна топка. На челото му, под линията на косата, имаше грозна цепнатина, а на няколко места тялото му бе разкъсано от корали. Но той бе все още жив и дишаше дълбоко и равномерно.

Пит сложи ръка над очите си и огледа брега. Джордино не се виждаше никъде. Отначало Пит не можеше да повярва. Секундите минаваха, а той се мъчеше да се задържи изправен във фучащата хала и се взираше отчаяно в бушуващия мрак. По едно време във водовъртежа на една оттичаща се вълна му се мерна нещо оранжево и той веднага разпозна срязаната на парчета гумена лодка. Вълната я повлече със себе си към морето, но следващата приливна вълна я грабна и я понесе обратно към брега.

Пит нагази тромаво до кръста във водата, без да се съобразява с разбиващите се около него вълни. Гмурна се под разпарцалената лодка и заопипва наоколо като слепец. Пръстите му докосваха само разкъсаната гумирана материя. Някакво дълбоко предчувствие го подтикна да се увери докрай и той задърпа лодката към брега.

Една огромна вълна го изненада и се стовари върху гърба му, но той успя да се задържи на крака и изтегли лодката в плитчината. Когато покривката от пяна се разнесе и оттегли, изпод нацепената лодка щръкнаха два крака. Шок, неверие и неудържим отказ да приеме смъртта на Джордино изпълниха съзнанието му. Въпреки вилнеещия ураган, той трескаво започна да доразкъсва остатъците от гумената лодка и накрая откри тялото на Джордино, което се поклащаше изправено нагоре, с глава, заклещена в един от поплавъците.

Имаше вероятност Джордино все още да е жив!

Пит разкъса вътрешната обшивка на лодката и със сърце, свито от опасението да не би да го види посиняло от безжизненост, се наведе над лицето на Джордино. Но то не само че не беше посиняло, ами от устата се долавяше и дихание — неравномерно и повърхностно, но дихание. Якият, дребен италианец бе оцелял като по чудо благодарение на въздуха, останал затворен в поплавъка.

Пит изведнъж се почувства изтощен до смърт — и физически, и емоционално. Олюляваше се от силата на вятъра, който се стремеше да го повали на земята. Крепеше го единствено твърдото му решение да спаси всички. Бавно и сковано поради безбройните си рани, той пъхна ръце под тялото на Джордино и го вдигна. Осемдесетте килограма тежаха колкото цял тон.

Гън се бе посъвзел и седеше сгушен до Джеси. Вдигна питащ поглед към Пит, който носейки тежкия си товар, се преборваше с поривите на вятъра.

— Трябва да се скрием някъде на завет — извика му Пит с дрезгав от солената вода глас. — Можеш ли да ходиш?

— Аз ще му помогна — провикна се в отговор Джеси и обви с две ръце кръста на Гън, вкопа крака в пясъка и го изправи.

Задъхвайки се от товара си, Пит тръгна към една редица от палми покрай брега. На всеки пет-шест метра се обръщаше назад. Джеси бе успяла по някакъв начин да опази водолазната си маска, така че беше единствената, която можеше да държи очите си непрекъснато отворени и да гледа напред. Крепеше почти половината от теглото на Гън, който смело накуцваше до нея със затворени от пясъчната вихрушка очи, влачейки лошо счупения си крак.

Стигнаха до дърветата, но ураганът не ги пожали. Той огъваше върховете на палмите почти до земята и разкъсваше широките им листа като машина за нарязване на хартия. Кокосови орехи се откъсваха от гроздовете и обстрелваха земята със смъртоносната скорост на артилерийски гюлета. Един бръсна рамото на Пит и черупката му разкъса оголената му кожа.

Пит вървеше с наведена глава, гледаше пътя пред краката си и от време на време хвърляше бърз поглед настрани. И изведнъж, преди да се усети, се сблъска с телена ограда. Джеси и Гън го застигнаха и спряха до него. Той огледа оградата отдясно и отляво, но никъде не видя пролука. Да се прехвърлят през нея, беше невъзможно — височината й стигаше най-малко три метра, а най-отгоре завършваше с плътна бодлива тел. Пит забеляза малък порцеланов изолатор, което подсказваше, че по нея тече ток.

— Сега накъде? — извика Джеси.

— Поеми водачеството — отвърна Пит в ухото й. — Аз трудно виждам.

Тя посочи с глава наляво и тръгна с накуцващия до нея Гън. Крачка след крачка те се преборваха с безмилостния вятър.

След десет минути бяха извървели едва петдесетина метра. Пит чувстваше, че силите му се изчерпват. Ръцете му изтръпнаха и той започна да се опасява, че ще изпусне Джордино. Затвори очи и слепешката започна да брои крачките, стараейки се да поддържа права линия, като опираше рамо в оградата. Беше сигурен, че ураганът е прекъснал електрическото захранване.

Чу Джеси да вика нещо и леко повдигна единия клепач. Тя настоятелно сочеше напред. Пит се свлече на колене, положи внимателно Джордино на земята и погледна натам. Изкоренена от свирепия вятър палма прелетя във въздуха като чудовищно копие, заби се в оградата и я повали върху пясъка.

Внезапно настъпи нощ и небето почерня като катран. Те запристъпваха слепешката по срутената част от оградата, препъваха се и падаха, но подтиквани от инстинкт и някаква вътрешна дисциплина, пак се изправяха, твърдо решени да не се предават. Джеси смело водеше групата. Пит бе нарамил Джордино и се държеше за колана на водолазния костюм на Гън не толкова за опора, а за да не загуби посоката.

Така изминаха сто метра, после още сто метра и изведнъж Гън и Джеси пропаднаха надолу, сякаш земята ги погълна. Изпускайки колана на Гън, Пит се прекатури назад. Джордино се стовари върху него с цялата си тежест и изкара въздуха от дробовете му. Пит с мъка се измъкна изпод него и заопипва с ръка в пълния мрак. Не напипа нищо.

Джеси и Гън се бяха изтърколили по двуметрова стръмнина на хлътнал път. Пит успя да различи само неясните очертания на скупчените им тела.

— Наранихте ли се? — извика им той.

— Още не можем да преценим колко по-ранени сме отпреди. — Гласът на Гън бе заглушен от бурята, но въпреки това Пит долови, че мъжът говореше през стиснати зъби.

— Джеси?

— Добре съм… предполагам.

— Можеш ли да ми помогнеш за Джордино?

— Ще се опитам.

— Спусни го — обади се Гън. — Ние ще го поемем.

Пит избута отпуснатото тяло на Джордино до ръба на наклона, хвана го за ръцете и внимателно го спусна надолу. Джеси и Гън го задържаха за краката, докато Пит се пързулна до тях и пое тежкия товар. След като настаниха удобно Джордино на земята, Пит се огледа наоколо.

Хлътналата част от пътя им предоставяше заслон срещу силния вятър. Тук не се надигаха облаци пясък и Пит вече можеше да държи очите си отворени. Пътната настилка беше направена от натрошени мидени черупки и изглеждаше здраво утъпкана и рядко използвана. В никоя посока не се виждаше светлина, което не беше изненадващо, като се имаше предвид, че всички местни жители по крайбрежието са били евакуирани, преди да връхлети ураганът.

И Джеси, и Гън бяха напълно изтощени — дишаха трудно и мъчително. Пит чувстваше и собственото си дишане учестено и тежко, а сърцето му биеше като локомотив под пълна пара. Но колкото и да бяха грохнали и обезсилени, помисли си той, поне щяха да бъдат защитени отчасти от вилнеещата хала.

След малко Джордино изстена. После бавно се надигна, седна и се огледа, без да вижда нищо.

— Господи, каква тъмнина! — промълви той и почувства как мъглата, обгърнала съзнанието му, започна да се вдига.

Пит коленичи до него и рече:

— Добре се завърнал в страната на крачещите мъртъвци!

Джордино вдигна ръка и докосна в мрака лицето му.

— Дърк, ти ли си?

— От плът и кръв.

— А Джеси и Руди?

— И двамата са тук.

— Къде е това „тук“?

— На километър и половина от брега. — Пит не си направи труда да му разкаже как са оцелели при кацането и как са стигнали до този път. Имаше време за това. — Къде си ранен?

— Навсякъде. Гръдният ми кош като че ли се пече на огън. Лявото ми рамо май че е изхвръкнало от ставата, единият ми крак се е усукал в коляното, а да не ти казвам как ми щрака основата на черепа отзад. — Той изруга от възмущение. — Дявол да го вземе, толкова бях сигурен, че ще мога да мина през скалите! Простете ми, задето се надцених.

— Ще ми повярваш ли, като ти кажа, че сега всички щяхме да сме станали храна за рибите, ако не беше ти? — Пит се усмихна и внимателно опипа коляното му, предполагайки, че става дума за скъсано сухожилие. — Не мога да ти помогна нито за гръдния кош, нито за коляното, нито за главата ти, но ако си в настроение, мога да наместя изметнатото ти рамо.

— Сега си спомних, че ми направи същото по време на футболен мач в гимназията. И докторът на отбора вдигна врява до небето. Накара ти се, задето не си го оставил той да свърши тази работа.

— Е, да, ама той беше като садист — отвърна Пит и хвана Джордино за ръката. — Готов ли си?

— Хайде, давай, откъсни я.

Пит дръпна силно ръката му и ставата се върна на мястото си със силен пукот. Джордино изохка високо и звукът бавно премина в тиха въздишка на облекчение. Пит заопипва в тъмнината земята край пътя. Накрая намери прекършен от бурята боров клон и го даде на Гън да му служи като патерица. Джеси пък го хвана под другата мишница, а Пит изправи Джордино на здравия му крак и обгърна с ръка кръста му.

Този път Пит поведе групата, като преди това мислено хвърли ези-тура и пое надясно по пътя, придържайки се плътно до високия насип, който ги предпазваше от нестихващата ярост на вятъра. Сега придвижването ставаше по-лесно. Вече не затъваха в дълбок пясък, нито се препъваха в нападали клони, дори и дъждът не се лееше върху тях, тъй като вятърът го отвяваше от ръба на склона над главите им. Вървяха само по наклонен утъпкан път, който ги отвеждаше към все по-гъст мрак.

След един час Пит изчисли, че накуцвайки, са извървели около километър и половина. Тъкмо реши да даде знак да спрат за почивка, и Джордино изведнъж се изопна и така рязко се закова на място, че загуби опората си в Пит и се строполи на земята.

— Барбекю! — извика той. — Долавяте ли миризмата? Някой пече месо на барбекю.

Пит подуши въздуха. Наистина долови мирис, макар и слаб. Изправи Джордино на крака и двамата продължиха напред. Уханието на печено върху жар месо ставаше все по-силно. След още петдесетина метра те се изправиха пред масивен железен портал, чиито решетки бяха изработени във формата на преплетени делфини. От двете му страни в тъмнината се простираше зид, покрит отгоре със счупени стъкла. До портала в стената беше вградена караулка, която, естествено, беше празна поради урагана.

Порталът, издигащ се на цели четири метра към абаносовото небе, беше заключен, но външната и вътрешната врати на караулното помещение бяха отворени и те влязоха през тях. След няколко метра пътят свършваше в кръгла алея, която, доколкото можеше да се види в тъмнината, минаваше покрай нещо като огромна могила. Когато се приближиха, видяха, че това е постройка, наподобяваща замък, върху чийто покрив, покрит с песъчлива почва, растяха малки палмови дървета и саморасли храсти. Единствено лицевата страна на постройката беше оголена и по нея нямаше нито един прозорец. Имаше само една огромна махагонова врата с художествено изработена дърворезба, наподобяваща риба.

— Прилича ми на заровен египетски храм — отбеляза Гън.

— Ако не беше украсената врата — рече Пит, — щях да предположа, че е някакъв военен склад за припаси.

Джеси сложи край на догадките им.

— Това е къща, вкопана в земята, която се явява чудесен изолатор срещу температурите и атмосферните влияния. Построена е на същия принцип като землянките в някогашните американски прерии. Познавам един архитект, който проектира такива къщи.

— Изглежда изоставена — каза Джордино.

Пит пробва топката на бравата. Тя превъртя и той побутна вратата. От вътрешността го лъхна миризма на печено месо.

— Но не мирише на изоставена — отбеляза той.

Преддверието имаше под от плочки с испански мотиви и се осветяваше от няколко свещи, поставени върху висока поставка. Стените бяха изградени от дялани отломъци от черна лава и единствената им украса беше един ужасен портрет на мъж, който висеше от озъбената уста на змиеобразно морско чудовище. Всички влязоха и Пит затвори вратата след тях.

Колкото и да беше странно, воят на вятъра навън и тежкото им дишане още повече напрегна мъртвата тишина на къщата.

— Има ли някой? — провикна се Пит.

Повтори въпроса си още два пъти, но в отговор получи само призрачно мълчание. В дъното го подканваше тъмен коридор, но Пит се поколеба. Друга миризма нахлу в ноздрите му. На тютюнев дим. По-силна от почти смъртоносната миризма от пурите на адмирал Сандекър. Пит не беше познавач, но беше чувал, че скъпите пури миришат по-отвратително от евтините. Предположи, че димът е от хавански пури. Той се обърна към спътниците си.

— Какво ще кажете?

— Имаме ли някакъв избор? — попита вяло Джордино.

— Дори два — отвърна Пит. — Или да се измъкнем оттук, докато можем и да рискуваме да продължим в урагана, а после, когато той стихне да се опитаме да откраднем някоя лодка и да се върнем във Флорида, или…

— Да се оставим на благоволението на кубинците — прекъсна го Гън.

— Ами май дотук се свежда всичко.

Джеси поклати глава и го загледа с мек, нежен поглед.

— Не можем да се върнем — каза тя тихо, без нотка на страх. — Дни ще минат, преди бурята да стихне, а никой от нас не е в състояние да издържи навън и четири часа. Предлагам да опитаме късмета си с правителството на Кастро. Най-много да ни хвърлят в затвора, докато държавният департамент води преговори за освобождаването ни.

Пит погледна Гън.

— Руди, какво ще кажеш?

— Ние сме напълно изтощени, Дърк. Логиката е на страната на Джеси.

— Ал, а твоето мнение?

Джордино сви рамене.

— Само да кажеш, друже, и съм готов да доплувам до Щатите. — Нещо, в което Пит не се съмняваше. — Но истината е, че няма да издържим дълго. Мъчно ми е да го призная, но мисля, че ще е най-добре да се предадем.

Пит ги огледа един по един и си помисли, че надали би могъл да случи с по-добър екип от този. Това бяха хора, готови да се изправят пред всякаква трудност. А че им предстояха трудности, можеше да се предвиди и без гадател.

— Добре тогава — рече той с мрачна усмивка, — хайде да развалим пиршеството.

Те тръгнаха по коридора и след малко минаха под свод, отворен към просторна дневна, украсена с испански антики от ранна епоха. На стените висяха огромни гоблени, изобразяващи галеони, плаващи по залез-слънце, или в плен на силна буря, която ги отнасяше към скалисти брегове. От цялата мебелировка лъхаше морска атмосфера. Стаята беше осветена от старинни корабни фенери, изработени от мед и стъкло. Камината гореше и огънят стопляше стаята.

Никъде не се виждаше жива душа.

— Ужасно — промълви Джеси. — Нашият домакин има отвратителен вкус по обзавеждането.

Пит вдигна ръка в знак да замълчат.

— Чувам гласове — прошепна той. — Идват от онзи там сводест проход между двете ризници.

Те продължиха по следващия коридор, който бе слабо осветен от свещници, високи по три метра. Звуците на смях и неясният говор — и мъжки, и женски — ставаха все по-силни. Насреща си видяха завеса, под която се процеждаше светлина. Те спряха за миг пред нея, после я дръпнаха настрана и прекрачиха навътре.

Озоваха се в дълга трапезария, пълна с най-малко четирийсет души. Всички млъкнаха насред разговорите и се втренчиха в Пит и спътниците му с изражението на тълпа от селяни, посетени от пришълци от космоса.

Жените бяха елегантно облечени с вечерни рокли, докато част от мъжете носеха смокинги, а други — военни униформи. Няколко прислужници бяха застинали на място до масата като на снимка. Беше толкова тихо, че муха да бръмнеше, щеше да се чуе. Гледката наподобяваше сцена от холивудска мелодрама от трийсетте години.

Пит можеше да си представи каква смайваща картинка представляват в момента той и групата му — мокри до кости, с парцаливи дрехи, целите в синини и рани, с изпотрошени кости. Със сплъстените си коси те вероятно приличаха на удавени и току-що извадени от реката плъхове.

Пит се обърна към Гън и го попита:

— Как се казва на испански „Извинете за безпокойството“?

— Нямам никаква представа. В училище изучавах френски.

И точно тогава на Пит му щракна нещо в главата. Повечето от униформените мъже бяха високопоставени съветски офицери. Само един като че ли носеше кубинска военна униформа.

Но най-неочаквано Джеси се притече на помощ. В очите на Пит тя повече от всякога изглеждаше величествена, независимо от парцаливия си костюм сафари.

— Дали между вас ще се намери джентълмен, който да предложи стол на една дама? — попита тя.

Още преди да получи отговор, десетима мъже с автоматични пистолети, на вид руско производство, се спуснаха към тях и ги оградиха. С лица като на сфинкс, те насочиха оръжията си право в коремите на четиримата. Очите им бяха студени като лед, а устните им плътно стиснати. Няма съмнение, помисли си Пит, че са добре обучени да стрелят при първа заповед.

Джордино, който имаше вид на изпаднал от боклукчийска кофа, с мъка се изправи с целия си ръст и разговорливо попита:

— Да сте виждали някога по-усмихнати лица?

— Скоро не съм — отвърна Пит и бавно разтегли устни в усмивка, изразяваща: „Я вървете по дяволите!“.

Джеси не ги слушаше. Като в транс тя изблъска с рамо въоръжената охрана, спря до челото на масата и сведе поглед към висок мъж с прошарена коса и официален вечерен костюм, който я зяпаше с отворена от изумление уста.

Тя отметна назад мократа си сплъстена коса и зае изискана, предизвикателна поза. После заговори с тих, заповеднически глас:

— Бъди така любезен, Реймънд, да налееш на съпругата си чаша вино.

25.

След като тръгна от центъра на Колорадо Спрингс и измина трийсет километра по главен път 94, Хейгън стигна до Инок Роуд. Сви надясно и след малко се озова пред главния вход на центъра за обединени космически операции.

Съоръжението, на стойност два милиарда долара, бе построено върху 540 акра земя и се обслужваше от 5 000 души униформен и цивилен персонал. Оттук се контролираха всички полети на военните космически кораби и совалки, както и програмите за спътниково подслушване. Около центъра се ширеше цяла космическа общност. Върху хиляди акри площ се издигаха жилищни сгради, научни и промишлени паркове, заводи за високотехнологично проучване и производство и тренировъчни центрове на Военновъздушните сили. За десет години някогашното пасище за малки стада добитък се бе превърнало в „космическа столица на света“.

Хейгън показа пропуска си, продължи навътре към паркинга и спря срещу един страничен вход на масивното здание. Преди да слезе от колата, отвори коженото си куфарче и извади овехтял бележник. Отвори го на страница, в която бяха изписани три имена, и добави още едно.

Обаждането на Хейгън в хотел „Дрейк“ от лабораторията „Патъндън“ бе кодово съобщение за стар негов приятел от ФБР, който бе открил, че телефонният номер на Ансън Джоунс е поверителен телефонен пост в офицерска квартира на военновъздушната база „Питърсън“, разположена в околностите на Колорадо Спрингс. Там живееше генерал с пет звезди Кларк Фишър, началник на обединеното военно космическо командване.

Представяйки се пред съпругата на генерала за инспектор от институт за борба със селскостопански вредители, Хейгън бе допуснат да огледа къщата. За негово щастие жената дори прие неочакваното му посещение като паднал й от небето случай да се оплаче от войнството паяци, завзели жилището. Той я изслуша внимателно и обеща да атакува насекомите с всеки препарат от арсенала си. После, докато тя се разправяше в кухнята с наетата готвачка, която пробваше нова рецепта за скариди със сос от кайсии, Хейгън претършува кабинета на генерала.

В крайна сметка откри само, че Фишър е педант по отношение на безопасността си. Хейгън не намери нищо в чекмеджетата, папките и в тайните ниши, което да го уличи, че е съветски агент или във връзка с такъв. Реши да изчака навън, докато генералът се прибере, и тогава да отиде да претърси кабинета му в космическия център. Когато тръгна да излиза през задния вход, госпожа Фишър говореше по телефона и само му махна за довиждане. Той се застоя за миг на вратата и я чу да поръчва на генерала да купи бутилка шери на път за вкъщи.

Хейгън прибра бележника си в куфарчето и извади оттам кутия диетична кока-кола и дебел сандвич със салам и маринован копър в плик от восъчна хартия с рекламата на кулинарния магазин, откъдето го беше купил. Температурата в Колорадо спадна, след като слънцето се скри зад Скалистите планини. Сянката на издигащия се над равнините Пикс Пийк хвърли тъмно було върху лишения от дървета пейзаж.

Хейгън не обръщаше внимание на красивата гледка, която се разстилаше през предното стъкло на колата. Безпокоеше го, че още няма твърди улики за нито един от членовете на „тайното ядро“. Три от имената в списъка му оставаха скрити бог знае къде, а четвъртото беше все още невинно до доказване на вината му. Не разполагаше със солидни факти, имаше само един телефонен номер и вътрешно чувство, че Фишър е част от заговора „Колонията Джърси“. Трябваше да е напълно сигурен и, най-важното, имаше отчаяна нужда да хване нишка, която да го отведе до следващия мъж.

Пропъди блуждаещите си мисли и съсредоточи поглед в огледалото за обратно виждане. От страничния вход излизаше мъж с тъмносиня офицерска униформа, а вратата му държеше отворена един сержант с пет нашивки — или какъвто там ранг получаваха в днешно време редниците и сержантите от Военновъздушните сили. Офицерът беше висок, с атлетическо телосложение, с по пет звезди на пагоните и хубавец — от типа на Грегъри Пек. Сержантът го придружи до чакащия син седан на военновъздушните сили и изискано му отвори задната врата на колата.

Нещо в този епизод включи червена лампичка в съзнанието на Хейгън. Той се обърна и най-открито загледа през страничния прозорец. Фишър тъкмо се навеждаше, за да седне на задната седалка. Носеше кожено куфарче. Ето какво било! Мъжът не го бе хванал за дръжката, както обикновено се носи куфарче, а го стискаше под мишница като футболна топка.

Хейгън не се поколеба да промени внимателно обмисления си план. Импровизира на място, забравяйки, че се канеше да претърси служебния кабинет на Фишър. Но ако внезапно проблесналата искра не доведеше до нищо, той винаги можеше да се върне към плана си. Включи двигателя и потегли през паркинга след колата на генерала.

Шофьорът на Фишър намали на светофара и зави на жълта светлина по главен път 94. Хейгън следваше от разстояние колата, докато движението оредя. После ускори и се приближи дотолкова зад синята военна кола, че да можеше да наблюдава лицето на шофьора в огледалото за обратно виждане. Запази това положение, изчаквайки погледите им да се срещнат. Но това не стана. Явно, сержантът не подозираше нищо и нито веднъж не погледна опашката си. Хейгън правилно предположи, че младежът не е обучен на отбранителни тактики при шофиране, в случай на евентуално терористично нападение.

След лек завой на главния път се показаха светлините на търговски център. Хейгън погледна скоростомера си. Сержантът караше с осем километра в час под разрешената скорост. Хейгън мина във външната лента и го изпревари. Продължи да кара бързо, после намали, за да отбие в алеята за търговския комплекс, залагайки на вероятността, че в някой от магазините се продава алкохол и че генерал Фишър не е забравил заръката на жена си да купи бутилка шери.

Военната кола обаче отмина.

— Дявол да го вземе! — изруга под носа си Хейгън. И тогава му мина през ума, че всеки военнослужещ ще предпочете да си купи алкохол от гарнизонната лавка на базата си, където цената е много по-ниска от тази в магазина.

Хейгън изчака една жена да изкара колата си на заден ход от паркинга и когато пътят му се освободи, отпраши със свирещи гуми към главното шосе. За щастие шофьорът на Фишър бе спрян от червената светлина на светофара на следващото кръстовище и Хейгън успя да го настигне и отново го изпревари.

Натисна педала за газта до пода, за да се отдалечи колкото можеше повече от генералската кола. След три километра сви по тесен път, водещ към главния портал на военновъздушната база „Питърсън“. Показа пропуска си на военния полицай, който стоеше като истукан, с бяла каска, с копринено шалче на врата и черен кожен кобур със стърчаща от него седефена дръжка на пистолет.

— Къде се намира гарнизонната лавка? — попита го Хейгън.

Полицаят посочи пътя и поясни:

— Карайте все напред до втория знак „стоп“. После завийте наляво към водната кула. Ще видите голямо сиво здание. Няма как да я подминете.

Хейгън му благодари и се отдалечи тъкмо когато колата на Фишър се появи зад него и с елегантен жест бе пропусната през портала. Той спокойно продължи да кара в рамките на разрешената за базата скорост и отби към паркинга пред гарнизонната лавка — само на петнайсетина метра пред колата на Фишър. Спря между един джип и лекотоварен „Додж“ с ремарке, което чудесно прикриваше почти цялата му кола. Измъкна се от мястото си, като преди това изгаси светлините, но остави двигателя да работи.

Генералската кола беше спряла и Хейгън бавно тръгна право към нея. Запита се дали Фишър сам ще слезе, за да купи шерито, или ще прати сержанта.

Хейгън се усмихна вътрешно — трябваше да се досети, че това е било предварително уговорено. Естествено, че генералът изпрати сержанта.

Хейгън стигна до военната кола в същия момент, в който сержантът влезе в гарнизонната лавка. Хвърли бърз поглед наоколо, за да се увери, че някой скучаещ в паркирана кола не гледа безцелно към него, или излязъл от лавката клиент не бута количката си с покупки до колата си. През ума му мина старото клише: „Пътят е чист“.

Без никакво колебание или излишно движение Хейгън измъкна от специално пришития вътрешен джоб под мишницата на анорака си една гумена палка, бързо отвори задната врата на колата и с къс замах изви назад ръката си. Нямаше нито дума за поздрав, нито обичайните празни приказки. Палката улучи Фишър точно под челюстта.

Хейгън грабна куфарчето от скута на генерала, хлопна вратата и с нехайна походка се запъти към колата си. Цялата акция, от началото до края, бе изпълнена за не повече от четири секунди.

Докато се отдалечаваше от лавката по посока към главния портал, Хейгън изчисляваше наум времето на последствията. Фишър щеше да е в безсъзнание двайсет минути, а може би и час. На сержанта му трябваха от четири до шест минути да намери лавиците за алкохолни напитки, да плати и да се върне при колата. Ще минат още пет минути, преди да бъде даден сигнал за тревога, при положение че сержантът изобщо забележи състоянието на генерала.

Хейгън се чувстваше доволен от себе си. Докато военновъздушната полиция осъзнае какво се е случило, той ще е минал през портала и ще е преполовил пътя до летището на Колорадо Спрингс.

Малко след полунощ над южен Колорадо заваля ранен сняг. Отначало, когато докоснеше земята, той веднага се стопяваше, но не след дълго се образува леден пласт и върху него започна да се натрупва бяла покривка. От изток се надигнаха ветрове и поради виелицата колорадската пътна полиция затвори по-тесните второстепенни пътища.

Разположен зад бюро в един малък реактивен „Лиър“ без отличителни знаци, Хейгън изучаваше съдържанието на коженото куфарче на генерал Фишър. То се състоеше предимно от строго поверителни материали за всекидневните операции на космическия център. Една папка съдържаше документи, свързани с полета на космическата совалка „Гетисбърг“, изстреляна само преди два дни от военновъздушната база „Ванденберг“ в Калифорния. Стана му забавно, когато в едно от отделенията на куфарчето се натъкна на порнографско списание. Но голямата му находка беше един бележник с черна кожена подвързия, съдържаща общо трийсет и девет имена и телефонни номера. Нямаше адреси или бележки — само имена и телефонни номера, групирани в три отделни колонки. Първата колонка включваше четиринайсет имена, втората — седемнайсет, третата — осем.

Нито едно от имената не му говореше нещо. Вероятно това бяха просто приятели и колеги на Фишър. Загледа се в третата колонка и буквите започнаха да се размазват пред погледа му от преумора.

Изведнъж в очите му се наби най-горното име. Не презимето, а малкото име.

Изуми се, като установи, че беше пропуснал нещо толкова просто — един толкова очевиден код, на който никой нямаше да обърне внимание. Преписа списъка в бележника си, и поправи имената, които имаше, с правилните.

Осем имена вместо девет. И Хейгън заклати глава, упреквайки се мислено за бавното си проумяване на очебийния факт, че генерал Кларк Фишър едва ли би включил името си в телефонен списък.

Почти беше улучил целта, но умората потискаше въодушевлението му. Цели двайсет и два часа не бе мигнал. Рискът да открадне куфарчето на генерал Фишър му осигури неочаквани дивиденти. Вместо една нишка, бе разнищил пет — всички членове на „тайното ядро“. Сега оставаше да съгласува първите имена с телефонните номера и щеше да получи цялостна картина.

Но това си остана само пожелателна мисъл. Беше допуснал аматьорска грешка като се раздрънка по телефона пред генерал Кларк Фишър, наричан още Ансън Джоунс, когато му се обади от лабораторията „Патъндън“. Беше сметнал това за хитър ход, с цел да предизвика заговорниците да допуснат грешка и да му предоставят удобен случай за действие. Сега обаче разбра, че не беше проявил нищо друго освен самонадеяност, примесена с огромна доза глупост.

Фишър щеше да предупреди „тайното ядро“, ако вече не го беше сторил. Хейгън не можеше да направи нищо повече. Станалото, станало. Нямаше друг избор, освен да продължи напред.

Гледаше тъпо в пространството, когато от пилотската кабина в главния салон влезе командирът на самолета.

— Извинете за безпокойството, господин Хейгън, но снежната буря се засилва. Току-що получих съобщение от диспечерската кула, че ще затворят летището. Ако не тръгнем веднага, няма да получим разрешение за отлитане по-рано от утре следобед.

Хейгън кимна.

— Добре. И без това няма смисъл да висим още тук.

— Ще ми дадете ли някакво местоназначение?

Хейгън погледна написаните на ръка записки в бележника си. Реши да остави Хъдсън последен. Ериксън, Хъдсън и Даниел Клайн, или които и да бяха те, имаха един и същ телефонен код. Обърна внимание на кода след името на Клайд Уорд и се спря на него по простата причина, че мястото се намираше само на няколкостотин километра южно от Колорадо Спрингс.

— Албакърки — рече той най-накрая.

— Да, господине — отвърна пилотът. — Моля, затегнете колана си, защото след пет минути ще сме във въздуха.

Веднага щом пилотът хлътна в кабината си, Хейгън се съблече по долни гащета и се просна върху мекото легло. Докато колелата на самолета оставяха дири по заснежената писта, той вече спеше дълбоко.

26.

Страхът, който началникът на кабинета на президента — Дан Фосет — всяваше в Белия дом, бе огромен. Той заемаше един от най-могъщите постове във Вашингтон. Беше пазачът на светая светих. На практика всеки документ или паметна бележка, изпратени до президента, минаваха през него. И никой, включително членовете на кабинета и водачите на конгресните партии, не биваха допускани в Овалния кабинет без одобрението на Фосет.

Времето, когато някой от по-висок или по-нисък ранг отказваше да приеме думите „Не може“ като отговор, беше отминало. Затова сега той не знаеше как да постъпи, когато вдигна поглед от бюрото си към стаилите ненавист очи на адмирал Сандекър. Фосет не помнеше да е виждал толкова разгневен човек и остана с впечатлението, че адмиралът полага всички сили, за да се владее.

— Съжалявам, адмирале — заговори Фосет, — но програмата на президента е претоварена. Няма начин да ви вмъкна в нея.

— Ще ме вмъкнеш — процеди през стиснати зъби Сандекър.

— Не е възможно — заяви твърдо Фосет.

Сандекър бавно и най-кощунствено опря длани върху пръснатите на бюрото документи и се наклони на милиметри от носа на Фосет.

— Кажи на кучия син — озъби му се адмиралът, — че той току-що уби трима от най-добрите ми приятели. И ако не ми даде нужното обяснение, тръгвам си оттук и свиквам пресконференция, на която ще разкрия мръсни тайни, достатъчни да опетнят администрацията му до края на мандата му. Ще му предадеш ли това, Дан?

Фосет седеше и чувстваше, че дори нарастващият гняв не можеше да потисне изумлението му.

— Само ще съсипеш кариерата си. Какъв смисъл има?

— Ти май не слушаш какво ти говоря. Президентът е отговорен за смъртта на трима от най-скъпите ми приятели. Ти познаваше единия от тях. Казваше се Дърк Пит. Ако не беше Пит, сега президентът щеше да е на дъното на океана, а не в Белия дом. Чуй ме добре. Искам да узная защо загина Пит. Дори това да коства длъжността ми като шеф на НЮМА, направи го, да те вземат дяволите!

Фосет беше готов да се закълне, че рижата брадичка на Сандекър потръпваше със своя собствена жизнена сила — толкова близо беше лицето на адмирала до неговото.

— Пит е мъртъв? — промълви той. — Не съм чул…

— Просто съобщи на президента, че съм тук — прекъсна го Сандекър с режещ като стомана глас. — Той ще ме приеме.

Новината дойде толкова внезапно, че Фосет остана като гръмнат.

— Ще уведомя президента за Пит — рече бавно той.

— Не си прави труда. Щом аз знам, значи и той знае. И двамата използваме едни и същи разузнавателни източници.

— Трябва ми време, за да разбера за какво става дума — каза Фосет.

— Нямаш никакво време — отвърна Сандекър. — Законопроектът на президента за ядрената енергия ще бъде представен за гласуване в Конгреса утре. Помисли си само какво ще стане, когато сенатор Джордж Пит научи, че президентът има пръст в убийството на сина му. Не е нужно да ти описвам последствията, след като онзи оттегли подкрепата си към политиката на президента и започне да я атакува.

Фосет беше достатъчно прозорлив, за да не усети задаващата се опасност. Той се отдръпна назад, събра длани и се загледа за миг в тях. После стана и тръгна към вратата.

— Ела с мен, адмирале. В момента президентът разговаря с министъра на отбраната Джес Симънс. Вече трябва да са привършили.

Сандекър остана да чака в преддверието на Овалния кабинет, а Фосет влезе, извинявайки се, и прошепна няколко думи в ухото на президента. След две минути Джес Симънс излезе, поздрави сърдечно адмирала и си тръгна. След него на вратата се появи Фосет и му направи знак да влезе.

Президентът стана, заобиколи бюрото си и се ръкува със Сандекър. Лицето му беше безизразно, стойката му отпусната и спокойна. Будните му очи срещнаха твърдия, кръвнишки поглед на посетителя. Той се обърна към Фосет.

— Ще ни извиниш ли, Дан? Искам да говоря насаме с адмирала.

Фосет безмълвно напусна кабинета и затвори вратата след себе си.

Президентът посочи едно кресло и се усмихна.

— Хайде да седнем и да се отпуснем.

— Предпочитам да остана прав — заяви равнодушно Сандекър.

— Както желаете. — Президентът се настани удобно в едно меко кресло и кръстоса крака. — Съжалявам за Пит и за другите — рече той без предисловия. — Никой не е предполагал, че ще се стигне дотам.

— Мога ли най-почтително да ви попитам какво всъщност става?

— Отговорете ми, адмирале, ще ми повярвате ли, като ви кажа, че когато помолих за вашето съдействие да изпратите екипаж за дирижабъла, нещата далеч не са се свеждали до обикновено търсене на изчезнал човек?

— Само ако получа задоволително обяснение от ваша страна.

— Ще повярвате ли също, че като оставим настрана търсенето на съпруга си, госпожа Лебарон се оказа част от добре разработен план, имащ за цел да се установи пряка връзка между мен и Фидел Кастро?

Сандекър го изгледа и мигом кипна вътрешно от гняв. Не изпитваше никакво страхопочитание пред държавния глава. Бе свидетел на много президенти, които идваха и си отиваха, познаваше много от човешките им слабости. Не помнеше да е издигал някого от тях на пиедестал.

— Не, господин президент, не мога да го повярвам — отвърна той със сарказъм в гласа. — Ако не ме лъже паметта, вие имате много способен държавен секретар в лицето на Дъглас Оутс, който е подкрепян от експедитивния понякога Държавен департамент. Трябва да подчертая, че той е далеч по-добре оборудван за общуване с Кастро чрез съществуващите дипломатически канали.

Президентът се усмихна кисело.

— В някои случаи се налага преговорите между неприятелски страни да излизат извън рамките на общоприетите държавнически стандарти. Положително вярвате в това.

— Вярвам.

— Вие, адмирале, не се месите в политиката, в държавни дела, избягвате вашингтонските приеми, сбирки на близки хора и приятели в тесен кръг, нали?

— Точно така.

— Но ако ви дам заповед, ще я изпълните.

— Да, господине, ще я изпълня — отвърна без колебание Сандекър. — Ако, разбира се, не е незаконна, неморална или противоконституционна.

Президентът остана доволен от думите му и кимна. После отново посочи едно кресло и рече:

— Моля ви, адмирале, времето ми е ограничено, но ще ви обясня накратко какво става. — Той изчака Сандекър да седне и продължи: — Така… Преди пет дни от Хавана бе внесен тайно в Държавния департамент строго поверителен документ, изготвен от Фидел Кастро. В основата си той представлява предложение за проправяне на път за приятелски и конструктивни взаимоотношения между Куба и Америка.

— Какво толкова чудно има в това? — попита Сандекър. — Той се стреми да установи по-тесни връзки с нас, откакто президентът Рейгън го изрита от Гренада.

— Така е. Досега единственото споразумение, което постигнахме на масата за преговори, беше относно емиграционните квоти за кубински дисиденти, пристигащи в Америка. Но сегашната му нова позиция отива твърде далеч. Кастро иска от нас да му помогнем да отхвърли руското владичество.

Сандекър го погледна скептично.

— Омразата на Кастро към Съединените щати се е превърнала в идея фикс. Не разбирам защо непрекъснато говори за нашествие. Руснаците няма да се махнат оттам. За тях Куба е единствената им опора в Западното полукълбо. Дори и в момент на лудост да решат да оттеглят помощта си, островът ще затъне в икономическо блато. Аз не бих повярвал на Кастро, дори и самият Христос да е на негова страна.

— Кастро е непостоянен — призна президентът, — но не подценявайте намеренията му. Самите руснаци тънат в собственото си икономическо блато. Параноята на Кремъл спрямо външния свят раздува военния им бюджет до астрономически размери и едва ли още дълго ще издържат така. Стандартът на живот на населението им е най-ниският сред индустриализираните страни. Земеделските реколти, промишленото производство и нефтеният им износ са спаднали до най-ниско ниво. Те вече нямат средства, с които да оказват масирана помощ на страните от Източния блок. А по отношение на Куба са стигнали до дотам, че искат повече, а дават по-малко. Мина времето на отпусканите й милиарди долари субсидии, заеми и евтино оръжие. Свърши се с авантата.

Сандекър поклати глава.

— И все пак, ако бях на мястото на Кастро, щях да погледна на това като на лоша търговия. Няма начин Конгресът да гласува отпускане на милиарди долари за субсидиране на Куба, а дванайсетте милиона жители на острова едва да свързват двата края без вносни стоки.

Президентът погледна към часовника върху полицата над камината.

— Разполагам само с още няколко минути. Във всеки случай най-големият страх на Кастро не идва от икономическия хаос или от контрареволюция. Той се дължи на бавното, но неотстъпно руско влияние, обхващащо всяко кътче на страната му. Онези от Москва оттук откъртват по нещо, оттам открадват по малко и изчакват търпеливо да предприемат навременен ход, за да завладеят правителството и да сложат ръка на ресурсите на страната. Едва сега Кастро осъзна факта, че приятелите му в Кремъл се опитват да си присвоят държавата под носа му. Брат му Раул останал като гръмнат, когато го предупредили, че негов съратник водел засилена подривна дейност сред офицерите в корпуса, като ги настройвал в преданост към Съветския съюз.

— Това ме изненадва. Кубинците не обичат руснаците. Гледните им точки за живота напълно се разминават.

— Естествено, Куба никога не е имала намерение да става пионка на Кремъл, но от революцията насам хиляди кубински студенти се учат в руски университети. Мнозина от тях, вместо да се върнат в родината си и да започнат работа, наложена им от държавата, работа, която може и да не им харесва или да ги води до задънена улица, се поддават на изкусителни руски предложения за престижни и добре платени длъжности. По-хитрите, които поставят бъдещето си над патриотизма, тайничко се отричат от Кастро и се кълнат във вярност към Съветския съюз. Трябва да им се признае на руснаците, че изпълняват обещанията си. Като използват влиянието си над кубинското правителство, те вграждат новите си субекти в етажите на властта.

— Кубинският народ продължава да почита Кастро — отбеляза Сандекър. — Не съм сигурен, че тези хора ще стоят и ще наблюдават как той ще се остави да бъде поробен от Москва.

Лицето на президента помръкна.

— Истинската заплаха е, че руснаците ще убият братята на Кастро и ще хвърлят вината върху ЦРУ. И няма да им е трудно, след като се знае, че Управлението е правило няколко опита за покушение над Кастро през шейсетте години.

— Значи Кремъл ще влезе през отворена врата и ще състави правителство от марионетки.

Президентът кимна.

— Което обяснява предложението на Кастро за американско-кубински пакт. Той не иска да плаши руснаците с настояването си да се оттеглят, преди да има съгласието ни да подкрепим сценария му да ги прогони от Карибите. За нещастие, след като предприе началния си ход, той остана глух за всички отговори от мен и от Дъг Оутс.

— Нещо като примамка, за да възбуди апетита ви.

— И аз така го виждам.

— Тогава къде е мястото на Лебарон в тази работа?

— Той сам им падна в ръцете — отвърна президентът с лека ирония. — Запознат сте със случая. Реймънд Лебарон излетя с дирижабъла си да търси потънал кораб със съкровище. Всъщност е имал предвид друга цел, но тя не засяга НЮМА или вас лично. Но за зла участ, Раул Кастро бил на обиколка за проверка на отбранителните съоръжения на острова извън Хавана, когато кубинските разпознавателни системи прехванали дирижабъла. На Раул веднага му минало през ума да се възползва от тази връзка и наредил на охраната си да пресече пътя на дирижабъла и да го ескортира до летище, близо до град Карденас.

— Досещам се за останалото — вметна Сандекър. — Кубинците са презаредили дирижабъла с гориво, скрили са пратеник на борда му с американско-кубинския документ, смятайки, че преобладаващите ветрове ще отнесат въздушния кораб към Щатите.

— Близо сте до истината — усмихна се президентът. — Само че изобщо не са залагали на променливите ветрове. Близък приятел на Фидел и един пилот се промъкнали на борда с документа. Те насочили дирижабъла към Маями, където скочили във водата на няколко километра от брега и били качени на чакаща ги яхта.

— Любопитно ми е да узная как са се озовали трите трупа в командния кош — заопипва почвата Сандекър.

— Това е мелодрама, съчинена от Кастро, за да докаже добрите си намерения, които аз нямах време да оповестя.

— Значи руснаците не са заподозрени?

— Още не. Заслепени от високомерното си държане към кубинците, руснаците не са забелязали нищо, което да ги доведе до мисълта за латинска изобретателност.

— Значи Реймънд Лебарон е жив и се намира някъде в Куба.

Президентът разпери ръце.

— Мога само да предполагам. Източниците от ЦРУ съобщават, че руското разузнаване искало да разпита Лебарон. Кубинците им направили тази услуга и оттогава никой не е виждал Лебарон.

— Не сте ли се опитвал дори да преговаряте за освобождаването му? — поинтересува се Сандекър.

— Положението и без това е деликатно, за да поставяме мъжа на масата за преговори. Не се съмнявам, че когато получим окончателно съгласие от кубинците и подпишем американско-кубинския пакт, Кастро ще освободи Лебарон от руснаците и ще ни го върне.

Президентът замълча и отново погледна към часовника над камината.

— Закъснявам за съвещание с комисията по бюджета. — Той се изправи и тръгна към вратата, после се обърна към Сандекър. — Ще приключа с това бързо. Джеси Лебарон е запозната с положението и е запаметила отговора ни към Кастро. Планът включва дирижабълът да бъде върнат заедно с Лебарон на борда. До Кастро е изпратен сигнал, че ще получи отговора ми по същия начин, по който бе получено и предложението му. Но нещо се е случило. Нали се разминахте с Джес Симънс, преди да влезете тук. Е, той ми показа снимки, направени от нашето въздушно разузнаване. Вместо да препречи пътя на дирижабъла и да го насочи към Карденас, кубинският патрулен хеликоптер открил огън по него. После, по необясними причини, хеликоптерът се взривил и двата въздушни съда паднали в морето. Трябва да ме разберете, адмирале, не можех да изпратя спасителни групи поради деликатното естество на мисията. Искрено съжалявам за Пит. Много съм му задължен, но не мога да му се отплатя. Трябва само да се молим Джеси Лебарон и другите ви приятели да са оцелели по някакъв начин.

— Никой не може да оцелее при катастрофа по пътя на ураган — язвително отбеляза Сандекър. — Извинете ме, господин президент, но дори Мики Маус би извършил по-добре такава операция.

Болезнен израз набразди лицето на президента. Той понечи да каже нещо, но размисли и отвори вратата.

— Съжалявам, адмирале, закъснявам за съвещанието.

Без да каже дума повече, той излезе от Овалния кабинет и остави Сандекър сам, с объркано съзнание.

27.

Ураганът Малката Ева премина с всичката си сила покрай острова и изви на североизток към Мексиканския залив. Ветровете стихнаха до шейсет и пет километра в час, но щяха да минат два дни, преди от юг да задуха лекият пасат.

Кайо Санта Мария не даваше никакви признаци на живот — животински или човешки. Преди десет години, в изблик на щедро приятелство, Фидел Кастро бе прехвърлил острова на комунистическите си съюзници като жест на добра воля. Тогава бе зашлевил плесница на Белия дом, като провъзгласи острова за руска територия.

Местните жители бяха тихомълком, но насилствено прехвърлени на големия остров, а на Кайо Санта Мария се настаниха инженерни войски на ГРУ (Главно разузнавателно управление) — военната ръка на КГБ — и започнаха да строят строго секретни подземни съоръжения. Работата се вършеше на етапи и под прикритието на мрака и комплексът бавно започна да добива форма под пясъка и палмовите дървета. Шпионските самолети на ЦРУ извършваха разузнавателни полети над острова, но анализите на данните не разкриваха нито някакви отбранителни съоръжения, нито пренасяне на големи товари по море или по суша. Изследванията на увеличените снимки не показваха нещо повече от разбити пътища, които привидно не водеха доникъде. Не бе открито нищо, което да предполага заплаха за сигурността на Съединените щати.

Пит се събуди в малка стерилна стая, намираща се някъде под повърхността на бруления от ветровете остров. Лежеше на легло с пухен дюшек под непрекъснато светеща флуоресцентна лампа. Не помнеше да е спал някога върху пухен дюшек, но го намери за много удобен и „си записа“ наум да потърси и да си купи такъв, ако или когато се върне във Вашингтон.

Като се изключеха раните, болките в ставите и лекото тупкане в главата, той се чувстваше добре. Загледа се в боядисания в сиво таван и започна да си припомня събитията от миналата нощ: Джеси откри съпруга си, охраната отведе него, Джордино и Гън в някаква лечебница, където една руска лекарка се погрижи за раните им, после ядоха задушено говеждо в трапезария, на която Пит даде шест пъти по-ниска категория от тази на крайпътна закусвалня в източен Тексас, и накрая бе заключен в стая с тоалетна и умивалник, едно легло и тесен дървен гардероб.

Пъхна ръка под завивката и заопипва тялото си. Освен няколкото метра бинт и лепенки, то беше голо. Свали босите си крака на циментовия под, стана и се замисли за следващия си ход. Сигнал от пикочния мехур му напомни, че е все още човек и той тръгна към тоалетната. Прииска му се да изпие чаша кафе. Те, които и да са, не бяха свалили часовника му. Той показваше 11:55. Тъй като никога не му се бе случвало да спи повече от девет часа, правилно прецени, че е предобедно време.

След минута вече беше наведен над мивката и плискаше лицето си със студена вода. Единствената хавлиена кърпа беше груба и трудно попиваше влагата. Отиде до гардероба, отвори го и откри вътре риза и панталони, закачени на закачалка, и чифт сандали. Преди да се облече, свали няколко превръзки от рани, които бяха хванали вече коричка, и се почувства по-свободен в движенията си. Облече се и тръгна към тежката метална врата. Оказа се, че е все още заключена и той заудря по плътния метал. Глухите удари отекнаха в бетонните стени.

След малко вратата се отвори и на прага застана младеж, не по-възрастен от деветнайсет години. В ръка държеше автоматичен пистолет, голям колкото домакински чук, насочен право в корема на Пит. Младежът му направи знак да тръгне вляво по дълъг коридор и Пит се подчини. Двамата минаха покрай няколко метални врати и Пит се запита дали зад някоя от тях не се намираха Джордино и Гън.

Спряха пред асансьор, чиито врати се задържаха отворени от друг пазач. Влязоха в кабината и Пит почувства леко налягане в краката си, когато тя потегли. Погледна светлинното табло над вратата и видя на него лампички за пет нива. Мащабен проект, помисли си той. Асансьорът спря и вратите се отвориха автоматически.

Пит и пазачът му прекрачиха в застлана с килим стая със сводест таван. Двете странични стени бяха заети от полици, претъпкани със стотици книги. Повечето бяха на английски език, като много от тях бяха романи от едни от най-продаваемите съвременни американски автори. Огромна карта на Северна Америка изпълваше цялата насрещна стена. Помещението приличаше на частен кабинет. Върху голямо бюро със старинна резба и мраморен плот бяха натрупани текущи издания на „Вашингтон Поуст“, „Ню Йорк Таймс“, „Уолстрийт Джърнъл“ и „Ю Ес Ей Тудей“. От двете страни на вратата имаше маси с купчини от технически списания, сред които се виждаха „Компютър Текнолъджи“, „Сайънс Дайджест“ и „Еър Форс Джърнъл“. Върху дебелия виненочервен килим бяха подредени на еднакво разстояние един от друг шест стола, тапицирани със зелена кожа.

Запазвайки мълчание, пазачът влезе отново в асансьора и остави Пит сам насред празната стая. Сигурно им трябва време, за да понаблюдават маймуната, помисли си той. Не си направи труда да огледа помещението за видеокамера. Не се съмняваше, че е скрита някъде и записва действията му. Реши да пробва. Олюля се като пиян, обърна очи и се строполи върху килима.

След петнайсет секунди една замаскирана врата, чиито ръбове съвпадаха напълно с линиите на ширините и дължините на огромната стенна карта, се отвори и в стаята влезе нисък, спретнат мъж в съветска военна униформа с елегантна кройка. Той коленичи до Пит и се вгледа в полуотворените му очи.

— Чувате ли ме? — попита мъжът на английски.

— Да — промълви Пит.

Руснакът отиде до една от масите и наклони кристална гарафа над кристална чаша. Върна се при Пит и повдигна главата му.

— Изпийте това — заповяда му той.

— Какво е то?

— Коняк „Курвоазие“, остър и тръпчив на вкус — отвърна руснакът с безупречно американско произношение. — Ще се отрази добре на състоянието ви.

— Предпочитам по-силния и по-мек „Реми Мартен“ — каза Пит и вдигна чашата си. — Наздраве!

Изпи коняка на няколко глътки, след това с лекота се изправи на крака и седна на един от столовете.

Офицерът се усмихна и подметна:

— Много бързо се възстановихте, господин…

— Снодграс. Елмър Снодграс от Молин, щата Илинойс.

— Каква приятна среднозападна нотка в говора — отбеляза руснакът, докато се настаняваше зад бюрото. — Аз съм Пьотър Великов.

— Генерал Великов, ако правилно съм запомнил руските военни нашивки.

— Съвсем правилно — потвърди Великов. — Искате ли още коняк?

Пит поклати глава и продължи да изучава мъжа зад бюрото. Доколкото можа да прецени, Великов не беше по-висок от метър и седемдесет и четири, тежеше около шейсет килограма и наближаваше петдесетте години. Излъчваше добронамереност, но въпреки това Пит долови и прикрита студенина. Косата му беше ниско подстригана и черна, леко прошарена само на слепоочията и оредяваща в средата над челото. Имаше очи, сини като алпийско езеро, и лице със светла кожа, чиито черти го оприличаваха повече на римлянин, отколкото на славянин. Ако си сложеше тога и венец на главата, представи си Пит, Великов спокойно можеше да послужи за модел на мраморен бюст на Юлий Цезар.

— Надявам се, няма да възразите, ако ви задам няколко въпроса — каза любезно Великов.

— Ни най-малко. Никакви ангажименти не ме притискат до края на деня. Времето ми е на ваше разположение.

В очите на Великов проблеснаха студени пламъчета, но само след миг изчезнаха.

— Предполагам, ще ми кажете как се озовахте на Кайо Санта Мария.

Пит разпери безпомощно ръце и отвърна:

— Няма смисъл да ви губя времето. Най-добре е да направя пълни самопризнания. Аз съм главен директор на Централното разузнавателно управление. Заедно със съвета на директорите решихме да направим страхотна реклама, като наемем един дирижабъл и пуснем валидни купони за тоалетна хартия по цялата дължина на Куба. Казаха ми, че там имало остър недостиг от нея. За нещастие обаче, кубинците не ни разрешиха да осъществим тази рекламна стратегия и откриха огън срещу нас.

Генерал Великов наблюдаваше Пит търпеливо, но раздразнено. После сложи на върха на носа си очила за четене и отвори една от папките върху бюрото.

— От досието ви, господин Пит, Дърк Пит, ако правилно го произнасям, научавам, че в профила за характера ви е отбелязано „склонност към сдържано остроумие“.

— А не пише ли, че съм патологичен лъжец?

— Не, но, както изглежда, имате богата история и жалко, че не сте на наша страна.

— О, я стига, генерале, какво бъдеще може да има един неконформист в Москва?

— Кратко, опасявам се.

— Поздравявам ви за откровеността.

— Защо не ми кажете истината?

— Стига да пожелаете да повярвате в нея.

— Съмнявате ли се?

— Да, ако се придържате към комунистическата мания да виждате зад всеки камък някаква конспирация на ЦРУ.

— Май изпитвате огромно пренебрежение към Съветския съюз.

— Кажете ми едно нещо, направено от хората ви през последните седемдесет години, което да е спечелило награда за хуманност. Това, което ме смайва, е, защо руснаците се правят на разсеяни, че светът гледа на тях като на посмешището на света. Вашата империя е най-патетичната шега на историята. Двайсет и първият век вече чука на вратата, а вашето правителство действа така, сякаш сме още в трийсетте години.

Очите на Великов не трепваха, но Пит забеляза, че по лицето му изби червенина. Беше ясно, че генералът не е свикнал да му се говори така от човек, на когото той гледа отвисоко като на враг на държавата му. Очите му изучаваха Пит с непогрешимия поглед на съдия, който претегля на везните живота на осъден убиец. После изведнъж лицето му доби замислен вид.

— Ще се погрижа коментарите ви да бъдат предадени в Политбюро — рече той сухо. — А сега, ако сте приключил с речта си, господин Пит, чакам с интерес да чуя как попаднахте тук.

Пит посочи с брадичка гарафата на масата.

— Мисля, че сега имам нужда от още коняк.

— Моля, обслужете се.

Пит си наля половин чаша и седна отново на стола си.

— Това, което ще ви кажа, е самата истина. Искам да разберете, че нямам причина да ви лъжа. Доколкото знам, не съм пратен от правителството на никаква разузнавателна мисия. Да разчитам ли, че сте ме разбрал дотук, генерале?

— Да.

— Включено ли е скритото ви записващо устройство?

Великов любезно кимна.

— Да.

И Пит се впусна да разказва подробно за изчезналия дирижабъл, за срещата на Джеси Лебарон с адмирал Сандекър, за последния полет на „Проспъртиър“ и накрая, за отърваването им по чудо от урагана. Не спомена обаче нищо за сваления от Джордино патрулен хеликоптер, нито за гмуркането им до „Циклопи“.

Великов не вдигна поглед, когато Пит свърши и млъкна. Прегледа няколко страници от досието, без за миг да промени изражението си. Имаше вид на човек, който е на светлинни години оттук и не е чул нито една дума от разказа.

Пит реши и той да се включи в играта. Взе чашата си с коняк и стана от стола. Приближи се до купчината с вестници и с лека изненада видя, че най-горният „Вашингтон Поуст“ е с днешна дата.

— Изглежда имате много експедитивна куриерска служба — отбеляза той.

— Моля?

— Вестниците ви са остарели само с няколко часа.

— С пет, казано по-точно.

Конякът приятно стопли празния стомах на Пит. Опасните последствия от положението му се стопиха след третата чаша. И той предприе атака.

— Защо държите в плен Реймънд Лебарон?

— Засега той ни е гост.

— Това не обяснява защо присъствието му се пази в тайна вече две седмици.

— Не съм длъжен да ви давам никакви обяснения, господин Пит.

— Защо Лебарон получава вкусна вечеря, облечен в официално облекло, а аз и приятелите ми сме принудени да ядем и да се обличаме като обикновени затворници?

— Защото сте точно такива, господин Пит, обикновени затворници. Господин Лебарон е много богат и влиятелен човек и разговорът с него носи само полза. Докато вие сте просто неудобен. Това задоволява ли любопитството ви?

— Ни най-малко — отвърна през прозявка Пит.

— Как свалихте патрулния вертолет? — попита ненадейно Великов.

— Като го замервахме с обувките си — отвърна сприхаво Пит. — Какво очаквате от петима цивилни, сред които и една жена, пътуващи в четирийсет и една годишен газов мех?

— Вертолетите не се взривяват във въздуха без причина.

— Сигурно го е ударил гръм.

— Добре тогава, господин Пит, ако вие сте на най-обикновена мисия за откриване на следи от изчезването на господин Лебарон и за търсене на съкровище, как ще обясните доклада на капитана на патрулния катер, в който е записано, че командният кош на дирижабъла е бил така надупчен от артилерийски огън, че не е било възможно някой да оцелее? Че миг преди вертолетът да се взриви, от дирижабъла е присветнала огнена ивица и че при претърсването над мястото на експлозията не са намерени никакви следи от оцелели? А ето че вие се появявате като с магическа пръчка на този остров по време на ураганна буря, и то когато охраната ни е потърсила убежище от силните ветрове. Навременна поява, не смятате ли?

— Какво е вашето обяснение?

— Че дирижабълът или е бил управляван от разстояние, или в него е имало друг екипаж, който стрелците на борда на вертолета са простреляли. А вие и госпожа Лебарон сте били докарани близо до брега с подводница, но излизайки на повърхността, всички сте били изхвърлени върху скалите и оттам са дошли и раните ви.

— Получавате добра оценка по съчинение, но ви липсва точност. Дотук само излизането ни на повърхността е вярно. Пропускате най-важното — мотива. Защо според вас четирима невъоръжени корабокрушенци ще нападат това, което имате тук?

— Още не съм получил отговорите — отвърна Великов с иронична усмивка.

— Но възнамерявате да ги получите, предполагам.

— Не съм от хората, които се примиряват с провалите, господин Пит. Разказът ви, колкото и да е плод на фантазия, не е убедителен. — Той натисна бутон на вътрешната разговорна уредба върху бюрото. — Скоро пак ще си поговорим.

— Кога да очакваме правителството ви да се свърже с нашето за преговори за освобождаването ни?

Великов му хвърли покровителствен поглед.

— Моля да ме извините. Забравих да ви кажа, че преди един час уведомихме вашето правителство.

— Че сме спасени ли?

— Не, че сте мъртви.

В първата секунда Пит не осъзна думите му. После те бавно започнаха да проникват до съзнанието му. Той стисна челюсти и впи очи във Великов.

— Говорете по-ясно, генерале!

— Нищо по-лесно от това — отвърна Великов с такъв приятелски тон, сякаш разговаряше с пощенски раздавач, колкото да убие времето. — Дали случайно, или целенасочено, но вие се озовахте в най-чувствителното военно съоръжение извън пределите на Съветския съюз. Не можем да си позволим да ви пуснем. След като науча достоверните факти, ще трябва да умрете.

28.

Отдавайки се на любимото си развлечение — храненето — Хейгън си открадна един час, за да се нагости с мексикански обяд от енчилада с яйце, сопайпила и коктейл с текила.

Плати си сметката, излезе от ресторанта и отпраши с колата към адреса на Клайд Уорд. Агентът му от телефонната компания бе открил, че телефонният номер, записан в черния бележник на генерал Фишър, е на служебен телефон на бензиностанция. Погледна за часа. След шест минути пилотът му щеше да позвъни там от паркирания реактивен самолет.

Бензиностанцията се намираше в индустриална част, близо до железопътно депо. Беше на самообслужване и продаваше неизвестна търговска марка бензин. Той се приближи до колонката, чиято червена боя беше напластена с дебел слой мръсотия, и пъхна накрайника на маркуча в резервоара на колата си, като се стараеше да не поглежда към платения телефонен апарат в канцеларията на бензиностанцията.

Малко след като се бе приземил на летището на Албакърки, Хейгън взе кола под наем и източи четирийсет и пет литра от резервоара с цел спирането му за зареждане да изглежда правдоподобно. Задържаният в резервоара въздух изгъргори, той завинти капачката и окачи маркуча на мястото му. Влезе в канцеларията и тъкмо бъркаше със забавени движения в портфейла си, когато монтираният на стената телефон иззвъня.

Единственият продавач, който в това време поправяше вътрешна гума, избърса ръцете си с парцал и вдигна слушалката.

— Бензиностанция „Мел“… Кой?… Тук няма никакъв Клайд… Да, сигурен съм. Сбъркали сте номера… Точно така, това е номерът, но аз работя тук от шест години и не съм чувал за никакъв Клайд.

Мъжът окачи слушалката, приближи се до касовия апарат и се усмихна на Хейгън.

— Колко отчетохте? — попита го Хейгън.

— Четирийсет и пет точка деветстотин. Това прави тринайсет долара и петдесет и седем цента.

Докато продавачът му връщаше рестото до двайсет долара, Хейгън огледа помещението. Не можа да не се възхити на професионално направения декор, а точно това представляваше бензиностанцията — чудесен декор. Канцеларията и каналът за смяна на масло не бяха виждали метла от години. От тавана висяха паяжини, инструментите бяха покрити повече с ръжда, отколкото с машинно масло, а дланите и ноктите на продавача съвсем не изглеждаха захабени от работа с петролни продукти. Учуди го обаче системата за наблюдение. Опитното му око забеляза изкусно поставената електрическа жица, която нямаше място в най-обикновена бензиностанция със сервиз. По-скоро усети, отколкото видя „бръмбарите“ и камерите.

— Ще ми направите ли една услуга? — попита Хейгън, когато получи рестото си от продавача.

— Какво ви трябва?

— Появи се странен шум в двигателя. Бихте ли погледнал под капака и да ми кажете на какво може да се дължи?

— Разбира се, защо не. И без това нямам кой знае колко работа.

Хейгън обърна внимание на прическата на мъжа и се усъмни, че скоро е била пипана от бръснар. Забеляза също и издутината на единия му крачол — от външната страна на прасеца, точно над глезена.

Хейгън беше спрял колата от външната страна на островчето на колонката, по-далеч от канцеларията. Запали двигателя и вдигна капака му. Продавачът сложи крак върху предната броня и надникна над радиатора.

— Не чувам нищо особено.

— Елате от тази страна — каза Хейгън. — Оттук се чува по-силно. — Беше застанал с гръб към улицата, а колата и отвореният й капак го прикриваха от всякакво електронно наблюдение, вградено в бензиновата колонка.

Когато обслужващият бензиностанцията се наведе над калника и завря глава в отделението на двигателя, Хейгън извади пистолет от кобура си, закачен отзад на колана и притисна цевта между задните части на мъжа.

— В задника ти е опрян боен магнум, калибър 357. Разбра ли ме добре?

Продавачът се напрегна, но не показа, че се е изплашил.

— Да, разбрах те, приятел.

— А знаеш ли какво може да направи такъв магнум от близко разстояние?

— Да, известно ми е.

— Добре, значи можеш да си представиш какъв хубавичък тунел ще се получи от задника до мозъка ти, ако натисна спусъка.

— Какво целиш, приятел?

— Къде отиде преправеният ти акцент на необразован човек? — продължи с въпросите си Хейгън.

— Ами изпари се.

Хейгън се наведе и измъкна изпод крачола му малък, 38-калибров автоматичен „Берета“.

— И тъй, приятел, къде мога да намеря Клайд?

— Не съм чувал това име.

Хейгън заби с такава сила цевта на магнума в края на гръбнака му, че платът на панталона се сцепи и мъжът изохка от болка.

— Ти за кого работиш? — промълви той.

— За „тайното ядро“ — отвърна Хейгън.

— Не е вярно.

Хейгън отново го сръга с цевта на оръжието си. Лицето на мъжа се изкриви от болка.

— Кой е Клайд? — попита отново Хейгън.

— Клайд Бут — промълви през стиснати зъби продавачът на бензин.

— Не те чух добре, приятел.

— Цялото му име е Клайд Бут.

— Кажи ми какъв е.

— Изглежда е някакъв гений. Изобретява и произвежда научна апаратура, използвана в космоса. Тайни системи за правителството. Не знам какви точно. Аз съм само член на охраната.

— Местоположение?

— Зданието се намира на шестнайсет километра западно от Санта Фе. Нарича се Технически институт — ФЗ.

— Какво значи това „ФЗ“?

— Футболен защитник — поясни мъжът. — Бут е бил най-добрият американски футболист в щата Аризона.

— Знаеше ли за моята поява?

— Предупредиха ни да следим за дебел мъж.

— Колко още има край бензиностанцията? — попита Хейгън.

— Трима. Единият се намира в аварийната кола надолу по улицата, другият е на покрива на склада зад бензиностанцията, а третият седи в червения фургон, паркиран до съседния ресторант.

— Те защо не предприеха нищо?

— Заповедта е само да те следим.

Хейгън отдръпна пистолета си и го пъхна обратно в кобура. После изпразни от патроните автоматичното оръжие на мъжа, пусна го на земята и го ритна под колата.

— Добре — рече му той. — Сега върви, но без да тичаш, и се прибери в канцеларията.

Продавачът не бе изминал и няколко крачки по пътеката до канцеларията, когато Хейгън вече завиваше зад ъгъла на следващата пресечка. Направи още четири бързи завоя, за да се изгуби от аварийната кола и фургона и отпраши към летището.

29.

Ленард Хъдсън слезе с асансьора право в сърцето на главното управление на „Колонията Джърси“. Носеше чадър, от който се стичаха капки дъжд, и луксозно куфарче, изработено от лъскаво орехово дърво.

Вървеше, без да поглежда наляво или надясно, и отвърна на поздравите на персонала с кратко вдигане на ръка. Хъдсън не беше нервен или обезпокоен, а само угрижен. Докладите, пристигащи от другите членове на „тайното ядро“, предвещаваха опасност. Някой методично проследяваше всеки един поотделно. Външно лице бе направило пробив в грижливо разработените им тайни операции.

Сега цялото им старание за създаването на лунна база, включващо изобретателността, планирането, хората, парите и труда, вложени в „Колонията Джърси“ — беше заплашено от незнаен нашественик.

Той влезе в просторния си, но скромен кабинет и завари Гунар Ериксън да го чака.

Ериксън седеше на дивана, отпиваше от чашата си горещо кафе и пушеше извита лула. Закръгленото му, изопнато лице имаше мрачен израз, но очите му гледаха меко. Беше облечен с всекидневно, но спретнато облекло — скъпо кашмирено яке, жълто-кафяв пуловер с шпиц деколте и вълнени панталони. Нямаше да изглежда не на място, ако продаваше ягуари или ферарита.

— Говорил си с Фишър и Бут — подхвана направо Хъдсън, след като окачи чадъра и остави куфарчето си до бюрото.

— Да, говорих.

— Имаш ли представа кой може да е той?

— Не.

— Странното е, че изобщо не оставя отпечатъци — продължи Хъдсън, като се настани на дивана до Ериксън и си наля чаша кафе от стъкления кафеник.

Ериксън изпусна кълбо дим към тавана.

— Не по-малко странно е също, че всеки негов образ, който получаваме на видеолентата, е размазан.

— Сигурно носи със себе си някакво електронно устройство за изтриване. И знае точно къде да отиде, показва безпогрешни документи за самоличност и пропуски. Това, че се е представил на Муни като ревизор от Главната финансова инспекция, е хитро измислено. И аз щях да се хвана на въдицата.

— С какви сведения за него разполагаме?

— С куп описания, от които нищо не съвпада, освен външния му вид. Всички са единодушни, че е дебел човек.

— Възможно ли е президентът да е пуснал разузнавач след нас?

— Ако беше така — отвърна Хъдсън със съмнение в гласа, — сега щяхме да сме изправени пред армия от тайни агенти. По всичко личи, че мъжът действа сам.

— Не си ли допускал възможността президентът тихомълком да е наел агент извън правителството? — попита Ериксън.

— Минавала ми е такава мисъл, но не съм напълно убеден в това. Нашият приятел в Белия дом е проникнал до Овалния кабинет. Всеки, който се обажда по телефона или влиза и излиза оттам, се следи. Разбира се, президентът има частна телефонна линия, но не вярвам да обсъжда по телефона задача от такова естество.

— Интересно — каза Ериксън, — дебелакът е започнал проучванията си от лабораторията, в която за първи път ни хрумна идеята за „Колонията Джърси“.

— Наистина — потвърди Хъдсън. — Претършувал е кабинета на Ърл Муни в „Патъндън“ и е говорил по телефона с генерал Фишър, като дори му е подхвърлил за теб, че си ме чакал да ти платя за самолета.

— Явен намек за оповестената ни смърт — отбеляза замислен Ериксън. — Което говори, че прави връзка между нас двамата.

— Оттам отишъл в Колорадо и задигнал от Фишър бележник с имената и телефонните номера на най-важните хора, свързани с проекта „Колонията Джърси“, включително и тези от „тайното ядро“. После явно е надушил капана, който му поставихме в Ню Мексико, и е избягал. Разполагаме само с една малка улика. Човек от охраната ни, наблюдаващ летището на Албакърки, забелязал дебел мъж да слиза от частен реактивен самолет без отличителни знаци и само два часа по-късно да излита обратно с него.

— Вероятно е наел кола, като е представил документ за самоличност.

Хъдсън поклати глава.

— И това не ни върши работа. Представил е шофьорска книжка на името на Джордж Гудфлай от Ню Орлиънс, а такъв изобщо не съществува.

Ериксън изтръска пепелта от пурата си в една стъклена чинийка.

— Струва ми се странно, че не е отишъл в Санта Фе, за да опита да проникне в операцията на Клайд Бут.

— Според мен целта му е да открива само факти.

— Кой ли може да му плаща? Руснаците?

— Положително не и КГБ — отвърна Хъдсън. — Те не изпращат тайни съобщения по телефона, нито се движат из страната с частни самолети. Не, този мъж действа бързо. Бих казал, че е притиснат от краен срок.

Ериксън се загледа в чашата си с кафе.

— По график съветската мисия трябва да осъществи кацане на луната след пет дни. Може би това е неговият краен срок.

— Мисля, че си прав.

Ериксън го погледна.

— Сега вече ще се съгласиш, че зад гърба на натрапника стои президентът — рече той тихо.

Хъдсън закима бавно.

— Затварях си очите пред тази възможност — каза той с глух глас. — Щеше ми се да вярвам, че президентът няма да допусне сигурността на „Колонията Джърси“ да бъде застрашена от руско нашествие.

— От това, което ми каза за срещата ви, подразбирам, че той не е склонен да намери извинение за битка на луната между нашите хора и съветските космонавти. Нито пък ще са зарадва, като научи, че Стайнмец е свалил три съветски космически кораба.

— Едно нещо ме безпокои — каза Хъдсън. — Ако приемем намесата на президента, тогава защо, след като има всякакви възможности, ще праща само един човек?

— Защото, приел ли е веднъж „Колонията Джърси“ за действителност, той не може да не съзнава, че нашите съмишленици ще дебнат всяка негова стъпка и несъмнено е сметнал, че сме способни да отвлечем вниманието му така, че да насочим разследването в грешна посока. Умен човек е президентът. Вкарал е състезател от лявото поле, който е пробил стената ни, преди да се усетим какво става.

— Положително все още има време да го пратим в глуха линия.

— Твърде късно е. Дебелакът притежава бележника на Фишър — отбеляза Ериксън. — Той знае кои сме и къде да ни открие. И вече представлява много сериозна заплаха. Започнал е от опашката и върви към главата. Когато дебелият мъж прекрачи прага на тази врата, Лио, бъди сигурен, че президентът ще е предприел стъпка за предотвратяването на всякакъв сблъсък между съветските космонавти и хората ни в колонията Джърси.

— Да не би да намекваш да елиминираме дебелия? — попита Хъдсън.

— Не — отвърна Ериксън. — По-добре да не настройваме враждебно президента. Просто ще оставим мъжа на мира за няколко дни.

— Любопитно ми е къде ли ще се озове следващия път — изказа гласно мислите си Хъдсън.

Ериксън старателно напълни отново лулата си.

— Той започна издирването си от Орегон, оттам в Колорадо и стигна в Ню Мексико. Моето предположение е, че следващият му ход ще бъде в Тексас, в кабинета на нашия човек в НАСА в Хюстън.

Хъдсън започна да набира телефонен номер от апарата върху бюрото си.

— Жалко, че няма да съм там, когато негодникът падне в капана ни.

30.

Следващите два часа Пит прекара в леглото, легнал по гръб и заслушан в звуците от отварянето и затварянето на метални врати и на стъпките вън от килията си. Младият пазач му носеше храна и го изчакваше да я изяде, за да е сигурен, че всички прибори ще са налице, когато си тръгнеше. Този път младежът изглеждаше в по-добро настроение и не беше въоръжен. Освен това остави вратата отворена, докато Пит се хранеше и така му предостави възможност да огледа бравата.

Пит с изненада откри, че тя беше най-обикновена брава с топчеста дръжка. Явно, че помещението никога не е служило за затворническа килия. Най-вероятно е било склад.

Той разбърка с лъжицата купата с противната на мирис задушена риба и я върна на пазача. Повече го интересуваше да види затварянето на вратата, отколкото да погълне тази помия, която със сигурност беше първата стъпка към психологически ход, целящ да понижи душевните му защитни механизми. Пазачът излезе и рязко дръпна крилото на вратата след себе си. Пит нададе слух и чу ясно единично щракване веднага след хлопването.

Коленичи и внимателно огледа процепа между вратата и металната пластинка на страничната част на касата. Процепът беше широк 1/6 от сантиметъра. После претършува килията, за да намери някакъв предмет, който да е толкова тънък, че да влезе в процепа и да избута езичето на бравата.

Леглото с пухения дюшек беше направено изцяло от дърво. По него нямаше никакъв метал, повърхностите му бяха съвсем гладки. Крановете на мивката бяха порцеланови, а тръбите под нея и на казанчето на тоалетната не му предлагаха нищо, което да можеше да се извие и откърти с ръце. Извади късмет с гардероба. Всяка от пантите щеше да му послужи чудесно, само че беше невъзможно да свали винтчетата с ноктите на пръстите си.

Тъкмо размишляваше над този проблем, когато вратата се отвори и младият пазач застана на прага. Огледа внимателно килията, после рязко махна с ръка на Пит да го последва. Поведе го през лабиринт от бетонни коридори и най-накрая спря пред врата, номерирана с числото 6.

Пит бе грубо избутан да влезе в малка като кутийка стая с противна миризма. Подът беше циментов, с канал в средата. Стените бяха боядисани с мрачен червен цвят, който още повече подсилваше зловещите на вид петна по тях. Единственото осветление идваше от една слаба жълта крушка, която висеше от тавана. Това беше най-потискащата стая, в която бе попадал Пит.

В стаята нямаше никакви мебели, освен един обикновен, олющен дървен стол и бюро. Вниманието на Пит бе привлечено от мъжа, който седеше на стола. Имаше безизразни като кубчета лед очи. Беше трудно да се определи височината му, но гръдният му кош и раменете бяха толкова масивни, че изглеждаха изкривени от собствената си тежест — като на тяло, подлагано на хиляди часове тежък физически труд. Главата му беше обръсната, а лицето можеше да мине и за хубаво, ако не беше кривият нос, който стоеше напълно чужд на останалите черти. Мъжът носеше гумени ботуши и памучни къси панталони. Като се изключеха мустачките му в стил Бисмарк, лицето му се стори странно познато.

Без да вдига поглед, мъжът започна да чете списък от престъпления, в които бе обвинен Пит. Те започваха с нарушаване въздушното пространство на Куба, стрелба по хеликоптер, довела до убийството на екипажа; че е агент на Централното разузнавателно управление, влязъл незаконно в страната. Монотонно изброяваните обвинения завършваха с незаконно влизане в забранена военна зона. Мъжът говореше като американец с лек западняшки акцент.

— Какво ще кажете?

— Напълно виновен.

Огромната ръка му подаде лист и писалка.

— Моля, разпишете признанията си.

Пит взе писалката и разписа листа върху стената, без да прочете съдържанието.

Разпитвачът погледна подписа му и свъси вежди.

— Май че допуснахте грешка.

— Каква грешка?

— Името ви не е Бенедикт Арнолд.

Пит щракна с пръсти.

— Божичко! Прав сте. Това беше за миналата седмица. Тази седмица съм Милард Филмор.

— Много забавно, няма що!

— Тъй като генерал Великов вече е уведомил американските власти за смъртта ми — заговори сериозно Пит, — не виждам смисъл от признания. Все едно да биеш пеницилин в скелет. Кому са нужни тия признания?

— Застраховка срещу злополука, пропагандни причини, дори за някоя сделка — отвърна любезно разпитвачът. — Много причини могат да се намерят. — Той замълча и сведе поглед към разтворената върху бюрото папка. — От досието, което ми даде генерал Великов, научавам, че сте ръководил операцията по изваждането на „Емприс ъв Айрланд“ от река Сейнт Лорънс.

— Точно така.

— Аз също участвах в тази операция.

Пит се вгледа в лицето му. Беше му познато, но не можеше да се сети откъде. Поклати глава.

— Не помня да сте работил в екипа ми. Как се казвате?

— Фос Глай — бавно отвърна мъжът. — Работих от страна на канадците, с цел да осуетя операцията ви.

В съзнанието на Пит мигновено изплува спомена за влекача, вързан за дока в Римуски, Квебек. Тогава беше спасил един английски таен агент, като цапардоса Глай по главата с гаечен ключ. Спомни си също с огромно облекчение, че тогава Глай беше с гръб и не видя приближаването на Пит.

— Значи не сме се срещали лице с лице — рече спокойно Пит, вторачвайки се в Глай, за да види дали онзи ще го разпознае, но той дори не мигна.

— Вероятно не.

— Много сте далеч от дома.

Глай сви огромните си рамене.

— Работя за онзи, който плаща най-много долари за специалните ми услуги.

— В случая машината за пари бълва рубли.

— Превърнати в злато — поясни Глай. Той въздъхна, стана и се протегна. Кожата му беше толкова опъната, че вените му неприятно изпъкваха. Както бе изправен, голото кубе на главата му стигаше до нивото на брадичката на Пит. — Ще ми се да си поприказваме още за миналите събития, господин Пит, но ми трябват отговорите на други няколко въпроса и подписа ви под тях.

— Ще говоря на каквато тема пожелаете само когато получа уверението, че Лебарон и приятелите ми няма да пострадат.

Глай не отговори, по лицето му бе изписано безразличие.

Пит почувства, че ще последва удар и напрегна тялото си, за да го отбие. Но вместо това Глай бавно протегна ръка и хвана Пит за основата на врата откъм меката част на рамото. Отначало стискаше леко, после постепенно пръстите му се впиха яко и болката го запари като огън.

Пит хвана с две ръце Глай през кръста и се опита да се отскубне от железните му клещи, но все едно че се опитваше да изтръгне с корените шестметров дъб от земята. Стисна толкова здраво зъби, че за моментен помисли, че ще ги счупи. Пит слабо дочу гласа на Глай.

— Добре, Пит, не е нужно да се подлагаш на всичко това. Просто ми кажи кой ти нареди да нахлуеш в този остров и с каква цел. Не е нужно да се подлагаш на мъчения, освен ако не си мазохист. Уверявам те, че никак няма да ти бъде приятно. Кажи на генерала всичко, което иска да узнае. Каквото и да криеш, то няма да промени хода на историята. Защо трябва костите ти ден след ден да се трошат, ставите ти да се превръщат в пихтия, а сухожилията ти — в картофено пюре? Защото точно това ще ти се случи, ако не играеш играта. Ясен ли съм?

Безбожната болка се поуспокои, когато Глай охлаби хватката си. Пит се олюля на краката си и с полуотворени очи се втренчи в издевателя си, като в същото време разтриваше с една ръка основата на врата си. Знаеше, че каквато и история да разкаже, била тя истинска или измислена, никой няма да й повярва. Мъчението щеше да продължи, докато физическите му сили се изчерпят и тялото му стане безчувствено.

Той попита любезно:

— Получавате ли допълнително възнаграждение за всяко признание?

— Аз не работя с комисионна — отвърна шеговито Глай.

— Печелите — рече непринудено Пит. — Имам нисък праг за болка. Какво искате да призная — опит за убийство на Фидел Кастро или заговор за превръщане на руски съветници в демократи?

— Просто истината, Пит.

— Вече я казах на генерал Великов.

— Да, имам записани думите ти.

— В такъв случай знаете, че госпожа Лебарон, Ал Джордино, Руди Гън и аз се опитахме да открием следи от изчезването на Реймънд Лебарон, тръгнал да търси потънал кораб с предполагаемо съкровище на борда. Какво толкова страшно има в това?

— Генерал Великов го вижда като параван за по-секретна мисия.

— Като например?

— Опит за контактуване с правителството на Кастро.

— „Смехотворно“ е първата дума, която ми дойде в главата. Положително има по-лесни начини за преговори между правителствата.

— Гън ни разказа всичко — продължи Глай. — Вие сте замислили операция да се отклоните в кубински води, където сте щели да бъдете заловени от техен патрулен катер и ескортирани до острова. След като се озовете там, сте щели да предадете жизненоважна информация, свързана с тайни взаимоотношения между САЩ и Куба.

Пит изглеждаше искрено объркан. Все едно че му говореха на патагонски.

— Това е най-тъпата небивалица, която съм чувал.

— Тогава защо сте били въоръжени и сте взривили кубинския патрулен хеликоптер?

— Изобщо не бяхме въоръжени — излъга Пит. — Хеликоптерът внезапно избухна пред очите ни. Не знам каква е била причината.

— Тогава ми обясни защо кубинският патрулен катер не е открил никакви оцелели на мястото на бедствието?

— Ние бяхме във водата. Беше тъмно, а морето — силно развълнувано. Явно не са ни видели.

— И все пак вие, четиримата, сте преплували заедно десет километра в разбуненото от урагана море и сте се озовали невредими на Кайо Санта Мария. Как е било възможно?

— Просто сме извадили късмет, предполагам.

— Е, кой сега говори небивалици?

Пит дори нямаше време да отговори. Най-ненадейно Глай замахна и стовари юмрук в кръста му, близо до левия бъбрек.

Болката и внезапното проумяване изригнаха в него едновременно. Докато потъваше в черното езеро на безсъзнанието, той протегна ръка към Джеси, но тя само се засмя, без дори да помръдне.

31.

Дълбок, вибриращ глас говореше нещо почти в ухото му. Думите долитаха неясни и далечни. Армия скорпиони пълзеше по ръба на леглото и всички забиваха отровните си опашки отстрани в тялото му. Той отвори очи. Ярката флуоресцентна светлина го заслепи и той бързо спусна клепачи отново. Чувстваше лицето си мокро. Предположи, че плува и замахна с ръце. Тогава чу гласа по-ясно.

— Лежи спокойно, партньоре. Аз само почиствам лицето ти с мокра гъба.

Пит отвори отново очи и ги фокусира в лицето на възрастен мъж с прошарена коса, с меки, загрижени очи и добродушно, интелигентно лице. Погледите им се срещнаха и мъжът се усмихна.

— Много ли те боли?

— Е, боли ме малко.

— Искаш ли вода?

— Да, ако обичаш.

Когато мъжът се изправи, косата му почти опря в тавана. Той извади чаша от малка брезентова торба и я напълни от чешмата.

Пит притисна с ръка едната си страна и бавно се надигна до седнало положение. Чувстваше се като изгнил и усети вълчи глад. Кога ли беше ял за последен път? Сънливото му съзнание не можеше да си спомни. Пое с благодарност чашата с вода и я пресуши на един дъх. После вдигна поглед към благодетеля си.

— Богатият и безразсъден Реймънд, ако не греша.

Лебарон се усмихна леко.

— Тези определения не ми се нравят особено.

— Не е лесно да те открие човек.

— Жена ми ми разказа как си й спасил живота и искам да ти благодаря.

— По думите на генерал Великов избавлението е само временно.

Усмивката на Лебарон изчезна.

— Какво ти каза той?

— Каза ми… Цитирам: „Всички вие ще умрете“.

— Изтъкна ли някаква причина?

— Според него били сме попаднали в най-деликатния съветски военен обект.

Лицето на Лебарон прие замислен вид. След малко рече:

— Великов лъже. Първоначално това съоръжение е било построено с цел да събира свързочни данни от микровълнови предаватели из САЩ, но поради бързото развитие на подслушвателните изкуствени спътници то станало ненужно още преди да бъде завършено докрай.

— Откъде знаеш това?

— Позволиха ми да обиколя острова. Нещо, което нямаше да е възможно, ако мястото беше секретно. Никъде не видях някакви усъвършенствани съобщителни съоръжения или антени. Междувременно се сприятелих и с неколцина кубинци, които неволно се изпуснаха, та понаучих някои неща и от тях. Така си изградих предположението, че това място служи за убежище на бизнесмени, за скривалище на отговорни служители, които идват тук да обсъждат и планират пазарната стратегия за следващата година. Единствено тук се събират, за да определят политическия и военен курс, и високопоставени съветски и кубински длъжностни лица.

На Пит му беше трудно да се съсредоточи. Левият му бъбрек го болеше нетърпимо, главата му се маеше. С несигурни крачки се дотътри до тоалетната. Урината му розовееше от кръв, но не много, затова реши, че не е пострадал сериозно.

— Предлагам да преустановим този разговор — рече той. — По всяка вероятност килията ми се подслушва.

Лебарон поклати глава.

— Не, не вярвам. Това ниво на постройката не е било предвидено за затвор със строга охрана, тъй като от него няма никакъв излаз. То наподобява старата френска каторжническа колония на Дяволския остров, откъдето не е било възможно бягство. Остров Куба се намира на трийсет и два километра оттук. Водата гъмжи от акули, а теченията отвеждат навътре в морето. От другата страна най-близката суша е Бахамските острови, на сто и осемдесет километра на север. Ако си намислил да бягаш, съветът ми е да се откажеш.

Поободрен, Пит седна отново на леглото.

— Срещна ли се и с другите?

— Да.

— Какво им е състоянието?

— Джордино и Гън са настанени в една стая на десетина метра оттук по коридора. Поради сериозните им рани, бяха пощадени от посещение в стая номер шест. Засега с тях се отнасят много добре.

— А Джеси?

Лицето на Лебарон едва забележимо се изопна.

— Генерал Великов беше тъй любезен да предложи на двама ни стая, определена за важни личности. Дори ни разреши да се храним с офицерите.

— Радвам се, че и на двамата ви се е разминало привикването в стая номер шест.

— Да, Джеси и аз имахме късмет. С нас наистина се отнасят съвсем човешки.

Гласът на Лебарон не звучеше много убедително, в думите му се долавяше бездушие и монотонност. В очите му не се забелязваше светлина. Той не приличаше на човека, станал прочут с дръзките си и безгрижни приключения и с шумните си провали във и извън света на бизнеса. Нямаше нищо общо с онази енергична личност, към която за съвет се обръщаха и финансисти, и световни лидери. Приличаше повече на унил фермер, пропъден от земята си от безскрупулен банкер.

— А какво стана с Бък Сийзар и Джо Кавила? — попита Пит.

Лебарон сви съкрушено рамене.

— По време на физически упражнения извън постройката Бък се изплъзна от пазачите и се опита да избяга по вода, като използва един паднал палмов ствол за сал. Тялото му, или онова, което бе останало от него след угощението на акулите, бе изхвърлено на брега след три дни. Колкото до Джо, след няколко посещения в стая номер шест изпадна в кома и почина. Много жалко. Нямаше причина да не се спогоди с генерал Великов.

— А теб никога ли не са те водили при Фос Глай?

— Никога. Това преживяване ми бе спестено. Защо, и аз не знам. Може би генерал Великов си мисли, че съм прекалено ценен като инструмент за сделка.

— Мен обаче избраха — мрачно рече Пит.

— Много ми се иска да ти помогна, но като имам предвид, че генерал Великов отхвърли всичките ми молби да пощади Джо, сигурен съм, че ще постъпи така и с твоя случай.

Пит несъзнателно се запита защо Лебарон винаги говори за Великов с подобаващото уважение към руския военен чин.

— Не мога да си обясня жестокостта при разпитите. Какво са могли да спечелят от убийството на Кавила? Какво очакват да изкопчат от мен?

— Истината — отвърна простичко Лебарон.

Пит му хвърли остър поглед.

— Истината, такава, каквато я знам, е, че ти и екипът ти сте тръгнали да търсите „Циклопи“ и сте изчезнали. Ние заедно със съпругата ти тръгнахме по следите на потъналия кораб, надявайки се да открием нещо, което да ни подскаже какво се е случило с вас. Кажи ми къде ти кънти на нещо фалшиво дотук?

Лебарон избърса с ръкав новопоявилите се капки пот по челото си.

— Не е нужно да убеждаваш мен, Дърк. Аз не съм този, който не ти вярва. Манталитетът на руснаците е такъв, че те зад всяка истина виждат лъжа.

— Ти си разговарял с Джеси. Тя не може да не ти е разказала как открихме „Циклопи“ и как се озовахме на острова.

Лебарон видимо трепна при споменаването на Пит за „Циклопи“. Изведнъж рязко се отдръпна от Пит, взе брезентовата си торба и се запъти към вратата. Миг след като почука, тя се отвори и затвори след него.

Фос Глай чакаше, когато Лебарон отвори врата номер шест. Седеше мрачен и зъл — същинска машина за убиване на хора — имунизиран против страдания и смърт. От устата му лъхаше на развалено месо.

Лебарон застана треперещ пред него и мълчаливо му подаде брезентовата торба. Глай бръкна вътре и извади малко записващо устройство. Пренави лентата и се заслуша внимателно няколко секунди, за да се убеди, че гласовете се чуват ясно.

— Довери ли ти се? — попита той.

— Да, не направи никакъв опит да скрие нещо.

— За ЦРУ ли работи?

— Не ми се вярва. Попадането му на острова е чиста случайност.

Глай излезе иззад бюрото, сграбчи Лебарон отстрани за кръста и започна да извива и усуква захванатата плът. Очите на издателя се изцъклиха и той онемя от пронизалата цялото му тяло болка. После бавно се свлече на колене на циментовия под.

Глай се наведе на милиметри от очите на Лебарон и го загледа със злобен поглед.

— Не ме баламосвай, нищожество такова — засъска той заплашително, — иначе сладката ти женичка ща бъде следващата, която ще плати с осакатено тяло.

32.

Айра Хейгън отметна имената на Хъдсън и Ериксън и подмина Хюстън. Не беше нужно да ходи дотам. Компютърът на борда на реактивния самолет му предаде всичко, което му бе нужно да знае. Проверката на тексаския телефонен номер от черния бележник на генерал Фишър разкри, че това е кабинетът на ръководителя на космическите полети в НАСА Ъруин Мичъл, наричан още Ъруин Дюпай. Проверка на друго име в списъка — Стив Ласън — показа, че то всъщност е на Стив Буш, ръководител на Центъра за изследване на полетите към НАСА в Калифорния.

Девет малки индианчета, а после още четири…

Сега „тайното ядро“ според списъка на Хейгън се състоеше от:

Крайният му срок изтичаше след шейсет и шест часа. Бе държал непрекъснато в течение президента за развоя на нещата и накрая го предупреди, че е на път да приключи разследването. Президентът вече подбираше доверени хора, които да съберат членовете на „тайното ядро“ и да ги закарат до място, което предстоеше да бъде определено. Козовата карта на Хейгън се свеждаше приблизително до последните три имена в списъка. Той предполагаше, че и тримата са в един кюп.

Хейгън промени обичайната си практика и реши да не губи време с наемането на кола, след като самолетът му кацне на международното летище на Филаделфия. Малко преди приземяването пилотът му поръча от самолета една лимузина „Линкълн“ и тя вече го чакаше пред стълбичката на самолета. Докато изминаваха трийсет и осем километровия път покрай река Скайлкил до парка Вали Фордж, той написа доклада си до президента и състави план за ускоряване издирването на Хъдсън и Ериксън, чийто общ телефонен номер се оказа закрит телефонен пост в празна къща близо до Вашингтон.

Хейгън затвори куфарчето си тъкмо когато колата минаваше покрай парка, където армията на Джордж Вашингтон бе лагерувала през зимата на 1777–78 година. По много от дърветата все още се виждаха златни листа, а близките хълмове тепърва щяха да покафеняват. Шофьорът отби по един път със стари каменни стени от двете му страни, който се виеше по хълма и откриваше красива гледка към парка.

Историческата странноприемница „Конница и артилерия“ бе построена през 1790 година като спирка за дилижанси и гостилница за пътниците. Беше разположена сред просторни ливади до малка горичка. Представляваше живописна триетажна постройка със сини кепенци и внушителна предна веранда. Странноприемницата се явяваше оригинален образец на едновремешна фермерска постройка, изградена от варовик, и на нея имаше плоча, отбелязваща, че е включена в националния регистър за исторически паметници.

Хейгън слезе от лимузината, изкачи стъпалата до верандата с няколко старомодни люлеещи се столове и влезе в преддверието, обзаведено със старинни мебели. Уютът се подсилваше от камина, в която пращеше голяма цепеница. На входа на залата за хранене го посрещна момиче, облечено в колониален стил и го заведе до една маса.

— Тук ли е Дийн? — подметна той нехайно.

— Да, господине — отвърна с усмивка момичето. — Сенаторът е в кухнята. Искате ли да се видите с него?

— Ще му бъда много благодарен, ако ми отдели няколко минути.

— Желаете ли междувременно да прегледате картата с менюто?

— Да, моля.

Хейгън хвърли бърз поглед на менюто и откри, че предлаганите стари американски ястия бяха доста изкушаващи. Умът му обаче съвсем не беше в яденето. Възможно ли е Дийн Бийгъл да се окаже сенаторът Дийн Портър, който навремето председателстваше влиятелната комисия по външните връзки и който само с няколко пункта загуби предварителната президентска надпревара срещу Джордж Макгъвърн? Като член на Сената близо трийсет години пенсионираният вече от две години Портър бе оставил незаличима следа в американската политика.

От летящата врата на кухнята, бършейки ръце с края на престилката си, се появи плешив мъж, наближаващ осемдесетте години. Изглеждаше най-обикновен човек с лице като на дядо. Той спря до масата на Хейгън и го погледна безизразно.

— Искал сте да ме видите.

Хейгън стана на крака.

— Сенатор Портър?

— Да.

— Аз съм Айра Хейгън. Също съм собственик на ресторант, предлагащ само американски ястия, но не чак толкова разнообразни като вашите.

— Лио ми каза, че може би ще дойдете — изтърси направо Портър.

— Няма ли да седнете, моля?

— Ще хапнете ли нещо, господин Хейгън?

— Такова беше намерението ми.

— Тогава разрешете ми да ви предложа бутилка местно вино за сметка на заведението.

— Благодаря ви.

Портър направи знак на сервитьорката и й даде поръчката, после се обърна отново към Хейгън и го погледна право в очите.

— Колко от нашите хора успяхте да разкриете?

— С вас, шестима — отвърна Хейгън.

— Имал сте късмет, че не сте отишъл в Хюстън. Лио ви беше подготвил група посрещачи.

— От самото начало ли сте в „тайното ядро“, сенаторе?

— Станах член през 1964 година и помагах в тайното финансиране.

— Поздравявам ви за първокласната ви работа.

— Доколкото разбирам, работите за президента.

— Точно така.

— Какво възнамерява той да прави с нас?

— Да ви връчи най-сетне наградите, които тъй много ви се полагат. Но основната му грижа е да попречи на хората ви на луната да предприемат война.

Портър замълча, когато сервитьорката донесе бутилката с изстудено бяло вино. Сръчно извади тапата и отля в една чаша. Отпи голяма глътка, задържа я за малко в устата си, преди да я глътне и кимна.

— Доста е добро — рече и напълни чашата на Хейгън. — Преди петнайсет години, господин Хейгън, нашето правителство извърши глупавата грешка да подари космическата ни технология по недомислен начин, който бе оповестен като „ръкостискане в космоса“. Ако си спомняте, това беше шумно разгласена съвместна мисия между американските и руските космически програми, която призова космонавтите на „Аполо“ да се срещнат в орбита с космонавтите на „Союз“. Още от самото начало аз се обявих против това, но събитието стана в годините на разведряване и гласът ми се чу като вик в пустиня. Тогава нямах никакво доверие в руснаците, нямам им доверие и сега. Цялата им космическа програма е основана на политическа пропаганда и на нищожно техническо постижение. Ние запознахме руснаците с американската технология, която беше с двайсет години по-напред от тяхната. Мина толкова време, а съветската космическа апаратура е все още само подобие на всичко, създадено от нас. Профукахме четиристотин милиона долара за един научен подарък. Тогава си дадох дума никога да не допусна това да се повтори. Затова сега няма да стоя със скръстени ръце и да оставя руснаците да обират плодовете на „Колонията Джърси“. Ако те ни превъзхождаха в техническо отношение, нямаше да се усъмня, че щяха да възпрепятстват достъпа ни до луната.

— Значи сте съгласен с Лио, че първите руснаци, които кацнат на луната, трябва да бъдат унищожени.

— Те ще направят всичко по силите си, за да заграбят от лунната ни база всяко научно изобретение, което им падне. Погледнете действителността, господин Хейгън. Да сте виждал наши тайни агенти да купуват руска технология на високо ниво и да я изнасят контрабандно на Запада? Руснаците не могат да не се осланят на нашия прогрес, защото са твърде глупави и късогледи, за да прогресират самостоятелно.

— Нямате високо мнение за руснаците — отбеляза Хейгън.

— Когато Кремъл реши да създаде по-добър свят, вместо да го разделя и владее, може и да променя мнението си.

— Ще ми помогнете ли да намеря Лио?

— Не — отвърна откровено сенаторът.

— Най-малкото, което „тайното ядро“ може да направи тогава, е да изслуша президента, докато той излага становището си.

— Затова ли ви е изпратил?

— Той се надява да открия всички вас, докато все още има време.

— Време за какво?

— След по-малко от четири дни първите съветски космонавти ще кацнат на луната. Ако хората ви от колонията Джърси ги убият, руското правителство може с пълно право да изстреля космическа совалка или космическа лаборатория.

Сенаторът вдигна очи към Хейгън и погледът му стана леден.

— Интересно предположение. Сигурно ще трябва да чакаме и да видим какво ще стане, така ли?

33.

Пит свали винтовете на пантите на гардероба, като използва закопчалката на верижката на часовника си за отвертка. След това плъзна плоската страна на едната панта между бравата и металната пластинка на касата. Тя влезе почти цялата. Сега не му оставаше нищо друго, освен да чака пазачът да дойде с вечерята.

Прозя се и се излегна на леглото, връщайки мислите си към Реймънд Лебарон. Образът на известния издателски магнат изплува в съзнанието му някак неясен и напукан. Лебарон не отговаряше на представата за личност от такава величина. Приличаше повече на сплашен човек. Нито веднъж не спомена дума, казана от Джеси, Ал или Руди. А те положително бяха предали по него нещо насърчаващо за Пит. Държането на Лебарон му се стори доста подозрително.

Пит чу ключалката да се превърта и седна на леглото. Влезе пазачът и му подаде подноса, който държеше с едната ръка. Пит го пое и го постави в скута си.

— Какво лакомство си ми донесъл тази вечер? — попита го с ведър глас Пит.

Пазачът изви презрително устни и само сви рамене. Пит не обвиняваше младежа. Подносът съдържаше една тестена кнедла, резен безвкусен хляб и купа отвратително пилешко задушено.

Пит беше гладен, а и по-важното беше да поддържа силите си. Погълна помията, въздържайки се да не повърне, и върна подноса на пазача, който го взе безмълвно и излезе от стаята, затваряйки вратата след себе си.

Пит мигом скочи от леглото, падна на колене и плъзна пантата между бравата и страничната част на касата, за да попречи на езичето да влезе в отвора на металната пластинка. Едновременно с това притисна рамо във вратата и тропна по нея с другата панта, за да имитира щракването на влязлото на мястото си езиче.

Веднага щом чу стъпките на пазача да се отдалечават по коридора, той открехна вратата, махна една лепенка, покриваща рана на ръката му и я залепи върху отвора за езичето на бравата.

След като свали сандалите си и ги напъха в колана на панталона, затвори вратата и залепи напряко на процепа между вратата и касата един косъм. Тръгна безшумно по празния коридор с гръб, плътно опрян до стената. Нямаше следи от други пазачи или охранителни системи.

Първата цел на Пит беше да открие приятелите си и да разработи план за бягство. Но след двайсетина крачки по коридора се натъкна на тясна, кръгла аварийна шахта със стълба, която водеше нагоре към пълен мрак. Реши да провери докъде ще го изведе. Изкачването му се стори безкрайно и той разбра, че стълбата води към горните нива на подземното съоръжение. Най-накрая ръцете му напипаха дървен капак над главата му. Той се приведе и бавно започна да го повдига с гръб. Капакът изскърца шумно, докато се отваряше.

Пит стаи дъх и замръзна на място. Минаха пет минути и нищо не се случи, никой не извика. Когато най-после повдигна капака достатъчно, за да огледа наоколо, пред очите му се разкри циментов под на гараж с няколко военни и строителни транспортни средства. Помещението беше просторно — двайсет и пет на трийсет метра, с таван, висок пет метра, укрепен с няколко стоманени греди. Площта за паркиране беше тъмна, но от канцеларията в дъното струеше силна светлина. Вътре седяха край маса двама руснаци в армейски работни дрехи и играеха шах.

Пит се измъкна от шахтата, тръгна покрай паркираните коли, запълзя на четири крака под прозореца на канцеларията и стигна до портала. Да се отдалечи на такова голямо разстояние от килията си, се оказа изненадващо лесно, но поражението дойде точно тогава, когато най-малко го очакваше. Вратата беше електрическа. Не беше възможно да я задейства, без да вдигне на крак шахматистите.

Придържайки се в сянката, той продължи да се движи покрай стената, за да провери за друг изход. Дълбоко в себе си знаеше, че е безсмислено. Ако сградата се намираше на повърхността, вероятно представляваше още една могила, чийто портал за големи превозни средства се явяваше единственият вход и изход.

Той направи пълен кръг около стените и се върна на мястото, откъдето беше тръгнал. Обезсърчи се и вече мислеше да се откаже, но когато вдигна глава забеляза на тавана въздушен вентилатор. Прецени, че е достатъчно широк, за да се провре през него.

Пит безшумно се покатери на покрива на един товарен автомобил и се повдигна на една от подпорните греди. Оттам бавно се промуши през дългия деветдесет сантиметра отвор на вентилатора и подаде глава навън. Свежият, влажен въздух, който го лъхна му подейства ободрително. Предположи, че стихващият вятър на урагана духа с не повече от трийсет километра в час. Облачността беше разкъсана и изгрялата четвърт луна му предоставяше видимост до стотина метра.

Следващият му ход беше да се прехвърли през високия зид, опасващ съоръжението. Караулното помещение при портала вече не беше празно, така че нямаше как да се мине през него, както преди две вечери.

Но ето че късметът отново му дойде на помощ. Той тръгна покрай един малък дренажен водопровод, който минаваше под зида. Наведе се под него, но се натъкна на решетка от метални пръчки. За щастие те бяха силно разядени от тропическия солен въздух и той лесно успя да ги извие настрани.

След три минути Пит се озова извън обекта и се запъти тичешком през палмовите дървета, ограждащи хлътналия път. Наоколо не се виждаха пазачи или електронни наблюдателни камери, а ниските храсти прикриваха силуета му на фона на светлия пясък. Той продължи да тича към брега и стигна до електрифицираната ограда.

Продължи покрай нея и откри онази част, която беше повалена от урагана. Оградата беше възстановена, но той разпозна мястото по падналите наблизо палмови дървета. Коленичи и започна да копае с ръце пясъка в основата на оградата. Но колкото и дълбоко да копаеше, пясъкът се свличаше по стените на окопа му и отново запълваше дъното. Почти час мина, преди най-сетне да издълбае дупка, достатъчно дълбока, за да се провре по гръб и да се измъкне от другата страна.

Раменете и единият му бъбрек го боляха, цялото му тяло беше подгизнало в пот. Имаше намерение да стигне до мястото, където бяха изхвърлени на брега, като се ориентира по камъните на пясъка. Но сега, на слабата лунна светлина, пейзажът бе съвсем различен — нямаше нищо, което да му напомни как изглеждаше, когато ураганът го просваше на земята и го принуждаваше почти през цялото време да държи очите си затворени.

Пит обходи брега нагоре-надолу, взирайки се между скалните формации. Беше вече готов да се откаже, когато с крайчеца на окото мерна нещо да проблясва на лунната светлина. Посегна към него и напипа резервоара за горивото на извънбордовия двигател на надуваемата им лодка. Валът и витлото бяха заровени в пясъка на около метър от линията на прилива. Той започна да изравя мокрия пясък около двигателя. Измъкна го, вдигна го на рамо и тръгна по брега в посока, противоположна на руския военен лагер.

Пит нямаше представа нито накъде върви, нито къде ще може да скрие двигателя. Ходилата му затъваха в пясъка, а близо трийсеткилограмовият товар още повече затрудняваше движението му. На всеки стотина метра се налагаше да спира и да си почива.

Беше изминал около три километра, когато стигна до буренясал път, който се виеше между няколко редици от изоставени и рушащи се къщи. Повечето от тях приличаха на колиби, сгушени край малка лагуна. Не можеше да знае, че това е едно от селищата, чиито жители са били насилствено прокудени на големия кубински остров след настаняването на руснаците тук.

Той с облекчение свали двигателя от плещите си и тръгна да претърсва къщите. Стените и покривите им бяха направени от стоманени плоскости и дървени отпадъци. В тях нямаше почти никаква покъщнина. Видя завързана на брега лодка, но на нея изобщо не можеше да се разчита. Цялото й дъно беше проядено.

Пит си помисли дали да не направи сал, но това щеше да отнеме много време, а той не можеше да се подлага на риска да сглобява нещо под двойното усилие да работи на тъмно и без инструменти. Крайният резултат нямаше да предложи кой знае колко душевно спокойствие в бурни води.

Светещите цифри на часовника му показваха 1:30. Ако искаше да намери Джордино и Гън и да говори с тях, трябваше да тръгва. Запита се как може да се снабди с гориво за извънбордния двигател, но веднага реши, че сега не му е времето да мисли за това. Изчисли, че ще му трябва цял час, за да се върне обратно в килията си.

Под срутен навес намери стара чугунена вана. Остави двигателя на земята и го захлупи с ваната.

После нахвърли отгоре няколко автомобилни гуми и един прогнил дюшек и тръгна по обратния път, като в продължение на двайсет и пет метра заличаваше стъпките си по пясъка с едно палмово листо.

Промъкването обратно в района на военния обект беше по-лесно, отколкото излизането от него. Не трябваше само да забравя да изправи отново металните пръчки над дренажната тръба. Със закъснение се запита защо обектът на малкия остров не се охраняваше отвън, но веднага му мина през ума, че районът е непрекъснато облитан от американски шпионски самолети, чиито камери имаха невероятната способност да правят толкова ясни снимки, че на тях можеше да се разчете дори и марката на топка за голф.

Руснаците сигурно бяха предпочели да поддържат сигурността си, като създават впечатлението за пуст, изоставен остров. Кубинските дисиденти, бягащи от правителството на Кастро, нямаше да дойдат тук. А след като никой не идваше и никой не бягаше от острова, руснаците нямаше от какво да се пазят.

Пит се провря през вентилаторния отвор, прекоси крадешком гаража и слезе по аварийната стълба. Коридорът долу беше тих. Огледа вратата на килията си и видя, че косъмът си стои на мястото.

Планът му сега беше да намери Джордино и Гън. Но той не искаше да насилва късмета си. Макар да не изтърпяваха затвор със строг режим, винаги съществуваше опасност да бъде разкрит. Ако сега го хванеха извън килията му, краят му щеше да е предрешен. Великов и Глай положително щяха да го затворят под силна охрана, или дори направо да го ликвидират.

Но той чувстваше, че трябва да рискува. Едва ли щеше да му се предостави друга такава възможност. По бетонния коридор отекваше всеки звук. И да чуеше стъпки, щеше да има достатъчно време да се прибере обратно в килията, ако не се отдалечеше много.

Стаята в съседство до неговата бе заета от лични шкафчета. Отдели няколко минути, за да ги претърси, но не откри нищо, което можеше да му бъде от полза. Двете стаи отсреща бяха празни. Третата съдържаше водопроводни части. Накрая превъртя бравата на следващата врата и видя насреща си изненаданите лица на Джордино и Гън. Бързо се вмъкна вътре и притвори вратата така, че да не се заключи.

— Дърк! — възкликна Джордино.

— Говорете тихо — прошепна Пит.

— Радвам се да те видя, друже.

— Проверихте ли стаята за „бръмбари“?

— На трийсетата секунда, след като ни хвърлиха тук — отвърна Гън. — Няма нищо.

Едва тогава Пит забеляза тъмните сенки под очите на Джордино.

— Ти май си се срещал с Фос Глай в стая номер шест.

— Проведохме доста интересен разговор. Предимно едностранен, но както и да е.

Пит огледа Гън, но не видя белези по него.

— А ти?

— Той е достатъчно умен, за да ми избие мозъка — отвърна Гън с пресилена усмивка и посочи счупения си глезен. Превръзката му я нямаше. — Но си направи удоволствието да извие крака ми.

— А какво стана с Джеси?

Гън и Джордино се спогледаха.

— Опасяваме се, че й се е случило най-лошото — каза Гън. — Когато с Ал слизахме от асансьора късно следобед, чухме женски писък.

— Връщахме се от разпит при оня долен мръсник Великов.

— Такава им е системата — поясни Пит. — Генералът пипа с кадифени ръкавици, а после те предава на Глай за разправа с железен юмрук. — Той гневно закрачи из стаята. — Трябва да намерим Джеси и да се пръждосваме оттук.

— Как? — попита Джордино. — Лебарон беше при нас и изрично подчерта, че е безнадеждно да правим опит да бягаме от острова.

— Не вярвам и дума на въпросния Лебарон — процеди през зъби Пит. — Според мен Глай го е превърнал в мекотело.

— Сигурно.

Както лежеше, Гън се извърна на една страна и намести удобно счупения си крак.

— Как смяташ да напуснем острова?

— Намерих извънбордовия ни двигател и го скрих за всеки случай, ако успея да открадна някоя лодка.

— Какво?! — Джордино изгледа смаян Пит. — Излизал си оттук?

— Е, не беше точно градинска разходка — отвърна Пит, — но все пак намерих път за бягство до брега.

— Да се открадне лодка е невъзможно — обади се равнодушно Гън.

— Да не би да знаеш нещо, което аз не знам?

— Повърхностните ми познания за руснаците ми дойдоха на помощ. Започнах да се усъвършенствам в измъкването на „партенки“ от пазачите. Освен това успях да понасъбера малко сведения от документите на Великов в кабинета му. Една от интересните информации е, че островът се снабдява с припаси нощно време от подводници.

— Защо си усложняват живота? — смотолеви Джордино. — Колко по-лесно е да го вършат по повърхността.

— Това изисква докерски съоръжения, а те ще бъдат видени от въздуха — поясни Гън. — Каквото и да се върши тук, те явно искат да го пазят в тайна.

— И аз съм на това мнение — рече Пит. — Руснаците са хвърлили много труд, за да създадат впечатлението, че островът е необитаем.

— Нищо чудно, че се смаяха, като ни видяха да влизаме през главния вход — каза замислен Джордино. — Затова са и тия разпити и мъчения.

— Още една причина да избягаме и спасим живота си.

— И да бъдат уведомени разузнавателните ни агенции — добави Гън.

— Кога смяташ да осъществиш бягството? — попита Джордино.

— Утре вечер, веднага след като пазачът донесе вечерята.

Гън изгледа продължително Пит.

— Ще трябва да вървиш сам, Дърк.

— Заедно дойдохме и заедно ще си тръгнем.

Джордино поклати глава.

— Няма как да носиш Джеси и мен на гръб.

— Той е прав — намеси се Гън. — Двамата с Ал не сме в състояние да пропълзим и два метра. По-добре да останем, отколкото да напакостим и на теб. Вземи двамата Лебарон и доплувайте до Щатите.

— Не мога да рискувам да се доверя на Реймънд Лебарон. Сигурен съм, че ще ни издаде. Той нагло излъга, като ми каза, че островът не служел за нищо друго, освен за място за уединение на бизнесмени.

Гън заклати глава от почуда.

— Къде се е чуло и видяло място за уединение, пазено от военни, които измъчват гостите си!

— Отпиши Лебарон — рече Джордино и очите му потъмняха от ярост. — Но, за бога, спаси Джеси, преди оня кучи син Глай да й е видял сметката.

Пит стоеше объркан.

— Не мога да си тръгна и да ви оставя и двамата да умрете.

— Ако не го сториш — мрачно каза Гън, — ти също ще умреш и тогава няма да има кой да разкаже какво става тук.

34.

Настроението беше тържествено, но лишено от патос поради дългия промеждутък от време. На сутрешната церемония се бяха събрали не повече от стотина души. Независимо от присъствието на президента, само една телевизионна мрежа си бе направила труда да изпрати снимачен екип. Малката тълпа стоеше смълчана в усамотения ъгъл на парка Рок Крийк и слушаше завършека на краткото обръщение на президента.

— … И ние сме се събрали тази сутрин, за да отдадем закъсняла почит на осемстотинте американци, които загинаха на връх Бъдни вечер през 1944 година, след като транспортният им кораб „Леополдвил“ бе торпилиран край пристанището на Шербург, Франция… Нито една такава трагедия по време на война не е била лишавана от честта, която заслужава. Нито една подобна трагедия не е изпадала в такова пълно забвение.

Той замълча и кимна към покритата статуя. Покривалото бе свалено, за да разкрие самотна фигура на гордо изправен войник, с решителност в очите, облечен с войнишки шинел, пълно полево снаряжение и карабина М-1, метната през рамо. В бронзовата скулптура на боеца в човешки ръст се долавяше накърнено достойнство, подсилено от водата, която се плискаше в глезените му.

След продължилите минута ръкопляскания президентът, който бе служил в Корея като лейтенант в артилерийска част на морската пехота, започна да се ръкува с оцелелите от „Леополдвил“ и други ветерани от войната. Както се ръкуваше и в същото време се приближаваше към лимузината на Белия дом, той изведнъж се закова на място, когато подаде ръка на десетия мъж от редицата.

— Беше трогателна речта ви, господин президент — каза познат глас. — Може ли да поговорим насаме?

Устните на Ленард Хъдсън бяха разтеглени в иронична усмивка. От приликата му с помощника на игрището за голф Реджи Салазар нямаше и помен. Косата му беше гъста и посивяла като заострената му сатанинска брада. Беше облечен с пуловер с висока яка и туидено спортно сако. Памучните му панталони бяха с цвят на печено кафе, а обувките му от английска кожа блестяха като огледало. Изглеждаше така, сякаш беше излязъл от реклама за коняк в луксозно списание.

Президентът се обърна и каза нещо на агента от тайните служби, който стоеше на по-малко от крачка от лакътя му.

— Този човек ще ме придружи до Белия дом.

— Това е голяма чест за мен, господин президент — отбеляза Хъдсън.

Президентът го изгледа и реши да продължи шарадата. По лицето му се разля приятелска усмивка.

— Не мога да пропусна случая да разменя спомени за войната със стар приятел, нали, Джо?

Президентската автоколона си проби път през натовареното движение с мигащи червени светлини и сирени и зави по Масачузетс авеню. В продължение на близо две минути никой от двамата мъже не проговори. Най-сетне Хъдсън наруши мълчанието.

— Спомнихте ли си откъде се познаваме?

— Не — излъга президентът. — Нямам никакъв спомен да съм ви виждал преди срещата ни на игрището.

— Сигурно се срещате с толкова много хора, че…

— Откровено казано, имам на главата си много по-важни дела.

Хъдсън подмина неприкритата враждебност на президента.

— Като да ме хвърлите в затвора ли например?

— Имах предвид нещо по-лошо.

— Вие не сте паяк, господин президент, и аз не съм муха. Може и да изглежда, че сам съм влязъл в капана — в този случай в кола, заобиколена от цяла армия телохранители от тайните служби, но знайте, че мирното ми излизане е гарантирано.

— Пак ли ми пробутвате стария номер с бомбата?

— Този път измамата е друга. Под маса в един от ресторантите, категория четири звезди, е поставен пластичен експлозив. Точно преди осем минути сенатор Ейдриън Горман и държавният секретар Дъглас Оутс седнаха на въпросната маса на работна закуска.

— Блъфираш.

— Може би, но ако не блъфирам, едва ли залавянето ми ще си струва касапницата в препълнения ресторант.

— Какво искаш този път?

— Приберете си хрътката.

— Говори по-ясно, за бога!

— Махнете от гърба ми Айра Хейгън, докато все още диша.

— Кого?

— Айра Хейгън, някогашен ваш съученик, който е работил в Министерството на правосъдието.

Президентът се загледа без да вижда през прозореца, сякаш се мъчеше да си спомни.

— Имам чувството, че от цял век не съм разговарял с Айра.

— Не е нужно да лъжете, господин президент. Вие сте го наел да разкрие „тайното ядро“.

— Какво? — Държавният глава изглеждаше искрено изненадан. После се засмя. — Ти забравяш кой съм. Та нали само с едно телефонно обаждане мога да пусна по петите ти ФБР, ЦРУ и още поне пет други разузнавателни служби.

— Тогава защо не го направихте?

— Защото се допитах до научните си съветници и някои доста уважавани хора от космическата ни програма. Всички бяха единодушни — колонията Джърси е въздушна кула. Ти, Джо, ми изложи чудесен план, но всъщност си един измамник, който продава халюцинации.

Хъдсън бе напълно объркан.

— Кълна се в Бога, че колонията Джърси съществува.

— Да, и се намира на пътя между Оз и Страната на чудесата. Как ли не!

— Повярвай ми, Винс. Когато първите ни заселници се завърнат от луната, твоето съобщение ще взриви въображението на света.

Президентът подмина мълчаливо дръзкото му преминаване на малко име и продължи:

— Онова, което искаш от мен да съобщя, е измислена битка с руснаците на луната. Всъщност, какви са ти намеренията? Да не си някой холивудски агент по печата, който се опитва да направи шумна реклама на космически филм, или си избягал от лудницата пациент?

Хъдсън не можа да сдържи яростта си.

— Ти си идиот! Не можеш да обръщаш гръб на най-голямото научно постижение в историята на човечеството.

— Ами виж тогава дали не мога. — Президентът грабна слушалката на телефона в колата. — Роджър, намали и спри. Моят гост иска да слезе.

От другата страна на стъклената преграда шофьорът от тайните служби вдигна ръка от кормилото и кимна за потвърждение. После предаде нареждането на президента на останалите коли. След минута кортежът сви по една тиха уличка от страната на резиденцията и спря до тротоара.

Президентът се протегна и отвори вратата.

— Това е краят на пътя, Джо. Не знам какви си ги фантазираш за Хейгън, но чуя ли за смъртта му, пръв ще свидетелствам на делото ти, че си отправял заплахи за живота му. Ако разбира се, междувременно не са те екзекутирали за извършване на масово убийство в шикозен ресторант.

Заслепен от гняв, Хъдсън бавно слезе от лимузината. После се наведе навътре в колата и рече укорително:

— Правиш голяма грешка.

— Няма да ми е за първи път — отвърна президентът и дръпна вратата, за да го отпрати.

Облегна се назад и се усмихна под мустак. Великолепно изпълнение беше, помисли си той. Хъдсън бе изваден от равновесие и щеше да вдига барикади не на улиците, на които трябва. Решението му да изтегли с една седмица напред откриването на статуята в памет на „Леополдвил“ се оказа хитър ход. Може би причини неудобство на ветераните, които присъстваха, но пък даде предимство на стар призрак като Хейгън.

Хъдсън застана на затревената площ и проследи с поглед отдалечаващата се президентска автоколона. После тръгна по съседната пресечка с объркано съзнание.

— Мътните да го вземат този тъп бюрократ! — извика той силно.

Една жена, която разхождаше кучето си по тротоара, му хвърли презрителен поглед.

В този момент закрита товарна кола „Форд“ спря до него и той се качи в нея. Вътрешността му беше луксозно обзаведена с кожени столове, разположени край лъскава маса от секвоено дърво. Двама мъже, облечени безукорно в костюми, го загледаха очаквателно, когато той се тръсна уморено на близкия стол.

— Как мина? — попита единият.

— Тъпият негодник направо ме изрита — отвърна той с изтощен глас. — Твърди, че не бил виждал Айра Хейгън от години и изобщо не го е грижа, че ще го убием или ще вдигнем във въздуха ресторанта.

— Не съм изненадан — рече другият мъж, който имаше твърд поглед, квадратно лице и нос като на кондор. — Той е прагматик, та се къса.

Гунар Ериксън седеше със загаснала лула, втъкната между зъбите му.

— И какво друго? — попита той.

— Бил сигурен, че колонията Джърси е пълна измама.

— Разпозна ли те?

— Мисля, че не. Все ме наричаше Джо.

— Може да е нарочно.

— Изглеждаше напълно сигурен.

Ериксън се обърна към другия мъж.

— Как си го обясняваш?

— Хейгън остава загадка. Следях отблизо президента и не открих двамата да поддържат някаква връзка.

— А не допускаш ли Хейгън да е бил въвлечен от някой от шефовете на разузнаването?

— Положително не и по установените канали. Единственият човек от разузнаването, с когото се срещна президентът, беше Сам Емет от ФБР. Не можах да се добера до доклада, но той трябва да е бил свързан с трите трупа, намерени в дирижабъла на Лебарон. Нищо повече не е правил.

— Не вярвам. Със сигурност е направил нещо повече. — Гласът на Хъдсън беше тих, но категоричен. — Опасявам се, че подценихме проницателността му.

— В какъв смисъл?

— Той е предположил, че аз пак ще се свържа с него и ще го предупредя да отстрани Хейгън.

— Какво те доведе до това заключение? — попита Носът на кондора.

— Самият Хейгън — отвърна Хъдсън. — Никой опитен оперативен работник не привлича вниманието към себе си. А Хейгън беше един от най-опитните. Така че трябва да е имал основателна причина, за да известява за себе си чрез онзи телефонен разговор с генерал Фишър и да се среща лице с лице със сенатор Портър.

— Но каква е тогава целта на президента да извива ръцете ни, щом като не поставя никакви изисквания, никакви желания? — попита Ериксън.

Хъдсън поклати глава.

— Тъкмо това ме плаши, Гунар. За нищо на света не мога да проумея какво очаква да спечели.

Незабележима сред градското движение, една стара, прашна каравана с регистрационен номер на щата Джорджия следваше на дискретно разстояние товарния автомобил. Отзад, зад малка маса за хранене, седеше Айра Хейгън. На главата му имаше наушни слушалки с микрофон, а до него — отворена бутилка с каберне совиньон „Мартин Рей“. Беше я оставил настрани, докато настройваше копчето за тона на гласа на микровълновия приемник, включен в магнетофона. После измести комплекта слушалки, за да открие едното си ухо.

— Изплъзват ни се. Приближи се малко повече.

Шофьорът, който носеше изкуствена рехава брада и бейзболна шапка на „Атланта Брейвс“, отговори, без да поглежда назад.

— Намалих, защото едно такси се провря пред мен. Ще наваксам разстоянието след следващата пресечка.

— Дръж ги под око, докато паркират.

— Какво целим? Обиск за наркотици ли?

— Чак такава екзотика, не — отвърна Хейгън. — Заподозрени са в игра на покер в превозни средства.

— Хм, чудо голямо! — изсумтя шофьорът, без да подозира, че го будалкат.

— Хазартът все още не е узаконен.

— Проституцията също, ама е далеч по-голяма забава.

— Ти не откъсвай поглед от товарния автомобил — нареди му Хейгън с официален тон. — И не ги пускай да се отдалечават повече от една пресечка разстояние.

Радиото изпука.

— Телешка пържола, тук е Гостилница „Портър“.

— Слушам те, Гостилница „Портър“.

— В полезрението си виждаме Говеждото филе, но предпочитаме да слезем по-ниско. Ако онзи се смеси с други превозни средства с подобни на неговите цветове под дървета или зад някоя сграда, можем и да го изпуснем.

Хейгън се обърна и погледна през прозореца на задната седалка на караваната към хеликоптера над тях.

— На каква височина сте?

— Ограничението за въздухоплавателни съдове над тази част на града е четиристотин метра. Но това е само половината от проблема. Говеждото филе се отправя към алеята на Капитолия. Но на нас не ни е разрешено да летим над този район.

— Изчакай малко, Гостилница „Портър“. Ще ти осигуря достъп.

Хейгън проведе разговор по клетъчния телефон и след минута се свърза отново с пилота на хеликоптера.

— Тук Телешка пържола, Гостилница „Портър“. Имате разрешение да летите над града на всякаква височина, стига да не застрашавате хората. Разбрахте ли?

— Човече, ти май имаш голяма власт!

— Шефът ми познава когото трябва. Не изпускай от поглед Говеждото филе.

Хейгън повдигна капака на купената от скъп магазин пълна кошница за пикник, извади консерва с гъши пастет и я отвори. После си наля чаша вино и продължи да слуша разговора в товарния автомобил отпред.

Нямаше съмнение, че единият от мъжете в него беше Ленард Хъдсън. Гунар Ериксън също бе споменат няколко пъти с малкото му име. Самоличността на третия мъж обаче оставаше загадка.

Непознатият не даваше мира на Хейгън. Осем мъже от „тайното ядро“ бяха разкрити, но номер девет все още се губеше в мъглата. Мъжете в товарния автомобил пътуваха за… къде ли? Какъв ли тип апаратура се помещаваше в главната квартира на проекта „Колонията Джърси“? Какво тъпо име — „Колонията Джърси“. Значеше ли нещо? Имаше ли някаква връзка с щата Ню Джърси? Трябва да съществува някакво обяснение за това, как така никаква информация за установяването на лунната база не е стигнала до знанието на някой високопоставен правителствен служител. Ключът вероятно ще се окаже някой с повече власт от Хъдсън и Ериксън. Може би той да е последното име в списъка на „тайното ядро“.

— Тук Гостилница „Портър“. Говеждото филе свърна на североизток по Роуд Айланд авеню.

— Записвам — отвърна Хейгън.

Той разгърна върху масата карта на окръг Колумбия и разви още една — на щата Мериленд. Прекара една линия с червен молив, после когато пресякоха окръга и навлязоха в областта Принц Джордж, я продължи. Роуд Айланд авеню беше станал главен път 1 на САЩ и се виеше на север към Балтимор.

— Имаш ли представа накъде се отправят? — попита шофьорът.

— Ни най-малка — отвърна Хейгън. — Освен ако не… — смотолеви той под носа си. Университетът в Мериленд! На по-малко от двайсет километра от центъра на Вашингтон. Хъдсън и Ериксън сигурно поддържат тясна връзка с някой академичен институт, за да се възползват от научноизследователските лаборатории.

Хейгън заговори в микрофона:

— Гостилница „Портър“, отваряй си очите на четири. Телешкото филе може би ще се насочи към университета.

— Разбрано, Телешка пържола.

Пет минути по-късно товарният автомобил отби от главния път и навлезе в малкото градче Колидж Парк. После, след около два километра, пое към голям търговски център, задънен в двата си края от известни универсални магазини. Няколкото акра паркингова площ беше запълнена с коли на пазаруващите. Разговорите в товарния автомобил секнаха, което неприятно изненада Хейгън.

— По дяволите! — изруга той.

— Тук Гостилница „Портър“ — долетя гласът на пилота на хеликоптера.

— Чувам те.

— Телешкото филе току-що мина под голям навес над главния вход. Нямам визуална връзка.

— Изчакай, докато се появи отново — нареди Хейгън, — и го следвай по петите. — Той стана от масичката и отиде зад шофьора. — Настигни го и карай непосредствено зад него.

— Не мога, между нас има най-малко шест коли.

— Видя ли някой да слиза и да се запътва към магазините?

— При тая навалица, не съм много сигурен. Но ми се стори, че мярнах двама, а може би и трима да слизат от автомобила.

— Успя ли да огледаш добре мъжа, когото качиха в града? — попита Хейгън.

— Прошарена коса и брада, слаб, висок около метър и осемдесет. Пуловер с висока яка, туидено сако, кафяви панталони. Да, ще го позная.

— Обиколи паркинга и гледай за него. Има вероятност той и спътниците му да се прехвърлят в леки коли. Аз отивам в търговската част.

— Телешкото филе тръгва — съобщи пилотът на хеликоптера.

— Следвай го, Гостилница „Портър“ — рече Хейгън. — Аз ще глътна малко въздух.

— Прието.

Хейгън скочи от караваната и забърза през тълпата към вътрешната търговска алея. Имаше чувството, че търси игла в купа сено. Знаеше как изглежда Хъдсън, имаше и снимки на Гунар Ериксън, но възможно беше и двамата да са останали в автомобила.

Той бързешком влизаше от магазин в магазин, оглеждаше лицата на хората, задържаше поглед във всеки мъж, който стърчеше над множеството от жени. Защо се падна съботен ден, помисли си той. Ако беше делник, в този ранен час на деня оръдие да изстреляше в търговската улица, нямаше да улучи никого. След близо час безплодно търсене той излезе от комплекса и спря до караваната.

— Видя ли ги? — попита, макар да знаеше отговора.

Шофьорът поклати глава.

— Отне ми почти десет минути, за да направя пълен кръг. Движението е толкова натоварено, а повечето карат като зомбита, когато търсят място за паркиране. Твоите заподозрени са могли като едното нищо да се измъкнат от друг изход и да са отпрашили нанякъде, докато съм бил в другия край на сградата.

Хейгън яростно заби юмрук в караваната. Да стигне толкова близо, и да се препъне точно пред финалната линия!

35.

Пит разреши проблема с непрекъснато светещата флуоресцентна лампа, която му пречеше да спи, като просто се качи на гардероба и откачи жичките в тръбите. Събуди се едва когато пазачът му донесе закуската. Чувстваше се бодър и се нахвърли на овесената каша с такъв апетит, сякаш това беше любимото му ядене. Пазачът се показа обезпокоен, като видя, че осветителното тяло е тъмно, но Пит само разпери ръце в знак на безпомощност и довърши кашата си.

След два часа бе заведен в кабинета на генерал Великов. Както предполагаше, последва безкрайно чакане, имащо за цел да бъдат пречупени емоционалните му задръжки. Господи, колко прозрачни били руснаците! Реши да ги избудалка и започна да крачи нагоре-надолу, създавайки впечатлението, че е нервен.

Следващите двайсет и четири часа бяха, меко казано, критични. Беше сигурен, че ще може да избяга отново от военния обект, но не бе предвидил, че по пътя му можеха да се издигнат нови пречки, нито дали щеше да има достатъчно физически сили след още едно „събеседване“ с Фос Глай.

Не биваше да има никакво отлагане, никакво падане по гръб. По някакъв начин още тази вечер той трябваше да изчезне от острова.

Великов влезе най-после в стаята и изгледа продължително Пит, преди да го заговори. От него лъхаше неприкрита студенина, очите му гледаха сурово. Той кимна на Пит да седне на един твърд стол, който не беше в кабинета предишния път. Гласът му прозвуча заплашително.

— Ще подпишете ли достоверно признание, че сте шпионин?

— Стига това да ви удовлетвори.

— Няма да спечелите нищо, като ми се правите на остроумен, господин Пит.

Пит не можа да сдържи гнева си, който надделя над разума му.

— Не се отнасям любезно с отрепки, подлагащи на мъчения жени.

Великов вдигна вежди.

— Бъдете по-ясен.

Пит повтори думите на Джордино и Гън, все едно че бяха негови.

— Звуците се пренасят ясно в бетонен коридор. Така че чух писъците на Джеси Лебарон.

— Така ли? — Великов приглади косата си със заучен жест. — Струва ми се, че няма да е лошо да прозрете предимството на сътрудничеството. Ако ми кажете истината, може и да направя нещо, за да облекча неудобството на приятелите ви.

— Вие знаете истината. Затова стигнахте до задънена улица. Четирима души ви казват едно и също. Това не е ли странно за един професионален разпитвач като вас? Четирима души, измъчвани поотделно физически по различно време, всеки път да ви дават едни и същи отговори на едни и същи въпроси. Пълната липса на дълбочина в руския манталитет слага равенство между закостенялото ви заслепение и признанията. Ако подпиша признание за шпионаж, вие ще поискате ново — за престъпления срещу безценната ви държава, последвано от още едно, че плюя на тротоара например. Тактиките ви са толкова несъвършени, колкото и архитектурата и готварските ви рецепти. Едно изискване води до друго. Истината ли? Та вие няма да приемете истината дори ако тя се надигне от земята и ви цапардоса по главата.

Великов седеше мълчалив и оглеждаше Пит с онова презрение, каквото може да изрази само един славянин към монголец.

— Още веднъж ще ви призова към сътрудничество.

— Аз съм само един морски инженер. Не знам никакви военни тайни.

— Интересува ме единствено какво са ви казали вашите шефове за острова и как попаднахте тук.

— Какъв е процентът? Нали вече ми дадохте ясно да разбера, че приятелите ми и аз ще умрем.

— Може и да удължим бъдещето ви.

— Това е без значение. Вече ви казахме всичко, което знаем.

Великов забарабани с пръсти по бюрото.

— Значи продължавате да твърдите, че сте попаднали случайно на острова.

— Да.

— И очаквате да ви повярвам, че от всички острови и плажове на Куба госпожа Лебарон е била изхвърлена на брега точно на мястото — без да е знаела предварително — където се намира съпругът й?

— Честно казано, аз също трудно бих го повярвал. Но се случи точно това.

Великов го изгледа кръвнишки, но като че ли долови нотка на честност в гласа на Пит, макар да му беше трудно да я приеме.

— Разполагам с цялото време на света, господин Пит. Убеден съм, че просто отказвате да дадете важна информация. Ще си поговорим пак, когато не сте толкова самонадеян. — Той натисна един бутан върху бюрото си, с който повика пазача. По лицето му имаше усмивка, но не и задоволство. Усмивката всъщност беше тъжна.

— Трябва да ме извините за внезапните ми действия — каза Фос Глай. — Но от опит знам, че неочакваното дава по-добри резултати от дългото очакване.

Дума не бе изречена повече, след като Пит влезе в стая номер шест. Едва прекрачи прага, и Глай, който стоеше зад открехнатата врата, заби юмрук в гърба му, точно над бъбрека. Той изпъшка от болка и за малко не припадна, но успя някак да се задържи прав.

— И тъй, господин Пит, сега, когато съм удостоен с вниманието ви, може би ще пожелаете да ми кажете нещо.

— Някой да ви е казвал, че сте психопат? — промълви Пит през стиснати зъби.

Видя изхвърлянето на юмрука — очакваше го — пое удара и се претърколи назад към стената, просна се на пода и се направи на припаднал. Усети вкус на кръв в устата си и почувства, че лявата страна на лицето му започва да изтръпва. Държеше очите си затворени, а тялото — отпуснато. Трябваше да се справи с този набит садистичен подлец, да прецени реакциите му и да предугади кога и къде ще нанесе следващия си удар. Не беше възможно да спре жестокостта му. Единствената цел на Пит беше да издържи на разпита, без да бъде осакатен.

Глай отиде до мивката, напълни кофа с вода и я плисна върху Пит.

— Хайде, господин Пит. Доколкото умея да преценявам хората, сигурен съм, че ще можете да издържите на още юмруци.

Пит непохватно се изправи на четири крака, изплю кръв върху циментовия под и убедително, дори жално изохка.

— Не мога да ви кажа нищо повече от това, което вече казах — промълви той.

Глай го вдигна с лекота, сякаш вдигаше дете, и го тръшна на стола. С крайчеца на окото Пит забеляза приближаващия се със силен замах юмрук на Глай. Сви се, за да намали силата на удара и юмрукът го улучи малко над едната му буза, под слепоочието. Той застина неподвижен за няколко секунди, за да поеме зашеметяващата болка, после се престори отново на изпаднал в несвяст.

Нова кофа с вода го обля и той пак започна да стене. Глай се наведе ниско над лицето му.

— За кого работите?

Пит вдигна ръце и притисна тупкащата си от болка глава.

— Джеси Лебарон ме нае да открия какво е станало със съпруга й.

— И сте излезли на брега от подводница.

— Излетяхме от Флорида Кий с дирижабъл.

— Целта на идването ви тук е била да съберете информация за прехвърляне на военна сила в Куба.

Пит изглеждаше напълно объркан и сбърчи вежди.

— Прехвърляне на военна сила ли? Нямам представа за какво говорите.

Този път Глай удари Пит в горната част на корема и изкара и последния кубически сантиметър въздух от него. После спокойно седна и зачака реакция.

Пит се вцепени, докато се мъчеше да си поеме дъх. Стори му се, че сърцето му е спряло. Усети вкус на жлъчен сок в гърлото си, по челото му избиха капки пот, а белите му дробове сякаш се бяха свили на топка. Стените на стаята затрепкаха и се разлюляха пред очите му. Глай като че ли се усмихваше в края на дългия тунел.

— С какви заповеди дойдохте на Кайо Санта Мария?

— С никакви — едва чуто отвърна Пит.

Глай стана и се приближи за нов удар. Пит мъчително се изправи на крака, олюля се и започна да се свлича с клюмнала на една страна глава. Беше разбрал колко струва Глай и улучи слабото му място. Като повечето садисти, и Глай беше в основата си страхливец. Сега щеше да се сепне и заблуди.

Глай се приготви да замахне, но изведнъж замръзна от изумление. Пит вдигна юмрук от пода, извъртя рамо и с всичката си останала сила го стрелна напред. Ударът попадна в носа на Глай, скашка хрущяла и раздроби костта. Последваха два леви удара и един кос удар в тялото. Изпита чувството, че удря каменния ъгъл на Емпайър Стейт Билдинг.

Всеки друг би се проснал по гръб на пода. Глай обаче само помръдна назад с няколко сантиметра и остана прав с лице, започващо да почервенява от ярост. От носа му течеше кръв, но той не обърна никакво внимание. Вдигна юмрук и го стовари върху Пит.

— Ще те убия за това.

— Ето ти още — отвърна Пит враждебно, грабна стола и го запрати към него.

Глай просто го отби с ръка настрани. Пит долови хитростта в очите му и разбра, че скоростта на замаха му щеше да отстъпи пред животинската сила.

Глай изкърти мивката от стената, като буквално я изтръгна от водопроводните тръби и я вдигна над главата си. Направи три крачки напред и я метна към Пит. Пит отскочи настрани и се наведе. Докато мивката летеше към него като сейф, падащ от високо здание, той разбра, че се е забавил с част от секундата. Вдигна инстинктивно ръце в безпомощен жест, за да отблъсне летящата маса от желязо и порцелан.

Спасението на Пит дойде от вратата. Единият ъгъл на мивката се удари в бравата и я изби. Вратата се отвори и Пит изхвръкна заднешком в коридора и се просна в краката на слисания пазач. Остра болка в слабините и дясната ръка прониза едната страна на тялото и главата му. С посивяло лице и с напъни за повръщане, той успя да се удържи да не припадне и се изправи на крака, подпирайки ръце на стената.

Глай вдигна мивката от вратата и загледа Пит с поглед, който можеше да се определи единствено като убийствен.

— Ти си мъртъв, Пит. Ще умираш бавно, малко по малко, и ще се молиш да те освободя от мъките ти. Когато се видим следващия път, ще натроша всяка кост на тялото ти и ще изтръгна сърцето ти.

В очите на Пит не се четеше страх. Болката започваше да стихва и да се сменя с въодушевление. Беше оцелял. Имаше много рани, но пътят му бе разчистен.

— Когато се видим следващия път — каза той отмъстително, — ще нося голяма бухалка.

36.

Пит заспа веднага след като с помощта на пазача се върна в килията си. Събуди се точно след три часа. Полежа още няколко минути, давайки възможност на съзнанието си постепенно да влезе в ритъм. По тялото и лицето му нямаше място, което да не е наранено, но поне костите му бяха здрави. Беше се избавил.

Той стана, прехвърли крака на пода и постоя малко така, изчаквайки да премине световъртежа му. После стана и започна да прави гимнастика, за да разкърши схванатото си тяло. Почувства се отмалял, но се насили да продължи упражненията и постепенно мускулите и ставите му възстановиха гъвкавостта си.

Пазачът дойде с вечерята и си отиде, но и този път Пит ловко успя да блокира ключалката — беше усъвършенствал действията си така, че да не му треперят пръстите и да не оплеска нещо в последната минута. Ослуша се и след като не чу стъпки или гласове, излезе в коридора.

Времето му беше скъпо. Имаше да върши много неща, а разполагаше само с няколко часа мрак, за да успее. Дълбоко съжаляваше, че няма да може да се сбогува с Джордино и Гън, но всяка минута задържане в обекта намаляваше шансовете му за успех. Първата му работа беше да намери Джеси и да я вземе със себе си.

Откри я зад петата врата, която пробва да отвори. Тя лежеше на циментовия под само върху едно мръсно одеяло. По голото й тяло нямаше никакви белези от рани, но красивото й лице беше цялото в тъмночервени подутини. Глай хитро си бе изкарал злобата, унижавайки достойнството й и осакатявайки най-ценното предимство на красивата жена — лицето й.

Пит се наведе и повдигна главата й с двете си ръце. Лицето му изразяваше нежност, но погледът му беше обезумял от гняв. Целият се изпълни с мъст. Не помнеше някога да е изпитвал такова необуздано чувство за отмъщение. Изскърца със зъби и леко я разтърси, за да я събуди.

— Джеси, Джеси, чуваш ли ме?

Устните й трепнаха, очите й се отвориха и се заковаха върху лицето му.

— Дърк? — изстена тя. — Ти ли си?

— Да, дойдох да те изведа оттук.

— Да ме изведеш…? Но как?

— Намерих начин да избягаме.

— Но ние сме на остров. Реймънд каза, че не е възможно бягство от острова.

— Скрил съм извънбордния мотор от надуваемата ни лодка. Ако успея да направя сал…

— Не! — прошепна тя непреклонно.

Джеси се помъчи да се надигне до седнало положение. Подпухналото й лице доби съсредоточен израз. Пит нежно я хвана за раменете и й попречи.

— Не се движи — каза й той.

— Трябва да вървиш сам — рече тя.

— Няма да те оставя в това положение.

Тя немощно поклати глава.

— Не. Аз само ще увелича вероятността да те заловят.

— Съжалявам — отвърна с равнодушен глас Пит, — но искаш, не искаш, ще тръгнеш с мен.

— Нима не разбираш — примоли се тя. — Ти си единствената ни надежда да бъдем спасени всички. Ако се върнеш в Щатите и разкажеш на президента какво става тук, Великов ще ни остави живи.

— Какво общо има това с президента?

— Повече, отколкото предполагаш.

— Значи Великов е прав — има заговор.

— Не губи време да гадаеш. Върви, моля те, върви! Твоето спасение ще бъде спасение и за нас.

Пит се изпълни с огромно възхищение към Джеси. Сега тя приличаше на захвърлена кукла, осакатена и ненужна, но той разбра, че външната й красота се допълва и от вътрешна — съчетание от смелост и решителност. Той се наведе и я целуна нежно по подутите й, разтворени устни.

— Ще се справя — увери я той. — Но ми обещай да издържиш, докато се върна.

Джеси се постара да се усмихне, но устните й не се подчиниха.

— Ти си направо полудял. Не можеш да се върнеш в Куба.

— Не бъди толкова сигурна.

— Желая ти успех — прошепна тя. — Прости ми, че обърнах живота ти с краката нагоре.

Пит се захили, но в очите му бликнаха сълзи.

— Точно затова мъжете харесват жените — защото никога не ги оставят да скучаят.

Той я целуна още веднъж по челото и се отдалечи със стиснати до побеляване на кокалчетата юмруци.

Изкачването по стълбата във вентилационната шахта засили болките в ръцете му и когато стигна последното стъпало, Пит се спря да си почине, преди да отвори капака и да се промъкне в тъмния гараж. И този път двамата войника бяха увлечени в игра на шах. Явно това им беше станало навик, с който убиваха скуката по време на дежурството си. Те рядко поглеждаха към превозните средства, паркирани извън канцеларията им. Нямаше причина да се случи нещо непредвидено. Момчетата вероятно са механици, помисли си Пит, а не пазачи.

Той огледа по-основно гаража: поставки за инструменти, рафтове за туби с масло, склад за бензин и резервни части, товарни автомобили и строителни машини. Отстрани на товарните автомобили се виждаха резервните двайсетлитрови туби за бензин. Пит внимателно започна да отваря капачките и накрая се натъкна на една пълна туба. В останалите бензинът беше до половината или по-малко. Той затърси пипнешком по една от поставките за инструменти и напипа гумена тръба. Използва я, за да източи бензин от резервоара на един от товарните автомобили. Не беше в състояние да носи повече от две туби с по двайсет литра гориво. Сега проблемът беше как да ги прекара през вентилационния отвор на покрива.

Пит взе въжето за теглене, което висеше на едната стена и завърза двата му края за дръжките на бензиновите туби. Хвана средата му и се покатери върху гредите. С поглед към механиците, за да следи дали вниманието им е съсредоточено върху играта на шах, той бавно издърпа една по една тубите до тавана и ги избута пред себе си във вентилационната шахта.

След две минути вече ги тътреше през двора на обекта към дренажния канал, минаващ в подножието на оградата. Бързо раздалечи пръчките на металната решетка и изскочи навън.

Небето беше ясно и сред морето от звезди плуваше четвърт от луната. Чуваше се само лек шепот на вятър, а нощният въздух беше студен. Трескаво се замоли морето да е спокойно.

Без определена причина този път тръгна покрай отсрещната страна на пътя. Придвижваше се бавно. Много скоро започна да чувства, че тежките туби ще откъснат ръцете му от ставите. Краката му затъваха в пясъка и се налагаше да спира на всеки двеста метра, за да си поеме дъх и да изчака болките в ръцете му да се уталожат.

Пит се препъна и се просна на земята пред едно широко сечище, заобиколено от гъста палмова горичка, толкова гъста, че стволовете на дърветата почти се опираха едни в други. Протегна ръка напред и заопипва наоколо. Пръстите му докоснаха метална мрежа. Тя се сливаше с пясъка и почти не се виждаше.

Воден от любопитство, той остави тубите и запълзя предпазливо по периферията на сечището. Металната решетка стърчеше с около пет сантиметра над земята и минаваше през целия диаметър на откритата площ. В средата се изгубваше и образуваше вдлъбнатина като купа. Той прекара ръце по стволовете на палмите, обточващи периферията.

Те се оказаха изкуствени. Стъблата и листата бяха направени от алуминиеви тръби, покрити с калъфи, излети от зърнеста пластмаса. Бяха над петдесет, боядисани с камуфлажни цветове, за да измамят американските шпионски самолети и силните им снимачни камери.

Купата представляваше огромна радио и телевизионна антена във формата на чиния, а фалшивите палми се явяваха хидравлични лостове, които я издигаха и спускаха. Пит остана удивен от случайно направеното си откритие. Сега вече знаеше, че заровен под пясъка, на острова се намира голям свързочен пункт.

Но с каква точно цел?

Нямаше никакво време да размишлява. Беше твърдо решен да избяга оттук. Продължи да върви в мрака. Селището се оказа по-далече, отколкото си спомняше. Целият подгизнал от пот и тежко задъхан от изтощение, той най-сетне прекрачи в двора, където беше скрил двигателя на лодката. С облекчение остави тубите за бензин, просна се върху захвърления дюшек и подремна около час.

Не можеше да си позволи по-дълга почивка, но и тази доста го ободри. Освен това помогна и на мисловния му процес. Така му хрумна една идея, която беше толкова проста за осъществяване, че той дори се зачуди как не се е сетил за нея по-рано.

Занесе тубите с бензин до лагуната. После се върна да вземе двигателя. Започна да тършува в купищата от отпадъци и намери съвсем запазена къса талпа. Остана да свърши най-неприятната работа. Неволята е майка на изобретателността, започна да се насърчава Пит.

След четирийсет и пет минути той вече теглеше старата вана по пътя за морето.

Използвайки талпата за напречна греда, Пит закрепи двигателя в единия край на ваната. След това почисти филтъра и продуха тръбопроводите за горивото. Парче ламарина, огънато във вид на конус, му послужи за фуния, с която напълни резервоара на двигателя. Като запушеше с палец долния край на фунията, можеше да загребва с нея и вода. Последното нещо, което му оставаше да направи, преди да запуши с парцал изпускателния отвор на ваната, беше да откърти четирите й мрежести крака с един железен прът.

Наложи се да дърпа стартерното въже дванайсет пъти, преди двигателят да изпращи, да зацепи и да запърпори. Тогава избута ваната до по-дълбоки води и когато тя заплува, той се метна вътре. Баластовото тегло на тялото му и двете туби с бензин я правеха изненадващо стабилна. После спусна вала на витлото във водата и избута лоста за скоростта до положение „Напред“.

Чудноватият плавателен съд бавно излезе от лагуната и пое към главния канал. Сноп лунни лъчи показваше, че морето е спокойно и вълните не са по-високи от половин метър. Пит насочи цялото си внимание в тях. Трябваше да мине през крайбрежните вълни и до изгрев-слънце да увеличи колкото се можеше повече разстоянието между себе си и острова.

Той намали скоростта и започна да следи движението на вълните и да ги брои. Девет тежки вълни се разбиха една върху друга, като оставиха дълга бразда, преди прииждането на десетата. Той избута дросела до „Пълен напред“ и се настани в кърмовата част на ваната. Следващата вълна беше ниска и се разби непосредствено пред него. Ваната се заклатушка, витлото възпря водата и съдът се издигна върху гребена на следващата вълна, миг преди тя да успее да се извие.

Пит нададе дрезгав вик, когато остави крайбрежните вълни зад себе си. Най-опасното беше минало. Знаеше, че ако бъде открит, щеше да е само чиста случайност. Ваната беше прекалено малка, за да бъде засечена от радар. Той намали скоростта, за да пести гориво. Потопи ръка във водата и прецени, че се движи със скорост около четири морски мили. Би трябвало до сутринта да излезе от кубински води.

Вдигна поглед към небето, определи местоположението си, избра си звезда, по която да се води, и пое курс към Бахамския канал.