Циклопи

75.

8 ноември 1989

Вашингтон, окръг Колумбия

Мартин Броган влезе със закъснение в кабинета за ранното сутрешно заседание. Президентът и останалите мъже, насядали около масата във форма на бъбрек, го погледнаха очаквателно.

— Корабите са били взривени четири часа по-рано от определеното време — уведоми ги той, преди да седне.

Съобщението му бе прието с гробно мълчание. Всички присъстващи знаеха за невъобразимия план на руснаците да премахнат Кастро и новината ги беше поразила повече като неизбежна трагедия, отколкото като катастрофално бедствие.

— Какви са последните данни за човешките жертви? — попита Дъглас Оутс.

— Още е много рано да се каже — отвърна Броган. — Цялото пристанище е обгърнато в пламъци. Твърде е вероятно броят им да достигне хиляди. Разрушенията обаче не са толкова, колкото се е предвиждало. Очевидно нашите агенти в Хавана са превзели два от корабите и са успели да ги отдалечат от пристанището, преди да бъдат детонирани.

Всички изслушаха замислени първоначалните доклади, изпратени от Секцията със специални интереси в Хавана, които им прочете Броган. Той изложи подробностите на плана за изтегляне на корабите и на действителната операция. Още не беше свършил, когато един от помощниците му влезе и му подаде току-що получен доклад. Той му хвърли безмълвно бърз поглед, после прочете на глас първото изречение:

— Фидел и Раул Кастро са живи. — Броган замълча и погледна към президента. — Вашият човек Айра Хейгън съобщава, че е в пряка връзка с двамата Кастро и че те поискали всякакъв вид помощи при бедствено положение, която можем да им окажем, включващи медицински персонал и лекарства, противопожарни съоръжения, храна и дрехи, както и специалисти по аутопсии и балсамиране.

Президентът се обърна към генерал Клейтън Меткалф, председател на комитета на началник-щабовете.

— Какво ще кажете, генерале?

— След снощното ви обаждане веднага вдигнах под тревога командването на въздушния транспорт. Можем да започнем въздушните превози още щом хората и продоволствията пристигнат на съответните летища и бъдат натоварени на борда.

— Всяко подхождане на американски военен самолет към въздушното пространство на Куба трябва да бъде координирано, иначе кубинците ще пуснат в действие ракетите си „земя-въздух“ — напомни министърът на отбраната Симънс.

— Ще се погрижа да установим открита съобщителна връзка с тяхното Външно министерство — каза държавният секретар Оутс.

— Няма да е лошо да поясните на Кастро, че всяка помощ, която изпращаме, е организирана под чадъра на Червения кръст — добави Дан Фосет. — За да не го изплашим дотам, че да ни тръшне вратата под носа.

— Да, не бива да пренебрегваме такава гледна точка — съгласи се президентът.

— Почти е престъпление да се възползваме от катастрофално бедствие — рече замислен Оутс. — И все пак не можем да отречем, че от небето ни пада тази възможност да заздравим връзките си с Куба и да овладеем революционната треска в цяла Южна Америка.

— Интересно, дали Кастро е изучавал Симон Боливар? — Въпросът на президента не беше отправен към никого определено.

— Великият освободител на Южна Америка е един от идолите на Кастро — уточни Броган. — Защо питате?

— В такъв случай той най-сетне се е вслушал в един от цитатите на Боливар.

— Кой цитат имате предвид, господин президент?

Държавният глава огледа последователно лицата на всички присъстващи и тогава отговори:

— „Който служи на революция, разорава море.“

76.

Хаосът бавно стихна и съвзелото се от шока население на Хавана започна спасителните работи. Бяха пуснати в действие спешните процедури след ураганно опустошение. Армейски и военни части, заедно с медицински работници, проникваха между развалините и изваждаха затрупаните хора, като ранените качваха в линейките, а мъртвите — в камиони.

Манастирът „Санта Клара“, построен през 1643 година, беше превърнат във временна болница и бързо се изпълни. Отделенията и коридорите на Университетската болница също бяха претъпкани. За морга послужи елегантният стар президентски дворец, превърнат впоследствие в музей на революционното движение.

Ранени хора с кървящи рани вървяха по улиците, гледаха с празни погледи или търсеха отчаяно любимите си близки. Часовникът на едно от зданията на Площада на катедралата в старата част на Хавана беше спрял на 6:21. Някои жители, които бяха побягнали от домовете си по време на разрушенията, започваха да се прибират. Други, останали без подслон, сновяха из улиците с малки вързопи, съдържащи част от спасено имущество.

От стотици километри към града прииждаха противопожарни коли и напразно се опитваха да угасят разрастващите се из цялото пристанище пламъци. Експлодира резервоар с хлорна газ и добави отровните си изпарения към опустошенията на огъня. На два пъти стотиците огнеборци трябваше да потърсят прикритие, когато промяната на вятъра запрати силната гореща вълна в лицата им. Дори по време на организирането на спасителните операции, Фидел Кастро предприе чистка сред нелоялните правителствени служители и военни офицери. Лично Раул ръководеше арестуването на заподозрените лица, но повечето бяха напуснали града, предупредени за операцията „Ром с кола“ от Великов и КГБ. Един по един те бяха заловени и не скриваха изумлението си, че братята Кастро са живи. Всички бяха закарани под засилена охрана в таен затвор, намиращ се навътре в планинската местност, където никой нямаше да ги види повече.

В два часа следобед първият тежкотоварен самолет на американските военновъздушни сили кацна на международното летище на Хавана. Малко по-късно той бе последван от непрекъснат поток от самолети. Фидел Кастро лично посрещаше лекарите и медицинските сестри доброволци, като преди това се бе погрижил кубинските комитети за подпомагане при бедствия да са налице, за да получат помощите и да съдействат на пристигналите американци.

В късния следобед от задимения хоризонт се зададоха кораби на бреговата охрана и на противопожарната служба от пристанището на Маями. Булдозери, тежки съоръжения и специалисти по нефтени пожари от Тексас нахлуха между горящите развалини на пристанището и без да губят време, започнаха да щурмуват пламъците.

Независимо от дотогавашните си политически различия, Съединените щати и Куба се обединиха покрай случая и американци и кубинци дружно полагаха усилия по спешните медицински и възстановителни работи.

Късно следобед от реактивния самолет на НЮМА слязоха адмирал Сандекър и Ал Джордино. Двамата веднага се качиха на един товарен камион, натоварен със спално бельо и военни походни легла, и бяха закарани до един автомобилен гараж, откъдето Джордино взе един изоставен фиат.

Докато наближаваха гигантския облак дим и бушуващото огнено море, изкуственият залез от пламъците багреше лицата им в червено през предното стъкло.

След като близо половин час лъкатушеха из града, упътвани от полицаи, за да избегнат излишните заобикаляния и затрупаните от разрушението улици, най-накрая стигнаха до швейцарското посолство.

— Спукана ни е работата — измърмори Сандекър, като видя руините на сградите и отломките, разхвърляни по широкия булевард „Малекон“.

Джордино тъжно кимна с глава.

— Може би никога няма да го намерим.

— И все пак сме му задължени и трябва да опитаме.

— Да — въздъхна тежко Джордино, — и то много сме задължени на Дърк.

Те свърнаха към порутената сграда и влязоха през портала, където им бе обяснено как да стигнат до свързочния пункт на Секцията със специални интереси.

Пунктът беше препълнен с нови кореспонденти, които чакаха реда си, за да предадат съобщенията си за бедствието. Сандекър си проби път навътре и зърна един едър мъж, който диктуваше на един радист. След като го изчака да свърши, Сандекър го потупа по рамото.

— Вие ли сте Айра Хейгън?

— Да, аз съм. — Дрезгавият му глас съответстваше на бръчките от умора на лицето му.

— Така си и помислих. Президентът ми описа подробно как изглеждате.

Хейгън потупа заобления си корем и се насили да се усмихне.

— Не е трудно да бъда различен сред тълпата. — След това замълча и изгледа особено Сандекър. — Споменахте президента…

— Срещнах се с него преди четири часа в Белия дом. Казвам се Джеймс Сандекър, а това е Ал Джордино. Ние сме от НЮМА.

— О, да, адмирале, знам ви по име. С какво мога да ви услужа?

— Ние сме приятели на Дърк Пит и Джеси Лебарон.

Хейгън затвори за миг очи, после погледна Сандекър.

— Госпожа Лебарон е голяма жена! Като се изключат няколко порязвания и натъртвания, тя се отърва от експлозията невредима. В момента помага в спешната болница за деца, настанена в старата катедрала. Но ако търсите Пит, със съжаление трябва да ви кажа, че си губите времето. Той беше на щурвала на „Ейми Бигълоу“, когато корабът избухна.

Джордино веднага почувства пробождане в сърцето.

— Няма ли никаква вероятност да е успял да се спаси?

— От хората, които отблъснаха руснаците на доковете, докато корабите плаваха към морето, оцеляха само двама. От екипажите на борда на корабите и влекача няма никаква следа. Дори и да не са загинали от взривовете, положително са се удавили от приливната вълна.

Джордино сви ръце в юмруци от безсилие. След това се обърна, за да даде воля на сълзите си, без да го видят.

Сандекър заклати скръбно глава.

— Искаме да проверим в болниците.

— Без да ви звучи безсърдечно, адмирале, по-добре търсете в моргите.

— Ще проверим и там.

— Тогава ще помоля швейцарците да ви издадат дипломатически пропуски, за да се придвижвате свободно в града.

— Благодаря ви.

Хейгън изгледа и двамата мъже със съчувствие.

— Ако това може да ви утеши, ще ви кажа, че вашият приятел Пит спаси стотици хиляди хора.

По лицето на Сандекър се изписа израз на гордост.

— Ако познавахте добре Дърк Пит, господин Хейгън, нямаше да очаквате нещо по-малко.

77.

Сандекър и Джордино започнаха да търсят Пит в болниците без особен оптимизъм. Налагаше се да прескачат безброй ранени, които лежаха на пода поради липса на свободни легла. Медицински сестри правеха каквото можеха, за да им помогнат, докато екипи от изтощени лекари се бореха за живота на тежко ранените в операционните помещения. Десетки пъти двамата прекъсваха обиколката си, за да помогнат в пренасянето на пълни носилки.

Не намериха Пит сред живите.

Продължиха да търсят в импровизираните морги, пред някои от които чакаха камиони, пъпни с трупове, по четири, по пет реда един върху друг. Малка група от балсаматори работеше трескаво, за да предпази избухването на епидемии. Мъртвите лежаха навсякъде като дървени трупи, с открити лица и празни погледи, насочени към тавана. Много от тях бяха толкова обгорени и осакатени, че беше невъзможно да се разпознаят и затова биваха погребвани церемониално в масов гроб в гробището „Колон“.

Санитар в една от моргите им показа тленните останки на мъж, за когото имало сведения, че бил изхвърлен от морето. Не беше Пит и те не можаха да установят, че това е Мани, защото не го познаваха.

Ранното утринно слънце изгря над опустошения град. Все повече ранени биваха откривани и откарвани в болниците, все повече трупове — в моргите. Военни отряди с байонети кръстосваха улиците, за да предотвратяват плячкосване на домове и обществени сгради. На пристанището пламъците продължаваха да бушуват, но огнеборците вече ги овладяваха. Огромният черен облак все още висеше над града. Според съобщенията на въздушните пилоти източният вятър го носел към Мексико сити.

Потиснати от гледките, на които бяха станали свидетели през нощта, Сандекър и Джордино с облекчение посрещнаха новия ден. Те продължиха с колата, но на три пресечки от Площада на катедралата затрупана от разрушенията улица блокира пътя им. Тръгнаха пеша за временната детска болница, за да потърсят Джеси.

Завариха я да утешава едно малко момиченце, което плачеше, докато лекарят гипсираше тънкото му кафяво краче. Джеси вдигна поглед към приближаващите се Сандекър и Джордино. Очите й несъзнателно се разшириха, но изтощеното й съзнание не ги разпозна.

— Джеси — заговори тихо адмиралът, — аз съм Джим Сандекър, това е Ал Джордино.

Едва след секунди думите му проникнаха в съзнанието й.

— Адмирале! Ал! О, слава богу, че дойдохте! — Тя прошепна нещо в ухото на момиченцето, после стана и прегръщайки и двамата едновременно, заплака неудържимо.

Докторът кимна на Сандекър.

— Тя работи като вол по двайсет и четири часа непрекъснато. Не е лошо да я откъснете за момент оттук, за да си поеме дъх.

Двамата мъже я хванаха за ръка и я изведоха навън. После внимателно я настаниха да седне на едно от стъпалата пред катедралата.

Джордино седна по-долу с лице към нея и я огледа. Тя все още беше облечена в бойната униформа. Сега камуфлажните шарки бяха покрити с петна от кръв. Косата й беше влажна от пот, разчорлена, очите й — зачервени от проникващия навсякъде дим.

— Толкова се радвам, че ме открихте — заговори тя най-сетне. — Сега ли пристигате?

— Снощи — отвърна Джордино. — Търсим Пит.

Тя загледа безцелно гъстия черен облак.

— Вече го няма — промълви тя като в транс.

— Черен гологан не се губи — измърмори под носа си Джордино.

— Всички загинаха: съпругът ми, Дърк и още много други. — Гласът й се загуби.

— Можем ли да намерим някъде кафе? — попита Сандекър, за да смени темата. — С удоволствие бих пийнал една чаша.

Джеси кимна уморено към входа на катедралата.

— Една клета жена, чиито деца са пострадали тежко, прави кафе за доброволците.

— Ще ида да взема — предложи Джордино, стана и изчезна вътре.

Джеси и адмиралът постояха известно време, заслушани във воя на сирените и загледани в подскачащите пламъци в далечината.

— Като се върнем във Вашингтон — заговори пръв Сандекър, — ако мога да ти помогна с нещо…

— Много сте мил, адмирале, но все ще се оправя някак. — След кратка пауза попита: — Мислите ли, че тялото на Реймънд може да бъде намерено и пренесено в Америка, за да го погреба?

— Сигурен съм, че след всичко, което ти направи, Кастро ще удовлетвори молбата ти.

— Странно е, че бяхме въвлечени във всичко това заради съкровището.

— Ла Дорада ли имаш предвид?

Погледът на Джеси беше паднал върху една група хора, които вървяха към тях, но не показа никакви признаци, че ги вижда.

— От петстотин години тя примамва хората да я търсят и повечето от тях са се погубвали от страстта си да я притежават. Глупаво е… много е глупаво да жертваш живота си заради една статуя.

— Тя все още се счита за най-голямото съкровище в света.

Джеси уморено затвори очи.

— Слава богу, че е скрита. Кой знае още колко хора ще убиват заради нея.

— Дърк никога не би се покатерил върху нечии кости за пари — отбеляза Сандекър. — Познавам го много добре. Той тръгна заради самото приключение и предизвикателството да разгадае една мистерия, а не за собствена облага.

Джеси не каза нищо. Отвори очи и едва тогава забеляза приближаващата се група. Не виждаше ясно лицата. Единият от тях изглеждаше висок през жълтеникавата мъгла от дима. Другите бяха по-дребни на ръст. Всички пееха, но тя не долавяше мелодията.

Джордино се върна с малка дъска, върху която димяха три чаши. Той спря и се вгледа продължително в групата, която си проправяше път между развалините пред катедралата.

Фигурата в средата съвсем не беше над два метра висока, мъжът просто бе качил на раменете си малко момченце. То имаше изплашен вид и здраво бе обгърнало с ръце челото на мъжа, закривайки част от лицето му. В едната си мускулеста прегръдка мъжът носеше малко момиче, а с другата водеше още едно момиченце на не повече от пет години. Непосредствено зад тях в редица вървяха десетина-единайсет деца, които пригласяха неуверено на английски. До тях подтичваха кучета и лаеха в акомпанимент.

Сандекър погледна озадачен Джордино. Едрогърдият италианец измига влагата от очите си, сълзящи от дима, и с недоумяващ израз се вгледа в странната и патетична гледка.

Мъжът приличаше на изтощен до крайност призрак. Куцаше, дрехите му висяха на парцали, очите му бяха хлътнали, измършавялото му лице беше нашарено с кръв. Той обаче беше вирнал брадичка и пееше с ехтящ глас, а децата повтаряха след него.

— Трябва да се връщам на работа — каза Джеси и едва-едва се надигна, за да стане. — Ония деца вътре имат нужда от помощ.

Групата беше вече близо и Джордино чу ясно песента, която пееха.

Челюстта на Джордино увисна, очите му щяха да изскочат от изненада. Той изхвърли напред едната си ръка и засочи като онемял към групата. После хвърли през рамо дъсчицата с чашите и се втурна като луд надолу по стълбите на катедралата.

— Това е той! — изкрещя Джордино с пълно гърло.

— Какво? Какво каза? — извика след него Сандекър.

Джеси мигом скочи на крака и без да обръща внимание на смазващата я умора, се затича след Джордино.

— Той се върна! — викна тя.

Тогава и Сандекър хукна надолу по стълбите.

Децата спряха насред песента и се скупчиха около мъжа, изплашени от внезапната поява на тримата души, които викаха и тичаха към тях. Кучетата застанаха в редица пред краката на мъжа и залаяха с всичка сила.

Джордино спря безмълвен на половин метър от групата — не знаеше какво по-смислено нещо да каже. Усмихна се и лицето му засия от задоволство и облекчение. Най-накрая езикът му се отвърза.

— Добре си се завърнал при живите, Лазаре!

Пит се захили дяволито.

— Здрасти, приятел! Да се намира в джоба ти шишенце със сухо мартини?

78.

Шест часа по-късно Пит спеше като пън в една празна ниша в катедралата. Беше отказал да ходи където и да било, докато за децата не се положат грижи и кучетата не бъдат нахранени. После настоя Джеси също да си почине малко.

Сега двамата лежаха на около метър разстояние един от друг върху две одеяла, проснати на твърдия под от керамични плочки. Преданият Джордино седеше пред нишата на един плетен стол и пазеше никой да не нарушава съня им; от време на време пропъждаше по-надалеч някои групи деца, които се заиграваха наоколо и вдигаха шум.

Той замръзна на място, когато видя Сандекър да се приближава, следван по петите от няколко униформени кубинци.

Сред тях беше и Айра Хейгън. Стори му се по-стар и по-уморен от последния път, когато го видя, а това беше само преди двайсет часа. Джордино веднага позна мъжа, който вървеше до Хейгън непосредствено зад гърба на адмирала и стана от стола. Сандекър кимна към спящите и каза тихо:

— Събуди ги.

Джеси се размърда в дълбокия си сън и изстена. Джордино трябваше да я разтърси няколко пъти за рамото, за да не заспи отново. Все още сънена и изморена до смърт, тя се надигна до седнало положение и тръсна глава, за да прочисти замъгленото си съзнание.

Пит се събуди почти веднага и съзнанието му заработи като будилник. Той се обърна, подпря се на лакти и накрая седна, зоркият му поглед обхвана набързо мъжете, застанали в полукръг около него.

— Дърк — заговори Сандекър, — това е президентът Фидел Кастро. Тръгнал е на обиколка из болниците и аз му казах, че ти и Джеси сте тук. Той пожела да говори с вас.

Преди Пит да каже нещо, Кастро пристъпи напред, хвана го за ръката и с изненадваща сила го издърпа да стане. Магнетичните кафяви очи се срещнаха с пронизващите млечнозелени. Кастро беше облечен със спретната колосана масленозелена бойна униформа с отличителните знаци на главнокомандващ, докато Пит все още беше с парцаливите си и мръсни дрехи, с които дойде в катедралата.

— Значи това е мъжът, който направи за смях моите хора от охраната и спаси града — каза Кастро на испански.

Джеси преведе и Пит махна с ръка в знак на отрицание.

— Аз просто бях един от по̀ късметлиите мъже, които оцеляха. Най-малко двайсет човека загинаха в опит да предотвратят трагедията.

— Но ако корабите бяха взривени, докато са стояли на док, сега почти цяла Хавана щеше да представлява изравнена със земята пустош. Щеше да се превърне в гроб както за мен, така и за половин милион души. Куба ви е признателна и иска да ви направи Герой на революцията.

— Само това ми липсваше — измърмори Пит.

Джеси му хвърли пренебрежителен поглед и не преведе думите му.

— Какво каза той? — попита Кастро.

Джеси прочисти гърлото си.

— Ами… каза, че това било голяма чест за него.

След това Кастро помоли учтиво Пит да опише как е станало превземането на корабите.

— Разкажете ми какво видяхте. Всичко, което ви е известно, от самото начало — допълни той.

— От момента, в който напуснахме швейцарското посолство ли? — попита Пит с присвити от лукавство очи.

— Откъдето искате — отвърна Кастро, забелязвайки погледа му.

Докато Пит разказваше за отчаяната битка на доковете и за усилията да бъдат изтеглени „Ейми Бигълоу“ и „Озеро Зайсан“ от пристанището, Кастро го прекъсваше с водопад от въпроси. Любопитството на кубинския лидер беше ненаситно. Разказът на Пит продължи почти толкова дълго, колкото действителните събития.

Пит излагаше фактите възможно най-точно и безстрастно, съзнавайки, че никога няма да успее да изрази с думи огромната заслуга на невероятно смелите мъже, които дадоха живота си за народа на друга държава. Разказа за великолепните задържащи действия на Кларк срещу надделяващата по численост военна част, затова как Мани и Моу и хората им са проникнали във вътрешността на корабите, за да ги превземат и отдалечат от пристанищния район, знаейки, че всеки момент ще бъдат взривени и пръснати на парчета. Описа как Джак и екипажът му взели на буксир двата кораба, но не успели навреме да излязат в открито море. Допълни, че много искал и те да са тук сега и лично да разкажат преживелиците си, дори се почуди как точно биха го представили с думи. След това се усмихна в себе си при мисълта, че Джак положително щеше да ругае с цветисти определения през цялото време.

Най-накрая Пит описа как една огромна приливна вълна го изхвърлила навътре в града, как изпаднал в безсъзнание и когато се свестил, осъзнал, че виси надолу с главата от една табела над бижутерски магазин. После тръгнал през разрушенията и по едно време чул детски плач — малко момиченце и братчето му били затрупани под развалините на срутена жилищна сграда и той ги извадил. Оттам нататък започнал да привлича деца като магнит. Работниците по спасителните работи увеличавали „колекцията“ му от деца. След като не намерили други оцелели деца, един полицай го насочил към детската болница и центъра за раздаване на помощи, където се натъкнал на приятелите си.

Изведнъж гласът на Пит се загуби и ръцете му увиснаха надолу.

— Това е всичко.

Кастро го гледаше, без да мига, по лицето му се бе изписало вълнение. Той пристъпи към Пит и го прегърна.

— Благодаря ви — каза той развълнуван. После целуна Джеси по двете бузи и се ръкува с Хейгън. — Куба благодари на всички вас. Няма да забравим делата ви.

Пит погледна някак свенливо Кастро и попита:

— Не знам дали да не ви помоля за една услуга.

— Само кажете каква е тя — побърза да го подкани Кастро.

След кратко колебание Пит заговори:

— Има един таксиметров шофьор на име Ерберто Фигуероа. Ако успея да намеря един възстановен шевролет от петдесет и седма година, като се върна в Щатите, и му го пратя, възможно ли е да получи пратката? И двамата с Ерберто ще ви бъдем много благодарни.

— Разбира се. Лично аз ще се погрижа човекът да получи вашия подарък.

— И още една молба — продължи Пит.

— Не насилвай късмета си — прошепна Сандекър.

— Каква е тя? — попита любезно Кастро.

— Дали ще е възможно да наема един катер с кран?

79.

Телата на Мани и трима от екипажа му бяха разпознати. Кларк беше изваден от водите на канала с рибарска лодка. Тленните му останки бяха върнати със самолет във Вашингтон. От Джак, Моу и останалите нямаше и следа.

Четири дни след пълното унищожение на смъртоносните кораби пожарът бе овладян. Последните, най-упоритите пламъци щяха да угаснат не по-рано от шест-седем дни. Минаха още шест седмици, преди да бъде открит и последният труп.

Кубинците най-добросъвестно водеха отчети и накрая представиха пълен списък на жертвите. Техният брой достигна 732. Ранените наброяваха 3769, а липсващите бяха изчислени на 197.

По настояване на президента на САЩ Конгресът одобри спешна помощ от 45 милиона долара за кубинците за възстановяването на Хавана. Освен това като жест на добра воля той вдигна трийсет и пет годишното ембарго. Най-сетне американците отново можеха да пушат законно хавански пури.

След като руснаците бяха прогонени, единственото им представителство в Куба се явяваше Секцията за специални интереси в полското посолство. Кубинският народ не проля нито сълза при заминаването им.

Кастро си остана марксистки революционер по душа, но вече не беше чак толкова краен. След като се съгласи по принцип с американско-кубинския пакт, той без никакво колебание прие поканата да посети президента в Белия дом и да говори пред Конгреса, въпреки че изнегодува, когато бе помолен да ограничи речта си в рамките на двайсет минути.

Призори на третия ден след експлозиите един олющен и износен от употреба плавателен съд хвърли котва почти в средата на пристанищните води. Противопожарните и спасителните лодки минаваха покрай него като покрай закъсал насред магистрала автомобил. Това беше тумбест ремонтен катер, широк, с изпъкнали скули, дълъг осемнайсет метра. На кърмата му беше монтиран дерик-кран с изпъната над водата стрела. Екипажът му като че ли не обръщаше никакво внимание на трескавата дейност наоколо.

Повечето от пламъците в пристанищния квартал бяха потушени, но пожарникарите продължаваха да обливат с литри вода тлеещите останки от складовите постройки. Няколко обгорени до черно склада за течни горива все още изхвърляха пламъци, а гъстият облак дим изпълваше въздуха с парливата миризма на изгорели горива и гума.

Пит стоеше върху обезцветената палуба на ремонтния катер и се взираше през димната жълтеникава мъгла в разрушения петролен танкер. От „Озеро Байкал“ не беше останало нищо, освен обгарялата надстройка на кърмата, която стърчеше грозно и разкривено над покритата с петрол вода. Той върна вниманието си към малкия компас в ръката си.

— Това ли е мястото? — попита го адмирал Сандекър.

— Отчитам допълващи се данни върху знаците за ориентиране — отвърна Пит.

Джордино подаде глава от прозореца на кормилната рубка.

— Магнитометърът пощуря. Намираме се точно над плътна метална маса.

Върху един от люковете седеше Джеси. Беше облечена със сиви къси панталони и бледосиня блуза и отново приличаше на себе си.

Тя хвърли любопитен поглед към Пит и го попита:

— Още не си ми казал защо мислиш, че Реймънд е скрил Ла Дорада на дъното на пристанищните води и откъде знаеш къде точно да я търсиш?

— Не ми стигна ума да схвана веднага какво ми казва — поясни Пит. — Думите му бяха същите, но тогава ми прозвучаха безсмислено, нещо като „Потърси н-а м-е-н“. А той всъщност се е опитал да каже „Потърси на М-е-й-н“.

Джеси го гледаше объркана.

— „Мейн“ ли?

— Спомни си за Пърл Харбър, „Аламо“ и „Мейн“. Някъде тук през хиляда осемстотин деветдесет и осма година бойният кораб „Мейн“ бе взривен и това постави началото на Испанско-американската война.

Джеси почувства, че я обзема възбуда.

— Искаш да кажеш, че Реймънд е хвърлил статуята върху потъналите останки на стария кораб?

— На мястото, където е потънал — поправи я Пит. — Защото през хиляда деветстотин и дванайсета година разрушеният корпус на „Мейн“ е бил изваден и закаран на буксир в открито море с развяващ се флаг.

— Но защо точно там Реймънд е хвърлил съкровището?

— Всичко започва от момента, в който той и партньорът му в спасителните операции Ханс Кронбърг откриват „Циклопи“ и изваждат Ла Дорада. Трябва да е било луда радост за двамата приятели, когато са успели заедно да откраднат от властното море най-търсеното съкровище в историята на човечеството. И това би трябвало да има щастлив край. Но нещата се опорочили. Реймънд Лебарон бил влюбен в съпругата на Кронбърг.

По лицето на Джеси се изписа прояснение.

— Хилда.

— Да, Хилда. Той е имал два мотива, за да се освободи от Ханс — съкровището и жената. Но някакъв начин е успял да склони Ханс да се гмурне отново, след като Ла Дорада е била вече извадена. Тогава му прерязва носещото спасително въже и оставя приятеля си да умре от мъчителна смърт. Можеш ли да си представиш как се е борил за живота си дълбоко в стоманената крипта на „Циклопи“?

Джеси извърна поглед настрани.

— Не мога да повярвам на думите ти.

— Но ти си видяла трупа на Кронбърг със собствените си очи. Ключът на загадката беше Хилда. Тя ми разказа в основни линии за тази мръсна работа. Аз трябваше само да допълня някои подробности.

— Реймънд не би могъл да извърши убийство.

— Могъл е и го е извършил. След като Ханс вече е вън от играта, той предприема следващата си стъпка. Подвежда отдела за държавните приходи — кой би го винил, след като помним, че в края на петдесетте години федералното правителство облагаше с над осемдесет процента доходите над сто и петдесет хиляди долара — и избягва един продължителен съдебен процес в Бразилия, която с пълно право би твърдяла, че статуята е откраднато национално съкровище. Реймънд си замълчава и се отправя към Куба. Голям хитрец е бил любимият ти. Проблемът му после бил как да се отърве от статуята. Кой ми могъл да си позволи да плати дори част от двайсет до петдесет милиона долара за художествено произведение? Той се страхува до смърт, че ако се разчуе за намерената статуя, тогавашният кубински диктатор Фулхенсио Батиста, изнудвач от класа, ще я заграби. Или ако Батиста не я заграби за себе си, то мафиотските гангстери, които лично той бе поканил в Куба след Втората световна война, са щели да го сторят. Затова Реймънд решава да изсича по малко от Ла Дорада и да я разпродава на малки парчета. За негово нещастие времената били лоши. Той навлиза с кораба си в пристанището на Хавана в деня, в който Кастро и неговите бунтовници нахлуват в града, след като са свалили корумпираното правителство на Батиста. Революционните сили веднага затварят пристанищата и летищата, за да попречат на приятелите на Батиста да избягат от страната с невероятни богатства.

— И Лебарон не е взел нищо ли? — попита Сандекър. — Изгубил е всичко?

— Не съвсем. Разбира, че е попаднал в капан и че е само въпрос на време, преди революционерите да претърсят спасителния му кораб и да открият Ла Дорада. Единственият му избор е да вземе всичко, каквото може със себе си и да хване следващия самолет за Щатите. Вероятно под прикритието на нощта е навлязъл с кораба си по-навътре в пристанището и е хвърлил статуята зад борда там, където „Мейн“ е бил взривен преди седемдесет години. Естествено, той имал намерение да се върне отново и да я прибере, след като бъркотията в Хавана стихне, но Кастро не играел според правилата на Лебарон. Меденият месец на Куба и Съединените щати свършил скоро и той вече не можел да се върне и да извади тритонната безценна статуя пред очите на охраната на Кастро.

— Кои места от статуята е изсякъл? — попита Джеси.

— Според думите на Хилда извадил рубиненото сърце. После, след като тайно го занесъл вкъщи, внимателно го нарязал на малки парчета, които шлифовал и продал чрез брокери. Вече имал достатъчно средства, за да постигне високия финансов пиедестал с Хилда до себе си. Реймънд Лебарон вече бил достатъчно богат.

Настъпи дълго мълчание. Всеки се умисли и си представи как преди трийсет години отчаяният Лебарон хвърля зад борда златната женска статуя.

— Но теглото на Ла Дорада — наруши мълчанието Сандекър — не може да не я е забило дълбоко под меката утайка на пристанищното дъно.

— Адмиралът има право — вметна Джордино. — Лебарон не е взел предвид, че за да я намери, е трябвало да предприеме солидна операция.

— Признавам, че и на мен не ми дава мира тази мисъл — каза Пит. — Той вероятно е знаел, че след като инженерите от Армейския корпус са разглобили и свалили основната секция на корпуса на „Мейн“, стотици тонове развалини от кораба са останали заровени в дънната тиня, които трудно биха се намерили. И най-съвършеният детектор за откриване на метал не би засякъл нищо от затрупаните отломки.

— Значи статуята ще остане да лежи там завинаги — отбеляза Сандекър. — Освен ако някой ден някой не реши да прочисти половината пристанищно дъно и не удари случайно на нея.

— А може и да не е точно така — отвърна Пит замислен, с поглед, зареян към нещо, което само той виждаше. — Реймънд Лебарон е бил голям хитрец, освен това е владеел до съвършенство спасителните операции. Убеден съм, че е знаел много добре какво прави.

— Накъде биеш? — попита Сандекър.

— Че е хвърлил статуята зад борда, хвърлил я е. Но бас ловя, че я е спуснал така, че тя да стъпи първо с краката и да остане изправена на дъното.

Джордино заби поглед в палубата.

— Възможно е — рече той бавно, — твърде е възможно. Колко е висока?

— Около два и половина метра с пиедестала си.

— И все пак три тона, забити в кал… — изрази гласно мислите си Сандекър. — Но кой знае, може би все още някой и друг сантиметър от нея стърчи от дъното.

По лицето на Пит се появи странна усмивка.

— Ще видим дали е така, когато двамата с Джордино се гмурнем и огледаме мястото.

Сякаш по даден знак всички замълчаха и се загледаха във водата зад борда, покрита с петрол и пепел, тъмна и потайна. Някъде в злокобните зелени дълбини Ла Дорада ги очакваше.

80.

Облечен в пълна водолазна екипировка, Пит стоеше и наблюдаваше мехурчетата, които се надигаха от водните дълбочини и се пукаха на повърхността. Погледна часовника си, за да засече времето. Джордино се бе гмурнал преди петдесет минути на дълбочина 12 метра. Пит отново отмести поглед към мехурчетата и видя как постепенно те се местят в кръг. Знаеше, че Джордино има достатъчно въздух за още една пълна обиколка около спускателното въже, завързано за буя.

Малкият екипаж от кубинци, които бе събрал Сандекър, не издаваха звук. Пит обходи с поглед палубата и ги видя, че са застанали край бордовата ограда до адмирала и гледат като хипнотизирани искрящите мехурчета.

Пит се обърна към Джеси, която стоеше до него. От пет минути тя не беше отронила дума, нито беше помръднала от мястото си; лицето й имаше напрегнат израз, очите й светеха от възбуда. Преливаше от предчувствие, че ще види една легенда. Изведнъж тя извика:

— Виж!

От дълбините, сред облак от мехурчета се издигаше тъмна фигура и след миг главата на Джордино се показа на повърхността, близо до шамандурата. Той се обърна по гръб и леко замаха с плавниците, за да стигне до стълбата. Преди да се качи на палубата, се освободи от колана с тежестите и бутилките под налягане. След това свали маската за лице и се изплю зад борда.

— Как мина? — попита го Пит.

— Добре — отвърна Джордино. — Ето какво е положението. Направих осем обиколки около мястото, където е закотвено въжето за спускане, вързано за буя. Видимостта е не повече от метър. Може и да извадим малко късмет. Дъното е смесица от пясък и кал, така че не е толкова меко. Има вероятност статуята да не се е прекатурила.

— А водното течение?

— Скоростта му е около един възел. Не е силно.

— Някакви препятствия?

— Няколко ръждясали отломки от кораба стърчат от дъното, така че трябва да внимаваш да не оплетеш въжето си в тях.

Сандекър се приближи и застана зад Пит, за да направи последна проверка на снаряжението му. Пит мина през вратичката на бордовата ограда и стисна между зъбите си накрайника на въздушния си регулатор. Джеси го стисна леко за рамото през защитния му костюм.

— Успех! — пожела му тя.

Той й намигна през маската за лице и направи широка крачка. Зелените дълбини го погълнаха и ярката слънчева светлина се разпръсна от внезапно появилия се грозд от мехурчета. Той заплува към шамандурата и погледна надолу към въжето за спускане. На двайсетина сантиметра от повърхността жълтата найлонова плитка избледняваше и се загубваше в матовата тъмнина.

Пит внимателно и без да бърза се спусна по въжето. Спря веднъж, за да отпуши ушите си. След по-малко от минута дъното като че ли ненадейно се надигна към него и се допря до разперените му ръце. Той отново спря, за да засече времето по часовника си, да погледне компаса за посоката и да провери въздушния манометър. После се хвана за другото въже, което Джордино бе закрепил за спускащото се с една скоба и се оттласна радиално.

След около седем метра ръката му напипа възела на въжето, който Джордино бе направил, за да измери външния периметър на последната си обиколка. След кратко разстояние Пит мерна оранжев кол, забучен в дънната кал, който отбелязваше началната точка на схемата за кръгово претърсване. После измина още два метра, изпъна въжето и започна обиколката си при видимост от двете страни деветдесет сантиметра.

Водата изглеждаше необитавана и безжизнена и миришеше на химикали. Той мина над колонии от мъртъв морски свят — резултат от взривения петролен танкер — чиито останки, носени от течението, се търкаляха по дъното като подухвани от лек вятър листа. Пит се беше изпотил под водолазния си костюм, докато стоеше на палубата под слънцето, изпотяваше се и сега на дванайсет метра под повърхността. Чуваше шума на спасителните катери, които кръстосваха пристанищните води, с увеличен от гъстотата на водата грохот от изпускателните им тръби.

Метър по метър той обходи с поглед запустялото пристанищно дъно, докато направи пълен кръг. Премести навън маркиращия кол и започна нова обиколка в обратната посока.

Водолазите често изпитваха огромна самота, когато плуваха в подводна пустош, без да виждат нищо по-далеч от една ръка разстояние. Действителният свят с хора, намиращ се на не повече от петнайсет метра на повърхността, преставаше да съществува. Обхващаше ги безгрижно увлечение и равнодушие към неизвестното. Възприятията им се изкривяваха и те започваха да си фантазират какво ли не.

Пит обаче не изпитваше нищо подобно, може би само донякъде даваше воля на въображението си. Той дотолкова се бе опиянил от претърсването и се опитваше да повика в съзнанието си образа на статуята, да я види как блести в златно и яркозелено, че за малко да пропусне да види смътния силует, който изплува от мътилката вдясно от него.

Той бързо размаха плавниците и заплува нататък. Обектът беше заоблен, неразличим и отчасти заровен в дъното. Шейсетте сантиметра, които се виждаха от него, бяха покрити с тиня и с морска растителност, която се полюшваше от течението.

Стотици пъти Пит се е питал как ли ще се почувства, как ли ще реагира, когато се натъкне на златната жена. Но това, което наистина чувстваше, беше страх да не се окажеше фалшива тревога и търсенето да продължи вечно.

Бавно и внимателно той махна тинестата растителност. Мънички представители на морска флора и тиня се надигнаха във вид на кафяв водовъртеж и закриха обекта. Той изчака под неземната тишина облакът да се разнесе във водния мрак.

Приближи се още малко, плувайки съвсем близо до дъното и тогава лицето му се озова на сантиметри от загадъчния обект. Напрегна очи иззад маската си, устните му изведнъж пресъхнаха, сърцето му заудря като барабан.

Отсреща го гледаха чифт изумруденозелени очи.

Пит беше открил Ла Дорада!

81.

4 януари 1990

Вашингтон, окръг Колумбия

Публичното изявление на президента за съществуването на колонията Джърси и за подвига на Илай Стайнмец и лунния му екип наелектризира нацията и се превърна в световна сензация.

В продължение на седмица всяка вечер на телевизионните зрители им се показваха зрелищни сцени на лунната повърхност, невиждани по време на краткото кацане на „Аполо“. Борбата за оцеляването на мъжете, докато строят годно за живеене селище, също бе показана в драматични подробности.

Стайнмец и хората му станаха герои на деня. Те биваха празнично посрещани навред в страната, даваха безброй интервюта за различни телевизионни предавания, бяха поканени на традиционния парад в Ню Йорк.

В приветствията за триумфа на лунните колонизатори се долавяше тонът на старомоден патриотизъм, но въздействието беше по-дълбоко, по-всеобхватно. То надминаваше по конкретност краткотрайните, демонстративни полети над земната атмосфера — показваше установеност в космоса, солидно доказателство, че човек може да живее много по-далеч от родната си планета.

Президентът преливаше от гордост на вечерята в тесен кръг, дадена в чест на „тайното ядро“ и колонизаторите. Настроението му беше съвсем различно от първия път, когато се срещна с мъжете, които бяха замислили и основали лунната база. Той вдигна чаша с шампанско към Хъдсън, който гледаше разсеяно през хората, изпълнили залата, сякаш наоколо нямаше никой и цареше пълна тишина.

— В космоса ли се реят мислите ти, Лио?

Погледът на Хъдсън се задържа за миг върху президента, после той кимна и рече:

— Моля за извинение. Имам лошия навик да изключвам съзнанието си по време на приеми.

— Обзалагам се, че вече чертаеш планове за ново селище на луната.

Хъдсън се усмихна кисело.

— Трябва да призная, че си мислех за Марс.

— Значи колонията Джърси не е краят.

— Никога няма да има край, винаги ще се поставя начало на ново начало.

— Конгресът ще се присъедини към настроението на страната и ще гласува бюджет за разширение на лунната колония. Но за установяването на Марс… Затова ще са нужни много пари.

— Дори ние да не го осъществим, ще го осъществи следващото поколение.

— Имаш ли име на проекта?

Хъдсън поклати глава.

— Още не съм мислил за това.

— Често съм се питал — продължи президентът, — откъде ти хрумна да дадеш на колонията името „Джърси“.

— Не се ли сетихте?

— Мина ми през ума, че има щат Ню Джърси, остров Джърси край френския бряг, пуловери с марката „Джърси“…

— Както и порода крави.

— Какво?

— В една песничка за деца се пее: „Котка свири на цигулка/ кравата прескочи пък луната“.

За миг по лицето на президента се изписа объркан вид, после той прихна да се смее. Когато се съвзе, каза:

— Боже мой, как можа да вложиш толкова ирония в цялата тази работа! Да кръстиш най-великото постижение на крава от песничка на Мадър Гус.

— Тя е наистина изключителна! — възкликна Джеси.

— Да, великолепна е — съгласи се Пит. — Не ти омръзва да я гледаш.

Те не можеха да откъснат поглед от Ла Дорада, която вече се намираше в централния вътрешен двор на Националната галерия във Вашингтон. Блестящото златно тяло и лъскавата изумрудена глава светеха под слънчевите лъчи, които нахлуваха през огромния стъклен покрив. Ефектът беше поразителен. Незнайният й индиански скулптор я бе изваял с неустоима красота и изящество. Тя стоеше в отпусната поза с единия крак пред другия, с ръце леко свити в лактите и с разперени навън длани.

Пиедесталът й от розов кварц беше поставен върху солиден блок от бразилско палисандрово дърво, висок метър и половина. Липсващото сърце беше заменено с ново, изработено от тъмночервено стъкло, което почти се доближаваше до блясъка на оригиналния рубин.

Хората се тълпяха и немееха пред зашеметяващата гледка. Навън пред галерията се виеше опашка, дълга някъде към четиристотин метра. Ла Дорада надмина рекорда по посещения дори на артефактите на цар Тутанкамон.

Всеки сановник в столицата отдаде почитта си. Президентът и съпругата му придружиха Хилда Кронбърг-Лебарон, за да разгледа статуята в деня преди официалното откриване. Тя седеше в инвалидната си количка — доволна възрастна дама с искрящи очи — и се усмихваше ли, усмихваше, докато слушаше президента да засвидетелства уважение към двамата мъже в живота й в кратката си реч. Когато след това той я повдигна от количката, за да пипне статуята, очите на никого от присъстващите не останаха сухи.

— Странно е, като си помисли човек — прошепна Джеси, — как всичко започна с потъналия „Циклопи“ и завърши с потъналия „Мейн“.

— Но само за нас — отвърна сдържано Пит. — За статуята всичко е започнало преди четиристотин години в една бразилска джунгла.

— Трудно е да си представя, че такова красиво нещо е причинило смъртта на толкова много хора.

Пит не я слушаше и не каза нищо.

Джеси му хвърли любопитен поглед. Той гледаше съсредоточено статуята, съзнанието му блуждаеше в друго време, на друго място.

— „Богато съкровище, сладко удоволствие“ — изрецитира тя.

Пит бавно извърна глава и я погледна и тогава погледът му се върна в настоящето. Магията беше развалена.

— Съжалявам — рече той.

Джеси не можа да сдържи усмивката си.

— Кога смяташ да опиташ?

— Какво да опитам?

— Да побързаш да потърсиш изчезналия град на Ла Дорада.

— Не е нужно да бързам — отвърна той и се разсмя. — Той няма да избяга.