Цивилизация на статуса

ГЛАВА 12

Облачното езеро беше най-хубавият курорт на Омега. На влизане в областта всички оръжия се оставяха при входа. Дуели не се разрешаваха при никакви обстоятелства. Споровете се решаваха безпрекословно от най-близкия барман, а убийството се наказваше с незабавна загуба на статуса.

Край Облачното езеро бяха достъпни всевъзможни забавления. За любителите на зрелища имаше турнири по фехтовка, бикоборство и подмамване на мечки. Спортистите можеха да изберат плуване, алпинизъм или ски. Вечер имаше танци в голямата бална зала, където дебели стъклени стени деляха местните жители от гражданите и гражданите от елита. В добре снабдения наркобар се намираше всичко, което би могъл да желае един изискан наркоман, както и някои последни открития, които евентуално би му хрумнало да изпробва. За общителните характери всяка сряда и събота вечер се организираше оргия, Пещерата на сатира. За срамежливите ръководството уреждаше маскирани срещи по сумрачните улички край хотела. Но най-приятни бяха полегатите хълмове и сенчестите гори, където всеки можеше да се разхожда и да отърси напрежението от ежедневната борба за оцеляване в Тетрахайд.

Барънт и Моера бяха настанени в съседни стаи с незаключена врата помежду им. Но първата вечер Барънт не пристъпи към тази врата. Моера не бе проявила желание за подобна инициатива, а на планета, където жените имат постоянен и неограничен достъп до отрови, мъжът трябва добре да размисли, преди да им налага нежеланата си компания. Дори собственикът на магазин за противоотрови трябва да има предвид, че може и да не долови навреме собствените си симптоми.

На втория ден двамата се изкачиха високо по хълмовете. Носеха кошница с провизии и спряха да закусят на полегат тревист склон, който се спускаше към сивото море. След закуската Барънт попита Моера защо му е спасила живота.

— Няма да харесаш отговора — каза тя.

— Все едно, бих искал да го чуя.

— Ами… ти изглеждаше толкова смешен и уязвим, когато влезе в Дружеството за защита на жертвите. Бих помогнала на всеки, който има такъв вид.

Барънт кимна смутено.

— А втория път?

— Изглежда, вече бях почнала да се интересувам от теб. Без никаква романтика, тъй да знаеш. Съвсем не съм романтична.

— Какво точно те интересуваше? — запита Барънт.

— Помислих си, че може би ще е добре да те завербувам.

— Интересно. Защо не ми кажеш нещо повече?

Моера мълчаливо го оглеждаше със зелените си очи. После каза:

— Почти нищо не мога да ти разкрия. Членувам в организация. Винаги търсим подходящи кандидати за вербуване. Обикновено ги подбираме направо от затворническите кораби. След това вербовчиците като мен обикалят и търсят хора, които биха ни свършили работа.

— Какви хора търсите?

— Извинявай, Уил, но не като теб.

— Защо не като мен?

— Отначало сериозно си мислех да те завербувам — каза Моера. — Ти изглеждаше тъкмо такъв човек, какъвто ни трябва. После проверих досието ти.

— И?

— Не вербуваме убийци. Понякога ги наемаме за специфични задачи, но не ги приемаме в организацията. Има някои смекчаващи обстоятелства, които признаваме — например убийство при самозащита. Но иначе сме убедени, че щом един човек е извършил на Земята предумишлено убийство, той не е за нас.

— Разбирам — каза Барънт. — Ще променя ли нещо, ако кажа, че ми липсва обичайното за Омега отношение към убийството?

— Знам, че ти липсва — въздъхна Моера. — Ако зависеше от мен, бих те включила в организацията. Но не решавам аз… Уил, сигурен ли си, че си убиец?

— Мисля, че да — каза Барънт. — Навярно да.

— Жалко. И все пак организацията се нуждае от най-издръжливите личности, независимо какво са извършили на Земята. Нищо не мога да обещая, но ще видя какво мога да направя. Добре ще е, ако успееш да узнаеш нещичко за причините, които са те тласнали към убийство. Може би има смекчаващи обстоятелства.

— Може би — неуверено повтори Барънт. — Ще опитам да узная.

Тази вечер, тъкмо преди Барънт да заспи, Моера отвори междинната врата и влезе в стаята. Топла и гладка, тя се плъзна в леглото му. Той се опита да каже нещо, но тя притисна устните му с длан. И Барънт, който се бе научил да не пита откъде е дошъл късметът, покорно замълча.

Останалите дни от почивката отлетяха неусетно. Повече не стана дума за организацията, но може би за утеха междинната врата оставаше отключена. Привечер на седмия ден Барънт и Моера се завърнаха в Тетрахайд.

— Кога мога да те видя пак? — запита Барънт.

— Ще ти се обадя.

— Не звучи много обнадеждаващо.

— Повече не мога да обещая — каза Моера. — Съжалявам, Уил. Ще видя дали може да се уреди нещо с организацията.

Няма как, Барънт трябваше да се примири. Когато колата го остави пред магазина, той все още не знаеше къде живее Моера и в каква организация участвува.

Седна в апартамента си и грижливо обмисли всички подробности на преживяното в Магазина за сънища. А те бяха недвусмислени: омразата му към Теркалър, незаконното оръжие, срещата, трупът, после доносникът и съдията. Липсваше само едно. Не си спомняше самото убийство, не помнеше как насочва пистолета и натиска спусъка. Сънят прекъсваше при срещата с Теркалър и продължаваше след смъртта му.

Навярно бе блокирал мига на самото убийство в дъното на паметта си, но може би имаше някаква провокация, някаква уважителна причина да убие този човек. Трябваше да узнае.

Имаше само два начина да се добере до информация за Земята. Единият минаваше през натегналите от ужас видения в Магазина за сънища и той твърдо бе решил повече да не стъпва там. Другият начин беше да потърси услугите на мутант провидец.

Барънт споделяше всеобщата неприязън към мутантите. Те бяха съвсем различна раса и техният статус на недосегаеми не беше само предразсъдък. Всички знаеха, че мутантите често са носители на странни и неизлечими болести. Обществото ги отритваше и те отвръщаха на отблъскването с отблъскване. Живееха в Мутантския квартал — същински затворен град в покрайнините на Тетрахайд. Благоразумните граждани не припарваха към Квартала, особено нощем; всички знаеха, че мутантите могат да бъдат отмъстителни.

Но само мутанти притежаваха провидчески дарби. В обезобразените им тела се криеха необичайни сили и таланти, странни и свръхестествени способности, които нормалните хора отбягваха денем, но потайно ги диреха през нощта. Говореше се, че мутантите са любимци на Черния. Някои хора смятаха, че само мутант може да овладее великото изкуство на Черната магия, за което непрестанно говореха свещениците, ала никой не смееше да го спомене в присъствието на свещеник.

Странните дарби на мутантите бяха породили слуха, че те си припомнят за Земята много повече, отколкото е достъпно за обикновените мъже и жени. Не само помнели Земята като цяло, но някои от тях можели да проследят жизнената нишка на човека назад в пространството и времето, да пробият стената на забравата и да кажат какво му се е случило в действителност.

Други пък смятаха, че мутантите изобщо нямат изключителни дарби. Мислеха ги за хитри мошеници, които си изкарват хляба от хорските суеверия.

Барънт реши да открие истината. Една късна вечер той се облече и въоръжи както трябва, излезе от апартамента и се запъти към Мутантския квартал.