Цивилизация на статуса

ГЛАВА 9

Едно е да те обвиняват в убийство, което не можеш да си спомниш, съвсем друго — да си спомняш убийството, в което те обвиняват. Няма как да не повярваш на подобно доказателство.

Барънт опита да избистри чувствата, които го вълнуваха сега. До посещението в Магазина за сънища никога не се бе чувствувал убиец, независимо от обвиненията на земните власти. В най-лошия случай си мислеше, че може да е убил някого във внезапен и непредотвратим пристъп на ярост. Но да подготви и извърши хладнокръвно убийство…

Защо го бе сторил? Дали жаждата за мъст е била толкова неутолима, че да отхвърли всички задръжки на земната цивилизация? Очевидно да. Беше убил човек, някой бе донесъл за това и съдията го бе пратил на Омега. Убиец, заточен на планета за престъпници. За да преуспее в живота, просто трябваше да следва естествената си склонност към убийство.

И все пак Барънт откриваше, че му е извънредно трудно да го стори. Изпитваше удивителна неприязън към кръвопролитията. Вярно, когато дойде Денят на Свободните граждани, той излезе на улицата с лъчевия пистолет, но така и не успя да се застави да застреля някого от по-низшите класи. Не искаше да убива. Смехотворен предразсъдък, като се има предвид кой е и къде е попаднал, но не можеше да се отърве от него и толкоз. Независимо че Тем Ренд и Джо неуморно го поучаваха относно задълженията му като Гражданин, Барънт продължаваше да смята убийството за твърде гнусно нещо.

Потърси помощ от психиатър, който му каза, че отвращението от убийството се кореняло в нещастното му детство. Фобията допълнително се усложнила от травматичните ефекти на преживяното в Магазина за сънища. Поради всичко това убийството, висшето обществено благо, станало за него непоносимо противно. Тази противоубийствена невроза, възникнала у човек с всестранни заложби към изкуството да се убива, заяви психиатърът, неизменно щяла да доведе Барънт до гибел. Единственото решение било да се изкорени неврозата. Психиатърът препоръча незабавно лечение в санаториум за пациенти с престъпни антиубийствени наклонности.

Барънт посети санаториума и чу как лудите пациенти крещят за добрина, почтеност, святост на живота и тям подобни срамотии. Нямаше никакво намерение да се присъедини към тях. Може и да беше болен, но не чак дотам!

Приятелите му твърдяха, че с това безотговорно поведение ще си докара неприятности. Барънт не възразяваше, но се надяваше да убива само при необходимост и така да избегне от погледа на високопоставените личности, които прилагаха законите.

В течение на няколко седмици замисълът сякаш вървеше успешно. Барънт пренебрегваше все по-настоятелните писма от Магазина за сънища и повече не стъпи в Ситното сборище. Търговията вървеше чудесно и той разделяше свободното си време между тренировки с лъчевия пистолет и изучаване на действието на рядко срещаните отрови. Често си мислеше за девойката. Все още пазеше пистолета, с който му бе услужила. Питаше се дали някога ще я види пак.

Мислеше и за Земята. След посещението в Магазина за сънища понякога из съзнанието му просветваха спомени, откъслечни образи на старинна каменна сграда, брястова горичка, завой на река зад завеса от върбови клони. Тия полувидения за Земята го изпълваха с почти непоносим копнеж. Както повечето граждани на Омега, той имаше само едно истинско желание — да се завърне у дома.

А това бе невъзможно.

Дните отминаваха и когато дойде ред на неприятностите, те връхлетяха изневиделица. Една нощ откъм вратата се раздадоха тежки удари. Полузадрямалият Барънт стана да отвори. Четирима униформени мъже нахълтаха в магазина и му казаха, че е арестуван.

— За какво? — запита Барънт.

— Антинаркомания — отвърна един от мъжете. — Имаш три минути за обличане.

— Какво е наказанието?

— Ще разбереш в съда — отсече непознатият. Той намигна на останалите и добави: — Обаче антинаркоманите само гробът ги оправя. А?

Барънт се облече.

Отведоха го в една зала сред лабиринта от пристройки на Съдебното управление. Залата се наричаше „Претупан съд“ в чест на древната англосаксонска юридическа процедура. Точно срещу нея се намираше Камарата „Лека ти пръст“, също със старинен произход. До Камарата беше „Безапелационният съд“.

Висока дървена преграда делеше Претупания съд на две, тъй като в основата на местното правосъдие лежеше принципът обвиняемият да не вижда нито съдията, нито свидетелите на обвинението.

— Обвиняемият да стане — раздаде се иззад преградата.

Безстрастният, монотонен глас звучеше от малък високоговорител. Барънт едва различаваше думите, тонът и звученето почти се губеха, както бе предвидено. Дори по глас съдията оставаше анонимен.

— Уил Барънт — започна обвинителят, — изправен си пред този съд по обвинение в антинаркомания, както и по второстепенно обвинение в липса на религиозно благочестие. По последното разполагаме с клетвено изявление на духовно лице. По главното обвинение свидетелствата идват от Магазина за сънища. Можеш ли да отречеш някое от престъпленията?

Барънт помисли малко, сетне отговори:

— Не, сър, не мога.

— Засега можем да пренебрегнем липсата на благочестие като първа простъпка. Но антинаркоманията е върховно престъпление срещу държавата Омега. Непрестанната употреба на наркотици е принудително право на всеки гражданин. Всички знаят, че правата трябва да се упражняват, иначе ще бъдат изгубени. Да изгубим правата си би означавало да изгубим крайъгълния камък на нашата свобода. Следователно отхвърлянето на всяко друго пренебрегване на правата е равносилно на държавна измяна.

Гласът помълча. Пазачите неспокойно пристъпваха от крак на крак. Твърдо убеден, че положението е безнадеждно, Барънт стоеше изпънат мирно и чакаше.

— Наркотиците имат много предназначения — продължи скритият съдия. — Няма защо да изброявам благотворните им ефекти върху потребителя. Но от държавническа гледна точка ще кажа, че население от наркомани е лоялно население; че наркотиците са основен източник на данъчни приходи; че те са пример за целия ни начин на живот. Ще добавя, че антинаркоманските групировки неизменно са се оказвали враждебни към местните обичаи и органи на властта. Обяснявам ти надълго и нашироко, Уил Барънт, за да осъзнаеш по-ясно присъдата, която ще ти бъде наложена.

— Сър — обади се Барънт, — сбъркал съм, че избягвах наркоманията. Няма да се оправдавам с незнания, тъй като знам, че законът не признава подобни оправдания. Но най-покорно ще помоля да ми дадете повторен шанс. Моля ви, сър, не забравяйте, че все още е възможно да стана наркоман и да тръгна по правия път.

— Съдът признава това — каза съдията. — По тази причина съдът с радост ще приложи в най-висша степен своето справедливо милосърдие. Вместо незабавна екзекуция имаш възможност сам да избереш една от двете смекчени присъди. Първата е наказателна — за престъпление против държавата да загубиш дясната си ръка и левия крак, но не и живота си.

Барънт преглътна на сухо и запита:

— Каква е другата присъда, сър?

— Втората присъда е ненаказателна — да бъдеш подложен на Божи съд. И ако оцелееш след него, да ти се върне съответното обществено положение.

— Избирам Божия съд — каза Барънт.

— Много добре — изрече съдията. — Да се приведе в изпълнение.

Докато извеждаха Барънт от залата, той чу зад гърба си приглушения смях на един от стражите. Дали пък не беше сбъркал? Можеше ли Божият съд да бъде по-страшен от двойно осакатяване?