Цивилизация на статуса

ГЛАВА 7

Когато започна разходката, нощта беше гореща, почти задушливо влажна. Ни най-лек полъх на вятъра не потръпваше по мрачните улици. Макар да беше облечен само с черна мрежеста фланелка, шорти, колан за пистолета и сандали, Барънт имаше чувството, че е увит в дебело одеяло. Почти всички граждани на Тетрахайд бяха или в Сборищата, или на хладно в мазетата си. По тъмните улици се мяркаха само редки минувачи.

Барънт позабави крачка. Малцината, които срещаше, тичаха към домовете си. Имаше нещо паническо в този безмълвен, упорит спринт сред жегата, в която дори вървенето беше същинска мъка. Барънт опита да разбере какво става, но никой не искаше да се спре. Един старец кресна през рамо:

— Не стой на улицата, идиот!

— Защо? — запита Барънт.

Старецът изръмжа нещо неясно и продължи да тича.

Барънт закрачи по-нататък, опипвайки нервно дръжката на лъчевия пистолет. Явно нещо не беше наред, но нямаше представа какво е то. Сега най-близкото убежище беше Ситното сборище, до там оставаше около половин миля. Сметна, че ще е най-добре да продължи нататък и да бъде нащрек в очакване да узнае каква е заплахата.

След няколко минути Барънт бе сам сред къщите с плътно залостени врати и прозорци. Мина към средата на улицата, разхлаби пистолета в кобура и се подготви за нападение от която и да било страна. Може би идваше някакъв специален празник от рода на Кацниден. Може би тази вечер щеше да почне лов на Свободни Граждани. Всичко изглеждаше възможно на планета като Омега.

Мислеше, че е готов за всичко. Но нападението долетя от най-неочакваната посока.

Лек ветрец раздвижи застоялия въздух. Отслабна, после пак се завърна, този път доловимо охлаждайки горещата улица. Вятърът се спускаше от континенталните планини, прелиташе през Тетрахайд и Барънт усети как потта почва да засъхва по гърба и гърдите му.

Само след няколко минути климатът в града бе станал невъобразимо приятен.

И температурата продължи да спада.

Спадаше бързо. Откъм далечните планини нахлуваше леден въздух и температурата слезе на двадесет градуса, после на петнадесет.

Смешно, помисли си Барънт. Май ще е по-добре да побързам към Сборището.

Той ускори крачка, а температурата падаше стремглаво надолу. Отмина десетте градуса, пресече и нулата. По улиците проблясваха първите следи от слана.

Не може да спадне повече, помисли Барънт.

Можеше. По улиците налетя гневен зимен вихър и температурата слезе на пет-шест градуса под нулата. Из въздуха влагата взе да се превръща в скреж.

Замръзнал до кости, Барънт тичаше по пустите улици, а вятърът, набрал ураганна сила, го дърпаше и тласкаше насам-натам. Всяка стъпка по лъсналите от лед плочи ставаше опасна. Той се подхлъзна, падна и си наложи да бяга по-бавно, за да запази равновесие. Студът се засилваше, вятърът ревеше и виеше като бесен звяр.

Зърна светлинка в процепа между залостените капаци на един прозорец. Спря и заблъска по дъските, но отвътре не долетя нито звук. Изведнъж си спомни, че жителите на Тетрахайд никога не си помагаха — колкото повече умрат, толкова повече шансове имаха оцелелите. И Барънт продължи да тича с безчувствени, вдървени нозе.

Вятърът пищеше в ушите му, градушката замеряше земята с ледени буци колкото юмрук. Вече нямаше сили да тича. Можеше само да се влачи през смразения побелял свят и да се надява, че ще стигне до Ситното сборище.

Не знаеше дали е крачил часове, или години. На един ъгъл мина край два трупа, сгушени край стената и покрити със скреж. Бяха прекратили бягството си и бяха загинали от студ.

Барънт превъзмогна умората и се застави отново да тича. Непоносим бодеж се впиваше в ребрата му като нож, а студът пълзеше нагоре по ръцете и краката му. Скоро замръзването щеше да достигне гърдите и това щеше да бъде краят.

Лавина от ледени късове го зашемети. Не усети никакъв преход, просто откри, че лежи на замръзналата земя и чудовищният вихър изсмуква сетната топлинка, която все още тлееше в тялото му.

Далече на ъгъла зърна червената светлинка на Сборището. Надигна се на лакти и колене и запълзя нататък като автомат, без всъщност да се надява, че ще стигне. Лазеше, лазеше цяла вечност, а мамещата светлинка си оставаше все тъй далече.

Но той продължаваше да пълзи и най-сетне достигна вратата на Сборището. С последни сили се изправи на крака и дръпна дръжката.

Вратата беше заключена.

Немощно заблъска по нея. След малко на вратата се открехна тясно прозорче. Някакъв човек го погледна и шпионката се захлопна. Барънт зачака да отворят вратата. Напразно. Минутите отминаваха, а никой не отваряше. Какво чакаха тия вътре? Какво не беше наред? Барънт опита отново да замахне срещу вратата, загуби равновесие и се свлече на земята. Превъртя се на хълбок и впи отчаян поглед в заключената порта. После изгуби съзнание.

Когато се свести, Барънт откри, че лежи на кушетка. Двама души разтриваха ръцете и краката му, а под себе си усещаше топлината на електрически възглавнички. Отгоре тревожно го гледаше широкото смугло лице на чичо Ингемар.

— По-добре ли си сега? — запита чичото.

— Мисля, че да — отвърна Барънт. — Защо толкова се забавихте да отворите вратата?

— Без малко изобщо да не я отворим — каза свещеникът. — Противозаконно е да се помага на чужди хора в беда. Тъй като засега не сме те приели в Сборището, на практика все още си чужд човек.

— Тогава защо ме пуснахте вътре?

— Моят помощник забеляза, че сме се събрали четен брой богомолци. Трябва да сме нечетно число, което е желателно да завършва на три. Там, където светите и мирските закони влизат в противоречие, мирските са длъжни да отстъпят. Затова те пуснахме въпреки правителствените наредби.

— Странни наредби — промърмори Барънт.

— Съвсем не. Както повечето закони на Омега, и този цели ограничаване на броя на населението. Планетата, знаеш, е крайно оскъдна. Непрекъснатият поток от нови затворници постоянно раздува населението, като създава огромни неудобства за по-старите жители. Налага се да търсим начини и средства за премахване на излишните пришълци.

— Не е честно — възкликна Барънт.

— Ще си промениш мнението, като станеш от старите — рече Ингемар. — А че ще станеш, не се съмнявам — много си упорит.

— Може би. Но какво се случи всъщност? Температурата трябва да беше спаднала с петдесетина градуса за четвърт час.

— Точно с петдесет и девет градуса. Всичко е много просто. Планетата Омега обикаля по ексцентрична орбита около двойна звездна система. Чувал съм, че допълнителна нестабилност предизвиква и своеобразната структура — разпределението на морета и планини. Резултатът е всеобщ и драматично убийствен климат с присъщите му неочаквани и резки промени на температурата.

В разговора се намеси помощникът, дребен и самодоволен момък.

— Изчислено е, че Омега стои на външната граница в класификацията на планетите, където е възможен човешки живот без специални приспособления. Ако колебанията между горещина и студ бяха малко по-бурни, щяха да ни унищожат до крак.

— Идеален свят за наказателна колония — гордо добави чичо Ингемар. — Опитните местни жители отрано усещат кога се задава промяна в температурата и бързат да се приберат.

— Това е… ад — каза Барънт, като не намери по-силна дума.

— Съвършено точно определение — съгласи се свещеникът. — Това наистина е ад и следователно идеално подхожда за преклонение пред Черния. Ако вече се чувствуваш по-добре, Гражданино Барънт, дали да не продължим службата?

Барънт се беше съвзел, само пръстите на ръцете и краката му бяха поизмръзнали. Той кимна и тръгна след свещеника и паството към централната част на Сборището.

След онова, което бе преживял, Черната меса му се стори скучна и спокойна. Отпуснат на църковния стол с вградено отопление, Барънт слушаше в просъница проповедта на чичо Ингемар за задължението всеки да се стреми към всекидневното зло.

Преклонението пред Злото, твърдеше чичо Ингемар, не бива да се оставя само за понеделник вечер. Напротив! Познаването и сътворяването на Злото трябва да изпълват ежедневието на всекиго. Не всекиму е писано да бъде велик грешник, ала няма място за отчаяние. Множеството дребни злодеяния, вършени цял един живот, се сбират в греховно цяло, което е твърде приятно за Черния. Никой не бива да забравя, че мнозина велики грешници, та дори и демоничните светци, често са започвали с най-скромни дела. Нима в началото Трастус не е бил кротък търговец, който мамел клиентите с по някоя и друга шепа ориз? Кой би очаквал този простичък човечец да израсне до фигурата на Червения касапин от Трънопът? А кой би си въобразил, че доктор Луен, син на хамалин, един ден ще стане най-прочутият световен авторитет по практическо приложение на мъченията? Само упорството и благочестието са помогнали на тия хора да се възвисят над вродените си недостатъци и да достигнат до блаженото си място отдясно на Черния. И това доказва, заяви чичо Ингемар, че Злото е дело както на богатите, така и на бедните.

С това проповедта завърши. Барънт се събуди в момент, когато помощникът изнесе и показа пред благочестивото паство светите символи — кинжал с червена дръжка и гипсова жаба. После пак задряма, докато свещеникът бавно изписваше магически петоъгълник.

Най-сетне церемонията привърши. Прочетоха имената на злите демони покровители — Баел, Форкас, Буер, Марчоций, Астарот и Бехемот. Последва молитва за пропъждане на Доброто. Чичо Ингемар се извини, че не разполага с девица за жертвоприношение на Червения олтар.

— Не ни достигнаха средства за доставка на пеонка с правителствено удостоверение за девственост — каза той. — Обаче съм сигурен, че другия понеделник ще успеем да организираме церемонията. Сега моят помощник ще мине между вас…

Помощникът обиколи паството с поръбен в черно поднос за събиране на пожертвувания. Както всички други богомолци, Барънт щедро даде своя дял. Така изглеждаше най-разумно. Чичо Ингемар явно беше опечален, че няма девица за жертвоприношението. Ако вземеше и да се ядоса, можеше да му хрумне да пожертвува някого от паството, бил той девствен или не.

Барънт не остана на хоровото пеене и танците. След края на вечерното преклонение той предпазливо подаде глава през вратата. Температурата се беше вдигнала докъм двадесет градуса над нулата и от скрежа бяха останали само локви вода. Барънт стисна ръката на свещеника и побърза към дома си.