Цивилизация на статуса

ГЛАВА 3

— Първото, което следва да разберете, новаци — каза Квесторът, — е какво точно представлявате. Това е много важно. И аз ще ви кажа какво представлявате. Вие сте пеони. По-долни от най-долните. Вие сте без статус. Няма нищо по-долно освен мутантите, а те всъщност не са хора. Има ли въпроси?

Квесторът изчака. Нямаше въпроси и той продължи:

— Определих какво представлявате вие. Оттук преминаваме към разбирането какво представляват всички други на Омега. Първо, всички са по-важни от вас, но някои са по-важни от другите. По ранг над вас стои Местният Жител, който е почти същата стока като новаците, след това идва Свободният Гражданин. Като знак на статуса си той носи сив пръстен и дрехите му са черни. Той също не е особено важен, но струва много повече от вас. Ако имат късмет, някои от вас могат да станат Свободни Граждани. Следват Привилегированите Класи, които ще отличавате по разни символи, в зависимост от ранга — например златни обици за класата на Хаджиите. След време ще узнаете всички белези и привилегии на различните рангове и степени. Би трябвало да спомена и свещениците. Макар да не са от ранга на Привилегированите, те получават по традиция известни права и закрила. Ясен ли съм дотук?

Всички в бараката измънкаха утвърдително. Квесторът продължи:

— Сега преминаваме към въпроса за поведението при среща с човек от по-висок ранг. Като пеони вие сте длъжни почтително да поздравявате Свободния Гражданин с пълната му титла. На Привилегированите, например на Хаджиите, ще говорите само когато ви питат, при това с наведени очи и събрани отпред ръце. В присъствието на Привилегирован Гражданин не си тръгвате без разрешение. При никакви обстоятелства няма да сядате пред него. Ясно? Има още много за учене. Например моята служба на Квестор отговаря на ранга Свободен Гражданин, но носи и някои от правата на Привилегированите. — Квесторът огледа новаците, за да се увери, че са разбрали. — Тази барака е вашият временен дом. Съставих график кой ще мете, кой ще мие пода и тъй нататък. Разрешавам да ме питате за всичко и по всяко време, но глупави или нахални въпроси могат да бъдат наказани с осакатяване или смърт. Главно помнете, че сте по-долу от най-долните. Ако не го забравите, може и да оцелеете. — Квесторът помълча. — През следващите дни ще получите назначения. Някои от вас ще отидат в германиевите мини, други в риболовния флот, трети ще бъдат обучени на разни занаяти. Междувременно сте свободни да поогледате Тетрахайд.

Виждайки недоумяващите им погледи, Квесторът обясни:

— Така се нарича градът, в който се намирате. Най-големият… — той се позамисли — и всъщност единственият град на Омега.

— Какво означава Тетрахайд? — запита Джо.

— Откъде да знам? — навъси се Квесторът. — Сигурно е от ония стари земни имена, дето все ги измислят разни умници. Както и да е, отваряйте си очите на четири, щом тръгнете из града.

— Защо? — обади се Барънт.

Квесторът се ухили.

— Това, пеоне, ще трябва сам да откриеш.

Той се обърна и с широка крачка напусна бараката. Когато изчезна, Барънт се приближи до прозореца. Навън се виждаше само пустият площад и отвъд него улиците на Тетрахайд.

— Да излезеш ли мислиш? — запита Джо.

— Разбира се — отвърна Барънт. — Идваш ли с мен?

Дребничкият крадец на кредит поклати глава.

— Струва ми се опасничко.

— Ами ти, Фьорен?

— И на мен не ми харесва — каза Фьорен. — Може би ще е разумно да поостанем около бараката засега.

— Смешно — възрази Барънт. — Сега този град е наш. Никой ли няма да дойде?

Фьорен смутено прегърби широките си плещи и поклати глава. Джо сви рамене и се опъна на нара. Останалите новаци даже не повдигнаха очи.

— Много добре — заяви Барънт. — После ще ви разкажа най-подробно.

Той изчака още малко да види дали някой не е променил решението си, след това излезе навън.

Град Тетрахайд представляваше сборище от сгради, плъзнали по тесен полуостров, който стърчеше навътре в ленивото мътно море. Откъм сушата полуостровът беше преграден от висока каменна стена с няколко порти, охранявани от часови. Най-голямата сграда беше Арената, където веднъж годишно се провеждаха Игрите. Близо до арената имаше групичка правителствени сгради.

Барънт крачеше по тесните улици, оглеждаше се и се мъчеше да си състави поне частична представа за своята нова родина. Криволичещите глинести пътища и мрачните олющени сгради размърдаха в съзнанието му крайчеца на едва доловим спомен. На Земята бе виждал подобно място, но не можеше да си припомни нищо за него. Не можеше даже да открие източника на това чувство, мъчително като сърбеж.

Той мина покрай Арената и навлезе в централния делови квартал на Тетрахайд. Зачете в захлас фирмите над вратите: „ДОКТОР БЕЗ РАЗРЕШИТЕЛНО — АБОРТИ ПРАВИ МУМИНТАЛНО“. По-нататък следваше: „АДВОКАТ, ЛИШЕН ОТ ПРАВА. ПОЛИТИЧЕСКИ МАШИНАЦИИ!“.

Имаше смътното чувство, че нещо не е наред. Продължи нататък край магазини, рекламиращи крадени стоки, и забеляза тясно салонче, където обещаваха: „ЧЕТЕНЕ НА МИСЛИ! ПОДБРАН ПЕРСОНАЛ МУТАНТИ ПРОВИДЦИ! РАЗКРИВАМЕ ЗЕМНОТО ВИ МИНАЛО!“

Изкушаваше се да влезе. Но се сети, че няма пари, а Омега изглеждаше място, където парите се ценят твърде високо.

Барънт зави по следващата пресечка, отмина няколко ресторанта и стигна до голямо здание, наречено „ИНСТИТУТ ПО ОТРОВИТЕ“ (Изгодни условия. Услуги на изплащане до 3 години. Гарантиран резултат, при неуспех връщаме таксата). Съседният вход се оказа „ГИЛДИЯ НА УБИЙЦИТЕ, СЕКЦИЯ 452“.

След беседата на затворническия кораб Барънт бе очаквал Омега да бъде посветена на превъзпитанието на престъпниците. Но ако се съдеше по фирмите, съвсем не беше така или пък превъзпитанието се изразяваше в твърде странни форми. Дълбоко замислен, той бавно продължи напред.

Изведнъж забеляза, че минувачите се отдръпват от пътя му. Хората го стрелкаха с погледи и изчезваха в магазини и входове. Някаква старица хукна да бяга, щом го зърна.

Какво ги плашеше? Затворническата униформа ли? Не, на Омега навярно това беше най-обикновена гледка. Тогава какво?

Улицата опустяваше. Наблизо един търговец трескаво дърпаше металната ролетка пред витрина, отрупана с рапири и шпаги.

— Какво има? — попита го Барънт. — Каква е тая бъркотия?

— Ти луд ли си? — отвърна търговецът. — Днес е Кацниден!

— Моля?

— Кацниден! — повтори търговецът. — Денят, в който каца корабът. Връщай се в бараката, идиот!

Той с трясък намести ролетката и я заключи. Барънт внезапно изтръпна от страх. Нещо съвсем не беше наред. Май трябваше да побърза обратно. Глупост беше, че не се постара да узнае повечко за местните обичаи, преди да…

По улицата се задаваха трима мъже. Бяха добре облечени и всички имаха на лявото ухо златна хаджийска обица. На коланите им висяха оръжия.

Барънт тръгна назад. Един от непознатите се провикна:

— Стой, пеоне!

Барънт забеляза, че ръката на човека се полюшва край кобура. Спря и запита:

— Какво има?

— Днес е Кацниден — рече непознатият и огледа приятелите си. — Е, кой почва пръв?

— Да теглим жребий.

— Ето монета.

— Не, с игра на пръсти.

— Готови? Раз, два, три!

— Мой е — обади се Хаджията отляво.

Приятелите му отстъпиха назад и той извади пистолета.

— Чакайте! — викна Барънт. — Какво правите?

— Каня се да те застрелям — обясни Хаджията.

— Но защо?

Онзи се усмихна.

— Защото е привилегия на Хаджиите. На всеки Кацниден имаме право да стреляме по новите пеони, които напускат района на бараките.

— Никой не ми е казал!

— Естествено. Ако вземем да ви разправяме, нито един новак няма да си покаже носа от бараката на Кацниден. И цялата веселба ще се провали.

Хаджията се прицели.

Барънт реагира мигновено. В момента на изстрела се хвърли на земята, чу съскане и зърна как по стената на съседната сграда пробяга назъбена обгорена ивица.

— Сега е мой ред — подхвърли единият от чакащите.

— Извинявай, старче, мисля, че е мой.

— Старшинството, драги приятелю, си има привилегии. Дръпни се.

Преди следващият кандидат да се прицели, Барънт скочи на крака и хукна. Засега острите завои на уличката го прикриваха, но изотзад долиташе тропотът на преследвачите. Те тичаха, без да бързат, дори по-скоро крачеха, сякаш бяха напълно уверени, че ще настигнат плячката. Барънт напрегна сили, свърна в близката пресечка и тутакси разбра, че е сбъркал. Намираше се в задънена улица. Отзад лениво се задаваха Хаджиите.

Барънт отчаяно се огледа. Всички магазини бяха заключени, със спуснати ролетки. Нямаше как да се изкатери по стената, нямаше и скривалище.

Ненадейно видя една отворена врата насред пътя, който все още го делеше от преследвачите. Беше пробягал край нея, без да я забележи. Над входа стърчеше табела с надпис: „ДРУЖЕСТВО ЗА ЗАЩИТА НА ЖЕРТВИТЕ“. Тъкмо за мен, помисли си Барънт.

Втурна се нататък, минавайки едва ли не под носа на смаяните Хаджии. Огнена мълния от нечий пистолет опърли земята под нозете му, сетне той стигна до вратата и се хвърли навътре с летящ плонж.

Изправи се. Преследвачите не бяха влезли, гласовете им продължаваха да долитат от улицата — тримата любезно спореха кой пред кого е. Барънт осъзна, че е попаднал в някакво свещено убежище.

Намираше се в просторна светла стая. На пейката до вратата няколко дрипльовци се смееха на току-що подхвърлена шега. Малко по-навътре тъмнокосо момиче гледаше Барънт втренчено с големите си зелени очи. В дъното на стаята имаше бюро. Седналият зад него мъж кимна на Барънт.

Пристъпи към бюрото. Човекът отсреща беше нисък и очилат. Усмихваше се насърчително, чакайки Барънт да заговори.

— Тук ли е Дружеството за защита на жертвите? — попита Барънт.

— Съвършено вярно, сър — потвърди човекът. — Аз съм Рондолп Френдлър, президент на тази благотворителна организация. Мога ли да ви помогна?

— И още как! — възкликна Барънт. — Практически аз съм жертва.

— Разбрах го от пръв поглед — сърдечно се усмихна Френдлър. — Определено имате жертвен вид; такава една смесица от страх и неувереност с лекичък привкус на уязвимост. Отдалече бие на очи.

— Много интересно — каза Барънт, като се озърташе към вратата и се питаше докога ли ще трае правото на убежище. — Мистър Френдлър, аз не съм член на вашата организация.

— Няма значение. В нашата група винаги се влиза спонтанно. Човек става член, когато му се наложи. Целта ни е да защитаваме неотменните права на жертвите.

— Да, сър. Отвън… такова… трима души искат да ме убият.

— Ясно — каза Френдлър, отвори чекмеджето и извади дебела книга. Бързо я прелисти и откри търсеното сведение. — Кажете ми, забелязахте ли статуса на тези хора?

— Мисля, че бяха Хаджии — отговори Барънт. — Всеки от тях имаше златна обица на лявото ухо.

— Съвършено правилно. А днес е Кацниден. Вие сте пристигнали с днешния кораб и сте обявен за пеон. Така ли е?

— Да, така е.

— Тогава с радост ви известявам, че всичко е наред. Кацниденският лов свършва по залез слънце. Можете да си тръгнете с пълна увереност, че всичко е както трябва и правата ви не са нарушени ни най-малко.

— Да си тръгна ли? След залез слънце, искате да кажете.

Мистър Френдлър поклати глава и се усмихна печално.

— Не, за съжаление. Според закона трябва да си вървите незабавно.

— Но те ще ме убият!

— Това е самата истина — каза Френдлър. — За жалост нищо не мога да сторя. По принцип жертва е онзи, който предстои да бъде убит.

— Мислех, че ръководите организация за защита.

— Така е. Но ние защитаваме правата, а не жертвите. Правата ви не са накърнени. До залез слънце на Кацниден Хаджиите имат привилегията да ви убият по всяко време, ако не сте в района на бараките. Бих си позволил да добавя, че вие имате право да убиете всеки, който се опита да ви убие.

— Нямам оръжие — напомни Барънт.

— Така си е то с жертвите — рече Френдлър. — Там е цялата разлика, нали? Но с оръжие или без оръжие, боя се, че вече е време да си вървите.

Барънт се вслуша. От улицата още долитаха ленивите гласове на Хаджиите.

— Няма ли задна врата? — запита той.

— Съжалявам.

— Щом е тъй, просто няма да изляза.

Все така усмихнат, мистър Френдлър отвори чекмеджето и измъкна пистолет. Насочи го към Барънт и заяви:

— Наистина се налага да излезете. Можете да си опитате шанса с Хаджиите, или пък да загинете тук, без какъвто и да било шанс.

— Услужете ми с пистолета — помоли Барънт.

— Забранено е — отвърна Френдлър. — Помислете си, как тъй ще пуснем въоръжени жертви да търчат насам-натам? Всичко би се объркало. — Той щракна предпазителя. — Тръгвате ли?

Барънт пресметна шансовете си да се хвърли през бюрото към пистолета и реши, че няма да успее. Обърна се и бавно тръгна към вратата. Дрипльовците продължаваха да се кикотят. Тъмнокосото момиче бе станало от пейката и сега стоеше до изхода. Когато се приближи, Барънт забеляза, че е много красива. Запита се за какво ли престъпление е изгонена от Земята.

Както минаваше край нея, нещо твърдо притисна ребрата му. Посегна, стисна го и откри, че държи в ръката си малък, но твърде ефикасен на вид пистолет.

— Успех — прошепна момичето. — Надявам се, че знаете как да го употребите.

Барънт кимна признателно. Не беше уверен, че знае, но все щеше да се научи.