Цивилизация на статуса

ГЛАВА 4

Улицата беше пуста, само тримата Хаджии стояха на двадесетина метра от изхода и тихичко разговаряха. Когато Барънт излезе, двама от тях отстъпиха назад, третият закрачи към жертвата с небрежно отпусната ръка. Виждайки, че Барънт е въоръжен, той бързо надигна пистолета за стрелба.

Барънт се хвърли на земята и натисна спусъка на непознатото оръжие. Усети го как потрепера в ръката му и зърна главата и раменете на Хаджията да почерняват и да се разпадат. Преди Барънт да се прицели в останалите противници, непреодолима сила изтръгна пистолета от ръката му. Предсмъртният изстрел на Хаджията бе огънал края на дулото.

Макар да знаеше, че не ще успее навреме, Барънт отчаяно се метна подир пистолета. Кожата му тръпнеше в очакване на гибелния изстрел. Като по чудо все още жив, той се търкулна до пистолета и се прицели в най-близкия Хаджия.

В последната секунда удържа пръста си на спусъка. Хаджиите бяха прибрали пистолетите в кобурите. Единият мърмореше:

— Горкият стар Дрейкън. Не му идеше отръки бързото целене и това си е.

— Малко тренираше — рече другият. — Никога не се задържаше на стрелбището.

— Е, мене ако питаш, това беше чудесен нагледен урок. Човек не бива да се отпуска.

— Нито пък да подценява когото и да било, та дори и прост пеон — добави вторият и погледна Барънт. — Добре стреляш, момко.

— Да, много добре, дума да няма — съгласи се приятелят му. — С пистолет трудно се постига точен прицел в движение.

Разтреперан, Барънт се изправи на крака. Продължаваше да стиска пистолета на момичето и беше готов да стреля при първото подозрително движение на Хаджиите. Но те не вършеха нищо подозрително. Изглежда, смятаха инцидента за приключен.

— А сега какво? — запита Барънт.

— Нищо — отвърна единият Хаджия. — На Кацниден се разрешава само по едно убийство за всеки отделен ловец или ловна група. След това излизаш от Лова.

— Съвсем незначителен празник всъщност — обади се другият. — Не е като Игрите при Лотарията.

— Сега няма какво друго да правиш — рече първият, — освен да отидеш в Бюрото за регистрация и да си получиш наследството.

— Да си получа кое?

— Наследството — търпеливо повтори Хаджията. — Имаш правото да получиш цялото имущество на жертвата. За съжаление трябва да кажа, че Дрейкън не притежаваше кой знае какво.

— Не го биваше за търговец — печално добави другият. — Но все ще получиш нещичко, колкото да стартираш в живота. И тъй като извърши законно убийство — макар и крайно изненадващо, — ти се издигаш по статус. Ставаш Свободен Гражданин.

По улиците пак бяха наизлезли хора и продавачите отключваха ролетките. Четирима униформени мъже натовариха трупа на Дрейкън в приближилия се камион с надпис: „ИЗВОЗВАНЕ НА ТРУПОВЕ, СЕКТОР 5“. Нормалният живот на Тетрахайд продължаваше. Тъкмо това, а не уверенията на Хаджиите, подсказа на Барънт, че моментът за убийства е отминал. Той прибра в джоба си оръжието на момичето.

— Бюрото за регистрация е нататък — посочи единият Хаджия. — Ние ще ти станем свидетели.

Барънт все още почти не разбираше ситуацията. Но тъй като нещата внезапно се обръщаха в негова полза, реши да приеме станалото, без да пита. По-късно щеше да има предостатъчно време за изясняване на мястото си в цялата история.

Придружен от Хаджиите, той се запъти към Бюрото за регистрация на площад „Мерник“. Там някакъв скучаещ чиновник изслуша разказа им, извади деловите книжа на Дрейкън и залепи върху всички документи името на новия собственик. Барънт забеляза, че по бумагите вече има няколко стари лепенки. Изглежда, деловият живот на Тетрахайд беше доста динамичен.

Узна, че е станал притежател на магазинче за противоотрови, разположено на булевард „Лъжовен“ №3.

Освен това документите официално потвърждаваха новия му ранг на Свободен Гражданин. Като символ на статуса чиновникът му връчи пръстен от оръжейна стомана и го посъветва час по-скоро да се преоблече в костюм на Гражданин, ако желае да избегне неприятни инциденти.

На излизане Хаджиите му пожелаха успех. Барънт реши да види как изглежда новата му собственост.

Булевард „Лъжовен“ се оказа всъщност къса пресечка между две улици. Към средата му имаше магазин с голям надпис: „ПРОТИВООТРОВИ“. По-долу се уточняваше: Специфични за всяка отрова, била тя животинска, растителна или минерална. Носете нашия удобен спасителен комплект „Направи си сам“. Двадесет и три противоотрови в един джобен контейнер!

Барънт отключи и влезе. Видя нисък тезгях, а зад него — лавици до тавана, претъпкани с надписани шишета, пакети, кутии и стъкленици със странни листа, клонки и гъби. Под тезгяха имаше библиотечка с книги като „Бърза диагноза при случаи на остро отравяне“, „Арсениковата група“ и „Разновидности на буниката“.

Очевидно отровителството играеше значителна роля в ежедневието на Омега. Цял един магазин — а вероятно имаше и други — се занимаваше само с осигуряването на противоотрови. Барънт се позамисли и реши, че е наследил странен, но почтен занаят. Щеше да проучи книгите и да разбере как се търгува с противоотрови.

Зад магазина имаше апартамент с хол, спалня и кухня. В един от гардеробите Барънт откри зле ушит черен костюм на Гражданин и се преоблече. Извади оръжието на момичето от джоба на затворническото облекло, подържа го на длан, сетне го прибра в джоба на новите си дрехи. Напусна магазина и се върна към Дружеството за защита на жертвите.

Вратата пак беше отворена и тримата дрипльовци още седяха на пейката. Вече не се смееха. Дългото чакане, изглежда, ги бе изморило. В дъното на стаята мистър Френдлър седеше зад бюрото си, зает с дебел куп документи. От момичето нямаше и следа.

Барънт закрачи към бюрото и Френдлър се надигна да го посрещне.

— Моите поздравления! — възкликна той. — Скъпи момко, най-горещо ви поздравявам. Изстрелът беше великолепен. И то в движение!

— Благодаря — каза Барънт. — Причината да се върна тук…

— Знам защо — прекъсна го Френдлър. — Искате да узнаете правата и задълженията си като Свободен Гражданин. Има ли нещо по-естествено? Ако обичате, седнете на онази пейка и ще бъда на ваше разположение след…

— Не съм дошъл за това — възрази Барънт. — Разбира се, искам да узная правата и задълженията си. Но в момента търся онова момиче.

— Момиче ли?

— Когато дойдох, тя седеше на пейката. От нея получих пистолета.

Мистър Френдлър го изгледа смаяно.

— Гражданино, тук има някакво недоразумение. През целия ден в тази приемна не е влизала никаква жена.

— Тя седеше на пейката до онези хора. Много привлекателна тъмнокоса девойка. Трябва да сте я забелязали.

— Непременно бих я забелязал, ако се е намирала тук — отвърна Френдлър и примигна. — Но както вече казах, в това помещение днес не е влизала никаква жена.

Барънт се втренчи в него и извади пистолета от джоба си.

— В такъв случай откъде имам това?

— Аз ви го дадох на заем — заяви Френдлър. — Радвам се, че можахте да го използувате успешно, ала сега ще ви бъда благодарен, ако го върнете.

— Лъжете — изрече Барънт и здраво стисна оръжието. — Да питаме ония хора.

Следван от Френдлър, той се върна към пейката. Привлече вниманието на мъжа, който бе седял най-близо до момичето, и запита:

— Къде е девойката?

Онзи вдигна насреща му унило, брадясало лице.

— За каква девойка говорите, Гражданино?

— За онази, която седеше тук.

— Никого не съм забелязал. Рафил, да си виждал някаква женска на тая пейка?

— Не съм — обади се Рафил. — А пък седя тук още от десет сутринта и не съм мръдвал.

— И аз не съм я виждал — добави третият. — А очите ми си ги бива.

Барънт се завъртя към Френдлър.

— Защо ме лъжете?

— Казах ви самата истина — отвърна Френдлър. — През целия ден тук не е имало никакво момиче. Аз ви дадох оръжието на заем, имам такава привилегия като президент на Дружеството за защита на жертвите. А сега ще бъда благодарен, ако ми го върнете.

— Не — каза Барънт. — Ще задържа пистолета, докато намеря момичето.

— Може да се окаже неразумно — рече Френдлър и побърза да добави: — Искам да кажа, че при дадените обстоятелства кражбата не се опрощава.

— Ще поема този риск — отсече Барънт, обърна му гръб и напусна Дружеството за защита на жертвите.