Цуамоно

Глава 10

Уединен двор в крепостта Едо ограждаше имението на дворцовия управител Янагисава. В наблюдателните кули и върху високите каменни зидове стояха стражи със стърчащи над главите им остри копия и охраняваха имението срещу евентуални нарушители. Къщата представляваше лабиринт от свързани едно с друго крила, които бяха заобиколени от постройките на васалите. Навътре, в строго охраняваната й сърцевина се намираха покоите на дворцовия управител. В кабинета, където една цяла стена бе покрита с картата на Япония, Янагисава седеше на бюрото си върху по-висок подиум. Под подиума бяха коленичили двама мъже — Като Кинхиде, съветникът на шогуна по финансовите въпроси, член на съвета на старейшините и един от основните съратници на Янагисава, и Мори Ейгоро, главният васал на Янагисава.

— Какви са сведенията за военния ми бюджет? — попита Янагисава.

Като разпъна един свитък върху бюрото. Той имаше широко благо лице, чиито очи и уста наподобяваха цепки върху изтъркана кожена маска.

— Ето ви баланса за днес. А това тук са налозите, които очакваме от съюзниците си.

Опрял брадичка на дланта си, Янагисава свъси вежди над сумата. Владетелят Мацудайра със сигурност имаше много повече във военната си хазна. Янагисава се бореше със съмненията си, доколко разумно бе да предизвиква владетеля Мацудайра. И все пак бе твърде късно за опасения. А решителността бе спечелила много битки при наличие на съкрушителни предимства.

— С какви войски разполагаме? — попита Янагисава.

— На настоящия етап пет хиляди в Едо — отвърна Мори. — И в момента от провинцията насам пътуват още около две хиляди.

Жилавото му и мускулесто телосложение контрастираше със сипаничавото му лице, подпухналите очи и излъчването на разпуснатост. А владетелят Мацудайра разполагаше с цялата армия на Токугава. Янагисава дръпна от сребърната си лула, опитвайки се да успокои нервите си. Въздухът в стаята вече бе замъглен и лют от пушека. Вероятно крахът му бе започнал.

— Как върви акцията за прочистване на бакуфу от противниците ни? — попита той.

Като представи свитък със списък на злодумниците и посочи три имена:

— Тези вече ги няма. Убедих ги да приемат постове в далечния Север. Решиха да не залагат на това, че ако се присъединят към владетеля Мацудайра, той ще осигури закрила на семействата им от вас — пръстът на Като докосна едно име в началото на списъка. — Като му кажа как вече съм установил, че краде и продава ориз от именията на Токугава, той никога няма да вдигне ръка срещу вас.

Известно удовлетворение уталожи страховете на Янагисава:

— Много добре. Докъде стигнахме с набирането на съюзници?

Мори отвори трети свитък и посочи четири имена в края на списъка:

— Вчера тези хора се заклеха във вярност към вас.

— Жалко, че не притежават повече войска или богатство — изрази съжаление Като.

— Повечето хора, които разполагат с власт и пари, отдавна вече са взели страна — рече Янагисава. — Малко са тези, които все още са на разположение. Макар че има едно особено важно изключение.

— Сано Ичиро? — попита Като.

Янагисава кимна.

— Но Сано се е противопоставял на всички наши опити да го спечелим — отбеляза Мори. — Мисля, че е загубена кауза.

Янагисава каза:

— Ще видим дали е така. Има един човек, когото спокойно вече можем да зачеркнем от списъка.

Янагисава взе една четчица от бюрото си, топна я в туша и прокара линия през името на главния старейшина Макино.

— Какво щастие за нас, че умря точно сега — отбеляза Като.

— Наистина — потвърди Мори. — След като реши да се присъедини към фракцията на владетеля Мацудайра, за нас той се превърна в смъртна заплаха.

— Вие така и не ми казахте как разбрахте за намеренията му да дезертира? — обърна се Като към Янагисава.

— Макино взе да ми намеква, че иска да му дам повече пари и власт срещу подкрепата му — рече Янагисава. — Не обръщах внимание на намеците му, защото той вече бе получил онова, което му се полагаше, но знаех, че ще се опита да задоволи алчността си другаде.

— Затова го държахме под наблюдение — намеси се Мори. — Нашите шпиони го засякоха няколко пъти да разговаря с Дакуемон.

— Напоследък Макино видимо се страхуваше, че нашият лагер ще загуби — продължи Янагисава. — Като прибавихме алчността, страховете и връзките му с врага, заключихме, че в най-скоро време ще ни предаде.

В очите на Като блесна възхищение от проницателността на Янагисава.

— Макино можеше да причини толкова вреди, като шпионира за владетеля Мацудайра, преструвайки се, че все още ни е верен. Хубаво стана, че го разкрихте навреме.

— Можем само да сме благодарни, че някой го е отстранил и ни е спестил неприятностите — каза Мори.

Янагисава наблюдаваше как събеседникът му избягваше да го погледне. Въздухът бе наситен с подозренията им, че той е причината за сполетелия ги късмет. Фактът, че бе научил за предателството на Макино, му предоставяше достатъчно основателна причина да желае смъртта на доскорошния си съратник. А внедреният в имението на Макино негов шпионин предполагаше възможност да извърши убийството. Но Янагисава не отговори на неизречения им въпрос, дали е виновен или невинен. Той не би признал, че е извършил престъплението, дори и на най-доверените си хора, тъй като беше наясно, че в следващ момент те можеха да го предадат както Макино. Но пък и нямаше намерение да настоява, че е невинен, защото искаше да смятат, че е способен да убие всеки, който го предадеше. Заплахата бе най-силното му средство за контрол върху подчинените.

Страхът за собственото му бъдеще бе най-важната му грижа.

— Смъртта на Макино не е върховно щастие — отбеляза Янагисава. — Разследването на убийството му за нас е не по-малка заплаха, отколкото бе самият той.

Над кабинета на дворцовия управител Янагисава имаше малка колкото монета дупка, пробита в изкусната дърворезба на тавана, която откриваше видимост към бюрото. В таванското помещение госпожа Янагисава бе легнала върху постлано на пода татами и надничаше през нея, вперила поглед в дворцовия управител, Като и Мори. Чуваше и гласовете им, макар и не много ясно. До нея лежеше дъщеря й Кикуко. Дебела завивка ги предпазваше от влажния зимен студ. Проникващата през решетките на прозорците дневна светлина осветяваше оскъдно лицата им. Наблизо дращеха гризачи, а острият им неприятен мирис изпълваше наситения с дъх на плесен въздух. Но госпожа Янагисава не забелязваше неудобствата на това място, откъдето редовно шпионираше дворцовия управител. Цялото й внимание бе съсредоточено в него — красивия, умен и могъщ съпруг, когото тя обожаваше.

През десетгодишния им брак тя се бе надявала той също да я обикне въпреки съкрушителните различия помежду им. Съюзът им се основаваше на преследвана политическа и икономическа изгода. Тя произхождаше от богат клан родственици на Токугава. И дворцовият управител се бе оженил за нея заради зестрата и връзките й. Защо иначе би избрал жена, тъй грозна и тъй лишена от чар? Той бе поддържал сексуални отношения с нея няколко месеца след женитбата им, които бе преустановил, щом тя бе забременяла с Кикуко. След като бе разбрал, че детето им е слабоумно, той повече не я бе докоснал. Пренебрегваше от години и нея, и Кикуко. Но макар че безразличието му измъчваше госпожа Янагисава, тя все още мечтаеше да спечели любовта му. За нейна радост събитията напоследък я бяха изпълнили с нова надежда.

Отвличането й от краля дракон и досегът й със смъртта я бяха научили, че животът е кратък и онези, които чакат твърде дълго онова, което искат да притежават, може и да си отидат, преди да са го получили. Това прозрение й бе помогнало да преодолее вродената си срамежливост. Вместо просто да шпионира съпруга си от разстояние, тя имаше дързостта да се приближава тъй много, навлизайки в полезрението му, че той нямаше как да не я забележи. Първоначално не смееше да говори, но един ден, срещайки го в градината, бе промърморила: „Добро утро, господарю мой“. И чудо на чудесата — той й бе отговорил!

По-смела от всякога, госпожа Янагисава се промъкна в живота му. В редките вечери, когато той не излизаше, тя му сервираше вечерята. Той говореше за политика, изливаше гнева си към враговете или тържествуваше при победа над тях. Госпожа Янагисава ценеше неимоверно тези вечери и привилегията да бъде в компанията му. Но той нито веднъж не й и каза нещо лично; държеше се с нея като с верен слуга, а погледът му никога не се задържаше върху нея; никога не отразяваше нуждата, която пламтеше вътре в нея и я изгаряше.

И тогава една нощ тя разказа на съпруга си как за малко не бе убила Рейко на острова на краля дракон. За първи път той я изгледа с искрен интерес. Това й вдъхна още по-голяма смелост. Тя започна да посещава спалнята му, където той спеше сам, откакто полицейският началник Хошина го бе напуснал. Сутринта му носеше чай и му помагаше да се облече. През нощта, докато се къпеше, тя го търкаше и поливаше, преди той да се отпусне във ваната. Голото му тяло я изпълваше с такова неистово желание! Но той нито веднъж не бе дал и най-малък признак, че я желае. Защо й позволяваше тези интимности, тя не разбираше. Може би се наслаждаваше на слабостта й, а може би се чувстваше самотен, след като Хошина вече го нямаше.

Сега, докато слушаше как съпругът й разговаря с Като и Мори, госпожа Янагисава осъзна, че дворцовият управител бе в беда. Проблемите му й предлагаха нова възможност. В съзнанието й взе да се оформя смътен план, как да спечели любовта на своя съпруг и да постигне най-съкровеното си желание.

— Без съмнение Сано не подозира, че главният старейшина Макино е бил убит от член на вашата фракция — каза Като на дворцовия управител. — Когато оповести, че Макино е станал жертва на убийство, вие по великолепен начин се престорихте на разстроен. За малко да заблудите и мен. Но със сигурност успяхте да заблудите и Сано, и шогуна.

Янагисава бе горд с изпълнението си, но каза:

— Онова, което успях да постигна, бе само да спечеля малко време, за да можем да се защитим. Научи ли за дезертьорството на Макино, Сано веднага ще си даде сметка, че за мен главният старейшина е бил по-ценен мъртъв, отколкото жив.

— Няма да го научи от нас — заяви Мори.

— Но Дакуемон и владетелят Мацудайра ще му кажат, ако вече не са го сторили — възрази Янагисава. — Те ще хукнат да спасяват собствената си кожа, обвинявайки мен. Аз ще стана основният му заподозрян. Той е като куче, което няма да пусне кокала дори и с риск за живота си.

— Какво ще правим? — попита Като, а подобното му на пергамент лице бе сбръчкано от тревога.

— Очевидната посока на действие е да спечелим Сано на наша страна — отвърна Янагисава. — Но в случай че не успеем, ще имаме нужда от резервен план, за да отклоним подозренията му и в същото време да отслабим позициите на Мацудайра.

В този момент Янагисава чу стъпки в коридора, които приближаваха по специалния дървен под, направен така, че когато някой ходи по него, да издава високи, наподобяващи силно цвърчене звуци. На пръсти се брояха хората, които се допускаха в личните му помещения, и Янагисава разпозна единия от тях по вървежа. Той освободи Като и Мори. Щом двамата си тръгнаха, той извика през отворената врата:

— Влез!

В стаята влезе синът му Йоритомо — седемнайсетгодишен юноша, същинско копие на баща си от младежката му възраст. Имаше същото деликатно телосложение и впечатляваща красота. Но походката му бе несигурна, а изражението му носеше неизменната сянка на съмнение в собствените му сили. Притежаваше мило излъчване на уязвима невинност, наследено от майка му — роднина на Токугава и бивша придворна дама в двореца, с която Янагисава бе изживял мимолетна любовна връзка.

Когато момъкът коленичи предпазливо пред Янагисава и се поклони, дворцовият управител почувства към него собственическа привързаност. Момчето докосваше нежна, скрита струна в сърцето му. Общата им кръв ги бе свързала завинаги. А и Йоритомо не беше просто плод на слабините му, а неговото средство към върховната власт.

— Искрени извинения, че прекъсвам работата ви, почитаеми татко — гласът на Йоритомо представляваше слабо, незряло ехо на тембъра на Янагисава. — Но си помислих, че трябва да ви уведомя — шогунът наредил да отида при него.

— Отлично — отвърна Янагисава. — Това е за пети път този месец. Шогунът все повече те харесва.

А всеки миг, прекаран с Йоритомо, бе отнет от времето му с Дакуемон — според слуховете несъмнения наследник. Когато шогунът обявеше официално своя избраник, Янагисава искаше това да е неговият син, а не племенникът на Мацудайра.

— Ти свърши великолепна работа, като успя да привлечеш към себе си вниманието на нашия господар.

Йоритомо се изчерви от удоволствие при този комплимент. Янагисава си спомни за посещенията в уединената вила в провинцията, където бе държал момчето и майка му. Йоритомо не бе единственото дете, което Янагисава издържаше по този начин — той имаше петима синове, всички те от различни жени, които живееха в отделни домакинства. Той редовно посещаваше всяка една от тях, налагайки се като авторитетна фигура, и ги наблюдаваше, за да види дали можеше да извлече някаква полза. Но Йоритомо бе не само онзи, който най-вероятно щеше да привлече шогуна; от най-ранно детство той бе и най-привързаният към баща си.

Навремето всеки път, когато Янагисава ги посещаваше, малкото момченце се устремяваше с несигурни крачета към Янагисава, разперило ръчички. По-късно Йоритомо рецитираше на баща си училищните си уроци и му показваше уменията си по бойни изкуства. И с двете се справяше отлично, но после вече стоеше, вцепенен от страх, очаквайки оценката му. Ако Янагисава критикуваше изпълнението му, той едва сдържаше сълзите си; ако го похвалеше, засияваше, сякаш бе получил божия благословия. Неустоимото му желание да угоди на Янагисава продължаваше и до днес. То бе трогателно за дворцовия управител и причина Йоритомо да бъде неговият най-добър шанс да постави свой син начело на следващия режим и да управлява чрез него цяла Япония.

Сега Йоритомо каза хрисимо:

— Благодарен съм ви за похвалата, уважаеми татко, но аз не я заслужавам. Вашите уроци са причина за всеки мой успех, който съм постигнал пред шогуна.

Преди няколко години Янагисава бе наел един от най-добрите мъже проститутки в Едо да обучи Йоритомо в изкуството на мъжката любов. Макар че Йоритомо нямаше вроден вкус към нея, той покорно изпълни поредното си задължение и овладя техниките, които шогунът харесваше най-много. Когато предната година Янагисава бе представил сина си на шогуна и тайно бе наблюдавал двамата в спалнята, Йоритомо се бе справил с майсторство, което бе очаровало шогуна.

— Не трябва да караме негово превъзходителство да те чака. По-добре побързай да се явиш при него.

— Да, уважаеми татко — каза Йоритомо и послушно се изправи.

Но Янагисава долови в маниера му скрита неохота. Той почувства безпокойството, което бе отекнало като продължителен неблагозвучен акорд в душата му още когато за първи път бе предоставил собствения и си син в ръцете на господаря си. Знаеше от опит, че хилавото застаряващо тяло на шогуна предлагаше твърде малко удоволствие дори и на партньор, който харесваше любовта между мъже. Сексът с шогуна можеше да събуди у Йоритомо единствено отвращение. Спомняйки си твърде добре как собственият му баща го бе използвал по подобен начин, с цел да увеличи богатството на семейството, Янагисава изпитваше вина, срам и жалост към своя син. Той побърза да застигне Йоритомо при вратата, сложи ръце на раменете му и се взря в ясните наивни очи, които в отговор се впериха в неговите.

— Ти разбираш защо е необходимо да доставяш удоволствие на шогуна, нали?

— Да, уважаеми татко — отвърна Йоритомо. — Трябва да изместя племенника на владетеля Мацудайра като безспорен наследник. Когато шогунът умре, аз трябва да го наследя като диктатор на следващия режим.

Янагисава бе упражнявал този урок с Йоритомо през всичките пет години, откакто бе избрал момчето като най-добрия кандидат за осъществяване на политическите си амбиции.

— И защо именно ти? — попита Янагисава, горящ от желание да се увери, че Йоритомо си спомня добре целия урок.

— За да мога да управлявам Япония с ваша помощ, уважаеми татко — отвърна предано Йоритомо — За да можем заедно да упражняваме върховната власт над всички останали.

— Какво ще се случи, ако шогунът умре и ти не го наследиш? — попита Янагисава.

— Ще загубим покровителството на негово превъзходителство и вашия контрол над бакуфу отвърна Йоритомо. — Ще станем уязвими за враговете си. Аз трябва да стана следващият диктатор, защото това е единственият начин да подсигуря оцеляването ни при смяна на режима.

В гласа на младежа звучеше убеденост. Той се беше изправил в решителна поза, готов да постигне поставената му от Янагисава цел. Дворцовият управител си каза, че оцеляването оправдаваше обучаването на Йоритомо, как да се държи като изкусен прелъстител на шогуна. Владетелят Мацудайра би сторил същото с Дакуемон, ако племенникът му не бе избрал доброволно този път. Дакуемон — развратник, достатъчно опитен както с мъже, така и с жени, нямаше нужда от уроци, как да доставя удоволствие на шогуна. Въпреки това Янагисава не можеше да се отърси от натрапчивото чувство за вина към Йоритомо.

— Даваш ли си сметка, че онова, което правим, ми причинява не по-малко болка, отколкото на теб? — попита той разпалено. — Осъзнаваш ли, че ако имаше някакъв друг начин, нямаше да искам толкова много от теб?

— Да, уважаеми татко — отвърна Йоритомо със съвършена, пламенна искреност. — С радост ще направя всичко, което пожелаете, защото вие знаете кое е най-добро и за двама ни.

— Благодаря ти, сине. Надявам се, че някой ден и ти ще ми благодариш.

Смирен от отношението на Йоритомо, обзет от любов, Янагисава го стисна за раменете и после го пусна. Йоритомо протегна ръце, сякаш за да прегърне баща си. Янагисава бе връхлетян от внезапен спомен за едно малко момче, което тичаше да го поздрави.

После Йоритомо очевидно се сети, че вече не е дете. Отпусна ръце, поклони се и излезе от стаята. Тревога и съмнения измъчваха Янагисава. Ако замесеха името му с убийството на главния старейшина Макино и ако загубеше битката срещу владетеля Мацудайра, тогава Йоритомо щеше да остане единственото му упование за бъдещето.

Госпожа Янагисава и Кикуко надникнаха през вратата на кабинета на дворцовия управител. Той бе седнал зад бюрото си. Ръката му стискаше четчица за писане и се движеше бързо, изписвайки страницата с елегантен почерк. Сърцето на госпожа Янагисава заби учестено от вълнението, което винаги я изпълваше, щом се озовеше близо до него. Без да вдига поглед, дворцовият управител й каза:

— Не стой там, влез вътре!

Госпожа Янагисава пристъпи плахо напред. Атмосферата в стаята бе наситена с еротичната енергия, която съпругът й излъчваше. Той вдигна поглед и видя Кикуко, която я следваше. Лицето му помръкна.

— Колко пъти да ти повтарям, че не желая да я виждам? — избухна той.

Госпожа Янагисава знаеше, че той не искаше да му се напомня фактът, че е баща на идиот, макар че според него вината за недостатъците на Кикуко бе на съпругата му. Но госпожа Янагисава се надяваше, че някой ден той ще оцени колко красива и мила е Кикуко. Отношението му към дъщеря им й причиняваше болка, но дори това мъчително чувство не можеше да накърни любовта й, нито потребността й да бъде до него.

— Съжалявам — каза тя смирено и се обърна към Кикуко. — Иди си в стаята, миличка.

Обикновено хрисима и послушна, сега Кикуко се вкопчи в ръкава й. Веселото й изражение посърна.

— Остава тук с теб.

Госпожа Янагисава си даде сметка, че дъщеря й ревнуваше заради новите й взаимоотношения с дворцовия управител. На Кикуко й бе дошло до гуша да бъде отблъсквана заради някакъв мъж, който за нея бе просто враждебен непознат и нищо повече; тя не разбираше защо трябваше да дели майка си с него. Но въпреки че й бе безкрайно неприятно да я наскърбява, госпожа Янагисава не можеше да позволи на дъщеря си да застане между нея и съпруга й.

— Трябва да отидеш — каза тя, побутвайки Кикуко към вратата.

— Аз не иска ходи! — изкрещя Кикуко и избухна в ридания.

— Махни я от тук! — извика дворцовият управител вбесен.

Подвластна на отчаяното желание да запази оскъдното си място в живота му, госпожа Янагисава отнесе изпадналата в истерия Кикуко от кабинета и я тикна в ръцете на една прислужница, която минаваше по коридора.

— Отнеси Кикуко чан в стаята й.

Докато прислужницата я носеше натам, Кикуко не преставаше да крещи:

— Мама, мама!

Съпротивявайки се на порива да се втурне след обичната си дъщеря, госпожа Янагисава се върна при съпруга си. Той крачеше из стаята с бързи, неспокойни стъпки както всеки път, когато бе разтревожен.

— Ако се случи още веднъж, ще изпратя това изчадие някъде далеч — заяви той.

Госпожа Янагисава притисна длан до гърлото си. Да прокуди собственото си дете и да я отдели от Кикуко! Жестокостта му я прониза болезнено и тя внезапно си спомни за сведенията на шпионите си от къщата на Рейко, които й бяха описали как Сано лудува и си играе с Масахиро. Сано обожаваше детето си. Сано никога не би се държал с Рейко така, както се държеше с нея дворцовият управител. Според шпионите й Сано любеше страстно Рейко почти всяка нощ. На Рейко не й се налагаше да се държи като куче, молещо за огризки от любов. Госпожа Янагисава кипеше от гняв и омраза към Рейко, която разполагаше с повече щастие, отколкото й се полагаше.

— Простете — каза тя, коленичи и смирено се поклони на съпруга си. — Ще се погрижа занапред Кикуко да се държи прилично.

— Това се отнася и за теб — отсече дворцовият управител, без да престава да крачи. — Не желая повече ядове точно сега.

— Няма да се повтори, господарю — изрече тя едва чуто. — Зная, че напоследък сте много угрижен.

Той се спря и я прониза с поглед.

— И откъде знаеш?

Госпожа Янагисава не искаше да го ядосва повече, като му признаеше, че го наблюдава скришом.

— Аз… аз дочух разговор за вас и владетеля Мацудайра.

Дворцовият управител се изсмя подигравателно на нескопосаната й лъжа. Тя с ужас осъзна, че той най-вероятно знае, че тя го шпионира. Сигурно смяташе обсебването й за безобидна шега. Защо иначе ще й позволява да нарушава уединението му? Мигайки отчаяно, за да прогони сълзите на унижение, отново си помисли със завист за Рейко, която бе довереница на Сано.

— Истина е, че владетелят Мацудайра е най-важният ми проблем — каза дворцовият управител. — Ако не го победя, ще бъда изхвърлен от бакуфу, прогонен от Едо… или екзекутиран.

Госпожа Янагисава едва се сдържа да не възкликне от ужас. Въпреки че подслушваше често, нямаше представа, че нещата са толкова зле. Идеята обичният й съпруг да изчезне завинаги бе твърде кошмарна, за да разсъждава над нея. Вместо това тя бе твърдо решена да превърне бедата в триумф и за двама им.

— Господарю…

Самонадеяността на онова, което възнамеряваше да каже, за момент я изпълни с колебание. Дворцовият управител я погледна с гримаса, изразяваща досада и насмешка. Тя изрече припряно:

— Господарю мой, позволете да ви помогна.

Дворцовият управител повдигна вежди изненадан.

— Неприятностите ми са свързани с политика и война. Това не е женска работа. Какво би могла да направиш срещу враговете ми?

Госпожа Янагисава предполагаше колко нищожна, слаба и безполезна изглеждаше в очите му и в целия мъжки свят. Тя нямаше и най-малка представа, как би могла да му бъде в услуга за постигане на целите му. Но непознато, чисто физическо усещане за мощ я заля като магия, родена от нейните желания и надвисналата над него смъртна опасност. Тя се изправи, застана пред него, погледна го право в очите и заяви:

— Ще бъдете изненадан от онова, което мога да сторя.

Дворцовият управител се втренчи в нея слисан, сякаш също бе почувствал магията. После й отправи усмивка, изпълнена с такова одобрение и неизказаност, че тя потръпна от сексуална възбуда.

— Може и да ти дам малък шанс да ме изненадаш — каза той.

В този момент на прага се появи главният му секретар.

— Извинете, почитаеми дворцов управителю, но пристигнаха последните сведения за владетеля Мацудайра.

Дворцовият управител щракна с пръсти към госпожа Янагисава, показвайки й, че трябва да си върви. За първи път тя нямаше нищо против. Побърза да напусне стаята, преизпълнена с такова ликуващо очакване, че се втурна навън в студената влажна градина и се завъртя във въодушевен танц.