Цуамоно

Глава 28

На другата сутрин Сано завари Ибе, Отани и войниците им да го чакат пред портата. Дъждът бе спрял, но стените на околните сгради изглеждаха потъмнели от просмукалата се в тях влага. Сред скупчените облаци се бяха появили ивици синьо и небе, ала въздухът бе все така мразовит. Портите на именията бяха осъмнали с плющящи от вятъра флагове, върху които се открояваха гербовете на владетеля Мацудайра или Янагисава. Единствено портата на Сано не бе окичена. Проходите в крепостта Едо кънтяха от тропота на копита и маршируващи нозе, докато армиите се отправяха към бойното поле.

— Какво прави той тук? — намръщено попита Отани, забелязал Хирата сред детективите, които придружаваха Сано.

— Днес ще ми помага в разследването — отвърна Сано.

— Не, няма — възрази Ибе. — Ние му забранихме да участва.

— Ако искате да ви съдействам, ще му позволите да ме придружи — настоя Сано. Смяташе, че Хирата е заслужил да бъде върнат в разследването. — Синът ми е гаранция, че двамата с Хирата сан ще се държим, както подобава.

— Не ме интересува. Искам да си върви — отсече Отани, ядосан, че Сано му противоречи.

В този момент обаче се намеси Ибе:

— Омръзна ми да спорим за всичко. Нека дойде. Какво значение има?

Отани кимна и отстъпи с неохота.

— Днес ще арестуваш за двете убийства или вдовицата, или наложницата — обърна се той към Сано. — Вече нямаш основание да протакаш.

— Не е точно така — възрази Сано. — Има още една следа, която искам да проуча, преди да арестувам Агемаки или Окицу. Ето какво съобщение получих снощи.

Той подаде на Отани сгънат лист хартия. Отани го разтвори и прочете на глас:

— Няма подпис. Кой го е изпратил?

— Не знам — отвърна Сано, макар че писмото бе негово дело. — Пъхнали са го под портата ми по някое време през нощта. Никой не е видял кой го е донесъл.

Сано бе измислил този хитър ход снощи, за да успее да проучи къщата на Дакуемон под носа на Ибе и Отани. Ако те не знаеха, че къщата е собственост на Дакуемон и нямаха представа, как Сано бе научил за нея, може би нямаше да възразят срещу отиването там и нямаше да имат основание да го обвинят, каквото и да откриеше. Ибе взе бележката от Отани и подозрително се взря в нея.

— На анонимните съобщения не бива да се вярва.

— Така е, но не мога да пренебрегна това, защото ще означава, че не ще изпълня дълга си към шогуна.

Надзорниците се отдръпнаха да обсъдят ситуацията. Сано чакаше с надеждата, че ако страхът от господарите им не е достатъчен, то любопитството им ще свърши останалото.

— Добре — каза най-сетне Отани.

— Обаче ако това е номер, някой ще си плати.

Погледът, който Ибе хвърли на Сано, не оставяше никакви съмнения, кой щеше да е този някой.

Рейко коленичи пред тоалетката в стаята си, за да се приготви за посещението при приятелките си, от които се надяваше да научи коя е била любовницата на Дакуемон. Здравият сън бе върнал силите и бодрия й дух. След като изми пепелта от косите си, се гримира старателно, почерни зъбите си и се облече подобаващо за съпругата на високопоставен служител на бакуфу, в резултат на което отново заприлича на себе си. Но връщането към нормалния й живот не бе уталожило тревогите й.

Пазачите не изпускаха от поглед Масахиро. Не се отдалечиха нито за миг, докато го обличаше и хранеше сутринта. Не й се искаше да го оставя с тях, макар детективите на Сано да стояха нащрек, готови да го защитят, ако се наложеше. Безпокоеше се и за Сано, който бе отказал да се присъедини към някоя от фракциите и можеше да разчита единствено на собствените си васали, докато обикаляше из крепостта Едо. Рейко зърна отражението си в огледалото и изписаната на лицето й тревога. Със съзнателно усилие си придаде спокоен вид и стана. Тъкмо си слагаше наметалото, когато на вратата се появи една от прислужниците.

— Кажи на носачите да приготвят паланкина ми и да ме чакат с охраната в двора — нареди Рейко.

— Да, господарке — поклони се прислужницата, — но трябва да ви съобщя, че е дошла да ви види госпожа Янагисава. Чака в приемната.

Безпокойство и гняв завладяха Рейко. Едва се бе прибрала у дома, и госпожа Янагисава отново бе по петите й! Реши, че достатъчно дълго бе търпяла разрушителната й лудост. Трябваше веднъж завинаги да сложи край на приятелството им — и то още сега. Тя забърза към приемната, където я очакваше госпожа Янагисава.

— Рейко сан — извика гостенката и се втурна да я поздрави. — Най-сетне сме отново заедно.

Бледите й страни бяха необичайно поруменели; очите й блестяха трескаво. Задъхана от вълнение, тя притисна ръце към гърдите си и с копнеж се взря в Рейко.

— Толкова се радвам да те видя след дългата ни раздяла.

— И аз се радвам да ви видя.

„За последен път“, помисли си Рейко.

— Трябва да ти кажа нещо важно.

— Така ли? Е, и аз имам да ви казвам нещо важно.

Тъй като Сано вече бе отхвърлил и обидил дворцовия управител, Рейко реши, че не е възможно да влоши повече нещата, като стореше същото със съпругата му. Канеше се да й каже точно какво мислеше за нея, и да се отърве веднъж завинаги.

— Нося съобщение от съпруга си — рече госпожа Янагисава.

— За мен ли? — изненадано попита Рейко. Не можеше да пренебрегне съобщение от дворцовия управител. — И какво е то?

Госпожа Янагисава сграбчи ръцете й и я дръпна, тъй че двете коленичиха на пода. Рейко усети, че гостенката й трепери, а ръцете й бяха влажни и горещи. Състоянието й очевидно се дължеше на нещо повече от обичайната й лудост. Рейко застана нащрек.

— Съпругът ми иска от теб две услуги — започна госпожа Янагисава. Първо, трябва да убедиш мъжа си да оповести, че главният старейшина Макино е бил убит от Дакуемон.

Рейко се ужаси. Въпреки че много от постъпките на госпожа Янагисава бяха стъписващи, не бе подготвена за подобна вест.

— Мога да се досетя защо почитаемият управител иска Дакуемон да бъде обвинен в убийството на главния старейшина Макино. Но защо е решил да поиска тази услуга точно от мен?

— Той знае, че имаш голямо влияние върху сосакан сама — отвърна госпожа Янагисава. — И тъй като двете сме близки приятелки, ме изпрати от негово име.

Рейко все още не можеше да се съвземе.

— Но защо смята, че бих поискала подобно нещо от съпруга си?

— Той знае, че го обичаш и му желаеш доброто. За него ще бъде най-добре да обяви един мъртвец за убиец на главния старейшина Макино. Кой може да каже дали Дакуемон действително не е виновен? Освен това не може да бъде наказан или да създаде неприятности. Със сигурност можеш да убедиш съпруга си да постъпи, с както е най-добре за него, за теб и за сина ви.

Госпожа Янагисава говореше толкова уверено, сякаш представяше най-основателните доводи на света. Усмихна се, напълно убедена в съгласието й. Нима действително допускаше, че Рейко би помолила Сано да съдейства в този пъклен план за унищожаване на справедливостта в съюз с покварения управител!

Рейко бе потресена от безочието на гостенката си.

— Каква е втората услуга, която иска управителят?

Госпожа Янагисава хвърли поглед през вратата към коридора, по който сновяха детективите и прислугата. Даде знак на събеседницата си да се наведе още повече към нея и когато Рейко неохотно се подчини, прошепна в ухото й:

— Иска да убиеш владетеля Мацудайра.

Рейко не вярваше, че госпожа Янагисава би могла да я изненада с още нещо. Ала като се отдръпна назад, осъзна, че е подценила както нея, така и управителя. Изглежда, госпожа Янагисава си бе проправила път в живота на съпруга си и бе станала негова помощница в злините. Молбата бе толкова възмутителна, че изглеждаше абсурдна. Рейко неволно се изсмя.

Госпожа Янагисава също се засмя доволно. Невзрачните й черти изведнъж се оживиха и лицето й придоби по-мек, почти красив вид.

— Чудесна идея, нали? — рече тя, изтълкувала погрешно реакцията на Рейко. — Ако владетелят Мацудайра умре, фракцията му ще се разпадне. Неприятностите ще свършат. А ти си идеалният човек, който може да ни отърве от владетеля Мацудайра. Умна си, умееш да си служиш сръчно с меча, а и убийството не е нещо ново за теб.

По време на плена им при краля дракон Рейко бе убила при самозащита няколко от мъжете — това бе станало пред очите на госпожа Янагисава.

— Съпругът ми казва, че ще те преоблече като проститутка и тайно ще те вмъкне в лагера близо до бойното поле, където Мацудайра се среща с генералите си. Можеш да го намушкаш и да избягаш.

Госпожа Янагисава сграбчи ръцете й и ги притисна към гърдите си.

— Моя най-скъпа, безценна приятелко! Толкова се радвам, че ще направиш тези услуги на съпруга ми!

— Нищо подобно! — отсече Рейко и дръпна ръце. — Това, че дворцовият управител очаква съпругът ми да заговорничи с него, а аз да убивам в услуга на целите му, е оскърбление! Никога няма да погазим честта си с подобни постъпки. Никога няма да извърша подобно престъпление. Можете да му предадете думите ми!

Задоволството, изписано върху лицето на госпожа Янагисава, отстъпи място на изненада. Тя млъкна за момент, сякаш неспособна да подреди мислите си.

— С твое позволение ще ти припомня разследването на убийството в Мияко — рече. — Там дворцовият управител уби човек, за да спаси живота на съпруга ти. Ако не беше той, сега щеше да си вдовица. Дължиш му една смърт.

В това имаше известна логика. Обществото се крепеше на услуги и задължения, а Янагисава явно бе твърде отчаян, след като смяташе, че има основание да иска от нея отплата за спасяването на Сано. Рейко предположи, че е изчаквал подходящ случай да си поиска дълга.

— Да убиеш, за да спасиш живот, е едно — рече тя, — а политическото убийство — съвсем друго, дори и дворцовият управител да не прави разликата. Няма да извърша подобно нещо.

Искрящите очи на госпожа Янагисава помръкнаха от тревога.

— Но… той иска тези услуги от теб. А желанията му… трябва да се изпълняват.

Гласът на госпожа Янагисава вече не звучеше толкова уверено.

— Не и от мен, нито пък от съпруга ми — твърдо заяви Рейко, кипейки от гняв заради всички злини, които Янагисава бе сторил на Сано. — Почитаемият дворцов управител може сам да си свърши мръсната работа и да не ни замесва. Това е моят отговор на молбата му, макар че според мен тя изобщо не заслужава такъв.

— Но ако му кажа, че няма да изпълниш това, което иска от теб… съпругът ми ще се ядоса на мен.

В гласа на госпожа Янагисава се прокрадна страх.

— Това е ваш проблем, а не мой — отвърна Рейко.

— Щом не искаш да го направиш заради управителя… — госпожа Янагисава се поколеба и я погледна умолително. — Ще го направиш ли заради мен? Защото сме приятелки?

Гневът на Рейко забушува с нова сила при мисълта за всичко, което й бе причинила госпожа Янагисава под маската на приятелството.

— Смятате, че ви дължа услуга, след като се опитахте да убиете сина ми, а после и мен? След всичко това все още имате наглостта да се наричате моя приятелка? — Рейко се изсмя презрително.

Госпожа Янагисава се изненада. Седеше сковано, с отворена уста и се взираше с невиждащи очи в Рейко. Или бе забравила опитите си за убийство, или пък никога не ги бе признавала.

— А ето какво възнамерявах да ви кажа аз — продължи Рейко, увлечена от връхлетелите я чувства. — Не сме приятелки. Никога не сме били. Търпях вас и атаките ви към мен само защото се боях, че ще стане още по-лошо, ако не го сторя. Но това е краят. Махай се от дома ми, зла, завистлива, безумна жено! Вземи молбата на съпруга си и му я запрати обратно в лицето. И повече не се приближавай до мен и семейството ми!

Госпожа Янагисава потрепери, сякаш Рейко й беше ударила плесница. Поруменелите й страни изведнъж пребледняха. Очите й се наляха със сълзи. Тя се изправи и залитна, сякаш внезапно бе ослепяла. Рейко изпита съжаление, което развали удоволствието й от това, че най-сетне й бе казала какво мисли. Жестоките думи очевидно бяха засегнали жената, разбивайки илюзиите й за приятелството им.

В следващия миг обаче странна вътрешна енергия преобрази госпожа Янагисава. Трескавата руменина отново се върна върху страните й. Тялото й сякаш се разду и се залюля като на змия, готвеща се за нападение. Очите й, вперени в Рейко, заблестяха, изпълнени с омраза и ярост. Като че ли цялата лудост и злоба, скрити дълбоко в нея, бяха излезли на повърхността.

— Съжалявам, че си толкова зле настроена към мен!

В дрезгавия й глас се прокраднаха отмъстителни и заплашителни нотки. Устните й се разтеглиха в зловеща усмивка. — Но трябва да изпълниш желанията на съпруга ми.

— Вече ти казах, че няма да го сторя — заяви Рейко, макар внезапно да изпита страх от гостенката си.

— Ако не го направиш, ще кажа на съпруга ти всичко, което се случи между теб и краля дракон.

— Моля? — объркано попита Рейко.

— Ще му кажа, че си се влюбила в краля дракон — продължи госпожа Янагисава. — Ще му кажа, че съм ви видяла да се любите страстно в двореца.

— Но ти не си видяла нищо подобно! — възкликна недоумявайки Рейко. — Защото не се е случило.

Зловещата усмивка не слизаше от лицето на госпожа Янагисава.

— Кой, освен теб може да потвърди това? Кралят дракон е мъртъв. Съпругът ти няма как да знае какво се случи на онзи остров, защото не беше там. Аз и обаче бях.

Рейко най-сетне проумя намеренията на гостенката си.

— Опитваш се да ме подчиниш на волята на дворцовия управител, като ме заплашваш, че ще наговориш на съпруга ми куп лъжи за мен — отвращението от госпожа Янагисава само засили решимостта й да не отстъпва. — Е, няма нужда да си хабиш думите. Нищо няма да излезе. Съпругът ми знае, че винаги съм му била вярна.

Неприятен дрезгав смях заклокочи в гърлото на госпожа Янагисава.

— Напълно ли си сигурна? Ще рискуваш ли прекрасния си брак, залагайки, че ще повярва на теб и дори няма да пожелае да ме изслуша?

— Разбира се, че ще повярва на мен.

И все пак я обзе ужас, когато в сърцето й се забиха ноктите на съмнението. Така и не бе разказала на съпруга си какво се бе случило между нея и краля дракон. Сано няколко пъти бе намеквал, че би желал да разбере, но тя все избягваше разговора. Нежеланието й да се върне към онези кошмарни мигове и да сподели какво бе сторила в стремежа да извоюва свободата си, беше толкова силно, че тя бе оставила всичко на въображението на Сано. Сега й се прииска да му бе разказала цялата история, защото не бе и наполовина толкова ужасна колкото онази, която госпожа Янагисава бе съчинила. Потайността на Рейко бе събудила подозренията на Сано, които злостните клевети на госпожа Янагисава само щяха да подхранят.

— Смятам, че мога да убедя съпруга ти да ми повярва — заяви гостенката. — Мъжете имат силно развито чувство за собственост и са ревниви. Не им се нрави мисълта, че жена им може да е давала ласките си на друг. Освен това са подозрителни. Един намек за изневяра е достатъчен да погуби доверието им. Но не е нужно да спорим кой е прав — аз или ти. Просто ще разкажа на съпруга ти моята история за теб и краля дракон и ще видим какво ще се случи.

— Стой настрана от съпруга ми! — кресна ужасена Рейко.

Госпожа Янагисава отново се изсмя.

— Май не си чак толкова сигурна в него все пак. Мислиш ли, че ще се ядоса дотолкова, че да се разведе с теб, задето си му изневерила? Страхуваш ли се, че ще те изхвърли от къщи и никога вече няма да видиш сина си?

Беше улучила право в целта. Сано бе разумен мъж, но въпреки това Рейко не можеше да предвиди как щеше да реагира на приказките на госпожа Янагисава. Той беше наясно, че Рейко крие нещо за преживяванията си в двореца на краля дракон. Никой, освен нея не можеше да опровергае госпожа Янагисава. Мидори и господарката Кейшо не бяха видели какво се бе случило между Рейко и похитителя им. Хората на краля дракон бяха мъртви. А доверието на Сано във верността на Рейко никога досега не бе поставяно на изпитание. Възможно бе да реши да й отмъсти. Но дори да не го стореше, бракът им никога вече нямаше да бъде същият. Рейко мислено се закле повече да няма тайна от Сано. Клетвата й обаче бе малко позакъсняла и в момента не можеше да й помогне.

— Ще поема риска съпругът ми да повярва на теб и да ме накаже — престори се на уверена Рейко и скръсти ръце. — Няма да го убеждавам да заговорничи с управителя. Няма да убия владетеля Мацудайра дори за да спася брака си.

Госпожа Янагисава впи обезумял поглед в Рейко.

— Владетелят Мацудайра иска да узурпира властта на шогуна. Той е предател и се опитва да унищожи собствения си братовчед. Заслужава да умре. Нима бракът ти не е по-ценен от живота му?

— Нищо не може да ме накара да манипулирам съпруга си или да убивам хладнокръвно — заяви Рейко.

И все пак, докато потъваше все по-дълбоко в този кошмар, едно гласче от дъното на съзнанието й нашепваше, че животът на владетеля Мацудайра и доброто име на клана му са твърде ниска цена за спасяването на брака й. Не го познаваше, нито я беше грижа за него. Рейко се ужаси от собствените си мисли. Но първичната, водена от егоизъм част от характера й я подтикваше да жертва всичко, за да запази съпруга, когото обичаше. Убеждаваше я, че госпожа Янагисава е права и Япония ще бъде по-добре без владетеля Мацудайра. Уверяваше я, че ще постъпи я добре, ако направи услуга на шогуна и убие неговия разкъсван от амбиции братовчед. Рейко си представи как отива в лагера облечена в крещящи одежди на проститутка и се промъква в палатката на владетеля Мацудайра, стиснала кинжал в ръка. Госпожа Янагисава се ухили лукаво.

— Достатъчно умна си, за да убиеш владетеля Мацудайра и да избягаш. Съпругът ти никога няма да узнае. Дворцовият управител няма да му каже. Нито пък аз.

Съвестната, разумна част от нея я убеждаваше, че ако убиеше владетеля Мацудайра, дори и да се измъкнеше безнаказано, до края на живота си щеше да носи вината за нечия смърт. А убийството на член от клана Токугава само по себе си, вече бе държавна измяна, дори и владетелят Мацудайра да бе смятан за предател. Нещо повече, Рейко прекрасно знаеше, че не можеше да има доверие нито на госпожа Янагисава, нито на дворцовия управител. Ако веднъж позволеше да я изнудят, щеше да се постави в тяхна власт и да бъде на тяхно разположение винаги.

— Няма да се подчиня. Напусни дома ми незабавно! — заяви Рейко.

Гласът й не прозвуча особено убедително. Госпожа Янагисава усети колебанието й и я погледна едва ли не с умиление.

— Ще си тръгна и ще ти дам време да помислиш — рече тя. — Ще очаквам решението ти до довечера.

Очевидно бе убедена, че Рейко ще капитулира. Разтърсена и ужасена, Рейко бе изправена през избора да извърши убийство и държавна измяна или да загуби всичко, което бе от значение за нея.

— Но дори аз да реша да изпълня желанието на дворцовия управител, съпругът ми ще откаже да припише на Дакуемон убийството на главния старейшина Макино. Не виждам как бих могла да го убедя.

— Това е твой проблем, не мой.

Госпожа Янагисава се усмихна победоносно, обърна се и излезе от стаята.