Цуамоно

Глава 24

Пиесата се стори на Кохейджи най-дългата в живота му. Той пя и крещя гневно, обикаля сцената победоносно, ухажва красиви жени, сражава се във вълнуващи битки. За първи път одобрителните възгласи и възторжените аплодисменти на публиката изобщо не го интересуваха. Мислеше единствено за посещението на главния васал на сосакан сама и за това, че положението му се бе влошило драстично. Бе достигнал апогея на успеха и единствената му грижа в момента бе да отблъсне демоните на унищожението, чийто горещ дъх вече усещаше във врата си.

Веднага щом пиесата свърши, той се втурна в гримьорната си, припряно свали грима и смени костюма си с всекидневни дрехи. Изтича на улицата и зърна един свободен паланкин.

— Отнесете ме в крепостта Едо — извика на носачите и скочи вътре.

Докато паланкинът подскачаше по криволичещите улици, размишляваше за безкрайния низ от добър и лош късмет, който го следваше през целия му живот, сякаш бе роден под звезда, която ту блестеше ярко, ту угасваше в непредсказуеми фази. Бе имал късмета да се роди в семейство на богат търговец, ала баща му бе починал, оставяйки само дългове. На деветгодишна възраст се бе озовал на улицата, принуден да проси, да краде и да продава тялото си. Непрестанно бягаше от полицията, биеше се с по-големите момчета, които се опитваха да откраднат парите му, спеше под мостовете.

Късметът му проработи, когато го прибра театър „Овари“. Отначало Кохейджи бе преизпълнен с радост, задето имаше подслон, храна и възможност за бляскава доходна кариера. Ала твърде скоро бе въвлечен в злостните клюки и мръсните номера, които мизерстващите актьори си погаждаха помежду си. Нямаше друг избор, освен да отвръща още по-жестоко на ударите на съперниците си. Блъсна по стълбите един особено талантлив конкурент и му счупи гръбнака, осакатявайки го завинаги. Създаде си множество с врагове, но в замяна получи главните роли в пиесите. Звездата му заблестя още по-ярко.

Появиха се обаче нови проблеми. Дори за главните роли в „Овари“ се плащаше мизерно. Кохейджи трябваше да продължи да се продава, за да може да си купува костюми и да се забавлява. Харчеше твърде много в чайните и в квартала на удоволствията. Започна да взема заеми от лихварите, натрупа дългове и потъна в нови заеми, за да плати на кредиторите си, които го преследваха. После случайно откри, че богатите мъже са готови да плащат, за да го наблюдават как прави секс. Благодарение на представленията изплати дълговете си и увеличи популярността си. Само да не беше срещал никога съдебния съветник Банзан!

Старият глупак бе поискал от Кохейджи да го налага с кожен колан пред очите на едно момиче. Когато започна да го удря, Кохейджи бе обладан от внезапна ярост. Банзан сякаш се превърна в олицетворение на всички, които му бяха причинявали зло, всички, които бе забавлявал по принуда. Актьорът спря едва когато Банзан загуби съзнание, потънал в кръв. Наложи се да плати на своя враг Ебисуя, за да му помогне да се измъкне от кашата, в която бе затънал. Новата поредица от дългове и заеми го хвърли в отчаяние, от което го спаси главният старейшина Макино.

Макино стана негов покровител и му откри пътя към славата и богатството. Звездата му навлезе в най-ярката си фаза и премина в най-тъмната след смъртта на старейшината. Досега Кохейджи все някак бе успявал да се справи, докато звездата му отново грейне, но този път противниците му бяха не просто завистливи актьори, а сосакан сама и хората му, подкрепяни от могъщия режим на Токугава. Двете убийства удвояваха вероятността наказаният да бъде той. Ако не действаше бързо, звездата му щеше да угасне завинаги.

Кохейджи нетърпеливо надникна през прозореца на паланкина, за да провери колко път оставаше до крепостта Едо. Недалеч пред себе си зърна познат паланкин и свита.

— Оставете ме тук — извика той.

Скочи на улицата, хвърли монети на носачите, затича се след паланкина и заудря по капаците на прозорците. От вътре надникнаха Окицу и Агемаки и се взряха в него, докато подтичваше отстрани, за да не изостане.

— Кохейджи сан! Толкова се радвам да те видя! — възкликна радостно Окицу.

— Слизай! — хладно нареди Кохейджи, без дори да я погледне.

— Моля?

Усмивката на Окицу се стопи и върху лицето й се изписа объркване. Кохейджи отвори рязко вратата на паланкина и издърпа Окицу навън. Без да обръща внимание на кресливите й възражения, се качи вътре, настани се на мястото й срещу Агемаки и затръшна вратите и прозореца.

— Трябва да поговорим — започна. — Имам лоши новини.

Агемаки седеше спокойно както винаги, с изправен гръб и извърнато лице. Чакаше го да заговори.

— Първо трябва да ви благодаря, задето не сте казали на сосакан сама за мен и нощта, в която умря главният старейшина Макино — продължи Кохейджи, снижавайки гласа си до шепот.

— Обещах, че няма да кажа нищо. И удържах на думата си — тя замълча, после добави: — Позволете да ви благодаря, задето не сте казали на сосакан сама за мен.

На сутринта след убийството на Макино двамата се бяха споразумели да се защитават един друг. Дотук сделката им беше спазена; престъпните им тайни не бяха станали достояние на сосакан сама, който не бе арестувал нито един от двамата. Но Кохейджи искаше да се увери, че Агемаки няма да го предаде и занапред.

— Сега е по-важно от всякога да спазим уговорката си — заяви той. — Случило се е нещо, което излага и двама ни на още по-голяма опасност.

Агемаки извърна леко глава към него, загатвайки, че е заинтригувана, макар лицето й да оставаше все така непроницаемо.

— Дакуемон е бил на намушкан с нож и убит снощи.

— Откъде знаете?

— Главният васал на сосакан сама ми каза. Тази сутрин дойде при мен в театъра. Трябва да ви предупредя, че той и господарят му изобщо не са приключили с въпросите. Сега трябва да разкрият две убийства и предполагам, че натискът от страна на началниците им е още по-голям. Изглежда, са убедени, че убиецът на Макино й Дакуемон е един и същ. Заподозрени сме и за двете убийства.

Взря се внимателно в Агемаки, за да долови каква ще бъде реакцията й, но тя скри така умело чувствата си, че бе невъзможно да отгатне мислите й. Кохейджи ненавиждаше хладния й, сдържан маниер на поведение. Предпочиташе жени като Окицу — прозрачни като вода. Обстоятелствата обаче бяха поставили него и Агемаки във взаимна зависимост.

— Сосакан сама и главният му васал със сигурност ще ви посетят отново — продължи Кохейджи. — И когато го сторят, трябва да запазите мълчание.

Обвита като в мъгла от неразгадаемите си мисли, Агемаки седеше неподвижно, положила ръце в скута си и свела клепачи, докато паланкинът леко се подрусваше по улицата. През капаците на прозорците проникваха гласовете на просяците, умоляващи за милостиня, и вонята на гниещ боклук. Кохейджи изтръпна вътрешно, изгарящ от нетърпение да чуе уверението на Агемаки.

Тя плъзна поглед към него, ала не срещна очите му.

— Когато сосакан сама наистина дойде при мен, може би ще бъда принудена да му кажа какво сте извършили — изрече неясно Агемаки. За първи път Кохейджи успя да отгатне мислите й. Тя очевидно допускаше, че ако сосакан сама я обвинеше в убийството на Дакуемон, би могла да се спаси, като наруши споразумението им и разкрие факти, които щяха да хвърлят вината върху Кохейджи. Винаги бе подозирал, че Агемаки е по-умна, по-жестока и по-егоистична, отколкото изглеждаше; сега вече бе сигурен. Но ако си въобразяваше, че може да го предаде, явно не бе толкова умна, колкото се мислеше.

Дори и да държеше съдбата му в ръцете си, той пък държеше нейната.

— Ако кажете на сосакан сама какво съм извършил — рече Кохейджи, — аз ще бъда принуден да му разкажа всичко за вас.

Тя като че ли изобщо не се смути от заплахата му. По устните й пробяга лека усмивка.

— И според вас чия история ще натежи повече пред сосакан сама! Вашата или моята?

Надменният й тон го жегна. Предателството й криеше заплаха, която го изпълни с ужас. Усети как се изпотява и как паланкинът се изпълва със сладникавата миризма на собствения му страх. Може би сосакан сама щеше да реши, че това, което знаеше Агемаки, доказва по безспорен начин, че Кохейджи е убил Макино, докато неговият разказ далеч не уличаваше Агемаки в същото. Тя очевидно бе убедена в това и вероятно бе права. И все пак не биваше да й позволи да го заплашва.

— Ако смятате, че сосакан сама ще повярва на бивша прислужница в храм и уличница като вас вместо на театрална звезда като мен, явно още доста ще трябва да учите — рече той. — Но знаете ли, има начин веднага да уредим въпроса. Хайде да отидем заедно при сосакан сама още сега. Всеки ще му разкаже своята история и ще видим кого от двама ни ще арестува.

Той блъфираше; разбира се, че не би дръзнал да поеме такъв риск. Но Агемаки вдигна глава и Кохейджи зърна в очите й страх, несигурност и омраза. Тя първа отмести поглед и промълви:

— Може би е най-добре да се придържаме към уговорката си.

Радост и облекчение заляха Кохейджи. Тревогата, която го бе обзела след срещата му с Хирата в театъра, най-сетне се разсея.

— Наистина така е най-добре — съгласи се той. — Тогава сосакан сама ще бъде принуден да избере някой друг вместо нас двамата, когото да обвини за убийствата.

Скоро най-мрачният сезон на Кохейджи щеше да приключи. Звездата му отново щеше да заблести.

Докато тътреше крака след носачите на паланкина по улицата зад стената и рова на крепостта Едо, Рейко зърна Кохейджи да изскача от портите. Окицу, която вървеше нацупено заедно с прислужниците, се втурна към него.

— Кохейджи сан! — извика тя ядосано. — Какво става?

— Ще ти обясня по-късно — отвърна той и рязко дръпна ръкава си, в който се беше вкопчила. — Трябва да се върна в театъра.

Прошепна нещо в ухото й и припряно се отдалечи, шмугна се между два отряда маршируващи войници и изчезна. Окицу се поколеба, очевидно разстроена и изгаряща от желание да го последва, но после се качи обратно в паланкина. Рейко се замисли над разговора между Агемаки и Кохейджи. Бе чула достатъчно, за да заключи, че двамата се бяха споразумели да запазят всичко в тайна. Изглежда, всеки от тях разполагаше с доказателство, което уличаваше другия в убийството на Макино. В съзнанието й нахлуха куп въпроси. Дали някой от двамата беше убиецът? Разговорът, който бе подслушала в „Янагия“, подсказваше, че е Агемаки. А може би актьорът и вдовицата бяха съучастници както в престъплението, така и в сделката да не се издават един друг?

Рейко си спомни сцената между Кохейджи и Окицу, на която бе станала свидетел предишната вечер и която почти я беше убедила, че или извършителят бе един от тях, или бяха действали заедно. Имаше чувството, че подозрението й е като топка, подскачаща от един човек към друг. При кого ли щеше да спре в крайна сметка?

В двора на имението на главния старейшина Макино се сипеха ледени дъждовни капки и барабаняха по покривите на околните постройки. Сано кимна за поздрав на един от детективите, когото бе натоварил със задачата да наблюдават имението, и го попита:

— Излизаха ли снощи вдовицата или наложницата на главния старейшина Макино?

— Да. Излязоха поотделно, в паланкини, около часа на глигана.

Сано вдигна поглед към Ибе и Отани, които стояха наблизо с войниците си, и към детективите Маруме и Фукида — единствените, които му бяха позволили да вземе със себе си.

— Това е доказателство, че и двете са имали възможност да убият Дакуемон — обади се Отани.

— Заради сина си ще е най-добре да откриеш повече доказателства, че са го извършили — намеси се Ибе, чиито остри черти издаваха студенината и зложелателството, които изпитваше към Сано.

— Ами актьорът и главният васал на Макино? — обърна се Сано към детектива.

— Предупреждавам те! — намеси се Отани.

— И двамата излязоха преди жените — отвърна детективът. — Кохейджи все още не се е върнал. Тамура се прибра след полунощ и преди малко излезе отново.

— Забрави, че си чул това — нареди Ибе. — Съсредоточи се върху жените, ако не искаш да си навлечеш неприятности.

Силен гняв изпълни Сано, задето копоите му нареждаха как да води разследването, но образът на Масахиро, обграден от главорезите им, го накара да сподави язвителния си отговор. Копнееше да разпита детектива за новини от Рейко, но не можеше да го стори в присъствието на Отани и Ибе. Наложи си да пропъди мислите за съпругата и сина си — и двамата изложени на опасност — и да се съсредоточи върху непосредствената задача.

— Къде са Агемаки и Окицу? — обърна се той към детектива.

— Излязоха заедно рано сутринта. Още не са се върнали.

— Сигурен съм, че ще намериш с какво да си запълниш времето, докато се върнат — обади се Ибе.

— Защо не претърсиш отново стаите им? — предложи Отани.

Двамата с Ибе придружиха Сано до личните помещения на жените, осуетявайки намерението му да се измъкне незабелязано и да потърси Рейко или да разгледа мястото, където бе извършено убийството на Дакуемон. Войниците ги последваха, обградили детективите Маруме и Фукида. Сано и детективите претърсиха първо разхвърляната стая на Окицу. Отани и Ибе излязоха, но войниците им останаха. В случай че Окицу бе убила Дакуемон, Сано не откри никакъв знак за това и премина в блестящата от чистота стая на Агемаки. Тъкмо бе приключил поредното безплодно претърсване, когато Ибе и Отани нахлуха в стаята. Ибе влачеше наложницата; Отани водеше вдовицата. Окицу хленчеше уплашено, докато Агемаки изглеждаше напълно спокойна.

— Ето ги — рече Ибе. — Избери си една.

Сано хвърли поглед към няколкото прислужници, които плахо се навъртаха пред вратата. Рейко не беше сред тях.

— Заведете Окицу в стаята й — нареди Сано. — Първо ще разпитам Агемаки.

Войниците отведоха Окицу. С грубо движение Ибе принуди вдовицата да коленичи на пода пред паравана, украсен с позлатени птици. Двамата с Отани застанаха от двете й страни, а войниците им се наредиха около тях. Сано си даде сметка, че се опитваха да сплашат жената, но замисълът им се провали. Агемаки изглеждаше напълно безразлична към демонстрацията на сила около себе си. Сано се зачуди дали бе очаквала нов разпит; или бе невинна и се чувстваше в безопасност, или притежаваше стоицизъм, достоен за самурай.

— Във вчерашния ни разговор казахте, че за последен път сте видели съпруга си, преди да си легне в нощта на убийството му — започна Сано. — Цялата нощ сте спали в собствената си стая. Нямате никаква представа, какво се е случило, защото сте взели приспивателна отвара, и не знаете нито как е умрял съпругът ви, нито кой го е убил. Така ли е?

— Точно така — отговорът на Агемаки бе съпроводен от лека въздишка.

— В хода на разследването разкрих факти, които хвърлят съмнение върху разказа ви — продължи Сано. — Има ли нещо, което сте забравили да споменете… или което бихте желали да промените?

Беше сигурен, че убиецът не бе единственият, който знаеше за извършеното престъпление. Заради тънките стени на отделните помещения и близостта на стаята на Макино до останалите съществуваше голяма вероятност някой друг, пребивавал там същата нощ, да е чул или видял нещо. Може би не само убиецът криеше информация и ако имаше още някой, този някой можеше да е Агемаки.

— Ако е така, сега е моментът да ми кажете — настоя Сано. — По-склонен съм да извиня евентуална грешка в момента, отколкото след време.

Агемаки се поколеба за част от секундата и после промълви:

— Няма нищо друго. Не мога да променя истината.

Колебанието й представляваше за Сано по-достоверна информация от думите й. Вече бе сигурен, че тя крие нещо. И все пак наличието на тайна не превръщаше автоматично човека в престъпник. Съществуваха и други причини хората да не желаят да споделят тайните си. Например желанието да предпазят някой друг.

— Какви са чувствата ви към наложницата на съпруга ви? — попита Сано.

Агемаки го изгледа косо изпод спуснатите си клепачи. За миг по лицето й като че ли се изписа смущение.

— Окицу сан ми е като по-малка сестра. Двете сме близки приятелки.

Сано се запита доколко бе възможно една съпруга да е благоразположена към красивата млада наложница на мъжа си.

— Нямахте нищо против, че Окицу е спечелила любовта на главния старейшина Макино?

— Абсолютно нищо.

Доста разумно тя се ограничи с кратък отговор; и да бе изпитала желание да възрази многословно или да се впусне в обяснения, бе го сподавила. Сано обаче се запита дали не бе по-вероятно Агемаки да убие, за да защити бъдещето си от Окицу, отколкото да излъже, за да защити Окицу от закона.

— А актьорът Кохейджи и главният васал на съпруга ви? — продължи разпита Сано. — И с тях ли сте приятелка?

— Не.

„С една-единствена дума могат да се изразят множество различни чувства“, помисли си Сано. В отговора на Агемаки се долавяше обида от предположението, че дама от нейната класа би се сприятелила с наемен актьор или с васал на семейството. Не би излъгала, за да ги защити. Ако криеше компрометираща информация за смъртта на Макино, целеше да предпази себе си.

Войниците неспокойно се размърдаха; детективите Маруме и Фукида наблюдаваха Сано, готови да го защитят, ако се наложеше. Ибе и Отани му дадоха знак да побърза с разпита.

— Вчера ми казахте, че семейството ви служи на владетеля Торий — продължи Сано. — Но всъщност баща ви е бил ронин. Майка ви е била прислужница в храма „Асакуса Джинджа“, вие също. Не е ли вярно?

Той забеляза, че Агемаки преглътна мъчително — бе успял да пропука самообладанието й. Но тя отвърна спокойно:

— Баща ми беше самурай васал на клана Торий.

— Приятелите ви от храма твърдят друго.

Погледът й срещна за миг неговия; в очите й проблесна накърнена гордост.

— Знам по-добре от тях.

— Много добре.

Сано осъзна, че слабото й място бе нейното минало. Ако го извадеше на показ, можеше да я подтикне да му разкрие повече. Той пристъпи към нея.

— Вие сте бивша проститутка, жена с неясен произход и почти никакво бъдеще.

Агемаки трепна, все едно бе изсипал нощното гърне върху скъпите й дрехи. Сано познаваше и други жени в нейното положение, които искаха да забравят миналото и да се преструват, че животът им като съпруги на богаташи е единственият, който познават. Надяваше се да измъчва престъпница, а не невинна жертва.

— Главният старейшина Макино ви е довел в тази къща… като своя наложница. Тогава все още е бил женен за първата си съпруга, нали? — продължи Сано.

— Да — тя неволно се размърда.

— Какво се случи с първата му съпруга?

— Почина — прошепна Агемаки.

— Как почина?

— От треска.

— Според лекаря от крепостта Едо вие сте се грижили за нея, когато се е разболяла — изтъкна Сано информацията, с която се бе сдобил Хирата.

— Тя пожела така. Не би позволила на никой друг. Имаше доверие в способностите ми на лечителка.

— Но вместо да се подобри, състоянието й се е влошило — настоя Сано.

Забеляза как Агемаки стисна ръце и ги разтърка, сякаш ги измиваше. Интересът му нарасна, тъй като сега тя изглеждаше доста по-разстроена, отколкото когато обсъждаха убийството на Макино. Явно бе подготвена за въпросите относно неговата смърт, но не и за смъртта на съпругата му или за собственото си минало. Възможно бе да не е очаквала подобно развитие на разговора.

— Направих всичко, което беше по силите ми, за да я спася — рече Агемаки, — но тя беше много болна.

— Според лекаря от крепостта Едо, именно вие сте приготвяли лекарствата й — продължи Сано. — Вие сте й ги давали. Какво още сте сложили в тях, освен лечебните билки?

— Нищо! — Агемаки рязко вдигна глава; очите й проблеснаха.

— Отровихте ли я?

— Не! — паниката помете невъзмутимото й държание. Маската на скромна скърбяща вдовица изчезна. — Не е умряла по моя вина! Който твърди обратното, е лъжец!

На Сано му се щеше да разбере дали бе убила първата съпруга на Макино и се боеше от полагащото й се наказание, или бе изпаднала в паника, задето бе несправедливо обвинена. Бе виждал подобни реакции както от страна на престъпници, така и на невинни хора.

— Вие сте извлекли полза от смъртта на първата съпруга на Макино — напомни й Сано. — Макино се е оженил за вас. Но после е взел нова наложница. Историята се повтаря. Знаели сте, че Окицу може да заеме мястото ви също както вие сте заели мястото на първата му съпруга. Не го ли убихте, за да му попречите да се разведе с вас, да се ожени за Окицу и да ви лиши от наследство?

Агемаки възвърна самообладанието си, отпусна ръце и отново надяна маската на привидно спокойствие.

— Не.

— Дакуемон, племенникът на владетеля Мацудайра, е бил в това имение в нощта, когато е бил убит съпругът ви. Видяхте ли го?

— Не. Ако е бил тук, явно е дошъл, докато съм спяла.

— Не разследваш Дакуемон — намръщи се Отани към Сано. — Повече никакви въпроси за него.

— Докато сте спели или докато сте пребивали до смърт съпруга си? — продължи Сано, без да обръща внимание на Отани. — Не ви ли хвана, докато правехте именно това?

— Внимателно, сосакан сама — предупреди го Ибе.

— Не съм го видяла — тихо повтори Агемаки. — Не съм направила нищо, на което да стане свидетел.

— Снощи Дакуемон е бил убит в къщата за тайни любовни срещи — продължи Сано, макар копоите да го изпепеляваха с погледи. — Какво правехте по това време?

— Излязох на разходка с паланкина си — Агемаки изглеждаше напълно безразлична към новината за смъртта на Дакуемон.

— Къде отидохте?

— Просто се разходих из града.

— Достатъчно — твърдо се намеси Ибе.

Сано кимна. Беше разбрал каквото му трябваше. Снощи Агемаки е била в града. Може би тя беше неизвестната любовница на Дакуемон… и негова убийца.

— На мен ми стига, че е убила първата съпруга на Макино — заяви Ибе.

— Както и Макино — обади се Отани. — Който е убил веднъж, рано или късно ще убие и втори път.

— Хайде, арестувай я — обърна се Ибе към Сано. — Ако толкова ти се иска да разкриеш убиеца на Дакуемон, можеш да й стовариш и тази вина.

Агемаки бе застинала между надзорниците подобно на котка, която смята, че ако не помръдне, хищниците няма да я забележат и да я нападнат.

— Доказателствата срещу нея са косвени — отсече Сано. — За мен това не е достатъчно.

— Достатъчно е, за да бъде осъдена — настоя Ибе.

Сано знаеше това със сигурност, но също така бе наясно, че според законодателната система на Токугава на практика всички съдебни процеси завършваха с присъда, дори и подсъдимият да бе невинен. Възможно бе Агемаки да е извършила няколко убийства, но със същия успех можеше и да е невинна. Не беше сигурен каква е истината. И макар че копоите държаха сина му като заложник, нямаше да им позволи да го тласнат към погрешни решения.

— Дадохте ми избор между две заподозрени — рече той. — Ще разпитам и Окицу, преди да арестувам, когото и да било.

Ибе и Отани се отдръпнаха на кратко съвещание.

— Както искаш — рече накрая Ибе. — Но не злоупотребявай с търпението ни.

Докато излизаше от стаята, съпроводен от детективите и войниците, Сано се извърна към Агемаки. Тя бе останала на колене със сведена глава и голата й шия изглеждаше бледа и уязвима, сякаш очакваше мечът на палача всеки миг да се стовари върху нея.