Цуамоно

Глава 12

Утрото, в което щеше да се състои погребението на главния старейшина Макино, настъпи ясно, светло и мразовито. Процесията мина през административния район на крепостта Едо. Начело вървеше облечен в черно самурай, който носеше окачени на прътове бели фенери. Вятърът рошеше лотосите от златна хартия в ръцете на други самураи. След тях вървяха свещеници, които подрънкваха звънчета, биеха барабани, разхвърляха розови листенца по земята и полюшваха кадилници, чийто виещ се дим насищаше с аромата си зимния въздух. Тамура яздеше пред ковчега на Макино с погребална плоча в ръце. Пред три паланкина, в които пътуваха съпругата на Макино, наложницата му и неговият приятел актьорът, крачеха още свещеници, припяващи сутри8.

Сано стоеше пред портата на имението си заедно с Хирата и няколко от детективите си. Стиснали в ръце юздите на конете си, те наблюдаваха преминаващото шествие, което се бе насочило към разположения на брега на реката терен за кремация. Хирата каза:

— Виждам, че Окицу се е оправила.

Той беше доволен, че разпитът, на който я бе подложил, не бе причинил трайно влошаване на състоянието й. Сано кимна, погълнат изцяло от тревогите поради плановете, които двамата с Рейко бяха обсъждали предишната вечер. Последни в погребалното шествие вървяха помощниците в домакинството; мъжете бяха облечени в черно, а жените — в бяло. След тях крачеха няколко самураи чиновници.

— Не е голяма тълпата от желаещи да изпратят Макино на последното му пътуване — отбеляза детектив Маруме.

— Всички се страхуват да напуснат крепостта — каза детектив Фукида. — Не искат да пропуснат каквато и да било промяна в политическата обстановка.

След погребалното шествие пристигна втора колона, която се състоеше от самураи на коне — Ибе и Отани, придружени от група сподвижници, дошли да помагат в надзора на провежданото от сосакан сама разследване.

— Какъв е планът за днес? — обърна се Ибе към Сано.

— Ще проучим миналото на заподозрените от къщата на главния старейшина Макино — отвърна Сано. — Аз ще поема главния васал и актьора. Хирата ще се заеме със съпругата и наложницата.

Хирата хвърли изпълнен с благодарност поглед към Сано, че му предоставяше възможност да се реабилитира след вчерашното фиаско, но Ибе и Отани запротестираха бурно.

— Трябва да търсим повече улики срещу Дакуемон, племенника на владетеля Мацудайра, а не срещу тези хора — заяви гневно Ибе.

— Според мен пък трябва да издирим още улики, доказващи, че убиецът е дворцовият управител Янагисава — побърза да възрази Отани.

Сано усети, че търпението му към надзорниците се е изчерпало. Вече съжаляваше, че се бе оставил Рейко да го убеди да я пусне в имението на Макино, за да следи отблизо обитателите му. Напрегнат и раздразнителен, не бе в състояние да понася повече неприятности от страна на Отани и Ибе.

— Ще правим онова, което кажа аз! — отсече той.

Не спомена, че когато се наложи, възнамерява да разследва също дворцовия управител и Дакуемон. Въздържа се да ги уведоми и за плана на Рейко. Само Хирата и малцина от най-доверените му детективи знаеха, че бе използвал свои връзки, за да уреди назначаването й в имението на Макино. Той заяви на Отани и Ибе:

— Ако искате да видите нещо, което да докладвате на своите господари, тръгвайте.

Той и петима му детективи яхнаха конете си и поеха по улицата. Хирата и другите петима поеха в обратна посока. Отани и Ибе си размениха изпълнени с негодувание погледи. После Ибе прати половината от хората си след Хирата, а с останалите побърза да настигне Сано. Отани също раздели групата си и препусна след Хирата.

— Къде отиваме? — обърна се Ибе към Сано, след като заедно с хората си преминаха през пропускателен пункт в криволичещия, ограден с високи стени пасаж, който свързваше административния район с двореца.

— В щаба на мецуке — отвърна Сано.

Той и придружаващите го оставиха конете си извън двора на двореца. Преминаха през лабиринта от коридори, канцеларии и приемни и се озоваха в помещение, в което прегради от хартия и дърво обособяваха по-малки отделения. Тук служителите търчаха напред-назад между бюра, отрупани със свитъци, кутии за съобщения и принадлежности за писане. Те пушеха лули и внимателно изучаваха окачени по стените карти; разговаряха помежду си приглушено, разменяйки си отривисти реплики. Сано забеляза, че политическият смут бе принудил агентите на мецуке да работят усилено, за да са в течение с развоя на събитията, и ги бе изпълнил с тревога за собствената им съдба.

Докато се озърташе при вратата, агентите забелязаха както него, така и съпровождащите го натрапници. Разговорите постепенно замряха. Сано бързо огледа обърнатите към него лица, но не зърна онзи, когото диреше.

— Търся Тода Иккю — обяви той накрая.

Един облечен в сиво самурай пристъпи напред, отделяйки се от групата агенти, и се поклони на Сано.

— Поздрави, сосакан сама.

Сано отвърна на поклона.

— Поздрави, Тода сан.

Тода, старши агент от разузнаването, имаше толкова неопределена външност, че Сано вечно забравяше как изглежда, макар че напоследък често се обръщаше към него за консултации по текущи разследвания. Той не беше нито висок, нито нисък, нито пълен, нито слаб, нито възрастен, нито млад. В лицето му нямаше нищо, което човек би запомнил — несъмнено преимущество в неговата професия.

— Нека позная — каза Тода. — Дошли сте да търсите помощта ми за разследването на убийството на главния старейшина Макино. И сте довели надзорници, които са ви изпратени от дворцовия управител Янагисава и от владетеля Мацудайра.

Както обикновено, Тода демонстрира отлична информираност за ставащото в бакуфу. Той отмести преградите, разширявайки пространството около бюрото си, и каза:

— Моля, настанете се удобно.

— Благодаря — отвърна Сано.

Той и детективите му коленичиха на пода; Ибе и хората му, както и хората на владетеля Мацудайра се скупчиха около тях. Сано знаеше, че независимо от сърдечното посрещане Тода не се разделяше охотно със сведенията, които притежаваше. Мецуке ревностно охраняваха информацията — основата на тяхната уникална власт. Но Тода не смееше да откаже съдействие за залавянето на убиеца, отнел живота на приятел на шогуна и негов високопоставен служител.

— Ето това тук е досието на Макино. За кого от заподозрените в убийство негови приближени желаете да ви информирам?

Тода седна зад бюрото си и постави ръце върху дебела книга.

— Нека започнем със съпругата и с наложницата му.

Тода разлисти книгата:

— Нямам нищо, вписано за тях, освен датите, на които Макино се е омъжил за Агемаки и е довел Окицу в дома си. До днес не е имало основание да смятаме, че заслужават вниманието ни.

Сано си даде сметка, че действително според бакуфу повечето жени бяха твърде незначителни, за да бъдат забелязвани. В конкретния случай Рейко се бе оказала по-полезна.

— А някакви сведения за актьора?

— Ето го тук — Тода посочи подреден в колона текст.

Сано запамети информацията, която щеше да използва по-късно.

— С какво разполагате за Тамура?

Тода прехвърли няколко страници, после обобщи:

— Тамура Банзан. Наследствен васал на Макино. Признат майстор в боя с мечове, но опитът му в битки се ограничава до тренировъчния терен — Тода погледна Сано и продължи: — Самурай с неговия вкус към бойни изкуства на тези години обикновено е окървавил меча си поне веднъж. Не разполагаме обаче с подобни сведения за Тамура.

— Досие, в което не фигурират данни за извършено убийство, не го освобождава от отговорност — отбеляза Сано, — нито доказва, че не е способен на подобно действие. Какво можете да ми кажете за отношенията между Тамура и главния старейшина Макино?

— Източници сред приближените на Макино са докладвали за чести кавги между него и Тамура.

— Кавги за какво?

— Макино е имал навика да иска пари от по-низши служители на бакуфу — каза Тода. — Тъй като е разполагал с властта да ги унищожи, ако не му платят, те рядко са му отказвали. Тамура не е одобрявал този негов навик. Освен това не е приемал разпуснатия му живот и безразборните му връзки с жени. Заявявал му е, че ненаситната му алчност за пари и секс е в разрез с нормите на бушидо.

Кодексът на честта на воина постановяваше, че парите са мръсни и са под достойнството на един самурай, който трябва да се издигне над материалните интереси. Освен това самураят трябва да се въздържа от прекалено отдаване на удоволствията на плътта, които го отклоняват от дълга му. Сано мислено отбеляза, че конфликтът между Тамура и Макино се бе задълбочил много повече, отколкото Тамура бе намекнал.

— Как е реагирал Макино, когато Тамура го е обвинил в безчестие? — попита Сано.

— Засегнал се е, което е съвсем обяснимо — отвърна Тода. — Отвърнал е, че интимните му връзки не влизат в работата на Тамура. Така Тамура е трябвало да приеме смирено преценката на Макино и повече да не повдига въпроса. Но той е възприемал грешките на Макино като лична обида. Настоявал е господарят му да си смени навиците. С годините възраженията на Макино и заплахите му стават все по-бурни и невъздържани. Двамата започват да се презират един друг. Но Тамура е компетентен, изключително ценен главен васал. Макино се е нуждаел от него.

— Макино умира, преди проблемите помежду им да доведат до уволнението на Тамура — констатира замислено Сано. — И сега, когато вече го няма, някой от синовете му трябва да заеме мястото му като глава на клана.

Тода кимна, смятайки за достоверно предположението, че Тамура е убил Макино, за да запази поста си и да се сдобие с нов господар, по-стойностен от предишния.

— Но Тамура цени собствената си чест — намеси се Ибе, очевидно недоволен да види как подозренията се съсредоточават върху главния васал, а не върху владетеля Мацудайра. — Той не би извършил върховния грях да убие своя господар.

— Позволете да ви припомня, че има едно положение, в което убийството на господаря е оправдано — заяви Тода.

— Когато господарят представлява такъв непоправим позор, че само неговата смърт може да възстанови честта му — каза Сано. — Ако Тамура е смятал, че случаят е такъв, той би счел за свой дълг да убие Макино.

— Но Тамура не би отнел живота на близък приятел на шогуна — възрази Ибе. — Той не би желал да засегне нашия господар… или да рискува да бъде наказан.

— Който е отнел живота на Макино, се е опитал да прикрие убийството — отбеляза Сано. — Може би е Тамура, който го е сторил, за да избегне последствията.

— Ето ви тук някои новини, които може да предизвикат интереса ви — каза Тода. — Вчера следобед Тамура е дал клетва за вендета.

Вендета бе средството, чрез което един гражданин би могъл да осъществи лично отмъщение за сериозно престъпление, обикновено за убийство на роднина. Законът изискваше отмъстителят да следва строго определена процедура. Първо бе длъжен да представи на властите жалба, в която да бъде описано престъплението и назовано името на врага. Тогава властите официално му разрешаваха да покоси врага си. Отмъстителят откриваше своя враг, обявяваше намерението си да го убие и посочваше причините. После двамата се биеха на дуел до смърт. Ако отмъстителят победеше, той представяше главата на врага си пред служителите, дали разрешение за вендетата. Преимуществото на тази система бе, че докато отмъстителят следваше постановените правила, той би могъл да убие врага си и да си тръгне свободен човек. Недостатъкът бе, че процедурата позволяваше на мишената да научи за вендетата и да избяга, да се скрие или да се защити по някакъв начин.

— Срещу кого е заявил вендета Тамура? — попита озадачен Сано.

— Срещу убиеца на главния старейшина Макино — отвърна Тода. — Тамура е записал в жалбата си, че не може да посочи името на своята мишена, защото още не знае кой е убил господаря му.

— Но въпреки това вендетата му е била одобрена?

— Съдията очевидно е решил, че особените обстоятелства позволяват отклонение от правилата — каза Тода.

Един самурай дължеше на господаря си дори по-голяма вярност след смъртта, отколкото по време на жизнения му път. Ако господарят му загубеше живота си вследствие на машинации или предателство, самураят имаше правото и официалното задължение да отмъсти за него. Това обясняваше защо съдията бе направил изключение за Тамура. Сега Сано схвана каква бе връзката между вендетата на Тамура и неговото разследване.

— Е, значи имаме още по-голямо основание да смятаме, че Тамура не е убиецът — каза Ибе, произнасяйки на глас мислите на Сано. — Той не би се заклел да отмъсти на самия себе си.

— Би могъл да се престори на невинен — възрази Сано.

— Това предположение е лишено от всякакви основания — изсмя се Ибе. — Вие знаете не по-зле от мен, че убиецът най-вероятно е човек извън обкръжението на Макино.

Той хвърли враждебен поглед към хората на владетеля Мацудайра. Те слушаха внимателно, без да казват нито дума, но сега един от тях се улови на въдицата на Ибе.

— Аз съм съгласен, че търсим убиеца не където трябва.

Млад самурай, в чийто поглед се четеше неутолима амбиция, се обърна към Тода:

— Каква информация имате за дворцовия управител, която да подсказва, че зад убийството се крие именно той?

Погледът на опитния агент от мецуке стана предпазлив.

— Нямам какво да кажа по въпроса за дворцовия управител.

— Колко сте благоразумен — обади се Ибе. Самодоволната му усмивка изразяваше снизхождение към Тода и триумф над самурая, попитал за Янагисава. — Не забравяйте, че дворцовият управител контролира мецуке. Не очаквайте от тях да служат на господаря ви — после се обърна към Тода: — Онова, което искам да знам, е дали можете да свържете владетеля Мацудайра с убийството?

— За него също нямам какво да кажа — отвърна Тода.

— Не забравяйте, че положението на господаря ви подлежи на промяна — заяви на Ибе младият самурай. Погледът му се втренчи предизвикателно в Тода. — Когато прахта се слегне, може да установите, че мецуке са загубили покровителството на дворцовия управител и че са ви нужни нови приятели. Тъй че по-добре отговорете на въпроса ми.

Лицето на Тода остана абсолютно невъзмутимо и спокойно; при все това Сано усети как той напрегнато диреше безопасния път между двете фракции. Накрая отвърна:

— Дворцовият управител Янагисава имаше шпионин в обкръжението на главния старейшина Макино — Ибе възкликна в гневно несъгласие, а човекът на Мацудайра се ухили победоносно. Тода продължи с равен тон: — Владетелят Мацудайра също — сега подчиненият на Мацудайра се намръщи, а възраженията на Ибе заглъхнаха. — Шпионинът на Янагисава е един от стражите и се казва Ейичи — поясни Тода към Сано. — А на владетеля Мацудайра — също от стражите и се казва Саяма. Може да пожелаете да ги попитате какво са правили в нощта на смъртта на главния старейшина.

Ибе и човекът на Мацудайра бяха слисани; и двамата останаха безмълвни. Всеки от тях очевидно бе доволен, че имаше намек за вина на опозицията, и в същото време се опасяваше, че Тода можеше да каже нещо повече, което да компрометира господаря му. Макар и обезпокоен, че Тода му бе предоставил нови доказателства, свързани с двете непримирими фракции, Сано почувства неволно възхищение от финеса, с който той омиротворяваше и двете страни, без да проявява предпочитание към която и да било от тях.

— Онова, което ви казах, стига, за да ви създаде работа за известно време — Тода отправи към Сано печална усмивка, в която личеше другарят в същата битка за оцеляване. — Ако пак имате нужда от помощ, добре сте дошли, на разположение съм.

Когато Сано му благодари и стана да си тръгва, напрежението в него се усили; опасенията му, свързани с хода на разследването, нараснаха. Същия ден следобед Рейко вече щеше да е наета като прислужница в имението на Макино сред четиримата заподозрени в убийство.