Цуамоно

Глава 23

— Тази сутрин ще разследваме убийството на Дакуемон — заяви Сано на събралите се в кабинета му детективи. — Това престъпление е първо по важност в съзнанието на шогуна. Случаят „Макино“ ще трябва да почака. Освен това Сано вече разполагаше с група заподозрени, свързани с първото престъпление, а неизследваната следа от второто бързо изстиваше.

— Ще претърсим района около „Знака на заслеплението“ за евентуални очевидци. Ще се опитаме да установим коя е жената и къде е сега.

На вратата се появи един прислужник.

— Извинете, господарю, но Ибе сан и Отани сан вече пристигнаха и ви очакват.

Сано отиде в приемната, където надзорниците бяха седнали един до друг. Ибе каза:

— Преди да започнем работа днес, трябва да поговорим.

— Седнете, сосакан сама — каза Отани.

Сано коленичи срещу двамата, оставайки нащрек.

— Събитията от снощи изискват промяна в начина ви на действие — заяви Ибе.

— Каква промяна?

Той видя, че двамата знаеха за отказа му да подкрепи открито владетеля Мацудайра или дворцовия управител Янагисава. Вероятно скоро слухът за това щеше да стигне до всички членове на бакуфу. Нямаше да има повече посещения, в които представители на двете фракции да му засвидетелстват специално внимание, опитвайки се да го привлекат на своя страна. Той се надяваше, че Ибе и Отани щяха да престанат да му се налагат, след като господарите им вече бяха разбрали, че той е загубена кауза, но надзорниците очевидно бяха на друго мнение.

— Трябва да приключите разследването колкото се може по-скоро, при това с възможно най-малко суматоха — заяви Отани.

— От този момент нататък повече няма да разследвате дворцовия управител Янагисава във връзка с убийството на Дакуемон и на главния старейшина Макино.

— Нито пък владетеля Мацудайра — добави Отани.

— По чия заповед? — поинтересува се Сано, опитвайки се да разбере докъде възнамеряваха да стигнат в намесата си.

Двамата си размениха погледи.

— По наша — отвърна Ибе.

Каквото и подчинение да дължеше Сано на владетеля Мацудайра и на дворцовия управител, то не включваше лакеите му, чиито опити да му пречат вече го бяха вбесили достатъчно.

— Няма да ви позволя да ми нареждате кого да разследвам — заяви Сано. — Какво ви кара да смятате, че можете да ми заповядвате?

Отани отправи към Сано пренебрежителен поглед.

— Вие, изглежда, не разбирате, че правилата на играта са се променили с убийството на Дакуемон.

— Освен това, изглежда, не осъзнавате, че ако изпълнявате нарежданията ни, това ще бъде във ваша полза — в гласа на Ибе прозвуча скрито презрение. — Нека обясня. Ако продължите да разследвате владетеля Мацудайра и дворцовия управител, несъмнено резултатът за единия от тях ще бъде неудовлетворителен. Стойте далеч от двамата и ще си спестите сериозни неприятности.

Сано почна да схваща причината, която се криеше зад заповедите на надзорниците.

— Все пак ми се струва, че онова, което ви интересува най-много, не е моето благоденствие. Началниците ви знаят ли за това?

— Владетелят Мацудайра и дворцовият управител са много заети хора — отвърна Отани. — Те не се занимават с всичко, което правят васалите им, за да служат на интересите им.

— Убеден съм, че ако някой от тях е отговорен за убийството на Дакуемон или на главния старейшина Макино, той ще предпочете аз да не го установя. Освен това смятам, че не интересите на вашите господари са главната причина за загрижеността ви. Какво печелите, като заговорничите зад гърба им?

Ибе сви устни в неприятна усмивка.

— Нека кажем, че и ние, и господарите ни ще имаме полза, ако убийствата престанат да бъдат фактор в настоящата криза.

Настъпи прояснение.

— Искате да кажете, че всеки от вас се страхува, че господарят му може да се окаже виновен за убийство — уточни Сано, — и не желае да бъде наказан като съучастник. Държите дворцовият управител и владетелят Мацудайра да бъдат оставени да разрешат противоречията си на бойното поле, защото предпочитате да поемете своя риск за края на една война, отколкото да заложите на резултата от разследването на убийствата.

Ибе и Отани изразиха съгласието си с мълчание. Сано осъзна, че убийството на Дакуемон бе довело до всеобща промяна, а и отзвукът все още продължаваше. Макар че нямаше намерение да се подчинява на своите надзорници, попита, тласкан от любопитство:

— А какво се очаква от мен да направя, след като няма да разследвам дворцовия управител и владетеля Янагисава?

— Има и други заподозрени, с които можете да се заемете — отвърна Отани. — Препоръчваме ви да насочите вниманието си към жените на главния старейшина Макино.

— Защо към тях?

— Те са били в личните помещения в нощта, когато Макино е умрял — каза Ибе. — Има вероятност едната от тях да е убиецът.

— По същата логика това може да бъде главният васал на Макино или актьорът гост. Ще ме предупредите ли да не се занимавам и с тях?

Отани сведе глава, едва забележимо кимвайки, което Сано разтълкува по следния начин: Тамура имаше приятели в лагера на Янагисава, а Кохейджи разполагаше с почитатели и в двете фракции, които биха могли да възразят, ако двамата бъдеха обвинени.

— Изобщо няма защо да разследвате убийството на Дакуемон — каза Отани. — По всяка вероятност е свързано с убийството на главния старейшина Макино. Един и същ виновник ще свърши работа и за двете.

— Значи очаквате от мен да припиша престъпленията на Агемаки или Окицу без значение, на коя точно, тъй като според вас те и двете са никой. Изобщо не се интересувате, че може да са невинни и убиецът да остане на свобода. Единственото, което ви вълнува, е да си спасите кожата — гласът на Сано се извиси от нарастващия му гняв. — Е, съжалявам, че трябва да ви разочаровам, но ще проведа това разследване, както аз намеря за добре, и според заповедите, които съм получил от шогуна.

Отани и Ибе си размениха погледи, с които си казаха, че явно бяха подценили способността на Сано за открито неподчинение. Ибе каза:

— Негово превъзходителство ще хареса нашата версия за разрешаване на двата случая.

— Ако владетелят Мацудайра излезе победител, ще с му кажа две-три добри думи за вас — обеща Отани.

— А ако победи дворцовият управител, аз ще сторя същото — добави Ибе.

— Направете, както ви съветваме, и всички ще бъдат доволни — настоя Отани.

— Не и аз! — заяви Сано, вече вбесен. — Онова, което предлагате, е пародия на справедливостта. Аз няма да участвам в нея.

Отани и Ибе си кимнаха един на друг, сякаш уговаряйки се да преминат към действията, които бяха предвидили като необходими, но се бяха надявали да избегнат.

— Много се извиняваме, но ще го сторите — заяви Ибе на Сано.

През вратата нахлуха въоръжени войници, следвани по петите от детективите на Сано. Настана врява, докато детективите се опитваха да спрат натрапниците. Сано скочи на крака.

— Какво става тук? — попита той рязко.

— Силата често убеждава, когато здравият разум изневерява — заяви Отани самодоволно и в същото време с известно съжаление.

В стаята се втурнаха Хирата и детективите Маруме и Фукида.

— Войниците на Ибе и Отани подминаха стражите при портата — съобщи Хирата. — Докато разберем и да се опитаме да ги спрем, те вече бяха плъзнали из цялото имение.

— Изведете ги от къщата ми! — нареди Сано. Хирата, Маруме и Фукида побързаха да се подчинят, а Сано се обърна към Отани и Ибе:

— Идете и отзовете войниците си!

Надзорниците останаха по местата си напрегнати, но непоколебими. Сано се втурна към вратата, но после спря, тъй като в стаята влязоха двама войници. Между тях несигурно крачеше Масахиро, а ръчичките му се губеха в големите, защитени с брони ръце на придружителите му. Той се усмихваше, сякаш бе доволен, че се бе сдобил с двама нови приятели. А те се хилеха — все пак току-що бяха докопали безценна плячка. Сано изтръпна от ужас.

— Пуснете сина ми! — извика той.

Войниците продължиха да държат Масахиро, който придоби плачливо изражение, смутен от изблика на баща си. Ибе се обърна към войниците:

— Къде е госпожа Рейко?

— Не можахме да я намерим — отвърна единият.

— Няма значение — каза Отани. — Момчето ще ни свърши достатъчно добра работа.

Вбесен, Сано сграбчи Отани за предницата на туниката.

— Кажете ми какво става!

Отани се откопчи от хватката на Сано и се изправи.

— Докато трае разследването, хората ни ще правят компания на сина ти…

— Което трябва да е гаранция, че ти пък ще правиш онова, което ти казваме — добави Ибе и също стана.

— Вземате сина ми за заложник? — избухна Сано, без да може да повярва, макар че нямаше как да отрече очевидната истина.

— Да, ако трябва да го назовеш без заобикалки — отвърна Ибе.

— Тате? — обади се Масахиро.

Жалното му гласче трепереше от уплаха, защото бе усетил, че нещо не е наред, макар да не разбираше какво. Ужасът на Сано нарасна, тъй като бе принуден, да избира между справедливостта и безопасността на сина си. За първи път изпита искрена радост, че Рейко я нямаше. Може би там, в имението на главния старейшина Макино, бе в по-голяма безопасност, отколкото в дома си.

Хирата се втурна в стаята, следван от група детективи, и изкрещя:

— Пуснете сина на моя господар!

Той и детективите извадиха мечовете си. Същото сториха Ибе и Отани. Войниците нахлуха в стаята, размахвайки оръжия. Внезапно настъпи тишина, нарушавана единствено от тежко, пресекливо дишане; въздухът бе наситен с враждебност. Масахиро се бе втренчил в присъстващите с широко отворени очи. Преглътна, докато смело се опитваше да не се разплаче. Сано стоеше като парализиран, с ръка върху дръжката на меча. Отани и Ибе го гледаха свирепо.

Сано си даде сметка, че бяха достатъчно категорични и в желанието си да го подчинят, и биха поели риска да влязат в пряко сражение. Осъзна, освен това, че ако не искаше битка в дома си — и Масахиро да бъде случайно наранен или дори убит, — трябваше да отстъпи.

— Всички да свалят оръжията! — заповяда той, пускайки дръжката на собствения си меч.

Разнесе се стъргане на метал, докато мечовете се плъзгаха обратно в ножниците. Сано усети как напрежението във въздуха спадна, но не се разнесе напълно, подобно на въже, опънато от двама души, които за момент го бяха охлабили, без обаче да пускат краищата. Върху лицата на нападателите се изписа триумф. Сано видя собствения си провал и унижение, отразени в очите на хората си. Даде си сметка, освен това, че докато обхватът на разследването се бе разширил и вече включваше две убийства, надзорниците сериозно възпрепятстваха усилията му да разкрие което и да е от тях.

— Мъдро решение, сосакан сама — отбеляза Отани. — Ние наистина не желаем да ти причиним зло. А и ти не искаш да установиш какво ще се случи на сина ти, ако ни се противопоставиш.

— Наистина ли възнамерявате да следвате нарежданията на Отани и Ибе? — попита Хирата.

Никога до този момент не бе виждал Сано да свежда глава пред някого. И все пак знаеше от опит, че човек можеше да бъде тласнат отвъд границите на честта при нуждата да защити свой родственик.

— Докато държат сина ми за заложник, какво друго ми остава? — попита Сано с горчиво примирение.

Двамата стояха в конюшнята, където Сано бе отишъл да си вземе коня, докато Отани и Ибе го чакаха отвън пред портата. Сано бе дал таен знак на Хирата да го последва. След малко главният му васал се промъкна при него покрай войниците, които вече бяха превзели имението. Конете пръхтяха и дъвчеха; помощниците в конюшнята събираха тора от клетките, а един коняр оседлаваше коня на Сано.

— Сега вече разбирам онова, което направи на острова на краля дракон — каза Сано.

Хирата не изпита удовлетворение от това, че господарят му се бе озовал в същото положение, което бе докарало самия него до провал. Не желаеше Сано да бъде принуден да прави компромис със себе си. Разчиташе на него да поддържа честта на самурайската класа.

— Ръцете ми са вързани — рече Сано и макар да бе признал собственото си поражение, в очите му заискри лукаво вдъхновение. — Но твоите не.

Хирата усети как внезапно надеждата, която бе смятал за невъзможна, се възроди отново.

— Ти официално си отстранен от разследването — продължи Сано. — Никой не те наблюдава. Можеш да ходиш на места и да разговаряш с хора, до които аз няма да имам достъп. Искам да разследваш повторно Тамура и Кохейджи в светлината на онова, което вече сме научили за тях. Трябва да разбера дали имат някаква връзка с убийството на Дакуемон. Но аз не мога да го сторя, докато Отани и Ибе ме следват като сенки, готови да причинят зло на сина ми само ако залитна и стъпя встрани. Затова ти нареждам да действаш от мое име.

Хирата бе обзет от възторг. Ето я новата възможност да разреши случая и да изкупи свои минали грешки. Убийството на Дакуемон бе причина и за нещо хубаво, не само за лошо. Едва потисна порива си да се развика от радост. Поклони се тържествено и каза:

— Ще направя всичко, което е по силите ми.

— Действай колкото се може по-дискретно — предупреди го Сано. — Не позволявай Ибе или Отани да те надхитрят.

— Да, сосакан сама — Хирата разбираше отговорността, която бе поел заедно с новата възможност.

Вече ставаше въпрос не само за неговия живот или репутация, а и за благополучието на детето на господаря.

— Но какво ще правим, ако открия доказателства против Тамура или Кохейджи… или против някой друг от фракциите? Това би подразнило Отани и Ибе.

— Нека просто да разкрием извършителите на престъпленията и да се надяваме, че всичко някак си ще се оправи.

Хирата видя, че Сано не изпитваше особен оптимизъм. Той също. И все пак бе получил своята нова възможност. Закле се мислено, че този път няма да я пропилее.

Работата в театралния квартал отдавна бе започнала, когато Хирата пристигна там. Облечен в семпли дрехи, прикриващи ранга му, и сламена шапка с широка периферия, която заслоняваше лицето му, той яздеше по „Сарууакачо“. Барабанчиците във високите дървени кули призоваваха на представления любителите на театъра. Посетители, натоварени със завивки, които да ги топлят, се стичаха в постройката. Студеното сиво утро бе изпъстрено с весела музика и плющящи флагове. Продавачи въртяха бърза търговия с горещ чай и печени кестени. Но Хирата забеляза, че тълпата изглежда по-рехава от обикновено, без да се смятат самураите, мобилизирани за предстоящата битка между дворцовия управител и владетеля Мацудайра. Далечни бойни барабани пулсираха в ответен ритъм на барабаните в кулите. Опасна енергия във въздуха засили неотложността на личната мисия на Хирата. Той скочи от седлото пред театър „Накамураза“, завърза коня, купи си билет и влезе през вратата под един огромен афиш на Кохейджи.

В театъра нямаше много хора, а сцената бе празна, ако не се смятаха няколкото музиканти, които настройваха инструментите си. Началото на пиесата закъсняваше. „Толкова по-добре“, помисли си Хирата. Можеше да издебне Кохейджи сега, а не да чака края на пиесата. Според него актьорът не бе най-важният заподозрян, но Сано държеше да го разследват повторно, а и двамата имаха сметки за уреждане.

Хирата се изкачи на платформата, която тръгваше от сцената, вървеше между разположените в редове отделения за публиката и стигаше до една закрита със завеса врата в страничната част на помещението. Мина през нея и се озова в един коридор, където актьорите се редяха, готови да излязат на сцената. Пое по него, като надничаше в стаите, където други актьори се суетяха и нервничеха, а помощниците нагласяха костюмите им и ги гримираха. Съставът изобилстваше от куртизанки в пищни премени и от наперени самураи. Хирата стигна до последната врата в дъното на коридора. От вътрешността на стаята се носеха мъжко пръхтене и женски стенания. Хирата повдигна завесата, която закриваше вратата.

Малкото помещение бе изпълнено с окачени по дървени стойки костюми, тоалетка с огледало и сценични аксесоари. Върху един футон в ъгъла Кохейджи — със заметнато на кръста кимоно, откриващо голите му задни части, и със смъкнати до коленете панталони — се бе проснал върху гола жена, която лежеше сред разпилените си дълги коси и намачканите поли на пъстрата си роба. Той дишаше тежко, докато проникваше на тласъци в нея, а тя бе захапала дрехата си, за да заглуши стенанията си. Хирата се прокашля. Любовниците се обърнаха към него и сладострастието върху лицата им премина в слисване. Жената изписка.

— Кой си ти? — попита рязко Кохейджи, скочи на крака и се втренчи гневно в Хирата през маска от бяла пудра за лице, изрисувани в черно вежди и начервени страни и устни. — Как смееш да влизаш тук?

Жената припряно се облече и избяга от стаята. Хирата бутна назад шапката си.

— Сигурно ме помниш — каза той. — Тук съм, за да си поговорим.

Актьорът го позна и на лицето му се изписа тревога. Изглежда, взе решение да не спори с главния васал на сосакан сама на шогуна, защото кимна навъсено и оправи дрехите си.

— Добре, но ако обичате, побързайте — погледна се в огледалото, за да провери грима си, след което окачи на кръста си два дървени меча. — След няколко минути трябва да се кача на сцената. Ей… надявам се, че няма да разкажете на никого за онова, което видяхте току-що.

— А защо не? — попита Хирата.

— Тя е съпругата на собственика на театъра. Ако той разбере за нас, ще ме уволни.

Обяснението прозвуча правдоподобно, но Хирата долови леко тенекиена, фалшива нотка в гласа на Кохейджи. Инстинктът му подсказа всъщност от кого се опасяваше актьорът, кой не трябваше да научи за любовната връзка и защо.

— Може и да приема да си мълча — каза той, — ако ми кажеш какво си правил в нощта, когато е умрял главният старейшина Макино.

Погледът на Кохейджи проблесна, бдителен и проницателен, иззад маската от театрален грим. Той се облегна на стената близо до вратата и скръсти ръце.

— Вече ви казах, когато говорихме онзи ден.

— И ми пробута най-малко една лъжа — възрази Хирата. — Твърдеше, че между теб и Макино не е имало секс. Забрави ли да ми споменеш за сексуалните представления, които те е наемал да му изнасяш? Или смяташ, че те не се броят?

Актьорът изруга шепнешком.

— В този град човек няма никакво право на личен живот. Всеки говори за всеки. Трябваше да ми е ясно, че ще разберете за този мой малък ангажимент.

— Тогава защо се опита да го скриеш от мен?

— Защото смятах, че заради тези представления щях да изглеждам виновен.

— Сега изглеждаш още по-виновен, защото излъга.

— И какво от това? — Кохейджи се отблъсна от стената, заемайки защитна и едновременно с това войнствена поза. — Казах истината, когато заявих, че не съм убил Макино. И какво толкова, ако съм му играл секс представления? Това не е престъпление.

— А какво ще кажеш за онзи юридически съветник, когото за малко не си пребил по време на едно такова твое представление? Това вече е престъпление.

В очите на Кохейджи проблесна тревога, но той примига и бързо се овладя.

— Няма такова нещо. Кой ви го каза?

Но привидното му безгрижие бе измамно. Той не беше особено добър актьор, както бе отбелязал копоят Ибе, и сега Хирата си спомни думите му. Хирата не отговори. Той чакаше, знаейки, че хората често изпускат компрометиращи факти само защото не понасят тишината, когато са под напрежение. Откъм сцената се разнесоха дрънкане на дървени мечове и викове, съпровождащи сцена с дуелиране.

— Сигурно е бил онзи жалък второразреден актьор Ебисуя. Той винаги ми е завиждал. И е бил готов да каже какво ли не, за да ми създаде неприятности — благоразумието отстъпи място на потребността на Кохейджи да се оправдае. — Нещата просто излязоха от контрол. Не го бях наранил чак толкова много. Все пак оживя.

— За разлика от главния старейшина Макино — отбеляза Хирата. — И с него ли нещата излязоха от контрол? Може би си го пребил до смърт по време на някое от секс представленията ви?

Кохейджи напразно се опитваше да остане невъзмутим. Стоеше, скован от тревога, с притиснат до стената гръб, ръце и пети.

— Аз не съм убил Макино. Онази вечер нямаше шоу.

— Коя беше жената? Окицу ли? И ръкавът й се отпра, когато нещата загрубяха?

— Не! — възрази бурно Кохейджи, повишавайки глас. — Макино ми доведе куртизанки, за да ги използвам, но не беше онази нощ!

Хирата отново долови тенекиената нотка в гласа на актьора, която го издаваше, че лъже.

— Изобщо не съм виждал Макино. Окицу ще го потвърди… двамата бяхме заедно цялата нощ.

Хирата усети, че го обзема отчаяние, тъй като Кохейджи явно бе решил да се придържа към своята история. Актьорът нямаше причина да каже истината, след като лъжата щеше да го предпази по-добре. При по-различни обстоятелства Хирата би приложил физическа сила, за да го принуди да говори. Но Сано не одобряваше постигнатите с принуда признания, защото при сериозно сплашване или причинена силна болка дори невинни хора можеха да се признаят за виновни. Освен това Сано го бе предупредил да проведе разпитите дискретно и този път Хирата бе твърдо решен да изпълни всичко, както трябва.

— А снощи? — попита Хирата, променяйки посоката на разпита. — Къде беше и какво прави?

Върху гримираното лице на Кохейджи се изписа объркване.

— Бях тук, в театъра — отвърна той бавно, сякаш гледаше да печели време, за да прецени накъде се насочваше разговорът. — Репетирахме нова пиеса.

— Кога започнахте и кога свършихте?

— Репетицията започна около часа на глигана. Работихме до късно след полунощ. Спахме в гримьорните, докато стане време за представлението тази сутрин.

— По време на цялата репетиция ли беше заедно с останалия състав?

Кохейджи кимна.

— Аз съм звездата. Участвам във всички сцени. Може и да съм излязъл няколко пъти между отделните действия, но… — постепенно той се поуспокои, след като Хирата изостави темата за убийството на Макино, но все още говореше предпазливо. — Защо ме питате всичко това? Какво толкова важно се е случило снощи?

— Убит е Дакуемон, племенникът на владетеля Мацудайра.

Яркият грим върху лицето на Кохейджи не успя да скрие как мускулите му потръпнаха от вълнение. Но Хирата не успя да прецени дали актьорът бе изненадан от новината, или бе притеснен от причината, поради която Хирата му я съобщаваше.

— Е, съжалявам за станалото — каза Кохейджи с подходящия тон, когато се говореше за смъртта на изтъкнат гражданин. — Как се е случило?

„Или не знае нищо, или смята, че е по-разумно да симулира неведение“, помисли си Хирата.

— Бил е намушкан смъртоносно с кинжал.

— О-хо! — възкликна тихо Кохейджи. Наклони леко глава на една страна и изгледа Хирата със смесица от любопитство и боязън. — А какво общо има смъртта му с мен?

— Ти познаваше ли го?

— Само бегло. Срещал съм го по увеселения, където наемат актьори да забавляват гостите. Само че… почакайте, един момент! — Кохейджи устреми ръце към Хирата с дланите нагоре и ги разклати. — Да не би да смятате, че имам нещо общо… Не съм виждал Дакуемон от месеци. От едно празненство в къщата на чичо му.

Но тук имаше връзка между Кохейджи и Дакуемон и може би нещо общо между двете убийства.

Хирата каза:

— В нощта на убийството на главния старейшина Дакуемон е бил в имението му. Не го ли видя тогава?

Макар че Кохейджи поклати глава, лицето му придоби придирчиво изражение.

— Нямах представа, че е бил там.

„Дори и Кохейджи да не е видял Дакуемон, Дакуемон може да е видял Кохейджи“, предположи Хирата.

— Освен това — заяви актьорът — защо ми е да го убивам, след като двамата почти не се познаваме?

„А и какво може да е видял Дакуемон да прави Кохейджи?“, запита се Хирата. Може би впоследствие по някакъв начин актьорът бе установил, че Дакуемон го е видял, и го бе убил, за да му попречи да се разприказва. Но ако Дакуемон е видял убийството, защо не го каза, когато Сано го разпитваше? Хирата взе да губи надежда, че разкриването на едното убийство щеше да разреши и двете.

— Вижте — каза Кохейджи, — избрали сте не когото трябва. Сигурен съм, че началникът ви ще се зарадва, ако ми припишете и двете убийства, само че аз не съм убил нито Дакуемон, нито Макино. Окицу ще се закълне в това. Както и хората в театъра.

Въпреки че продължаваше да отрича категорично, актьорът бе загубил самонадеяността си. Самурайските му одежди и грим контрастираха трагично със страха му от унищожение. Точно в този момент завесата над вратата се повдигна. В стаята мушна глава мъж с навъсено лице.

— Време е да излизаш на сцената. Не се бави! — нареди той на Кохейджи и изчезна.

Кохейджи въздъхна с искрено облекчение, сякаш спасен на ръба на катастрофата. Изтича покрай Хирата, който го остави да си тръгне, поне на този етап. Преди да се втурне навън, актьорът подхвърли:

— Ако онази нощ Дакуемон наистина е бил в имението на Макино, може той да е убил главния старейшина. Това, че е мъртъв, не означава, че е невинен. Защо не се поразтърсите в тази посока?

Точно това трябваше да направи, след като разпиташе и Тамура — другия заподозрян, когото Сано му бе наредил да разследва.