Цуамоно

Глава 6

Малко след разсъмване на следното утро Сано и Хирата пристигнаха в имението на главния старейшина Макино, придружени от екип детективи и двама души, изпратени от владетеля Мацудайра и дворцовия управител Янагисава да наблюдават разследването. Студеният дъжд се събираше в локви по паважите, стичаше се от стрехите и квасеше черното траурно платно, провесено от главните порти. Кратко съобщение върху вратата оповестяваше, че погребалната церемония ще се състои на следващия ден. Независимо от ранния час вестта за смъртта на Макино вече се бе разпространила. Въпреки лошото време в имението се точеше върволица от служители на бакуфу, дошли да отдадат последна почит на Макино… или да изпитат злорада наслада от смъртта му. Слугите преведоха групата на Сано през двора, който бързо се изпълваше с мокри чадъри, и от там в антрето, отрупано с мечове и подгизнали обувки. Сано и хората му поеха след тълпата по коридора и подминаха една банкетна зала, където се суетяха прислужници, разнасящи храна и напитки за гостите.

— Детективи Маруме сан и Фукида сан, вие ще покриете банкетната зала — нареди Сано. — Иноуе сан и Араи сан, вие поемете приемната. Останалите се разпределете и наблюдавайте другите помещения в къщата.

От приемната в дъното на коридора достигнаха припяване и приглушен разговор. Щом детективите тръгнаха да изпълняват заповедта, Отани, човекът на владетеля Мацудайра, възкликна:

— Чакайте! — и се спря насред коридора, принуждавайки Сано и Хирата също да спрат. — Какво се канят да правят хората ви?

Той бе масивен самурай с подпухнало лице, който наближаваше четирийсетте. Проницателните му очи огледаха Сано с подозрение.

— Да държат под око гостите на погребалната церемония — Сано сниши глас, за да не го чуят минаващите.

— Защо? — попита рязко Ибе, човекът на дворцовия управител.

Беше дребен нервен човечец с често потръпващи ноздри, които сякаш душеха за неприятности. Сано си даде сметка, че двамата надзорници, които му бяха натрапили, всъщност не разбираха нищо от разследване.

— Тук ще пристигнат както враговете, така и приятелите на главния старейшина Макино — поясни той. — Моите хора ще бъдат нащрек за всяка постъпка или дума, които биха ни насочили към евентуалния извършител.

— Но аз трябва да надзиравам разследването ви! — възкликна Ибе, а носовият му глас се извиси до вопъл. — Не можете да изпращате хората си да изпълняват заповедите ви на различни места, защото не мога да следя какво вършат, и в същото време да стоя с вас.

— Той е прав — макар и с неохота, Отани подкрепи Ибе, когото очевидно презираше като член на противниковата фракция. — Владетелят Мацудайра ми нареди нищо в разследването да не се случва без знанието ми. Повикайте обратно хората си!

Сано с тревога осъзна, че дворцовият управител и владетелят Мацудайра не само искаха от него да обвини в престъплението другия; техните представители можеха да му попречат да свърши каквото и да било.

— Налага ми се да разделя детективите си, защото не мога да бъда навсякъде и да върша всичко едновременно — отвърна той търпеливо. — Ако се държим заедно само за да можете вие да ни наблюдавате, по-вероятно е да пропуснем твърде важни улики.

— Това ли искат вашите господари? — попита Хирата, предизвиквайки Отани и Ибе.

Двамата си размениха смутени погледи, след което поклатиха глава.

— Тогава ме оставете да водя разследването, както аз смятам за добре — каза Сано. — Когато хората ми се върнат и докладват какво са установили, можете да слушате. Давам ви дума, че няма да скрием нищо от вас.

Отани и Ибе кимнаха с неохота. Те последваха Сано и Хирата в приемната, където гостите се бяха подредили пред подиума, върху който бе поставен продълговатият дървен ковчег. Под подиума бе коленичил свещеник с бръсната глава, облечен в шафранова роба и брокатен епитрахил, и с монотонен глас четеше молитви. Близо до него вдовицата на главния старейшина Макино и главният му васал бяха коленичили до масичка, върху която имаше дървена табелка. На нея с туш бе изписано името на Макино. Отстрани бяха поставени ваза с китайски анасон, съд за тамян, от който се виеше дим, лампа, приношения от вода и храна, както и един меч, който да гони злите духове. Тамура носеше официална черна роба. Вдовицата бе облечена в убито виолетово; лицето и бе бледо, покрито с дебел слой оризова пудра, а косите й бяха събрани в стегнат кок на темето. Един по един гостите приближаваха ковчега, коленичеха и се покланяха. Всеки палеше ароматна пръчица от лампата и изричаше ритуални съболезнования към главния васал и съпругата на покойния върховен старейшина: „Чест и почитания за дългия и благополучен живот на Макино сан. Надяваме се всички да бъдем удостоени с подобна честита съдба“.

Сано, Хирата и надзираващите ги се присъединиха към редицата. Когато стигна до подиума, Сано се сепна, установявайки, че противно на обичая ковчегът бе отворен. Макино бе с обръсната глава, облечен в бяло копринено кимоно. На врата му висеше кесия с монета — заплата на пътя му към отвъдното. Сандалите на краката му бяха сложени наопаки, за да покажат, че никога повече няма да се върне в света на живите. До него лежаха будистка броеница и бамбукова тояга, почти зарита в тамяна на прах, с който бе посипано дъното на ковчега, за да убие миризмата, лъхаща от мъртвото тяло. Сано предположи, че ковчегът бе оставен отворен, за да могат приятелите на Макино да му кажат последно сбогом и да се уверят, че наистина е мъртъв.

Когато стигна отпред, вдовицата го посрещна със същата безмълвна вежливост, която бе проявила към всички останали, но Тамура не се опита да скрие гримасата си на раздразнение.

— Сосакан сама, очаквах ви. Но се надявах да изберете по подходящо време за издирване на убиеца.

Очевидно вече знаеше, че Сано бе обявил Макино за жертва на убийство и че шогунът бе заповядал разследването да продължи. Хирата, Ибе и Отани се помолиха кратко над ковчега и запалиха тамян. Тамура се поклони на Ибе — представителя на дворцовия управител Янагисава, който бе господар на неговия господар, и пренебрегна Отани — човека на владетеля Мацудайра.

— Съжалявам, че се натрапвам по време на поклонението, но негово превъзходителство заповяда да действам незабавно — обясни появата си Сано. — Трябва да говоря със съпругата на главния старейшина Макино.

Тамура свъси вежди:

— Едва ли бихте поискали от една вдовица да пренебрегне дълга си да посрещне колегите на своя съпруг.

Вдовицата изрече едва чуто:

— Няма нищо… Трябва да изпълня нареждането на сосакан сама.

Неувереният й глас бе толкова тих, сякаш стигаше до Сано от много далеч. Тя се изправи тъй грациозно, като че тялото й бе от гъвкава плът без кости, и се приближи плавно до Сано, все едно нозете й под влачещата се по земята роба изобщо не докосваха пода. Сано се обърна към Тамура:

— С теб ще разговарям по-късно. А къде са наложницата на главния старейшина и гостът му?

— Не зная — отвърна Тамура с преднамерена невъзмутимост. — Някъде в имението.

— Намери наложницата и госта и ги разпитай — нареди Сано на Хирата, след което попита вдовицата: — Има ли къде да поговорим насаме?

Тя кимна, свенливо свела поглед.

— Ще ви заведа, ако ме последвате.

Хирата пое към вратата. Ибе и Отани му препречиха пътя с непреклонно изражение.

— Този подход на „разделяй и владей“ отиде твърде далече — заяви Отани.

— Вие се опитвате да избегнете нашия надзор, като водите твърде много разговори едновременно.

Подозрението на Ибе към Сано го съюзи с представителя на противниковия лагер.

— Длъжен сте да провеждате разпитите един по един — обади се й Отани, — за да можем да присъстваме.

Ибе кимна. Хирата хвърли поглед към Сано, който си даде сметка, че ако направи онова, което надзираващите искаха от него, щяха да продължат да диктуват всеки негов ход. Достатъчно лошо бе, че дворцовият управител и владетелят Мацудайра се опитваха да контролират разследването му, тъй че Сано отказа да се подчини на лакеите им.

— Ще провеждаме разпитите едновременно — заяви той. — Това е окончателното ми решение.

Отани и Ибе го изгледаха гневно.

— Ще уведомя почитаемия дворцов управител, че оказвате съпротива на назначения от него надзор.

— Действайте — отвърна Сано. — Аз пък ще кажа на него… и на владетеля Мацудайра… че двамата възпрепятствате успешния ход на разследването.

Двамата взеха да мигат, обзети от нерешителност и страх от господарите си.

— Аз ще ви придружа — заяви Отани на Сано.

— А аз ще отида с Хирата сан — реши Ибе.

— В края на деня искам пълен отчет на резултатите, които не съм проследил — каза Отани.

— Аз също — добави Ибе. — И се постарайте да не изпускате нищо.

Хирата и Ибе тръгнаха заедно. Докато следваше с Отани вдовицата по коридора, Сано изпита задоволство, че бе успял да се наложи над копоите си, но го измъчваше главоболие. Вдовицата ги въведе в по-малка и празна приемна. Покани ги с жест да седнат на почетното място пред нишата с написани на свитък стихове и голи, поставени в черна ваза клонки. После коленичи и зачака смирено. Сано и Отани седнаха.

— Искрени извинения, че се наложи да прекъсна поклонението на съпруга ви и ви натрапих присъствието си, госпожо Агемаки — започна Сано.

Той разпозна името на една принцеса от „Приказка за Генджи“ — известния роман на императорския двор, написан преди около шест века. Вдовицата на Макино излъчваше някаква царственост и изисканост, което правеше името особено подходящо за нея.

— Но обстоятелствата ме оставиха без избор. Със съжаление трябва да заявя, че съпругът ви е бил убит — Сано й обясни за писмото на Макино. — Шогунът ми нареди да удовлетворя желанието на мъжа ви да предам убиеца на правосъдието и да отмъстя за смъртта му. Сега се нуждая от помощта ви.

Агемаки кимна, вперила поглед в него изпод сведените си клепачи.

— Заради обичния си съпруг… ще ви помогна с радост.

— В такъв случай ще ви помоля да отговорите на няколко въпроса.

— Добре.

— Доколкото разбрах, живеете в личните помещения на Макино сан. Това отговаря ли на истината?

— Да — прошепна в отговор Агемаки.

— Бяхте ли там в нощта на смъртта?

— Да… бях там.

— Кога последно го видяхте жив?

Агемаки се поколеба. Сано имаше чувство, което се основаваше единствено на инстинкта му, че в момента тя решава дали да каже истината… и докъде.

— Мисля, че беше малко след като храмовите камбани отброиха часа на кучето5 — отвърна тя. — Това е обичайното време, в което си ляга.

— Какво стана? — попита Сано.

— Пожелахме си лека нощ — отвърна Агемаки — и аз се прибрах в стаята си.

— Не сте спали в неговата?

Поради неясно вълнение миглите на жената запърхаха.

— Не.

„Ако казва истината, значи не тя е жената, която е правила секс с Макино същата нощ“, помисли си Сано.

Тъканта и стилът на отпрания от кимоно ръкав не подхождаха нито на възрастта й, нито на семейното й положение. Той нямаше основание да се съмнява в думите й, но въпреки това бе обзет от необяснимо подозрение.

— След като се разделихте, виждахте ли се със съпруга си?

— Не… не съм.

— Какво направихте после?

— Легнах си.

— Да сте чули някакъв звук от помещението на съпруга си?

Агемаки пое бавно въздух, после го издиша и чак тогава отговори:

— Не, нищо.

— Бихте ли ми показали стаята си, ако обичате? — помоли Сано.

— Разбира се.

Тя го поведе навън от представителната къща, прекоси алеята и градината и стигна до постройката, в която се намираха личните помещения на Макино. Отани ги следваше неотклонно, навъсен, полагайки усилие да разгадае целта на Сано. Влязоха в къщата, поеха по коридора покрай спалнята на Макино и завиха зад един ъгъл. Както Сано бе забелязал предишната вечер, постройката бе почти квадрат, а помещенията бяха подредени около вътрешен двор. Агемаки отвори една врата, която водеше в прилежаща към спалнята на Макино стая. Сано забеляза мебелировката, достойна за дама от аристокрацията — тоалетка с огледало и стъкленици с грим, стойка с окачено на нея скъпо кимоно от брокат, украсен със златни птици параван, шкафове от черно лаково дърво и копринени възглавници за пода, преграда от опъната върху дървена решетка хартия, която отделяше стаята на Агемаки от стаята на съпруга й.

— Сигурна ли сте, че не сте чули нищо снощи? — попита настоятелно Сано.

Тя стоеше на прага със скръстени, скрити в ръкавите ръце.

— Напълно.

Сано се запита как бе възможно да не е чула, докато Макино е правил секс от другата страна на крехката преграда или докато са го пребивали до смърт в съседната стая. Агемаки изрече едва чуто:

— Бях взела приспивателно. Спах много дълбоко.

„Правдоподобно обяснение“, констатира мислено Сано, но в същото време си представи как тя плъзва безшумно встрани леката преграда и се промъква в стаята на Макино в мрака на нощта. Лицето й внезапно се сгърчи; очите й се напълниха със сълзи. Тя ги попи с ръкава си.

— Ще ми се да бях чула нещо — каза тя и в следващия миг гласът й секна от връхлетялото я ридание. — Може би тогава щях да спася съпруга си.

Сано изпита жал към нея, макар че се запита дали скръбта й не бе престорена.

— Имате ли някаква представа, кой го е убил?

Тя поклати глава.

— Де да имах!

— Може ли да огледам стаята ви?

С жест Агемаки показа, че не възразява. Сано отвори шкафовете и сандъците, огледа старателно сгънатите одежди и подредените обувки. Отани се движеше плътно до него, надничайки през рамото му. Докато Сано диреше оръжието на убийството и окървавени дрехи, Агемаки наблюдаваше безмълвна, безразлична към ставащото. Претърсването завърши с неуспех. Може би тя наистина бе невинната, покрусена от скръб вдовица, каквато изглеждаше.

— От колко време бяхте женени с главния старейшина Макино? — попита я Сано.

— От шест години — отвърна тя тъжно.

Сано знаеше, че тя не е първата съпруга на Макино, чиито синове бяха прехвърлили четирийсетте. Бе твърде млада, за да им е майка, и поне с три десетилетия по-млада от Макино.

— Имаше ли някакви проблеми между вас и съпруга ви?

— Абсолютно никакви.

— Да сте се карали напоследък? — продължи настоятелно Сано.

— Никога не сме се карали — заяви гордо Агемаки и отново избухна в сълзи. — Бяхме много привързани един към друг.

Но пък не бяха споделяли брачното ложе. И също като повечето богати съпрузи, Макино си бе взел млада и красива наложница. Подобно положение често ставаше основание за сериозни семейни неприятности. Сано се запита дали Агемаки разбираше, че той издирва мотив за убийството на съпруга й. Ако беше така, тя щеше съзнателно да отрича каквато и да било лична причина да посегне на живота му и щеше да се брани, давайки си вид, че съдейства на Сано в разследването.

— Кое е семейството ви? — попита Сано, заинтригуван от нея.

— Фамилията Сенге. Васали са на владетеля Торий.

Сано познаваше този клан като голям и почитан, а владетеля Торий — като даймио на провинция Иуаки в Северна Япония.

— Имате ли деца от главния старейшина Макино?

Агемаки въздъхна.

— Със съжаление трябва да отговоря отрицателно.

— Какво ще правите сега, след като съпругът ви е мъртъв? Ще се върнете ли в семейството си?

Сано се съмняваше, че кланът на Макино, който бе прословут със своята корист и себичност, щеше да издържа вдовица от един кратък брак, която не разполагаше със силни политически връзки.

— Не. Родителите ми починаха, а близки роднини нямам. Ще остана тук, докато приключи официалният траур. После ще живея в една вила сред хълмовете край Едо, собственост на съпруга ми. Той ми я завеща заедно с приличен доход, който да ме осигури.

Детективските инстинкти на Сано са разбудиха.

— На колко възлиза издръжката?

— Петстотин коку на година.

Изрече го така, все едно споменаваше някаква незначителна сума. Може би не си даваше сметка, че споменатата цифра съответства на годишната цена на ориза, необходим за изхранването на петстотин души — състояние, достатъчно голямо да й обезпечи благоденствие до края на живота й. Но Сано бе виждал вилата на Макино — разкошна къща, заобиколена от красива гора, с изумителна гледка. Дори и една дама, невежа във финансите, щеше да си даде сметка за действителната стойност на едно такова наследство.

— Кога разбрахте, че съпругът ви е оставил този имот и издръжката?

— Показа ми документа още на другия ден след сватбата.

Значи е знаела много време преди Макино да умре. Завещанието не бе неочакван и неподозиран късмет. Не беше изключено Агемаки много отдавна да е взела решение, че предпочита свободата и наследството пред брака с един грохнал съпруг. И може би ги е спечелила, убивайки онази вечер Макино. При все това липсваха доказателства, а и Сано имаше да разследва и други заподозрени.

— Това е всичко засега — каза той на Агемаки.

Докато двамата с Отани вървяха по пътеката от личните помещения на Макино към главната къща, Отани каза:

— Жената не изглежда способна да извърши убийство. Изглежда искрено опечалена заради смъртта на Макино. И ако е виновна, нямаше да ви каже за наследството. Дори и една невежа съпруга трябва да знае, че подобен факт ще насочи подозренията към нея.

— Истина е — каза Сано, макар че според него една умна жена би поднесла доброволно информация, която той и бездруго рано или късно щеше да открие. Откровеността й можеше да бъде преднамерена, за да го накара да я смята за невинна.

— Какво следва? — попита Отани.

— Време е да поговорим с главния васал на Макино.

— По-добре се постарайте от Тамура да научите повече, отколкото от вдовицата. Бяхте толкова мек с нея, че и да е виновна, нямаше как да изтръгнете признание. Разговорът с нея си беше чиста загуба на време.

Тонът му намекваше за гнева, който владетелят Мацудайра щеше да изсипе върху сосакан сама, ако не успееше да докаже, че някой друг бе виновен за убийството, при това скоро.

Сано обаче се надяваше да не е така заради нещо, което Отани, изглежда, не осъзнаваше. Агемаки не бе проявила и най-малкото желание да разбере как бе починал съпругът й. Може би бе твърде свенлива и затворена, за да попита. Може би вече знаеше, защото информацията бе изтекла от двореца и бе стигнала до дома й. Или пък не й бе нужно да пита, защото разполагаше със сведения от първа ръка за случилото се с главния старейшина Макино.