Цуамоно

Глава 7

След продължително дирене из имението на Макино Хирата откри наложницата и госта на дома в едно помещение, обзаведено като зала на театър кабуки6.

Наклонена плоскост покрай една от стените водеше до сцената — платформа, оградена от двете страни с колони, които поддържаха сводест таван. От него се спускаха раирани завеси, ограждащи платното в дъното на сцената, върху което бяха изрисувани вълни. Щом влязоха в помещението, Хирата и Ибе — представителят на дворцовия управител Янагисава — завариха красивия млад мъж и хубавата наложница под сцената в двата противоположни края. Хирата усети, че бяха застанали така, след като бяха чули, че двамата с Ибе идват. Обгръщаше ги особена атмосфера на потайност.

— Кохейджи сан? — попита Хирата.

Младият мъж се поклони. Този ден той бе облечен в строги нюанси на синьото, подходящи за погребална церемония.

— Аз съм — каза той с напрегната усмивка, откриваща за момент здрави бели зъби.

Хирата отмести поглед към момичето.

— Окицу?

Тя се поклони безмълвно, със сведен поглед. Ръцете й попипваха нервно пояса в мораво и сиво, пристягащ кимоното й в по-светли багри. Хирата се представи и после каза:

— Аз помагам на сосакан сама да разследва смъртта на главния старейшина Макино. Длъжен съм да помоля и двама ви да ми съдействате в събирането на сведения.

— На ваше разположение сме — заяви Кохейджи с жест, илюстриращ готовността му, ако е необходимо, да даде всичко от себе си, за да помогне на Хирата.

Наложницата се поклони ниско, сякаш й се искаше да потъне в пода. Прекрасните й очи бяха широко отворени и изпълнени със страх.

— Ей, чух, че главният старейшина Макино е бил убит — възкликна Кохейджи. — Истина ли е?

— Да — Хирата се питаше дали младият мъж нямаше по-особена причина вече да знае за случилото се.

Но напрегнатостта на Кохейджи не означаваше непременно, че бе замесен в убийството. Който и да е — виновен или не — би се чувствал напрегнат, ако е принуден да отговаря на въпроси, свързани с престъпление, което се наказва със смърт.

— О-о! — Кохейджи се поколеба, докато осмисляше новината. — Може ли да попитам как е умрял главният старейшина?

Хирата си помисли, че Кохейджи бе твърде нетърпелив да разбере какво се знаеше до момента.

— От насилствена смърт — отвърна той преднамерено неопределено.

Първоначално Кохейджи сякаш се канеше да настоява за по-обстойно обяснение, но после промени решението си.

— Имате ли представа, кой е убиецът?

— Аз ще задавам въпросите — заяви Хирата. — Като начало — кой сте вие?

— Актьор от школата кабуки и звезда на театър „Накамураза“ — отвърна Кохейджи. — Не ме ли познавате?

Окицу впери в него изпълнен с възхищение поглед. Ибе се облегна на платформата с отегчено изражение. Хирата отвърна:

— Съжалявам, не гледам много пиеси. Какви бяха отношенията ви с главния старейшина Макино?

— Той бе мой покровител — отвърна Кохейджи.

Хирата знаеше, че богатите почитатели на кабуки често даваха пари и подаръци на любимите си актьори.

— Какво сте правили в имението в нощта на смъртта на главния старейшина?

— Той ме нае да изнасям частни представления за домочадието му. Живея тук вече… о-хо… близо година.

„Колко удобно и доходно положение“, помисли си Хирата. Макино бе проявил удивителна щедрост към своето протеже въпреки репутацията си на скъперник. Но Хирата се запита защо Макино, който бе толкова загрижен за сигурността си, бе приел Кохейджи в своя дом, след като актьорите бяха известни като безскрупулни използвачи.

— Какво сторихте, за да заслужите честта да получите подслон в къщата на главния старейшина Макино? — попита Хирата.

Предпазливост помрачи нахаканото изражение на Кохейджи.

— Бях негов приятел.

Хирата изгледа скептично актьора, тъй като не приятелството бе обичайната причина един мъж да желае присъствието на красив младеж близо до себе си през нощта.

— Бяхте ли и негов любовник? — попита Хирата, припомняйки си разранения анус на Макино.

— О, не — отвърна Кохейджи, но когато Хирата го изгледа с подозрение, побърза да добави: — Макино не практикуваше любов с мъже. Нито аз. Между нас никога не е имало секс.

Докато Хирата си казваше, че получените отрицателни отговори бяха повече от желаното, изведнъж откъм Окицу се разнесе неясен звук. Тя затисна уста с ръце, а очите й изхвръкнаха от тревога заради неволния звук, който бе издала. Това означаваше ли, че според нея актьорът лъжеше?

Кохейджи по всяка вероятност бе прочел мислите на Хирата, защото заговори припряно, опитвайки се да се защити:

— Е, може и да не изглеждам като човек, който главният старейшина би избрал за свой приятел, но понякога той се отегчаваше от останалите си познати. Обичаше да пийва с мен и да разговаря за театър вместо за държавни дела. За него това бе приятно разнообразие.

Кохейджи се премести така, че скри Окицу от погледа на Хирата. Предложеното обяснение не прозвуча особено убедително за Хирата. Дали Кохейджи не бе проникнал в Макино по време на сексуален акт онази вечер и не бе причинил аналното охлузване? Може би впоследствие между тях бе избухнала свада, довела до смъртта на Макино? Какво разочарование само, ако Кохейджи се окаже убиецът! Според оценката на Хирата актьорът бе невзрачна фигура, един жалък опонент. Но въпреки това бе длъжен да проведе щателно разследване на Кохейджи, каквото Сано очакваше. Трябваше да се подчинява и на най-дребните му желания или да затъне още по-дълбоко в безчестието.

— Кога за последен път видяхте главния старейшина Макино?

— В деня преди нощта, в която бе намерен мъртъв — отвърна Кохейджи със съмнителна готовност. — На вечеря играх за него и някои от васалите му.

— И повече не сте се виждали след представлението?

— Категорично не — отвърна Кохейджи, разпервайки ръце. — Нямам никаква представа, какво се е случило с него след това.

Хирата надзърна встрани от Кохейджи и видя притесненото изражение на Окицу.

— Не сте разговаряли с него, нито сте влизали в спалнята му в нощта на убийството? — притисна той Кохейджи.

— Не, не съм — отвърна Кохейджи. — Ако намеквате, че аз съм го убил, грешите. При цялото ми уважение — добави той, удостоявайки Хирата с вежлив поклон и поредна ослепителна усмивка — аз не съм имал причина да убия своя покровител.

Ибе, който до този момент слушаше мълчаливо, каза:

— Това звучи убедително — той отиде при Кохейджи. — Сега, след като главният старейшина е мъртъв, вече няма да получаваш повече пари и подаръци от него, нали?

— Жалко, но факт — въздъхна Кохейджи.

— И ще трябва да напуснеш замъка Едо — добави Ибе.

— Да — потвърди Кохейджи.

Хирата бе обзет от тревога.

— Извинете, Ибе сан, но аз провеждам този разпит.

Невъзмутим, Ибе заяви на Кохейджи:

— Гледал съм те в разни пиеси. Играта ти е добра, но не е нищо особено. Без покровителството на Макино никога нямаше да получиш ролите, които те направиха известен.

— От вас се очаква само да наблюдавате — намеси се Хирата ядосан, макар че посоката на мисълта му бе успоредна с неговата. — Не се месете.

— Всъщност Макино е бил по-ценен за теб жив, отколкото мъртъв, нали така? — попита Ибе актьора. Когато Кохейджи кимна утвърдително, Ибе се обърна към Хирата: — Ето защо този човек не е убил Макино.

— Прав е — навъсеното изражение на Кохейджи говореше, че не бе простил на Ибе, но въпреки това той се премести по-близо до него, доволен, че все пак имаше съюзник при създалите се обстоятелства. — Аз съм невинен.

— Това ще реша аз — заяви Хирата. Ибе подронваше авторитета му и пречеше на работата му. — Престанете да се месите, или ще…

— … ще ме изхвърлите? — усмихна се самодоволно Ибе. — Не можете, защото съм тук по нареждане на дворцовия управител Янагисава.

Хирата стисна зъби.

— Освен това просто се опитвам да ви попреча да си пилеете времето с един невинен — добави Ибе.

— Послушайте го — актьорът подкани нетърпеливо Хирата. — Той ви прави услуга.

Хирата изгледа Ибе с презрение, тъй като знаеше, че Ибе има други, не толкова човеколюбиви причини да отклони подозренията от Кохейджи.

— Какво направи, след като приключи изпълнението си онази вечер?

— Отидох да си сваля костюма и грима.

— Покажи ми къде.

Ибе завъртя очи в израз на това, че според него Хирата продължаваше да си губи времето. Когато актьорът ги поведе навън от театъра, наложницата изостана.

— Ти също идваш — нареди й Хирата.

Тя с неохота ги последва в личните помещения. Там Кохейджи показа на Хирата стаята, която заемаше — бе разположена в частта на постройката, противоположна на тази със спалнята на Макино. Актьорът бе обзавел бърлогата си като театрална гримьорна. Върху поставена под фенер маса бяха подредени четчици и стъкленици с гримове. На дървени закачалки висяха кимона заедно с мантии, наметки, панталони и доспехи. Върху наредени по рафтове дървени глави бяха сложени шлемове.

— Усъвършенствам се в роли на самурай — поясни Кохейджи.

Това обясняваше прическата му — кока на върха на темето и бръснатата глава бяха запазени за класата на воините. Докато Ибе оглеждаше доспехите и Окицу се въртеше пред вратата, Хирата надникна в един сандък. В него имаше мечове, кинжали и тояги.

— Това ми е реквизитът — обясни Кохейджи.

Хирата вдигна един меч. Острието му бе направено от дърво, както и останалите оръжия, за да не наранят никого по време на симулираните на сцената битки.

— Няма кръв по тях — каза Кохейджи.

— Откъде знаеш какво търся? — попита Хирата.

Актьорът сви рамене и се усмихна.

— Беше просто предположение.

Хирата усети, че на Кохейджи му бе забавно да се мери по съобразителност с него. Изпитваше нарастваща убеденост, че актьорът знаеше за убийството повече, отколкото бе разказал. Но макар че не беше изключено някоя от тоягите в сандъка да бе послужила като оръжие на убийството, актьорът изглеждаше твърде умен, за да остави уличаващи доказателства в стаята си. Хирата отвори шкафа. Вътре видя отделения, натъпкани с дрехи, обувки и перуки. Купчина листовки с портрета на Кохейджи рекламираха пиесите му.

— Моля, позволете — каза Кохейджи.

Той внимателно извади и разгъна свои одежди, за да може Хирата да ги огледа. Хирата предположи, че дори и да е изцапал с кръв дрехите си, докато е пребивал Макино, със сигурност ги е изхвърлил, но все пак бе длъжен да огледа. Предчувстваше, че умният актьор много скоро ще предложи свое алиби, за да се постави извън подозрение.

— Няма да намерите никакви доказателства, че съм убил главния старейшина Макино — заяви Кохейджи, — защото не съм го сторил. Всъщност и не бих могъл. Цяла нощ бях тук, в тази стая. И си имам свидетел, който може да го потвърди.

„Ето го и него“, помисли си Хирата.

— И кой е този свидетел? — попита, макар че вече се досещаше.

— Окицу — отвърна актьорът, потвърждавайки предположението му. — Тя може да гарантира за невинността ми.

Хирата се обърна към наложницата.

— Истина ли е?

Тя преглътна и кимна. Хирата я подкани с жест да се приближи и тя допълзя до него като дете, очакващо наказание.

— Ти си била тук, в тази стая, заедно с Кохейджи сан в нощта, когато главният старейшина е умрял? — попита Хирата.

— Да, беше — отвърна Кохейджи.

— Нека го каже сама — настоя Хирата.

Окицу потръпна под изпитателния му поглед и отвърна с едва доловим шепот:

— Тук бях.

— През цялата нощ? — попита Хирата.

Ако на Кохейджи му бе необходимо да си изфабрикува алиби, не биваше да си избира толкова неубедителен партньор. Вероятно не беше имал друг избор.

— Тя дойде, докато главният старейшина Макино и хората му все още се черпеха — поясни Кохейджи. — Остана до сутринта, когато Тамура сан откри главния старейшина мъртъв и настана цялата тази суматоха.

Хирата направи знак на актьора да млъкне.

— Разследването на едно убийство е изключително сериозен въпрос — заяви той строго към Окицу. — Всеки, който лъже, ще отиде в затвора. Разбираш ли?

Хленчейки, Окицу кимна. Лицето й бе тъй сгърчено от страх, че на Хирата му дожаля за нея.

— А сега ми кажи къде беше в онази нощ?

Окицу хвърли тревожен поглед към Кохейджи.

— Тук бях — избъбри тя. — Както каза той.

Вероятно предаността, която изпитваше към него, бе по-силна от страха пред наказанието за лъжа.

— И какво прави? — попита Хирата.

Тя отново погледна към Кохейджи и в очите й проблесна паника.

— Не му обръщай внимание — каза Хирата и отправи към актьора гневен поглед, който го предупреждаваше да мълчи, за да не си изпати. — Просто ми отговори.

— Аз… аз не си спомням — отвърна Окицу, упорито избягвайки погледа на Хирата.

— Не е било толкова отдавна — възрази Хирата. — Не е възможно да си забравила.

Кохейджи очевидно не я бе подготвил с версията за това, как са прекарали заедно нощта.

— Не помня — повтори Окицу боязливо.

Хирата застана точно пред нея, за да не може тя да поглежда към Кохейджи за някакви знаци.

— Добре, а по някое време излиза ли от стаята?

— Не, мисля, че не.

— Значи все пак може и да си излизала?

— Не! Не съм! — възкликна Окицу и нов изблик на паника изпълни очите й.

— Имало ли е момент, в който Кохейджи сан не е бил пред погледа ти?

Тя поклати глава тъй силно, че пухкавите й страни се разтърсиха.

— Той ли те накара да излъжеш заради него?

— Не! — изплака Окицу. — Аз така пожелах. Искам с да кажа, че не лъжа.

— Ей, престанете! — избухна Кохейджи. — Така я обърквате, че тя вече не може да говори свързано. Няма значение, какво сме правили — заяви той на Хирата. — Важното е, че бяхме заедно, и тя ще се закълне, че не съм убил главния старейшина.

Той бързо отиде до Окицу и я прегърна. Тя се притисна в него.

— Аз им вярвам — заяви Ибе на Хирата. — Нямаме повече работа тук.

— За вас може да е така, но за мен не е — отвърна рязко Хирата. Той бе готов да се обзаложи за годишната си плата, че Ибе не вярва на алибито на двойката повече от самия него. — И не вие нареждате как да продължи разследването.

— Заповедите са на дворцовия управител Янагисава — каза Ибе. — Той очаква от мен да се погрижа разследването да върви в правилната посока. Затова ви казвам да престанете да тормозите тези хора и да продължим нататък с по-вероятните заподозрени.

Хирата знаеше, че той имаше предвид заподозрените от лагера на владетеля Мацудайра.

— Когато се появят такива заподозрени ако това стане, — ще ги разследвам аз — заяви Хирата. Търпението му към Ибе се бе изчерпало. — Засега просто млъкнете!

Ноздрите на Ибе потръпнаха от обида.

— Грубостта към мен няма да ви се отрази добре — заяви той с подла усмивка. — Когато дворцовият управител научи, че възпрепятствате надзора, ще накаже и вас, и вашия господар.

Хирата съжали, че си бе позволил да говори тъй рязко.

— Извинете ме — измърмори той, макар че духът му негодуваше заради необходимостта да умилостивява своя противник, при това пред очевидци.

Ибе се ухили подигравателно, доволен, че бе унизил Хирата, не все още не се бе успокоил.

— Ако искате, следвайте погрешна следа — каза той, — но внимавайте — дворцовият управител Янагисава очаква бързи резултати от това разследване. Ако не ги получи, главата ви може да се сбогува с тялото ви.

Но Хирата не можеше да отстъпи пред натиска на Ибе да припише убийството на лагера на Мацудайра. С огромно усилие на волята той взе да се държи така, все едно Ибе не беше там. Взря се в Кохейджи и Окицу, които стояха прегърнати срещу него. Алибито, което Окицу бе подсигурила за Кохейджи, не закриляше само него, а и нея. Ако бе фалшиво, както смяташе Хирата, Кохейджи по всяка вероятност бе имал възможност, ако не и причина, да убие Макино, но същото се отнасяше и за Окицу.

— Нека видя стаята ти — каза й той.

Тя погледна към Кохейджи. Актьорът кимна, усмихна се окуражително и изгледа самодоволно Хирата. Очевидно смяташе, че Хирата няма да открие нищо опасно за Окицу… или за него. Окицу поведе групата към стаята си, която се намираше в същата част на постройката, където бе и личното помещение на Кохейджи. Подвижни прегради позволяваха да се минава от нейната стая в неговата през разположена помежду им баня. Хирата се питаше дали двамата наистина са били заедно по времето, когато Макино бе умрял, и дали са вършили онова, което обикновено правят скришно един красив актьор и едно хубаво момиче. Може би те не искаха да признаят сексуална връзка помежду си, която би ги злепоставила, и по тази причина отказваха да дадат информация, какво бяха правили през онази нощ.

В стаята на Окицу подът бе осеян с дрехи, обувки и кутии от сладки и с разхвърляни сред тях кукли и разни дреболии. Но Хирата не обърна внимание на бъркотията. Той вдъхна познатия сладникав аромат на мускус.

— Усещам мирис на тамян — каза той.

На масата видя почти зарито сред украшения за коса месингово кадило. Вдигна го и подуши пепелта в него.

— Това е „От зори до здрач“, нали? — попита той Окицу.

Тя кимна. На лицето й се изписа недоумение. Изражението на актьора наподобяваше нейното. Хирата запали тамянника, вдигна едно розово кимоно от пода и помириса тъканта.

— Парфюмираш си ръкавите с „От зори до здрач“? — попита той наложницата.

— И какво, ако е така? — намеси се Кохейджи.

— Когато вчера двамата със сосакан сама претърсихме стаята на главния старейшина Макино, намерихме един отпран ръкав, парфюмиран със същия тамян — поясни Хирата.

Той видя как наложницата и актьорът се спогледаха. Лицето на Окицу изразяваше неподправен ужас, а на Кохейджи — смущение, примесено с тревога. Хирата отиде до шкафа и прерови нахвърляните вътре дрехи. Накрая извади едно бледорозово кимоно, избродирано със златни и сребърни цветя. Изтръска го и го вдигна. Десният ефирен ръкав се полюшна. Левият липсваше. От ръбовете на отвора за ръката висяха раздърпани нишки.

— Това твое ли е? — попита той Окицу.

Тя остана безмълвна, но изпълнените й с ужас очи представляваха достатъчно красноречив отговор.

— Ръкавът, който намерихме, е от това кимоно — заяви Хирата. — Ти си била с главния старейшина Макино в нощта на убийството.

Върху лицето на Окицу се изписа такъв откровен ужас, че Хирата тутакси разбра, че е прав.

— Когато каза, че си била с Кохейджи, ти излъга — продължи той. — Била си в спалнята на главния старейшина. По-добре ми кажи какво се случи там.

Устните й се раздвижиха, издавайки нечленоразделни звуци. Тя отправи към Кохейджи умоляващ поглед.

— Тя беше с мен, кълна се! — заяви актьорът, но лицето му бе пребледняло и напрегнато.

Хирата сграбчи Окицу за раменете.

— Тогава как ръкавът ти се е озовал в завивките на главния старейшина Макино?

— Трябва да е попаднал там по друго време. Пуснете я. — В настоятелния глас на Кохейджи трептеше паника.

Хирата разтърси Окицу.

— Какво се случи? — попита той.

Дишането й премина в бързи отривисти хрипове.

— Аз… той… ние… — взе да заеква тя.

— Замълчи! — извика Кохейджи. — Не му позволявай да те изплаши така, че да му кажеш онова, което иска да чуе. Просто запази спокойствие. Всичко ще бъде наред.

Принуден от лична неотложност да научи истината, Хирата разтърси Окицу още по-силно.

— Ти ли уби главния старейшина Макино?

Главата й увисна на една страна; тялото й омекна, натежа в ръцете му, изплъзна се и се свлече на пода.

— Окицу! — възкликна актьорът.

Тя лежеше безчувствена; дългите й ресници, засенчили бледите й страни, не потрепваха, устата й бе полуотворена. Хирата гледаше смутен, а Кохейджи коленичи до нея и взе отпуснатата й ръка в своята.

— Кажи ми нещо, Окицу!

Вижте какво направихте! Тя има нужда от лекар. Трябва да го доведа незабавно! — отсече той и побягна от стаята.

— Върни се! — викна след него Хирата. Актьорът не се подчини. Хирата потупа страните на Окицу, опитвайки се да я свести. Тя дишаше, но не идваше на себе си.

— Вървете и хванете Кохейджи! — заповяда Хирата на Ибе.

Ибе само се ухили:

— Това не е моя работа. Спомнете си какво казахте — аз съм тук само да наблюдавам.

Хирата кипеше вътрешно.

— Много нещо свършихте тук — отбеляза подигравателно Ибе. — Надявам се да сте доволен.

Хирата преглътна отговора, който щеше да му докара още по-големи неприятности с Ибе. Щеше му се да застене от отчаяние. Бе успял да разклати алибито на Окицу и бе установил връзка между нея и убийството. Но ако тя въпреки лъжата си не бе убила Макино, той щеше да навреди на едно невинно момиче. Но дори и да бе виновна, на този етап не бе успял да изтръгне от нея никакви факти. Беше отслабил и алибито на Кохейджи, но актьорът му беше избягал.

Случилото се бе едно неблагоприятно начало на диренето, от което зависеха достойнството му пред Сано, както и собствената му чест.