Даниел Щайн, преводач

Книга на надеждата

„… без него аз не бих имал жива, нагледна представа за типа на тези евреи, които са създали Християнството след Христа.“ С тези думи Владимир Соловьов охарактеризира личността на И. Д. Рабинович, основал през 1884 г. в Кишинев юдео-християнската община „Витлеем“. Не приемайки нито една от исторически утвърдилите се християнски църкви, Рабинович вижда смисъла на своята вяра в проповедта на истината за обетования Месия, живия Христос. За него всичко останало е било второстепенно и исторически обусловено. Но нима не тази вяра в Месията е определяла и дейността на първите апостоли, пита философът. „Цялата истина ни е дадена в името на Христос — продължава той, — но не цялата е разкрита изведнъж за християнското съзнание. Само при пълно равнодушие по отношение на историческата правда може да се твърди, че всички догми на православието, които днес сме усвоили, са се изповядвали явно и определено от цялата Църква от самото й начало — от времето на Христа и апостолите… Както тогава, така и сега именно от тази месианска истина трябва да изхожда вярващият юдей — за да приеме съзнателно християнството върху своята религиозно-историческа почва1.“

По мнението на Соловьов единствената грешка на Рабинович се състои в това, „че той изисква от евреите, все още не вярващи в истината на християнството, да се отнасят към християнския свят така, сякаш са вече истински християни, изисква те изведнъж да простят и забравят цялото това зло, което са преживели в християнския свят“.

Впрочем няма да изморяваме повече читателите с пространни исторически обзори. Едва ли бихме се обърнали към прецедента на отдавна забравената кишиневска общност, ако не намираме в него определено сходство с опита на главния герой в забележителната книга на Людмила Улицкая. Но само определено… И двамата, и Рабинович, и Даниел Щайн-Руфайзен, търсят в образа на Христос истинския Месия, обетования Израил. В своите общини двамата извършват богослужения на родния език — единият на идиш, другият на иврит. Двамата се мъчат да разберат как е вярвал техният Учител. И двамата претърпяват неуспех. Създадените от тях общини успяват да се задържат едва няколко години и прекратяват съществуванието си след смъртта на основателите си. Дали християнството не се е оказало за тях онова „недоразумение“, за което говори Ф. Ницше?2

Не, не се е оказало. Поне за героя на тази книга и неговия реален прототип. Защо? Да чуем самия Даниел Щайн: „Когато пристигнах в Израел, за мен беше важно да разбера в какво е вярвал нашият Учител. И колкото повече се задълбочавах в изучаването на онова време, толкова по-ясно съзнавах, че Исус е бил истински юдей, който е призовавал в своите проповеди да се изпълняват заповедите, но е смятал, че само едното им изпълнение е малко. И само любовта е единственият отговор на човека към Бога и главното в поведението на човека е непричиняването на зло на другия, състрадание и милосърдие. Учителят е призовавал към разширяване на любовта. Той не е задавал никакви нови догми, а новото в неговото учение се състои в това, че Той е поставял Любовта по-високо от Закона…“.

Това са думи на Даниел Щайн, преживял достойно Шоа, Катастрофата на европейското еврейство.3 Те пряко или косвено биха могли да бъдат произнесени и от Паул Целан, автор на непреходната „Фуга на смъртта“, или от Арнолд Шьонберг4, озвучил пронизително кошмара на гетото в „Оцелелият от Варшава“, или от Ели Визел5, предал гениално нощта на човешкото съществуване в своята „Нощ“, или от Клод Ланцман6, разказващ за потъването в небитието… или от безброй други хора.

„И тогава разбрах, че Бог е бил заедно със страдащите. Бог може да бъде само със страдащите и никога с убийците. Него са го убивали заедно с нас. Страдащият заедно с евреите Бог е мой Бог. Аз разбрах, че Исус е бил действително Месия и че в Неговата смърт и възкресение се намира отговорът на моите въпроси.“

Както Дитрих Бонхьофер7 е могъл да продължи пътя на християнската ортодоксалност след Шоа, така и Даниел Щайн-Руфайзен се е опитал да осъществи християнството в ортопраксията8.

„… само християнската практика ще остане жива, т.е. животът на умрелия на кръста, тя е християнска… Такъв живот е възможен и днес, за определени хора е дори необходим: истинското, първоначалното християнство е възможно във всички времена“ — ще произнесе разочарованият от всичко Ницше.

Да, то е възможно във всички времена, ще кажем ние с надежда.

Свещеник Игнатий Крекшин, Тюбинген