Даниел Щайн, преводач

1.

Септември 1965 г., Хайфа

Скъпа мамо! Поздравявам те за рождения ти ден. За съжаление, не можах да ти се обадя по телефона, защото ние с Даниел пътувахме за Йерусалим, ходихме при различни началства там: в съвета за религиозните дела, в Латинския патриархат, наложи се дори да отидем на прием при един руски архимандрит — всичко това е свързано с един удивителен план. Не зная дали ще се получи, но много би ми се искало. Ще ти опиша всичко в подробности после. Сега за твоите работи.

От последното ти писмо знам, че изследванията ти са нормални. Слава богу! Разбира се, ужасно е, че се разболя така тежко, но аз виждам в това и нещо добро — никога не сме имали с теб такива сърдечни отношения. За месеца, който прекарах с теб, започнах да те разбирам много по-добре. И чувствам, че и ти ме разбираш по-добре. Нима за да се разбираме по-добре една друга, трябваше да заплатим такава цена?

Молиш да ти пиша подробно какво правя. Трудно е да ти отговоря — правя много неща, но далеч не всички имат смисъл. Брат Даниел — за него колкото повече знаеш, толкова повече ти се иска да разказваш — постоянно ми се надсмива и ме дразни. Той казва, че махам с ръце като вятърна мелница, но от мен се сипе не брашно, а носни кърпички, портмонета и химикалки…

Наистина миналата седмица отново си загубих портмонето, но в него имаше само 15 лири. За щастие, същия ден сутринта бях отнесла 300 на едно нуждаещо се семейство и 800 преведох за обучението на едно момиче. Миналия месец дойде дарение от Германия и можахме да си изплатим дълга за електричеството. Плащаме тока в арабската църква — тяхната служба е сутрешна и не палят лампи, а нашата е вечерна и не можем без светлина. Откакто ни разрешиха да служим при тях, сметките за ток се увеличиха четири пъти.

Сега за нашия план. Преди известно време ходихме на екскурзия до планината Кармел — Даниел водеше десетина души от младите ни енориаши, разбира се, отидох и аз. Чудесно място, старинно друзко село. Едва ли си чувала за друзите. Те са рядък народ, не приличат на никого. Даниел каза, че произлизат от мюсюлманите, но почитат неизвестния за тях Ал-Хаким58, който много напомня на Исус, и като християните очакват Второто пришествие. Държат вярата си в тайна. Почитат Тората, Новия завет и Корана, а имат и някакви свои книги, секретни. И даже имат някакъв особен принцип — забравих как се казва, — който им препоръчва да крият истинските си възгледи и външно да се приспособяват към нравите и религията на обкръжението си. Както винаги, Даниел разказва много интересно. В селото не влязохме, качихме се по-високо в планината…

По тези места задължително е имало нещо в древността. Недалече от селото Даниел ни показа разрушени останки от стара църква и ние си помислихме колко хубаво би било да я приспособим за себе си — нали си имаме общност, а нямаме помещение. Бихме си построили всичко сами. Действително тук няма нито водопровод, нито електричество, най-близкият извор е при друзите. И електрическата мрежа свършва при тях. Без ток може да се живее някак си, но без вода не. Даниел каза, че ще опита да поговори със старейшината на селото, може да ни разрешат да отклоним водата — ако това начинание се осъществи, ще бъде гениално: ще можем да напуснем Хайфа, да живеем тук самостоятелно, а Даниел ще стига пеш до манастира, пет километра, приятна разходка. Ако се пътува с кола, се заобикаля почти трийсет километра.

Да, Даниел каза още, че е по-лесно да получи вода от друзите, отколкото разрешение от църковното началство. Затова и ходихме да ходатайстваме. Тези дни той ще отиде при старейшината на друзите. Исках да отида заедно с него, но той смята, че е по-добре да отиде сам, после подробно ще ми разкаже всичко.

Пиша и чувствам, че забравям нещо важно: Даниел ми каза, че с моя напълно приличен иврит мога да постъпя в университет. Обеща да потърси пари. Там има подготвително отделение — нарича се мехина. Има задочен курс: трябва да се идва на очни лекции веднъж в месеца за няколко дена, а в останалото време се подготвяш самостоятелно. След тази първа година те прехвърлят в първи курс юдаистика. Много бих искала.

Край, трябва да лягам, утре ставам в пет сутринта. Целувам те. Поздрави на всички в семейството. Твоя Хилда.

Не успях да пусна писмото. Току-що Даниел се върна от друзите. Много е доволен.

Най-важното, разрешили са да се отклони водата. И разказът за тях е много интересен. Селото е доста голямо, къщите са съвременни, всичко е много чистичко. В един двор под навеса седял старец, шиел нещо с голяма игла, явно е седлар. Даниел попитал първия срещнат за старейшината и човекът веднага го повел към къщата си — да го почерпи. Оказало се, че старейшината в селото е учителят, който по това време бил на занятия в училището. Докато разговаряли, младежът сварил кафе. Зад къщата се чувала тиха суетня. Както после станало ясно, колели агне за пилаф. Изпили кафето и стопанинът на дома — Салим, повел Даниел из селото. Първото място, което му показал, било гробището. Дванадесет души от селото са загинали, един полковник, няколко офицери и войничета. Показвал му с гордост — ние сме военен народ. Странно, защото на вид са много мирни хора, селяни — градините и лозята им са толкова хубави. Тръгнали по-нататък и Даниел попитал защо нямат джамия или нещо такова. Джамии нямат, а имат „кхалва“, дом за молитви. Мюсюлманите не ги признават за свои, защото освен Корана и Библията имат и други, свои собствени свещени книги, които пазят в тайна от всички. И имат особена доктрина, удивителна, нарича се „такия“. Тайно учение, само за друзите.

Старейшината им, посветен в тази тайна доктрина, я предава устно само на достойните. Но главният принцип в живота им е да живеят в мир с религията на страната, която обитават. Те нямат родина — родина им е тяхното учение. Даниел ми каза натъжен: „Ето, Хилда, така би трябвало да бъде и при християните, така са искали. Само че не се получило. А при друзите се е получило. Те приемат изменящите се външни закони на света, но живеят по своите вътрешни непоклатими закони“.

Те считат още, че Бог има седем превъплъщения: в Адам, в Ной, в Авраам, в Мойсей, в Исус, в Мохамед и в техния свят фатимидски шейх Хаким… Проповядвали са учението до XI век, след това се е случило „Затваряне на вратите“59 и оттам насетне не може да се стане друз; те наричат себе си „муахидуни“. Друз можеш само да се родиш. Това е затворена религия — можеш да я напуснеш, но не и да влезеш в нея. Няма никакъв прозелитизъм60. Вратата се е затворила.

После дошъл „уккал“ — техният старейшина и учител. Много стар и приветлив. Седнали да ядат пилаф.

Вино не пият — само вода и сок. Най-накрая, когато Даниел казал, че иска да възстанови църквата в планината, но там няма вода, старейшината отговорил, че вода има. Преди много време е имало извор, но се изгубил. Би могъл да го намери. Ако ли не, то те ще дадат от своята вода. Земята там не е друзка, а арабска. До 1948 г. на това място е имало арабско село, което се изселило. А самите развалини са много стари, още кръстоносците са построили там първия християнски храм. Що се отнася до друзкото село, него вече го е имало в онези времена. Даниел се съмнява в това. Старейшината твърдял, че когато друзите са дошли по тези места от Египет, още не е имало храм. Строили са го по тяхно време. Даниел казва, че това е правдоподобно, друзите, както и евреите, са произлезли от Египет, само че много по-късно. Стана ми забавно, той говори така, сякаш е видял всичко това със собствените си очи.

— Стройте — казал му старейшината на друзите. — Ние не сме врагове на никого, нито на юдеите, нито на християните, нито на мюсюлманите. Но сме граждани на тази страна и я защитаваме.

Ето какъв народ, майко. Старейшината се казва Керим. Тези дни Даниел ще ме запознае с друзки строител, който ще ни помага при възстановяването на храма. Те, както и арабите, са добри строители. Аз ще бъда началник на строежа! Можеш ли да си представиш? Трябва да подготвя проект, да изчисля разходите, да намеря пари и работници. Кажи, моля те, за това на пастрока ми и ми пиши как е реагирал! Целувам те. Хилда.

2.

1961 г., Кфар Павор

Скъпа Виктория! Колко ме зарадва с твоето писмо! Любимата ми приятелка от училище, четири години седяхме на един чин. С теб са свързани най-приятните ми спомени от детството. Помниш ли как поставихме пиеса в началното училище? А как избягахме от вкъщи и се изгубихме? А как братчето ми беше влюбено в теб? Бях сигурна, че семейството ви е заминало за Русия. Какво щастие е, че сте оживели и сте се върнали. Щастие е, че си ме открила. Щастие е, че сте получили квартира след толкова години на мъки. Колко много искам да те видя! Мога да си представя какво сте преживели след интернирането ви в Русия. Това е било в края на 44-та? Или вече през 45-а? Ние до края на 51-ва живяхме в Келце.

Изминаха повече от десет години, откакто заминахме за Израел, а понякога ми се струва, че това се е случило отдавна-отдавна и онзи живот е останал някъде далече. През тези години само веднъж съм била в Полша, когато умря мама. Сама разбираш що за пътуване беше — само печал и горчилка. Мама така и не ми прости за Метек. Тъгувам много. Понякога сънувам, че с брат ми сме на гости у баба в Закопане. Спомням си Краков, където отидохме от училището. А Келце се старая да не си спомням — много е тежко.

Разбира се, казах на Метек за твоята покана да ви дойдем на гости, но той само рече: „Никога, Гражина, никога няма да отида там. Ако искаш, тръгвай сама“.

Той има сложна позиция спрямо Полша: в културно отношение е поляк, знае полската поезия наизуст, Шопен е бог за него. Но не може да прости на поляците Погрома в Келце61. Казва, че погубването на шест милиона евреи е космическа катастрофа, някакво злодеяние на планетите, а виж, тези 42 евреи, които загинаха в Келце вече след войната, през юли 46-а, лежат върху съвестта на поляците. Чували ли сте за тези събития, или до вас в Русия това не е достигнало?

Казват, че погромът е организиран от Комитета за държавна сигурност, полски или съветски, няма значение. И милицията, и армията са били замесени. Има ли значение? Убийствата бяха извършени собственоръчно от поляците. Както и през средновековието беше пуснат слух за похищаването на християнския младенец. Кръв, маца62, еврейската пасха…

И това стана, след като почти всички евреи от Келце заминаха в лагерите на смъртта, след войната се завърнаха живи около двеста души. Заселиха се на една улица. Там, в голяма сграда, в квартирите на горните етажи се настаниха еврейските комунисти, чекисти и всички, които приветстваха новата власт, а на по-долните живееха обикновени хора. Именно върху тях се стовари погромът. Този ден Метек не беше в града, беше заминал за два дена във Варшава на прослушване, бяха го поканили в един оркестър.

Погромът започна, когато нахлуха на долните етажи в сградата. Отначало търсеха уж откраднатия младенец, а после злато. Какво злато? Всички бяха бедни. Не намериха нищо и започнаха да убиват.

Цялото семейство на Метек загина в лагерите, само Ривка, малката му сестричка, остана жива. Когато Метек се върна от Варшава, Ривка не беше вече между живите. Убитите лежаха в една барака до гарата. Извикаха го за разпознаване.

Погребаха я и Метек рече: „Гражина, не мога да остана тук. Да заминем за Палестина“. Съгласих се, Виктория. Той ми беше мъж, Анджей вече бе роден и не исках синът ми да живее в страх.

Цели пет години Метек се бореше да заминем. Не разбирахме защо другите ги пускат, а него не. После Метек се досети. Защото е от Келце и е бил в онази барака. Властта криеше истината за следвоенните погроми, а Метек бе свидетел. Имаше погроми и в Краков, и в Жешув. По-късно Метек се срещна с краковски евреи, които също не ги пускаха дълго време да заминат, по същата причина. Най-накрая, през 51-ва година, ни дадоха разрешение и ние тръгнахме.

Не мога да кажа, че в Израел ми е леко. Но и в Полша сърцето ми се разкъсваше на части от състрадание към мъжа ми. Единственото, което осмисля преместването ни, са децата — тук им е много добре.

Характерът на Метек не е лек, пък и толкова е преживял, че неговата потиснатост може да бъде разбрана. Признавам, скъпа Виктория, ние сме добри съпрузи и виждаме смисъла на съществуванието си един с друг. Разбира се, много обичаме децата си. Метек е особено привързан към дъщеря си, а аз имам по-близки отношения със сина, но с мъжа ми сме едно същество. Само благодарение на нашата любов успяхме да останем живи и през войната, и сега. Тук животът съвсем, съвсем не е лек.

Мила Виктория! Изпрати ми твоя снимка. Изпращам ти нашите — за да можем да се познаем, ако Бог реши да се видим. Може би с времето?

Толкова се радвам, че отново се появи в живота ми. Надявам се сега вече да не се изгубим една друга. Целувам те.

Твоя Гражина

Март 1965 г., Кфар Тавор

Здравей, Виктория! Вече две седмици откакто съм вкъщи, но не мога да дойда на себе си. Преди пътуването все пак си мислех, че е възможно да променя живота си, да се върна в Полша. Сега виждам, че не мога.

След смъртта на Метек, когато разбрах, че мога да замина от Израел, ме спираше само Хана, Метек я обожаваше. С Анджей никога не е имал толкова близки отношения. Анджей бе отчужден и никога няма да разберем защо отношението към баща му бе хладно. Анджей ми беше любимец. Хана, обратно, до ден-днешен си остава „татковата“ дъщеричка и вече година след смъртта на Метек продължава много да тъгува. Тя е в трудна възраст и е такава смес от слабост и отчаяна дързост. Как да я оставя сама?

След гибелта на Анджей нея няма да я вземат в армията — има такова правило — ако е останало едно дете, не го призовават. А тя спи и вижда отиването си в армията. Че и ме дразни, говори, че ще стане десантник. Тя е музикална като Метек, има хубава фигура, като моята на млади години, красива е — не е ясно на кого се е метнала. Ние с Метек никога не сме били такива красиви.

След гибелта на Анджей, след смъртта на Метек бих се върнала веднага в Полша. Но Хана! Тя обожава Израел. Цялата тукашна младеж обожава страната си. Тя никога няма да замине оттук. Пък и какво означава за нея Полша? А и каква католичка е? Макар че така ми се искаше тя да запази нашата вяра. През цялото й детство я водех на църква и тя ходеше с желание, без съпротива. И след това ме отряза като с нож. Каза ми, че иска да приеме „гиюр“63, т.е. да стане еврейка. По тукашния закон тя като дъщеря на християнка не се счита за еврейка, трябваше специално да приеме юдаизма.

„Нямам никаква работа с Бог, искам да бъда като всички“ — така говори тя, защото е еврейско момиче, израелтянка, мечтае по-скоро да отиде в армията, да вземе в ръцете си автомат. По-рано ходеше с мен при тукашния ксендз, той също е от Полша. Още в началото той казваше: „Човек трябва да приема решения съзнателно, особено тук, в Израел. Това, че си я кръстила, не значи нищо, докато тя не порасне. Води я в църквата, докато е малка, но в нашите сложни условия от човека трябва да се очакват самостоятелни решения“. Той се оказа прав — тя не стъпи повече в църква. Нещата са съвсем ясни. Тя никога няма да тръгне с мен за Полша. А аз нямам вече никого освен нея. Тя е на седемнайсет. Мечтаех си как ще израсне, ще се омъжи, а аз ще замина да доживея дните си в родината. Но сега, когато след толкова години видях Полша, разбрах, че и там ще ми е зле. Защо стана така — няма подходящо място за мен на земята; лошо, много лошо ми е в Израел, зле ми е и в Полша. Тук винаги се уморявам от шума, от повишената експанзивност на хората — съседите викат, в автобуса викат, шефката в ателието вика. Вечно се чува арабска музика. През цялото време ми се иска да изключа звука. Тук слънцето е много ярко, иска ми се да го угася. Жегата ме изтощава, лятно време в нашата къща е непоносимо, имам чувството, че от горещината ми се спича кръвта. Като се приближа до прозореца, се вижда Тавор, планината на Преображението. Не, по-добре новите сгради в Келце. А сега, когато се върнах от нашия унил Келце, разбрах, че и там не мога да живея. Всичко, което имам, са двата гроба в Светата земя.

Виктория, много съм ти благодарна, задето ме посрещна толкова топло. Ти се оказа за мен по-близка от сестра, но това не е основание да се върна в Полша.

Вчера бе годишнината от смъртта на Метек. Той умря два дена преди да навърши петдесет. Анджей загина два дена преди двадесетата си година. Вчера дойдоха колеги от музикалното училище, съседи, донесоха храна и водка. Говориха за него толкова хубаво. Отначало Хана се смееше до неприличие, после зарида. Въобще характерът й е истеричен, а Анджей бе пълната й противоположност — такъв светъл, спокоен. Вчера си дадох сметка колко щастливо е било нашето семейство преди четири години. Невъзможно е да се смиря. Да се моля не мога. Вместо сърце имам камък. Хана поне плаче. А аз нямам сълзи.

Виктория, скъпа, през главата ми минават мрачни мисли. Така ми се ще да заспя и да не се събудя. Събуждането е най-ужасното. Докато спя, ми е добре — нямам сънища и мен ме няма и е толкова добре, когато се разделяш със себе си и с мислите си. Отначало се събуждаш като младенец, след съня всичко е размито, изгладено някак. После — удар: идват двама военни, полковник и сержант, съобщават ми за смъртта на Анджей. За пореден път всичко в мен се къса, лентата се завърта за минута — до погребението в затворения ковчег. Такава дупка в сърцето!

След това — пак неочаквано — в ателието при мен идват директорът на музикалното училище и възрастна преподавателка от класа по пиано, Зак Елишева. Тук в Израел имат свои ритуали при известяване на смърт: рядко звънят по телефона, а идват. И всяка сутрин аз отново изживявам тези смърти, на момчето ми и на мъжа ми. А съм на четиресет и шест, добре съм със здравето… както се случи с Метек — спиране на сърцето и край! — с мен няма да се случи. И да се събуждам още четиридесет, а може би и петдесет години така всяка сутрин, след това да се влача до ателието и да минавам тегели на пердета, пердета, пердета… Не мога без тези пердета. Пенсията за сина ми е голяма, но ако не шия на машината, ще се обеся. Дори няма да забележа как ще го направя. Без всякакви колебания, решения, подготовка. Толкова е просто, прекалено просто.

Какъв нелеп и странен живот: като си спомня, най-добрите ми години са били годините на окупацията, когато всяка нощ тичах в мазето на съседната бомбардирана къща по тайна пътечка, през тясна пролука, през която само аз можех да се гмурна. Именно гмурна, защото липсваха три стъпала и трябваше да скоча в тъмнината. Посрещаха ме ръцете на Метек. Запалвахме свещичка. Метек не обичаше да ме прегръща в тъмното, казваше, че иска да вижда красотата ми. Виктория, Виктория, отвсякъде жестока смърт, убиват и убиват, а ние сме като в рая. Този наш рай продължи година и половина. Той не знаеше едно и никога не разбра: че съседът Мочулски е надничал, проследил ме е, когато ходя нощем при Метек, и ме шантажираше. А какво имах аз, нищо повече от това, което жените носят под полата си. Той е стар, противен негодник — а ме вика и аз отивам. Искаше ме рядко, нямаше сили. А аз се отърсвах и при Метек — да се очистя от мерзостта. Е, Господ се отнесе справедливо към Мочулски: попадна в лагер при руснаците след войната, също заради някакъв донос, и бандитите в лагера го заклали през 47-а.

Метек обичаше мен и музиката, и децата ни, разбира се. Това бе целият му свят и в центъра бях аз. Заради мен не направи музикална кариера. През 51-ва му предлагаха място в Америка, в Бостънския симфоничен оркестър, аз отказах да замина за Америка. Е, и заминахме за Израел. Ето каква е съдбата! Той винаги постъпваше, както аз исках. Казваше: изнесла си толкова гърнета с моите изпражнения, че си заслужила златен паметник. Ето го моя паметник — два гроба. Не ми се иска да живея, Виктория, мила.

Описвам ти всичко така подробно, за да ме разбереш, да не се сърдиш и обиждаш, но вече реших окончателно да не се връщам в Полша. Предай поздрав на Иренка, на Вячек, на всички наши, които видиш. Да те пази Бог. Твоя приятелка, Гражина.

3.

Април 1965 г., Хайфа

Каква неизразима печал, драги братко, sic transit всичко на света… Потънал съм в униние и мъка. Обикновено не зная какво е това настроение, прекалено голям разкош за зает човек е да има настроения. Но последните няколко дена са само печал и мъка. Погребахме една от нашите енориаши — самоубийца. Познавах я от първите си дни в Хайфа, тиха полякиня, по-скоро от селски, отколкото от градски тип, но много приятна. От породата на сутрешните жени — които от сутринта са весели и нежни, а привечер се уморяват и се затварят като цветята. Аз съм голям познавач на жените за монах — изключително голям даже. Виждам насмешливата ти усмивка, скъпи Владек. Мисля, че моите обети са спасили света от голям женкар, защото жените много ми харесват и е голямо щастие, че не съм женен, понеже бих причинявал много безпокойства на жена си, заглеждайки се по другите наоколо. Още повече че почти всички ми се струват много привлекателни. Но Гражина, за която ти пиша, беше наистина прелестна жена, рижава, приличаща на лисичка, с тясна брадичка и остри зъбки като на зверче.

Войната извърши ужасни неща с хората, дори и да бяха оцелели физически, душите на всички бяха осакатени. Един бе станал жесток, друг — страхлив, трети се беше изолирал от света и Бога с каменна стена. Гражина и мъжът й Метек бяха преживели много, тя го е крила година и половина в мазето, страхувала се е, родила е по-голямото си дете преди освобождението, понесла е тежък разрив със семейството си заради това, а по-късно се оженили. Той бил мрачен, артистичен човек, до известна степен — не особено успял цигулар. Синът им — познавах го съвсем малко, защото загина в годината, в която пристигнах тук — загина в последния ден от военната си служба, колата му се натъкнала на мина по пътя от частта му към Йерусалим. В това време Гражина подготвяла празничен обяд, но синът й не стигнал до вкъщи. А след няколко години Метек неочаквано починал — сърцето му спряло — и тя съвсем се затворила, свила се в себе си. Говорих няколко пъти с нея по онова време, но разговорът всеки път бе вежлив и абсолютно без съдържание. Единственото, което разбрах, е, че при нея връзките, свързващи човек с живота, са много отслабени.

За смъртта зная още повече, отколкото за жените. И пак — война, война, няма нищо по-гадно и противоестествено на света. Как войната обезобразява не само живота, но и смъртта. Смъртта на война е кървава, пълна с животински страх, винаги насилствена; а това, което ми се наложи да видя — масовите убийства, екзекуциите на евреи и партизани, — е смъртно-разрушително и за изпълнителите на този ужас. Малко се знае за тези, които са убивали. А аз познавах такива убийци отблизо, с един от тях, беларусина Семено̀вич, живях под един покрив и виждах как се напиваше и какви жестоки страдания изпитваше. Не бяха само физически страдания, но и нравствени. Всъщност те бяха неразделими. Адски страдания.

Когато станах свещеник в полската енория, видях друга страна на смъртта — как вече след войната умираха селските старици. Викаха ме при тях за причастие и имаше такива минути, когато виждах съвсем отчетливо в чии ръце ги предавам. Посрещаха ги Небесните сили и те си тръгваха с щастливи лица. Не всички, не всички, но няколко пъти съм виждал това и зная как трябва да се случва в неизкривения свят.

Но самоубийството, драги Владек, самоубийството! Свидетелство е за това как самата душа се отказва от своето битие. Горката Гражина! Хора с екстремен характер обикновено не извършват такава постъпка, те винаги намират начин да изтикат страданието си навън, да го споделят с някого, да се дистанцират. Тя е спасила мъжа си, а самата се оказва нежизнеспособна в негово отсъствие. Той винаги я е съпровождал. Тя не е излизала без него от вкъщи. Сутрин я е изпращал до шивашкото ателие, вечер я е посрещал. Ако е имал урок до по-късно, тя го чакала в ателието час, два, докато не дойдел за нея. Той винаги я водеше на месата и чакаше търпеливо в градината, докато службата свърши. Когато го канех да поседи с нас на масата след това, той по-често ми отказваше, но понякога идваше. Седеше мълчаливо и никога не ядеше нищо. Аскетично, много красиво еврейско лице. Казват, че е бил много добър преподавател, водели при него малки момчета с малки цигулчици от околностите.

Гражина търпяла година, после устроила помен, помолила местните евреи да съберат миньян, прочели кадиш64. След седмица дъщеря й отишла в армията, а на следващия ден Гражина изпила нещо и не се събудила.

Много години не се бях сблъсквал със самоубийства. В партизанския отряд, сред евреите в гетото самоубийствата не бяха рядкост. Хората бяха натикани в най-тъмния ъгъл и отхвърляха дара на живота, предпочитайки пред мъчителни изпитания — глад, гибел, мъчения на близките им и ежеминутно очакване на жестока смърт — самата смърт. Опит на отчаяния човек да избяга напред. Навремето аз бях ужасно впечатлен от съобщението за самоубийството на Гьобелс заедно с шестте му деца. Той не се е доверил на Бог, предполагал е, че нито сам той, нито децата му заслужават снизхождение. Той сам е произнесъл присъдата и я е привел в изпълнение.

Но горката Гражина! На нея й е трябвала само любовта на мъжа й, друга любов тя не е познавала. Или малко е познавала. Не е помислила и за жестокостта, която проявява към дъщеря си. Бедната Хана — братът, бащата, сега и майката. От армията й дадоха три дена отпуск, но тя пристигна за няколко часа, само за погребението. Не поиска да остане. Не влезе вкъщи. С каква травма ще живее това момиче занапред!

Погребахме Гражина в местното арабско гробище. Това е неголямо католическо гробище на нашите братя в края на града. Арабите ме пуснаха да служа в техния храм, служа меса на един олтар с тях. На Страстния четвъртък имахме съвместно служение. Служихме месата на арабски и на иврит. А в петък тя не се събуди.

За християните, драги братко, е трудно да живеят в Израел по много причини. Много е трудно и на християните араби: недоверие и ненавист от страна на евреите, още по-голямо недоверие и ненавист от арабите мюсюлмани. И още по-сложно е да се погребе християнин, особено ако той не е монах, живеещ в манастир с неговите градини, земи и гробища, и не е арабин, които са се устроили най-добре тук, ако не си кореняк и си повече или по-малко случаен човек в Израел и не принадлежиш нито към духовенството, нито към чиновничеството.

Колко трагедии има тук: пристигат имигранти със смесени семейства, с тях има възрастни майки, често католички, понякога и православни: когато умират, започва нещо неописуемо, невъзможно е да ги погребат. Има еврейски гробища, където погребват само юдеи. Има християнски манастирски гробища, където също отказват на „странични“ хора заради недостиг на място. Поради ужасната скъпотия гробищен парцел струва толкова пари, колкото бедните хора нямат. Но ние, хората от Полша, знаем прекрасно колко хора може да побере земята.

Арабинът — настоятел на храма, в който служим, ми позволява рядко да погребвам на тукашното гробище — там погребахме и Гражина. Моля те за твоите молитви, скъпи братко Владек.

Написах ти такова объркано писмо, едва като го прочетох, разбрах колко е печално, а съвсем не благодарствено, както имах намерение.

Получих три книги от теб, оказа се, че една от тях ми е много необходима; благодарен съм ти също и за пълното разбиране, което ми изказваш в своето писмо. Освен това трябва да ти призная, че в моето сложно положение твоята подкрепа ми е извънредно важна. Твой брат во Христа Д.

4.

Декември 1965 г., Краков

… Е, Даниел, ти не преставаш да ме учудваш. Писмото ти наистина е объркано. Мъката ти е разбираема — жалко за умрялата жена. Но самоубийството отдавна е определено от църквата като грях, а ти си позволяваш емоции, които само опустошават душата и отслабват вярата.

Всички мислени въпроси са вече отдавна поставени и отговорите им са получени. Друга работа е, че ние не умеем да четем и там, където на нашите предшественици всичко им е било ясно като Божи ден, на нас, с нашето лукавство, ни се представя сложно и объркано. Нима смяташ разделенията и схизмите за чисто човешки? Няма ли в тях Божествена правда? А може да е обратното: това, което Бог е разделил, човек не може ли да съедини?

Не, дори не искам да чувам за такъв ход на твоите мисли. Ако, както ти казваш, се създаде обща литургия за всички християни, къде ще заповядаш да сложим тези протестанти, които въобще са се отказали в практиката си от евхаристията65, както ние я разбираме? Не знам, не знам, драги Даниел. И да стане това, няма да бъде през нашия живот. По-скоро в Царството небесно. Видимо животът в Израел доста мъти твоето ясно съзнание. По-рано не си правил такива изказвания.

Писа ми веднъж колко огромни са разногласията между християните в Светата земя, но на мен ми е интересно какви са взаимоотношенията с юдеите. След като християните не могат да се договорят помежду си, то как да се разговаря с евреите? Дори не споменавам мюсюлманите — още един неразрешим въпрос…

Тази година студовете са много големи. Един бедняк умря край църквата ми. Не при вас, в топлите страни, трябва да се строят приюти за бездомни, а при нас, на север. Или да направим замяна — да ви изпратим нашите бедняци?

Твой брат в Господа Вл.

5.

Септември 1966 г., Хайфа

Мамо, не се огорчавай, че няма да дойда тази година. Помисли сама, какъв отпуск, когато цялото строителство лежи на мен. Не можеш да си представиш колко много успяхме да направим за тази година. При това от всички страни срещаме само противодействие — и от страна на църковните власти, и от страна на държавата. Единствената ни помощ идва от Германия. И един арабин ни подари камион с камъни. В Германия това би струвало цяло състояние, но в Израел строителният материал е евтин. През юли пристигна цяла бригада германски студенти; работиха два месеца на строежа, изкопаха основите за църковния дом и започнаха да копаят още едни — за приюта. Почти всички студенти са от Франкфурт, някакви особени момчета. В Германия просто не съм срещала такива. Докараха и водата от друзкото село.

А колко красив е храмът! Възстановихме стените, поставихме врати. Има покрив. Само прозорци няма. Даниел смята да не слагаме, а просто само капаци заради лошото време — ще е достатъчно. Помещението не е голямо, той казва, че лятно време без прозорци ще е по-хладно, а през зимата ще се сгреем от диханието си. И макар строежът да не е завършен, ние вече служим тук. Има олтар, има навес, където може да се поседи на сянка. Намерихме затрупан извор и го възстановихме, не без помощта на съседите друзи. Така че сега се наричаме Храм на Илия при извора. Красиво е, нали?

Бях готова да се преместя още сега, но Даниел не ми разрешава да живея тук сама. Той и през лятото има много работа, но основната маса туристи пристигат именно през есента, за еврейските празници. Той съпровожда екскурзии из цял Израел. Тази година и на мен ми се удаде да замина с него, наистина съвсем наблизо, до град Зихрон Яков. Ако помниш, в Библията се споменава „Розата на Шарон“. Това е розата от долината Шарон66. Тук не е имало земеделие хиляди години, всичко е било в блата. В края на XIX век пристигнали десет еврейски семейства от Бесарабия, искали да превърнат тукашните места в градини, но не могли да се справят, докато барон Ротшилд не им дал пари и не изпратил специалисти. Тогава работата тръгнала, пресушили всички блата. Започнали отново да обработват земята. Даниел ни показа тези лозя и градини. Разкошните плантации се виждат от гроба на Ротшилд, който пожелал да го погребат тук. Ето един щастлив човек, така умно разпоредил се с парите си, с помощта на когото блатата се превърнали в градини и сега по целия свят се продават техните плодове. Тук има генетична лаборатория, в нея правят чудеса. Главното е, че Даниел знае всичко това, показваше ни различни сортове, разказваше за цветята. Той знае точно кои растения са расли тук още от библейски времена, а кои са завъдени по-късно. В Зихрон Яков има и малка ботаническа градина с растения, които са споменати в Библията. Няма само ливански кедър, неизвестно защо не иска да расте. За да се отгледа кедър, трябват много усилия. Грижат се за всяко дърво, даже дърветата си имат паспорт! А в древни времена тук е имало кедрови гори и дъбрави.

Представяш ли си, че има наука „библейска палеоботаника“, учените са възстановили картината на тукашната природа, каквато е била преди две-три хиляди години. Докато разглеждахме градината, дойде един работник, арабин, Муса. Показа ни едно растение, на вид нищо особено, но много прилича на онзи храст, иззад който Мойсей е говорил с Бог. Оказва се, че това растение има много високо съдържание на етерични масла, както Муса каза, ако внимателно запалиш клечка кибрит, маслата започват да горят, около храста се появява пламък, а самият храст остава цял. Негорящата къпина!

Муса произхожда от старинно арабско семейство, получил е образование в Англия. Имат много земя, техен е бил парцелът, върху който е построен държавният затвор за палестинци, които воюват с евреите по всякакви незаконни начини. Това е затворът „Дамон“. Не отидохме да го видим, защото имахме малко време. Затова пък заедно с групата успях да видя още едно удивително място, в посока град Шхем. Там са пасли добитъка си братята на Йосиф, отначало той не ги намерил, а когато стигнал при тях, те го хвърлили в сух кладенец, ядосани от неговото тълкуване на съня. Даниел ни показа такъв сух кладенец. Възможно е да е същият. На около двадесет километра има още един такъв и най-вероятно именно на това или друго подобно място са го извадили от кладенеца и са го продали на минаващи търговци. Недалеч, по дъното на изсъхнало корито, е минавал керванджийски път. Цялата история, описана първо в Библията, после и от Томас Ман, се е случила буквално тук. Търговците купили Йосиф като роб, по днешни пари това е струвало много по-евтино от една овца, и го закарали в Египет. Ето такава история. А пътят на керванджиите още се вижда на някои места. Около сухия кладенец срещнахме две арабски момчета, които пасяха кози.

Муса ни обясни, че козите са най-вредните животни за страната: те са „изяли“ цяла древна Гърция и Палестина. Слушах това с отворени уста и си мислех как повече от всичко на света искам да отида да се уча в Йерусалимския университет. Даниел казва, че това е напълно възможно, той самият го е обмислял, но на него ще му бъде трудно да се оправя без мен. Не можеш да си представиш колко ми беше приятно да го чуя. Сега набързо си дописвам писмото и го давам на едно немско момиче, което пътува за Германия и ще го пусне в пощенска кутия направо в Мюнхен.

Надявам се със здравето ти всичко да е наред и да не ми се сърдиш, че няма да си дойда през отпуската.

Ако всичко стане, както го мисли Даниел, от януари започвам да уча в университета. Въобще не си представям как ще успявам да върша всичко. Но много ми се иска.

Поздрави на всички у дома. Твоя Хилда.

6.

Септември 1966 г., Хайфа

Хилда,

Ако не възразяваш да дойда на вашия строеж, звънни ми на тел. 05–12–47 и кажи само, че нямаш нищо против. Муса.

7.

1996 г., Хайфа

Не, не, съвсем не се учудвам, че три дена общуване с Даниел са насочили живота ти в друга посока.

Аз също оживях благодарение на Даниел. Той се грижеше за мен като за любимо същество. Много години. Тази история започна преди тридесет години и отдавна е завършила. Понякога ми се струва, че това въобще не е моят живот, а история от някакъв булеварден роман.

През есента на 66-а, намирайки в чантата си бележка от Муса, аз му се обадих и той пристигна. Знаех, че семейството му е много богато, и се надявах, че пристигането му ще е свързано с желанието му да даде пари за строителството.

Бях на двайсет години и за възрастта си бях изключително глупава като жена. Когато някой мъж ме гледаше, изпитвах безпокойство, че нещо не ми е наред — петно на блузата или скъсан чорап. Винаги съм имала ниска самооценка, доведените ми братя ми казваха „дъска“.

В детството си страдах много заради ръста си — искаше ми се да бъда малка и закръглена, с изпълнен сутиен, но определено нямаше на какво да го сложа. Бих могла да се занимавам с всякакъв спорт — със ски или бягане, там, където са необходими дълги крака, но не можех да търпя съревнованията; треньорите веднага усещаха липсата на спортен дух. Към спорта ме насочваше вторият ми баща, голям запалянко, но всичко, което предлагаше, предварително не ми харесваше. В онези години майка ми не се интересуваше особено от мен, по-малкият ми брат Аксел беше много болнав и майка постоянно се въртеше около него. Излишен ръст и недостатъчна любов — тази диагноза си поставих сама години по-късно.

Тогава, когато се преместих в Израел, когато майка ми претърпя онкологична операция, нашите отношения се подобриха. Дори може да се каже, че въобще те възникнаха след болестта й. Сега знам за нея много повече, отколкото през юношеството си и редица неща ми се изясниха. Макар да я навестявам твърде рядко, в Мюнхен се връщам два-три пъти в годината, си пишем редовно и имаме много близки отношения. Независимо от лошото си здраве, тя няколко пъти пътува дотук. Но по-рано си бяхме много далечни, аз бях самотно момиче.

Срещайки Даниел, престанах да бъда нещастна, защото той разпръскваше радост около себе си. От момента, в който го видях за първи път, почувствах, че искам да бъда до него. Разбира се, той замени баща ми и отлично знаеше това. Той заменяше някого на много хора — баща, по-голям брат, загинало дете, дори съпруг. Половината от енориашките бяха тайно влюбени в него, а други — абсолютно явно. Имаше дори една побъркана, която го преследваше с любовта си осем години, докато не я омъжиха.

Но искам да разкажа за Муса. Той дойде на строежа, аз се зарадвах, очаквах да ни подпомогне с пари. Този път той донесе чудесни арабски сладки неща. След няколко дена пристигна отново, помогна на работниците да забиват стълбове. Студентите си бяха заминали. След това не се появи месец, но пристигна с малък ескаватор. Същата вечер работниците завършиха изкопа на яма за фундамента и той им заплати за работата. Почти не разговаряхме помежду си — само на масата, докато вечеряхме, си разменихме няколко думи и той си замина. Виждах, че е много красив, любувах се на ръцете му — няма да срещнеш такива ръце у европейците. Изобщо при арабите — и при жените, и при мъжете — ръцете имат съвършена форма и са необикновено благородни. Навярно защото телата им са така закрити от дрехи, при жените ръцете са единственото нещо, което може да не е покрито, и те се стремят да изразят всичко чрез тях. А и при мъжете лицата не се виждат особено: носят бради, покриват главите си с куфия. Стърчи само един нос като при Арафат. Арабите не показват телата си. А аз работех по шорти и фланелка без ръкави, Муса не ме гледаше, защото, както ми казваше по-късно, „очите го болели“. Той е умирал от страст, но аз не съм се и досещала. Бил е абсолютно отчаян, защото е смятал, че не го приемам като мъж. В известен смисъл то си беше така. Но работата бе там, че аз не считах себе си за жена.

Веднъж той каза, че е направил план за градина, която ще засади след завършване на строителството, и ми разказа какви растения ще има там. Пред него лежеше лист хартия и той рисуваше със син флумастер. Отиде си и остави листа на масата, а аз го сложих в папката.

Виждахме се и общувахме почти година, той ми харесваше много — като куфия, традиционен шал за някои страни от областта Шам — Палестина, Сирия и Йордания, както и някои области в Ливан. В други модификации тя се използва и в останалите арабски страни. Както ти харесват красивите неща: древен бронзов предмет, картина, подвързията на старинна книга. Целият беше златист и кафеникав като черупката на горски орех, но тялото му не беше кораво, а меко и плътно. Умееше да плаче от любов. Всичко това научих по-късно. Уверена съм, че никога нямаше да науча тези неща, ако не ме беше ухапала змия. Седяхме под навеса край нашия почти завършен строеж и пиехме чай, приготвен от него. На това място прекарвахме винаги най-горещите часове, когато бе невъзможно да се работи, то беше равно, отъпкано и затова никой не бе видял пропълзялата там змия. Взех чашата чай от ръцете на Муса и се настаних удобно, подпирайки се на лявата си ръка. Леко убождане по ръката ми и със страничното си зрение забелязах тъмно шнурче, което се метна встрани. Дори не разбрах какво стана, а Муса вече беше омотал кърпа и я завърза около ръката ми над ухапаното място.

— Цефа — каза той.

Това е местната разновидност на усойницата, знаех, че през пролетта са много активни. Муса се наведе към ръката ми и както ми се стори, ме ухапа силно. После изплю. Белегът от змията беше толкова малък, че дори не го различих. Той ме взе на ръце и ме понесе към колата.

— Аз сама, аз сама! — виках аз, но той ми каза, че трябва да бъда много спокойна и да не правя никакви движения, докато не вкарат серум. Занесе ме до колата си, сложи ме на задната седалка и потегли към болницата. Ръката ме болеше на мястото, където той ме беше сграбчил.

В болницата веднага ми направиха инжекция и ми заповядаха да лежа един час. Мястото около раната се бе зачервило, имаше и синини от зъбите на Муса. Лекарят каза, че ако след час няма реакция, значи Муса е успял да изсмуче цялата отрова — много рядко се случвало да се направи толкова бързо.

Сложиха ме на кушетката, а Муса ме чакаше в коридора. По-късно влезе и рече, че едва не е умрял от страх заради мен. И заплака, а аз не заплаках, защото разбрах, че ме обича, и това ме изуми повече, отколкото ухапването на змията.

По-нататък всичко стана много бързо: нали цяла година се бяхме готвили за това. Т.е. аз не бях се готвила, но цяла година се къпех в неговите любовни погледи, дори пъпките ми минаха — преди това понякога се появяваха на челото и по брадичката, а сега кожата ми стана такава, сякаш са се грижили нежно за мен в някой салон за красота.

Тогава наемах малка квартирка в Средния град при едни араби — стаята бе с размерите на голям диван, имаше и кухничка. А Муса живееше в Горния град, в голям дом с градина… Един ден той не се прибра у дома.

Не, не, съвсем не е това, което си мислиш. Той не знаеше нищо за мен, но чувстваше всичко. Беше емоционален гений. Подхождаше към мен толкова внимателно, колкото към сянка или към мираж. Аз бях диво, съвсем диво животно, с напълно потисната женственост. Мисля, че съм от породата жени, които до смъртта си могат да си останат девствени. Много бавно се научих да му отговарям. Мина година, преди тялото ми да се научи на взаимност. През тази година в мен сякаш израстваше друго същество, нямащо отношение към мен.

След това беше обявена Шестдневната война. Всички бяха в еуфория — Източен Йерусалим, част от Юдейската пустиня, Синай, Самария, Голанските възвишения. Само двама души бяха настроени много предпазливо — Даниел и Муса. Даниел казваше, че това е опасно, че завземането на земи не е решение на въпроса, а усложнение. Муса, когото като арабин не бяха взели в армията, говореше, че последствията ще бъдат непредсказуеми.

Помня как една сутрин разговаряха тук; Даниел каза, че тази Шестдневна война е като глава от Библията. Победата се постига с махване на ръка…

— А поражението — с другата ръка? — бързо попита Муса и на мен изведнъж ми стана страшно.

Привидно малко неща се бяха променили, работех от сутрин до вечер, тогава бяхме организирали нещо като детска градина към църквата. Голяма част от нашите жени не можеха да работят, детските градини пък бяха много малко, а и беше трудно да се карат децата поради скъпия транспорт. Имахме група за работещи майки и една-две майки дежуреха при децата. Най-често това бе някоя кърмеща жена. Помня, имаше една Вероника, която кърмеше половината от децата в нашата общност. Тогава завършихме строителството на храма ни — Илия при извора. Изворът беше намерен от друзите, но се оказа толкова малък, че можеше да напои само птиците.

Сега вече наистина станахме община, дори малко комунистическа. В църковния дом постоянно живееха хора, които нямаха жилища, понякога съвсем случайни, бездомници, присъединиха се и няколко наркомани — един от тях напълно се отказа от наркотиците, съвзе се и дори се изучи. Ние с Даниел купувахме храна, имаше някакви благотворителни кутии; ние готвехме, хранехме, миехме съдове, молехме се. Той извършваше литургията, по-голямата част от която звучеше на иврит. Муса идваше често, помагаше. Понякога ме канеше да се поразходим, показваше ми красиви места. Винаги когато той ме канеше някъде, питах Даниел дали ме пуска.

Той се сърдеше:

— Защо ме питаш? Ти си голям човек, отговаряш сама за себе си. Знаеш, че Муса е женен. Ако може да не отидеш, по-добре не ходи.

Разбира се, знаех, че Муса е женен. Не знаех, че са го оженили, когато е бил още момче, бил е на седемнайсет години, жена му е била по-голяма, падала му се е роднина по майчина линия и е имало някакви семейни интереси, които са го задължавали да се ожени. Впрочем не са го и питали. Имаше три деца.

Двадесет и една години — от деня, в който мушна в чантата ми бележката, до смъртта му. Двадесет и една години страдание, щастие, раздели, сдобрявания, непрестанни угризения на съвестта, срам и такова божествено единение, за което може само да се мечтае.

В самото начало аз отидох при Даниел съвсем объркана, дълго не можех да кажа нищо, а после принизих всичко само до една дума: „грях“. Той мълча, мълча, после свали фибата от косата ми и тя се разсипа. Поглади ме по главата и рече:

— Каква красива коса имаш, и челото, и очите, и носа… Създадена си да те обичат. Грехът е за другия човек. Той е дал обет. Но и него мога да го разбера, Хилда. В любовта жените в повечето случаи са жертви. Жените страдат повече от любовта. Може би получават повече. Не можеш да избягаш от живота, той си взима своето. Не се наказвай. Потърпи. Постарай се да защитиш себе си.

Почти не разбрах какво ми говори. Удивително е: при него идваха хора с банални проблеми, а той никога не даваше банални отговори.

Ние с Муса опитвахме много пъти да се разделим. Не се получаваше. Като две капки живак постоянно се прилепвахме един към друг. Такава химия на любовта. Или страст…

Помня, след поредното скъсване с Муса отидох при Даниел с готовото решение да постъпя в манастир. Мислех си да скрия себе си от незаконната любов зад манастирските стени.

Даниел извади бонбони — вишни в шоколад — някой му бе донесъл красиви италиански бонбони, включи чайника. Той запарваше чая добре, с голямо внимание, не знам дали по китайски, или по руски маниер, изплакваше чайника с вряла вода, покриваше го с кърпа. Сипа по чаша — това беше при храма на Илия, в планината, късно вечерта. Аз бях в очакване какво ще каже, защото желанието ми да отида в манастир бе огромно, почти толкова голямо, колкото и любовта ми.

— Миличка, струва ми се, че искаш да избягаш в манастира от любовта. Това не е правилно решение. В манастира отиват от любов към Бога, а не от любов към мъж. Не трябва да се лъжеш. Ще бъде още по-лошо. Когато се излекуваш от любовта си, тогава ще говорим за това.

Но аз настоявах на своето:

— В манастир! В манастир!

И тогава той така се разсърди! Такъв гневен не бях го виждала никога:

— Какво искаш да подариш на Бог? Любовните си страдания? Това ли искаш да му поднесеш в дар? Какво ще правиш там? Може би умееш добре да се молиш? Със своята молитва ще спасиш света като трийсет и шестте еврейски праведници? Или умееш да съзерцаваш? Може би си Франциск Салски или Тереза Авилска?67 Може би искаш над главата ти да заблести онова самородно злато, което рисуват на източните икони? Не ми мъти акъла! Тук имаме работа колкото искаш. Работи тук!

Но аз не го слушах. Дори в душата си се възмущавах. Имах малка надежда да ме похвали, да ме благослови. Да се умили от моята решителност. А той се разсърди, размаха ръка, чашката падна от масата и се счупи.

— Щом не можеш да промениш нещо, търпи! Така не може да продължава вечно, някой от трима ви ще се предаде. Предай се ти, отдръпни се. Ако не можеш, чакай. Не се нагърбвай с обети. Монашеството е тежък път, не е за всеки. Ето, например за мен. Толкова ми е тежко да бъда монах, цял живот тъгувам — без деца, без семейство, без жена… Но моят живот ми бе подарен толкова пъти, че вече не ми принадлежеше и аз го принесох в жертва. Защото той въобще не ми принадлежеше вече. Разбери ме, аз не съжалявам, задето съм приел монашеските обети, казах „да“ и с Божията помощ ще живея в монашество до края на живота си, но никого, чуваш ли, никого не благославям по този път. Искаш да служиш на Бога — служи в нормалния живот. Тук има на кого да служиш.

И отново с Муса ни подхвана любовна вълна и избягахме в Кипър. Живяхме там четири месеца. Той искаше да се оженим. Бях объркана и мечтаех да умра, за да свърши всичко по-бързо. И Даниел ми беше казал: „Време е да се спрете, иначе някой ще загине“. Исках да съм аз. Дори се молех това да стане някак от само себе си. Не мислех за самоубийство — то бе твърде лесен ход, знаех, че за Даниел това щеше да бъде ужасен удар. Той отговаряше за мен.

В разгара на всички тези страсти в Кипър пристигна телеграма от бащата на Муса, в която пишеше, че Давид, средният син на Муса, е бил блъснат от кола. Тогава той беше на петнайсет години. Качихме се на ферибота и се върнахме в Хайфа. Четири часа оперираха момчето, но то не идваше на себе си, беше в кома. Молихме се с Даниел в храма две денонощия. Аз дадох обет, че с Муса никога нищо повече няма да имам. Той е дал такъв обет в същия час. Не се бяхме уговаряли. Двамата бяхме разбрали, че трябва да заплатим цената. Момчето оживя.

Оттогава с Муса сме се виждали понякога само в църквата. Стояли сме един до друг и сме се молели. Дума не сме си казвали.

През 87-а година, когато започна първата интифада, въстанието, мюсюлманите изклаха цялото семейство на Муса. Чичо му държеше малко ресторантче до автогарата. Добро място, там се събираха различни хора, защото го обичаха — беше приветлив и старателен. В този ден са празнували рождения ден на бащата, в ресторанта се е било събрало цялото семейство. Мюсюлманите нахлули и ги изклали. Били са терористи, които искали да си организират там място за срещи, но чичото им отказал. Тогава му заповядали да им продаде кафенето, казали, че ще платят, но чичото да се маха. Той отказал. И те си отмъстили. Четирима мъже, две жени и три деца загинали, Давид, синът на Муса, по това време бил в Англия. Той не могъл да пристигне за рождения ден. Тогава много писаха за тази трагедия.

Макар, ти знаеш, Ева, никой да не каза най-важното: положението на арабите християни в Израел е по-лошо от положението на самите евреи. Евреите живеят като на остров сред враждебния арабски свят, а арабите християни са подозирани и от едните, и от другите. Даниел разбираше това най-добре от всички. Той имаше удивително чувство за хумор — веднъж ми разказа как отсъствието на великодушие у една възрастна жена на име Сара и неразрушимата й ревност довели до това един семеен конфликт да прерасне в световна катастрофа. Ако тя бе имала великодушието да обикне Исмаил, по-големият брат не би станал заклет враг на по-малкия… Много сме говорили за това с Муса; у мен са се запазили три негови писма и едно от тях е посветено именно на неговите преживявания, които той нарича „да бъдеш арабин“. Все пак не е изучавал само ботаника. Познаваше философията и психологията. Но е захвърлил тези занимания, защото решил да прави това, което му носи удоволствие — растенията. Той произхождаше от добро семейство, предците му са садили градини за всички източни управници, а персийските градини на Бахайския храм са били планирани от дядо му.

В последните години от живота си Даниел ме наричаше „дъще“. А теб, Ева?

8.

Декември 1966 г.

Елдар е направил такава хубава маса, около която могат да се поберат много хора. Благодаря ти, Елдар. Оставете чиниите в легена, после ще ги измием. Чашите не махайте. Може на някого да му се допие. Да. Хилда ще ни приготви чай, а Муса ще свари кафе, той го прави най-добре. И за мен една чашка, нали?

Миналата седмица съпровождах поклонници и попаднах на гробище в Йерусалим, под стария град, където се правят разкопки. Там ни показаха много интересно погребение от втори век, където заедно са погребани евреи и християни — членове на едно семейство. Това е период на едновременното съществуване на еврейското християнство и юдаизма, когато в синагогите са се молели всички заедно и помежду им не е имало конфликт. Наистина евреите — ученици и последователи на Христа, още не са се наричали християни. Обаче ранното християнство е било свързано по най-тесен начин с юдейската среда от онова време поне заради факта, че самият Исус е произхождал именно от тази среда. Исус е имал майка юдейка, Мириам, говорил е древноеврейски и арамейски. Когато е бил на осем дни, е бил извършен обред по обрязването му. Както знаем от текстовете на Новия завет, Исус е спазвал съботата и е посещавал Храма. Както доказват съвременните познавачи на юдейската писменост от онова време, излагал е учението си на същия език, давал е същите примери, както и равините от тази епоха.

През първи век все още са били живи много участници и свидетели на събитията, били са живи и най-близките роднини на Исус, самата Мириам е била жива. След смъртта и Възкресението на Учителя апостолите Петър, Яков и Йоан избрали за епископ Яков, брат на Исус, който възглавил Йерусалимската община.

За апостолите Възкресението на Исус е есхатологично събитие68, за което са известявали пророците на Израел. Затова учениците на Христос призовали всички юдеи да признаят, че именно те самите са истинският Израил — съобщността на Новия завет. И тук те се сблъскват с упоритата, непрекъсната враждебност на официалния юдаизъм. Тогава апостолите създали особена група, съществуваща вътре в юдаизма заедно с други юдейски секти. Но са останали верни на предписанията на Закона и на богослужението в храма.

През 49-а година от Христа на Йерусалимския събор69 бил узаконен обичай, според който превърналите се от езичници в християни, „езичнохристияни“, са длъжни да спазват само Заповедите на Ной — числото Седем, Седемте закона, „Бней ноах“. Те не са били задължени да спазват обрязването и да изпълняват други предписания на юдейския Закон. Апостол Павел е считал, че юдеохристияните не са длъжни да се придържат към древните правила; например могат да не спазват забраната да се хранят заедно с езичници, а да споделят трапезата си с необрязаните християни. Но много юдеохристияни не били съгласни с такова решение.

Това станало причина за спора, възникнал в Антиохия през същата 49-а година. Според разбирането на апостол Павел обрязването, спазването на съботата и храмовото богослужение се отменят дори за юдеите, а християнството се освобождава от юдейската политико-религиозна среда и се отваря за други народи. Помните ли видението на апостол Петър върху покрива на къщата на кожаря Яфо — от небето се спуска нещо като голямо платнище, привързано в четирите краища, с животни, приемани от юдеите за „нечисти“, и се чува глас: „Което Бог е очистил, ти не считай за нечисто!“.70

Именно тук се забелязва разклонението — Йерусалимската църква не къса с юдаизма, а учението на апостол Павел води към този разрив, който скоро става факт, но вече след неговата смърт.

Хилда, скъпа! Чайникът е накрая на печката и ей сега ще се обърне, а в него има вряла вода. И сред нас няма никой, който да може да те излекува мигновено.

Разривът се задълбочил, когато през 70-а година римляните разрушават Йерусалимския храм. След поражението на въстанието на Бар Кохба около 140-а година71 разделението се оформило окончателно. Преди юдеохристияните живеели в Пела и други градове на Задйордания72, ала сега Палестина се елинизирала и юдеохристияните взели да напускат Близкия изток. От края на второто столетие юдеохристиянството на Изток — в Палестина, Арабия, Йордания, Сирия и Месопотамия, угасва напълно. Последните техни общини са погълнати от исляма пет века по-късно. В съвременното християнство се забелязват само редки „археологически“ остатъци в богослуженията на Етиопската и на Халдейската църква.

Благодаря. Муса, кафето ти е несравнимо. Има много книги на тази тема. Няма да ви пълня главите. Удивителното е, че най-древните юдеохристиянски литературни паметници не се отличават кой знае колко от мидрашите — особен литературен жанр за тълкуване на текстове, устната тора, създаден от равините от онова време. В произведенията на такива църковни писатели като Варнава, Иустин, Климент Александрийски и Ириней все още присъства юдейската традиция.

Периодът на едновременно съществуване на юдейското и гръцкото християнство завършва през четвърти век. Оттам нататък нееврейската християнска църква става могъща, приема гръко-римска форма, става религия на империята. В съвременната църква няма място за еврейската. Християнството, съществуващо в наши дни, е гръцко християнство. То е изхвърлило от себе си еврейските течения. Еврейската традиция, свързана със строг монотеизъм, се е проявила по-скоро в исляма, който — сам по себе си — също е някаква интерпретация на юдеохристиянската религия. Именно юдео-християнската църква предлага възможност за бъдещ диалог в три направления — юдаизъм, ислям и християнство.

На църквата трябва да бъде върнат нейният изначален плурализъм. Еврейската християнска църква трябва да намери своето място сред много християнски църкви, говорещи на езиците на света… Длъжни сме да се върнем на мястото на стария разрив и да разберем какво можем да поправим. Историческото християнство е сторило много грешки. Да се поправят, разбира се, не може, но може да се разбере откъде са произлезли и в какво се заключават. И новото разбиране може да донесе добри плодове — примирение и любов. Защото поради отсъствието на евреите християнството губи своята универсалност. Напускането на евреите е незарастваща рана за християнството. Гръцката, византийската съставна част са изкривили в много отношения същността на първоначалното християнство. И на мен ми се иска да се върна при извора. Заедно с вас.

9.

Декември 1966 г.

до Йерусалимската патриаршия

За монсеньор Матан Ават

От брат Илия

На 11 декември 1966 г. свещеникът Даниел Щайн проведе беседа със своята общност в наскоро възстановената църква Св. Илия при Извора, чието съдържание, записано на лента, предоставям във ваше разпореждане.

Бр. Илия

10.

Юни 1967 г.

… Даниел имаше висока температура, а аз знам, че не може да търпи да се лекува. Купих му разни лекарства и тръгнах пеш за „Стела Марис“, защото заради войната транспортът се движеше много лошо и беше по-добре, вместо да чакам автобуса час и половина, да тръгна пеш — същите час и половина. И представи си, изкачих се в планината, стигнах до манастира, предавам вързопчето с лекарствата на вратаря. А той ми казва, че рано сутринта Даниел е заминал и ще се прибере едва вечерта. Връщам се в Хайфа. Почти стигнах до града. Гледам — по пътя се носи малка „Веспа“, възседната от Даниел с развяващо се расо, а на задната седалка подскача кльощав хасид, който се държи с една ръка за Даниел, а с другата крепи широкополата си черна шапка. Не можеш да си представиш нищо по-смешно, цялата улица умира от смях. На другия ден войната свърши и не мога да ти опиша какво ставаше тук. Такова ликуване, такова щастие! Веднага нарекоха войната „Шестдневна“.

Сред всеобщата радост идва доста намръщеният Даниел, сяда и казва:

— Поздравявам ви за победата. За тази война до края на века ще пишат всички военни учебници. Арабите никога няма да ни простят такова унижение.

А Муса, който също намина този ден, говореше:

— Даниел, аз по-добре познавам арабите, те ще намерят начин да изтълкуват поражението като голяма победа. Арабите няма да позволят на света да им се присмива.

Даниел кимна — той много обича Муса, те се разбират един друг добре:

— Разбира се, Муса, само вътрешно освободеният човек може да се надсмее над себе си и да разреши на другите да се посмеят.

Изведнъж си спомних картината с мотора, когато возеше онзи хасид:

— Да, миналия ден цяла Хайфа ти се смя!

— Ти какво, видя ли ни? — изплаши се Даниел.

— Разбира се, видях ви. Не само аз, целият град едва не умря от смях!

Според мен той се разстрои. Започна да обяснява:

— Разбираш ли, той закъсняваше за кадиш и нито едно такси, нито един автобус. Видях как тичаше насам-натам, спрях и му предложих да го закарам. И той се качи. Нищо особено. Докарах го до мястото, той ми каза едно „благодаря“ и това е. Какво смешно има?

Муса се държеше за корема от смях. А Даниел продължаваше да недоумява:

— Ние бяхме в една посока!

— Това е, защото и двамата сте евреи, а с арабите евреите няма да бъдат в една посока. Казвам ти го като арабин. Ние, арабите християни, въобще нямаме къде да се денем. И от вашите победи, и от вашите поражения.

Изпихме си кафето. Преди да тръгне, Даниел ми рече:

— Хилда, а ти не си чеши особено езика за това, че съм возил хасида.

— Даниел, на никого дума няма да кажа, но целият град ви видя!

— А може да не съм бил аз, а някой друг свещеник?

Честна дума, няма друг като него.

11.

1967 г., Йерусалим

Конспект за консултация преди изпита при проф. Нойхауз

1. Периодът на Втория храм е завършил през 70-а година. Храмът е бил разрушен, а храмовите жертвоприношения са били прекъснати. Започнала е епохата на богослужението в синагогите. Смята се, че докато Храмът е съществувал, евреите са идвали в него три пъти в годината — на Сукот, Песах и Шавуот73.

Бележка отстрани: Последните два са съотносими с християнските Пасха и Петдесетница, за Сукот може да се пита.

Трудно е да си представим, че селяните от Галилея са извършвали такова поклонничество три пъти в годината — пътят само в едната посока по онова време е траел седмица, още една седмица са продължавали празниците. Можел ли е селянинът да си изостави стопанството за три седмици? В синоптичните Евангелия74 се казва, че за цялото си детство Христос е бил в Йерусалим само един път за празника. По-реално е да се предполага, че всеки юдей е извършвал такова поклонение веднъж на няколко години.

Шмуел Сафрай, съвременен изследовател, смята, че в началото на първи век, още преди разрушаването на Втория храм, вече са съществували синагоги — където юдеите са се събирали в събота за четене на Тората и съвместна молитва. Именно на такива събирания Христос е изцелявал болните.

Макар обикновено юдейските изследователи да не ползват християнски източници, в дадения случай е интересно да се види какво казва Новият завет.

Има множество споменавания за синагогите в текста на Новия завет. Възможно е да е ставало дума за богати частни домове на хора, предоставящи помещение за съвместни молитви и четения на свещените текстове със съседи и съселяни.

Мисля, че съществуващите до ден-днешен развалини на Капернаумската синагога, християнска светиня, се датират неправилно, но ще оставим това на съвестта на съвременните археолози и на туристическия бизнес. Но по същество тази синагога е доказателство за това, че Храмът още не е бил разрушен, а службите в синагоги вече са съществували.

Далеч не всички изследователи споделят тази гледна точка — привържениците на по-консервативната школа считат, че синагогалната епоха е започнала само няколко години след разрушаването на Храма. Склонен съм да споделя гледната точка на Шмуел Сафрай.

Напомням ви, че ожесточената борба за забрана на всякакво богослужение извън храмовото е започнала стотици години преди това време. Всичко това ни дава основание да предполагаме, че още преди разрушаването на Храма, се е водела тайна дейност, подготвяща нов етап от съществуването на юдаизма — следхрамов, синагогален, на който му предстояло да се оформи в цялото си многообразие във времената на изгнание.

Защо синагогите са се създавали още тогава? Било ли е историческо предчувствие? Непоколебима вяра в пророчествата за разрушаване на Храма? Предпазливост на религиозните лидери от онова време, предвиждащи катастрофата? Ето ви въпрос за размисъл.

Как различните слоеве от народа са възприемали Храма? Харизматичните и екзалтирани кумранити са го избягвали като пристанище на корупция. Интелектуалците смятали идеологията на Храма за твърде жестока. Фарисеите акцентирали върху изучаването на Тората, а не на храмовото богослужение. В резултат на това Храмът принадлежал на свещениците и на простия народ. Първите, както винаги и навсякъде, имали власт и богатство, вторите не отговаряли за нищо поради невежеството си…

Първи век от новата ера — преходен период между юдеи и християни, определил по-нататъшната съдба на света, на който все още не може да се сложи отчетлива граница. Те са все още заедно в богослужебното общение и в сътворчеството. Още са юдеохристияни — една Тора, един Псалтир, едни и същи благодарения и молби към Господа. Дори текстовете на Евангелието не са още установени. Апостол Павел все още не е отсякъл с меча новия филиз на маслината.

2. Още един въпрос за размисъл: по това време статусът на Храма се е разклатил: Кумранската община започва молитвено творчество, откъснато от храмовото. Днес тези текстове са намерени75.

Около 50-та година на първи век умира Филон Александрийски — същият Филон, който начело на делегация от александрийски евреи отишъл в Рим при император Калигула да ходатайства срещу поставянето на статуи на императора в синагогите в Александрия и в Йерусалимския храм. Запазило се е неговото описание на това несполучливо пътуване. Благодарение на християните до нас са стигнали в гръцки оригинал много съчинения на Филон. Той е изумително смел и талантлив популяризатор на Тората. От гледна точка на ортодоксията е зареден с платонизъм, стоицизъм и други актуални гръцки идеи. От неговия трактат „За съзерцателния живот“ знаем за съществуването на сектата на терапевтите.

Бележка отстрани: Трябва да се види!

Филон пише: „Ако не си положил греховете си на олтара на своето сърце, няма защо да отиваш в храма. Но ако си дошъл в храма и мислиш за някакво друго място, то ти се намираш там!“. Филон е трансформирал „материалното“ в духовен план. „Ние не ядем свинята, защото тя олицетворява образа на неблагодарността, защото тя не знае своите стопани“, пише Филон Александрийски. По примера на пророците говори за „обрязване на сърцето“. Той е съвременник на Исус и му е съмишленик по някои въпроси. По времето на Филон някои семейства в общността не са обрязвали синовете си, а той меко ги е укорявал: „Трябва да се спазва обичаят, за да не се съблазняват и други“. Колко близо е това… Тук ще спра — имам лично пристрастие към Филон Александрийски.

Бележка отстрани: Задължително да взема от библиотеката този Филон!

Да се върнем към богослужението. Богослужебните часове на християните се доближават до юдейското разписание. В Тората Господ е предписал на евреите да извършват утринна и вечерна служба. До построяването на Първия храм от Соломон жертви са се принасяли на олтари под открито небе. В епохата на Вавилонското пленничество евреите започнали да се молят в молитвени събрания, в помещения. Служението се свеждало до четене на Тората в определени часове, четене на псалми и химни; започнали са да заменят и кръвната жертва с „жертва на венцехваленето“. Този тип богослужение, изработен във вавилонското изгнание, е послужил за праобраз на по-късната литургия в християнските църкви. Ето ви прекрасна тема за самостоятелна работа — сравняване на богослужебните текстове в историческото им движение.

Невъзможно е да си представим християнството без Тората. Новият завет се е родил от Тората.

По-късно юдеи и християни прекратили молитвеното си общение и започнали да се молят в отделни помещения. Постепенно при християните започнали да се появяват текстове от нов тип, насочени срещу юдаизма и евреите. Тук има огромно поле за изследване. Ще се върнем към този въпрос, когато говорим за литургията.

3. За литургията. Особено важна точка. Съществува паралел между еврейската пасхална служба и християнската меса (сравнете текстовете на пасхалната агада76 и месата, много е интересно!). Християнската литургия е свързана с еврейската пасхална служба по най-тесен начин. Всичко, което казвам сега, има откъслечен характер. Просто напомням основни положения, общите места. Но ви призовавам да разглеждате всичкото това критически, творчески.

Призовавам ви да проверявате и оспорвате всичко. Знанието, придобито без лично усилие, без лично напрежение, е мъртво знание. Само когато е преминало през собствената ти глава, става твое достояние.

И така: текстовият анализ на пасхалната еврейска служба и съвременната литургия както на Западната, така и на Източната църква посочва структурна връзка между тях, а също и използване на едни и същи молитви и в двете богослужения. Прегледайте внимателно записките на лекциите си по тази тема. Сега няма да се повтарям.

Отделен въпрос, който се изследва постоянно и от юдейските, и от християнските автори е: антисемитският характер на някои християнски текстове, особено във времето на Страстната седмица, т.е. в навечерието на Пасха.

Вторият ватикански събор от 1962–1965 година изключва мнозинството от тези текстове, в частност написаните от бащите на Църквата, например от Йоан Златоуст.

Източните църкви се отнасят отрицателно към такива изключвания на текстове, в много православни църкви те се четат и до днес.

Тази тема е болезнена, тя нанася удар върху някои крупни авторитети както в християнството, така и в юдейското богословие. В трудовете на Маймонид, известен от еврейските източници като Моше Бен Маймун или Рамбам77, юдейски учител и коментатор от XII век, се срещат остри упреци срещу християните, толкова малко обосновани, както и антиеврейските изказвания на някои бащи на Църквата.

Тук се е задълбочавала пропастта между юдейския и християнския свят. Тя е огромна, но на мен не ми се вижда непреодолима. Работата с тези материали изисква знания, честност, откритост и смелост. Както е казал бащата на Църквата Григорий Велики — ако истината може да предизвика скандал, по-добре е да допуснем скандала, отколкото да отричаме истината.

Драги студенти! Последното, което искам да ви кажа, е, че да се вземе изпитът по този предмет е практически невъзможно. В него е преплетена религиозната история и историята на човешкия род. Трагедията на еврейството и трагедията на Европа. Сърцето на историята бие именно тук. Затова няма да имате изпит. Ще направим събеседване. С всеки от вас ще поговорим за това, което му се е сторило най-същественото в моя курс. Ако искате, подгответе си тезиси в писмен вид. Това е разумно, особено за студентите, които идват отдалече. Може да направите сравнителен анализ на документите. Например ти, Арад, като етиопски евреин, би могъл да вземеш текстовете на етиопските християни, аз притежавам интересни такива текстове, и да ги сравниш с еврейските от този период. Да, да! Непременно го направи! Сега се разделяме с вас за една седмица, след това ви очаквам в съответствие с разписанието.

Бележка отдолу: За Нойхауз се разнася анекдот, че на събеседването попитал студентка колко канонични Евангелия съществуват. Тя не знаела. Той не й задал повече въпроси и й дал зачота. А когато го попитали защо е постъпил така, той отвърнал — тя не отговори само на един въпрос.

12.

1967 г., Хайфа

Драги братко В.! Както виждаш, дълго запрягах! Затова пък така добре препуснах, че си счупих крака. Гипсираха ме и ме пуснаха, но по-късно стана ясно, че гипсът е сложен неправилно; наложи се да се направи операция. Така че трябва да прекарам няколко дена в болница, която се оказа великолепен санаториум. Тази спирка насред препускането ми дава пълна почивка. При това кракът ме боли, тъй че имам усещането за бягство от задълженията си. Най-сетне мога да ти напиша подробно писмо за сегашното си настроение. Преди самото заминаване от Краков за Израел настоятелят на нашия манастир ми говореше, че за католическия свещеник Израел е още по-трънливо поле за дейност от следвоенна Полша; че християнската мисионерска работа е невъзможна сред израелските евреи. Строго казано, тя дори е забранена от закона.

Той се оказа прав. Евреите не се нуждаеха от мен. Религиозните евреи въобще предполагаха, че съм пристигнал тук с цел да обръщам евреите към християнството. От мен имаха нужда, разбира се, живеещите тук католици. Не зная колко са католиците от Полша, мисля, че са повече от хиляда, има и много деца от смесени бракове и техните проблеми са още по-сложни от тези на католичките полякини. Изобщо, не са само поляците, има католици от Чехия, Румъния, от Франция, Литва и Латвия. Повече от половината ми енориаши не знаят полски, но всички пристигнали учат иврит.

По такъв начин моята възвишена мечта съвпадна със суровата необходимост, доколкото единственият общ език на енориашите ми е именно иврит. Парадоксът е в това, че Църквата, говореща на езика на Спасителя, не е църква на евреите, а църква на имигрантите. Отхвърлени, малоценни, незначителни за държавата хора… Ето ти християнска лингвистика: в ранните времена богослужението, произлязло изцяло от юдаизма, преминава от иврит на гръцки, на коптски, по-късно на латински и славянски езици; сега при мен се явиха поляци, чехи и французи, за да се молят на иврит.

Евреите в съобществото ни са по-малко от всички. За годините, през които съм тук, съм кръстил само трима. Беше красиво кръщене — в Йордан. Бяха мъже на католички. Надявах се, че ще останат в Израел. Всички заминаха. И не само те. Познавам и други евреи-християни, които напускат Израел. Няколко семейства на араби-католици заминаха за Франция и за Америка. Не знам как ще ги приемат там, но разбирам защо заминават.

Навремето покръстеното християнство напуснало Израел, тръгнало по света. А тук останали некръстените апостоли. Спасителят не е кръстил никого. Доста загадъчна история. Въобще отношенията на двамата велики — Йоан и Исус, са много загадъчни. Ако не броим срещата на бременните им майки, когато „младенецът помръднал в утробата“, те са имали една-единствена среща — на Йордан. Цял живот са живели върху една педя земя, страната е мъничка, а не са се срещали. При това са били роднини и е извън съмнение, че е имало общи семейни събития — сватби, погребения… Да не се срещнат може само нарочно. Не са искали да се срещнат! Каква е тайната тук! Да надникна в нея ми помогна знаменитият събеседник, професорът по юдаистика Давид Нойхауз. Той изучава еврейските религиозни течения от периода на Втория храм. Двете най-важни за него фигури са „историческият Йоан Кръстител“ и „историческият Исус“. Нойхауз използва източници, малко известни на християнските изследователи. Признавам, обхваща ме вълнение, когато се докосвам до еврейски документи от онова време. Тук лежи, запечатан със седем печата, отговорът на главния за мен въпрос — в какво е вярвал нашият Учител? И вярвал ли е Той в Отца, Сина и Светия Дух? В Троицата?

Нойхауз анализира, че съществуват различия във възгледите на Исус и Йоан Кръстител. Йоан е бил уверен в скорошния свършек на света и е очаквал Страшния съд, както преди него Кумранските мъдреци и както след него Йоан Богослов в „Апокалипсис“. Според Нойхауз жаждата за незабавен съд и желанието да се накажат веднага нечестивите са били чужди на Исус. Той не е последвал Йоан Кръстител, макар известността и авторитетът на последния да са били много големи. Мога да предположа, че Кръстителят е отблъснал Исус със своите есхатологични очаквания, със страстната си насоченост към края на света. Следващата проповед на Учителя е посветена изцяло на живота, на неговия смисъл и ценност.

Жив Бог за живи хора.

Впоследствие историческото християнство се е опитало да организира съд над света. И съд над евреите. В името на Исус. Т.е. Божественият съд е заменен от човешки и се е извършвал от името на Църквата.

Давид Нойхауз изучава Исус в контекста на еврейската история. Отговор на въпроса „В какво е вярвал нашият Учител“ може да се получи именно по този начин, изхождайки от еврейския контекст.

Професор Нойхауз ме покани у дома си, което е голяма чест. Има красив дом в стар йерусалимски квартал, където навремето са започнали да строят пришълци от Германия. Сега там живеят богати хора — много университетски професори, известни лекари и юристи. Напомня малко на уютно предградие в южен европейски град. Влязох в къщата — голям хол, огледало, масичка, всичко е толкова прилично и буржоазно, а на най-видното място стои скулптура: доста голяма свиня. Веднага попитах защо той оказва чест на такова презряно животно. Ето какъв бе отговорът му:

— Аз съм родом от Чехия. Когато немците я окупираха, отначало издаваха на евреите разрешения за заминаване. Подадох документи за Палестина, а когато отидох да си получа разрешението, немският офицер, който ги оформяше, поиска да извикам три пъти: „Аз съм мръсна еврейска свиня!“. Тъй че това зверче го държа в памет на онова събитие.

Видях през прозореца, че пристигна завеждащият на отделението, и ще се опитам да го уговоря да ме пусне. Ако успея, незабавно отивам на работа и тогава ще довърша това писмо при първа възможност. Д.

13.

Ноември, 1990 г., Фрайбург

Началникът на беларуската окръжна полиция Иван Семено̀вич ме доведе от село в град Емск и ме настани в своя дом. Искаше постоянно да съм до него. Той живееше с младата си жена — полякиня. Беата ме учуди с пълното несъответствие между нея и простия и груб Семено̀вич. Тя бе много хубава, образована и дори аристократична. После разбрах, че е от много добро семейство: баща й Валевич беше директор на гимназията, а големия му брат — местният ксендз.

Иван бил влюбен в Беата от много години, но тя дълго му отказвала и се омъжила за него наскоро, когато той станал началник на полицията. По този начин тя се опитала да спаси семейството си от преследване. Полските преселници, по-образовани от местните беларуси, бяха малко, защото основната част на полската интелигенция беше заточена в Сибир още при руснаците.

Нацистите преследваха не само евреите. Те считаха за еднакво непълноценни циганите, негрите, славяните. Но йерархията беше такава, че най-напред на унищожение подлежаха евреите. Аз се нарекох поляк.

Местните поляци се отнасяха добре към мен — беше им известно, че съм полунемец-полуполяк; когато оформях документите си в Емск, се записах като поляк, макар да можеше да се запиша и като немец. Изборът ми бе абсолютно съзнателен — единственият документ, останал от миналия ми живот, бе ученическата ми книжка, в която националността не беше посочена, но бе посочен градът. Немците лесно биха могли да направят запитване и тогава щяха да ме разобличат… Но в очите на поляците моят избор означаваше само едно — че съм полски патриот. Семейството на Беата също се придържаше към патриотичните възгледи.

Скоро ги опознах по-отблизо. Семейството на Беата — баща й и сестрите й Галина и Марися — се оказа прекрасно. Там имаше такава топла домашна атмосфера, че не ти се искаше да си тръгнеш. Понякога наминаваше и самият свещеник, по-големият брат на стопанина на къщата. Когато се срещахме, аз винаги бях напрегнат: не знаех как трябва да се държи един католик в присъствието на свещеник. Но той бе доброжелателен и не изискваше специално отношение към себе си.

Сестрите бяха приблизително на моята възраст — Галина с една година по-голяма, а Марися — с година по-малка. Те бяха единствените, с които можех да си побъбря и да забравя постоянното си напрежение. Ходех при тях едва ли не всеки ден и оставах до вечерта. Играехме на карти, забавлявахме се, правехме се на палячовци. Разказвах им всевъзможни забавни истории, които понякога се случваха дори в полицията.

Общуването с евреи извън службата беше изключено, мигновено бих си навлякъл подозрения. Пък и при вида на черния ми мундир самите евреи свеждаха очи встрани и се стараеха да станат невидими.

Разбира се, за пълна близост със семейство Валевич не можеше да става и дума, защото всяка минута помнех каква непреодолима пропаст отделя мен, укриващия се евреин, от тези мили, симпатични и интелигентни християни… Бях влюбен в Марися и знаех, че й харесвам. Но също така знаех, че никога няма да премина границата, няма да се реша на сериозни отношения, защото бих я изложил на ужасен риск. Не знам как би се стекъл животът ми, ако я бях срещнал в мирно време, в мирна страна. Ужасна смърт очакваше бедната Марися и цялото й семейство и аз не можех да спася никого от тях.

Моите служебни задължения бяха доста разнообразни: на първо място, бях преводач при контактите между немската жандармерия, беларуската полиция и местното население; на второ, налагаше ми се да се занимавам с углавни и битови престъпления, да взимам показания. Стараех се да се държа настрани от „политически“ дела, свързани с разследване на дейността на бившата съветска администрация, комунисти и появили се наскоро след окупацията партизани. И особено от „еврейските“. Но не ме и привличаха към тях — това бе най-засекретената част от работата.

От самото начало живеех в дома на Семено̀вич, хранех се с него и освен официалната работа на преводач му преподавах немски, впрочем неуспешно. Сутрин оседлавах конете и отивахме в кантората. Вечерта, когато можеше да учим, Семено̀вич обикновено се напиваше.

Семено̀вич беше доволен от работата ми: преди мен преводач бил един поляк, който знаел лошо немски и при това бил пияница. Сега Семено̀вич ми стовари цялата кореспонденция плюс самата канцелария. Трябваше да съставям безкрайни безсмислени отчети, които изискваше немското началство. Семено̀вич ценеше това, че се справях.

Мина доста време, преди Беата да ми каже, че на пръв поглед е заподозряла евреина в мен, но когато ме видяла на кон, се отказала от тази мисъл: аз седях на седлото като истински кавалерист, а не като селски евреин. Наистина бях добър ездач, обичах и конете, и язденето, дори съм печелил няколко надбягвания, когато се състезавахме със съучениците ми на манежа.

Беата се отнасяше добре към мен. Живеех в дома й, помагах й с каквото можех, неведнъж ни се налагаше с нея да усмиряваме Семено̀вич, който, като се напиеше, ставаше буен и злобен. Всеки път след солидно пиянство той изпитваше благодарност към мен. Чувствах го. Бих казал дори, че ме уважаваше. Заради това свое уважение веднъж ме постави в много сложно положение. Той разбираше прекрасно, че бидейки поляк, съм длъжен да съм католик. Според йерархията, която бе установил Семено̀вич, евреинът стоеше по-ниско от беларусина, а полякът — по-високо. Що се отнася до арийската раса, нейното превъзходство бе несъмнено. Разбира се, той си бе идеален шеф на полицията: в душата си не се безпокоеше заради провеждащите се антиеврейски акции. В онези месеци унищожаваха еврейски ферми и малки селища с по трийсетина до шейсет човека. Тези акции по принцип провеждаше беларуската полиция. Защо в главата на Семено̀вич изведнъж се появи мисълта тези от неговите полицаи, които по рождение са католици, да ходят на изповед — не мога да си обясня, но един прекрасен ден той ми даде поредната задача: да отговарям за това полицаите католици да се изповядват.

Това бе не просто абсурдно, а криеше особена гавра: убийците трябваше да спазват религиозните обреди, да се изповядват и причестяват. Ясно ми беше, че това се очаква и от мен самия.

Заедно с петнайсет полицаи отидох в църквата. Всички си чакаха реда, аз бях последен. Седях на дървената пейка в очакване и се страхувах да не бъда разобличен, защото абсолютно не знаех как да се държа на изповед. Нима тогава можех да си помисля, че след няколко години сам ще изповядвам енориашите си?

Когато всички полицаи си тръгнаха, се приближих до свещеника, с когото бях седял около масата в дома на Валевич вече няколко пъти, и го попитах няма ли днес да отиде на гости при брат си.

— Не — отговори той, — ще отида у тях в средата на седмицата.

Сбогувахме се и аз си тръгнах. Никой от полицаите не забеляза моята хитрост.

Тогава не знаех, че ксендз Валевич се отнася със съчувствие към евреите и дори, както по-късно се изясни, им е и помагал. И до ден-днешен нямам представа дали се е досетил, че съм евреин. Но го допускам. И досега ми е мъчно, че не можах да го спася, макар да се опитах.

След месец и половина, връщайки се късно вечерта от работа, видях стояща до банкета на пътя колона от камиони. Този път не бе съобщено нищо за готвена антиеврейска акция в беларуската полиция. Това можеше да означава само едно: камионите бяха предназначени за поляците, а в беларуската полиция не са съобщили, защото началникът й беше женен за полякиня и всички знаеха това, а на мен не бяха казали, защото минавах за полски патриот.

Побягнах към Валевич, съобщих му за камионите и за моите догадки. Смятах, че те незабавно трябва да се скрият, да отидат в гората или в някоя отдалечена ферма. Молех го да предупреди брат си и всички приятели поляци, но Валевич не ми повярва. Той ненавиждаше и комунизма, и фашизма, но считаше, че е лоялен гражданин и не може да бъде подложен на репресии.

Тази нощ арестуваха цялото им семейство, свещеника Валевич, инженера, лекаря и още двайсет човека. Полската интелигенция. Бяха разстреляни същата нощ. Не дойдоха за Беата.

Милата Марися, бедната Галина… Списъкът на тези, за които се молим, е безкрайно дълъг.

Спаси се само един поляк, когото успях да предупредя онази нощ — той незабавно напусна Емск.

Когато Семено̀вич ме докара в Емск, местните евреи се бяха преселили в стария замък. Разбрах за трагедията, която се е разиграла две седмици преди моето пристигане: на евреите било заповядано да се съберат на градския площад, където те послушно отишли в посоченото време — деца, старци, с вързопчета дрехи и запаси храна за из път. Тук на площада, между двете църкви — православна и католическа — се е извършила кървава разправа. Полицейският отряд заедно със зондеркомандата разстреляли повече от хиляда и петстотин мирни жители. Останалите живи евреи, около осемстотин души, били преселени в полуразрушен замък, който превърнали в гето.

След това събитие в града пристигнал нов началник, майор Адолф Райнхолд, професионален полицай с трийсетгодишен стаж. Той оценил като много лошо състоянието на нещата и въвел свои „цивилизационни“ мерки за поддържане на реда. Създал истинско гето на територията на замъка с охрана, която се оглавявала на първо място от жители на самото гето, отчасти и от беларуската полиция, но под немски контрол.

Майор Райнхолд започнал с това, че конфискувал дома, принадлежащ дотогава на католическия манастир, разположил в него полицейския участък, а монахините изселил в съседния дом, в който преди живеело еврейско семейство, загинало в погрома.

Съпровождайки Семено̀вич в качеството си на преводач, аз, разбира се, попаднах под погледа на Райнхолд и след няколко седмици той каза, че иска да ме вземе в своето подразделение. Семено̀вич не можеше да му откаже. Мен въобще не ме попитаха искам ли да работя в гестапо. Семено̀вич смяташе, че трябва да се радвам на такава кариера. Спомнях си за работата в селското училище като за най-хубавото нещо. А сега трябва да работя при немците! Не можех да откажа, нямаше къде да бягам. Съгласих се. При това разбирах, че сега положението ми става още по-опасно.

Работните ми задължения в гестапо не се отличаваха особено от предишните: като секретар отговарях за телефонните позвънявания, разпределях дежурствата на полицаите, водех финансовата отчетност. Разбира се, в задълженията ми влизаше преводът на документи и работа с населението. Вършех си добросъвестно работата, стараех се да превеждам абсолютно точно, когато ставаше дума за углавни дела — а те бяха много: сбивания, кражби, убийства. Но работейки в гестапо, разбирах, че споделям отговорността за това, което става там. Макар и да не участвах непосредствено в убийствата на хора, чувствах своето съучастие. Именно затова имах остра нужда да си създам вътрешен противовес на това, в което косвено участвах.

Да се работи в полицията бе много трудно. Дали за там подбираха особено жестоки, особено тъпи хора, дали самата работа изваждаше от хората на показ най-лошото, което носеха? Сред тях имаше истински садисти и умствено изостанали в медицинския смисъл на думата. Повечето завършиха много зле. Не ми се иска да си спомням. Въобще в паметта ми има много неща, които бих желал да забравя. Не помня…

Колкото и да е странно, най-достойният човек от всички бе майор Райнхолд. Член на нацистката партия, по природа бе порядъчен човек и добросъвестен изпълнител. Преди войната беше работил в полицейското управление на град Кьолн. Като поработих под неговото началство няколко месеца, забелязах, че избягва да участва в акции за унищожаване на еврейското население, а когато присъстваше, се опитваше да съблюдава закона и да мине без излишни жестокости.

Още едно поразително и печално обстоятелство определяше общата атмосфера на онова време и онова място: на бюрото ми валяха заявления от местни жители, доноси от съседи, жалби, обвинения, почти винаги неграмотно написани, често лъжливи и всички без изключение подли. Непрекъснато бях в угнетено и потиснато състояние, което трябваше да се мъча на всяка цена да скрия от обкръжението си. Причината бе, че никога по-рано не бях виждал от толкова близо човешката подлост, неблагодарност, гнусотия. Търсех обяснение и намирах само едно: местното беларуско население беше страшно бедно, необразовано и угнетено.

И все пак доста често ми се удаваше да помогна на хората, срещу които съседите им пишеха доноси. По-голямата част от тези производства водех сам и имах възможността да защитавам невинните, да премахвам подозренията от хора, набелязани за връзки с партизаните, просто да помагам на справедливостта. Постоянно търсех случай да направя нещо за хората — това бе единственото, което ми даваше сили да преживея деня от сутринта до вечерта.

Валевич вече ги нямаше, имуществото им бе разграбено, няколко беларуски семейства бяха окупирали дома им и не можеха да си го поделят. Горката Беата — единствената оцеляла, лежеше по цели дни с лице към стената и не искаше да види никого. Тя беше бременна в последния месец. Семено̀вич пиеше и се държеше свирепо. С него не се виждахме често. По цели дни прекарвах в участъка. Имаше много канцеларска работа: сводки, закони, уведомления. Трябваше да се превеждат на полски и беларуски, за да може населението да се запознае с тях.

Партизанското движение се разрастваше все повече и много безпокоеше немците. Отначало нямах пряка връзка с партизаните, но всеки път, когато получавах доноси от местното население за придвижването им, правех всичко зависещо от мен оперативните сведения да закъсняват или въобще да не стигат до началството. Не принадлежах към никаква организация, към никоя група на съпротивата, но след известно време ми се удаде да установя контакт с евреите от гетото.

Срещата стана направо в полицейския участък. Евреите нямаха право да излизат от гетото, с изключение на тези, които работеха в града за немците. В участъка всеки ден идваха две жени чистачки, но не рискувах да ги заговоря. В конюшнята работеше още един евреин, който не ми вдъхваше доверие. После конярят се разболя и изпратиха друг. Познавах го от Вилнюс, беше член на „Акива“, Моше Милщайн. Отначало той не ме позна: черната униформа е наистина като маскировъчна дреха. Чрез Моше се сформира верига от свръзки, така можех да предавам информация за готвещите се срещу евреите и партизаните акции.

Първият ми опит да спася от унищожение еврейско село се провали. Свръзката предала сведението за операцията на юденрата, но те поискали да им бъде разкрит източникът на информацията. Свръзката отказала, за да не ме злепостави. Всички се страхуваха от провокация. Накрая юденратът предупредил селото, но и там историята се повторила. Селяните изпратили едно момиче в Емск да разузнае доколко са истински сведенията. Когато след две денонощия момичето се върнало в селото, там вече нямало нито един жив човек.

Случи се така, че това беше първото село, където ме изпратиха като преводач. За да избегне излишната жестокост и — както той се изразяваше — „свинството“, майор Райнхолд бе задължил отряда да събере всички жители, да се чете заповедта, обявяваща ги за врагове на Райха, и в качеството им на такива да ги разстрелва. Самият той избягваше подобни мероприятия и пращаше своя вахтмистър, който се отличаваше с особен садизъм.

Когато пътувах натам, мислех, че къщата ще бъде празна. Но за мой ужас хората не си бяха тръгнали. Събраха ги в една стая, аз прочетох заповедта, след което вахтмистърът записа фамилиите на възрастните, а децата преброи. Отведоха всички в плевнята. Скрих се зад нея, не се показах, докато не заглъхнаха изстрелите. И досега имам чувството, че сякаш беше вчера…

Обикновено след подобни операции се събираха да пийнат. Седях на масата, превеждах войнишките шеги от беларуски на немски. И много съжалявах, че нямам влечение към алкохола.

След този случай юденратът вече не проверяваше моята информация. Понякога хората успяваха да се спасят в горите.

Удивителна загадка е човешката психика: тези стари евреи бяха преживели множество погроми, бяха преживели масовия разстрел на площада, но отказваха да повярват в плановото и организирано мероприятие за унищожаването им. Те имаха свой си план: бяха се уговорили с един местен беларуски началник да не допуска гетото да бъде унищожено, ако му платят огромна сума. Парите ги нямаше, но бяха му изпратили вече аванс и началникът се бе съгласил на отсрочка.

Много хора разбираха, че това е измама и шантаж, но се надяваха…

За щастие, в гетото имаше и хора, решили да се съпротивляват и да не дадат просто така живота си. Това основно бяха млади ционисти, които не бяха успели да заминат за Палестина. Почти нямаха оръжие. Аз им организирах доставки в гетото. Доста често като междинен пункт ми служеше домът на Семено̀вич.

14.

1987 г., Редфорд, Англия

Скъпа Марися! Измина седмица, преди да се стегна и да намеря сили да ти пиша за смъртта на Иван. Той умря на 14 май, след една година на жестоки страдания. Видът рак, от който беше болен, не се повлияваше от никакви обезболяващи средства, само водката облекчаваше малко мъките му. Година преди да умре, му отрязаха десния крак, възможно е това да бе грешка, защото след операцията ужасният сарком се разпространи по всички кости като пламък по суха трева и той безмерно страдаше. Не искаше да отиде в клиника, защото до края го мъчеше страхът да не го хванат евреите. Беше уверен, че от мен, от вкъщи няма да го вземат, но от клиниката — непременно. Имаше подборка от вестниците за военнопрестъпници, които евреите откриват дори в Латинска Америка и ги предават на съда. Но повече от съда го плашеше да не би децата да разберат за миналото му. И без това между тях цял живот отношенията не бяха лесни. Децата пристигнаха за погребението и си заминаха на другия ден.

По цели дни бродя из къщата. Тя е доста голяма, долу има столова и кухня, а горе са четири стаи. В мислите си съм отредила най-уютната, с прозорци на запад, за теб. Така си мечтая да дойдеш в Англия, да се заселиш в този дом и ние двете да бъдем щастливи като в детството си. Нима монахините не ги пенсионират? Ти скоро ще навършиш шейсет и три, аз съм на шейсет и осем. Ще живеем още десетина години. Ще ходим заедно на меса, както когато бяхме деца. Ще готвя бигос78 от местното зеле, което съвсем не прилича на полското, и драники79. Иван ми остави прилично наследство: неговата алчност, от която толкова страдах цял живот, се материализира в много добра сума, която ще ни стигне да изживеем остатъка от живота си, без да се лишаваме от нещо.

Нямам по-близък човек на света от теб — ти си част от онзи довоенен живот, който бе така щастлив — в нашия любим дом с татко, мама и Галинка.

Толкова обичах всички, че реших да се жертвам, омъжих се за Иван, надявайки се да спася семейството. Не спасих никого, само обезобразих живота си.

Чувствам се опустошена след погребението. Тежките мисли, нови и стари, не ме оставят и за минута. Когато бях млада, ненавиждах мъжа си. След гибелта на семейството ни и раждането на Хенрик Иван се стараеше да помага както може, за да дойда на себе си, дори за известно време престана да пие — през първата годинка на Хенрик не го изпускаше от ръцете си. Ако в него е имало нещо добро — това беше любовта му към мен и към синовете ни. Всъщност аз съм виновна пред него, защото се омъжих, без въобще да го обичам. Даже го ненавиждах. Но той ме обичаше много. А когато започна отстъплението на немците и ние тръгнахме с тях, много пъти малодушно молех Бога да ме отърве от него. Но колкото и големи да са били престъпленията на Иван, пред мен той не бе виновен за нищо. Виновната бях аз. Ако някой може да го съди, това не съм аз.

Скъпа моя Марися! Може би и моят живот щеше да бъде друг, ако се бяхме срещнали по-рано, преди края на войната. Тогава може би щях да намеря сили да си тръгна от Иван, но изминаха десет години, преди да се разбере, че си оцеляла и по чудо да се открием една друга. Не бих започнала да те търся, защото навремето Иван узна със сигурност, че през онази нощ всички поляци са били разстреляни. Кой да знае, че си имала възможност да се спасиш…

Предложението ми да дойдеш при мен е съвсем трезво, не го правя от отчаяние, не е необмислено. Предполагам, че няма да искаш да се преселиш в Англия, но в края на краищата можем да се установим и някъде в Европа. Бихме могли да си купим къщичка в някое тихо село в Южна Франция или Испания, или на Пиренеите. Там е много красиво, помня го от онова ужасно пътешествие, което направихме из Франция и Испания. Не си представям живота в днешна Полша, но в края на краищата съм готова да помисля и за това.

И двете ми снахи, жените на Хенрик и Теодор, няма никога да се преместят в тази къща. Пък и какво да правят в глухата провинция. Тук няма даже нормално училище. Така и ще живея сама до смъртта си. Но ако ти се съгласиш да дойдеш, заедно бихме си живели щастливо. Моля те, не ми отговаряй веднага, помисли си.

Слагам в плика снимки. Доста са стари. Иван ги е правил, докато беше здрав. Това е градината около къщата. Сега е малко изоставена, през последната година занемарих всичко. Но ще намеря сили и ще я оправя. На едната снимка се вижда фасадата на къщата ни, а на втората — заснетата от балкона градина. Имаше и снимки на стаите, но бяха много тъмни, а и съм ги пъхнала някъде и не мога да ги намеря.

Целувам те, скъпа сестро. Споменавай ни в молитвите си. Беата.

15.

Декември, 1987 г., Бостън

Вчера разказах на Естер за първи път това, което толкова ме тревожи в последно време. Изпитах огромно облекчение. Оказа се, че тя е единственият човек, с когото мога да говоря. Още повече че всъщност няма за какво. Няма нищо конкретно. Но докато си подбирах думите, опитвайки се да разкажа за важните за мен неща, някак си сама си събирах мислите в главата. Нейното мълчаливо присъствие ми помага много. Отдавна съм разбрала това: когато общуваш с умен и положителен човек, сякаш той излъчва нещо, което те кара и ти да придобиеш тези качества. Когато разговарям, да кажем, с Рита — е точно обратното. Ставам агресивна и тъпа. Ненавиждам се. В последния разговор с Естер за първи път изказах на глас ужасните си подозрения.

Историята е много дълга. Когато се запознахме с Гриша, Алекс беше на шест години. Тогава бях омъжена за Рей и бракът ни едва се крепеше. Кариерата на Рей вървеше нагоре, той гастролираше много, вече знаех, че са се появили някакви жени. Печелеше добре. Лесни музикантски пари! Както идваха, така и отлитаха. Не можех да напусна работа, седях си в лабораторията, правех анализи на почви и се тормозех. И се появи Гриша! Такова момче. Той се влюби безумно. Улично познанство, между другото. Видя ме и тръгна след мен. А ми беше толкова необходимо…

На това място от разказа ми веждите на Естер леко се повдигнаха. Тя, разбира се, е от онази порода жени, които никога не се запознават с мъже на улицата.

Но аз й разказвам всичко, както си беше. Започнахме да се виждаме с Гриша. Той е с десет години по-млад от мен. Рей, между другото, е по-стар и винаги е имал проблеми от сексуален характер. Подозирам, че цялата си агресия, избухливост, темперамент, заради който феновете му така го обичат, отдава изцяло на музиката и за него не остава почти нищо. Е, всъщност няма значение. Появи се Гриша и това бе чудесно, дори отношенията ни с Рей се подобриха, защото вече ми беше все едно…

Умницата Естер ме гледаше изумена, сложи ръката си върху моята и каза:

— Ева, това, за което говориш, ми е познато само от художествената литература. Длъжна съм да ти призная, макар да рискувам да загубя уважението ти, че съм лош експерт: през целия си живот съм имала един-единствен мъж, съпруга си, и не знам нищо за любовниците. Отношенията ни с мъжа ми бяха толкова пълноценни, че никога не ми се е искало да прибавям нещо към тях. Продължавай, но не разчитай да ти дам разумен съвет в тази област.

В този момент разбрах, че преамбюлът ми е твърде дълъг и говоря съвсем не това, което ме вълнува наистина.

— Да, да, аз не искам съвет за отношенията си с Гриша. Работата е в друго и всичко е много по-болезнено.

Алекс беше на шест, когато с Рей се разведохме по взаимно съгласие. По това време той още не бе толкова известен и богат, колкото сега, но като цяло решението на съда беше в моя полза и ние с Алекс сме напълно осигурени. Алекс обожаваше баща си. Когато се оженихме с Гриша, той трудно прие новия мъж. През цялото време посочваше разни предмети — стол, чиния, възглавница — и заповядваше на Гриша да не ги пипа, защото са на баща му. Психологът ни посъветва да сменим обстановката и сменихме жилището. Алекс не приемаше Гриша, не искаше да си ляга вечер без баща си, макар Рей никога да не бе го слагал да спи. С една дума, Алекс страда две години и ни късаше нервите.

После аз влязох в болница, лежах почти месец и за това време всичко се подреди. Те останаха без мен и Алекс видимо е почувствал, че не само аз, но и Гриша е готов да го защитава. По това време Рей се бе преместил в Калифорния и много рядко общуваше със сина си. Алекс се обиждаше и веднъж отказа да се види с баща си, когато той дойде в Бостън. Рей беше забравил да го поздрави за рождения ден и Алекс много се измъчваше.

През последните три-четири години отношенията между Алекс и Гриша станаха особено добри. Алекс обожава Гриша, който прекарва много време с него. Двамата имат много общи интереси. Какво да добавя към това. Естер… На тях им е толкова добре без мен, че аз ревнувам…

Естер не разбра какво имам предвид. Пък и аз самата изричах на глас това кошмарно подозрение за първи път. В момента, в който го казах, нещо в мен се скъса. Почувствах, че е истина. Т.е. не зная каква е степента на близост между тях, какво точно се случва между тях, но изведнъж стана очевидно, че те са влюбени един в друг…

Алекс е на петнайсет години. Има прекрасни отношения със съучениците си. Но абсолютно не се интересува от момичета. Не знам какво да правя. Страхувам се евентуално да не науча онова, което предизвиква у мен смътни подозрения. Напълно съм объркана. Опитвам се да предвидя различни варианти. Ами ако изведнъж подозренията ми се потвърдят? Какво трябва да направя? Да убия Гриша със собствените си ръце? Да го тикна в затвора? Незабавно да се разделя с него?

Аз, разбира се, полудявам, но в целия този кошмар има и ревност… И ужасно женско унижение… Въобще не съм готова за такъв обрат на нещата, при който ще се окаже, че мъжът ми и синът ми са хомосексуалисти…

Аз изтърсих всичко това пред Естер.

И разбрах какво значи истинска мъдрост. Такова отношение към живота — от висотата на птичи полет. Естер извади от едно шкафче тъмна бутилка без етикет, между другото, начената, постави две големи чаши.

— Исак имаше любима напитка, калвадос. Стои от времето преди смъртта му. Един негов колега от Франция му донесе бутилка с много силен калвадос от нормандска ферма. Виждаш ли, дори няма етикет. Собствено производство. Исак не успя да я допие. Пиеше по чашка вечер…

Тя сипа от тъмната, приличаща на коняк течност. Пийнахме. Питието беше меко и едновременно загряващо.

После тя ми каза буквално следното:

— Ние преживяхме ужасна война. Избиха всичките ни роднини. Видяхме селото след екзекуцията. Видяхме разтопените след зимата планини от трупове, оглозгани от животни. Разстреляните деца. Аз си забраних да си спомням за това. Но сега съм длъжна да ти кажа: момчето ти е живо и щастливо. Щом това е така, защо казваш, че е нещастие? За теб. Но не и за него. Има различни нещастия, за които не се сещам. Естествено, гледам на това като на голяма беда. Но твоето момче е живо и е доволно от живота. Аз не зная нищо за тези отношения. Те предизвикват у мен недоумение и дори протест. Но това е извън опита ми. И извън твоя опит. Остави засега нещата каквито са. Почакай. Сега навярно ти е трудно да общуваш с Гриша. Всичко трябва да се обмисли, но не бързай. Ако ситуацията е наистина такава, то тя не е възникнала вчера. Помни само, че никой не е умрял.

Какво щастие е, че имам Естер на този свят!

Имаше още половин бутилка и аз я изпих. Естер ме настани в такси — оставих колата си пред дома й. Когато се върнах, Гриша и Алекс седяха пред телевизора като гълъбчета и гледаха някакъв филм.

Веднага отидох да спя, но така ме тресеше, че само Гриша с неговия изпитан начин успя да ме стопли.

16.

Април, 1988 г., Хайфа

Скъпа Естер! Помниш колко набързо и в каква паника заминах. Можела съм да не бързам толкова. Вече мина седмица след инсулта и както казват лекарите, ситуацията се е стабилизирала. Всичко е доста тъжно, но все пак е по-добре от погребение. Днес я преместиха от реанимацията в стая. Тя е омотана цялата в разни жици, лежи неподвижно. Но лекарите казват, че има положителна динамика. Те са много добри. Направиха й операция, премахнаха хематома в мозъка и смятат, че майка ми може да се възстанови до определена степен. Във всеки случай има чувствителност в дясната половина на тялото, макар нито ръката, нито кракът да се движат. Тя не говори. Но ми се струва, че просто не иска да говори с мен, след като заминах за Санторини, вместо да отида при нея. Вчера пред мен тя съвсем отчетливо каза на сестрата „мръсница“. От това ми стана ясно, че мога да се стягам за вкъщи. Тук грижите за болните са много по-добри, отколкото в Америка, ако не говорим за частните клиники. Не си мисли, че тръгвам още днес. Ще остана още някое време. Поне докато не я преместят обратно в старческия дом.

Но все пак си позволих една малка радост — отидох за два дена до Йерусалим. Бях там преди няколко години, но някак набързо, а и беше толкова горещо, че почти не си показах носа от хотелската стая. При това миналия път бях решила да видя корените си и отидох в религиозния квартал. Там ме набиха. Е, не съвсем, но ме одраскаха. Но беше страшно интересно — мъжете бяха с пейси80 и кафтани, а жените — с перуки и шапки. В Америка също се срещат такива, но тук всичко беше автентично. Лицата им са толкова привлекателни. Гледах ги със засилен интерес, защото разбирах, че при известен обрат на съдбата тези средновековни същества можеха да бъдат мои роднини, приятели, съседи. Докато се оглеждах наоколо, всичко бе наред. Но като надникнах в една будка да си купя вода, върху ми се нахвърлиха две лелички. Едната ме щипеше по престъпно разголените ми ръце, а втората се вкопчи в косата ми. Абсолютно побъркани! Едва-едва се откъснах от тях и избягах. Вече в покрайнините на този кашерен рай се спрях до оградата на училището. Там започваше междучасие и момчета от всякакъв калибър, от кльощави петгодишни деца до охранени като телета, излязоха чинно на двора и започнаха да се разхождат по двойки. Понякога се събираха на групи и със сериозен вид обсъждаха някакви въпроси. Зяпнала ги чаках да заиграят футбол или поне да се сбият. Но не ги дочаках. Така безславно завърши моето тогавашно изследване на корените. Коренчетата не ми се сториха особено привлекателни, пък и ръцете ми бяха изподрани.

Така че този път се опитах да погледна в историческото минало от друга страна: отидох в Стария град с намерение да разгледам две неща — Храма на Гроба Господен и Дома на Тайната вечеря. Храмът на Гроба Господен не ми направи очакваното впечатление. Тълпа от народ, обичайните туристически екскурзии като по цял свят. Имаше дори японски групи. На мястото, където е била погребалната пещера, а сега има малък параклис, се тълпи опашка и пред входа всеки турист се обръща и следващият го снима. Аз си тръгнах. С пътеводителя намерих Дома на Тайната вечеря. Длъжна съм да ти призная, скъпа Естер, че от времето на католическото ми детство имам няколко любими сюжета. Тайната вечеря е един от тях. Влязох вътре и почувствах, че в това помещение никога не се е случило нищо подобно. Не са се събирали дванадесетте ученици с Учителя, не са разчупвали хляба и не са пили вино. Те са седели на друго място, където не е имало никакви леонардовски прозорци. Онази стаичка е била малка, може би и без прозорци, някъде в скромните покрайнини на града, а не на мястото, където е гробницата на цар Давид. Мен такава Тайна вечеря не ме устройва. Затова пък на следващата сутрин се изкачих до Гетсиманската градина, където растат съвсем истински маслинови дървета, такива стари, сякаш и тогава са били тук. Тези дървета се оказаха много убедителни. Стоях и страшно ми се искаше да си откъсна клонче за спомен, но не се решавах. Изведнъж от някаква врата излезе дребен монах с напълно бедняшки вид, откъсна клонче и ми го подаде. Почувствах се много щастлива. Качих се и по-нагоре по Маслиновата планина, знаеш — географското му име е Елеонският хълм — край стената на старо еврейско гробище и стигнах до параклиса. Това е сграда от съвременен тип, неголяма, капковидна — капелата на Плача Господен. Доминус флевит. Господ плаче. На това място Христос е оплаквал бъдещото разрушаване на Йерусалим. Оттогава толкова пъти са го разрушавали и възстановявали, че сега е почти неразбираемо за кое точно разрушение е плакал — да очакваме ли поредното, или вече стигат. Гледката, която се открива, не може да се опише. А самото място е уютно, домашно — зелена тревичка, сред нея малки макове и някакви бели цветя, приличащи на маргаритки. Напомня за любимия ми гоблен от музея на Клюни. Само че няма нито еднорог, нито дева, те сякаш са се отдалечили за минута. Това е заради скъпоценната трева. Ти знаеш, тук пролетта е толкова кратка, след седмица всичко ще изгори и ще остане белезникаво сено, затова такова блажено място се възприема особено емоционално. Силно.

После все пак наминах към старинното еврейско гробище, което заема половината планина. Отначало не ми се искаше, не обичам гробищата. Но — тъй или иначе — отидох. След като в Париж се довлякох до „Пер Лашез“, то това тук беше нищо работа. Прах, камъни, трошляк. Край един камък се появи възрастен арабин, който предложи срещу десет долара да ми покаже гробището. Отказах му, заявявайки, че не съм американска туристка, а обикновена жена от Полша. Тогава той ми предложи да изпием по чашка кафе. Стори ми се, че това е сериозно предложение, с далечни последствия и пак отказах. Тогава той започна да разказва, че имал петдесет камили. Аз изразих възхищението си. Казвам му: „Това е голяма работа!“. Петдесет камили е по-добре от петдесет автомобила. Той се зарадва много и се разделихме като приятели. Кажи ми честно, Естер, имаш ли познат, който да има петдесет камили?

Взех такси и се добрах до автобусната спирка. След няколко часа бях в Хайфа. Побягнах към болницата. Поседях пред огъня на нейните очи. Тя не говори, но аз и така знам до последната дума какво иска да ми каже.

В дъното на душата ми постоянно шава мисълта за Алекс и Гришка, но аз я гоня надалеч. Целувам те. Твоя Ева.

17.

Април, 1988 г., Бостън

… Не мога да се свържа с теб по телефона. Имам молба. Не съм сигурна, че си в състояние да я изпълниш, но докато си в Израел, може да имаш възможност да ми помогнеш. Работата е там, че напоследък се занимавам с подреждане на книжата на Исак, които са много, и неочаквано се натъкнах на един пакет — оказа се книга, изпратена му от аукцион, след като почина. И ето, две години след смъртта му отварям пакета и в него се оказва удивително красива книга — струва ми се, че е ръкопис с прелестни миниатюри. Занесох я в Еврейския музея, където ми казаха, че това е Агада, доста рядко издание. Веднага ми предложиха да я купят, но поне засега не се каня да я продавам. Това, което искам, е да се реставрират някои повредени страници. В музея казаха, че такива книги е най-добре да бъдат реставрирани от израелски специалисти. Но този, който е работил такива неща, е починал неотдавна, а други специалисти няма. Може би ти ще разбереш от своите приятели не могат ли те да намерят такъв човек. Ако не — не. В края на краищата книгата е лежала толкова време, може и още да полежи в този си вид. Целувам те. Естер.

18.

Април, 1988 г., Хайфа

Мила Естер! Оставам за още една седмица. Пак преместих датата на полета, този път за шести май. Най-сетне си взех кола под наем. Всичките им коли бяха с механични скорости, а аз съм отвикнала, отдавна не се движа с автомобил и не исках да рискувам. Страната е толкова малка, ако станеш рано, до четири часа можеш да обиколиш половината. Бях на Мъртво море и още веднъж на Кинерет. Само до Ейлат не стигнах. Колко ми харесва тази страна със своята миниатюрност! Всичко ти е под ръка. Трябва само да я протегнеш. Да!

Твоята молба! Един от най-добрите реставратори е съсед на йерусалимските ми приятели, Стив и Изабел. Само си отворих устата — и в същия ден се озовах при него на гости. Тук в Израел всеки човек е цял роман. Такива забавни истории, такива биографии, че дори моята избледнява. Узнавайки от Стив, че съм родена в гето, реставраторът изпитал такова съчувствие към мен, че ме покани в петък вечерта в дома си. По този начин за първи път станах участник в истински шабат. Ти, естествено, знаеш прекрасно как изглежда, но на мен ми бе за пръв път и ми направи голямо впечатление. Нали съм ти говорила, че през цялото си детство съм мечтала за истинско семейство. Приютът, после детският дом, после животът с майка ми, живот, отричащ напълно семейните ценности; животът с Ерих — горе-долу, без любов и дружба, само преживявания в леглото. След това несполучливият опит с Рей: Алекс се роди, а той дори и не помисли да отмени гастролите си. Когато се появи Гриша, ми се струваше, че всичко си е дошло на мястото… Но това, което предусещам, ще означава пълен и окончателен провал на моята мечта за семейство!

И ето, представи си маса със свещи: красива, немлада жена — както разбрах по-късно, рускиня, приела юдаизма. Едра, с големи ръце, движи се като голямо животно, може би крава, но в добрия смисъл: обръща бавно глава, бавно върти очи. Голяма гръд, надвиснала над масата, рижи коси, но вече малко поугаснали. А какви са били, личи по синовете й: две огненорижи момчета. Приличат на баща си — с тънки носове, тънки пръсти, миниатюрни. После се видя, че тази Лея не е много по-висока от мъжа си, но Йосеф е толкова безплътен, тесен, подобен на престарял ангел. Май ти казах, че от Русия го е откъснала любовта към иконите. Знаеш ли, изведнъж ми стана ясно защо евреите нямат икони и не биха могли да имат: те самите имат такива лица, че никакви икони не са им нужни.

Преди вечерята Йосеф ме отведе в стаята, която му служи за ателие. Показа ми работата си, много изкусна. Имаше миниатюрни книги, имаше и старинни молитвеници. Разказа ми, че по-голямата част от работата му сега идва от Америка — американските евреи купуват от аукциони старинни еврейски книги и ги реставрират, а после ги предават в музеите. Такава мицва! Йосеф е бивш московчанин, завършил е някакво реставраторско училище и в Русия се е занимавал с реставриране на икони. Навярно са били православни, но не разпитвах. Наистина е интересно. Три години е лежал в затвора — реставрираните от него икони заминавали контрабандно на Запад, а него някой го наклеветил. С жена си се запознал покрай работата си — тя била отговорник в православна църква и му давала поръчки. Всичко това ми разказа сам. После се усмихна и замълча. Стана ми ясно, че има още някаква история, достатъчна за малка повест. След това приятелите ми казаха, че голямото момче е от първия брак на жена му. Докато не седнахме на масата, говорихме на руски. На масата — свещи. Лея ги запали с еврейска молитва. Стеснявах се да попитам за какво е молитвата. Но и без превод бе ясно, че е за благодарност. Какво да ти описвам онова, което ти отлично знаеш.

След това стопанинът на дома също с молитва разчупи хляба и наля вино в голяма чаша. Просто евхаристия! Имаше различни ястия: две хали81 които Лея беше пекла сама, риба, салати, печено… На масата седеше и една руска старица, Прасковя Ивановна, майката на Лея. Със забрадка! Преди хранене се прекръсти. Прекръсти и чинията си със сбръчканата си ръчичка! Шабат, Шалом, Христос Воскресе!

Завидях им от цялото си сърце — случваше се именно това, което съм желала цял живот. Половината от хората, с които се запознах при това си идване — лекари, този реставратор, една съседка на приятелите ми, медицинската сестра англичанка от болницата — всеки има заплетена история.

Рита явно е по-добре. Посреща ме с думите: „А, дойде ли…“. Сякаш съм на петнайсет години и се връщам призори у дома. Следващата седмица ще я прехвърлят в приюта. Ще бъда тук още няколко дена. Целувам те. Ева.

19.

1988 г., Хайфа

Драги Павел! Вместо писмо ти пращам касета. Вече не мога да пиша — ръцете не ме слушат. И краката също. Въобще, лежа почти като труп, единствено главата ми работи. Това е най-ужасната мъка, която само Бог може да измисли. Мисля си, че Го има. Но по-скоро дявола. Във всеки случай ако наличието на дявола може да се разглежда като доказателство за съществуването на Бога, то признавам, че тази двойка съществува. Макар да не виждам принципна разлика между тях. Врагове на човека. И сега неизвестно защо аз съм жива, вместо да си лежа спокойно в гробището, без да преча на никого. Не можеш да си представиш как се суетяха около мен и съживиха този стар чувал кости. Каквото и да помоля, всичко се изпълнява. Дори ми донесоха пшенична каша. Но аз имам една заветна молба, която те няма да изпълнят — да ме оставят да умра. Казвам това съвсем спокойно. Често съм попадала в ситуации, в които съм била на косъм от смъртта, но тогава ми се искаше да живея и да се боря и винаги печелех! Можеш и да не ми повярваш, но аз винаги съм побеждавала, дори в лагера. В края на краищата ме реабилитираха, което означава, че съм победила. Сега за мен да победя значи да умра, когато аз искам. А аз искам. Лекуват ме. Разбираш ли, те ме лекуват… Най-смешното е, че даже им се удава — местят ме в кресло, лека-полека си движа ръцете, краката, това се нарича „положителна динамика“. От цялата тази динамика аз искам само едно — да мога да се домъкна до прозореца, да се преметна през перилата и да полетя надолу — там има прекрасна гледка, която все повече ме тегли към себе си.

Освен теб никой няма да ми помогне. Ти ме обичаше през младостта ми, аз те обичах, докато тази телесна краста живееше в мен. Ти си ми приятел, ние сме от едно гнездо и затова си единственият, който може и е длъжен да ми помогне. Ела и ми помогни. Никога не съм молила никого за нищо. Ако можех да се справя без странична помощ, нямаше да моля никого. Но не мога да отида сама дори до гърнето. Ако бяхме на война, щях да помоля да ме застрелят. Но молбата ми е по-скромна — ела и ме изведи на балкона. Това е толкова дребно нещо. Твоя Рита.

20.

1988 г., Хайфа

Ето. Павел, пиша като кокошка. Затова пък сама. Ръцете ми се движат горе-долу, краката — не. Не очаквах друго от теб, когато си необходим, те няма. Не ми трябваш. Не си мислете с Ева, че без вас не мога нищо. Има и други хора, които са готови да ми помогнат. Предай поклон на жена си Мирка. И да помни — инфарктът е по-добър от инсулта. Що се отнася до сина ти, споделям мъката ти. Какви ги е свършил твоят троцкист? Не забравяй, че излежах осем години по полските затвори и пет в руските. Не мисля, че френският е по-лош. Три години не са малко. Още повече че той е млад. В сегашните западни затвори сутрин им дават кафе, сменят им спалното бельо веднъж в седмицата, поставят им телевизори в стаите, за да не скучаят затворниците. Това е приблизително същото, което и аз имам сега въпреки всичките ми награди. Само телевизорът е в коридора. Рита.

21.

Май, 1988 г.

Колко дълбоко е заседнало това в мен! Не стига че ходя редовно като на изповед при Естер и получавам от нея опрощаване на греховете си, ами трябва и да записвам това. Печалната истина е, че не мога да изхвърля от главата си обвиненията, които съм трупала срещу майка си през целия си живот. Отдавна вече не изпитвам нито ярост, нито гняв, които тя предизвикваше у мен в младостта ми. Безкрайно я съжалявам — лежи бледа, суха, като изсъхнала оса, а очите й — като фарове, изпълнени с енергия. Изчистена, концентрирана ненавист. Ненавист към злото! Тя ненавижда злото с такава страст и ярост, че то може да спи спокойно. Тя и такива като нея правят злото безсмъртно. Докато наблюдавам Рита, вече всяка социална несправедливост ми се струва по-мила от борбата с нея. През младостта си тя е имала колосални идеи, после те са започнали да се свиват: сега, струва ми се, се бори единствено с несправедливостта на собствената си съдба. Преди инсулта тя се бе съсредоточила върху директора на дома за възрастни, дебелата лисица Йохан Шамир. Отначало се караше с него, след това започна да пише доноси, беше дошла някаква комисия, после — не знам подробности — той се пенсионира. При предишното ми идване този Йохан я посещаваше пред мен и тя говореше любезно с него. Това бе преди последния инсулт. Сега тя вече говори по малко. Но не става, разбира се. Дори не може да седне сама. Отначало, когато това се случи, си помислих: най-сетне ще умре, бедната. С облекчение. После ме хвана срам. Сега ме е срам още повече — какво, нима съм желала смъртта й? А днес вече нищо не й желая, мисля само за това как тя и досега ме тормози; защо от сутрин до вечер мисля даже не за нея, а за отношението си към нея. Естествено, тя смята, че аз съм негодница. Казвала ми го е неведнъж. Сега самата аз смятам, че съм такава — защото не мога да й простя, не мога да я обичам, малко я съжалявам.

Естер слушаше тези мои несвързани излияния, после рече: „Нищо не мога да те посъветвам. Ние сме обречени хора. Тези, които остават, винаги се чувстват виновни пред тези, които са си отишли. Това е циклично явление, ще минат няколко десетилетия и твоят Алекс ще разказва на някой близък човек колко е виновен пред теб, защото малко те е обичал. Това е нещо като елементарна химия на човешките отношения“. И каза много категорично: „Остави себе си на мира, Ева. Което смяташ за възможно и нужно да правиш — направи го, а което не става, не го прави. Позволи си това. Съди по Рита — тя не може да бъде друга, а ти гледай да си останеш такава, каквато си. Ти си добро момиче“. Стана ми добре след тези думи.

22.

1996 г., Галилея

Скъпа Ева! Тези дни Ноеми донесе писмо, което е получила от Даниел преди двайсет години, когато е лежала за половин година в санаториум; лекуваха я от костна туберкулоза. Това е едно от малкото запазени негови писма. Изпращам ти копие. Не можеш да си представиш колко хора идват при мен, за да ме разпитват за брат ми — журналисти от различни страни, един американски професор, някаква писателка от Русия. Милка те поздравява. Ако намислиш да дойдеш в Израел, винаги ще се радваме да те приемем. Авигдор.

1969 г., Хайфа

Добра ми Ноеми! Представи си как една много привлекателна особа — пухкава и зеленоока, ме въвлече в живота си и иска да осиновя трите й деца. Случи се така. Манастирските килии нямат ключалки. При нас, мисля си, няма и какво да се открадне. Още повече че в жилищната част на манастира не пускат никого. Вратата на моята стая не се затваря много плътно, можеш да я отвориш без усилие. Така че представи си, прибирам се късно вечерта, виждам вратата леко открехната. Влязох в стаята, измих се, без да паля осветление, седнах и се замислих. От младостта си имам такъв навик — да помисля преди сън за изживения ден, за хората, които съм срещнал или обратното, не съм срещнал. Например за теб… Нали не съм те виждал повече от месец, мъчно ми е за любимата ти муцунка. И ето, седя си аз в тъмнината, мълчаливо си мисля за едно-друго и изведнъж усещам, че не съм сам. Има още някой и определено не е Ангел. Защо съм сигурен? Работата е там, че лично аз никога не съм общувал с ангели, но ми се струва, че ако се появи ангел, веднага бих се досетил: едва ли може да се сбърка идването на Ангел с идването на градинаря или нашия игумен. Въобще има някой.

Притихнах, но не паля светлина. Много странно усещане, дори за известна заплаха.

Нощта беше лунна, затова тъмнината не бе особено гъста. Сивееше. Започнах да се оглеждам настрани и видях, че някой лежи на леглото ми. Неголям и кръгъл? Много внимателно, почти без да дишам, се приближих до леглото и открих върху него огромна котка. Тя се събуди, отвори очи и те святкаха със страшен пламък. Нали знаеш как горят очите на животните в тъмнината. Аз я поздравих и я помолих да ми отстъпи мястото. Тя се направи, че не разбира. Тогава аз я погалих и тя веднага гръмко замърка. Пак я погладих и се оказа, че не е просто котка, а много дебела котка. И много разбрана. Защото веднага се премести да ми направи място. Започнах да й обяснявам, че съм монах и не мога да деля ложето си с дама. Не може ли да се премести, да кажем, на стола. Тя отказа. Тогава се наложи да сложа пуловера си върху стола, а нея — върху пуловера. Тя не се съпротивляваше. Но когато си легнах, веднага се върна на леглото при мен и деликатно се разположи върху краката ми. Предадох се и заспах. Когато се събудих на сутринта, нея вече я нямаше. Но като се върнах вечерта, тя се появи отново и прояви забележителен ум: представи си, заварих я да спи на стола. Щом си легнах, тя пак се премести върху краката ми. Да си призная, стана ми дори приятно.

Пет вечери подред я намирах в стаята си на стола и всеки път, когато си лягах, тя се прехвърляше на леглото. Не можах да я разгледам добре, защото, когато се събуждах сутрин, нея вече я нямаше. Още повече че сутрин винаги бързам и нямам време да я търся из манастира или из градината, която е доста голяма.

И така, настъпи вечерта, когато не намерих котката на стола. Изпитах нещо като разочарование или ревност, помислих си: при кого се е преселила, кого е избрала вместо мен? Дори на другия ден се сетих за това — не можех да преживея измяната.

Какво бе учудването ми, когато, като се прибрах на другия ден вкъщи, открих на постелята си цяло котешко семейство! Ето къде се е изгубила предната нощ — скрила се е от хората, в тъмнина и тайна е родила трите си котенца и ги е донесла при мен. Беше ми даже приятно, че котката ме е сметнала за толкова надежден и ми е доверила своите новородени. И така, тя живее при мен върху синия ми пуловер вече три месеца заедно с Алеф, Бетка и Шин. По отношение на Шин имам съмнения, възможно е да се окаже Шина.

Сега съм принуден да се заема с грижите за цялото семейство. Връщайки се вечер, нося кутия мляко за Кецеле (така кръстих котката) и някакви остатъци от обеда, ако в този ден съм имал възможност да обядвам. Да, изпуснах нещо важно — на дневна светлина котката се оказа рядка красавица. Тя е тъмносива, на гърдите си с бяла яка от много пухкава козина, има и едно бяло ухо, което й придава кокетен вид. Много е чистоплътна, прекарва половин ден в миене и чистене на себе си и на котенцата; мисля си, ако я свикна да поддържа помещението, от нея ще излезе изключителна чистачка. При това е невероятно умна — по някакъв начин се е досетила, че е забранено да се гледат животни в манастира, и се държи като привидение; досега никой не я е открил. И аз също се правя, че не съм я виждал. Така в момента, в който игуменът ме попита какво прави това прекрасно животно в моята стая, аз ще кажа: „За първи път го виждам“.

Не, за съжаление, не мога да отговоря така. Все пак съм монах, а на тях не им се полага да лъжат. Това е обидно, защото всички хора, които познавам, поне мъничко послъгват, а на мен не ми е разрешено. Този момент рано или късно ще настъпи и съм длъжен да помисля за съдбата на цялото семейство. Смятам да преговарям за това с брат ми. Не съм уверен в успеха. Ти не знаеш, че ние с баща ти имаме постоянни разногласия по много въпроси. Все пак разчитам на доброто му сърце. За Милка съм сигурен.

Съдбата на котетата е почти решена: едно ще вземе моята помощничка Хилда, второто — приятелят ни Муса, а третото, може би една сестра от Тверия.

Целувам те, скъпа племеннице! Кецеле те поздравява и ти пожелава най-скорошно оздравяване. Твой додо Даниел.

23.

Ноември, 1990 г., Фрайбург

Чрез Моше Милщайн установих пряка връзка с гетото.

Започнах да крада оръжие от склада, който се намираше на тавана на полицейското управление. То беше основно трофейно, т.е. съветско оръжие. Не бе лесно да го препращам в гетото, особено пушките. Всяка изнесена от склада „единица“ криех отначало в градината, вечерта я привързвах към рамката на велосипеда, завита с парцали, и карах към вкъщи по околни пътища, покрай замъка. Там край дупка в стената ме чакаха млади хора, които взимаха оръжието. За цялото това време нито веднъж не влязох в гетото. Някои от обитателите му вече разбираха, че са обречени на унищожение, и искаха да се сдобият с оръжие, за да защитават себе си и близките си. Аз бях на мнение, че трябва да се решат на масово бягство. Знаех, че сред партизаните има и бивши местни комунисти, и пленени червеноармейци, и избягали от гетото евреи. Но отначало не ме слушаха — повечето имаха лош опит от общуването с нашите нееврейски съграждани, които издаваха на немците и измъкналите се от обкръжение червеноармейци, и евреите. Обитателите на гетото не вярваха особено и че партизаните ще ги посрещнат с отворени обятия.

Настъпи денят, когато вече нямаше никакъв избор. В края на юли 1942 година присъствах на телефонен разговор на майор Райнхолд. Последната му фраза беше: „Тъй вярно, юд-акцията ще се състои на 13 август!“. Веднага ми стана ясно какво означава това. Майорът ми каза:

— Дитер, вие сте единственият свидетел на този разговор. Ако нещо се разбере, вие носите пълна отговорност!

Аз му отговорих с „Явол!“.

Отношенията ми с Райнхолд бяха много топли. На възраст той можеше да ми бъде баща, у дома си бе оставил синове и в обръщението му към мен имаше бащинска нотка. По-големият му син се казваше Дитер като мен. Повярвайте ми, аз също се отнасях добре към него. По-добре, отколкото към подчинените му. Той ценеше моята порядъчност, знаех това. Така че, изпълнявайки човешкия си дълг, аз предавах лично този човек. И си подписвах присъдата.

В началото на службата си бях дал клетва за вярност към „фюрера“. По-късно като руски партизанин съм давал клетва за вярност към Сталин. Но тези клетви не бяха истински, а принудителни. На такава цена спасявах не само собствения си живот, но и този на други хора.

Ситуациите, които ми бе отредено да преживея, бяха трагични, мъчителни, страшни. Но вече мога да говоря за това. Макар да не обичам да разказвам за онези събития, правя го сега, защото смятам, че трябва да споделя с вас този опит — никой не знае в какво положение животът може да постави човека.

Още същата вечер съобщих на свръзката за готвената акция. Хората бяха решени да се защитават с оръжието, което им бях доставил. Успях да ги убедя, че няма смисъл. Оръжието бе много малко. Щяха да избият всички. По-важното е поне част от хората да останат живи. Това е по-добре, отколкото десет минути да се отбраняват от беларусите или немците, които ще дойдат да унищожат гетото. Склоних ги да избягат. Но гетото се управляваше от юденрат и именно той трябваше да вземе решение.

Изпитвах ли страх? Не помня. Бързо се приспособявах към обстоятелствата, те напълно ме завладяваха — чувствах, че нося отговорност за много хора. Да можеш да поемеш отговорност е по-важно, отколкото да изпълняваш заповеди. Благодарен съм на Бога, задето ме е наградил с това качество.

Трябваше да се определи датата на бягството. Нощта на 9-и срещу 10-и август.

Юденратът не подкрепи този план и разреши бягството само за хората от групата за съпротива. Възрастните все още не се отказваха от надеждата, че подкупеният беларуски чиновник ще спаси всички.

По-нататък събитията се развиха по следния начин: в навечерието подадох лъжлив рапорт до шефа, че уж през тази нощ група партизани трябва да мине през едно село, разположено в южно направление, противоположно на труднопроходимата гора, към която се стягаха да бягат жителите на гетото. Всички полицаи и жандарми тръгнаха на тази операция освен четирима, които останаха в участъка. Така че около гетото нямаше патрули. Заедно с полицаите цялата нощ седях в засада, очаквайки напразно партизаните.

Рано сутринта се върнахме. В осем часа бях в участъка. Тук при шефа дойде развълнуван кметът и съобщи за бягството на триста евреи от гетото. Аз, както винаги, превеждах. Майор Райнхолд зададе въпрос при какви обстоятелства се е случило това. Кметът обясни, че ту тук, ту там разстрелват евреи и хората от гетото са помислили, че е дошъл и техният ред. В навечерието на бягството дошли селяни, които искали да купят от тях мебелите, и обитателите на гетото се разтревожили. Началникът разпореди да се поставят жандарми за охрана на останалите в гетото.

Когато чух, че са избягали само триста души, сърцето ми се сви. Защо не са избягали всички? Толкова исках да спася цялото гето. За детайлите на трагедията, която се разиграла тази нощ, научих години по-късно. И досега нося тази своя болка.

На следващия ден ме арестуваха. Беше ме предал един евреин от гетото. Познавах го отпреди, беше електромонтьорът Наум Баух, който бе идвал няколко пъти в участъка да поправя електроинсталацията. Той дойде на другия ден след бягството при шефа и дълго разговаря с него в кабинета му. Мен шефът не ме покани. Досега нито един разговор не се провеждаше без моето участие и разбрах, че става дума за мен. Докато траеше разговорът им, можех да избягам, но къде? Не можех да отида при партизаните — за тях аз бях полицай.

Следобед най-сетне шефът заповяда да ме извикат. Каза ми, че ме подозира в измяна.

Аз мълчах. Тогава ме попита:

— Истина ли е, че вие сте издали датата за унищожаване на гетото?

— Тъй вярно, господин началник. Истина е. — Не можех да не отговоря на такъв пряк въпрос.

Той беше поразен:

— Защо си признавате? По-скоро бих повярвал на вас, отколкото на този евреин. Защо направихте това? Имах ви такова доверие.

Това бе тежък упрек. Отговорих, че съм направил това от състрадание, защото тези хора не са сторили нищо лошо, не са комунисти, а обикновени работници, занаятчии, прости хорица. Не бих могъл да постъпя по друг начин.

Райнхолд проговори:

— Ти знаеш, че аз не съм разстрелял нито един евреин. Но някой трябва да го прави. Заповедта си е заповед.

Това беше истина — той никога не бе участвал в разстрелите. Разбираше каква несправедливост се извършва над беззащитни хора, но човешката му честност си имаше определена граница, по-нататък действаше войнишкото подчинение, което принуждаваше съвестта му да мълчи.

После ме попита за оръжието, прехвърлено в гетото, и сам изброи количеството и вида му. Стана ми ясно, че вече са проверили и склада. Признах си всичко. Той рече, че е длъжен да ме арестува. Взеха ми оръжието и ме затвориха в мазето.

На следващия ден ме повика отново. Майор Райнхолд ми каза, че не е спал цяла нощ и не разбира какви са били скритите мотиви за моето поведение.

— Предполагам, постъпили сте като полски националист, от чувство за мъст заради унищожаването на полската интелигенция.

Тогава си помислих, че ще му бъде по-леко, ако му кажа истината.

— Господин началник, ще ви кажа истината, при условие че ми дадете възможност сам да приключа с живота си. Аз съм евреин!

Той се хвана за главата.

— Значи все пак полицаите са били прави, сега разбирам. Това е трагедия.

Повтарям го дословно, защото такова нещо е невъзможно да се забрави. Виждате в какви ситуации изпадаха понякога немците, не знаеха как следва да се постъпи, какво да се направи…

— Напишете ми подробно признание — заповяда той.

Нито плесница, нито груба дума. Отношенията ни си останаха както по-рано — като на баща и син. Не бих могъл да определя това по друг начин.

Написах признанията си и казах:

— Господин началник, два пъти съм бил на границата на смъртта и съм съумявал да избягам; тук попаднах благодарение на случая, доведоха ме тук, не можех да се откажа, в моето положение не ми оставаше нищо друго. Мисля, че ме разбирате.

Той извика вахмистъра и му заповяда:

— Следете да не извърши някоя глупост.

Аз го молех да ми даде възможност да се застрелям, преди гестапо да започне ликвидацията на другите евреи. Сега можех само да чакам и бях съвсем спокоен.

Този ден все още обядвах с жандармите. През деня и вечер всички се хранехме заедно. Привечер шефът ме повика отново. Аз му напомних:

— Господин началник, вие ми обещахте да ми дадете възможност да се застрелям.

Той отговори:

— Дитер, вие сте разумен и смел млад човек. Два пъти сте успели да избегнете смъртта. Може би ще ви провърви и този път.

Не го очаквах! Това беше удивителна реакция на честен човек, намиращ се в трудна ситуация.

Протегнах му ръка:

— Благодаря ви, господин началник.

Той се позабави, после ми стисна ръката, обърна се и си отиде.

Повече никога не го видях. Впоследствие ми казаха, че е бил тежко ранен от партизаните и починал от раните си. Това се случило много по-късно.

Тогава той всели у мен мъжество и желание да живея.

Жандармите не се отнасяха към мен като към престъпник. Дори когато прочетоха признанието ми и научиха, че съм евреин, ме извеждаха от заключената стая на общата маса. Бягството ми стана така — казах, че искам да напиша писмо на близките си, и ме отведоха на предишното ми работно място. Написах писмото и поисках момчето чистач да го занесе в пощата. Знаех, че момчето вече си е тръгнало. Безпрепятствено излязох в коридора и избягах от сградата. Побягнах към полето. На двора стояха и разговаряха трима полицаи, не от Емск, а от друг участък, но се познавахме. Не ми обърнаха внимание.

Когато вече бях стигнал достатъчно далеч, след мен се втурнаха около четиресет души, на коне и с велосипеди. Залегнах върху окосената трева, вмъкнах се между сложените на куп снопи. Някой изтича покрай мен. Бяха разбрали, че съм се скрил някъде, и започнаха да прочистват полето, вървейки в широки редици. Тъкмо когато бяха на пет метра от мен, снопите над мен се разсипаха, купът се наклони…

И до ден-днешен не разбирам как не ме забелязаха. Молех се неистово, вътре в мен всичко крещеше. Два пъти в живота си съм имал такива минути — първия път във Вилно, когато се криех в мазето, и сега. Те не забелязаха движението на снопите и побягнаха по-нататък. Чух как един от тях извика:

— И все пак избяга!

… Лежах и чаках, докато се стъмни. След това се измъкнах изпод снопите, добрах се до някаква плевня, влязох вътре и заспах. Около пет часа чух продължителна стрелба. Това беше юд-акцията. Разстрелваха останалите в гетото евреи. Беше най-ужасната нощ в моя живот. Плаках. Бях унищожен — къде е Бог? Къде е Бог във всичкото това? Защо той ме скри от преследвачите, а не пощади тези петстотин деца, старци, болни? Къде е Божествената справедливост? Исках да стана и да отида там, за да съм заедно с тях. Но нямах сили да стана.

24.

1967 г., Хайфа

Днес навърших 25 години. Просто ужас! Току-що бях на шестнайсет и ревях, защото имаше състезание по ски, аз заех първото място сред момичетата, а Тони Леер ми подхвърли, че това било несправедливо, понеже трябва да се състезавам при момчетата: трябва да ме проверят коя съм всъщност, мъж или жена. Аз го натупах. Днес рано сутринта дойде Муса и ми донесе подарък — великолепна златна гривна във вид на змия, а очите й — сапфири.

На мен ми харесва повече среброто и Муса знае това. Но ми каза, че не може да ми подари сребро, защото самата аз съм злато. Той искаше да заминем за цял ден за Нетания, но сутринта ми бе заета, бях обещала на Каса да отида с нея да кандидатства за работа; после да взема от пощата пратка за Даниел и да намина в библиотеката. Муса ме чака четири часа, по-късно все пак заминахме за Нетания.

Този ден той непременно трябваше да се върне вкъщи и аз малко му се обидих, че ще се връщаме веднага, а на мен така ми се искаше да остана с него по-дълго. В хотела бяхме само три часа и когато дойде време да си тръгваме, аз се разплаках. Той започна да ми обяснява, че не принадлежи на себе си в такава степен, в каквато принадлежат западните хора. Зависим е от семейството си, днес имал среща с чичо си и той не можел да я откаже или отложи. Муса също бе много разстроен. Срещаме се вече почти три години, но аз никога не знам кога ще се видим следващия път. Ако не броим църковните ни срещи, се виждаме много рядко. Ужасно е. Муса твърди, че приличам повече на юноша, отколкото на двадесет и пет годишна жена. И аз си спомних как натупах Тони Леер за същите думи. Смешно е.

25.

Май, 1969 г., Хайфа

Мила Хили! Така и не заспах тази нощ — след вчерашните ти разсъждения колко трудно е в днешно време да бъдеш немец. Даниел ще ти разкаже колко трудно е да бъдеш евреин в днешния свят, а аз ще опитам да ти обясня какво значи да си арабин. Особено християнин по вероизповедание и израелтянин по гражданство.

Да си немец е добре — немците живеят в срам и покаяние. Не е съвсем лошо и да си евреин — цял свят ги ненавижда, но всички знаят, че са избран народ. Още повече че те изумяват света със своя Израел, построен сред камъни и развалини, и със схватливите си мозъци и много таланти оскърбяват всички останали народи. По целия свят на всички високи постове е пълно с евреи — учени, музиканти, писатели, юристи и банкери. У повечето хора това предизвиква раздразнение.

Но какво е да бъдеш арабин? Ние сме 1000 пъти повече от евреите. А кого познава светът? Насреддин Туси? Ибн Сина?82 Какво е да принадлежиш към народ, който винаги е обиден и винаги е прав? Ислямът придава на арабите увереност и чувство за превъзходство. Арабите мюсюлмани са недооценени от външния свят и възхваляват сами себе си. Арабинът християнин е нещастно същество, евреите едва забелязват разликата между арабите — християни и мюсюлмани. За тях и едните, и другите са кръвни врагове. Но като враг мюсюлманинът е по-надежден.

Евреите не ни се доверяват, макар да сме избрали Израел, да сме негови граждани с надеждата, че това ще е общият ни дом. Не ни се доверяват и мюсюлманите — за тях ние сме по-лоши врагове от евреите.

Бих заминал за Европа или Америка, но като арабин съм свързан с възможно най-силни семейни, родови отношения. За семейството си аз не съм отделна единица, живея в подчинение спрямо всичките си роднини — на по-възрастните, защото съм задължен да ги уважавам; на по-младите — защото съм задължен да ги подкрепям. Да излезеш от този кръг е почти невъзможно. Ако можех, бих се развел с Мириам, ние с теб бихме заминали за Кипър, бихме се оженили там и бихме живели в която и да е страна, където растат дървета и цветя, където хората се нуждаят от градини и паркове… За да се случи това, трябва да престана да бъда арабин, а е невъзможно. Ти ще си останеш немкиня, оплакваща помрачението и жестокостта на предците си; Даниел ще си остане евреин с безумната идея да направи всички хора деца на Бога; а аз — арабин, жадуващ освобождение от тежката арабска традиция да принадлежа не лично на себе си, а на някой по-старши: на баща си, на Бога или на Аллах.

Мила Хили! Когато съм с теб, самото ти присъствие ми е достатъчно да ме освободи от тези тежки мисли, от безизходността на нашето положение, само до теб се чувствам щастлив; повярвай ми, на света има много малко арабски мъже, които биха се решили да кажат такива думи на жена. Аз те обичам и обичам свободата, която ти носиш, макар двамата да страдаме именно от това, че знаем — свободата не е за нас, ние я крадем, не знам от кого. И все пак аз дълбоко вярвам, че Бог е на наша страна. Не ме оставяй. Муса.

26.

1968 г., Хайфа

Вчера Даниел ми донесе цъфтящо клонче от бадем. Невъзможно е да си представя да откъсне клонче. Погледнах го учудено. А той ми каза: „Хилда, вече пет години сме заедно“. И пет години, откакто пристигнах в Хайфа. Цветовете са някак си нематериални, като от пара или мъгла и ухаят на нещо прекрасно, но то не е в тях. Може би на плодовете на бадема, които ще оформят по-късно. Не, бадемът има много по-определена миризма, по-ядлива. А тази съвсем не е такава.

Даниел отслужи меса. Нямаше никого, освен мен. Той е огорчен, че почти всички наши квартиранти са равнодушни към църквата. „Но нали ние ги храним не от корист — казва Даниел, — може би някога ще поискат да се молят с нас.“

Това не е съвсем така — в съботите и неделите при нас се събира доста народ. Вечерта, когато Даниел си тръгна, реших да запиша колко души сме. Ето какво излезе: Даниел, аз, Вера, Кася с децата, Ирена с децата, Олаф, Шимон, Йозеф със семейството си, Муся с Тата, Хенрик с Луиза. Елена, Исидор… това са тези, на които може да се разчита. Още около двадесет души идват от време на време, на празници, но все пак участват в живота на общината. И около тридесет, „идващи рядко“. Като Муса. Към тях трябва да се прибавят и тези от приюта, които щат не щат, принадлежат към общността заради пребиваването си в приюта. Има и около девет-десет постоянно сменящи се лица: бедняци, скитници, наркомани. Ние ги наричаме „квартиранти“. Също са наши. По приблизителни сметки: около шейсет човека.

Но имахме и загуби: Самуел с Лидия заминаха за Америка, Мириам почина, бедният Антон загина, Едмунд със семейството си се върна в Европа, Арон с Вита и дечицата и още няколко души ни напуснаха заради синагогата.

Даниел се огорчава много, когато губи някого, но винаги повтаря: „Всеки човек трябва да търси своя собствен път към Бога. Това е личен път, иначе ние ще представляваме не група от доброволци в името на Господа, а армия с генерал начело“.

Най-трудно ни е с „временните“. Даниел не е поръчвал да гоним никого, затова понякога идват бездомници. В Израел те са по-малко, отколкото в Европа, но ги тегли към нас. Откакто се построи спалня, винаги по няколко души отсядат там за някой и друг ден, а понякога и за месец. Даниел смята, че те трябва да си плащат — поне кофа вода да донесат от извора. Там има чудесна питейна вода, но струята е много слаба. Водата, която идва от друзкото село, не е така вкусна.

Моят немски опит изведнъж намери приложение, все пак има правила за общуване с бездомници, които наистина помагат да се намери общ език. Сега при нас живее двойка наркомани — много приятни момче и момиче от Унгария, те пушат някакъв боклук. Отпуснати, бавни и доброжелателни. Момичето, Лора, е еврейка, хипи, цялата в цветенца. Тя е истински музикант и свири чудесно на флейта. Аз я похвалих, тя се засмя и обясни, че по принцип е цигуларка, но няма цигулка. Толкова е ярка, че нейният приятел, циганинът Гига, изглежда някак бледо до нея. Те живеят при нас вече втори месец. Казаха ми, че Лора свири на улицата до пазара. Понякога носи пари в църковната каса, а Гига много се старае, докато мие съдовете.

Миналата седмица ни връхлетя ужасен пияница, болен, изпоцапа всичко, чистих след него два дена. Склоних го да постъпи в болница и го откарах. Навестих го след два дена, оказа се, че е избягал.

Не можем да държим чистачка или готвачка. Всичко правим сами. Добре че Даниел припечелва от екскурзиите, идва помощ и от чужбина.

Даниел работи много. Сега, когато има свое местенце в храма, често остава до много късно. Прави преводи на Новия Завет и други текстове от гръцки на иврит. По принцип такива преводи съществуват отдавна, но Даниел смята, че са пълни с неточности и дори грешки. Попитах го веднъж колко езика знае. Отговори, че знае добре три — полски, немски и иврит. А другите, на които разговаря, ги знае лошо. Но това не е така: той води групи на италиански, испански, гръцки, френски, английски, румънски; пред мен е говорил с чехи, с българи и с араби на техните езици. А пък това, че цял живот е служил на латински, се разбира от само себе си. Струва ми се, той има онази дарба към езиците, която е била изпратена някога на апостолите. Наистина на масата му има учебници по различни езици. Значи нещо му е дал Бог, а нещо е научил сам. Кога е успял да изучи всички тези езици? Попитах го, той ми отговори: „Помниш ли Петдесетницата?“. И се смее.

Разбира се, помня добре този откъс от Деянията на Апостолите, когато от небето върху апостолите се спуснали пламъци и те започнали да говорят на различни езици и всички чули своите родни наречия. А Даниел сякаш живее с този пламък.

Наистина, когато трябваше да пристигнат румънци, му купих учебник по румънски език, две седмици го държа на бюрото си, а вечер го взимаше със себе си.

— Много е полезно да си сложиш учебника под възглавницата, събуждаш се сутрин и всички уроци са научени… — ето какво ми каза.

Наблюдавайки го, разбираш, че езикът не е от съществено значение, важен е пълнежът, който стои зад езика. Тук има някакво противоречие. Ако е все едно на какъв език се служи, защо трябва да се хвърлят толкова усилия да се превежда всичко на иврит? Постоянно правя нови копия за богослужения в различни преводи, защото той иска всяка една дума да бъде разбираема. Въобще понякога забелязвам някои противоречия във възгледите му. Веднъж казва едно, друг път — друго и аз невинаги успявам да го следвам.

27.

1959–1983 г., Бостън

Проблемът за националното самосъзнание тук, в Америка, се подменя отчасти от проблема за самоопределението, различни неща, макар сходни. Националното съзнание, поне при евреите, е ограничена област както отвътре, така и отвън. Обявявайки се за народ на Книгата, евреите определят себе си като хора, които притежават, усвояват и практически прилагат Тората. Това е идеология. Тя определя чувството за избраност, изключителност и преимущество спрямо всички останали народи, а също и изолацията от християнското и всяко друго съобщество. Разбира се, винаги са съществували отделни представители на народа, които са се отклонявали от общо зададената програма, изпадали са от руслото на националния живот. Сама по себе си херметизацията на еврейското общество по естествен път е довела до създаване на легендата за „еврейската тайна“, която се е развила през вековете до идеята за „всемирен еврейски заговор“ против всички. Последният такъв „разобличен“ заговор по наше време беше делото в Русия срещу лекарите малко преди смъртта на Сталин. В нашия век ударът падна вече не върху традиционното еврейско съобщество, а върху професионалистите, голяма част от които — ако разбирам правилно — не са религиозни хора. Всъщност това е последният жив остатък от Катастрофата. Вероятно е същият остатък, за който говори пророк Исая.

Подобно изтребление на голяма част от народа не се случва за първи път в историята. Впрочем вавилонският плен е обръщал хората в роби, но не им е отнемал живота. Същото е било и в Русия през сталинските времена.

Европейското еврейство във вида, в който е съществувало през последните три века, е унищожено. Не мисля, че е способно да се възстанови: няколкостотин хасиди, добрали се от Беларус до Ню Йорк със своя Любавички цадик83 няколкостотин ешиботници84 и начело ортодоксалните митнагдимски85 равини… едва ли са жизнеспособни в съвременния свят. Децата на ортодоксалните евреи щурмуват в Америка Холивуд, а в Палестина — арабите. Може и да греша, но ми се струва, че след Катастрофата еврейството е загубило коравия скелет, който го е държал. Освен това аз, атеистът, срещнах и по време на войната, и в следвоенните години много евреи, преживели кризата на вярата — нашият народ се е превърнал в колективен Йов, седящ сред пепелището, лишен от деца, здраве, имущество, от самия смисъл на съществуването. В голяма степен изгубил съкровището, с което се е гордял — самата вяра.

Нещастната племенница на жена ми, Циля, шестгодишна, стояла на селската улица, в тълпата, една полска селянка я държала за ръка, а всички местни евреи били затворени в плевнята, която се канели да запалят. Момиченцето се молело на Бога да спаси майка му. Но плевнята била подпалена и осемдесет човека заедно с майка й и сестрите й изгорели. Циля била укрита от добри католици, преживяла войната и заминала за Израел. Момичето било от много религиозно семейство, но оттогава никога не е влизала в синагога: ако Него Го има, Той е виновен пред мен и аз не Му прощавам, а ако Го няма, какво да говорим за Него…

Такава е логиката. Не мисля, че Йов се е успокоил, след като са му изпратили новите деца в замяна на предишните. Забравил ли е онези невинните, убити от рухналия покрив на дома им, заради един съмнителен облог на Твореца с някаква си твар, известна като враг на човешкия род?…

Книгата на Йов е твърде поетична, но е лишена от логика. Впрочем, както ни показва нашият обаятелен учен, професор Нойхауз от Йерусалим, четенето на еврейските текстове е велико изкуство, до което аз едва съм се докоснал. Само дотолкова, доколкото да разбера какъв е основният предмет, върху който е съсредоточена еврейската мисъл. Оказва се, това е космогонията в най-отвлечения и отдалечен от реалността смисъл; грандиозната „игра на стъклени перли“86.

И за две хиляди години мозъците на момчетата, които от петгодишна възраст минават това училище на логиката, са достигнали все пак работно състояние. Всички съвременни еврейски физици-математици, Нобелови лауреати и ненаградени изобретатели са отклонение от основния продукт, т.е. те са отказалите се от царския път на кабалата, която разглежда същите проблеми, както и всички останали езотерични науки във всички времена и при всички народи. Обаче именно кабала се оказва под подозрение като интелектуален терористичен акт, продължил половин хилядолетие. Няма нужда да се опровергава тази страхлива мисъл: всяка интелектуална дейност може да се разглежда като атака спрямо установените канони както в областта на науката, така и в културата и социологията.

В края на краищата всеки опит за идентификация, за строго самоопределяне на личностите е основан на построени в определена йерархия отговори — пол, националност, гражданство, ниво на образование, професионална принадлежност, партийна и прочие. Моята лична идентификация е свързана с професията ми. Аз съм лекар, това е фундаментът на моя живот и дейност — в това число в гетото и в партизанския отряд. Аз съм си оставал лекар при всички обстоятелства. След войната, когато за много месеци бях привлечен на експертна работа над материалите за Нюрнбергския процес — това бе най-тежката част от живота ми, макар вече да не съществуваше заплаха от физическа смърт, — аз загубих вътрешна ориентация, равновесие, губех почва под краката си. Не животът в гетото, не несигурното съществуване в горите, а товарът от всичко, което знам за случилото се с евреите в периода 1939–1945 г., промениха моето светоусещане. Моята самоидентификация като лекар нямаше никакво значение от гледна точка на „Нюрнбергските закони“; лично аз, като евреин, попадах под действието на Закона за опазване на германската кръв и чест от 1935 година. Той принуждаваше мен, атеиста, съзнателно скъсал с юдаизма, да се върна към националната си идентификация. Приех това предизвикателство с готовност и резултатът бе моето нелегално преселване в Палестина.

Живях в Израел почти десет години. Намирах се там, когато бе подписана Декларацията на ООН за неговото създаване, и се надявам еврейската държава да съществува и занапред. Никога не съм споделял идеите на ционизма87.

Винаги съм смятал, че съвременният свят трябва да бъде изграден не на национален принцип, а на гражданско-териториален. Гражданите, живеещи в пределите на дадена територия, имат правото и са длъжни да организират държавата. А законодателството трябва да осигури това. Малко хора се съгласяват с моите идеи, дори Естер. Приех бостънското предложение без колебание. От професионална гледна точка никъде по света не може да се намери по-добра работа за мен. След като поживях няколко години в САЩ, стигнах до убеждението, че именно САЩ в най-голяма степен съответстват на този гражданско-териториален принцип на организация на държавата, който аз намирам за оптимален. А останалото е същата световна помийна яма.

Всяко последователно религиозно възпитание ражда неприемане от страна на инакомислещите. Само общата културна интеграция, извеждането на религиозната сфера в областта на личния живот, може да сформира общество, в което всички граждани имат равни права.

От този принцип се е ръководела Римската империя в древността, същия принцип се е стремял да прилага и Йозеф II88, император на Австро-Унгарската империя през XVIII век. През 1782 г. той издава „Толеранцпатент“, „Указ за търпимост“, провъзгласяващ принципното равенство на всички граждани на държавата пред лицето на закона. Това е изключително интересен сборник документи, плод на несъмненото влияние върху императора на Йозеф фон Зоненфелс89. Указът открива пред евреите възможността за асимилация без принудително покръстване, дава възможност за развитие на светската държава, интегрираща всички граждани. Самият Зоненфелс е бил кръстен евреин и неговите виждания за държавното устройство не намират подкрепа сред еврейската среда, която разглежда новите закони изключително като ограничаващи традиционния начин на живот. Именно Йозеф II отменя кахалното самоуправление90, т.е. възможността съществуването на евреите да е на принципа „държава в държавата“ — разрешават им се занаятчийство, земеделие, предоставя им се свобода на движение и им се осигурява достъп във висшите учебни заведения. Той въвежда и военната повинност за евреите, като по този начин изравнява техните задължения с тези на останалите граждани. В еврейските училища преподаването започва да се извършва на немски език, „понемчва“ еврейските имена и фамилии. Именно така възникват фамилии като Айнщайн, Фройд, Ротшилд. Някъде бях прочел, че в измислянето на „пищни“ немскоподобни фамилии от типа на „Розенбаум“, „Манделщам“ е взимал участие Хофман!91 Тези закони, предизвикващи огорчение сред обикновените хора, създават образовано съобщество, лишено от тесните национални рамки и способно да се включва в общодържавните дела.

И днес се е запазила дълбоката разлика между потомците на западните „австро-унгарски“ евреи и евреите от Източна Европа, които до края на войната, по-точно до Катастрофата, продължават да култивират затворения начин на живот.

Разбира се, трябва да се направи изключение за евреите от комунистическа Русия, част от които са били увлечени от новата идеология в първите години на революцията. Но основната част от Идишланд — Литва, Латвия, Полша — се е придържала към старинната. И днес в света има немалко мъже в дългополите еврейски сюртуци според образците от XIX век и жени с перуки върху бръснатите глави.

Моят знаменит учител, професор Нойхауз, нарича съвременния хасидизъм „велика победа на буквата над духа“. Той стига и по-далеч в своята критичност, смятайки най-консервативните течения в християнството, както в западното, така и в източното, за братовчеди на хасидите. В наше време националното самосъзнание намира устойчивост не в почитането на догмите, а в кулинарните рецепти, кройката на дрехите и начините на миене, а също и в необоримото заблуждение, че истината в цялата си пълнота принадлежи на традиционалистите.

28.

Май, 1969 г., Голански Възвишения

Драги Владек! Колата, която докара туристите на Голанските възвишения, се развали. Потече масло и ремонтът ще трае дълго. Вече разгледахме всичко, разказах всичко и изведнъж се оказа, че трябва да останем тук още поне три часа, докато пристигне нова кола.

Немците от кьолнската евангелска група се разпръснаха да се разхождат. Аз седя под смокинята, моята помощничка Хилда спи, покрила главата си с каубойска шапка, която й подари пътуващ тексасец.

Не за първи път водя екскурзии тук. Това е огромно гробище на военна техника — руски танкове, БТР-и, камиони. Сринати противотанкови ровове. Огромно количество мини — в продължение на няколко десетилетия кой ли не е заравял мини в тази земя: турци, англичани, сирийци, евреи. Тук са се взривили няколкостотин съветски танка. Може да се ходи само по разминираните участъци. Козите и магаретата са местните сапьори. От време на време те попадат на мина и излитат във въздуха. Понякога това се случва и с хората. Но тук има малко хора. Ничия земя. Огромно плато с вулканичен произход. В един от кратерите на затихнал вулкан има радарна станция. Черни и сиви естествено огладени камъни, бодливи храсти, редки групи дървета. С тях е свързана история, приличаща на библейска. В Сирия живеел израелски резидент, който заемал видно място в правителството. Когато през 48-ма бил създаден Израел, сирийците построили тук много силна отбранителна линия с подземни укрепления. Еврейският резидент в сирийското правителство предложил около всяко подземно укрепление да се засадят дървета, за да могат войниците да се крият на сянка от жегата. Пък и под дърветата човек не може да бъде забелязан от въздуха. Сметнали предложението му за разумно, засадили дърветата. Голан е стратегическа височина — оттук може да се държи под обстрел цяла Северна Галилея. Тук са били разположени сирийските ракетни точки. Израелците ги унищожили за десет минути от въздуха по време на Шестдневната война. На евреите им било известно, че над всяка от секретните установки растат купчина дървета. Те успели да израснат за двайсет години и всъщност обозначавали целта. Резидентът бил хванат и екзекутиран на площада в Дамаск. Казвал се Ели Коен. Евреите положили всички усилия да го откупят или заменят, но Сирия била непреклонна. Разкази от този род са много по-интересни на туристите от Свещената история.

Ранната сирийска църква е била аскетична и сурова като тукашното вулканично плато. Идва ми наум, че необикновеното разнообразие на природата в Палестина — тиха в Галилея, жестока в пустините, хармонична в Юдея — е породило и разнообразието на религиозни течения: всичко се е родило тук.

Предстои всички тези земи, завоювани по време на Шестдневната война, да бъдат върнати. Сега се създава впечатление, че не искат особено да си ги вземат. Земите не са пусти — в Газа има милион палестинци — необходими ли са му на Египет с техните проблеми? На Западния бряг палестинците са няколкостотин хиляди — голям товар за Хюсеин. Смисълът на цялата тази кампания се крие в показността: да се демонстрира военна мощ. Това ще струва скъпо през следващите години. Такива са местните проблеми, както ги виждам аз. Да се живее тук, без да си потопен във всекидневния им поток, е почти невъзможно. Ти можеш ли да работиш в Полша като свещеник, игнорирайки натиска на Съветския съюз? Ние знаем, че политиката, а не нещо друго, е определяла църковния живот във всички времена.

Най-същественото е постепенното разбиране на целостта на живота. По-рано чувствах добре неговата йерархичност и винаги подреждах събитията и явленията едно спрямо друго според степента на тяхната значимост. Това усещане отминава, „значителното“ и „незначителното“ се оказват равни, а по-вярното е, че значително се оказва онова, което правиш в този момент, и тогава миенето на съдовете след многолюдния обяд се приравнява към отслужената литургия.

Завършвам — моята помощничка Хилда се събуди, хвана бинокъла и веднага забеляза местен скален заек, който прилича повече на язовец. Еврейският заек изобщо не прилича на полския. Гледката — без всякакъв бинокъл — весели сърцето. Братска целувка. Д.

29.

Май, 1969 г., Хайфа

Скъпа мамо! Вчера с Даниел и група немски туристи от Кьолн ходихме на Голанските възвишения. Аз бях там за първи път и беше разтърсващо — и древните паметници, и природата, и следите от войната. Всичко е едно цяло, дори древната история — следите от войната, разрушенията и някакво вечно военно варварство. Всичко, което е разрушавано от древни времена, се е разпаднало не от старост, а е разбито и унищожено от враговете. Навярно и по света е така, но тук е особено забележимо. Обаче не ти пиша заради това. Ти знаеш, че през войната Даниел е работил като преводач в гестапо и когато го хванали заради помощта му за партизаните, го е спасил гестаповският началник — дал му е възможност да избяга. Те са имали много човешки отношения, гестаповецът е имал деца на възрастта на Даниел, син — негов връстник.

Може би мисълта за сина го е карала да се отнася така добре към този полски, както той смятал, юноша. Представи си, в немската група имаше мъж, един от най-възрастните, защото другите бяха основно младежи, и се оказа, че той е син на същия онзи майор. Екскурзиантите задаваха въпроси, Даниел винаги молеше да се представят и този си каза името — Дитер Райнхолд. Тогава Даниел каза: „Бащата на Дитер, Райнхолд, ми спаси живота през войната“. Те си стиснаха ръцете и се прегърнаха. Никой не разбираше нищо, а немецът си нямаше и представа — нали баща му е загинал през 44-та на Източния фронт и той знаеше само, че бил майор и е служил в гестапо. Т.е. военен престъпник. Настана такава тишина. Никой не задаваше въпроси, всички мълчаха, само Даниел и Райнхолд разговаряха тихо. Не знам за какво. Аз, разбира се, мислех за нашето семейство — за теб, за татко и за дядо. Помислих си, че това е някакво разделяне на фашисти-евреи, убийци-жертви, лоши-добри, но не е толкова просто. Ето тези двамата: убития майор и Даниел — те стоят на един такъв предел, където нищо не е просто. После Даниел ми каза, че винаги когато си спомня за загиналите, се моли и за този майор.

Толкова съм развълнувана от тази среща и не мога да изразя всичко, което е в душата ми. Искам и аз да се науча на такава молитва — за всички. Но не абстрактно, а истински. Целувам те. Хилда.

Да! Забравих да напиша — тук на Голанските възвишения има древно съоръжение, приличащо на знаменития Стоунхендж. Това е мястото на действието от легендата за Гилгамеш! Сега там правят разкопки. Даниел познава археолога, който е отговорник за обекта, и ми обеща при случай да ми ги покаже. Той разказва за следи от най-древната световна цивилизация и дори може би за следи от присъствието на земята на извънземни! Тук е така — накъдето и да се обърнеш, навсякъде е „ах!“.

30.

Юни, 1969 г., Хайфа

Скъпи мои братя и сестри! Всеки празник е като бездънен кладенец. Поглеждаш в него и ти се открива дълбочината на човешката история и дълбочината и давността на отношенията между човека и Твореца. Юдейският празник Шавуот предшества празника Петдесетница исторически. Много е възможно този празник да е съществувал и в дохристиянския езически свят — и тогава хората са поднасяли на Господа първия си урожай като благодарност. В този ден евреите си спомнят също и даряването на Тората, на Десетте заповеди. В християнския свят по стар обичай на Петдесетница се поднася първия урожай и това е напомняне за древното благодарствено жертвоприношение; но също така се напомня и за друго събитие — за изливането на Светия Дух Господен върху учениците Христови.

По-нататък в Деянията на Апостолите се изброяват тези езици, които са прозвучали от устите на учениците — „партяни, мидяни и еламити и жители от Месопотамия, от Юдея и Кападокия, Понт и Азия, Фригия и Памфилия, от Египет и ония страни от Дивия, които граничат с Киринея, и посетители от Рим — и юдеи и прозелити, критяни и араби…“.93 В същността си това са все езици на ойкумени94, на човешкото местообитаване. Това е бил праобраз на света, в който ние живеем сега. Учениците на Христа говорят днес на всички световни езици, а ние с вас отбелязваме празника Петдесетница на езика на нашия Учител.

В този ден искам да ви кажа още нещо — огнените езици са се явили над всеки от учениците. А по-нататък, какво е станало с тези езици по-нататък? Има ли в човека съд, хранилище, в което може да се удържи този огън? Ако няма, то Божественият огън си отива, връща се, откъдето е дошъл, но ако можем да го задържим в себе си, остава.

В своя човешки живот Исус е бил този съд, който в пълнота е приел излелия се Дух. В този момент Синът Човешки става Син Божи.

Човешката природа се съединява с Божествената именно на този принцип. Всеки от нас, тук присъстващите, е съд за приемане на Духа на Господа, Думите на Господа, самия Христос. В това е цялото богословие. Никой няма да ни попита какво сме мислили за природата на Божественото. Но ще ни попитат: „Какво сте правили? Нахранили ли сте гладния? Помогнали ли сте на бедстващия?“. Да пребъде Господ с всички нас.

31.

Ноември, 1990 г., Фрайбург

По-късно възстанових в паметта си, че съм бродил из горите недалеч от града три денонощия. Но тогава бях загубил представа за времето. Страстно желаех да ме няма повече, да престана да съществувам. Мисълта за самоубийство не ми мина през главата. Имах чувството, че вече са ме убили петстотин пъти, изгубил съм се между небето и земята и като призрак не принадлежа нито към живите, нито към мъртвите. Но при всичко това инстинктът за самосъхранение живееше в мен и като животно се хвърлях встрани при най-малката опасност. Мисля, че бях близо до полудяването. Душата ми крещеше: Господи! Как допусна това?

Отговор нямаше. Нямаше го в моето съзнание.

Бях в полицейска униформа. Сега тя бе мишена за всички: за немците, които вече бяха обявили бягството ми, за партизаните, преследващи немци, за всеки местен жител, който би желал да получи награда за залавянето на евреин и престъпник, взети заедно…

Три дена не бях ял нищо. Помня, веднъж пих вода от ручея. Не бях и спал. Свивах се на някое скрито място, в храстите, заспивах за минута и веднага скачах от трясъка на автомати: отново и отново се връщаше минутата, в която осъзнах, че разстрелват обитателите на Емското гето. От време на време чувах и реална престрелка. Една от вечерите излязох в покрайнините на селото, което спасих някога от екзекуция. Но и тук не можех да се надявам на скривалище. Седнах на едно повалено дърво. Нямах сили да продължа. Пък и накъде? За първи път от три денонощия съм заспал.

Към мен се приближи настоятелката на разтурения манастир „Сестри на Възкресението“, майка Аурелия. Беше в дълга черна одежда, излиняла от старост, и елек с кръпка на джоба. Всички дребни детайли виждах съвсем ясно, сякаш бяха под увеличително стъкло. Бледо лице, покрито с тънък пух, увиснали бузи и неподвижни сини очи. Аз я заговорих. Не помня думите, с които се обръщах към нея, но идеше реч за нещо по-важно от моя живот. Много по-значително и важно. Помолих я да ме заведе при някого. Струваше ми се, че става дума за сестрите Валевич. Привидя ми се загиналата Марися, която беше тук, близо до мен, но съвсем неприличаща на себе си: в някакъв нечовешки облик — сияеше и излъчваше покой. Аз не успях да се изкажа докрай, но изведнъж разбрах, че моля настоятелката за смъртта си и приличащата на Марися не е тя, а смъртта. Настоятелката кимаше, съгласяваше се. Събудих се — до мен нямаше никого. Какво точно съм говорил, не можах да си спомня. Но след това видение почувствах учудващо успокоение.

За първи път след бягството заспах истински. Същата нощ се върнах обратно в Емск. Знаех къде стоят постовете, къде трябва да бъда особено внимателен и се приближих до манастира, който пък бе в съседство с жандармерията. Почуках. Отвори ми една от монахините. Нахлух вътре и се втурнах към настоятелката. Тя знаеше, че помагам на партизаните, понякога информацията ми за тях минаваше през нея. В същото време на всички стълбове висяха обяви за издирването ми. Вече всички знаеха и че съм евреин.

Не ми се наложи да й обяснявам нищо. Скриха ме на тавана.

Беше неделя. Откакто убиха ксендз Валевич, монахините ходеха всяка неделя в най-близкия храм — на шестнадесет километра от Емск. Настоятелката каза на сестрите:

— Да помолим нашия Господ за някакъв знак как да постъпим с младежа.

С още една монахиня настоятелката влязла в църквата, когато там четяли откъс от Евангелието — за милосърдния самарянин. Може би не си спомняте този откъс? Това е притча, която Исус разказал на своите ученици. Било е така: един евреин отивал от Йерусалим в Йерихон и го нападнали разбойници. Ограбили го, пребили го и го оставили на пътя. Минал покрай него евреин свещеник, видял го, но отминал. Така постъпил и друг евреин. Минал и един чужд човек, жител на Самария, той се съжалил над падналия, превързал му раните и го отвел в хана. Оставил болния там, като заплатил на стопанина за престоя и лечението. По-нататък Исус пита: „Кой от тези тримата е бил ближен на нападнатия от разбойниците? Оказалият му милост. Вървете и постъпвайте така…“.

Именно при тези думи монахините влезли в църквата. И в този откъс видели Божия знак.

Монахините се върнаха, разказаха на останалите за случката. Трябва да кажа, че от четири монахини две бяха против оставането ми при тях. Но приеха този знак.

Криех се на тавана. По-рано тази къща принадлежала на разстрелян евреин и на тавана имаше еврейски книги. Монахините бяха прибрали там и манастирски книги.

Първото, което взех в ръцете си, беше католическо списание, в което прочетох за явяването на Дева Мария в Лурд. Преди това бях чел Библията, бях чел за чудесата, но ми се стори, че това няма отношение към моя живот. Чудесата в Лурд, случили се едва преди няколко десетилетия, описани от мой съвременник, ме поразиха с усещането за близост. Особено след невероятните събития, които самият аз преживях: нима спасяването ми във Вилно и спасението ми в полето, когато преследвачите минаха на няколко крачки от мен и не ме забелязаха, не бяха такива чудеса?

Помолих да ми дадат Новия Завет, който никога по-рано не бе попадал в ръцете ми. В полското училище, където бях учил, бях освободен от изучаването на Закон Божи. Прочетох Новия Завет и получих отговор на най-мъчителния за мен въпрос по онова време: къде беше Бог тогава, когато разстреляха петстотинте души от Емското гето. Къде е Бог във всички тези събития, които преживява моят народ? Какво означава Божия справедливост?

И тогава ми се изясни, че Бог е бил заедно със страдащите. Бог може да бъде само със страдащите и никога с убийците. Убивали са го заедно с нас. Страдащия заедно с евреите Бог и мой Бог.

Разбрах, че Исус наистина е бил Месия. В неговата смърт и Възкресение се крие отговорът на моите въпроси.

Евангелските събития са ставали в моята древна страна с евреина Исус и проблемите на Евангелието се оказаха толкова близки до мен именно защото са били еврейски проблеми, свързани със страната, по която толкова тъгувах. Тук всичко съвпадна: Възкресението на Христа със свидетелството на Павел и откритието, че кръстът на Христос не е Божие наказание, а път към Спасението и Възкресението. Това се съедини в съзнанието ми с кръста, който носи моят народ, и с всичко, което видях и преживях.

Такова разбиране за страданието има и в юдейската религия. Има равини, които мислят по същия начин. Но тогава не знаех това.

Помирих се с Бог чрез Христос и стигнах до мисълта, че трябва да приема кръщение.

За мен това бе необикновено трудно решение — за евреите подобна стъпка означава път „надолу по стълбата, водеща навън“. Който приема кръщение, не принадлежи повече към съобществото на еврейския народ. Но аз исках незабавно да приема кръщението.

Настоятелката смяташе, че трябва да се подготвя, да разбера повече за християнството. Аз възразявах:

— Сестро, ние сме на война. Никой не знае дали ще бъдем живи утре. Аз вярвам, че Исус е Син Божи и Месия. Моля ви да ме кръстите.

Настоятелката бе объркана и отиде да се моли, за да вземе правилното решение. По пладне дойде отново при мен, каза, че докато се молела, изведнъж почувствала, че аз ще стана католически свещеник…

Ето това не беше ми минавало въобще през ума. Забравих за тези думи за няколко години и си ги спомних доста по-късно.

Същата вечер приех Кръщението. Кръсти ме една от сестрите. След това напуснах техния дом, защото не исках да изглежда, че съм приел кръщението заради убежището, което ми бяха дали.

Бродих няколко дена из околността. Хората, които срещах, можеха да ме познаят. Навсякъде висяха листовки с обявената награда за залавянето ми. Не можех да отида в гората — партизаните нямаше дълго да се церемонят с мен — аз бях немски полицай.

Нямаше изход. След четири дена се върнах при сестрите. Те ме приеха и аз прекарах при тях петнайсет месеца. Прозорците на дома им гледаха към жандармерията.

32.

1972 г.

Оставихме колата и се закатерихме нагоре по пътечката. Даниел носеше неголям чувал, около 10 килограма. В него имаше брашно. Срещнахме арабин с магаре, натоварено с два денка. Поздравихме се. Изкачихме се по-високо — до едно арабско село. Това е голяма рядкост: сирийско село, запазило се след войната. Или слуховете не са достигнали до тях, или просто не са и разбрали за какво става дума. Чудесна долина сред мрачните планини, всичко е зелено, тече живо ручейче. Странно е, че не е пресъхнало. Смокини и маслини. Бедност, но не особено мръсно — толкова са бедни, че нямат дори стари автомобилни ламарини. Даниел се изкачва уверено по склона над селото, в края му — нещо като колиба. Дворчето е затрупано с камъни. Някаква странна печка, приличаща на африканско огнище. Даниел извика:

— Рафаил!

И се показа такъв грохнал скакалец с голяма костелива глава в арабска галабия95, с изгоряла до безцветност средноазиатска тюбетейка. Те се целунаха. Даниел ме посочи: „Това е моята помощничка“. Онзи кимна и повече не ме погледна. Даниел му даде чувала. Другият го взе, промърмори едно по-скоро „добре“, отколкото „благодаря“.

— Чай, кафе нямам — каза той, сякаш се извиняваше.

— Не съм и очаквал от теб кафе — усмихна се Даниел.

Не минаха и десет минути, когато ни връхлетя ято от различни по възраст арабски деца. Те наклякаха между камъните и ни загледаха с широко отворени очи.

— Вървете си сега. Днес съм зает, имам гости. Утре сутринта — каза скакалецът и децата си тръгнаха. Но не се отдалечиха много. Стояха настрана и слушаха неразбираемата реч.

— Само едно момиче говори иврит, живяла е в Хайфа и се е научила. Много се гордее. А другите говорят арабски, но не могат да пишат. Аз ги уча. В селото няма училище, то се намира чак на тринайсет километра.

Пийнахме вода от стомна.

— Дотягат ли ти? — попита Даниел, сочейки децата.

— Понякога ги гоня, а понякога сам се махам. Имам си скривалище в планината в една пещера. Е, половин пещера. В другата половина са се разположили прилепите. — Той се засмя, сякаш се е пошегувал сполучливо.

Аз потръпнах. Страхувам се от обикновените мишки, а за прилепи дори не мога да слушам.

Поседяхме по-малко от час и си тръгнахме. По обратния път Даниел ми разказа, че Рафаил е роден в Йерусалим, в старинния квартал на бухарските евреи, който съществува и сега. Бил е петнайсети син в семейството и избягал при йезуитите. Възпитавал се в католическо училище, станал монах и отскоро живее на Голаните, а преди това е живял почти петнайсет години при бедуините.

— Мисионерства? — попитах аз. Но Даниел се засмя.

— Опитал е в младостта си. Сега казва, че просто живее с тях. Смята, че никого на нищо не може да научи.

— Толкова ли е смирен? — не се сдържах аз, макар винаги да се упреквам, че задавам много въпроси.

А Даниел пак се засмя и отговори:

— Не, той просто е много умен. Дори е от най-умните хора, които съм срещал. Просто са му паднали всички зъби, ходи бос и в скъсани дрехи и се мие, когато вали дъжд и в коритото се събере достатъчно вода. Затова никой не иска да види нито ума, нито образованието му. Но ако сложи костюм и обувки и го накараш да чете лекции, той ще го направи по-добре от всички. Или по-добре от по-голямата част. Нарочно те взех със себе си, за да го видиш. Рафаил е рядък човек.

Имам странното чувство, че християнството в Европа и на Изток са съвсем различни неща: при нас то е много „прилично“, рационално, умерено, а тук достига някакви крайни точки — каменна колибка с пръстен под, древен аскетизъм, пълно откъсване от цивилизацията. Какво е общото между онова и това? Нищо! Защо и едното, и другото се нарича християнство?

Само Христос? Кой от тях? Христос от Разпятието или от Преображението? Христос, извършващ чудеса или четящ проповеди? Господи, помогни ми да обичам всичките.

33.

1972 г., Дубравлаг — Москва

… Получих поредната порция поща в сряда (4 картички и 2 писма, съседите ми по нар се чудят кой ми пише толкова много). А иначе днес е шабат. В събота не ходим на работа — извоювахме си го. Вместо това даваме наряди. Но е личен избор. Цяла седмица не мога да допиша отговора си на писмото ти. Утре сутринта го предавам, мога да попиша още малко. Вчера сутринта отивахме рано на работа — видях в небето САМОЛЕТ. Летеше така красиво, оставяше тънка диря след себе си. Дълга, дълга следа.

Дочетох „Йосиф“. Огромна благодарност на Кирил, че я намери и изпрати. Учудващо е, че не се е загубила по пътя, понякога се случва. Книгата е едновременно страшно интересна и малко дотяга. Но има много сведения за историята и всякакви размисли. По принцип като писател на мен ми харесва повече Фойхтвангер.

Струва ми се, че Кирил преувеличава значението на Томас Ман. Но аз толкова обичам Кирил, толкова съм му благодарен за всичко, че съм готов да се съглася с каквото и да е — нека този Ман да си бъде гений на всички времена и народи, корифей на науката и дори най-добрият баскетболист на националния отбор на Уругвай. За съжаление, книжката, написана за баба ни с криви букви, се е загубила по пътя. Но тук се запознах с един стар обущар от Гродно, който говори с мен на езика на народа… Хората тук са много интересни. Литовски и украински националисти, хора с всякакви религиозни убеждения. Има едно младо момче, баптист, който е отказал военна служба по религиозни мотиви. Доизлежава присъдата си един забележителен мъж, писател, те бяха двама такива известни. Общувам с тях в свободното време, което е малко — все едно да учиш в университет.

Благодари на Костя и Маша. Писмата им са забавни, нека ми пишат кога ще се появи наследникът. Не губя надежда да живея с тях НА ЕДНА УЛИЦА. Тази улица дори ми се присънва понякога. Наистина в сънищата ми тя прилича много повече на Коктебел в Крим, отколкото на нещо друго.

Картичката на Светка е толкова забавна, с хубава картинка. Не пише кой е художникът, но съм решил, че е Шагал. Мечтата ми да получа истинско образование все повече укрепва. Когато в края на краищата всичко свърши, аз ще уча, ще уча, ще уча, както е завещал Ленин.

На Медведев навярно ще му бъде интересно, че тук има библиотека, има довоенни списания, но не в комплект, а отделни броеве, намирам в тях много интересни статии. Колкото по-старо е списанието, толкова е по-интересно…

Миналия месец за първи път изпълних нормата и неизвестно защо изпитах чувство на гордост…

ДУБРАВЛАГ, ЛАГПУНКТ №11

1976 г., Полет Виена — Лод

Скъпа мамо! Ти винаги си казвала, че имам ужасен характер. Аз самият го мислех. Но изглежда, не е така. Свидетелство е моето писмо, написано направо в самолета. Мислех, че ще мине доста време, преди да ти пиша. Ако изобщо…

Ти ме разочарова, правейки такъв избор. От друга страна, ще се опитам да разбера защо си решила да останеш в помийната яма. Вече два часа самолетът лети към Ерец и аз изпитвам такова пълно щастие, каквото не съм изпитвал никога в живота си. Никакви радости не могат да се сравнят със състоянието на човек, летящ към вкъщи, без още да е виждал своя дом. Групата ни се състои от 12 души, с които прекарахме няколко дена заедно във Виена: еврейско семейство от Рига, религиозно, начело със старец с кипа96, говорят помежду си на идиш! Как ли са оцелели през войната? Другата двойка в самолета е много известна — учен-китаист с жена си, те отдавна били започнали да се борят за заминаването си. Китаистът е дал интервю по американска радиостанция, заради него са организирали митинг в Колумбийския университет — въобще вдигнал се много шум. Когато са ни задържали и е имало надежда да ни пуснат без съд, той също е подписал писмото в наша защита. Ала тогава писмото само е навредило. Иска ми се да се запозная с него, но той има много важен вид, а аз съм „обикновен съветски затворник“.

Не се тревожи, мамо. Съсредоточи се върху Светка — моята сестричка ще ти осигури грижи, ще ти народи гои97, ще им бършеш носовете. Нямам нищо против Светка, но тя винаги взима „нестандартни решения“. Да се беше омъжила за нормален еврейски младеж и да бяхме заминали всички заедно. Не, на нея й дотрябва казак. Не разбирам — да се загубят толкова години в опити да заминем и така безплодно да заседнем заради „зова на сърцето“! Край! Самолетът се приземява! В илюминатора са Средиземно море и брегът на Израел…

1977 г., Хеброн

… не може да се сравни с нищо. Естествено, това вагонче не е истински дом. Но е правилно домът на евреина да е в шатра, палатка, с кюмбе. Живеем като преселници от началото на века. Само че онези са имали пушки, а ние сега — автомати. От минутата, в която се приземих на летище Бен Гурион, през цялото време се чувствам като леко пиян. Засега сме петима младежи, четири жени и едно дете. Без жена съм само аз. Не защото имам кошмарен характер, както казваш винаги. Просто предложих на момичето, с което пристигнах, да си замине. Затова пък вече знам точно каква жена не бих искал да видя до себе си. А такава, каквато ми е нужна, все още не съм срещнал. По принцип израелтянките ми харесват много. Тези, с които успях да се запозная, докато бях в Програмата за интензивно изучаване на иврит за младежи, са много силни и самостоятелни. Наистина повечето са рускини (тук наричат руснаците „евреи от Русия“). Израелтянките са само преподавателки. Рускините също ми харесват. А сред местните има такива красавици, че можеш да се втрещиш. Какво би казала, ако се оженя за еврейка, която не знае и дума на руски?

Работим, пазим и спим подред. Имаме трактор, купихме го чрез банката. От Хеброн сме на шест километра, но пътят не е безопасен, минава покрай арабско село. Да, ето какво ще ти бъде интересно — недалеч оттук е пещерата Махпела98, където са погребани всички праотци, Авраам и другите. Не ми направи кой знае какво впечатление, но другите се възхищават много. Честно казано, няма време за възторзи. Има много работа. Спомням си как в лагера шиех ръкавици — кошмар. Тогава дори не можех да си представя, че след самиздатските еврейски списания, ивритски кръжоци, еврейски седенки в кухнята ще започна такъв истински живот. Народът е различен — сред преселниците има религиозни и нерелигиозни като нас. Наскоро ни посети местният равин от Хеброн, много известен, той е от десните. Това е много интересно — в нашите кръгове в Русия аз минавах едва ли не за троцкист, и то ултра. А тук ме приемат за десен. Тук изобщо не можеш да разбереш къде е дясно, къде е ляво!

По-рано момчетата с шапчиците не ми харесваха много, а тези са отлични, здрави момчета и весели, особено равинът им.

Надпис върху снимка: Нашите жени се готвят за събота. Вижда се и част от приготвената маса.

1978 г., Хеброн

… приближи се към мен, изглежда стогодишен, но умът му е ясен. Пита: „Не са ли от Николаевка моите предци?“. Отговарям му: „Да“. Тогава той пита не съм ли роднина на Давид Шимес. „Да — казвам, — той ми е роден дядо.“ Старецът чак извика от радост: „Ох, ах, той беше най-добрият ми приятел!“. Аз му рекох:

— Вие не се огорчавайте, но през трийсетте години него го разстреляха.

— Това — отвръща ми той — можеше да се очаква, всичките му братя и сестри бяха разстреляни и отровени.

— Възможно е да не са били негови братя и сестри, а на някой друг — казвам аз. — Моят дядо не е имал сестри и братя, защото е бил дете на позора. Майка му го е родила извънбрачно и моята прабаба се разболяла на нервна почва от туберкулоза, изпратили я да се лекува в Швейцария, където е починала.

— Всичко е вярно — казва това божие глухарче, — бащата на твоята прабаба е бил търговец на зърно, а бедни търговци на зърно на света няма. Той изпрати Рахил в санаториум, по-далеч от позора. Но в града всички знаеха от кой революционер го е прихванала. Правилно, всичко е правилно. Давид бе възпитаван от две неомъжени лели. Ние бяхме в един клас в гимназията и той беше единственият ми приятел от детството. През 1918-а баща ми ме отведе в Палестина, оттогава живея тук. И вече след войната прочетох, че Сталин е намерил чак в Мексико бащата на моя приятел Давид и всичките му деца. Братята и сестрите на Давид, родени в законен брак, също били убити от Сталин. Четох една дебела книга, всичко е написано там.

Аз, мамо, направо си загубих ума: защо този чужд старец знае за нашите прадеди повече от нас самите? Или вие сте знаели, но сте крили от децата? Накратко, когато този дядо ми каза за Мексико, разбрах какво има предвид. Може да бърка поради възрастта си. Ако това е истина, според мен е супер! Знаейки колко си внимателна, напиши ми само една дума — „ледосекач“, тогава ще имам пълно потвърждение. Честно, просто не мога да повярвам!

Мамо, спомних си защо ти пиша — аз се ожених. Жена ми е от американските евреи. Много ще ти хареса. Наричат я Деби. Дебора. Когато имам снимки, ще ти пратя. Доскоро. Гершон.

1981 г., Хеброн

… защо се учудваш? Логиката е желязна. В началото на XX век всички нерелигиозни евреи са се хвърлили в революцията, защото социализмът е много съблазнителна идея и много добре разбирам предшествениците ни. Те са били идеалисти. Но нещата със социализма и интернационализма не са се получили. Провалили са се. Сега се появиха нови идеалисти, готови са да строят социализма в една отделно избрана страна, в Израел. Ето какво имаме сега. При това и те са невярващи младежи, защото вярващите имат религиозна идея — дайте ни нашата Света земя! А невярващите пристигнаха в Светата земя да строят социализъм. Да. И аз съм такъв! Защото капитализмът не ми харесва, а социализмът, само че не този, който е в СССР.

Ти се учудваш, че живея като в колхоз, но това е моят колхоз, кибуц, и той ми харесва. Ще те учудя още повече — по-рано не ти писах, но сега, мисля, можеш да очакваш всичко от мен. Още когато се роди Бенямин, аз се обрязах заедно с него. Не искам да обсъждам с теб причините защо съм направил това. Уверен съм, че съм постъпил правилно. Радвам се, че жена ми ме подкрепя. И така на трийсет години станах евреин заедно с първородния си син. Дебора скоро ще ражда пак. Надявам се, момче. Обещала ми е да ражда, докато има сили. А тя е много силна и твърда жена във всяко отношение. Никога не съм ти напомнял как се отказа да се преместиш в Израел заради идиотския брак на Светка, но сега, когато сама ми пишеш за ужасните отношения между нея и мъжа й, че едва ли не се бият, няма ли да се върнем на изходната точка — да се развежда със своя казак, да взима дъщеря си, а аз ще ви изпратя покана. Сега това е по-лесно, отколкото преди пет години. Вярвам абсолютно, че ако баща ми беше жив, щеше да напусне още през 76-а. Ти винаги ще смяташ, че съм погубил баща си с моя самиздат, със затвора, че сърцето му не е издържало заради мен. Може и така да е. Но нима не разбираш, че дори тогава да не се бях запалил от идеята да замина, все щях да се забъркам в конфликт с властта. Помисли си за какво ти говоря. Уверен съм, че баща ми щеше да бъде на моя страна.

Надпис на снимката: Това е изгледът от прозореца. Далече вляво е стоял Мамврийският дъб99, но сега дори пън не е останал от него, а само показват мястото.

Надпис на снимката: Това е Бенямин. Бузите му са такива тлъстички, като лежи, но като го вдигнеш, не е такова прасенце.

Юни, 2006 г.

Скъпа Ляля! Изпращам ти поправената част от текста — условно втората част. Безумно сложни монтажни задачи. Целият огромен материал се трупа, всички искат думата и ми е трудно да решавам кого да пусна, с кого да почакам, а кого въобще да помоля да замълчи. Особено се стреми Тереза Виленска. Имало е много свети Терези — Авилска, от Лизие, която са наричали Тереза на Младенеца Исус, или Малката Тереза, пък и съвременната, която почина наскоро, Майка Тереза от Калкута. Това между другото. Моята Тереза е жива и здрава, очаква явяването на Месията…

Като всяка голяма книга тази ще ме довърши. Не мога да обясня нито на себе си, нито на теб защо се захванах, знаейки предварително, че задачата е неизпълнима. Съзнанието ни е устроено така, че да отрича нерешимите задачи. Щом има задача, трябва да има и решение. Само математиците знаят спасителната формула — при някои условия задачата няма решение. Но ако няма решение, добре е поне да се види самият проблем, да се огледа отзад, отпред, отстрани, отгоре и отдолу. Той е такъв. Невъзможно е да се реши. Има множество такива неща — първородният грях, спасението, изкуплението, Бог, ако Го има, създал е зло, ако Го няма — в какво е смисълът на живота… Всички въпроси са за честните деца. Докато са малки, задават въпроси, а като пораснат, намират подходящ отговор в календара или в катехизиса.

Много ми се иска да разбера, но никаква логика не ми дава отговор. И християнството също не дава. И юдаизмът не дава. И будизмът. Смирете се, господа, има много неразрешими въпроси. Има неща, с които трябва да се научим да живеем и без да им обръщаме кой знае какво внимание, а не да ги решаваме.

Сега за прекрасното: роди се внукът ми Лука. Тегло 3200 грама, ръст 53 см. Никакво очаквано увиване на пъпната връв, всичко е благополучно, дори без цезарово сечение. Видях го на следващия ден след като се появи на света. Колко е забележително разстоянието в едно поколение: ти все още стоиш редом, но вече не си главно действащо лице, обезпокоявано единствено от физиологичните прояви. И виждаш величието на това събитие — появяването на младенеца. Това е образувание на новия свят, на ново космическо мехурче, в което ще се отрази всичко. Той мръщи носле, шава с пръстчета, потропва с крачета и още не мисли за глупостите, които ни занимават: смисъла на живота например… За него храносмилането е смисълът на живота. Ще ти изпратя снимки постепенно — още не съм се научила да прехвърлям от телефона в компютъра.

Как са Маруся и Льова? Свършихте ли с температурите? Струва ми се, че термометърът на Маруся не се е счупил просто така, а за да престанете да й мерите температурата. Мислили сте, че винаги е повишена, и сте престанали да я водите на училище!

Целувам те. Л.