Четвърта част

1.

1984 г., Кфар Саба

Тереза до Валентина Фердинандовна

Мила, скъпа Валентина! Имахме голям късмет! Когато съвсем бяхме изгубили надежда, че Ефим може да бъде назначен за свещеник, изведнъж, сякаш с едно махване на ръката, всичко се промени. Нещата се оттласнаха от мъртвата точка благодарение на Даниел. Той бил на среща в министерството по въпросите на религията. Представете си, министърът се оказал жена. Не знам каква е била причината за тази среща, дали са го извикали от министерството, или той самият я е поискал, но разговорът бил за съществуването на християнските църкви в Израел. Министърката знаела за любовта на Даниел към страната и споделила, че им е необходима такава християнска църква, която не води тиха подривна игра срещу Израел. Даниел отвърнал, че обича тази земя, провежда екскурзии из нея и помага за нейното израстване, макар министърката да не е длъжна да се съгласи с това. Дамата е доста млада и според Даниел — много проницателна и дори остроумна. Тя отбелязала, че колкото повече се развива християнското строителство, толкова повече прилича на Вавилонската кула, а израелците искат да създадат своя малка градинка в сянката на голямата кула, но някак по-далече; така че, ако кулата вземе да се руши, да не унищожи скромните им лехи.

Даниел отвърнал, че християнството изгражда отношенията между човека и Бога, агресивността на съвременната цивилизация се проявява независимо от вероизповеданието. В същото време всеки диалог на човека с Бога води до сдържане на агресията и до умиротворение.

Министърката се засмяла и рекла, че именно израелското общество представлява пълно опровержение на тази гледна точка, защото в нито една страна в света няма подобно напрежение на религиозна основа. Даниел отговорил, че няма какво да се каже по този въпрос. Тя попитала не би ли могъл той да препоръча свещеници, обичащи Израел като него, способни да умиротворяват, а не да разпалват междурелигиозни противоречия; или поне такива, които не изпитват ненавист като повечето известни й свещеници. И тогава Даниел посочил Ефим. Не зная как работи този механизъм, но малко след разговора им Ефим получи покана да посети Руската духовна мисия и отиде в Троицкия метох. Той предполагаше, че ще го приеме архимандритът, но го приел човек на име Николай Иванович и разговарял с него. Онзи е нещо като кадровик, възможно е и писмото на настоятеля от Вилнюс също да е изиграло своята роля. Сега Ефим очаква назначение в енория.

Преди седмица направихме вълшебно пътуване до Мъртво море и прекарахме два дена в пансион в един от най-старите кибуци. Те имат чудесна ботаническа градина, къщите са стари, построени още от първите заселници. Имат и един новопостроен корпус за гости, където дават стаи на пристигащите. Всичко е много чисто, красиво, видяхме редки растения, дори баобаб. Целият кибуц е разположен в планината. От едната страна се открива изглед към Мъртво море, когато времето е хубаво и няма мъгла се вижда Йордания. От другата страна се открива клисура, по дъното на която пролетно време тече река, а после пресъхва. В това каменисто място има много пещери, показаха ни една, в която — според преданието — се е крил младият Давид от преследващия го цар Саул.

Именно след това наше пътуване, което може да се нарече сватбено, нашият брак намери своята реализация. Знам, трябва да Ви благодаря за Вашите съвети, както и на един местен лекар, при когото ходехме на консултации, но най-вече на Бог, който със своята милост ни съедини в едно цяло. Ефим и аз сме много щастливи и пълни с упование. Разбира се, не сме млади, но молитвите ни за потомство вече са подкрепени и от съответните действия.

Имам още едно съществено и приятно съобщение: получихме предложение от редакцията Ефим да редактира „Четива за четенето“ — това е цикъл от домашни лекции на отец Михаил, когото Вие познавате добре. Парите са малко, но се надявам издателите да оценят Ефим и да му възлагат работа и занапред. Както и да получи най-сетне възможност да издаде своите „Размисли за литургията“. Мисля, че отец Михаил вече знае за благоприятното развитие на нещата, но ако ли не, съобщете му, моля Ви, радостното известие. В края на тази или в началото на идната година неговата книга ще види бял свят.

Щом имаме някакви новини, ще Ви съобщя веднага… С любов, Тереза.



1984 г., Беер Шеба

Из писмото на Тереза до Валентина Фердинандовна

… душна жега, смазваща и изпиваща жизнените ти сили. Вятърът духа от пустинята Негев. Сега със сигурност знам, че адът е огнено място, не ледено. Горещ, побъркващ вятър, който направо ти прогаря мозъка заедно с всички мисли, сърцето с всичките му чувства; очакваш нощта, когато не е толкова горещо, но очакванията ти са излъгани, защото духа хамсии, от който се превръщаш в безчувствена скала, в купчина камъни или в шепа пясък. На всеки пет минути наливаш в себе си вода, защото иначе за два часа ще се превърнеш в изсъхнало растение. Тук хората не се потят, защото едва успяла да се образува и да излезе на повърхността на кожата, потта се изпарява, както и изпитата вода. Почти не мога да се храня. Понякога нощем изяждам ябълка или солена бисквита със сладък чай. Ефим ми се присмива, казва, че сельодка със сладък чай е любимо еврейско изкушение. Тук сме от два месеца, но досега не Ви писах, защото не можех да стана и да хвана писалка. Толкова съм отслабнала — дрехите висят по мен като от закачалка. Мисля, че съм свалила десетина килограма, Ефим също е отслабнал, но понася жегата по-добре от мен.

Църквичката е чудесна, малка, строена от камък; отдавна никой не е служил в нея — последният свещеник, гръцки монах, починал и малкото енориаши се разпръснали. Какво бе удивлението на Ефим, когато откри сред новите енориаши няколко евреи от Русия, при това една двойка преподаватели от местния университет. Посещават църквата и две бедуински семейства. Още: няколко гърци и японец, женен за руска израелтянка.

Японецът преминал в православието от лютеранството. Какво става в главата му и дяволът не може да разбере, но Ефим ми преразказва много смешно техните дискусии за етиката от гледна точка на японец-шинтоист и съвременен християнин.

Някога в младостта си японецът бил шинтоист, към лютеранството преминал още в Япония. Пристигнал тук преди двадесет години на екскурзия, срещнал в Стария град православен монах, в когото открил своя учител, и го последвал в православен манастир край Йерусалим, където живял три години. Този шинтоист-ционист решил да се установи временно тук, а останал завинаги. По специалност е архитект, работи в голяма архитектурна фирма. Оженил се за младо руско момиче, което учело в тукашния университет, където бил преподавател. Той е голям поклонник на православието, с Ефим много си допаднаха в това отношение.

Още един енориаш — единственият, който е добре запознат със службата и пее добре, тъй че изпълнява и ролята на диригент и на цял хор, е лекар от Ленинград, Андрей Йосифович — баща на голямо семейство: има четири или пет деца. Ефим го доведе при мен и той ми даде някакви хомеопатични лекарства, които — може би — ми помагат малко. Ето каква шепа от православни си имаме. Всички са хора, на които им е трудно. И морално, и материално. Нашето положение също не се е подобрило, по-скоро се влоши: Ефим не получава помощ, а единствено пари от Патриаршията, които идват нередовно — защото тя не плаща заплати, а някак по свое усмотрение дава пари за неотложни потребности. Всичко се решава от Николай Иванович, за когото споменавах, а не от архимандрита, както е нормално да си помисли човек. А длъжността на Николай Иванович в Патриаршията е шофьор!

От време на време ме мъчи ужасно гадене, а тази жега ще се задържи поне още три месеца. Как ще я изтърпя? После също ще е топло, но поне не тъй кошмарно…

Снощи ми се присъни странен, много неприятен сън. Сякаш коремът ми се разтваря, като разцъфващо цвете се разделя на листенца и от средата излиза дракон, но ужасно красив, с цветни копринени крила на зелени и розови петна. Той отлита в небето, премята се красиво и аз разбирам, че той не просто лети, а пише нещо във въздуха с дългото си тяло — забелязвам в ръцете си конец, който всъщност го води и пише не той, а аз, управлявайки полета му. Но не зная какво пиша, макар да разбирам, че е много важно, и ако се напрегна, ще го разбера… Беше много страшно. Разказах на Ефим съня си, той се учуди, развълнува се, защото е свикнал да приема всички мои сънища и видения или като привидение, или като психическо заболяване. Каза ми, че е видял нещо подобно в съня си, което го смутило много и решил да не ми го разказва. Но сега ми сподели: присънило му се, че коремът му се разпада на четири части и от него излязъл голям разноцветен мехур, приличащ на сапунен, но по-плътен, и също се откъснал от него и излетял в небето… Наистина един и същи сън…



1984 г., Беер Шеба

Из писмото на Тереза до Валентина Фердинандовна

… Андрей Йосифович дойде да ме прегледа за пореден път и ме попита кога за последно съм имала цикъл. Не можах да си спомня. Така зле се чувствах през цялото време и толкова бях отслабнала, че някак си бях забравила… Два месеца или повече. Андрей Йосифович настоя да отида на гинеколог. Валечка! Не съм ходила при гинеколог нито един път в живота си — преди няколко месеца по Ваша препоръка бяхме с Ефим при сексолог, но не можех да бъда прегледана. Почувствах, че ще е по-добре да умра.

Сексологът не настояваше, каза, че това е естествена негативна реакция при моята аномалия и даде комплекс упражнения, които изпълнявахме. Проблемът се разреши. Но мисълта да отида на гинеколог предизвика ужас в мен.

Казах за това на Андрей Йосифович и тогава той сподели подозренията си за бременност. Цяло денонощие плаках от страх. Все пак тръгнах по лекари. Скъпа Валентина! Всичко се потвърждава! За мой късмет, лекарят се оказа жена. Разбирайки, че съм на четиресет и две години и това е първата ми бременност, тя ми написа направление за някакво особено място, където ще ми направят редки гинекологични изследвания и още нещо, което не разбрах. Когато казах това на Ефим, той замълча. Не проговори два дена, след това ми каза, че се чувства точно като Захария. У него възникнала вътрешна потребност за безмълвие, страхувайки се да не изплаши чудото с думи. Аз го разбрах. Не ме забравяйте в молитвите си, скъпа Валентина Фердинандовна. Не се безпокойте, ако не Ви пиша известно време.

2.

Февруари, 1985 г., Беер Шеба

Телеграма от Ефим Довитас до Валентина Фердинандовна

Роди се чудесно момче тчк тегло 2350 ръст 46 см тчк

Ефим

3.

Март 1985 г., Беер Шеба

Тереза — до Валентина Фердинандовна

Скъпа Валентина! С моето момченце излязохме от болницата. Той е мъничък, много хубавичък, ние сме безмерно щастливи. Нарекохме го Ицхак125, какво друго име бихме могли да дадем на детето си, подарено ни на тези години и при такива обстоятелства. Изживяваме случилото се като Божие чудо! Момчето не е обикновено, има синдром на Даун, за което ни бяха съобщили още в средата на бременността. Поради тази диагноза ни предложиха да я прекратят. Ние се отказахме, без да се колебаем, и ето сега нашето момченце е с нас. Той е много спокоен, миличък, с източни продълговати очички. Прилича на японец. Суче лошо, а аз нямам много мляко, непрекъснато се изцеждам и го храня със своето мляко, но от шише с биберон. Да бъдем тримата заедно е удивително усещане. Ефим реши, преди да го кръстим, да го обрежем. Поканихме познат ни равин, той доведе специалист с каменен нож, като в древността. Ужасно се страхувах, но всичко мина без усложнения и когато раничката заздравя, кръстихме момченцето в нашата църква. Кръсти го Даниел. Нали синът ни се роди с неговата благословия! Даниел пристигна при нас с куп подаръци, докарал беше даже количка. Не изпускаше Исаак от ръцете си, притискаше го до себе си, никога не бях виждала възрастен човек, който така да се разчувства при вида на младенец. Може би защото наистина малчуганът е страшно мил. В същия ден кръстиха и момиченцето на Андрей Йосифович. Това им е петото дете. Тя се роди три дена по-късно от нашия. Поканихме Андрей Йосифович за кръстник. В сравнение с нашето момченце, неговата дъщеря е огромна. Като Брунхилда. Но и родителите й са много едри хора.

Времето сега е прекрасно — кратката пролет още не е свършила и жегите не са започнали. Една моя нова приятелка ми предлага да замина за лятото при нея край Тел Авив, там на морето не е така горещо, но ние решихме да не се разделяме, ако не е съвсем необходимо. Взехме заем от банката и купихме климатик. Той харчи много ток, но ще се справим някак си, най-важното за нас е да сме всички заедно. На Исаак му се полага отделна парична помощ, това ще ни е от полза да изплатим климатика. Наслаждаваме се на всяка минута — момченцето придаде нов смисъл на живота ни. Мина малко повече от месец, откакто се е родил, а ние не можем да си представим как сме живели без него. Ще пиша. Целувам Ви, Тереза.

Забравих да Ви съобщя — майка Йоанна нарисува за малкия ни Ицхак икона — Акеда126. Жертвоприношението на Исаак. На олтара лежи младенец, до него стои Авраам с нож в ръка, а от храстите наднича бялата усмихваща се глава на овен. С остри, извити рога. Като погледна иконата, сълзите ми напират. Можете ли да си представите, майка Йоанна дойде на кръщенето с кола на манастира с тази икона и остави плик с пари — равни на стойността на климатика. Казвам го заради чудесата…

П.С. Забравих да Ви пиша за книгата на отец Михаил, която излезе, разбира се, с псевдоним, изпратиха на Ефим рецензии за нея. Най-добрата е от руски вестник, излизащ в чужбина. Най-лошата — също. Ефим направи ксерокопие, слагам го в плика с моето писмо. Надявам се да пристигне. От Русия няма никакви отзиви, мисля, че книгата просто не е стигнала дотам.

4.

1985 г.

Из вестник „Руски път“, изд. Париж — Ню Йорк

„Четива за четенето“.

Андрей Белов, изд. „Поиск“, Мюнстер.


… Отправната точка на автора се основава на това, че Библията е преди всичко историко-литературен паметник, като „Божествена комедия“ или „Слово за полка на Игор“ и съответно оттук авторът определя решаващата роля от изучаването на Библията за човешкото знание — филология, история, археология. Авторът назовава този комплекс от науки „библейска критика“ и неговият прочит на Библията се определя именно от тази постановка. Освен това той счита за възможно да проповядва една странна гледна точка, която е в дълбоко противоречие с позицията на Църквата. В съответствие с православното учение Библията е Словото Божие, т.е. единствената книга в света, чийто автор е сам Бог. Ролята на записващия текста — пророк или апостол — се свежда до препредаването на човешки език на съобщаваното от Светия дух Божествено откровение. Но Андрей Белов има своя собствена гледна точка.

В православието съществува определена дисциплина на ума, чийто основен закон се заключава в това, че Свещеното писание може да бъде изтълкувано само в съответствие със Свещеното предание на Църквата, в съгласие с мнението на светите отци. Деветнадесетото правило на Шестия вселенски събор гласи: „Предстоятелите на Църквата са длъжни… да поучават целия клир и народа с думите за благочестие, избирайки от Божественото писание разсъждения за истината, без да престъпват определените вече граници и предания на богоносните отци; и ако бъде изследвано Словото на Писанието, то да не изясняват по различен начин онова, освен както са го изложили светилата и учителите на Църквата в своите писания… за да не се отклоняват от подобаващото.“

Това не е „тесногръдие“, не е деспотизъм, а принцип за боговдъхновеността на Светото писание. Затова всички изследвания, нямащи признание от страна на Църквата, са несъстоятелни и вредни.

Андрей Белов, авторът на тази съмнителна книга, изхожда от други предпоставки. В изясняване на библейските текстове той дава за пример, наред със светите отци — Йоан Златоуст и Григорий Нисийски — имена на еретици, осъдени от Църквата, такива като Теодор Мопсуетски, Пелагий, дори съвременни свободомислещи философи волнодумци, стигайки до С. Булгаков, Н. Бердяев, Вл. Соловьов, чийто авторитет не може да бъде съпоставен по никакъв начин с авторитета на бащите на Църквата. Но авторът отива още по-далеч, привличайки аргументи на католически и протестантски богослови, а понякога просто на учени-изследователи: физици, биолози и прочие.

Книги от подобен род са вредни и разрушителни за православното съзнание, те могат да бъдат приветствани само от хора, дълбоко враждебни на истинското Православие. Човек, който се е доверил на идеите, изложени от А. Белов, попада в обятията на антихристиянството, което е по-лошо дори от „чистия“ атеизъм.

Архимандарит Константин (Антиминсов)

5.

1985 г., Йерусалим

Майка Йоанна — до отец Михаил, в Тишкино

Скъпи Мишенка! Изпратиха ми книжката ти „Четива за четенето“. Заглавието е някак неудачно. Започнах да чета, но много бавно, чета с лупа, очите съвсем не ми служат. Интересна е за четене. Спомням си нашия старец — колко хубаво се изразяваше той: комуто не е дадена мъдрост, да не мъдрува, а просто да чете; а който е надарен с разум, нека разсъждава за прочетеното. Библията е книга с необятна дълбочина, но всеки черпи от нея според възможностите си. Старецът, макар в края на живота си да се смири съвсем и да смали своето „аз“, доколкото е възможно, в младите си години е бил образован човек, с особено мнение и разсъждения. Помня го от религиозно-философското дружество, той бе прекрасен събеседник и опонент на най-великите умове на нашето време.

Книгата ти задълбочава и разширява разбирането на Библията, тя е дръзновена, а отчасти и дръзка. Моето обкръжение е главно от необразовани хора, смирени, повечето с монашеско звание; монашеската работа в наше време се свежда до молитвата, а не е свързана с учителството. Няма учители в онзи смисъл, в който го е разбирала средновековната Църква. Тогава е имало учени-богослови, тълкуватели и преводачи, а днешните са повече пазители. И ако сегашната руска власт не е успяла да смачка напълно Православието, заслугата е не на учените-богослови, а на „тъмните“ старици и на верните свещеници, които изповядват Христа до смъртта си. Ние ли не знаем, че цяла армия от такива хора загина в тази битка.

Може би времената се промениха и вече трябва да се мисли не само за запазване на вярата, но и за по-дълбоко осмисляне.

Много ме вълнуват твоите критически мисли за патриарсите и техните постъпки от позицията на днешния морал. Откъде си взел мисълта за еволюцията на идеите на Бога в историята — не си я измислил сам, но и така да е, тя ми се струва отчасти съблазнителна, отчасти завладяваща.

Ти пишеш още, даваш цитат за това, че в скоро време ще започне „невиждано блудство на човека с материята“. Не си посочил откъде е взето това. А сама по себе си мисълта е особено дълбока: всички тези роботи, машини за поддържане на човешкия живот, когато човек е вече мъртъв, изкуствените органи и едва ли не зачеването в епруветка — трудно е да бъдат осмислени и оценени от християнска гледна точка. Пък и главата ми вече не е тъй ясна, както през младостта. Стори ми се още, че библиографията в книгата не е съставена особено добре — или аз лошо виждам; истинско мъчение е да четеш с лупа.

Много съдържателна книга. Дори се учудвам как ти там в твоето село поддържаш такова високо ниво. Впрочем отдавна е известно, стой там, където са те поставили, а всичко необходимо ще дойде само.

Сърдечен поздрав на семейството ти. Няма да ти пратя иконка — вече съвсем не мога да работя. Бог да ви благослови. С любов, Йоанна.

6.

Април, 1985 г.

Из записката на Ефим Довитас до Николай Иванович Лайко

Уважаеми Николай Иванович! В съответствие с нашата договореност Ви уведомявам, че от Нова година бяха извършени четири обреда за кръщение: бяха кръстени новороденият ми син Исаак, новородената дъщеря на местния лекар Андрей Йосифович Рубин, братовчедката на наш енориаш — Раиса Семьоновна Рапопорт, на възраст четиресет и седем години, и младият японец, студент в местния университет, Яхиро Сумато.

Увеличаването на енорията е не само поради кръщаването на новородени и възрастни, но и заради появата на нови семейства от преселниците — семейство Луковичи от Беларус, млада двойка от Ленинград с фамилия Каждан. Жената е кръстена еврейка, мъжът още не е кръстен, но е склонен да приеме християнството. Това приобщаване ме радва и ми дава основание да се надявам, че общността ни в Беер Шеба ще расте и ще укрепва.

Разбира се, има трудности. Помнейки нашия разговор, бих искал да Ви помоля да намерите средства за поправка на покрива. Нашият край не е от дъждовните, дори обратното, за година падат много по-малко валежи, отколкото в цялата страна, но и един проливен дъжд може да развали скромната живопис. Както пресметна Адрей Йосифович Рубин, най-информираният от енориашите ни, поправката ще струва пет хиляди шекела. Необходим е и ремонт на крилото. Ние го поправяхме частично с помощта на енориашите, но една от подпорите трябва да се смени, а няма да можем да направим това със собствени сили.

Прилагам отчетен лист за разходите ни. От изпратената сума съм взел за лични нужди 1200 шекела. Ако би се намерила възможност да ми се осигури най-минималната заплата, това би облекчило много нашето положение, още повече че с увеличаването на семейството ми, имаме допълнителни разходи, а жена ми е временно лишена от възможността да работи.

Каним Негово Преосвещенство да посети нашето седмично богослужение, което ще се състои в неделя, в 18.30 часа вечерта.

Свещеник Ефим (Довитас).

7.

1 Април 1985 г.

Документ 107-М

Из папка с гриф „Секретно“

Министерство по въпросите на религията


В съответствие с договореностите изпращам тримесечния отчет със списък на гражданите на държавата Израел, приели кръщение за периода 01.01. — 25.03.1985 г. в храмовете на Руската православна църква.

1. Анищенко Пьотър Акимович, год.р. 1930, Троицкия метох, Йерусалим;

2. Лвовская Наталия Ароновна, год.р. 1949, Горенски манастир, Ейн Карем;

3. Рухадзе Георгий Ноевич, год.р. 1958, манастир на Светия Кръст, Йерусалим;

4. Рубина Ева, год.р. 1985, родители: Рубин Андрей Йосифович и Рубина Елена Антоновна (до омъжването си Кондакова), Църква на Св. Йоан Войн, Веер Шеба;

5. Рапопорт Раиса Семьоновна, год.р. 1938, Църква на Св. Йоан Войн, Веер Шеба;

6. Довитас Исаак, год.р. 1985, Църква на Св. Йоан Войн, Веер Шеба

Общо кръстени — 11 души, от тях граждани на Израел: 6 (посочените по-горе).

Моля да вземете под внимание, че моето началство очаква ответни стъпки относно лицата от категория ТТ. Надявам се да получим съответното известие не по-късно от 15.04 т.г.

Н. Лайко

Документ 11/345-Е
От папка с гриф „Секретно“

За Н. И. Лайко,

24–34–98/124510 IYR UKL-11

Ир. Ал. — Кадомцева Ирина Алексеевна, гражданка на Франция,

Издателство „Път“

Автор — Михаил Кулешов, псевдоним А. Белов

Информатор Еф. Д.

8.

1984 г., Хеброн

Из писмото на Гершон Шимес до майка му Зинаида Хенриховна

… подробности. Бях повикан на „милуим“, това е шестседмична преподготовка на запасняците. Дебора остана сама с децата, но нашият отбор е много сплотен, знам, че биха й помогнали при нужда. Дебора има характер, който не й позволява да моли за помощ за каквото и да е. Ще свърши сама всичко, което може да стори. Трябваше да се оформят нещата по кредита ни в банката. Тя качила децата на колата и потеглила за Йерусалим. От нас има автобус до там, който пътува около час, брониран е и е с охрана, но тя решила да тръгне с колата. Ходенето до банката не беше толкова належащо, книжата можеха и да почакат, а глобата е незначителна. Децата били на задната седалка — момиченцето спяло в кошчето си, момчетата го държали от двете страни. На връщане, съвсем близо до вкъщи, на кръстовището, от което се завива за към нас, на трийсет метра от военния пост, стреляли по колата. Дебора чула, че задното стъкло се пръснало, дала газ и след пет минути била у дома. Паркирала, погледнала към задната седалка — Бенямин седи в кръв и мълчи с широко отворени очи. Но това не била неговата кръв, а на Арик. Куршумът попаднал в шията му. Или е бил снайперист, или така се е разпоредила съдбата. Дебора мисли, че това е отмъщение на арабските работници, които изгоних, докато строяхме къщата. Не бях в състояние да ти пиша два месеца. Дебора е бременна. Мълчи, дума не излиза от устата й. Идваха нейните родители от Бруклин. Вече си заминаха. Такива работи. Погребахме нашето момче в старо еврейско гробище, където е погребан бащата на Цар Давид, Иесей, и прабаба му Рут. Тогава араби въобще не е имало. По-късно те са владели тези земи седем века, сторили куп глупости и осквернили всичко. Преди 180 години евреите откупили тези земи, но арабите наново изклали всички127 — случило се през 1929 г. И сега гробището е отчасти възстановено.

Наш познат, художник от Москва, погребал новороденото си дете на това гробище, разбира се, без разрешение от властите. И Дебора реши да погребе нашето момченце на това древно място. Оттук се открива гледка към цяла Юдея. Целият еврейски Хеброн погреба нашия малък Арик. Той бе любимец на всички, винаги се усмихваше и първата дума, която каза, беше „lovely“. Дебора се старае да говори на децата на иврит, но тъй или иначе, говори по-често на английски…

Местният равин Елиаху, с когото сме приятели, ни предложи скоро след това ужасно събитие да се преместим недалече от гробището; продадохме новата си къща и поставихме каравана — седем фургончета за седем семейства в стария еврейски квартал Адмот-Ишай. Не искам да възстановявам старата си къща, искам да построя нов дом, вече имам опит. Оттук ще отидем само в тази земя. Не се плаши, мамо, надявам се да живеем дълго и да родим тук нови деца, но оттук няма да си тръгна никога, кой каквото и да казва. Все ми е едно, че тук са гробовете на праотците. Нека наистина да са погребани Адам и Ева, Авраам и Сара, Исаак и Яков. Нас с Дебора ни държи на това място гробът на нашия син, затова трябва да се съгласиш, че гробовете на децата не са същото като гробовете на предците, които са на хиляди години.

Но кладенецът на Авраам е действително редом с нашата къща. Изпращам ти последната снимка на Арик и снимка на нашето фургонче върху земята, от която никъде няма да отидем…

Надпис на снимките: Това е нашата къщичка, отзад е градината, която сами сме засадили. Дебора стои с гръб и огромният й корем не се вижда.

9.

1984 г., Москва

Зинаида Хенриховна — до сина си Гершон

Синчето ми! Вече седмица плачем над снимката на Арик, когото така и не видяхме. Ти знаеш какви загуби сме преживели. По-големият ти брат умря на десетгодишна възраст заради груба грешка на лекарите. Загубих любимия си мъж, който нямаше и петдесет. Историята на семейството ни е ужасна — убивали са млади и стари, мъже и жени. Почти никой не е умирал от старост в постелята си. Но случилото се с вас не ми го побира главата. Знаейки твоето отвращение към многословните излияния, няма да ти описвам всички наши преживявания и мисли по този тъжен повод, а ще ти съобщя следното: ние със Светочка взехме решение да заминем за Израел. Това няма да се случи утре, защото, макар Света да напусна Сергей преди два месеца и да живее с Анечка при мен, ще е необходимо време за оформянето на развода. На мен също ми е необходимо време да довърша работите си, класът ми да стигне до матурата и да оформя пенсията си. Каква паника ще настане в училище, когато им кажа за решението си да замина. Преподаването на литература във всички горни класове лежеше върху мен, втората преподавателка е доста слабичка. Не си представям как тази безполезна Тамара Николаевна ще преподава руската литература от XIX век. Тя самата е абсолютно неука. Ти — от ваша страна — разбери какви документи са необходими оттук, а което е нужно от Израел, подготви го сам.

Все си мисля какво би казал покойният Миша в тази ситуация и чувствам, че би одобрил нашето решение. Независимо от това, че вие с баща ти спорехте непрекъснато и се карахте, и ти напусна дома ни, преди да навършиш осемнайсет, баща ти те е обичал винаги повече от всички. Дори ми се струва, че му харесваха тези черти от характера ти, които самият той не притежаваше.

Това, което ти наричаше страхливост, в действителност беше безгранична любов към семейството, към всички нас. Той бе готов на всичко, за да запази живота на децата си. Когато Витенка почина от един обикновен апандисит, Миша ми каза — той си позволи да произнесе това веднъж в живота си!, какво тежко семейно проклятие тежи над нас: дядо ми е погребал своя син, сега и аз. Кой би могъл да предположи, че това ще се случи за трети път…



1984 г., Москва

Зинаида Хенриховна — до сина си Гершон

Скъпи Гришенка! Поздравявам теб и Дебора с раждането на сина ви. Как ми се иска да видя дечицата ти — такова голямо семейство и ти начело! Естествено, това, че ти ще избереш такъв начин на живот, не можеше да мине нито през моята, нито през главата на баща ти. Радвам се от цялата си душа. Мога да си представя как се гледат толкова деца наведнъж. Когато бяхме млади, всички наши приятели имаха по едно-две деца, две се смятаха почти за героизъм. Единственото многодетно семейство беше на нашия портиер Рустам, татарин. Ти, разбира се, си спомняш неговия син Ахмед, който учеше в един клас с теб в началното училище, а със Светочка пък учеше Рая. А колко деца имаше още, не мога да се сетя. Едва сега, на стари години, разбирам какво щастие е и богатство да имаш много деца.

Светлана и Сергей се разведоха, но за съжаление той отказва категорично да даде разрешение на Анечка да напусне страната. Светлана се мъчеше да му обясни, че детето ще има съвсем други възможности и за образование, и за по-нататъшното й развитие в живота, но той й заяви абсолютно твърдо, че никога няма да подпише документите и тя не разчита на това. Света е в много лошо настроение, мълчи и плаче, тежко е да се общува с нея. Не мисля, че имам моралното право да замина без нея. Тя е безпомощна и при всичките й забележителни душевни качества трудно се справя с обикновените житейски проблеми. Бях заминала за три дни за Ленинград за честването на седемдесетгодишнината на Александър Александрович, а когато се върнах, открих, че радиаторът се е спукал и дори след три дена водата в ъглите още си стоеше. Сега ще се наложи да се оправям с паркета, който се е надигнал; да се смени е много скъпо, сигурно ще постелем балатум отгоре. Ако тя бе събрала веднага водата, вместо да чака моето връщане… А тя е седяла и е плакала. Помисли си, мога ли да замина и да оставя такъв безпомощен човек сам?

Така че, Гришенка, засега ще се наложи да почакаме. Не мога да подам документите без нея. Освен това се надявам, че някой ден Сергей ще има други деца — той се ожени за своя колежка — и ще разреши на Анечка да замине.

Моля те, изпрати ми снимки — да гледам поне чудесните лица на децата ти е радостта на живота ми. Всички са толкова красиви!

Не ми се сърди, задето не мога да замина сама. Разбира се, знам, че мястото ми е до внуците ми, бих помагала на Дебора и бих учила децата на руски език и литература. Бих ги научила да четат Пушкин и Толстой. Това умея да правя! Много ме огорчава, че дечицата ти не говорят руски. Ако знаеш каква умна и талантлива племенница имаш. Пише стихове!

Целувам те, скъпи Гришенка! Чакам писмата ти с нетърпение. Откакто си заминал, пощенската кутия заема огромно място в живота ми, както в другите семейства любимото куче или котка. Майка ти.

10.

1985 г., Хеброн

Гершон Шимес — до Зинаида Хенриховна

Надпис на снимка:

Мамо! Имаме малък семеен празник — тази година за първи път събрахме реколта от лехите около къщата ни. Малка градина, за която така старателно се грижеха децата. Освен нашите, на снимката са двамата синове на равина Елиаху, а голямото момиче е дъщеря на съседа ни.

11.

1987 г., Москва

Зинаида Хенриховна — до сина си Гершон

Скъпи Гришенка! Поздравявам теб и Дебора с раждането на сина ви. Как ми се ще да видя децата ти — семейството ти расте и това е голяма радост. Трудно си те представям в ролята на патриарх!

Благодари на Дебора за снимките — децата са чудесни! Вие сте такава красива двойка! Светочка веднага обърна внимание, че всички момчета са наследили рижите коси на майка си, а момиченцето прилича на теб. Според руското поверие, когато дъщерята прилича на бащата, това ще й донесе щастие. Аня занесе снимките на братовчедите си в училище. Тя се гордее много с тях. Анечка е добро момиче, отличничка е. Ние със Светочка й взехме учител по английски — Любов Сергеевна, ти може би я помниш. През седемдесетте работехме заедно в училище, после тя си смени работата.

Аз също давам частни уроци, така че се справяме добре в материално отношение. Много обичам професията си, но трябва да призная, че уроците вкъщи не ми носят такова удовлетворение, както преподаването в училище. Макар, разбира се, постигнатото да е на добро ниво: миналата година имах осем частни ученика, всички получиха отлични оценки по литература и влязоха в университета. Колко ме огорчава, че децата ти не знаят руски.

Тези дни по радиото говореха за безредиците в Хеброн, треперя от страх за вашия живот. Нима не можете да се преместите на по-безопасно място? Ако си сам, мога да разбера, но може ли семейството ти да остава да живее на такова опасно място, след като е преминало през подобна трагедия. Ти самият си наричал немските евреи, които не са искали да напуснат Германия след идването на власт на Хитлер, безумци. Прекрасно помня думите ти, че те са били привлечени от немската култура, направили са погрешен избор и са заплатили с живота си и с живота на децата си. Защо, след като виждаш опасността, продължаваш упорито да държиш на това място?

Зная, че имаш своите убеждения и доводи, но в живота има обстоятелства, по-силни от нашите доводи, и се налага да правим компромиси. Не ми се сърди, задето ти пиша това, но ме разбери правилно, така се страхувам за теб и за твоите деца. Целувам те, майка ти.

12.

1987 г., Хеброн

Гершон Шимес — до Зинаида Хенриховна

Скъпа мамо! Нима досега не си разбрала, че става въпрос за живота, а не за избор на място за живеене. Еврейският живот може да се реализира само в земята на Израел. И не става дума за обединяване на семействата, а за възстановяване на съдбата и историята във висшия смисъл на тези понятия. Ти не разбираш защо сме тук!

Преди двайсет години Главният военен равин на армията на Израел Шломо Горен влезе в пещера Махпела, остави там свитък от Тората и се помоли за първи път от 700 години. От 1226 г. за евреите и християните беше забранено влизането в това свято място128.

Равин Шломо Горен влезе в Хеброн с джип, само с шофьора си, начело на цялата армия, и оттогава евреите се завърнаха тук. Аз няма да се местя, няма да се махна от това място.

Ние живеем и ще живеем тук и те моля без тези жалки думи, защото губя последните остатъци от сантименталното си отношение към близките си роднини. Чуруликането ти по отношение на Светочка и нейния бивш мъж е направо смешно. Моето мнение е, че ти си длъжна да дойдеш, за да може внучката ти да живее на тази земя. Според еврейските закони дете, родено от майка-еврейка, е евреин. За да заслужа възможността да пристигна тук, аз лежах пет години по лагерите. Оставайки в Русия, вие се лишавате от бъдеще.

Думите ти, че ще учиш моите деца на руски език, са ми смешни. Те имат два езика — иврит и английски. Дебора намира за необходимо да ги научи на английски и аз не възразявам. Но всички деца получават религиозно възпитание. Равин Елиаху се занимава с децата — в нашето селище те са пет пъти повече от възрастните. Всички те са родени редом с гробовете на прадедите и едва ли ще им потрябва езикът на Пушкин и Толстой, както ти се изразяваш. Когато на тринайсет годишна възраст синовете ми ще празнуват своя Бар Мицва, те ще четат Тората на иврит. И повярвай, че най-големият вече има успехи в учението. Това поколение е длъжно добре да чете Тората и да държи автомат. Нарекохме малкия син Иегуда.

Ако искаш да отговарям на писмата ти, моля да не ми пишеш глупости и да си спестиш съветите. За тази цел имаш дъщеря си Светочка.

Твой син Гершон.

13.

1989 г., Москва

Зинаида Хенриховна — до сина си Гершон

Скъпи Гришенка! Не зная дали моето съобщение ще те зарадва, или ще те разстрои. Светочка се омъжва. От една страна се радвам много за нея, от друга — разбирам, че това ще промени всички планове. Ти трябва да помниш новия й избраник, съученика й Слава Казаков. Той беше влюбен в нея от шести клас, но тя въобще не му обръщаше внимание. Представи си, били организирали среща на старите съученици, те се срещнали отново и между тях се събудили нови чувства. Той вече се премести при нас. Светочка разцъфна — той е необикновено грижовен и внимателен. И с Анечка се държи прекрасно. Нали знаеш, че сега е много трудно да се справим с ежедневието — от сутрин до обед стоя по опашки, за да успея да купя някакви продукти, следобед в магазините няма абсолютно нищо. Добре, че в работата на Света от време на време раздават продукти по предварителна поръчка! Пък и сестрата на Слава е стоковед в универмаг и има връзки с хранителни магазини, тъй че и той веднъж седмично се връща с торби с месо, сирене, елда. Това ме освобождава до голяма степен от сутрешното препускане.

Приеха Анечка в балетно училище, от септември я водя на занимания. Тя е много увлечена, през цялото време танцува и слуша музика. Оказа се, че е много музикална. Ти ми беше писал, че Шошана също се занимава с музика. Несъмнено това е наследено от дядо им. Миша бе много надарен, можеше да свири на различни инструменти, научи се да свири даже и на хармоника.

Пращам ти снимка на Анечка, за да знаят децата ти каква сестричка си имат в Москва.

На леля ти Рима, за която ти никога не питаш, й откриха рак на млечната жлеза, оперираха я и сега минава курс по химиотерапия. Казват, че в Израел медицината е много напреднала, там правят чудеса. Ако можехме да я изпратим да се лекува в Израел… Беше ми казал, че във вашето селище имаш приятел хирург. Може ли да го попиташ дали не могат с нещо да помогнат на Рима? Тя е по-млада от мен с десет години и винаги е била здрава жена. Целувам те, скъпото ми момче. Майка ти.

П.С. Дебора получи ли играчките, които изпратих по пощата преди два месеца?

14.

1990 г., Хеброн

Гершон — до Зинаида Хенриховна в Москва

Мамо, за какви неща ми пишеш? Честно казано, изобщо не искам да знам за всичките тия неща. Спомням си оня козел Слава, много си подхождат с моята сестричка по степента на идиотизма си. Балет, хармоника, поръчки за продукти, горката Римочка, която цял живот е била кучка на кучките… Когато ме затвориха, се страхуваше да ви звънне по телефона. Безсмислици, някакви си. Вие живеете на друга планета, която въобще не ме интересува. Живейте си, както намерите за необходимо. При нас всичко е наред. Дебора ще ти прати снимки на втората ни дъщеря, която се роди преди две седмици. Бъдете здрави. Гершон.

15.

Декември, 1987 г., Хайфа

Из дневника на Хилда

След службата дойде Муса. Да поговори с Даниел. Бледен, намръщен. Никога не съм го виждала такъв. Изведнъж си дадох сметка, че просто е остарял. Косата му се е прошарила и е станала по-светла, а лицето му — по-тъмно. И не от загара, а от възрастта. Дори устните, които бяха толкова ярки, са посърнали и омекнали. Изведнъж сърцето ми спря — ние и двамата сме остарели и сме задушили нашата бедна любов… Когато хората се разотидоха, Муса и Даниел седнаха в нашата стаичка, аз запарих чай. Муса отказа да пие. Исках да си тръгна, но Даниел ми заповяда да остана. Не разбрах защо. Струваше ми се, че Муса искаше да говори с Даниел насаме. Седнах. Муса извади от джоба си арабски вестник и го подаде на Даниел. Той го погледна, каза му — прочети го ти, аз чета лошо на арабски.

Муса зачете откъси от реч на Арафат: „За героичните синове на Газа! За гордите синове на Западния Бряг! За мъжествените синове на Галилея! За непоколебимите синове на Негев! Пламъкът на революцията срещу ционистките завоеватели няма да угасне, докато нашата земя не бъде освободена от алчните окупатори. На всеки, който възнамерява да спре интифадата, преди тя да постигне своите крайни цели, аз сам ще изстрелям десетина куршума в гърдите…“

Муса остави вестника и произнесе:

— Нищо по-лошо от това не можеше да се случи.

Лицето на Даниел също посърна. Заклати глава, закри очите си с ръка.

— Трябва да се махнем оттук. Чичо ми сега е в Калифорния. Може би ще ми намери работа там или просто ще ме вземе при себе си — каза Муса.

— Ти си израелтянин.

— Аз съм арабин. Какво мога да направя?

— Ти си християнин.

— Аз съм чувал от месо и кости и имам четири деца.

— Моли се и работѝ — тихо рече Даниел.

— Моите братя-мюсюлмани се молят по пет пъти на ден — развика се Муса. — Правят намаз пет пъти! Не мога да ги надмина с молитвите си! И всички се молим на един Бог! Единен!

— Не викай, Муса, по-добре Му влез в положението: евреите се молят на Бога за унищожението на арабите, а те се молят на същия Бог за унищожението на евреите. А Той какво да направи?

Муса се засмя:

— Да, не трябваше да си имам работа с глупци!

— За Него няма други народи, всички са еднакви… Не мога да ти кажа: Муса, остани тук… През годините половината от енориашите ми напуснаха Израел. Аз самият си мисля: Бог не приема да губи. Но това, което става днес, е истинска победа на взаимната ненавист.

Муса си отиде. Изпратих го до вратата. Той ме погали по главата:

— Бих искал да имаме по още един живот…

Колата на Даниел беше на ремонт и той ме помоли да го откарам при брат Роман, настоятеля на арабската църква, където в началото на шейсетте години ни бяха разрешили да служим. Аз се учудих, Даниел се бе скарал с Роман и откакто онзи постави нов катинар на вратите на гробището, Даниел не желаеше да разговаря с него. Закарах го до квартирата на Роман. Видях как се прегърнаха на прага и как Роман се зарадва. Даниел знаеше, че когато Патриархът беше опитал да ни отнеме Храма на Илия при Извора, Роман отишъл при Патриарха и му казал, че нито една от арабските християнски общини в Хайфа няма да се настани в Храма на Илия. И Патриархът разперил ръце: „Какво говориш, това е недоразумение, нека всичко бъде, както си е.“ Даниел не отиде тогава да благодари на Роман за намесата му, но знам, че се радваше много. И сега те се срещнаха за първи път след толкова години…

А аз обърнах към къщи и си мислех: ако тук започне клане както през 29-та година, ще си замина за Германия. Няма да остана доброволно в центъра на кръвопролитието. Наистина Даниел казва, че човек свиква с всякаква мерзост, плен, лагер, затвор… А трябва ли да свиква? Навярно Муса е прав. Той трябва да замине оттук, за да не свикват децата му с тези неща. А аз?

16.

1988 г., Хайфа

Из дневника на Хилда

Мислех си, че никога повече няма да отида на това гробище! Вчера погребахме Муса, брат му, баща му и жена му. И още няколко роднини. Беше мрачно, валеше дъжд. Какво страшно място е Израел — тук войната се води вътре във всеки човек, няма правила, нито граници, няма смисъл, нито оправдание. Няма и надежда, че някога ще свърши. Муса току-що бе навършил петдесет. Документите му за отпътуване за работа в Америка бяха готови и билетите купени. Чичо му бе изпратил снимки на къщичката и градината, в които Муса и семейството му щяха да живеят. Бяха го наели за градинар в едно от най-богатите семейства в света, на което сега ще му се наложи да се задоволи с друг.

Ковчегът е затворен. Не видях нито лицето, нито ръцете му. Нямам нито една негова снимка. Аз нямам семейство, деца, родина, дори роден език — отдавна вече не зная кой език чувствам като роден: иврит или немски. Бяхме любовници почти двайсет години, после и това свърши. Не защото аз престанах да го обичам, а защото душата ми каза: стига. И той ме разбра. През последните години се виждахме само в църквата, понякога стояхме един до друг, и двамата разбирахме, че си нямаме по-близък човек на света; нежността беше останала, но бяхме погребали желанията си надълбоко. Запомних го такъв, какъвто го видях за последен път преди три седмици — с потъмняло лице, побелял и преждевременно състарен, със златен зъб, блеснал, когато се усмихна.

Тогава той не ми предложи да ме изпрати до вкъщи, така бе правилно. Обръщайки се, му помахах с ръка, той гледаше след мен, а аз продължих пътя си с леко сърце, защото почувствах, че имам друг живот, без любовното безумие, с което и двамата се борехме без успех, но не успяхме да го победим. Просто се изморихме до смърт от борбата и се предадохме. Вътре в мен ми беше някак празно и свободно, помислих се: слава богу, в моето сърце се освободи още малко място и нека в него се настани не користната и алчна човешка любов, а другата — която не познава користта. Почувствах още, как моето „аз“ е станало по-мъничко.

Даниел остана на помена. Аз си тръгнах. Не понасям отвратителната миризма на пържени пилета, която вече се носеше над приготвените маси.

Днес сутринта отидохме с Даниел до евтиния супермаркет, за да купим съдове за еднократно ползване, памперси за стари хора и още някои неща. Когато наблъскахме всичко в колата и вече се канехме да тръгваме, той неочаквано каза:

— Това, че твоето „аз“ се свива, става по-малко, заема по-малко място, е добре. Така в сърцето остава повече място за Бога. Въобще, това че с годините човек заема по-малко място, е правилно. Е, не говоря за себе си, защото с годините аз все повече дебелея.

Когато разтоварихме всичко и го подредихме по полиците в килера, Даниел рече:

— Нима мислиш, че можеш да заминеш оттук? Това е все едно да напуснеш бойното поле в решаващия момент.

— Мислиш, че именно сега е настъпил решаващият момент? — с раздразнение го попитах аз, защото мисълта да замина човъркаше душата ми.

— Момичето ми, това е християнският избор — да се намираш през цялото време в решаващия момент, в самата сърцевина на живота, да изпитваш болка и радост едновременно. Аз много те обичам. Нима никога не съм ти го казвал?

В този момент почувствах онова, за което той говореше: остра болка в сърцето и силна като болка радост.

17.

1991 г., Бъркли

Ева Манукян — до Естер Гантман

Скъпа Естер! След като си замина, ми липсваш още повече. През цялото време исках да ти го кажа, но се притеснявах. Пък и ти го знаеш. През целия си живот тъгувах за майка — и когато я нямаше, и когато се появи. Никога не успях да намеря удовлетворение. Струва ми се, че животът ми се стича така сложно, защото не съм имала никога майка до себе си. Ти ми стана много повече майка от Рита. Само с теб почувствах такава връзка, която ме захранва и ме прави по-силна и по-мъдра.

Скоро след заминаването ти при нас, у дома, се премести Енрике. Ти го видя — един от двамата приятели на Алекс, с които той прекара цялата последна година. Алекс попита кое е по-добре — с Енрике да си намерят квартира в града или да живеят вкъщи. Аз отсякох: вкъщи. Сега те се появяват двамата на закуска, весели, красиви. Все едно че имам двама сина. Усмихвам им се и варя кафе. Наистина това се случва само в събота и неделя — през седмицата аз излизам от къщи преди всички. Енрике е много добро момче. Услужлив е, приветлив, в него няма абсолютно никаква агресия. Макар да е по-голям от Алекс с пет години, двамата изглеждат като връстници. Имат еднакво телосложение и много обичат да си разменят дрехите. Енрике напуснал Мексико преди четири години, имал проблеми с родителите си. Спомена за това бегло и с такъв подтекст, сякаш да ме похвали за моята толерантност. Енрике завършва курс по дизайн и вече е поканен в някаква известна фирма. Алекс твърдо реши да се занимава със социология, но в тази област го интересува само хомосексуалният аспект.

Гриша е в чудесни отношения с тях — както и преди, когато се прибирам от работа, от гостната се чува силен смях. Усмихвам се и аз и ги моля да ме приемат в компанията им. Аз съм точно такава, каквато искат да ме видят синът ми и мъжът ми: доброжелателна, ТОЛЕРАНТНА, УЖАСНО ТОЛЕРАНТНА! Позволявам всичко на всички — на сина ми да спи с мъж, на мъжа ми да спи с жена. Аз съм самото великодушие. Всички ме обожават. Гриша е внимателен и мил, както никога по-рано. Не споменавам нито дума за Лайза и той ми е много благодарен. Както и преди, обятията му са горещи, а когато престанах да ходя на техните университетски развлечения, той просто бе във възторг от моята деликатност — отстъпих мястото си на Лайза в социалния живот. Останаха две университетски двойки, при които, както и преди, ходя с Гриша. Двусмислени и неизказани, съвсем договорни отношения. Май не е далеч времето, когато ще ходим на гости тримата. Гриша иска точно това. Макар да не се издава. Струва ми се обаче, че моята толерантност няма да стигне чак дотам. Сега мога да ти кажа съвършено честно: ужасно се боя, че той може да си тръгне. Съгласих се на всякакви форми в нашите отношения, само той да остане с мен. Можеш да престанеш да ме уважаваш.

Стига толкова по тия въпроси, май казах всичко. Ето нещо ново! Говорих по телефона с Рита. Тя има грандиозен план. През следващата година се навършват петдесет години от бягството от емското гето. (Между другото, след още два месеца и половина, аз пък ще навърша петдесет!). Решили са да организират в Емск среща на тези, които са останали живи и, представи си, майка ми също се кани да отиде. Тя може да бълнува, но това е по силите й. В инвалидна количка с три вида транспорт — от Хайфа до Одеса с параход, оттам със самолет до Минск и с влак до Емск. Отначало се ядосах ужасно: да си седи на мястото! После изведнъж осъзнах, че и това е проява на нейния идиотско-героичен характер: тя не желае да се съобразява с нищо и най-малко със собственото си състояние. От мен иска да я взема от Хайфа и да направим заедно това пътешествие.

Да, аз го искам! Разбрах, че искам да видя всичко със собствените си очи, това ще бъде по-силно от сеанс по психоанализа на кушетката; не фройдистко надникване под родителската постеля в момента на твоето зачеване, а живо съприкосновение с миналото на семейството и народа. Извини ме за патоса. Пиши ми, моля те, получила ли си покана за тази среща? Ще заминеш ли? Незнайно защо, самата мисъл, че и ти ще бъдеш там, прави това пътуване безкрайно важно за мен.

Знаеш ли как живея? Като върху минно поле — заобикалям опасните места, за това не мисли, за онова не говори, просто не си спомняй… Въобще, мисли по-малко! Само с теб мога да разговарям, без да се боя да не наруша чупливото равновесие в идиотския си живот. Целувам те. Ева.

18.

Декември, 1991 г., Хайфа

Рита Ковач — до Павел Качински

Драги Павел! Ние прекарахме целия си живот един до друг, имахме общи идеали, общи цели и приятели. Но се случи така, че в края на живота ми Господ ми се откри и сега желая само едно: да разделя своята радост с всичките си близки хора. Когато човек прави една крачка към Бога, Бог прави две наведнъж. Необходимо е само да се осъзнае — да признаеш — че без Бог човек не може нищо. Когато си мисля каква енергия, сили и какъв героизъм проявихме не заради божествени цели, а заради цели човешки, изпитвам голяма мъка. Не те викам да дойдеш в Хайфа, знаейки колко ти е трудно да оставиш горката Мирка сама, но искам да ти предложа малко пътуване до Беларус. Получих писмо от един стар досадник, с когото бяхме заедно в гетото и заедно избягахме оттам: те уреждат среща на всички останали живи, ще присъства и онзи свещеник-евреин, който е помагал за снабдяването ни с оръжие за бягството. Интересно е да го види човек.

Предлагам ти да дойдеш в Емск, където, без съмнение, ще се срещнем за последен път. Мен ще ме доведе Ева, но е възможно да ни придружи и моята английска приятелка Агнес. Оттам аз няма да замина нито за Лодз, нито за Варшава. Ти би могъл. Все пак стоиш на собствените си крака.

Освен това, Павел, няма да крия, че много искам да споделя с теб това, което придобих. Съжалявам, че моята среща се случи толкова късно, но докато човек е жив, никога не е късно. Горещо се моля срещата да се осъществи — моята с теб, а твоята — с Господ. Нека Бог благослови теб и твоите близки. Твоята стара приятелка Маргарита (Рита) Ковач.

19.

Януари, 1992 г., Йерусалим

Ева Манукян — до Естер Гантман

Мила Естер! Дори не успях да ти позвъня от къщи, толкова екстремно се случи всичко. На 5 януари сутринта ми се обадиха по телефона от Хайфа и казаха, че Рита е починала през нощта. Гриша ме закара веднага на летището. Добрах се до Хайфа по ужасен начин — с две прекачвания и осемчасово чакане във Франкфурт. Погребението на майка ми беше на следващия ден. Много неща ме поразиха, трогнаха и дори ме потресоха в този ден. Сега е нощ, аз съм пълна с впечатления и не мога да спя, освен всичко друго и заради разликата във времето.

И реших да ти пиша. Оказа се, че майка ми има прекрасно лице. В края на живота си все пак го беше заслужила. Онова напрегнато-подозрително изражение, свойствено за нея през целия й живот, се беше сменило с израз на покой и дълбоко удовлетворение.

Малко преди смъртта си тя се е подстригала и сега изглеждаше много по-добре с побелелите си коси и гъстия бретон, отколкото с учителския си кок. Звучи нелепо, но е вярно.

За опелото й беше оказана голяма чест — откараха ковчега с тялото в англиканската мисия в Йерусалим, озовах се на място, за чието съществуване даже и не подозирах.

Преди началото на службата в аскетичното помещение на мисията влезе евреин — един такъв типичен, с кипа и в молитвено покривало. Прочете възпоменателни молитви над затворения ковчег. Седях на пейката до Агнес. Отначало исках да попитам нещо, но премислих — нека всичко си върви, както са го намислили.

После дойде пасторът и поведе заупокойната служба.

Излязохме в градината и видях колко е прекрасна — лимоновите дървета цъфтяха, както в Сицилия по това време на годината. Някои от овошките бяха още голи, на едно дърво висяха нарове, а нямаше нито едно листо. Но цялата градина беше в зеленина, навсякъде имаше хвойнови храсти, кипариси и палми. Слънцето бе ярко и хладно, наоколо беше ослепително и тихо.

— Сега ще отидем на гробището — каза Агнес и ме поведе към оградата. Зад нея видях самотна много впечатляваща скала от изветрял шуплест варовик.

— Ние мислим, че именно това е Голгота. Череп. Прилича, нали? — Агнес се усмихна, показвайки дългите си английски зъби. Аз не я разбрах. Тя взе да ми обяснява.

— Това е алтернативната Голгота. В края на миналия век тук намерили цистерна за вода и остатъци от древна градина. Сегашната градина е млада, засадена е сравнително неотдавна. Откривайки цистерната, изведнъж видели и Голготата, макар тя никога да не се е крила. Тази скала е била винаги тук и никой не й е обръщал внимание. А после намерили и гроба в пещерата. Изглежда, че това е гробът, приготвен от Йосиф Ариматейски за самия него и за роднините му.

Едва сега забелязах, че скалата е като излят човешки череп с празни очни кухини и пропаднал нос.

Тя ме поведе по една странична пътечка към неголямо отверстие в скалата — врата? По-нависоко пък бе пробит малък прозорец. До самия вход лежеше издялан дълъг камък, приличащ на релса. Малко встрани стоеше друг кръгъл камък.

— Този камък е от друго място, той е малко по-малък по размери от онзи, който е затварял входа на пещерата. Той е изчезнал за тези две хиляди години. Ако кръглият, затварящ входа, стои върху каменната релса, лесно може да бъде преместен. Той просто се търкаля. Но за жените все пак е трудно. Ще повикаме на помощ градинаря. А ти влез, разгледай.

Тръгнах като насън. Била съм на Гроба Господен, дори неведнъж. Влизала съм всред суматохата в огромното съоръжение, където един храм е притиснат от друг, всичко е разпокъсано и хаотично, старици в черно, туристи и служители… И параклис на мястото на погребението. Опашка да влезеш в пещерата. Туристите щракат с фотоапаратите си. Екскурзоводите бърборят на всевъзможни езици. И всичко това не говори нищо на душата ми.

А тук нямаше никого. Обхвана ме силното чувство, че ще вляза и ще видя оставеното наметало. Пещерата е разделена на две крипти, в по-далечната имаше каменно ложе. Кожата по ръцете ми настръхна, побиха ме вечните ми тръпки.

Агнес стоеше отвън и се усмихваше:

— Нали наистина прилича много?

Истина беше, много, много приличаше.

На пейка под голямо смокиново дърво седяха две жени в дълги поли и с големи ръце, отпуснати върху коленете им. Едната извади пита от торбата си, разчупи я и подаде половината на съседката си. Тя се прекръсти и отхапа.

Четирима мъже занесоха ковчега на майка ми до автоплатформата и се отправихме към англиканското гробище. Нямаше цветя. Аз не бях успяла да купя, а братята-англиканци сложиха, както е прието при евреите, белезникави камъни в горната част на гроба.

След погребението пасторът се приближи, приличаше на Агнес, със същите дълги зъби и белезникави очи; брат и сестра, помислих си аз, но стана ясно, че са мъж и жена. Той ми стисна ръката и ми връчи два листа хартия. На единия бяха написани думите на молитва и ноти, а вторият бе свидетелството за опело.

Рита, която държеше в идеален ред всичките си документи и бумаги, може да бъде напълно доволна. Естер, скъпа! Случи се това, на което никога не съм се надявала: аз се помирих с нея.

Сега ще имам много време да се разкайвам, да се чувствам виновна и безсърдечна. Но днес с нея сме в пълен мир.

Вдругиден отлитам за вкъщи. Целувам те. Лека нощ. Тук вече светлее.

Твоя Ева.

20.

Ноември, 1991 г., Йерусалим

Рувим Лахиш — до Даниел Щайн

Драги Даниел! Наминах два пъти към теб в манастира, но не те извикаха. Втория път ти оставих бележка с номера на телефона си, но ти не ми се обади. Монасите от манастира не бяха хич любезни, затова не съм и сигурен дали са ти предали бележката. Знаеш ли, че аз водя обширна кореспонденция с онези от Чорная пуща, които са живи? Тези, които на 11 август 42-ра избягаха от гетото и дочакаха освобождението са малко. И с всяка година стават все по-малко. Срещахме се с Давид, той живее в Ашкелон, и решихме, че ще бъде добре да организираме мероприятие в чест на петдесетгодишнината от онзи ден, когато ти ни помогна да избягаме. Пиша си с Берл Калманович от Ню Йорк, с Яков Свирски от Охайо и с още две момчета от бившите партизани. В Беларус има много малко евреи. Както съм чувал, в Емск не е останал изобщо никой, но са останали костите на нашите родители, на роднините ни. Ти знаеш, че двете ми сестри с племенниците ми загубиха там живота си. Аз ще организирам всичко. Сам разбираш, че ти си централната фигура, ще седиш начело на масата, ние ще пием и ще си спомним всичко.

Сега, конкретно: кого си срещал, с кого си поддържал връзка от тези, които бяха партизани? Изпрати ми адресите. Ние с Давид си поговорихме, помислихме, че може хората да дойдат и с децата си, за да им покажем как сме живели тогава. Мисля си да отида по-рано тази година и да видя дали можем да поставим поне надгробен паметник. Ти не си от нашия край и не знаеш колко богато беше еврейското гробище преди войната — паметниците бяха от мрамор и гранит. Дали се е запазило нещо? Не мисля. Това, което немците не са унищожили, за него се е погрижила съветската власт. Трябва да се съберат пари и да се постави общ паметник за всички. Позвъни ми или ми пиши. От името на Обединението на бившите жители на Емск: Рувим Лахиш.

21.

1984 г., Йерусалим

Фьодор Кривцов — до отец Михаил в Тишкино

Драги отче Михаиле! Отидох да поздравя майка Йоанна с Деня на Ангела, а тя ми дава писмо от теб. Зарадвах се, а тя ми заповядва: сядай и пиши отговор!

Господ ме доведе на такова място, за което се молех. Намерих си истински старец. Живее в пещера, както са живели сирийците. С какво се храни — не зная. Има изворче, ала да се покатери по планината за вода, не е по силите и на млад човек. Бог знае как той се добира дотам с кратунката. Измива се, налива си вода в нея и се спуска като гущер обратно по планината. Няма никаква трева, само камък. Гарван ли му носи храна, или го храни ангел — не знам. Той живее в тази пещера от незапомнени години, един грък ми каза, че трябва да има стотина години. Аз вярвам. Или лъжат? През светлата част от деня чете, през тъмната се моли. Няма място за спане — има един камък за сядане, на него и спи. Дълго време не ме допускаше до себе си. Не разговаряше с мен. Веднъж му донесох колаче, той не излезе. Оставих го в пролуката към пещерата. Идвам на другия ден, колачето го няма. А може и животните да са го изяли? Наричат го Абун, но това е прозвище, означава „отец“, а името му не знае никой. До пещерата има малка площадка, камък като маса, на него слага книгата си, а самият той стои на колене пред книгата. Чете на гръцки. Когато се качвам към него по скалата, дъхът ми ще излети; макар да е сухо и непригодно, това място ми се струва като рая. Отче Михаиле! Ако той ме приеме при себе си, ако ми позволи да поживея с него, аз стопроцентово ще се махна оттук, защото, както казваше старецът Паисий от Атон, един процент ме държи в света, а тук със сигурност няма никакъв процент. Искам да съм винаги на това място, край Абун. Навестих майка Йоанна, сега отивам на скалата, ако ме приеме, оставам. Братски те целувам: Раб Божи Фьодор.

22.

1988 г., Йерусалим

Майка Йоанна — до отец Михаил в Тишкино

Скъпи отец Михаил! Поздравявам те със Светлия Празник! Навярно си си мислил, че е време да ме запишеш в списъка за възпоменание, а ето че съм жива. Бях се наканила да умирам, намазаха тялото ми, причестих се, а моята нова монахиня Наденка ме закара в болницата. Сложиха ме на масата, разрязаха ме и извадиха тумора, много голям, но доброкачествен. Признавам ти, че се почувствах много добре след операцията — на корема ми е леко и е толкова хубаво. Преди усещах голяма тежест. Е, мисля си, Божията воля е над всички, над лекарите също. А Наденка е от новото поколение — с висше образование, със светско възпитание, тя има такава власт над мен, сега настоява да ми оперират катарактата. През следващата седмица ще ме откарат в Хадас, това е тукашна болница, в очното. Отначало ще направят операция на едното око, после и на другото.

На триножника ми стои недорисуваната „Хвалете…“, покрита с чаршаф. Надя ме успокоява: ето, Господ иска Вие, майко, да я довършите. Аз от три години виждам само прозореца, не различавам какво има отвъд него. Наистина не знам. Когато получиш писмото ми, аз или ще виждам, или така и ще си остана в тъмнина до края.

Скъпи синко! Изпращала съм ти своята благословия, но сега я пращам още веднъж. Годините ми са такива, че всеки момент очакваш края. Тук имахме една майка Висариония, умът й съвсем я беше напуснал, макар да бе две години на крака. Ох, не бих желала такова нещо. Светлината на разума е по-привлекателна от светлината на прозореца. Както е писал Пушкин: „Не дай Бог да полудея, не, по-добре патерица и затвор, не, по-леко е труд и глад…“ Ама и това е глупост. Трудът и така е хубав, сам по себе си е радост.

Ако операцията бъде успешна, сама ще ти пиша, а така, нали виждаш, написано е от чужда ръка. Пише Надя. Господ да е с теб! Благославям Ниночка и момичетата Екатерина, Вера и Анастасия. Йоанна.

23.

1988 г.

Майка Йоанна — до отец Михаил в Тишкино

Мили мой приятелю Мишенка! Пиша сама! Драсканиците са неразбираеми. Ръката ми е отвикнала, но окото ми вижда. Казаха, че по-късно ще ми направят очила и ще бъда съвсем добре. Лекарят беше руснак, весел, хвалеше моето перде; казваше, че се е обелило като обвивка на бонбон. Обеща след два месеца да оперира и другото око.

В неделя отидох на църква — всичко сияе! Пълно е със светлина, светлината залива всичко. И иконостасът, и прозорците ми се струват златни. Ох, колко тъжно беше да се живее без слънце.

Много се радвам, синчето ми, че семейството ти се е увеличило. Знам, че всички мъже искат синове, не се радват много на момичетата. Ето, че дочака момче в дома си. Слава на Бога! Не си написал как сте го нарекли? Забрави ли? Или: да се сетя сама? Не е ли Серафим? По-рано много кръщаваха в чест на Серафим Саровски Чудотвореца, а май излезе от мода. Няма време да пиша — звънят за обедна молитва. Господ да е с теб. Йоанна.

24.

1 Август, 1992 г., Йерусалим

Майка Йоанна — до отец Михаил в Тишкино

Поздравявам те, Мишенка! Получих и писмото ти и „Църковен вестник“. Двадесет и пет години свещеничество — не е малка работа! Изпрати ми снимка, как те честваха. Нима самият Владика е идвал при теб в Тишкино? Страхувай се и трепери! Както е казано — и хулите, и похвалите приемай равнодушно. Мишенка! Как се промени всичко, кой ли би помислил! Проклетата власт свърши, на теб ти връчват църковни награди! Тук четохме, че новото правителство се побратимява с Църквата, а аз съм недоверчива, откакто съм се родила, не обичам началството. Ти не слушай старицата. И аз ще се похваля — и на мен ми направиха честване; не зная кой си е спомнил, аз самата бях забравила, но и аз имах кръгла годишнина — чукнах деветдесетте. И какво започнах да си спомням? Рождените си дни — както съм ги и запомнила. Особено добре ми изплува, когато станах на десет. През онази година не заминахме за нашето имение в Гриднево, защото майка ми роди тежко брат ми Володя, правиха й операция — едва я спасиха и тя още бе болна. Непрекъснато отлагахме преместването, заминахме едва след 11 юли, деня на моя Ангел. Помня всички гости — не бяха много, защото всички бяха напуснали града, и аз се тревожех, че ще получа малко подаръци. Нас не ни глезеха, но през онази година мама ми подари френска кукла със затварящи се очи, с букли, в морски костюм и кожени обувки с копченце. Доживявахме последните си щастливи години, после започна войната. Татко беше адмирал. Ти навярно не знаеше? Тегли ме към старчески песни, няма кой да ме спре.

Исках да ти пиша още за твоето приятелче Фьодор Кривцов. Нали той си намери старец и се изгуби — има такива щастливи хора, които все търсят кому да подарят себе си. Намерил си някакъв отшелник — тук и досега не можеш да ги преброиш, от всички видове са: и гладуващи, и отшелници, и лечители, и чудотворци. Тълпи от шарлатани и побъркани. Светият човек е същество тихо, незабележимо. Дълго трябва да наблюдаваш, за да го разпознаеш. Е, както и да е, дойде вчера Фьодор. В Йерусалим не можеш да учудиш никого с нищо — когато аз бях току-що пристигнала тук и ходех по улиците на стария град, видях какви ли не хора — прокажени, обсебени от бяс, маскирани. Но Фьодор ме учуди. В мръсна риза, слаб като скелет, очите му горят с безумен пламък, гледа над главите, брада до кръста, цялата му глава в лишеи. Е, покрита с калимявка.

Старецът му починал. Беше му необходим свещеник за опелото. Познавам нашия Кирил, за нищо на света няма да се помъкне в планината — дебел е, задъхва се. Другият, Никодим, е пъргав, слаб, може и да се изкатери, но пък отсъства — в Синай е.

Аз казвам на Фьодор: иди при гърците, те имат много свещеници. Той клати глава: не, старецът беше скаран с гърците. Иди при сирийците, при коптите. Пак клати глава — вече му били отказали. Тук ми дойде на ум брат Даниел. Има, казвам му, един кармелит, той не отказва на никого, само че на теб едва ли ще ти свърши работа. И горкият Федя тръгна да го търси. Да, преди да поеме, каза, че неговият старец Абун е бил епископ на Истинната Църква на Христа, неин Патриарх. Попитах го, голяма ли е църквата. По-рано е имало трима души — Абун, един преди него, който му бил учител, и нашият Федя. Сега Фьодор остава сам. Излиза, че всички ние не сме истински… Не си ли чувал за такава Църква, Мишенка? Както и да е, изпратих го с Бога при Даниел в Хайфа. Той няма да откаже. Ще опее и патриарха, и скитника. Той е от незабележимите, цял живот живее някъде под стълбите. Заприказвах се. Господ да е с теб, приятелю мой, скъпи Мишенка!

25.

1992 г., Йерусалим

Телеграма от Надежда Кривошеина до отец Михаил в Тишкино

НА ВТОРИ АВГУСТ НА ДЕВЕТДЕСЕТ И ПЪРВАТА ГОДИНА ОТ ЖИВОТА СИ ПОЧИНА МАЙКА ЙОАННА СУМАРОКОВА ТЧК. НАДЕЖДА КРИВОШЕИНА.

26.

Януари, 1992 г., Йерусалим

Лахиш — до всички участници

Драги(а)……!

Комитетът по подготовката на срещата на съжителите от Емското гето съобщава следното:

1. Срещата ще се състои на 9 август тази година в град Емск. Имаме съгласието на градската администрация. Във връзка с това, че съществуващите там два хотела („Възход“ и „Октомври“) могат да приемат не повече от 60 души, а към днешната дата в списъка имаме 82 (да са здрави!), кметството ни отпуска сградата на общежитието на педагогическия техникум, където могат да се настанят 120 души.

2. За участие в тази паметна среща са поканени представители на Световни еврейски организации, представители на правителствата на Русия, Беларус, Полша и Германия. Някои вече отговориха. Със сигурност може да се каже, че ще пристигнат немски журналисти с киноапаратура. Разрешение за снимане не е получено още, аз вече съм във връзка с организациите, които отговорят за това.

3. В отговор на моето запитване към градската управа на Емск относно поставянето на паметник на загиналите евреи от гетото ми съобщиха, че в града вече има паметник на загиналите по време на освобождаването на Беларус съветски войници и втори не им е необходим. Но по всяка вероятност може да се постави паметник на старото еврейско гробище, което се е запазило. Така че събраните от нас пари ще бъдат употребени за тази цел.

4. От страна на градските власти ще има изказване на кмета на Емск и концерт на самодейци.

5. Всички подробности, свързани с билети, визи и придвижване, ще ви съобщавам постепенно, но всеки може да ми зададе писмено въпросите си.

Рувим Лахиш

27.

4 август, 1992 г., Хайфа

Из дневника на Хилда

Тръгнахме в четири часа сутринта и за два часа по пустия път се добрахме до завоя при Кумран. През целия път Даниел ми разказваше за някаква нова част от Кумранските ръкописи, която била публикувана току-що. За това май му е разказал самият археолог, който е открил чудото. В пещера №4 намерили някакъв нов ръкопис — страшно е да се изговори — от първи век преди Христа, в който авторът, пишещ от първо лице, нарича себе си Мойсей и разказва, че е познал страдания и печал, но сега е възнесен по-високо от ангелите, седи тържествено на небесен престол и е приближен до Всевишния повече от всички ангели… По текста може да се предположи, че това е писмо от другия свят, завещано на единомишлениците.

— Струва ми се — рече Даниел, — че днес ще видим един от тези, които са възнесени по-високо от ангелите…

Аз се засмях, а той, оказва се, не се шегуваше и ми каза сериозно, че отдавна е чувал за този старец, за чудесата, които някога е вършил, а после изведнъж престанал.

В това време видяхме една дълга фигура на пътя. Отначало помислих, че е бедуин. Омотан целият в парцали. После видях калимявката. Значи, това е онзи Фьодор. Спряхме колата, излязохме от нея. Той се кланя. Даниел му протяга ръка, онзи рязко се отдръпва от нея. „Ти свещеник ли си?“, пита.

Даниел му отговаря:

— Не се съмнявай, братко, повече от трийсет години. Не вярваш ли? — и му показва монашеския си презраменник, скапулария. — Сега вярваш ли? Имам и кръст. Е, не е толкова голям като твоя — усмихва се. Но другият и не мисли да се усмихне. А на гърдите му наистина виси огромен дървен кръст.

Минахме покрай вратите на резервата, покрай гробището отляво, започнахме да се изкачваме в планината. Знаменитите Кумрански пещери останаха отдясно. Вървяхме доста дълго, докато пътечката не свърши. Тогава Фьодор ни каза да го следваме съвсем точно и внимателно, да стъпваме там, дето е стъпил той, и да се държим за издатините, за които той се закрепва. Това си беше задача за алпинисти — някои от камъните се ронеха под краката ни, но други бяха здраво врастнали в земята, той ги познаваше всичките. Повече от ясно бе, че често лази нагоре. По този начин допълзяхме до малка площадка. Тя не бе разположена на върха, а малко встрани и на сянка. Поне сутрин. Следобед тук всичко е напечено от слънцето. Цепнатината към пещерата беше съвсем тясна — Даниел се вмъкна едва. Аз исках също да надникна, но Фьодор не ми позволи. Видях само, че вътре гори светилник.

Даниел и Фьодор се разбраха как да сторят опелото, кой какво да чете. Онзи помоли да се отслужи литургия над мъртвото тяло като над мощите на светец. Даниел кимна. Сложи си кръста, помоли се. Промъкна се в пещерата. Фьодор го последва. А за мен вътре тъй и нямаше място, стоях отвън. Трябваше да се пее, аз щях да пригласям, ако ми е познато.

Гледката беше сурова, спираща дъха. Долу Мъртво море преливаше в цвят на живак. Йордания не се виждаше от мъглата в далечината. Как човек може да живее тук толкова дълго? Фьодор казва: осемдесет години. Това, разбира се, просто не е възможно. Той помоли Даниел да води служението на арабски. Даниел го беше правил много пъти с брат Роман, но все пак ми беше казал да взема текста. Предавайки му го, надникнах в пещерата: върху гол камък лежеше завита в бял чаршаф мумия, главата също бе покрита. Гореше светилник. Даниел стоеше на колене пред камъка, защото дори и той със своя ръст не можеше да се изправи. Отстрани — препънат на три: Фьодор. Аз бих могла да се вмъкна само на четири крака. Даниел ми нареди да чета. Евангелието на Матея. Започнах тихо, стоейки навън.

И изведнъж ме пронизаха тръпки — такива тръпки, каквито не съм усещала в живота си. Беше към пладне, горещината някъде под четиресет, а челюстта ми се тресеше. Неочаквано ми стана някак тежко. По някакъв начин разбрах, че и на Даниел му е тежко. Имах бутилка с вода, исках да я дам на Даниел, но Фьодор не се обръщаше. Отпих глътка — при такава температура трябва да се пие непрекъснато, опитах още веднъж да предам бутилката на Даниел. Фьодор не я взимаше. На площадката нахлу слънцето, толкова силно, сякаш до нас се разгоря огън. Но треската не ми минаваше.

Отново зачетох. Свърших Матей и започнах Марк. От пещерата чувах арабски молитви и славянски думи. Четях, а като че ли вече бях изгубила съзнание. В действителност бях в съзнание, но някак полусънно, болнаво. Нещо се случи с времето — то не течеше, а се сви на кълбо и ме обгръщаше в пълна неподвижност. Най-сетне всичко свърши, Фьодор излезе, след него и Даниел. Сега забелязах купчината големи камъни, която лежеше до входа на пещерата. И Фьодор взе да затрупва входа. Пещерата се превърна в гроб. Ние с Даниел понечихме да му помогнем, но той заклати глава. Чакахме, докато закрие входа. После започнахме да се спускаме надолу. Беше още по-трудно, отколкото изкачването. Лошо си спомнях пътя, никога не бих го намерила сама.

Стигнахме до колата. Даниел предложи на Фьодор да тръгне с нас, но той отвърна, че трябва да се върне. Когато тръгвахме, го видяхме как побягна към планината. Изминахме в мълчание около четиресет километра и най-сетне попитах: какво беше това?

Даниел отговори:

— Не знам. Но в пещерата пъплеха змии. Или така ми се стори.

28.

Юли, 1992 г., Бъркли

Ева Манукян — до Естер Гантман

Скъпа Естер! Колкото и да е странно, всичко се подрежда много добре! Ще кацна в Бостън в петък вечер, прекарваме съботата с теб, помагам ти да си стегнеш багажа и в неделя сутринта летим за Франкфурт, където се прехвърляме на самолет за Минск. Ще трябва да почакаме три часа между полетите — това е единственият и най-прост вариант, защото от Франкфурт за Минск има полети само два пъти седмично и всеки друг маршрут би изисквал поне две прекачвания. В Минск ще изкараме нощта в хотел, а на сутринта ще отпътуваме със специален автобус до Емск. Кълна се, нито една географска точка на света не е предизвиквала такова вълнение, като този забравен от Бога Емск. За съжаление, Павел няма да може да дойде — жена му е тежко болна и той не я оставя сама вече две години. Рита винаги го е критикувала заради пристрастието му към женския пол. Той наистина май е имал безкрайни романи настрани, но сега, когато Мирка е в такова състояние, се държи безупречно. Жалко, че няма да мога да ви запозная. Моля те, не се вълнувай, не си мисли, че си най-възрастната от участниците в срещата; организаторите ми изпратиха списък и по някои признаци личи, че ти ще бъдеш там в числото на младите. Един евреин е роден през 1899 година! Сметни!

Целувам те. Няма да ти пиша повече. Ще се видим.

29.

Септември, 1992 г., Хайфа

Стенвестник в енорийския дом
Отчет за пътуването на Рувим Лахиш

В пътуването до град Емск на 9 август 1992 година взеха участие 44 души, жители на 9 страни, които през 42-ра, точно преди 50 години, са организирали бягство от Емското гето. От 300 души, избягали тогава, 124 са доживели края на войната, но за да отбележат събитието, пристигнаха 44 души и всички ние сме благодарни на Господ, че е запазил нашия живот, и скърбим за тези, които загинаха от ужасна мъчителна смърт от ръцете на фашистите. Сред нас бе и човекът, на когото сме задължени за живота си. Самият той, рискувайки собствения си живот, е организирал бягството от гетото. Това е нашият събрат Даниел Щайн, който сега е свещеник от католическата църква.

На 9 август към пладне пристигнахме в Емск и веднага тръгнахме из града. Замъкът стои, както си е стоял — полуразрушен, както си беше, когато се преселихме в него в края на 41-ва година. Дойдоха и местните жители, но са останали малко онези, които помнят събитието. Младите хора, оказа се, въобще не знаят за случилото се тук преди 50 години.

Затова пък се състоя една среща, която трогна всички. Сред пристигналите беше и Естер Гантман от Америка, до войната тя е работила в Емск като зъболекар, а след бягството, вече в партизанския отряд, е асистирала на мъжа си Исак при хирургичните операции. Исак е починал, лека му пръст. Към Естер се доближи местен старец, беларусин, попита я дали го помни. Оказа се, че той носи зъбите, които тя му е направила преди войната. В един бой му избили трите предни зъба, а тя ги е направила толкова добре, че сега всички други са паднали, но тези три стоят.

Всички бяха много потиснати. На някои тук са убити родителите и роднините, а на всички — приятелите и съседите. Обитателите на гетото са разстрелвани не в замъка, а на два километра от него, в дерето. Отидохме там. Работниците вече се бяха заели с полагането на камъка, който бяхме докарали. Мястото не е избрано сполучливо, някак си неугледно е. Но ние не се решихме да поставим камъка на територията на Емския замък; първо, там няма никого от нашите. Второ, замъкът може да потрябва на властите и те ще изхвърлят нашия камък. А над дерето няма да има никакъв строеж.

Вечерта пристигна и нашият главен герой Даниел Щайн. Той беше летял през Москва и дойде с влак. Вечерта пристигнаха и немските журналисти и кинаджии. Те нападнаха Даниел и неговата помощничка, германка, и заедно седяха в хола на хотела до късно, за да си говорят.

На другия ден, 10 август, на площад „Ленин“ беше организиран митинг, на който кметът Римкевич произнесе реч, а след него и героят-партизанин Сава Николайчик. Словото на Римкевич ни достави удоволствие, колкото и четенето на съветските вестници, които могат да те излекуват от симпатиите към социализма. Наистина сред нас имаше един, казва се Лейб Рафалски от Тел Авив, който вече е разлюбил Сталин, но още обича Ленин и Карл Маркс. Изказването на Сава беше добро, помня го още от Чорная пуща, той бе началник на един западен отряд, но нашите поддържаха връзки с него. Той е мъж на място, с глава на раменете си, воювал е и на фронта, където е загубил едната си ръка.

След тях взех думата и аз, Рувим Лахиш, гражданин на Израел. Благодарих на градските власти и местното население, че са запазили половината от еврейското гробище, а на другата половина са построили много хубав стадион. След речите, положихме венци на паметника на героите-освободители на Беларус и град Емск от немско-фашистките завоеватели.

После тук на площада самодейци изнесоха концерт: група ученици изпълниха беларуски народни песни и танци, артисти от Минската филхармония изпяха под открито небе няколко арии от опери на Верди, после други артисти рецитираха стихове от Пушкин и Лермонтов и от военните поети Константин Симонов и Михаил Исаковски. Ансамбълът за народни инструменти при Дома на културата се представи с много хубаво изпълнение на народни песни.

Един от участниците в нашата група, Ноел Шац, изпя Lomir ale ineynem и „Тумбалалайка“, всички го подкрепихме.

В местния ресторант „Вълна“ бяха наредили трапеза, всички бяхме много доволни, защото никъде няма такива вкусни картофи, каквито растат в Беларус, няма нито в Израел, нито в Канада.

На другия ден се случи най-важното. Беше поставен паметникът. Имаше откриване. Прочете се поименно списъкът на загиналите — повече от петстотин души. Положен бе много труд, за да бъдат издирени всички тези имена и никой да не бъде забравен.

Аз произнесох реч. Една местна жена, Елизавета Фоминична Кутикова, също произнесе реч. През цялата война тя е укривала при себе си Рая Равикович с дъщеричката й Верочка, спасила им е живота. Сега Верочка самата е баба, те се срещнаха като роднини. Рая е починала миналата година в Израел. Всички плакаха, разбира се. В Йерусалимския музей в памет на загиналите Яд Вашем129, в чест на такива праведници, спасявали евреите, са посадени дървета. По дърво на всеки. Но в чест на Елизавета Фоминична няма посадено дърво в Яд Вашем. Виновна е Рая. В интерес на истината, тя е изпращала пари на Елизавета Фоминична, но не се е погрижила да я почете. Когато се върнем вкъщи, ще оправим това, ще поканим Елизавета и ще посадим дърво, ще я посрещнем добре и ще й покажем всичко. Хората, които са спасявали евреи през войната, са почитани като праведници на света, а нея са я забравили.

Римкевич бе изпратил заместничката си, красива жена, тя също взе думата. Накрая излезе нашият равин Хаим Зусманович, син на Берл Зусманович, който също бе избягал от гетото, но не беше доживял този ден, починал е през 1985 година. Хаим се родил в Израел през 52-ра. Отначало той произнесе реч, а сетне прочете кадиш.

Имаше още едно събитие — служба в катедралата, но аз не присъствах, не ходя там. За това ще разкажат тези, които са присъствали.

Как да опиша чувството на скръб и благодарност? Бяха избити шест милиона. Вече го няма онова европейско еврейство, което говореше на идиш. Децата ни говорят на иврит, други евреи — на английски, руски, на всякакви други езици. От петте хиляди евреи, жители на Емск преди войната, е останала една еврейка. Няма да говоря за нея, тя сама ще разкаже за себе си.

Благодарни сме на съдбата или на Бога, или не зная как по-добре да го кажа, но ние, 44 души сме живи, от нас са се родили много деца и внуци. Преброих ги и се оказа, че нашето потомство, на тези, които сме избягали от гетото в Емск и сме оживели, наброява повече от четиристотин души. Има още някого, на когото сме благодарни — Даниел Щайн. Благодарим му, че ни преведе като Мойсей.



Август, 1992 г.

Реч на равина Хаим Зусманович

Знаете ли, че днес е най-траурният за евреите ден, девети ав? Нашият ден на скръбта по странен начин съвпада именно с девети ав130. Това е денят на бягството от гетото и денят, когато тук са загинали стотици наши родственици и близки. Това е ден на пост, нищо не се яде, не се пие и не се обуват обувки, направени от кожа. Постът започва вечерта на осми ав няколко минути преди да се скрие слънцето, и завършва след изгряването на звездите в небето вечерта на девети ав.

Най-напред постът на девети ав се свързва с „греха на разузнавачите“ — когато Мойсей довежда евреите до границите на Обетованата земя, те се побояли да навлязат в нея и измолили от водача си да изпрати разузнавачи, които да разберат що за страна лежи пред тях и да я опишат, като се върнат. Макар такава молба да говорела за съмнението на народа в думите на Бога, Мойсей се съгласил да прати съгледвачи. Върнали се те след 40 дена и съобщили, че страната е в укрепления до небето и е населена от великани, в сравнение с които евреите са „малки като щурци“. Само двама от разузнавачите казали, че Обетованата земя е прекрасна, но не им повярвали. През цялата нощ на осмия срещу деветия ден от месеца ав евреите плакали, говорейки, че Бог ги е изпратил в тази страна, за да намерят гибелта си и че е било по-добре да бяха умрели в пустинята. Тогава Бог се разгневил, рекъл им, че плачат напразно, но оттук нататък ще имат много поводи да плачат в тази нощ. Това ще бъде наказанието на евреите заради неверието им.

Първото наказание било, че на поколението, излязло от Египет, не било съдено да влезе в Обетованата земя. То скитало из пустинята 40 години — по година за всеки ден разузнаване. И измрели там, както и молели в момента на малодушие. Едва децата им влезли в Обетованата земя.

Второто наказание дошло, защото евреите се уплашили от народите, населяващи Ханаан, и се отказали да навлязат в Израел в посоченото от Бог време. Затова им предстояли години на тежки войни за тази земя. Макар, ако бяха послушали Господ, да са могли да я получат без всякакви усилия.

Но дори влизайки в Обетованата земя, евреите продължават да грешат. Те не вярвали в Истинния Бог, били им нужни кумири и идоли, материални неща.

Пророк Йеремия, свидетел на разрушаването на Първия Храм, разказвал, че хората направили дори от самия Храм обект на поклонение. Те мислели, че не Бог, а Храмът ги спасява и той ще изкупи техните прегрешения. Затова Храмът бил разрушен. Бог премахнал тази съблазън.

Бог очаква от евреите вяра и докато не се покаят за греха на неверието, това наказание ще бъде с тях, ще се появяват все нови и нови поводи за плач в този ден.

Ето списък на печалните събития, случвали се на девети ав в продължение на векове:

На девети ав 2449 година от сътворението на света (1313 г. пр.н.е.) Всевишният произнесъл присъда, според която напусналото Египет поколение е било обречено да се скита из пустинята 40 години и да умре, без да види страната на Израил.

На девети ав 3338 г. от сътворението на света (422 г. пр.н.е.131) Първият Храм, построен от Соломон в X в. преди Христа, е сринат и изпепелен от вавилонския цар Навуходоносор II.

На девети ав 3828 година от сътворението (70 г. от н.е.) бил разрушен Вторият Храм, построен в V в. преди Христа и разширен от Ирод Велики през 64 г. от н.е. Сторил го римският военачалник Тит Веспасиан, който после станал император132.

На девети ав 3895 г. (или 135-а година от Христа) пада Бейтар, последната крепост на еврейските въстаници, а вождът им Шимон Бар-Кохба бива убит. Според свидетелствата на римския историк Дион Касий в сраженията загинали 580 хиляди евреи, били разрушени 50 укрепени града и 985 селища; почти цяла Юдея се превърнала в изпепелена пустиня.

На девети ав, няколко години след поражението във въстанието на Бар-Кохба, римският управител Турнус Руфус изорал цялата територия на Храма и неговата околност. Изпълнило се казаното от пророка: „Затова заради вас Сион ще бъде разоран като нива и Йерусалим ще стане грамада руини, а Храмовата планина като горист хълм.“133 Завоевателите забранили на евреите да живеят в Йерусалим. Всеки, който би нарушил забраната, бил заплашен от смъртно наказание. Йерусалим станал езически град под името Елия Капитолина.

На девети ав 4855 г. (или по съвременния календар: 1095 година от н.е.) папа Урбан II обявил началото на първия кръстоносен поход, в резултат на който „воините на Христа“ избили десетки хиляди евреи и унищожили много еврейски общини.

На девети ав 1290 г. започнало масовото изгнание на евреите от Англия, а през 1306 г. и от Франция.

На девети ав 1348 г. европейските евреи били обвинени в организирането на една от най-големите епидемии от чума („Черната смърт“). Това обвинение довело до вълна от погроми и убийства.

На девети ав 1492 г. кралят на Испания Фердинанд II Арагонски и кралица Изабел I Кастилска издали указ за прогонването на евреите от Испания.

На девети ав 1555 година кварталите в Рим, където живеели евреи, били обградени със стени и превърнати в гето, а две години по-късно, също на девети ав, в гетото били преселени и останалите евреи от страната.

На девети ав 1648 г. десетки, дори стотици хиляди евреи в Полша, Украйна, Бесарабия били изклани от хетмана Богдан Хмелницки и сподвижниците му.

На девети ав 1882 г. в Русия започнали погроми над еврейски общини.

На девети ав 1914 г. е започнала Първата световна война.

На девети ав 1942 г. е започнало депортирането на евреите от Варшавското гето, на същия ден започнал да функционира и лагерът на смъртта в Треблинка, отново на същия ден в град Емск са били разстреляни петстотин наши сънародници и близки.

Но пак на същия ден триста човека са били изведени от гетото и са били спасени.

Девети ав е най-печалната дата в еврейския календар. Но независимо от това, евреите вярват, че някога тази дата ще се превърне в най-големия празник: когато всички евреи ще се разкаят за греховете си и ще се обърнат към Бога; и в този ден ще се роди Месията.



Интервю с Лея Шпилман

— Кажете, моля Ви, Лея Пейсаховна, как се случи така, че Вие се оказахте единствената еврейка в град Емск?

— След войната се появиха няколко десетки евреи. Всичките бедни — не им беше останало нищо: нито дом, нито имущество. Една част беше изгоряла, другото го бяха задигнали. Не само в града живееха евреи, много живееха в чифлици, ферми — занимаваха се със селско стопанство. Тези последните бяха избити почти всичките. Брат ми и семейството му бяха разстреляни през 42-ра година. До революцията имахме прислуга, Настенка, дъщеря й Сима беше колкото мен. От деца бяхме много задружни. Когато започна войната, Настенка ме взе при себе си на село. Бях на единайсет години. Настенка ме подстрига, накара ме да нося забрадка, да си покривам главата, защото косите ми бяха типично еврейски, а след подстригването не се забелязваше. Тогава стрижеха децата често заради въшки. Нямаше газ да се намажем.

— Как така се оказахте единствената еврейка сега?

— Казах, че отначало бяха няколко десетки. Върна се братовчедката на майка ми, искаше да ме вземе, но аз не исках да се отделя от Настя и Сима. Бях дива, боях се от всички. Мисля, че психиката ми не беше наред. А може и сега да не е добре. Дъщеря ми казва така: майка е побъркана. После от фронта се върна синът на Настя — Толя, инвалид, разбира се. Аз се омъжих за него, но той скоро умря. Отгледах дъщеря си сама. А през осемдесета година замина за Америка. Всички се разпръснаха — едни на запад, други на изток, трети на север, четвърти на юг. Отначало мнозина се изселиха от Беларус в Русия, един инженер замина на строителството в Норилск. Имаше такива, които отпътуваха за Израел, за Америка. А дъщеря ми отиде да учи в Минск, запознала се там с еврейски младеж и решили да заминат заедно. Но ние със Сима живеем тук. Дъщеря ми все ми вика: идвайте, идвайте. Само че за какво? Тук си имаме всичко — дом, градина. Сима не се е омъжвала, девойка е. Погребахме Настенка отдавна. Моите гробове всички са тук — на майчицата ми, на баща ми, на осемте ми братчета и сестрички, баби-дядовци, всички убити в един ден. Ето така сега съм сама.

— Лея Пейсаховна, а защо не искате да се преместите при дъщеря си?

— Този въпрос дори не подлежи на обсъждане. Как така ще се преместя в тази Америка, за какво ми е тя. На Лилечка й харесва, нека си живее там. На мен там нищо не ми харесва. Ето например миналия път ми донесе костюм, така и не съм го облякла. С голяма яка и зелен на цвят. И обувките са толкова меки, че кракът ми се клатушка. Е, шегувам се, разбира се. Тук са гробовете, всеки ден ходя, почиствам, всичко е разтребено. Имаме си свой дом. Настенка ни го прехвърли на двете ни. Сима получава пристъпи, как да замина?

— Лея Пейсаховна, били ли сте на гости при дъщеря си в Америка? В кой град живее тя?

— Не съм била там. Много е далече. Ако беше по-близо, бих заминала. Но съдете сами, аз цял живот в Минск не съм била, по-далеч от Гродно не съм пътувала, а колко прехвърляния са нужни да се отиде до там… И с багажа е трудно. Не, не ме молете, за нищо на света не бих тръгнала. Ако й стане тъжно за мен, сама ще дойде на гости. Градът има име подобно на нашите места — Остин.

— Лея Пейсаховна, вие ходите на гробовете, знаете кой къде е погребан, на нас тук ни казаха, че са разстреляни петстотин души.

— Вие мислите, че ходя в дерето? В никакъв случай! Не, объркали сте се, аз въобще не ходя натам. Само на старото еврейско гробище. В тази част, която се е запазила. Разбира се, има много разбити гробове. Но аз чистя пътечките, оградите, където са запазени, плевя бурените, при мен е чисто. Нашият град не е обикновен, имали сме много учени и равини в града, имахме Семинария, братът на дядо ми също беше образован. Ето тези гробове опазвам. Не си спомням добре еврейския език, но знам буквите, разбирам какво е написано и зная кой къде е погребан. С цифрите не се справям, не мога да преведа по нашему коя е годината.

— Не Ви ли е мъчно за съотечествениците Ви?

— Защо да ми е мъчно? Всички мои съотечественици са тук — и които лежат под земята, и тези, които ходят по улицата. Те се отнасят добре към мен, макар да съм еврейка. Никога нищо не са казали. Естествено, радвам се, че пристигнаха нашите. Но сред тях няма мои познати или роднини. Всичките ми познати са тук. И мъртвите, и живите. Заповядайте у дома, ще ви запозная със Симочка. Тя ми е повече от сестра.

— А как преживявате?

— Много добре. Имаме две пенсии, градина, кокошки и толкова много дрехи, че не успяваме да ги носим. Цялата тази част на улицата ходи с нашите дрехи. По-рано имахме и коза, но се отказахме.

— Казаха ни, че тук, в Беларус, местното население е помагало на немците през войната, издавали са евреите. Какво е отношението ви по въпроса?

— Хората са различни. Едни са помагали срещу евреите. А други не са. Евреите не ги обичат. Но нас ни има. Мен ме спаси Настенка. Тя имаше сестра, Нюра, тя през цялата война идваше при нас и говореше: ще издам, ще издам тази еврейка. А Настенка й отговаряше: върви, върви, ще убият и мен, и Симочка, и теб ще те хванат — ще им кажа за мъжа ти, който отиде в Червената армия. Пъхваше под носа на Нюра нещо за ядене или някоя дреха и онази си отиваше. Народът в Беларус винаги е живял лошо, особено през войната. А на тези, които издаваха евреите, им даваха по 20 немски марки и дрехи. Съседът ни Михей за един кожух издаде Нухман — шивача. Издирваха и поляци, но по-малко.

Ако всички хора бяха добри, нямаше да има война, това ще ви кажа. Довиждане.



Разказ на Даниел Щайн за богослужението в Емск

Не се планираше католическо богослужение. Всички бивши затворници от гетото бяха евреи, за които християнството е напълно чуждо. Първо бе отслужена възпоменателна служба, после отслужиха кадиш край камъка, който поставихме на мястото, където бяха заровени нашите братя. После всички заедно отидохме в града, исках да покажа на моите приятели — християни от Германия, католическата църква. Обграждаше я каменна ограда, но вратата беше отворена. Ние влязохме. Църквата приличаше на строителна площадка, цялата опасана в скеле, а дворът бе затрупан от строителни материали. И тук се вършеше перестройка. На каменните плочи седяха жени, чакаха свещеника, защото службата бе определена за пет вечерта. Аз исках да вляза и може би да проведем съвместно служение, но насреща ми излезе един дякон и каза, че няма да има служба: свещеникът се обадил, че се разболял и няма да може да дойде.

Казах му, че съм бил в този храм по време на войната. Останал съм жив, а сега съм католически свещеник и бих желал да направя богослужение. Той отвори църквата, влязохме всички.

Отвътре също имаше издигнато скеле, но в един страничен олтар можеше да се служи. Преметнах епитрахила. Започнах месата с четене на пророк Наум. Не мога да не го цитирам, по-точни думи, свързани с този ден, не могат да се измислят:

„Ето върху планините Нозете на онзи, който благовествува. Който проповядва мир! Празнувай, Юдо, празниците си, Изпълнявай обреците си; Защото нечестивият няма вече да замине през тебе, Като е съвсем отсечен. (…)Понеже Господ възстанови величието Яковово, Като величието Израилево; Защото изтърсвалите ги изтърсиха, И повредиха лозовите им пръчки. (…) Горко на кръвнишкия град; Цял е пълен с лъжа и грабеж; Плячката не липсва. Пукот на бичове се чува, и шум от тропот на колела, На тичащи коне, и на подскачащи колесници. Конникът се качва с лъскав меч и бляскаво копие; Има и много ранени и голямо число убити, и труповете са безчислени; Спъват се в труповете им.“134

Отслужих месата и произнесох проповед. Хилда я записа на магнетофон. Ето я:

„Братя и сестри! Преди петдесет години, по време на изповед, дълго стоях тук на пейката и се страхувах, че свещеникът ще познае некатолика в мен. Обстоятелствата се стекоха така, че се наложи да бягам от града, но после се върнах и бях приет от монахините. Те ме укриваха петнайсет месеца. Няколко дена след като те ме пуснаха при себе си, аз се кръстих.

Днес искам да благодаря на Господ за три неща: за спасението на хората, които тогава избягаха от гетото и за моето, в това число, за 50 години на моята християнска вяра и за 33 години работа в страната, където се е родил и служил Исус — в Галилея, нали той е бил галилеец и е говорил на техния език. Днес у нас в Израел отново има еврейска църква.

Не съм подбирал специално текста за днешното четене. Ако сте слушали добре, ще разберете, че това бе описание на онова, което се е случило тук през август 1942 година.

Днес дойдохме от страната Израел, за да си спомним нашите загинали. Кръвта им, пролята тук, послужи за възникването на нов живот, както се казва в текста «Господ ще възстанови величието на Яков, както величието на Израел…» Тук, между двете църкви, през ноември 41-ва, още преди моето пристигане в Емск, са били избити хиляда и петстотин евреи. Тяхната кръв е тук. През август 42-ра в дерето край града бяха разстреляни още 500 евреи: старци и деца, които не се бяха решили да избягат от гетото. Тук е пролята и кръвта на нашите братя — поляци и беларуси, руснаци и немци. В сърцето си винаги споменавам с имената им всички, които са били добри към мен — и поляците Василевичи, и германеца Рейнхолд, и беларусите Харкевич и Лебеда.

Искам да благодаря на всички вас, защото сестрите-монахини, които ме укриваха, принадлежаха към вашата община. Господ ще ви въздаде за онова, което сте направили за мен и за моите сънародници.“

На това място Хилда запя с тънкия си гласец думите на патриарха Яков, които е произнесъл в Бет-Ел: „Наистина Бог е в това място, а аз не го знаех.“ А сетне бе ред на заключителната молитва:

„Подкрепени от Твоята храна, о, Господи, ние Те молим, Твоите слуги, наши братя и сестри, напуснали света в мъчения в този град, освободени от всяка вина, да възкръснат заедно с нас за вечен живот. Амин.“

Излязохме от храма, а към мен се приближи горчиво плачеща старица. Помня добре тези беларуски старици — със забрадка, с валенки посред лято, с тояга и с чувал.

Пъха в ръката ми голяма зелена ябълка: вземи, бащице, нашата отровна ябълчица…

Не я разбрах веднага. Тя сложи ябълката в ръката ми, падна на колене и рече:

— Кажи на твоя Бог да ни прости и да не ни се гневи повече. Заради онези невинно погубени евреи, той ни изпрати Пелиновата звезда135

Аз пак не разбрах, един немски журналист ми обясни, че сред народа чернобилската авария се свързва с апокалиптичното предание за Пелиновата звезда, която пада на земята и отравя всичко.

— Не плачи — казах аз, — Бог не е зъл към своите деца. Бабо.

Тя се пресегна към ръката ми с ябълката, при православните е прието да целуват ръката на свещеника. А аз й подадох да целуне ябълката. И тя си тръгна, както и дойде, цялата в сълзи.

Не, не мога да допусна мисълта, че Бог наказва народите. Нито еврейския, нито беларуския, нито който и да е. Това не е възможно.



Всички снимки са направени от Хилда Енгел

Текст под снимките:

1. Така изглежда Емският замък петдесет години след като е бил превърнат в гето. Отдясно са двата автобуса, с които пристигнахме от Минск.

2. Камъкът, който беше положен от участниците в бягството от гетото в памет на тези, които не са успели да избягат.

3. Групата на участниците в честването.

4. Митинг на градския площад в Емск. Изказване на кмета на града Римкевич.

5. Изпълнение на самодейците. Детски хор. Танцов колектив. Ансамбъл от народни инструменти.

6. Кадиш. В центъра е равин Хаим Зусманович.

7. Лея Шпилман, единствената еврейка в град Емск, заедно с така наречената си сестра Серафима Лапина.

8. Площадът, където през ноември 1941 г. е извършено масовото убийство на евреите (хиляда и петстотин души, които не са идентифицирани). Отдясно е катедралата в строително скеле, отляво — руската православна църква.

9. Рувим Лахиш, организатор на срещата.

10. Брат Даниел с Ева Манукян, родена през зимата на 42-ра година в Чорная пуща. Нейната майка Рита Ковач е избягала от гетото с останалите на 10 август, но след няколко месеца си тръгва с децата и воюва срещу фашистите в Армия Людова.

11. Естер Гантман, вдовицата на Исак Гантман, лекар, който е оперирал всички жители и партизани. Тя също била лекар, помагала е на мъжа си при операциите.

12. Това са младежи, деца и внуци, родени след войната, чиито родители са сред избягалите от гетото. (Тези снимки са предоставени от участниците в срещата.)

30.

Август, 1992 г.

В самолета Франкфурт — Бостън.

Из разговора на Ева и Естер

Поразително е, но Даниел въобще не знаеше за моето съществуване. Той не е познавал майка ми, нито е знаел, че сред избягалите от гетото има бременна жена. Разказах му всичко, което знам. Добавих и това, което ми разказа Нафтали, весел старец от Израел, който е помагал на майка ми и помни брат ми Витек. Даниел беше изумен, че съм оживяла — както и ти някога.

Разказах му цялата си история. Той мълчеше, но от време на време слагаше ръка на главата ми, галеше ме по косата и въздишаше: дъще моя… За него бе много важно, че съм приела католичеството. Аз му казах, че от юношеството си само минавам през църквата, паля свещички, но не се причестявам. Разказах му как през целия си живот съм враждувала с майка си и истински се примирих с нея едва след смъртта й. Той ме попита дали е жив баща ми. Отговорих му, че баща ми е останал в гетото с тези, които са отказали да избягат. Той е бил електротехник и се надявал професията му да го спаси. Даниел си го спомни веднага — Баух! Започнах да го разпитвам, но той рече, че е виждал баща ми няколко пъти, за последно в онази сутрин, когато е бил арестуван. Даниел предполагаше, че Баух е разстрелян заедно с останалите. Минута на безсмислена мъка. Чух за смъртта на баща си, макар всъщност да не бях го имала.

След като те изпратих до хотела, отидох с него в катедралата. Той отслужи литургия — много бързо и горещо, отчасти на полски, отчасти на иврит. Стори ми се много красиво. Сетне го оградиха, дълго не го оставяха на мира, а той ме държеше за ръка, като малко дете, и не ме пускаше. Седнахме на същата пейка, където преди петдесет години е седял той, запита ме: защо в очите ти има тъга? Едва ли бих се натрапила сама с такива откровени признания… Разказах му колко ме измъчва ситуацията с Алекс: не мога да се примиря с неговия сексуален избор. Даниел се разстрои и ми каза нещо много важно:

— Детето ми! Абсолютно не го разбирам това! Жените са прекрасни, толкова привлекателни, умът ми не побира как може да загърбиш тази красота и да предпочетеш мъж вместо жена. Бедното момче.

Такива бяха думите му. Нито един психолог не е казвал никога подобно нещо. Те се опитваха да правят анализи, да изчисляват нещо си и по някакъв начин да обвържат сексуалността на Алекс с моя семеен живот, с някакви мои проблеми.

Даниел сподели, че изпитва, като мен, тих ужас пред този порок и неведнъж се е сблъсквал с хомосексуалисти. Беше на мнение, че е по-добре Алекс да живее отделно, да не ме въвлича в своите взаимоотношения. Защото аз трябва да се предпазя от разрушение. Разстрои се по същия начин и когато узна за сложните ми отношения с Гриша. Затвори очи и дълго мълча. Заговори, че никога не знаем какви изпитания, болести и трудности ни чакат и затова би било добре, ако аз се науча да се радвам на нещата, които не са свързани със семейството и отношенията с хората. По-добре е да обърна внимание на други неща — на дърветата, на морето, на цялата красота, която ни обкръжава; тогава разрушените връзки ще се възстановят, ще мога да ходя на църква, да получавам помощ от източника, който винаги ни очаква. Посъветва ме да мисля по-малко за собствените си чувства и въобще за самата себе си. Би му се искало някога да отида при него в Израел. Обеща да ми покаже всичко, което познава и обича. Каза да му пиша писма, макар той да не ми отговаря или да ми пише съвсем кратко. Обеща да се моли винаги за мен. И ми заповяда и аз да се моля — да си представям как държа в дланите си всичките си любими хора и ги издигам към Бог. И това е всичко.

Тогава аз му споделих, че от времето на юношеството си съм загубила вяра и днес не съм наясно дали съм католичка. Той ми се усмихна приятелски, прокара ръка по косите ми:

— Детето ми, ти си мислиш, че Бог обича само католиците? Прави това, което ти говори сърцето, бъди милосърдна и Господ няма да те остави. И се моли.

Прибрах се в хотела и веднага опитах — събрах в ръцете си всички, които обичам, и тези, които те обичат, и Рита, разбира се. Събрах всички и казах: Господи, не забравяй за моите… Е, какво ще кажеш, Естер?

31.

Август, 1992 г., Бъркли

Ева — до Естер

Естер, скъпа! Измина една седмица. Гриша все още е в кома в реанимацията. Онзи луд, който влязъл в насрещното платно, е загинал веднага, заедно с жена си и тъща си, които били на задната седалка. Това, че Гриша е жив, е случайност. При такъв челен сблъсък не остават живи, дори с въздушни възглавници. Чаках цял час на летището, сетне взех такси и се прибрах вкъщи. Алекс си беше у дома. Гриша е трябвало да мине и да го вземе с колата, за да пътуват заедно до аерогарата, но звъннал и казал, че няма да успее и отива направо на летището. Благодарих на Бог, че Алекс не е тръгнал с него — мястото до шофьора е най-опасното. Но това беше впоследствие. Първата мисъл, която ми дойде наум, беше: докато съм била в Беларус, Гриша не е живял вкъщи… Сега вече това няма никакво значение.

Прогнозите на лекарите са повече от лоши. Но пък вчера ми съобщиха, че Гриша е малко по-добре. Махнали са му далака, оперирали са белите дробове, защото ребрата са пробили плеврата, останалите травми не са опасни. Най-важната операция е тази на гръбначния стълб, лекарите не могат да кажат ще се възобнови ли двигателната функция. Засега краката му са парализирани. През цялото време си спомням думите на Даниел, че трябва да бъда готова за големи изпитания. Аз не съм готова за тях.

Не ме пускат при Гриша, така и не съм го виждала от завръщането си. По-точно, от тръгването.

Живея като на автопилот. Едва сега разбрах колко ми е скъп той и дори помислих: да ме беше оставил и да беше отишъл при своята лисица, само да бъде жив. Засега не ти се обаждам, боя се да не се разрева. Когато пиша е по-друго. Имам чувството, че пътуването ни беше преди три години. А е минала само седмица.

През цялото време ме преследва странната мисъл, по-скоро не мисъл, а чувство, че нещо подобно е трябвало да се случи, но аз съм била толкова съсредоточена върху собствените си преживявания, че не съм могла да предотвратя нищо. Някога майка ми беше разказвала за баба си, която е била стопроцентова врачка, знаела е всичко предварително; веднъж скъсала билета на мъжа си за влака и така му спасила живота, защото влакът катастрофирал и много хора загинали. А друг път, преди да започне епидемия от скарлатина, тя взела трите си деца и заминала на село при роднини. На тяхната улица във Варшава половината деца умрели от скарлатината. Какви глупости ти пиша, извинявай, моля те. Целувам те: Ева.

32.

Август, 1992 г., Редфорд, Англия

Беата Семено̀вич — до Мария Валевич

Мила Марися! Не мога да ти предам колко ми беше болно, че отказа да ходиш в Емск. Честна дума, не разбирам, след като аз, жена на починал полицай, се реших на това пътуване, защо ти не пожела. Върнах се у дома преди два дена, размотавам се и слагам в ред впечатленията си. Градът не е забравил семейството ни. Гимназията на татко е на старото си място, домът ни е преустроен, там сега е историческият музей. Представи си, там намерих портрет на татко с чичо и наша семейна снимка, направена около пет години преди войната — ти си в късичка рокля, а аз съм вече млада девойка. Снимката на чичо Адам също виси в музея. В града почти не са останали поляци. Отначало са ги разстрелвали немците, после дошли руснаците и се справили с останалите. В целия град Сабина Ржевска е единствената останала от предишните ни познати.

Най-важна беше срещата ми с Дитер Щайн. В онези години двамата с него бяхме в много добри отношения, хранех го на масата си, а той ми помагаше много за Иван — когато се напиеше, единствено Дитер умееше да го озапти. Но когато стана ясно, че е евреин и партизанин, реших, че се е държал чисто човешки заради необходимостта да скрие истинското си лице. Когато Иван го доведе, аз първа казах, че е евреин. Едва когато видях как се държи на седлото, се уверих, че е истински поляк. Но сега всичко се е обърнало — Даниел е герой, а Иван е военнопрестъпник, издирвали са го и ако го бяха хванали, щяха да го съдят. Така че той умря навреме. Вече след смъртта му, в Англия имаше няколко процеса срещу беларуси, които през войната са работили за немците, единият го осъдиха.

Но за мен както и да е, коя съм била аз за Дитер? Жена на кошмарния началник. И сестра на момичето, по което се заглеждаше. Той пристигна — стар, побелял, облечен не като монах, а светски, с пуловер. И през цялото време се движи сред тълпа от хора. В единия от дните отидох в църквата, където служеше чичо ни, влизам, там се извършват строителни работи — цялата църква е в ремонт. В едно от крилата някой служи меса. Не вярвам на очите си: нима е Дитер? Бях чула слуха, че е станал свещеник, но да го видиш със собствените си очи е съвсем друго. Кармелит е, брат Даниел!

Той започна да чете проповед; говореше — бях в този храм преди петдесет години. И представяш ли си, назовава нашата фамилия сред тези, които си спомня… Хората се тълпят около него, някакви жени са го обградили плътно, но аз улучих момент, когато беше сам, приближих и го питам:

— Познаваш ли ме?

— Беата, Беата, ти си жива! Каква радост! — и се хвърли да ме целува, като родна сестра. Аз, естествено, се разплаках. И той плаче.

— Цял живот — казва той — ви споменавам като починали, а ти си жива.

— А споменаваш ли Мария? — питам го аз.

— Разбира се — кима, — и Марися. Отдавнашни работи, аз много я обичах.

— Тя също е жива — казвам, — лежала цяла нощ в ямата под труповете, на сутринта излязла. И аз много години смятах, че е загинала. Жива е, жива!

— Мили Боже — шепне той, — как е могло да се случи? Къде е тя сега?

— Там, където и ти, в манастир — отговарям аз.

— Къде? — пита той.

Всичко е като на кино. Пак му отговарям: там, където и ти. В Израел. В Йерусалим. При Белите сестри на Сион.

— В Ейн Карем? В дома на Пиер Ратисбон? — пита той.

— Да, там.

— Не си отивай, Беата, не си отивай, това е като възкресение на мъртвите, че с Марися сте останали живи. Ето така ще срещнем и нашите родители и близки, както ние се срещнахме днес — и сълзите текат, текат по бузите му.

Марися, той изобщо не се е променил. Същото детско лице и душата му е детска. Помислих си: да се бяхте оженили тогава, каква щастлива двойка щяхте да бъдете. В този момент той рече:

— Ето как ни бе писано да се съединим с Марися, в Господа.

Мила ми сестричке, така хубаво ми стана на душата, макар и малко обидно за вас. Мисля, че скоро ще дойде при теб, ще се видите. За теб това не е толкова важно, отдавна знаеш, че той е жив и е станал монах и ако искаше, можеше да го намериш. А за него станалото е чудо. Петдесет години те е споменавал в молитвите си като покойница, а ти си жива. Сега знаеш, че в нашия свят всичко е възможно — и да се скриеш, и да се намериш.

В същия ден Даниел си заминаваше и аз го изпратих.

Срещнах и Сабина — помниш ли, в моя клас учеше и дъщерята на агронома. Една от малкото с полски произход тук, която е останала жива. Тя ми разказа колко тежко са живели след войната. Които са намерили някакви роднини, са заминали за Полша. Други били заточени в Сибир. В лицето на поляците властта е виждала винаги националисти. Всъщност то си е така, ние сме си такива. Иван винаги е уважавал поляците, смяташе ни за силен народ, за разлика от беларусите. Наистина немците уважаваше повече. Какво да говорим за него — трябва само да се молим. Мария, той беше лош, жесток, пияница, но мен ме обичаше. Може и да е грешен пред всички, но аз съм грешна пред него: омъжих се без любов и така и не го обикнах. Но не съм го лъгала. Ако трябва да съм напълно честна — цял живот съм обичала един Чеслав, но съдбата реши друго.

Отначало се разстроих много, задето не искаше да дойдеш в Емск, представях си как ще побродим по местата на детството ни, а сега си мисля, че всичко е за добро. Аз вече си прокарах пътечка към теб. Може да дойда пак следващата година. Ще поседим на вашия хълм, откъдето има такъв прекрасен изглед.

В крайна сметка се радвам, че дойдох в Емск. Това пътуване бе нещо като помирение. Дълги години гледах в миналото и до мен стоеше нещастният Иван с всичките си престъпления — случили се и неслучили се. Не зная, но винаги ми е било тежко да чувствам присъствието му до себе си. А сега се почувствах свободна. Хората ме разпознаваха. И ме помнеха по-скоро като дъщеря на Валевич, отколкото като жена на Семено̀вич.

И разбира се, Даниел. Той най-много от всички ми вдъхва помирение, мисълта, че от този ужасен опит можеш да излезеш светъл, е радостна.

Чакам писмо от теб и си помисли кога е удобно да дойда — може би пролетта, след Пасха? Иди за самата Пасха?

Твоя сестра: Беата.

33.

Септември, 1992 г., Тел Авив

Нафтали — до Естер

Драга моя и уважаема Естер! Пише Ви Нафтали Лейзерович, ако ме помните. Аз отлично помня Вашия мъж Исак, който ми отряза крака в гората и много добре направи, защото вече гангрената почваше и той ме спаси от смъртта. Упойката се състоеше от чаша спирт и дървена пръчка, която гризях, докато не загубих съзнание от болка. Вие, уважаема Естер, подавахте инструментите на мъжа си — той режеше костта с обикновена ножовка, затова пък ми направи такъв добър чокан, че макар да съм сменил много протези, чоканът не е мръднал — като новичък е. Бог е дал на Исак — лека му пръст! — златни ръце, на Вас също!

Да Ви разкажа малко за себе си. Добрах се до Израел с единия си крак през петдесет и първа година, дотогава бях къде ли не: в Италия, в Гърция, в Кипър. Бях и в лагери за военнопленници, и в лагер за бежанци, и просто така — сам за себе си. През 51-ва успях да стигна до вкъщи, срещнах наши момчета, намерих си място във военната промишленост, казвам ти го тайно. Работех в конструкторско бюро, много ме уважаваха там, макар да нямах истинско образование. Ожених се за унгарска еврейка, беше красива жена, но не дай Бог, с какъв характер само. Създадохме три деца с нея — двама сина и една добра дъщеря. Единият син върви по моите стъпки, работи в областта на електрониката в Америка, другият е в банка, но в Израел. Дъщерята е лекар. Жена ми умря преди девет години, отначало размислях дали да не се оженя пак. Сетне престанах — сам се чувствах много добре.

Имам прилична пенсия като участник във войната и инвалид, квартирата ми е хубава. Дъщеря ми идва веднъж в седмицата, повече не ми и трябва. Да си кажа откровено, отначало се сватосваха за мен — една, втора, трета. Но аз реших: за какво ми е? Имах си една медицинска сестра от Холон, още докато беше жива Жужка. Така че не ми трябваше нищо повече.

Драга и уважаема Естер! Вие толкова ми харесахте, че веднага реших да се оженя. Наистина скоро ще бъда на осемдесет години. Колкото е останало, можем да го изживеем заедно. Вие си помислете добре, но не прекалено дълго. Както и да го извъртаме, няма много време за размисли, макар дядо ми да умря на сто и три години.

Какво още мога да кажа за недостатъците си. Малко недочувам. Други недостатъци нямам. Вие ми подхождате много. Ще си призная честно, много ми харесахте. И миналото ни е общо. Вие някога също бяхте в Пущата. А ако искате, най-напред можете да дойдете на гости. Ще Ви посрещна с такси на летището. Пишете ми на адреса, който е на плика. Чакам положителен отговор. Нафтали Лейзерович.

Да, забравих да кажа, имам пет внука и правнучка.

34.

1994 г., Беер Шеба

Тереза — до Валентина Фердинандовна

Скъпа Валентина! Надявам се това да е последното писмо. Обадете се преди заминаването, за да можем да Ви посрещнем на летището. Цялото ни семейство се готви за Вашето идване. Струва ми се, Сосик разбира отлично, че Ви очакваме, и също се вълнува. Той е много чувствително същество, с безгрешни реакции. Трябва само да умееш да ги отгатнеш. Но ние с Ефим четем като отворена книга всички негови душевни движения. Сосик с часове играе на камъчета. Има си любими и нелюбими, приписва им различни качества. Когато е разтревожен от нещо или недоволен, той донася едно жълто-розово камъче с неправилна форма и го слага много внимателно в ръката ми. Черната баластра с бял кант е камъкът на успеха, особено хубав знак е, когато го слага в устата си. Въобще, в поведението му се открива учудваща връзка с духовния свят и със света на природата. Той е идеален посредник между различните сили и умее да умиротворява всички около себе си. Тези дни намина едно младо семейство от енориашите на Ефим, които са жестоко скарани помежду си. Ефим ги увещаваше час и половина, но те само се ожесточаваха един към друг. Дойде Сосик и ги помири веднага. Каза някаква дума. Трябва да Ви предупредя, скъпа Валентина, това, което ще видите, е необикновено. Нашето момченце говори, но езикът му е неразбираем за хората. Речта на ангелите — това е неговият език. Той произнася някакви неразбираеми за нас слова над изсъхналото цвете и след няколко дни то оживява. Детето има особено излъчване. Но на човешки език той почти не говори. Макар да казва „мама“, „татко“, „сам“.

Може да ходи, но движенията му не са много ловки. Лекарите смятат, че трябва да се занимава с физкултура, но на него не му харесва. От самото му раждане ние бяхме решили да го отглеждаме без насилие и да не го караме да прави онова, което му е трудно или не иска. Поради тази причина не го водим в специалното училище за деца със синдрома на Даун, където ги занимават педагози и психолози. Трудно ни е да обясним на лекарите, че това е висше същество, а не инвалид.

Пиша толкова подробно, за да Ви подготвя малко за срещата. В това дете има толкова много загадъчност, тайнственост, нещо скрито, качества, които още не са проявени. Ние с Ефим пазим тези неща за себе си и не ги споделяме с никого. Макар по реакцията на много хора да личи, че не само ние виждаме неговата особена надареност. Вие, разбира се, ще можете да споделите с нас онова чувство на благоговение, което предизвиква момчето у нас като родители.

Скъпа Валентина! Не ми се ще да Ви натоварвам с молби. Единственото, за което искам да помоля, са касетки с детски песнички. В Русия имаше чудесни мултипликационни филми — тук не можем да се доберем до тях. Нямаме видеомагнетофон, Ефим не смята за необходимо да имаме телевизор у дома, с което съм напълно съгласна, но ми се иска Сосик да има възможност да слуша детска музика и песнички. Струва ми се, че той разбира много по-добре руския, отколкото иврит. Да си призная, общуването с него не е на езиково равнище, затова ми е трудно да го определя, но Вие веднага ще почувствате това, след като се запознаете с него.

Ефим се е разбрал с една позната монахиня, която живее в Стария град, да Ви намери за няколко дена място в манастира, за да можете да поживеете в тази несравнима атмосфера.

Ние с Ефим сме измислили цяла програма от пътувания. В едно от тях ще отидем до Мъртво море всички заедно, Сосик също. Той много обича да се къпе в Мъртво море, пък и лекарите казват, че солта действа добре на отслабените мускули.

Горя от нетърпение да Ви видя по-скоро, скъпа Валентина. С любов. Тереза.

35.

1994 г., Москва

Валентина Фердинандовна — до Тереза и Ефим

Мила Тереза! Драги Ефим! Не успях да ви пиша веднага, толкова бях преизпълнена с впечатления. По телефона не е възможно да предам и една стотна част от благодарностите ми към вас и съдбата, която ми предостави щастието на стари години да посетя Светата земя. Двете седмици са една капка време, те изминаха като две минути. Сега прехвърлям прекараното време и бележките си и се опитвам да формулирам какво ми е направило най-силно впечатление, като изключим това, което видях във вашия дом; за него ще пиша отделно.

Изглежда, най-удивителното откритие за мен бе разнообразието от християнски течения в Израел. На теория, на мен, която цял живот се занимавам с преводи на християнска литература за самиздат и едва в последно време видях своя труд в официални издания, на хубава хартия и с моята фамилия, ми бе добре известно какво разнообразие съществува по всеки християнски въпрос. Но за тези две седмици лично се убедих в многообразието на християните — гърци, копти, етиопци, италианци, латиноамериканци, месиански църкви, баптисти, адвентисти, петдесетници. Оживя историята на всички разколи и схизми — няма нито победени, нито победители; монофизитът136 и арианитът137, фарисеят и садукеят138 съществуват в единно време и пространство.

Изпитвам и радост, и смущение. Повече от всичко ме смущава фактът, че цялото това огнедишащо разнообразие се намира в сърцето на активния и самодостатъчен си юдаизъм, който някак не забелязва огромния християнски свят. И всичко това е разположено в пространството на исляма, за който Израел е също един от центровете на живота и вярата. Тези три свята съществуват в една плоскост почти без да се пресичат.

Присъствах на дългата литургия, която отслужи Ефим, а после отидох в Хайфа при Даниел; неговата меса нямаше нищо общо с онази служба, която проведе отец Ефим. Впрочем забравих на масата в малката стая два листа с текста на литургията, която изнесе отец Даниел. Това бе прекрасно и радостно, изпълнено с емоция богослужение, което трая половин час — в текстовете не намерих половината от молитвите, които се четат по време на меса. Дори Credo отсъстваше.

Колко много храна за размисъл! Тук, в Москва, винаги са ме смятали за твърде еманципирана; мнозина представители на православното духовенство са ми казвали, че съм заразена от „латинската ерес“, много сили съм отдала да върна културното измерение в рутинната среда чрез единствения достоен за мен път — нови преводи на руски на текстовете от Новия Завет. Аз виждах в това възможност да служа на църковното единство. Поне съм се стремила към това. Както знаете, положението ми е особено — в детството си съм кръстена от руската си баба в православна църква, сетне ме е възпитавала литовската ми леля, католичка — поради което и цял живот стоя на някакъв кръстопът. Сближавайки се с доминиканците, които подкрепят преводаческата ми работа, аз споделям екуменическата идея. Изборът не е мой, съдбата ми е отредила това място.

Винаги съм мислила, че известното тесногръдие на съзнанието на мнозина в нашата страна е заради забраните в държавата върху интелектуалния и духовния обмен през последните 70 години от нашата история. Но в западния свят това не го е имало — откъде е упоритото „несмесване“ и неприемане на един от друг? Иска ми се да знам какво мисли Ефим по този повод.

Сега за Исаак. Мила Тереза! Драги Ефим! Рискувайки да ви нараня и да си навлека вашето негодувание, не мога да не кажа следното: вашето момче е чудесно. Той е трогателен и безкрайно мил, но вашите предчувствия и упования, че той именно — дори ръката ми не се вдига да напише тази дума — е Този, Който е Обещан — да го кажа по такъв начин, ми се струват илюзии на дълбоко обичащи родители.

Ако греша и Сосик наистина притежава „втора природа“ — пак не се решавам даже да повторя вашите думи — то тя ще се прояви извън зависимостта от вашето отношение към всичко. Струва ми се по-правилно да му дадете възможност да ходи в онова специализирано училище, което тъй категорично отхвърляте. Вие сами ми казахте, че децата с този синдром в никакъв случай не са умствено изостанали, че това е една по-особена порода хора, които се развиват по други закони. И те се нуждаят да разговарят, да четат, да общуват. Това, че могат под ръководството на специалисти-педагози да участват в спектакли, да се занимават с музика и рисуване, изобщо неща, които ще повлияят на развитието им, е много добре и не би навредило на Сосик по никакъв начин. Ако той действително е онзи, за когото го възприемате, тези навици няма да му навредят в мисията, която трябва да изпълни.

Скъпи мои! Възхищавам се на вашия героичен и дори апостолски живот. Пътя, който сте избрали, е достоен за дълбоко уважение. Естествено, разбирам, че пътят на всеки човек е единствен и всеки си избира своя — към Истината. Но защо има толкова много хора, съсредоточени изключително в търсенето на Истината, които вървят в съвсем противоположни посоки?

Ето сериозен въпрос за размисъл.

Скъпи мои! Още веднъж ви благодаря за това пътуване. Следващия месец навършвам 73 години, не мисля, че ще мога пак да дойда при вас. Затова тази среща е още по-скъпа за мен. Винаги ще се моля за вас. Молете се и вие за мен. Валентина.

36.

1995 г., Беер Шеба

Ефим Довитас — до Валентина Фердинандовна

Скъпа Валентина Фердинандовна! Получихме писмото Ви и Тереза ме помоли да Ви отговоря. Въпросът, който няма да обсъждаме, е за предназначението на Исаак. Това не се решава на нашето ниво. От нас се изисква само внимание и умение да слушаме вътрешния глас, който е пратен в нашите сърца свише. Различаването на духовете е особена дарба, Тереза без съмнение я притежава в голяма степен. За собствените си малки способности не говоря.

Огорчен съм от онази част от писмото Ви, в която говорите толкова лекомислено за плурализма, който все повече завладява църквата. Това, което на Вас Ви се струва съвременно и важно и което наричате взаимно разбиране, е нещо абсолютно невъзможно. Не се съмнявам, че това е свързано с неестественото Ви положение — имам предвид едновременното Ви присъствие в лоното на Православието и дългогодишното Ви сътрудничество с католиците. Това е някакво недоразумение, трудно бих могъл да си представя епископ, склонен да даде благословията си на православен човек, който практически работи в доминикански орден.

Моят личен път е минал през Изтока. В младежките си години бях изкушен от будизма, възприемах неговата свобода като висше постижение. Практикувах будизма и бях стигнал доста далече по този път, но бях спрян от празнотата. В будизма няма Бог, а Господ се оказа за мен по-важен от свободата. Аз не исках да бъда свободен от Бога и Той ми се откри в Православието. Главният и най-плодотворен път е ортодоксалният. Не желая облекчено християнство. Тези, за които говорите, са тълпи от реформатори, „облекченци“, търсещи не Бога, а удобен път към Него. Но по такъв удобен път няма да стигнеш доникъде. Смешни са ми опитите да се превеждат служби от църковнославянски на руски. Защо? За да не се правят усилия и да не се изучава дивния, макар и малко изкуствен, но тържествен, изваян специално за тази цел език? Тъкмо той осъществява й връзката с преданието, което достига дълбочини, където съвременният руски език не достига!

Ние познаваме лошо каноните, а именно чрез тях се разкрива истинската дълбочина на Православието.

Вие говорите за многообразието, което Ви възхищава! Валентина Фердинандовна! Нима не разбирате, че взимат разкошна, богата материя, изрязват от нея малко парче плат и казват: това е напълно достатъчно! Поради тази причина настъпи и пълният ми разрив с отец Даниел Щайн. Неговото търсене на „тясното“ минимално християнство е пагубен път. В парчето плат, което той си е определил като „необходимо и достатъчно“, се съдържа една хилядна, една милионна част от Християнството. Аз не Ви спрях, когато решихте да отидете на меса при него. Мислех си, че сама ще видите това разбойничество, тази осакатеност. А Вие ми донесохте вкъщи хартийка с няколко осакатени текста, които той смята за литургия. Не съм виждал никога този текст, не бих го взел в ръцете си. Нашето скъсване стана във време, когато той още не бе стигнал до този „минимализъм“ или „популизъм“ — наричайте го както желаете. Сега изследвах този текст. Даниел няма никакво право да се нарича свещеник, такова безобразие може да съществува само заради недоглеждането на църковните власти.

Лично аз изпитвам благодарност към него — той изигра голяма роля в живота на нашето семейство, помогна да се осъществи нашия брак с Тереза (също и благодарение на Вас, за което винаги ще отправям благодарствена молитва за Вас!), с неговата благословия дойде и чудото с раждането на Сосик. Но възгледите на Даниел ми се струват абсолютно неприемливи.

Синът Божий е дошъл на света чрез плътта. На иврит благовестие — „бесора“ и месо, плът — „басар“, са родствени думи. Това е най-голямата вест! Бог е в нашата плът. Наистина е така. В плътта на моя син Ицхак. Това дете ни съедини с Бог по особен начин — моята плът възприе божествената природа чрез него. Обрязах сина си не за да го направя юдей, а за да стане Месия.

На небето и на земята се води битка, тя става все по-яростна и трябва да стоиш на мястото, на което са те поставили, а не да търсиш удобство и комфорт. Само вървейки по този път, можем да се върнем към изворите на църквата, към нейните сподвижници, към нейната сърцевина.

Естествено, по-лесно е да се говори с реформаторите, те са готови да приемат всичко — аборти, еднополова любов, жени свещеници, готови са и да изхвърлят всичко: дори Светата Троица.

Скъпа Валентина Фердинандовна! Разминаването във възгледите ни е толкова голямо, че нашето общуване занапред не ми се струва възможно. Като мъж, отговарящ пред Господ за жена си, забраних на Тереза каквото и да било общуване с Вас и се надявам да не се наложат никакви допълнителни обяснения по този повод.

Искрено Ваш, йерей Ефим Довитас.

37.

1995 г., Беер Шеба

Ефим Довитас — до Латинския патриарх на Йерусалим

Копие: до Настоятеля на Кармелитския манастир „Стела Марис“

Ваше Високопреосвещенство,

Важни обстоятелства ме принудиха да се обърна към Вас с писмо, чийто характер ме огорчава дълбоко. Към написването на това писмо ме подтикна християнският дълг, защото вярвам дълбоко, че информацията, която се съдържа в него, изисква да бъде разгледана внимателно от страна на ръководството на Латинския Патриархат.

След като пристигнах в Израел през 1980 г., от 1984-та осъществявам пастирско служение в Православната църква в Беер Шеба. В общината, ръководена от мен, службата се води на църковнославянски език, който съответства на духа на Православната църква. Голяма част от моите енориаши са руснаци или рускоезични, само на Пасха с радост ознаменуваме празника, като го провъзгласяваме на много други езици на християнските църкви.

В традицията на Православната църква от древни времена са приети две разновидности на литургията — на Василий Велики и на Йоан Златоуст, към които се придържаме.

Като специалист в областта на литургията, аз съм добре запознат и със структурата на латинската меса в нейния общоприет вариант.

Известно е, че в поместните църкви се допускат някои богослужебни различия, засягащи последователността в четенето на псалмите и химните. Но в църквите и на Източния, и на Западния обред съществува неизменен литургичен канон.

Преди известно време в ръцете ми случайно попадна текст на меса, която е приета за служение в поверената Ви църква на Илия при Извора на Кармел. Текстът, съставен от настоятеля на храма, предизвика дълбоко недоумение у мен и счетох за свой дълг да го изпратя на Ваше Високопреподобие, за да се запознаете с него. В приведения текст отсъства „Символа на вярата“ и дори само това обстоятелство дава повод за безпокойство.

Не мога да си представя, че подобна служба е била одобрена от Светейшия Престол.

Ефим Довитас, свещеник от Руската православна църква.

38.

Текст на т.нар. Трапеза на Възпоминание (Литургия) на Еврейската християнска община в Хайфа, съставена от брат Даниел Щайн

(след запалването на светилниците и четенето на благословения)

ДАНИЕЛ: Да пребъде с вас милостта и мира на Бога, нашия Отец и нашия Господ Исус Христос.

ВСИЧКИ: Амин.

(псалми 43 и 32, или молба за прошка)

Четения — псалми и песнопения.

Проповед.

Браха (благословение).

ДАНИЕЛ: Да бъде благословен Господ, Бог наш, Цар на света, сътворил небето и земята.

ВСИЧКИ: Да бъде благословен Господ, Бог наш, Той единствен твори чудеса. (Пс. 72:18).139

ДАНИЕЛ: Благословен си Ти, Господи, Боже наш, Цар на света, сътворил хората по твоя образ, сътворил небето и земята. (Бит. 1:27).

ВСИЧКИ: Да бъде благословен Господ, Бог наш, Той единствен твори чудеса.

ДАНИЕЛ: Благословен си Ти, Господи, сключил Завет с Авраам и неговите потомци.

ВСИЧКИ: Да бъде…

ДАНИЕЛ: Благословен си Ти, Господи, милостиви и милосърдни, освобождаващ и спасяващ, избавил ни от робството египетско и събрал сега синовете на Израил две хиляди години след разпръскването им.

ВСИЧКИ: Да бъде благословен…

ДАНИЕЛ: Благословен си Ти за Твоята Тора, която си ни дал чрез Моше, Твоя слуга и чрез пророците, дошли след него.

ВСИЧКИ: Да бъде…

ДАНИЕЛ: Благословен си Ти, Господи, изпратил ни, когато е настанало времето, своя единствен Син Исус от Назарет.

ВСИЧКИ: Да бъде…

ДАНИЕЛ: Благословен си Ти, Господи, защото Ти беше угодно да възобновиш Своя Завет с нас в него и да приобщиш всички народи на земята като част от наследството на Твоите деца.

ВСИЧКИ: Да бъде благословен…

ДАНИЕЛ: Благословен си Ти, Господи, Отец на нашия Господ Исус Христос, по своята велика мъдрост сътворил ни отново във възкресението на Исуса от мъртвите.

ВСИЧКИ: Да бъде…

ДАНИЕЛ: Благословен си Ти, Господи, изливащ върху нас Своя Дух заради опростяване на греховете и водещ ни по пътя на наследието.

ВСИЧКИ: Да бъде…

ДАНИЕЛ: Благословен си Ти, Господи, Боже наш, верен във всяка Твоя дума.

ВСИЧКИ: Да бъде благословен Господ, Бог наш, Бог на Израил. Той единствен твори чудеса. Да бъде благословено неговото славно Име във вечността! Да се изпълни цялата земя с Неговото слово. Амин. Амин. Амин.

ДАНИЕЛ: Господ да пребъде с вас.

ВСИЧКИ: Господ да пребъде с теб.

ДАНИЕЛ: Прославете Господа заедно с мен!

ВСИЧКИ: Всички заедно ще благославяме Неговото име. (Пс. 34:4).

ДАНИЕЛ: Да възблагодарим на Господа, Бога наш.

(Трижди свято)

ВСИЧКИ: Свят, свят, свят е Господ на войнствата. Пълни са небето и земята с Неговата слава. Осанна във висините. Благословен е вървящият в името Господне. Осанна във висините.

ВСИЧКИ: Да чуе Господ нашите молитви и да изпрати Своя Свети Дух, за да станем единни с Исус Христос, Неговия Син в този час, когато празнуваме трапезата на завета, както е заповядано.

ДАНИЕЛ: Когато часът дойде, седна Исус на трапезата и с Него учениците Му. Той взе хляба, произнесе благодарение, разчупи хляба, даде го на учениците си и рече: „Това е моето тяло, което отдавам на вас. Правете това за мое възпоминание.“ (Лука 22:18–19). Да бъде благословен Господ, Бога наш, Царя на света, даващ хляба на земята.

ВСИЧКИ: Амин.

(Приемат хляба)

ДАНИЕЛ: И взе Той след трапезата чаша и изрече: „Тази чаша е Новият Завет в Моята кръв, която се пролива за вас. Правете това за мое възпоминание.“ (Лука 22:20). Да бъде благословен Господ, Бога наш. Царя на света, творящ плода на лозата.

ВСИЧКИ: Амин.

(Приемат виното)

ДАНИЕЛ: Винаги когато ядете този хляб и пиете от тази чаша, спомняйте смъртта на нашия Господ, докато Той не дойде.

ВСИЧКИ: Твоята смърт възвестяваме и за Твоето възкресение свидетелстваме, докато Ти не дойдеш.

Маранафа!140

ИЛИ: ДАНИЕЛ: Всеки път, когато ядем от този хляб и пием от тази чаша. Месията е с нас и ние сме с Него.

ХВАЛЕНИЕ. Пс. 23 (или друг)

ДАНИЕЛ: Пейте на Господа песен нова, защото Той е извършил чудесни дела.

ВСИЧКИ: Неговата десница и Неговата Света мишца Му спечелиха победата! (Пс. 98:1).

ДАНИЕЛ: Бъди благословен. Господи, и Творец, и Пазител на всичко. Велик е Господ и твърде достохвален — и Неговото величие е неизследимо. (Пс. 145:3).

ВСИЧКИ: Род след род ще възхваляват делата Твои и ще възвестяват за могъществото Твое. (Пс. 145:4).

ДАНИЕЛ: Господ е благ към всички — Неговата милост владее над всички. Негови са най-велики дела.

ВСИЧКИ: Всички очи уповават на Теб — и Ти им даваш храна в благо време.

ДАНИЕЛ: Ти отваряш ръката Си и насищаш всичко живо по Твое благоволение. (Пс. 145:16).

ВСИЧКИ: Благословен си Ти, Господи, Боже наш, Царю на света, хранещ всички.

Песен на благодарението.

ДАНИЕЛ: Благодарете Господу, защото Той е благ.

ВСИЧКИ: Милостта Му трае до века и верността Му из род в род. (Пс. 100:5)

ДАНИЕЛ: Вечно помни Той своя завет, думата, която е дал за хиляди родове; завет, който Той е сключил с Авраам, клетвата, с която се е заклел на Исаак, която утвърди на Яков за закон като вечен завет за Израил. (Пс. 105:8–10). Ти ни освободи от робство поради великата си милост и в пустинята Ти нас не ни остави и ни даде, Господи, Боже наш, манна, която ние и нашите родители не познавахме.141 Възхваляваме Те за хляба, с който ни насищаш и за словото Ти, що си вложил в нашето сърце; възхваляваме Те, Господи, Отец на нашия Учител Исус, Тебе, благословил ни чрез Него, чрез Месията, с всички небесни благословения. Да бъде благословен Господ за вечния живот, който Той е вдъхнал вътре в нас чрез Исус, своя слуга. Благословен бъди, Господи, Отец на милостта, който ни преведе в царството на своя възлюбен Син, дал ни чрез Него избавление и опрощение на греховете ни. (Колосяни 1:13).

ВСИЧКИ: (песен) Който говори за силата на Господа, нека да възпее славата Му.

ДАНИЕЛ: Да помилва Господ, Бога наш, народа Свой и Своето творение; разпростри над покривалото на Твоя свят и дай на всички Твои деца да живеят в мир. Погледни християнската община и я управлявай с Твоя Дух и събери ни от четирите края на Твоето царство, което Ти си приготвил за децата си. Господи, чуй тази молитва, спомни си за… (тук се добавят отделни молби и имена на хора).

ВСИЧКИ: Чуй гласа ни и ни спаси.

ДАНИЕЛ: Чрез Исус се нарекохме Божии деца и казваме всички заедно: Отче наш… (прави както в Дидахи — Учението на Дванадесетте апостоли)

ДАНИЕЛ: Мирът на Господа да бъде с всички вас! (поклон, приветствие).

ДАНИЕЛ: Да се смили над нас Бог и да ни благослови. Да ни просвети със светлината на своето лице.

ВСИЧКИ: Да познаем на земята пътя Твой, във всички народи спасението Твое. (Пс. 67:2–3).

(поклон, приветствие)

Благословение на Аарон. (или Чис. 3; 6:22–27)

39.

Ноември, 1990 г., Фрайбург

Последна беседа на Даниел Щайн с ученици

От 1959 година живея в Израел. Велико щастие е да се живее на тази земя. Това е земята на нашия Учител, който я е пребродил цялата, вървейки пеша. Аз също съм я обиколил почти цялата пеша. Тя не е голяма, нашата страна. И макар в Израел да има съвременни градове, научни центрове, медицински клиники, атомна енергия и дори танкове и самолети — всичко, което трябва да има една модерна държава, из нея може да се ходи пеша. В Централна Европа вече почти не може да се отиде на разходка в гората: всичко е оградено, всяко парче земя се наблюдава, а в Израел, където има много пустееща, гориста и суха земя, може да се ходи в пълна самота, по пътека, по която няма да срещнеш никого. Природата не се е изменила от времената, когато тук е ходил Учителят. Може би в това се крие притегателната сила на тукашните места. Особено Галилея. Нашата земя привлича към себе си любовта, привлича и ненавистта. Тя не оставя никого равнодушен. Даже тези, които не признават съществуването на Бога-Творец. Аз съм чувствал още от детството си Божествената сила, която държи нашия свят. Когато това чувство отслабваше, получавах свидетелства и потвърждение за това, че човек не е самотен в света. Понякога той жадува за доказателства за Божието битие, дори великите философи са го изследвали. Не само Блаженият Августин, но и Кант.

В Израел има такива места, които сами свидетелстват за това. Например бреговете на Кинерет — Генисаретското езеро, както се нарича то в Новия Завет. Пристанът е все на същото място, храсталаците край брега също и същите крайбрежни камъни. Това е мястото, от което Учителят е отплавал с лодка и където е произнесъл заповедите на Блаженството; където пет хиляди души, едва ли не половината население на този край, са се разположили по склоновете на планината, където се е случило чудото с умножаването на хлябовете… Самата земя е свидетел. Поразително е, че малкото езеро Кинерет в една отдалечена провинция в покрайнините на обитаемата земя е станало известно на целия свят. Именно от тук преди две хилядолетия светът получава вестта, че всички хора — лоши, неразумни, зли, глупави, а също и тези, които въобще не вярват в Спасителя, — са опростени, защото най-добрият от всички хора, истинският Син Божи, е приел върху себе си техните грехове. Той е казал, че днес хората се освобождават от греха и е потвърдил, че в човешката природа може да присъства Духът Божи, ако човек го поиска.

Познавам хора, които са пристигнали в Израел за седмица, а са останали за цял живот. Имам познат японец, дошъл като турист преди двайсет години и останал завинаги. Познавам холандец, който извадил от дъното на Кинерет лодка, като тази на апостол Петър, реставрирал я е десет години, спасявал я е от някакви си червейчета, които били я нападнали. И той досега живее на брега, заедно с лодката. Познавам и няколко германци, които не можаха да си тръгнат от нашата страна, защото са свързали сърцата си с нея. Това е страна на живата история, която продължава да се измерва с библейски мащаби. Това, което става в нея сега, със сигурност би могло да бъде записано в Библията.

Тук е концентрирана историята на човечеството. Неслучайно на това място е избухнал взрив, променил съзнанието на света, поне на европейския и арабския. Оттук, от средата на много малък народ, произлиза Великият Учител Иешуа. Той е говорил на език, разбираем за днешния израелтянин. Живял е в тази култура — носил е същите дрехи, хранел се е със същата храна, изпълнявал е всичките предписания на юдейската религия, към която се е придържал. Първите му ученици са били в някаква степен юдеи — протестанти. Християнството — тази дума първите ученици на Исус не са я и знаели — е започнало като реформиран юдаизъм. Едва след столетие то е скъсало пъпната си връв, тръгвайки към гръцкия, римския, малоазийския свят. Йерусалимската община на последователите на Иешуа, начело на която е стоял апостол Яков, е съществувала няколко десетилетия. Именно тя е била църквата-майка за всички последвали християнски общини, именно на нейния език — древноеврейски с примеси от арамейски — се е осъществила онази пасхална среща на Учителя с учениците му, която в християнския свят се нарича Тайна вечеря.

На разпятието на Иешуа са изписали „ИНЦИ“ — Исус Назарянин Цар Юдейски — на три езика: древноеврейски, гръцки и латински. През първото столетие християните са служили литургиите на древноеврейски. И сега в Израел ние служим на този древен, първохристиянски език. На онзи език, на който е говорил Учителят.

Когато пристигнах в Израел, за мен беше важно да разбера в какво е вярвал нашият Учител. И колкото повече се задълбочавах в изучаване на онова време, толкова по-ясно осъзнавах, че Исус е бил истински юдей, който е призовавал в проповедите си да се спазват заповедите, но е и смятал, че само изпълнение не стига и че любовта е единственият отговор на човека пред Бога и главното в поведението на човека е да не се причинява зло на другия, да има състрадание и милосърдие. Учителят е призовавал за разпростиране на любовта. Той не е създавал нови догми, новото на учението му е, че Той поставя любовта по-високо от закона… И колкото по-дълго живея на света, толкова по-очевидна е за мен тази истина.

Благодаря ви за търпението и вниманието, с което ме изслушахте. Готов съм да отговоря на въпросите, които са възникнали у вас.

Елке Рауш: Какъв е най-страшният Ви спомен от годините на войната? И най-радостният?

Даниел Щайн: През дългите си години живот съм вършил много глупости и неправилни неща. Има една моя постъпка, за която скърбя цял живот. Тя е най-страшният ми спомен. Веднъж в полицейския участък позвъниха и съобщиха, че партизаните нападнали двама немски войници, проверяващи телефонната линия. Единият бил убит, а другият успял да избяга. Бягайки, забелязал, че работещите на полето хора посочвали на някого посоката, в която той побягнал. След като се върнал в частта си, оттам ни позвъниха и ни информираха за произшествието. Заповядаха ни да извършим наказателна акция в селото. А това означаваше да разстрелят всеки десети жител и селото да бъде запалено. Бяха събрани големи сили — подразделения на немската армия и жандармерията, около 250 войници и полицаи. Обкръжиха селото, обискираха къщите, изгониха всички навън и ги изведоха в полето. От двеста души следваше да изберат двайсет, които да разстрелят.

Тогава аз отидох при майор Рейнхолд и му казах:

— Господин началник, не сме на фронта. Вие сте господарят на тази област, Вие отговаряте за живота и смъртта на тези хора. Защо да се убиват невинни? Това са селяни, които снабдяват и нашата армия с продоволствие.

Ние с майор Рейнхолд бяхме в добри отношения, така че можех да си позволя да изрека тези думи. Той ми отговори:

— Добре, тогава намерете онези, които са помагали на партизаните. Ще бъде достатъчно.

Изпаднах в трудно положение. Приближих се към старейшината на селото и му обясних, че някой трябва да умре. Ако той намери двама, ще спаси двайсет. Някой трябва да бъде посочен.

Човекът ме разбра веднага. Повика местния глупак, умствено изостанало момче на около седемнайсет години и горския. Преди няколко седмици този горски беше издал едно друго момче — то стреляло по немците от една отдалечена от селото къща. Полицаите бяха намерили и оръжието и момчето и го бяха застреляли. Аз присъствах тогава, защото трябваше да преведа заповедта за разстрела: „В името на Великия Германски Райх…“ Сега този предател сам ставаше жертва. Помня, че си помислих в този момент: все пак справедливостта тържествува…

Горският падна на колене и взе да ме моли:

— Господине, кажете им, че съм невинен. Готов съм да покажа къде се крият партизаните…

Положението беше ужасно и за него, и за мен. За него — защото селяните чуваха какво говори и непременно биха му отмъстили. За мен — защото бях длъжен да преведа какво казва той, а сред немците можеше да има родени в Силезия, които да разбират какво говори горският. Реших да рискувам. В превода непременно трябваше да вмъкна думата „партизани“. И рекох на полицейския командир:

— Той казва, че не е виновен и не е показвал на партизаните посоката, в която е избягал войникът.

Началникът на полицията изкомандва: за стрелба!

Горският започна да се моли, обещавайки му да отведе всички тутакси в лагера на партизаните… Наложи се пак да превеждам грешно.

Разстреляха и двамата — лесничея и селския глупак. Подпалиха къщата на горския. Но само нея, а не цялото село.

Впоследствие научих, че горският имал единайсет деца. И лудият не беше виновен за нищо. Тези спомени и до днес са тежък товар за мен. Ужасни спомени…

Да, радостните… Прощавайте, но не мога да си припомня… Може би това бяха часовете, прекарани с Мария Валевич. Това бе първото ми влюбване и такова силно усещане на радост от женската красота, от женското очарование… Да, навярно…

Кристоф Екке: Хареса ли Ви нашият град?

Даниел Щайн: Фрайбург ме трогна много. В деня, когато пристигнах, обърнах внимание на ручея, който се вие из целия град в каменното си корито. Помислих си: как разкрасява града едно скромно ручейче. Смятах, че това е средновековна забележителност, съхранила се до наши дни. Сетне излязох на градския площад и ми показаха новата синагога, построена вместо разрушената през войната. Оказа се, че ручеят извира от фонтана край синагогата, от фонтана, символизиращ сълзите на тези, които оплакват загиналите еврейски жители от вашия град. Били са около две хиляди, депортирани във Франция, където са загинали в лагер на смъртта. Мисля, че това е най-прекрасният знак в спомена за Шоа, който аз съм виждал. Ручеят прави град Фрайбург много по-красив.

Андреас Вигел: Можем ли да дойдем в Израел през ваканцията и Вие да ни покажете любимите си места?

Даниел Щайн: Да, разбира се. Аз водя екскурзии из Израел. Да си монах не е професия. Сегашната ми професия е екскурзовод. Ще ви оставя адреса си, пишете ми по-отрано и ще можем да ви приемем. Но задължително по-отрано, защото понякога пристигат наведнъж много туристи, а аз не обичам особено да водя големи групи.

Елизабет Баух: Какви са отношенията Ви с евреите? Имам предвид, как се отнасят те към Вас?

Даниел Щайн: Евреите са мои братя. Семейството на родния ми брат отдавна е свикнало, че си има странен роднина — католически свещеник. Имам много близки и топли отношения с племенниците си — имам три племеннички и един племенник. Има учени евреи и дори равини, с които се намирам в дружески и много съдържателни отношения. Когато пристигнах в Израел, ме посрещнаха като борец срещу фашизма, дори като герой. Някои приеха факта, че съм християнин. Други се дразнят от това. Но не чувствам враждебност лично към себе си, макар в историята на християнството да има такива страници, които ми се иска да откъсна. Уви, това не е възможно… Страхът и недоверието на юдеите към християните са исторически обосновани, тъй като църквата се е проявявала често като организатор на еврейските погроми.

Фатима Адаши: Как се отнасяте към тези, които не вярват?

Даниел Щайн: Скъпа Фатима! Признавам, в живота си не съм срещал невярващи хора. По-точно, почти не съм срещал. Болшинството хора, освен тези, които напълно и без уговорки приемат избраната от тях или унаследена от родителите им вяра, имат своя представа за Висшата Сила, за онзи Двигател на света, който ние, вярващите, наричаме Творец.

Има и хора, които обожествяват някаква собствена идея, провъзгласяват я за Бог, служат му и му се покланят. Идеята може да бъде всякаква, а към тази порода хора се отнасят например убедените комунисти и фашисти. Понякога идеята може да бъде съвсем малка — например тази за извънземните или за вегетарианството, но човек е способен да обожестви всяка. В случая с вегетарианството идеята не е опасна за околните, но в случая с фашизма — много опасна.

Сред моите приятели имаше един лекар, който на думи отричаше присъствието на Бог в света, но живееше в такова безкористно служене на болните, че неговото непризнаване на думи на Бога нямаше никакво значение. Моето отношение към вярващите и невярващите е еднакво. Разликата е само в това, че ако християнин извърши престъпление, това е особено срамно.

Томас Лютоф: Кога ще дойдете пак в Германия и в кой град? Иска ми се да Ви чуя още веднъж. Струва ми се, че имам много въпроси, но сега не знам защо не мога да Ви задам нито един. А, ето въпрос: Не бихте ли написали книга за своите приключения?

Даниел Щайн: Не зная кога пак ще мога да дойда в Германия. Имам много работа у дома, трудно е да се измъкна. Добре е, когато човек има много въпроси. Когато въпросът зрее вътре в човека и започва да го тревожи, то той неминуемо ще получи отговор. Книги не пиша — лош писател съм. Освен това ми се налага да говоря толкова много, че изобщо нямам време за писане. Едва успявам да отговоря на писмата.

40.

1994 г., Хайфа

Из дневника на Хилда

Преди няколко дена привършвах работа, след като изпратих детската група, отлепях пластилин, миех съдовете и бях уверена, че съм сама в дома. Надникнах в стаичката, която тържествено наричаме „кабинет“, и видях Даниел в полумрака: седеше на стола в ъгъла със затворени очи, устните му мърдаха, а пръстите му бързо-бързо се движеха — в ръцете си държеше куки. Плетеше? Или тъй ми се бе сторило? Той дори не чу, че съм влязла. Губи слуха си, отдавна бях забелязала. Излязох тихичко с тъжно чувство. Но ми беше и малко смешно — сякаш го бях хванала да върши нещо неприлично.

А вчера чествахме моята петдесетгодишнина. Решихме да организираме пикник край храма, както едно време. Тъкмо се падаше и неделя, след службата — имаше много хора, почти цялата енория. Имаше и гости — пристигнаха няколко души от Йерусалим, Беба от Тиберия, отец Всеволод, Фридман, Копейщиков, Нина и Сьома Циглер, много деца. Пристигна любимият ни „малък брат“ Жюлиен Сомие от Акко, лудата „малка сестра“ София, която живее върху шкафа, защото малката й квартира е натъпкана с всички бездомници, с които й се е удало да се сдобие, една американска професорка, една руска писателка и някакъв унгарец — бедняк, който се бе настанил до нашия храм.

Мисля, че се събраха петдесет-шейсет души. Сложихме масите.

Децата изпяха Happy Birthday, отец Всеволод — „Многая лета“ на руски, с неговия басов глас. А сетне започнаха да ми връчват подаръците — всякакви глупави неща, не знам къде ще дяна всичко. Най-хубавите подаръци са детските рисунки, красиви са и заемат малко място. Доктор Фридман ми подари изумителна книга — изкуството на Цикладските острови, морски красоти, делфини, раковини. Смята се, че това е изкуството на изчезналата Атлантида. Би било добре в следващия си живот да съм художник. Даниел се появи с голям пакет. Разтвори го и извади червен пуловер. Това беше най-неочакваният подарък. Той го бе изплел сам. Разтвори го, разстла го на масата и рече: мислех, че съм се отучил да плета, но ръцете ми помнят. При монахините съм плел различни неща, те ме научиха. Продаваха на пазара чорапи, пуловери. През войната, разбира се. Сами си предяха вълната. Но пък нямаше такава хубава вълна. Носи го със здраве — червеното отива на блондинките. Голям червен пуловер с „Голф“-яка!

След като всички си отидоха, взех да подреждам подаръците и намерих един неразопакован. Оказа се, че в него има кръгло бедуинско огледало в избродирана рамка от плат, от тези неща, които се прикрепят на стената в бедуинските палатки. Наведох се над него — гледаше ме червено сбръчкано лице, обгоряло от слънцето, обградено от светли коси, много по-светли от тези, които имах някога, защото бяха наполовина побелели, и бледи малки очи с розови клепачи. Сухи, тъмни устни. Това бях аз. Не се познах веднага.

Какъв щеше да бъде този ден, ако преди трийсет години си бях останала в Бавария, в едно отдалечено предградие на Мюнхен, на брега на Щарнбергското езеро…

Юни, 2006 г., Москва

Писмо на Людмила Улицкая до Елена Костюкович

Скъпа Ляля! Пиша и се давя в сълзи. Аз не съм истински писател. Истинските не плачат. Онези живи хора, които видях заедно с живия Даниел, бяха други, моите са измислени. И самият Даниел отчасти е измислен. Още повече, че нямаше никаква Хилда — вместо нея имаше една корава и властна жена, чийто живот е абсолютно неизвестен за мен. Нямаше нито Муса, нито Тереза, нито Гершон. Всички те са фантоми. Имаше други хора, които видях, но нямам право да се докосвам до личния им живот.

Онази чудесна немкиня, чийто ангелски образ поставих редом с Даниел, е заминала от своята родна Германия в малка православна община в Литва. Тамошният настоятел е грузинец, феноменално музикален, понякога при него идват сестрите му от Грузия и заедно организират такива духовни концерти, че „Хилда“ с нейната немска музикална чувствителност се облива в сълзи. Но аз защо плача?

Няма да назовавам истинското й име, но не мога да не си доставя удоволствието, скъпа Ляля, да ти споделя, че тя е ангел — небесен ангел, а не човек! Неотдавна тя пристигна от Германия в Литва на малък трактор, който сама е карала по междуселските пътища цели петстотин километра със скорост десет километра в час — мършава, побеляваща блондинка с раница на гърба, седнала в кабината на трактора. Общината е бедна, много им трябваше трактор. Такова нещо не бих могла да измисля.

Аз не съм истински писател и тази книга не е роман, а колаж. Изрязвам с ножица парчета от собствения си живот, от живота на други хора и ги слепям „без лепило“; жива повест с парчета от нашите дни.

Ужасно съм уморена. Понякога влизам в стаята при Андрей, от неговия прозорец се вижда водовъртежа на клоните, от шестия етаж болните тополи, кленове и брези изглеждат много по-добре, отколкото отдолу, от детската площадка. Гледам зеления цвят — зеленината е още свежа и блестяща, и очите ми се лекуват…

Изпращам ти четвъртата част. В действителност тя е една пета от цялото. Целувам те. Л.

Загрузка...