Трета част

1.

1976 г., Вилнюс

Папка от архива на районното отделение на КГБ
Из дело за оперативна проверка: Док. №117/934
Заявление

Довеждам до Ваше сведение и моля да се вземат мерки за това, че наемателката на дом №8 на ул. „Тилто“, квартира 6, Бенда, Тереза Кшищофовна, е злостна католичка и привлича в дома си много хора, те се събират редовно като на събрание, правейки се, че пият чай. В същото време, когато други хора, по-заслужили, живеят в малки стаи от 12 метра въпреки военните им заслуги и лични пенсии, Бенда заема 24 метра с балкон. Известно е, че баща й е бил поляк и полски националист, но е известно и че той успява да избегне наказанието, защото умира от туберкулоза през 1945 г. след освобождението от Съветската армия.

Освен това тя осем години плаща наем и комунални разходи, живеейки неизвестно къде. Но не е отдавала или спекулирала с жилищната площ. Ние не бихме търпели. Обръщам Вашето внимание за съществуващото безобразие. Подписи на наемателите: нечетливи.

Резолюция: Да се изпрати за проверка на оперативния упълномощен Гусков.



Рапорт на ст. лейт. Гусков

Докладвам, че на 11.04. т.г. беше извършена проверка по заявление на живущите в дом 8 на улица „Тилто“, с нечетлив подпис. Изяснен е съставителят на заявлението: Брикин, Николай Василиевич, с когото бе проведена съотв. работа. Потвърди се, че в стаята на Бенда в средите и неделите от седем до десет вечерта се събират от четири до осем души, постоянно двама мъже и няколко жени, чиято бройка се мени. Всички са литовци и разговорите се водят на литовски или полски.

В хода на оперативната проверка се установи, че Бенда, Тереза Кшищофовна, е тайна монахиня, подстригала се е през 1975 година. Допълнителна информация може да се получи от отдел №8 по запитване от зам. нач. опер. отдел.

Предполага се, че в средите и неделите Бенда провежда в квартирата си събрания на евангелистки групи.

За установяване самоличностите на присъстващите е необходима допълнителна оперативна работа.

Бенда е завършила Ленинградския държавен университет и е изпратена във Вилнюската градска библиотека в качеството си на библиограф. Работила е там от 20 авг. 1967 г. до 1 септ. 1969 г. Прилага се характеристика от местоработата. Профилирането не ми се струва целесъобразно.

Ст. лейт. Гусков

Резолюция: Да се изпрати в архива.

Майор Перевезенцев

От отдел ПТ-3 до отдела за оперативна проверка
РАПОРТ

Отдел ПТ-3 изпраща 4 (четири) копия от писма на Бенда, Тереза Кшищофовна, до различни адреси.


Писмо 1


Скъпа Валентина Фердинандовна! Пиша Ви благодарствено писмо. Вашите думи, че Евангелието не е икона, предназначено е не за целуване, а за изучаване, не ми излизат от главата. Това, че дори обикновеното прочитане на Евангелието на друг език дава допълнителна дълбочина на разбирането, ми е напълно ясно. Чела съм Евангелието на полски, руски, църковнославянски, литовски, немски и латински и винаги съм чувствала различията във възприемането на текста. Наистина Бог говори с хората на различни езици и всеки език фино съответства на характера и особеностите на народа. Немският превод на Евангелието поразява с опростеността си в сравнение, да кажем, с църковнославянския. Мога само да предполагам какви богати оттенъци се съдържат в текстовете на гръцки и древноеврейски — имам предвид текста на Стария Завет.

Всеки, който е присъствал на нашите чаени сбирки, е много впечатлен. По-големият ни брат S. Ви изпраща поздрави. Съобщете предварително кога ще можете да дойдете отново във Вилнюс. Ще се опитаме да Ви организираме малко пътешествие. Приемете сестринската ми целувка. Бог да Ви пази. Тереза.



Писмо 2


Скъпа Валентина Фердинандовна! Донесоха ми забележителен подарък от Вас, именно това, от което имах нужда най-много. И дълбочина, и смелост, и каква метафора! За съжаление, не зная английски и съм лишена от възможността да оценя качеството на превода, но книгата оставя впечатлението, че не е преводна, а оригинална — никакво напрежение, пълна свобода на мисълта и словото. Огромно благодаря за труда Ви. Авторът е особено интересен, много актуален.

Бях болна почти две седмици и защото в манастира по това време е ужасно студено, ми разрешиха, докато съм болна, да се преместя в квартирата си. Тук се отдадох на четене и сън в ненужни количества.

През следващата седмица от Ватикана се връща L. и го чакаме с огромно нетърпение. Можем ли да си представим, че ще видим този, който е видял този… Да Ви пази Бог. Тереза.



Писмо 3

(превод от литовски)


Скъпа Аста! Изпращам ти топли дрехи — да се предадат на сестрите. За съжаление, парите са малко, ще ги изпратя с превод. Сама ще кажеш какво да се прави с продуктите. Говориха ми, че ако просто се изпрати колет с продоволствие на определен адрес, може и да не стигне, защото има големи ограничения. Може би когато бъдеш във Вилнюс, ще наминеш при нас, ще помолиш портиера да ме повика или ще оставиш бележка и аз ще ти пиша кога мога да се срещна с теб. Най-добре е в неделя от 4 до 6. Да те пази Бог. Тереза.



Писмо 4

(превод от литовски)


Уважаема госпожо Йонавичуте! Изпращам Ви с Янис забележителна книга, превод от английски, на една наша московска преводачка, близка до нас по дух. Книгата е в ръкопис и макар да е предложена в едно московско издателство, шансовете да я издадат са малки. От друга страна — стават и чудеса, нали издадоха великолепния Тейяр дьо Шарден! Доколкото Вашето списание е независимо, може би ще имате възможност да отпечатате поне фрагменти от книгата, но в превод на литовски. Имаме хора, които могат да направят превода бързо и качествено. Отсега Ви благодаря. Тереза Бенда.



ЕКСПЕРТНО ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Получените за експертиза 4 (четири) писма, написани от ръката на Тереза Кшищофовна Бенда, имат три адресата.

Първият от адресатите е московска преводачка, кандидат на филологическите науки, Валентина Фердинандовна Линце, преподавател в задочния Институт по култура, препратка към материалите №0612/173В.

Вторият от адресатите — Аста Келер, е жителка на Вилнюс, домакиня, участник в група за съдействие на затворници, постоянно се занимава с изпращане на поща в лагерите. Препратка към материалите от картотека 2Ф-11.

Третият адресат — Йонавичуте, Анна Гедиминовна, е завеждащ отдел „Проза“ в литовското списание „Младежта на Литва“. Вж. каталог 2Ф-11.

Споменатият автор Тейяр дьо Шарден е починал през 1955 г. Йезуит, свещеник и палеонтолог. Не се е занимавал с антисъветска дейност.

Мл. научен сътрудник от архива, лейт. Кузовльов

Резолюция: В архив.

Майор Перевезенцев

1977 г., Вилнюс

Майор Перевезенцев до подп. Черних

Докладна записка


Довеждам до Ваше знание, че дейността на нелегалния женски католически манастир, помещаващ се в три частни квартири във Вилнюс, се намира под пълен контрол. За последната година броят на така наречените монахини е намалял: една от сестрите (Ядвига Немцевич) е починала, втората (Тереза Бенда) е напуснала манастира и отново живее на адреса, на който е регистрирана. В неделните дни на адрес: ул. „Дзуку“, 18, квартира 1, идващият в дома свещеник Юргис Мицкявичус служи меса, през останалите дни от седмицата монахините четат розарий. По-голяма част от монахините са на пенсионна възраст, много са били освободени от затвора. Не смятам за целесъобразно привличането им под отговорност. Оперативното наблюдение на квартирите им е снето. Намират се под наблюдението на местните районни упълномощени.

Майор Перевезенцев

Частно писмо на майор Перевезенцев до подполковник Черних

Драги Василий Петрович!

Както се полага, ти изготвих докладна записка, но ще добавя от себе си, че обстановката в града е такава, че нямаме нито време, нито хора, за да се занимаваме с малоумни старици. Антисъветските и националистически настроения са много силни, мен много повече ме занимава младежта. Сега подготвяме две големи самиздатски дела. Да се разчисти това старческо гнездо е работа за един ден, но не виждам смисъл. Кореспондентите ще надигнат вой, какво ще спечелим от това? Макар че както кажете. Зависи от центъра. Заради старата ни дружба те моля, не ни товарете с религиозни работи — и така сме заети до шията. Предай поздрав от мен на Зинаида и Олечка. Спомням си колко добре си живеехме в Дрезден.

Алексей Перевезенцев

2.

Януари, 1978 г., Вилнюс

Из писмото на Тереза Бенда до Валентина Фердинандовна Линце

… дързостта на тази молба. Може би дръзновение? Когато дойдох в клиниката на 13 февруари, L. имаше цвят на стара хартия и сякаш целият беше налят с вода. Невъзможно е да си представиш — дори устните му, винаги така събрани и твърди, са се отпуснали и са станали пухкави като на бебе. Ръцете му са отекли, едва ги вдига. Вижда се, че всяко движение му струва усилия. Тръгнах си с чувството, че може да умре всяка минута. През нощта, когато сестрите си легнаха и настана онази особена нощна тишина, която така предразполага към молитва, станах и горещо се молих. И ме озари мисълта, че мога да си отида вместо него. На сутринта бях при настоятелката. Тя е добре разположена към мен. Казах й, че чувствам зов да си отида вместо L. Тя ме благослови.

Веднага отидох в Храма на Непорочното зачатие и отново започнах да се моля. И настъпи онази златна минута, когато разбрах, че ме чуват. Помолих се — вземи ме вместо него. Не излязох от храма до късно вечерта — стоях в молитвено вцепенение. Върнах се при сестрите през нощта.

На другата сутрин настоятелката ми прошепна: „Оперирали са L. късно тази нощ. Махнали са му бъбрека. Той е с единия крак в гроба“. И ми се усмихна, както ми се стори, с насмешка.

Представете си, всички очакваха неговата смърт, а той започна да се оправя. Оздравяването на L. вървеше необикновено бързо. След три седмици излезе от клиниката, епископът не му позволи да замине за Каунас, настани го при себе си. На Пасха той отслужи литургията. По време на цялата служба плаках с щастливи сълзи — жертвата ми беше приета, аз започнах да се подготвям.

Веднага след Пасха започнах да слабея. Отслабнах с около десет килограма. Печално е, но радостното ми и приповдигнато състояние се смени с такава слабост, физическа и духовна, която не се наемам да опиша. Миналата седмица на два пъти припадах. Сестрите са много мили и грижовни към мен. Нашият живот е много сложен именно със своите вътрешни отношения, далеч не всичко се вижда на повърхността. Но аз винаги съм знаела, че това е цената, която плащаме заради близостта си до Източника.

L. вече е в Каунас и не го виждам. И това ме огорчава, защото неговата съпричастност би била скъпоценна за мен. Моля Ви да се молите за мен, скъпа сестро. Бог да Ви благослови. Тереза.

3.

Май, 1978 г, Вилнюс

Из писмото на Тереза до Валентина Фердинандовна

… неописуем страх. Заспивах трудно и се събуждах след пет минути от пристъп на страх. Непрекъснато мислено се връщам към онази минута, когато в състояние на екзалтация, несъвместима с трезвия дух, мислех за тази замяна. Чувствах се така пречистена в онзи момент, напускането на земния живот би било благодат за мен. Сега се намирах на самото дъно и тежестта ме смачкваше. Кошмарно, неописуемо състояние, предсмъртен ужас — животински, пронизващ ме цялата, предизвикващ гадене, и аз, макар да не ядях нищо, постоянно изхвърлях от себе си пенеща се киселина с ужасен вкус. Това бе вкусът на страха. После се случи още едно ужасяващо нещо — въпреки природните закони от мен започнаха да се изливат пълни тоалетни чинии с екскременти. Нищо по-гадно не можеш да си представиш; усещах, че тялото ме напуска в такъв смърдящ вид, все едно след още няколко дена и самата аз ще замина в канализацията. Няма да има кой да измие последната купчина. И тогава се примолих: не съм искала това! Жертвайки себе си, очаквах награда. Красота. Откъде ли ми дойде наум, че жертвата може да изпитва радост от себеотдаването. Страх, предизвикващ гадене, ни най-малка благодат. И стоейки над тоалетната чиния, пълна догоре с мръсотии, се помолих. Не, не пред образа на Девата, не пред Разпятието, а пред смърдящата купчина: направи така, че да не умра. Нека да се случи най-ужасното, нека дори ме изгонят от манастира, само не разрешавай да умра сега…

След седмица вече можех да ходя. След три месеца ме изгониха. Настоятелката се държеше така, сякаш съм я излъгала. Тя не изгони дори сестра Йоанна, макар да бе непоправима крадла. Сестрите ме заобикаляха като чумава — след като всички се бяха грижили за мен и ми бяха засвидетелствали съчувствието си.

За първи път от двайсет години моята Пасха не беше Възкресението, а умирането. Нямаше радост. Като Лазар се намирам в смъртни пелени, макар животът да ми е подарен. Самотата ми е пълна, без остатък. Само Вашите писма, сестро — мога ли да Ви наричам така? — ме подкрепят и още един стар колега от библиотеката, който идваше на нашите четения. Той идва при мен както по-рано, понякога ме извежда навън.

Тъжно ми е, че няма да можете да дойдете през лятото. Бихме могли да заминем за Куршска коса. Моята леля, както едно време, живее там, в къщичката й ще се намерят килии за нас. Моля Ви за Вашите молитви. Тереза.

4.

Юли, 1978 г., Вилнюс

Тереза — до Валентина Фердинандовна

Мила Валентина Фердинандовна! Скъпа сестро! Така се случи, че Вие останахте единственият човек, с когото мога да говоря за най-важните за мен неща. Давам си сметка, че признание от такъв характер може да причини голямо неудобство на този, пред когото се прави. Но познавайки Вашите огромни духовни възможности, Ви умолявам да ме изслушате. Писмената форма е най-удобната, защото има неща, за които е по-лесно да се пише, отколкото да се говори. Но ВИЕ няма как да не ме разберете. Именно заради Вашия рядък и неописуем опит, за който ми разказвахте по време на миналата ни среща. Опитът на непосредственото общуване — опит да се видят и чуят невидимите неща. И на мен от най-ранното ми юношество, едва ли не от детството, ми се откри съществуването на духовния свят и това откритие ме отдалечи от връстниците ми.

Говорила съм Ви, че загубих баща си много рано, не го помня, а мама умря, когато бях на девет години. Възпита ме леля ми, добра жена, но суха. Тя беше бездетна, на години — за първи път се омъжила някъде на четиридесет и нейният брак ми донесе много огорчения. Мъжът й имаше примес от източна кръв; макар фамилията му да беше руска, външността му беше татарска. Леля ми го обожаваше, беше привързана към него като котка; у мен завинаги остана отвращението от физическия живот — живеехме в една стая и нощната им бъркотия предизвикваше у мен пристъпи на истинско гадене. Молех Божията Майка да ме защити от това и тогава започвах да чувам музика. Беше ангелско песнопение, то ме обгръщаше като пелерина, аз притихвах и заспивах и сънят ми продължаваше под съпровода на музиката. Бракът на леля ми продължи четири години, това беше плътско беснеене, тяхното безсрамие си остана за мен изпитание през цялото време, макар музиката да ме пазеше. После изпратиха този ужасен Генади на друго място — той бе военен — и така изчезна завинаги. Отначало леля ми се опитваше да го намери, но явно той се беше разпоредил да не й дават новия му адрес. Бракът им не беше оформен. Да си призная, мисля, че той е имал официална жена, която се е отказала да се мести с него във Вилно, а е заминала някъде другаде. Това не е важно. Леля ми обезумя. Постоянно лежеше по психиатричните клиники и за мен беше голямо облекчение да замина да уча в Питер. Разкайвам се, че рядко я навестявах. Но тя ме посрещаше всеки път толкова злобно, не бе ясно трябваше ли да продължавам да ходя при нея. Спомням си как през тези трудни години единствената ми защита винаги беше Девата и нейната ангелска музика. Колко пъти съжалявах, задето Бог не ми е дал дара да запомням тази музика и да я възпроизвеждам. Оттогава съм абсолютно уверена, че великите композитори като Бах и Хендел само са записвали звуците, пробиващи небесата и идващи при тях по Божията милост.

В университетските си години в Питер аз почти гладувах. Защо пък почти? Наистина гладувах. Момичетата, с които делях стая в общежитието, бяха бедни като мен. Все едно ги бяха избирали — всички бяха красавици. Във втори курс една от тях започна да се занимава едва ли не с проституция. Последва я и втората. Третата — както и аз — страдаше от тази ситуация. Но така или иначе нашите предприемчиви съквартирантки водеха при себе си мъже, обикновено денем, защото беше трудно да се промъкнеш в общежитието вечерно време. Понякога водеха мъже и нощем и тогава аз сякаш се връщах отново към онези времена на моето нещастно детство, когато стоновете и воплите на сладострастие не ми даваха да спя. И пак само молитвата и музиката ме утешаваха. Завърших курса с отличие. Аз съм изкуствовед по специалност. Предложиха ми докторантура. Но аз бях толкова изморена от общежитието. Като си представих още три години такъв живот, се отказах. Леля ми почти не излизаше от клиниката и аз останах сама в голяма стая. Какво щастие бе да бъда сама, да не съм свидетел на чуждия живот. Постъпих на работа в библиотека. По това време бях толкова проникната от молитвата, бях се врастнала в католическия живот и бях приела вътрешното решение да отида в манастир. И наистина скоро ме запознаха с настоятелката и аз станах послушница. Естествено, манастирът беше таен, ние живеехме по квартири, но при строг ред.

Имах голяма подкрепа — по това време молитвата ми беше особено благодатна, чувах не само звуците на чудесна музика, но и чувствах присъствието на Този, Който е Източник на Живота. След две години дадох всички обети. Трудният манастирски живот бе за мен лек и радостен. Постоянно очаквах тези посещения, те станаха дори предмет на моите молитви.

Веднъж, докато се молех, ми се случи нещо: все едно бях обхваната от гъвкав, горещ въздух, който ме милваше и безсловесно ме молеше да му се отдам. Не бях изпитвала нищо подобно преди. Независимо от необикновено силното желание да удължа това усещане, аз отговорих с отказ. Но ласките продължаваха и горещият въздух се висше около мен, прониквайки към гърдите и бедрата ми. Успях да се изтръгна от това усещане, призовах Господ и веднага чух съскащо ругателство и леко почукване.

Тези явления започнаха да се повтарят. Разказах за това на настоятелката. Страхувам се, че тя не бе дискретна, много от монахините узнаха за моите преживявания от нея и си спечелих репутацията на побъркана. Имайки предвид болестта на леля ми, разбирах, че може и да имам някаква наследствена склонност към безумие, и в желанието си да се убедя в противното, тоест в това, че наистина ме изкушава дяволът, а не съм болна, се научих да предизвиквам този демон — това ми даваше усещането, че не той ме управлява, а аз него. Още повече че винаги успявах да спра изкушението навреме. Сега разбирам, било е опасна игра — но тогава това не го осъзнавах. От време на време демонът като че ли ме парализираше, така че не можех да помръдна ръка, за да направя кръстния знак. Даже не можех да произнеса молитва — гърлото ми беше като замразено. Тези нощни битки продължаваха с часове, докато сестрите си спяха спокойно.

Свещеникът ми забрани всякакво общение, вътрешно да се обръщам към съществото, което той нарече „сатана“. Страхувах се да произнеса тази дума, но след като я изрече свещеникът, не можех повече да се залъгвам. Той ме увери, че врагът няма никога да ни нанесе вреда, ако ние сами не дадем съгласието си.

Колкото повече ме терзаеше „сатаната“, толкова повече ме утешаваше Господ. Така изминаха няколко години. А после се случи това, за което вече разказах: дадох обет, свързан с L., който не можах да изпълня.

Не бих Ви обременявала с разказа за тежките си духовни преживявания от изминалите години, ако изкушението не ме беше нападнало отново. Но за голяма мъка вече не получавам радост от молитвата, от тихите и сладостни минути на присъствието на Бог, които имах в миналото. Непрекъснато отправям молитви, а те остават без отговор. Нещастната Тереза.

5.

Октомври, 1978 г., Вилнюс

Тереза — до Валентина Фердинандовна

Мила Валентина Фердинандовна! През последния месец се случиха такива зашеметяващи събития, че се затруднявам откъде да започна разказа си.

След дълги и несполучливи опити да се срещна с настоятелката тя все пак ме прие. Разговорът беше ужасно неприятен. Тя ми каза, че няма да държи обхваната от бяс монахиня, че аз съблазнявам сестрите. След тази убийствена среща отидох при моя духовник, който бе настроен още по-твърдо. Рече ми, че видимо аз имам друго призвание, че добрият християнин може да служи на Господ и в нормалния живот. Не разбирам защо ме гонят толкова яростно и зададох този въпрос, а той ми наговори ужасни думи: моите духовни преживявания били свидетелството, че съм напълно в ръцете на сатаната, в Средните векове такива като мен били изгаряни на клада за връзките си със сатаната.

— Но нали и Свети Антоний100 е имал изкушения — предпазливо възразих аз. — Ако вие бяхте негов духовник, щяхте ли да го изгорите?

Той се усмихна и с насмешка ми отговори, че по този път вървят светиите… Какво имаше предвид? Главата и сърцето ми не могат да го поберат.

Но си тръгнах от него със странно чувство на облекчение. Сега вече няма на какво да разчитам освен на Любовта на Всевишния. И аз Му се врекох. Молитвите ми към Девата, които ми бяха толкова любими, станаха съвсем невъзможни — нейната Непорочност не ми позволява да се обърна към нея… Само Магдалина може да ми бъде защитница. Не предизвиква ли усмивка у Вас моето положение — пазейки девствеността си за Господа, съм изгонена за най-ужасното разпътство и чувствам особено дълбока вина за нощните посещения на силата, която ненавиждам с цялата си душа…

Католическата църква ме отритва — в чии ръце?

Преместих се в старата си стая, при ужасните си съседи, които ме ненавиждат и мечтаят да ми отнемат стаята. Прекарвам дните си в молитви и в жестоки изкушения. Както и по-рано, ходя в Храма на Непорочното Зачатие, но и там, където по-рано бяха сърдечни и ласкави, сега срещам отчужденост и подозрителност.

6.

Декември, 1978 г., Вилнюс

Тереза — до Валентина Фердинандовна

… сега минавам към последната част от моето печално повествование: приятелят ми Ефим, с когото съдбата ме срещна в библиотеката, беше единственият, който ме подкрепяше в последно време. Не зная как бих оживяла — и физически, и материално, без неговата постоянна помощ. Той е сам. Наскоро получих много неочаквано предложение от него — да сключим фиктивен брак и да заминем за Израел. За Светата Земя.

В главата ми всичко е така объркано, че забравих да кажа нещо съществено — Ефим е евреин, но духовните му стремежи са ориентирани към православието. Той дълго време не приемал Светото Кръщение и е направил това едва преди две години, след смъртта на майка си, която иначе би приела това много болезнено. Оттогава той все повече навлиза в църковния живот.

Ефим присъства ежедневно на богослуженията, дори прислужва в олтара, прави обзори върху излизащата духовна литература за тукашния настоятел, даже пише реферати и превежда от чужди езици, когато книгата се стори интересна на настоятеля. Той се отнася към Ефим с голямо уважение, обича да беседва с него — явно в църковните среди няма толкова много образовани и сериозни хора. В края на краищата Ефим споделил с него намерението си да стане свещеник. Настоятелят съвсем определено му отговорил, че националността е голяма пречка за изпълнението на едно такова начинание и той не си представя евреин в качеството му на енорийски свещеник. За руското паство това ще бъде твърде голямо изкушение — отбелязал настоятелят.

И това, при положение, скъпа Валентина Фердинандовна, че настоятелят е от най-либералните и просветени среди! Още преди войната той е преминал през лагерите и е оживял като по чудо.

Във Вилнюс живее или по-точно казано, се укрива един православен епископ, също бивш затворник. По молба на настоятеля понякога епископът ръкополага млади хора в свещенически сан. Тайно, разбира се. Както знаете, епископът има право да дава свещенически сан на този, когото смята за достоен, независимо от липсата на семинаристко образование.

Смешно е да се каже, Ефим е завършил в университета класическа филология, владее гръцки, латински, иврит, кандидат е на филологическите науки, а подготовката му в областта на богословието е такава, че би могъл да преподава във всяка една семинария. Впрочем самият настоятел е казал това на Ефим — при други обстоятелства той би могъл да бъде професор в Духовната академия! Ето колко високо го цени настоятелят. Обаче му отказва благословията си за ръкополагане.

Мисълта за монашество също е минавала през ума на Ефим. Дори е ходил в Псково-Печорския манастир, живял е там месец миналата година; когато се върна, сподели с мен, че не е готов на такава крачка.

Едновременно с това Ефим мисли върху преместването си в Израел — там живеят родният му чичо и няколко братовчеди и братовчедки, които са успели да се изселят от Литва преди идването на немците. По време на войната майката на Ефим е спасила една литовска селянка.

И ето сега самият той, намиращ се в едно неопределено положение и виждайки моето неопределено състояние, ми предлага да сключа фиктивен брак с него и да се опита да уреди живота ми на Светата Земя, където има и манастири, и други обители, и разнообразна работа за монахини. Независимо че манастирът ме изхвърли, аз продължавам да си бъда монахиня — никой не е свалил от мен обетите ми. Това негово предложение е единственият ми шанс да започна нов живот.

Скъпа Валентина Фердинандовна! Вашето мнение е толкова важно за мен — понеже Вие отдавна сте близка с доминиканците и водите напрегнат и опасен живот на монахиня извън манастира и живеете толкова дейно, вършите толкова полезни неща, именно от Вас ми се ще да чуя съвет. Основният проблем е в самоволното ми заминаване за Светата Земя. Като нито нашата настоятелка, нито, още по-малко, епископът ще ми дадат благословията си. Дори всички сложни формалности по отпътуването да бъдат преодолени, на мен, свикналата с монашеската дисциплина и послушание, ще ми бъде трудно да се реша на такъв своеволен жест.

За да разчитам на Вашия съвет, длъжна съм да разкажа всичко, което самата аз знам за тази ситуация. Ефим е небивало благороден човек, струва ми се, че разглеждайки варианта за заминаване за Израел, той отчита и възможността да се уреди моето съществуване. За себе си твърди, че именно там, в земята на Исус, трябва да намерят решение неговите колебания за по-нататъшния му път: свещеничество ли, монашество ли, или светско занимание.

Не съм срещала досега човек, така дълбоко потопен в православието, който да знае толкова прекрасно богослужебните текстове и така да се ориентира в тънкостите на богослужението. В него има от вдъхновението на католика и добросъвестността на протестанта. Библиотеката е истинският му дом, а самият той е в пълен смисъл човек на книгата. Пише отдавна и свое собствено изследване върху историята на Евхаристията от древни времена до наши дни.

Мила, скъпа, Валентина Фердинандовна! Чувствам се виновна, задето излях пред Вас всички тези мъчителни проблеми. Но разбрах, че не мога да взема решение без Вашия съвет. Да Ви пази Бог, скъпа сестро. Ваша Тереза.

7.

Декември, 1978 г., Вилнюс

Тереза — до Валентина Фердинандовна

Скъпа Валентина Фердинандовна! Събитията се развиват толкова стремително, че Ви пиша, преди да съм получила отговор на предишното писмо.

Вчера дойде Ефим, разказа ми за двучасовия си разговор с настоятеля. Ефим му съобщил, че тъй като няма перспективи да участва в живота на православната църква тук, в Литва, е склонен да замине за Светата Земя. Тогава, съвсем неочаквано, настоятелят изразил готовността си да го ръкоположи в сан, при условие че замине. Остава само едно препятствие. Ефим е ерген и няма намерение да се жени, а в Руската православна църква съществува традиция, почти закон, да ръкополагат за свещеници само женени. Ето Ви обърнат наопаки католически целибат101, е не е ли това знак от горе?

Ние с Ефим започнахме да се молим и прекарахме в молитва до съмване. Излишно е да го казвам, на Ефим и през ум не му е минавало, че негова спътница може да бъде някоя друга жена. Но всеки от нас трябва да принесе своята жертва: аз — да сменя вероизповеданието си, да приема православието, той — да се нагърби с отговорността за мен, а двамата заедно да приемем подвига на духовния брак, отношенията между брат и сестра в съвместния ни живот и общото служение. Служене в името на…? Това решение предаваме в ръцете на Бог.

Останалата част от нощта прекарах в плач. Сълзите и молитвите ме избавиха от обичайните нощни изпитания. Помня щастливите нощни сълзи в зората на моето монашество, когато се събуждах нощем не от страх и терзания, а от радост, от молитва, която се надигаше от дълбините на душата ми и ме будеше от сън. Идва ми на ум тъжната мисъл, че съм загубила най-хубавия от даровете. През седмицата ще отида при отец L. Надявам се много на неговата подкрепа.

Моля Ви да се молите за мен, скъпа сестро. Бог да Ви благослови. Тереза.

8.

1979 г., Вилнюс

Тереза — до Валентина Фердинандовна

… От онзи ден всичко тръгна като на кино. След пет дена аз бях вече миропомазана и по такъв начин преминах в Православието. Най-неочакваното нещо за мен бе Светото Причастие — едно от най-силните духовни преживявания. Само на Вас и на Ефим мога да кажа, че причастието при католиците ми се стори някак бледо в сравнение с истинското вино от Православната чаша, с което се причестих.

След смяната на вероизповеданието обетът ми си остана дело на моята съвест и на 19 май ние се венчахме. Заявлението за сключване на граждански брак беше подадено по-рано, а на следващия ден след подписването ние подадохме заявление за изселване. Братовчедът на Ефим бе намерил начин незабавно да ни изпрати покана за двама чрез местното консулство. Към това мога да добавя, че настоятелят беше предупредил Ефим за някакви свои връзки в тази сфера, затова няма да имаме никакви спънки от страна на властите. Бе ни казал още, че е възможно да извикат Ефим на разговор в едно отговорно учреждение и го помоли да не отказва сътрудничество, защото това е единственото условие, което трябва да изпълни, за да може да служи на църквата. Но нали пък това е единственото, за което мечтаем. И никаква цена не ни се струва твърде висока.

Заминаването ни може да стане много скоро. Ние и двамата сме като парализирани, трябва да подготвим книгите: Ефим има голяма библиотека, с която е немислимо да се раздели; има много книги на чужди езици, стари книги на иврит, които са били спасени от изгаряне по време на войната и за които трябва специално разрешение да бъдат изнесени. Има да се събират и много различни справки.

При думата „Израел“ гърлото ме стяга: не мога да си представя как със собствените си крака ще мина по Via Dolorosa, с очите си ще видя Гетсиманската градина и планината Тавор, Галилейското езеро… Имам един важен въпрос: мога ли да Ви пиша оттам на същия адрес, или трябва да използвам други пътища? С любов, Ваша Тереза.

9.

1984 г., Хайфа

Извадка от вестник „Новини от Хайфа“, раздел „Читателски писма“

Уважаема редакция! Преди няколко дена минавах по улиците на Хайфа, на една от сградите по централната видях обява: „Срещата на асоциацията на евреите-християни ще се състои в помещението на Общинския център на 2-ри октомври от 18 ч.“.

Все ми е тая за съответната обществена организация, макар да възникват два въпроса: кой я финансира, това първо. И второ: защо въобще разрешават нейното съществуване в земята на Израел? По-рано такава организация не съществуваше, с какви цели е създадена? От древни времена до ден-днешен християните са донесли на евреите толкова войни, гонения и смърт, че никакви араби не могат да се конкурират с тях. Защо трябва да се поощрява съществуването на такива организации в Израел? Шаул Слонимски.



Отговор на редакцията:


Уважаеми господин Слонимски!

Редакцията на вестника би могла и сама да отговори на Вашия въпрос: традициите на нашата млада държава отговарят на демократичните принципи и създаването на асоциация на евреите-християни отразява приетата в Израел свобода на вероизповеданието. Но предложихме да отговори на този въпрос на героя от войната, награден с много отличия за борбата му против фашизма, ръководител на асоциацията, член на Ордена на кармелитите, отец Даниел Щайн.



Отговор на свещеник Даниел Щайн на писмото на господин Ш. Слонимски:


Уважаеми господин Слонимски! Съжалявам много, че нашето съобщение те е огорчило толкова — това въобще не е влизало в нашите планове. Нашата асоциация съществува наистина неизвестно с какви средства — във всеки случай не с парите на данъкоплатците. В света, който наследихме, има твърде много вражда. След като преживяхме последната война в Европа, ни се струваше невъзможно да се натрупа такъв заряд от ненавист, какъвто бе употребен от народите в онези години. Оказа се, че ненавистта не е намаляла. Никой нищо не е забравил и никой не желае да прощава нищо. На практика наистина е трудно да се прощава.

Галилейският равин, известен на света като Исус Христос, е говорел за прошка. Той е проповядвал много неща и голяма част от тях са били известни на евреите от Тората. Благодарение на Него тези заповеди са станали известни и на целия нееврейски свят. Ние, евреите християни, почитаме нашия Учител, който всъщност не е говорел нищо, което да е било абсолютно неизвестно на света до Неговото идване.

Историческото християнство действително е преследвало евреите, всички знаем историята на гонения, погроми, религиозни войни. Но именно през последните години в католическата църква върви тежък процес на преразглеждане на църковната политика спрямо евреите. Именно в последните години Църквата в лицето на Папа Йоан Павел II призна историческата си вина.

Земята на Израел е велика светиня не само за евреите, живеещи тук днес, но и за християните, и за евреите-християни. Тя е не по-малко драгоценна за тях, отколкото за юдеите. Не говоря за нашите братя-араби, които са се сраснали с тази земя, живеят тук от хиляда години и костите на предците им лежат редом с костите на нашите.

Когато нашата земя остарее и бъде навита като стар килим, когато сухите кости въстанат — ще ни съдят не по това на какъв език сме се молили, а по това дали сме намерили в сърцата си състрадание и милост. Ето нашата цел. Друга нямаме.

Свещеник от Католическата църква: Даниел Щайн.

10.

Ноември, 1990 г., Фрайбург

Из беседата на Даниел Щайн с ученици

Тези петнайсет месеца, които преживях при сестрите в тайния манастир с прозорци към полицейския участък, бяха много опасни и трудни. Неведнъж изникваха ситуации, в които аз, а заедно с мен и сестрите, бяхме на косъм от смъртта. Сега, когато са минали толкова години, мога да кажа, че имаше много трогателни, дори комични моменти. Помня как веднъж немците дойдоха неочаквано на обиск. Вървяха по коридора към стаята, в която се намирах в момента. Там имаше умивалник и параван, аз не намерих друг изход, освен да се хвърля зад него и да метна отгоре му пешкира. Вдигах шум около умивалника — влезлите немци се засмяха и отминаха, без да поглеждат зад паравана. Друг път, когато монахините бяха принудени да се местят в друга къща на края на градчето, аз, в женска рокля, току-що избръснат и напудрен с брашно, закривайки лицето си с букет сухи цветя и гипсова статуетка на Дева Мария, излязох на улицата с още три сестри и тази наша процесия мина пеша през половината град.

Аз бях част от техния живот. Заедно се хранехме, заедно се молехме, заедно работехме. Те се изхранваха с плетене, аз се научих на това женско ръкоделие и веднъж дори оплетох цяла рокля. През това време четях много — не само Евангелието, но и други християнски книги и както ми се струва, именно тогава станах католик и мисълта, че животът ми ще бъде свързан с католическата църква се всели твърдо в мен.

В края на 43-та, във връзка с тежките поражения на фронта и засилване на партизанското движение, поведението на немците спрямо местното население се ожесточи, започнаха масови обиски и арести. Стана ми ясно, че не мога повече да подлагам сестрите на риск, взех решение да отида при партизаните.

Няколко дена се лутах по пътищата — по тези глухи места немците почти не се вясваха. Знаех, че в тукашните гори е партизанско царство. Накрая срещнах четирима руски партизани, бивши бойци от Червената армия. Един от тях се оказа човекът, когото ми се удаде да спася, докато работех в полицията. Той ме позна веднага, започна да ми благодари, разказа на другарите си, че съм му спасил живота. Хората се отнесоха приятелски към мен, но казаха, че няма да ме приемат в отряда, защото нямам оръжие. Ако си намеря, тогава може… Дадоха ми храна и аз продължих пътя си.

В едно село срещнах двамина полски свещеници, които също се криеха от немците. Разказах им за живота си, за промяната на вярата. Разчитах поне да прекарам нощта под техния покрив, но те не ме оставиха да пренощувам. Затова пък в съседното населено място ме приюти едно беларуско семейство…

На сутринта стоях до прозореца на къщата, в която нощувах, когато по улицата се зададе каруца с няколко мъже. Единият от тях се оказа Ефраим Цвик, отдавнашен мой приятел още от „Акива“, спасил се от гетото заедно с останалите бегълци. За мой късмет, Ефраим бе от тези, които знаеха, че аз съм организирал бягството и съм ги снабдявал с оръжие от склада на гестапо. Макар да си бях пуснал мустаци, за да променя външността си, той ме позна. Но не веднага.

Ефраим беше уверен, че съм загинал. Срещнахме се като братя. Той реши да ме заведе в руски партизански отряд. По пътя му разказах за това, което бе най-важно в моя живот — промяната на вярата. Разбира се, не срещнах нито разбиране, нито съчувствие. Ефраим ми предложи да изхвърля от главата си всички тези глупости. Наистина сега ми е ясно колко глупаво съм се държал.

През нощта с Цвик пристигнахме в партизанския отряд. Това бяха партизани-руснаци, командващ отряда бе полковник Дуров. Той и по-рано бил слушал за коменданта на немския полицейски участък, който помагал на партизаните и спасявал евреи. Но много повече го интересуваха моите връзки с фашистите. За начало Дуров нареди да ме арестуват. Лично водеше разследването. Обискираха ме, взеха ми Новия Завет и няколко иконки, които ми бяха подарили монахините.

Разказах подробно на Дуров за живота си и работата си при немците. Разказах му как съм избягал и съм приел християнството. Дуров настояваше да обясня къде съм се крил петнайсет месеца след бягството ми от гестапо. Не можех да кажа, че през цялото време съм бил при монахините. Ако за това узнаят в Емск, тях най-вероятно ще ги разстрелят. Дуров не ми вярваше, но и аз не му вярвах напълно, затова отказах да отговарям на този въпрос. Как можех да му разкажа за монахините, щом бях наясно как комунистите се отнасят към вярващите?

Тъй като не желаех да му открия убежището си, у Дуров се появиха особени подозрения. Разпитът ми продължи две денонощия без прекъсване, разпитваше ме ту Дуров, ту неговият заместник. Полковникът стигна до извода, че съм прекарал тези месеци в немска школа за шпиони и сега съм пратен при партизаните за събиране на информация. Решиха, че ще ме разстрелят. Ефраим не беше на себе си, защото той ме бе довел лично в отряда, а сега не му вярваха. Затвориха ме в бараката, държаха ме там няколко дни. И досега не разбирам защо не ме застреляха веднага. Още едно чудо. Бях съвършено спокоен, седях в тъмнината и се молех. Оставих се в ръцете на Господ и бях готов да понеса всичко, което ще ми бъде изпратено.

Сутринта на третия ден пристигна помощ. В отряда дойде лекарят Исак Гантман, също беглец от гетото. Исак бе единственият лекар по тези места, който лекуваше партизаните.

В отряда имаше ранен, който трябваше спешно да бъде опериран и Гантман бе докаран в Чорная пуща. Той бе незаменим и авторитетен човек. Ефраим му казал веднага за мен и ме изведоха на разпит, вече в присъствието на Гантман. Отначало разговорът се водеше на руски, после ние с пан доктора преминахме на полски, защото Гантман говореше лошо руски…

Обясних на Гантман, че не мога да разкрия своето убежище, защото се страхувам да не изложа на опасност хората, които ме укриваха. Дуров имаше доверие на Гантман, а и той бе единственият лекар, аз също му се доверих. Договорихме се да разкрия на Гантман своето убежище, при условие че той ще запази тайната, без да я препредава даже на Дуров. Гантман успя да го убеди, че причината, поради която не мога да открия мястото, където съм се крил, е чисто лична и самият Гантман предлага себе си като гарант за моята невинност. Ефраим стана вторият ми поръчител. Дуров предупреди, че ако съм излъгал, двамата ще бъдат разстреляни заедно с мен. Полковникът бе предположил, че съм се укривал при някоя любовница. Подобна версия беше и по-разбираема за него. Засега разстрелът ми бе отменен.

Разпитът ми още не беше приключил, когато се появиха двама партизани от еврейския отряд, също от Емск. Бе ги изпратил началник-щаба на техния отряд да свидетелстват за мен — че съм спасявал червеноармейци и евреи по време на службата си при немците. Независимо от уж пустите гори, вестите се разнасяха доста бързо из пущинаците им…

В края на краищата с общи усилия ни се удаде да убедим Дуров в невинността ми. Рапорт за моята присъда вече бе пратен на генерал Платонов, глава на руското партизанско движение в Западен Беларус; сега спешно изпратиха още едно съобщение — с молба да се отмени смъртното наказание във връзка с наличието на свидетели за моята невинност. Бях приет в отряда.

Прекарах при партизаните десет месеца, от декември 43-та до освобождаването на Беларус от Червената армия през август 1944 година. Сега, след като са минали много години, мога да кажа, че да бъда партизанин за мен бе по-лошо, отколкото да работя в жандармерията. Когато работех при немците, знаех че имам задача да помагам на хората, да спасявам тези, които мога да спася. В гората при партизаните бе много по-сложно. Животът в отряда беше много жесток. Когато попаднах там, в него имаше руснаци, украинци, беларуси и няколко евреи. По това време вече нямаше поляци. Една част от тях бяха избягали, останалите били разстреляни от руснаците. Научих за това по-късно.

Партизанинът от онези години беше нещо средно между герой и разбойник. За да оцелеем, трябваше да си намираме храна, а това можеше да стане само от местните селяни. Тях ги ограбваха немците, грабеха ги и партизаните. Селяните не даваха никога нищо доброволно, налагаше се да им го отнемаме насила. Понякога взимахме последната им крава или кон. Случваше се този кон да бъде веднага заменен за водка. Водката беше най-ценният продукт по онова време. Не хлябът. Тези хора не можеха да живеят без водка.

Когато провеждахме подобна операция, аз обикновено бях сред часовите по охрана на селото; останалите ходеха и взимаха всичко, което намерят. Но съвестта ми така или иначе не беше чиста.

В бойна операция участвах само веднъж — взеха ме при провеждането на една диверсионна акция: трябваше да взривим мост и да избием немците. Честно казано, аз избягвах кръвопролитията, стараех се да бъда полезен по друг начин, участвах в охраната на лагера, изпълнявах всякаква друга работа — а тя не бе никак малко.

Много ме потискаше положението на жените в отряда. Те бяха доста по-малко от мъжете, аз виждах как страдат. На тях и така им беше тежко в условията на този живот в гората, в землянки, в лишения, а към това се добавяха и сексуалните претенции на мъжете, на които не можеха да се противопоставят. Това беше едно непрекъснато насилие. Много ми беше жал за жените. Но не можех да не виждам как болшинството от тях, отстъпвайки пред насилието, искаха да получат нещо в замяна. Аз имах много старомодни възгледи за отношенията между мъжете и жените и душата ми не можеше да приеме онова, с което постоянно се сблъсквах. Мисълта, че и Марися, ако бе останала жива и се намираше тук, щеше да се подчинява на тези нрави, ме натъжаваше дълбоко. Навярно именно тогава съм започнал да мисля за монашеството. Престанах да гледам на жените като мъж, възприемах ги не като сексуални обекти, а като страдащи същества. Те чувстваха това и се отнасяха с благодарност към мен.

В края на войната руснаците започнаха да раздават ордени и медали. Мен също ме наградиха с медал, пазих го дълго време. Беше с профила на Сталин.

През август 1944 година руснаците освободиха Беларус. Ние всички се радвахме много на идването на Червената армия. По-голямата част от отряда се присъедини към армията. Но по това време аз вече бях взел решение да отида в манастир. За тази цел трябваше да се добера до Полша. Беше ми ясно, че Източна Полша ще остане у руснаците. Варшава пък все още бе окупирана от немците. Варшавските жители вдигнаха въстание, но Червената армия престоя два месеца на другия бряг на Висла и не се притече на помощ.

Докато размисля как да се добера до вкъщи, да открия родителите си — шансовете да са останали живи бяха малки — до мен се добра НКВД и ме върнаха в Емск за изпълнение на някаква особена задача. Не исках да работя за НКВД, но никой не ме питаше какви желания имам.

В Емск беше почти пусто: всичките ми познати бяха напуснали града, тези, които бяха помагали на немците — също. Много домове бяха изгорени, крепостта стоеше, но полуразрушена. И пуста. Дадоха ми съветска униформа и ми отделиха стая в същата къща, където по-рано се помещаваше гестапо. Тук трябваше да пиша отчети, свързани с хората, сътрудничели с немците. За мой късмет — за отсъстващите. Моите отчети бяха свързани основно с немските операции срещу евреите; възстанових списъка на всички унищожени села и чифлици. Началниците ми се интересуваха повече от антисъветските настроения сред местното население, но в това отношение не им помогнах с нищо.

В Емск се върнаха и някои оцелели евреи. Те ме посрещнаха като герой, но отношенията ми с тях не бяха сърдечни: за тези, с които се бях сближил в партизанския отряд, моето християнство бе неразбираемо. Именно по това време ми стана ясно колко неприемливо е християнството ми за еврейското ми обкръжение. Впрочем и досега много евреи смятат моя избор за измяна към еврейството. Повече от всички се мъчеше да ме разубеди, да ме отврати от християнството, същият Ефраим Цвик, който заедно с доктор Гантман се застъпи за мен, че не съм предател, с цената на живота си. По-късно, когато вече бях в манастира, той дойде там, опитвайки се да ме спаси от лапите на християнството. Изобщо, в онзи момент най-близките ми хора се оказаха моите спасителки — монахините. Те ме подкрепяха.

Доста бързо ми стана ясно, че НКВД няма да ме пусне доброволно. Търсех начин да се махна и такъв ми се предостави, когато местният началник замина за два дни из района, а неговият заместник, съзиращ в мен опасен конкурент в службата, ми даде разрешение да замина, за да бъда под разпореждането на майора от секретната служба в градчето Барановичи, където единственото хубаво нещо беше близостта до полската граница. Майорът ме прие, разгледа документите ми, видя че съм евреин и отказа да ме вземе при себе си. Именно на това се и надявах. Помолих го за разрешение да замина за Вилно и той ми написа пропуск. А единственото радостно събитие във Вилно беше срещата ми с Болеслав. Немците не го бяха закачали и всички обитатели на фермата му бяха доживели освобождението. Той ме посрещна като брат, отново ми предложи да остана при него.

Вилно, както и Емск, бе полуразрушен и пуст. Много от полските жители бяха избягали в Полша, помагачите на немците пък бяха заминали със самите тях, а 600 хиляди литовски евреи бяха разстреляни. Тази следвоенна картина още повече затвърждаваше решението ми да ида в манастир. Настоятелят на Кармелитския манастир във Вилно обаче ми отказа.

През март 45-а тръгнах за Полша с първия влак, който откарваше поляци в родината им. Във влака срещнах Исак Гантман с жена му — те също пътуваха за Полша. Разказах му, че отивам, за да постъпя в манастир.

— Ти се отказваш от голямото богатство на живота — ми каза той и аз не можех да му обясня, че от всички богатства съм избрал най-ценното.

В Краков отидох при настоятеля на Кармелитския манастир. Той ме прие добронамерено, помоли ме да му разкажа историята си. Говорих дълго, почти три часа. Той слушаше внимателно, без да ме прекъсва. Когато свърших разказа си, ме попита как се е казвала статията за Лурд, която ми е повлияла да сменя вярата си. Назовах списанието и фамилията на автора. Това бе статията, написана от самия настоятел няколко години преди войната.

През тази година имаше само едно вакантно място за постъпващи в манастира послушници. Бяхме двама претенденти — аз и един млад актьор от местния театър. Настоятелят избра мен, предупреждавайки ме — ти си евреин, за теб ще бъде много по-трудно да намериш мястото си в църквата. Оказа се прав — а вторият претендент беше Карол Войтила. Той определено намери своето място в църквата.

11.

1970 г.

Из дневника на Хилда

Това, което се случи през изминалата нощ, не ми се побира в главата. И то тъкмо когато Даниел замина. Нашата община беше нападната и станахме жертви на абсолютен погром. Ужас! Разбира се, това се е подготвяло отдавна. Аз съм просто глупачка, задето не съм обърнала внимание, когато миналия месец сестра Лидия, която се молела в храма през нощта, е била изплашена от някакви чужди хора — те разговаряли около храма. Когато тя излязла и попитала какво искат, те веднага изчезнали. Тя не успяла да ги разгледа в тъмнината, само видяла, че са трима. Не запомнила лицата им. Наистина сторило й се е, че единият прилича на онзи сърбин, когото бях откарала в болница.

Не придадох голямо значение на това, дори не казах нищо на Даниел. Ужасна грешка. Днес през нощта ни нападнаха. Пазачът Юсуф, далечен роднина на Муса, възрастен човек и глуповат, става по-скоро не за пазач, а за обитател на дома ни за престарели хора. Но той иска да работи и е при нас от самото начало, практически вече три години — работи срещу жилище и храна. Купувам му всичко, което му е нужно, но на него почти нищо не му трябва. Той е спял в пристройката, нищо не е чул, докато жените в корпуса не се разпищели. Там на първия етаж плъзнал пожар. В приюта за стари хора през тази нощ дежуреше сестра Берта, която е спяла на втория етаж. След подпалването бандитите са се вмъкнали в църквата, изпочупили и изпотъпкали всичко, което намерят, и избягали. Юсуф допря стълба към прозорец на втория етаж и всички, които могат да ходят, успяха да се спуснат по нея. В това време по долния път минавала случайна кола, шофьорът видял огъня и веднага свърнал към нас. Оказа се бивш военен от знаменитото подразделение „Гивати“102. Първото, което направи, беше да извлече Розина навън, защото тя отдавна вече не става, а после и горката Ане Бреселс, която бе с тежко изгаряне. Този военен, казва се Аминадав, я откара веднага в болница. Днес сутринта той дойде отново и ни помогна в разчистването. Разказах му историята на Ане: тя е холандка, спасила е еврейско момче по време на окупацията, а после заедно с него емигрирала в Израел. Родителите на момчето били религиозни евреи, те загинали в концлагер. Ане смятала, че е неин дълг да възпита момчето в еврейската вяра. Трагедията е в това, че пристигайки в Израел, момчето става военен и загива в Шестдневната война. Скоро след смъртта му тя отпътува за Холандия, но не намира мястото си там и се връща в Израел. Ето какви хора живеят в нашия приют.

Да, ето и един интересен детайл: Ане разказваше, че депортацията на евреите в Холандия започнала на другия ден след като холандският епископ изразил публично своето отрицателно отношение към нацистката политика и в църквата било прочетено послание в защита на евреите. Немският комисар отговорил на това послание със спешна депортация на 30 хиляди евреи и на първо място на евреите-католици. Ане мисли, че папа Пий XII е обвиняван напразно, че църквата не е защитила евреите; Пий XII е разбирал по-добре от другите, че активното осъждане на нацистите може да доведе само до влошаване на положението на евреите. Както и се случило в Холандия. Ето каква гледна точка!

Аминадав, който ни помогна толкова много този ден, е много влиятелен в града човек и ни обеща, че ще бъде проведено щателно разследване и ще хванат бандитите. Самият той разгледа последствията от погрома на дневна светлина и дойде до заключението, че това са хулигани, „шпана“, най-вероятно са били наети. Оказа се, че са задигнали само парите от чекмеджето за свещи, а тези, които бяха в моето бюро, не са успели да намерят. За щастие, огънят не беше стигнал до бюрото ми. Трапезарията бе практически унищожена, мебелите, съдовете, запасите ни от храна ги нямаше. Днес цял ден настанявах нашите старици при енориашите ни. Хората са прекрасни, две жени се скараха при кого да живее Розина. И двете много искаха да я вземат.

Наминах в болницата при Ане — лекарите казват, че е в тежко състояние. Дори не искаха да ме пуснат, влязох едва след дълги уговорки. Видът й е лош. Не съм уверена, че ме позна. Поне Даниел да се върне по-скоро. Дори не мога да му се обадя, той замина за Синай с група туристи.

Затова пък се зарадвах на неочаквана помощ, при нас се качиха друзите, попитаха какво ни е необходимо и изпратиха осем младежи, които за един ден направиха повече, отколкото биха сторили нашите енориаши за месец. Надявам се скоро да пристигне група студенти от Холандия и Германия и с общи усилия да възстановим всичко.

12.

1970 г., Хайфа

Писмо на Хилда до майка й

Скъпа мамо! Не съм ти писала от доста време, защото при нас се случи голямо нещастие: бандити устроиха погром на храма, в пожара една жена получи изгаряния и почина от тях. Скръбта на всички ни е голяма. Даниел просто не прилича на себе си. Никога не съм го виждала такъв. Унищожено е почти цялото ни имущество, което събирахме три години, изгоря домът за стари хора. Работихме без отдих две седмици и вече ни е ясно, че не трябва да го възстановяваме, защото е опасно да се държат стари и немощни хора в такова незащитено място. Имаме дванайсет души, засега са разпределени по къщите на енориашите, опитвам се да ги устроя в социални учреждения, но бедата е, че те или нямат гражданство, или са въобще без документи, с една дума не попадат в категориите, на които им се полага нещо. Почти сме възстановили вече църквата с помощта на съседите ни друзи, енориашите и наемни работници, но главният проблем е в дома за възрастни хора. Недалеч от Хайфа, в малко градче живеят немци — преселници още от края на миналия век. Те са доста богати, защото имат химически заводи. Когато един от тях, Паул Еке, научил за пожара, потърсил Даниел и му предложил да купи къща в Хайфа, за да можем да организираме там общинския си дом.

През тези дни бях много потисната, докато накрая Даниел не ми разказа за предложението на Паул. Той беше толкова весел, успокояваше ме и казваше, че освен Библията и Новия Завет има още една книга, която трябва да умеем да четем — книгата на живота на всеки отделен човек, която се състои от въпроси и отговори. Обикновено отговорите не идват преди въпросите. Но когато въпросът е зададен правилно, отговорът се появява незабавно. Необходимо е само известно умение да можеш да го разчетеш. Беше ни зададен въпрос: какво да правим? И дойде отговорът под формата на Паул, който предложи да купи къща. Най-важното се заключава в това, че ако начинанието ти не получава никаква подкрепа отвън, възможно е то да е напразно. Ето колко е просто. Още не е завършен ремонтът на храма; нямаме възможност да правим това, което сме правили винаги — захвърлихме нашите старци и безпризорни, за детските ни занятия също трябва помещение. Така че засега положението е странно, в същността си то засяга най-важното, с което живее общността — богослужението. Отново няма къде да служим.

Даниел ме успокоява: „Виж, Хилда, Йерусалимският храм е разрушен преди почти две хиляди години и храмово служение повече не е имало, но литургийният живот се е преустроил така, че една негова част приема семейна форма, друга се извършва в синагогата и самият юдаизъм е устоял. Защото така е искал Господ. Бъди спокойна, Хилда, ние правим това, което можем, а горе ще решат без нас дали делото ни е необходимо тук, на земята, или не…“.

През това време Паул успя да намери къща — неголяма, но с чудесна градина. Аз ще престана да живея на квартира и ще се преместя в общинския дом. Но там също ще трябва да се прави ремонт. Най-главното, разбира се, е голямата градина, в която може да се построи къщичка за нашите старци, вече съм го обмислила. Два етажа, горе — малки спални, но с балкон, а долу — административните помещения и зала. Муса има приятел — строител, който работи с няколко бригади, те ще построят всичко.

Не мога да кажа, че ми е лесно да живея тук. Никак не е просто, и то поради много причини. Но какво щастие е за мен да съм тук, на това място. Помниш ли, исках да стана художник, да работя в театър или нещо от този род? Сега дори ми е странно да си спомням — нима това съм била аз? А помниш ли как се стремеше да ме отклониш от рисуването, съветваше ме да изуча нещо полезно: счетоводство или курсове за секретарка? Благодаря ти, всичко, което ми говореше, се оказа правилно, макар да тръгнах по друг път. Как са братята ми? Аксел ми беше написал прекрасно писмо. Знаеш ли, че си има приятелка, от която е в голям възторг? Или ще излезе, че съм клюкарка. Пиши ми, моля те. Целувам те. Хилда.

13.

1972 г., Хайфа

Хилда — до майка си

Скъпа мамо! От писмата ти се вижда колко подреден и еднообразен е вашият живот, нещата следват едно след друго, според установения ред. Тук, в Израел, поне при нас, в енорията, през цялото време стават някакви необикновени събития, понякога много забавни и поучителни. Миналата събота по време на утринната служба се отби една монахиня, някъде от Балканите, така и не разбрах откъде точно. Беше облечена в някаква кафява хламида до земята, с кръст на гърдите като при епископите, а на главата — шапка. На раменете й висеше чувал. Когато службата започна, тя извади броеница и коленичи, така и остана до края на литургията. После я поканихме на масата. Бяхме около двайсет души. Даниел благослови масата, всички седнаха и тогава тя заговори на някаква дива и странно забавна смесица от езици — сръбски, полски, френски и испански. Отначало Даниел превеждаше — успяваше да извлече смисъл от тази несвързана реч. Тя идваше от село Гарабандал, където им се е явила Божията Майка с Архангел Михаил, а над тях в небето сияело голямо око. Божието. Тук Даниел я прекъсна и каза, че хората са гладни, нека отначало хапнат, а сетне тя ще разкаже всичко подред. Тя се разсърди, замаха с ръце срещу него, а той я смъмри строго като дете: „Седни и яж! Нашият Спасител също е хранел хората отначало, а после ги е учел“.

Веднага взех да си припомням как точно е било със Спасителя — май че е било обратното. Но всички започнаха да се хранят, и тя също. Храната бе приготвена от жените в домовете им. Хапнахме, пийнахме, тогава Даниел се обърна към гостенката: „Разкажи ни, сестро, каквото искаше… Само не говори бързо, трябва да превеждам“.

Историята е такава: преди десетина години в тяхното село е имало явление — четири момичета видели Божията Майка. Дева Мария се явявала в течение на месец и предавала послания чрез момичетата към всички хора. Посланията били три. В първото имало призив за покаяние, във второто — че чашата на търпението е препълнена и особено грешни са пастирите, а тя обещала наказание заради липсата на покаяние; а в третото — също нещо важно за Русия, не запомних точно. Девата съобщила на момичетата и десет тайни. Те са във вид на бели листа от неизвестен материал, на които засега нищо не се вижда, но с времето буквите ще се появят и тайните ще могат да бъдат разчетени103. След това монахинята извади от чувала такива кафяви дрехи, като тези, в които бе облечена и тя самата, и обясни, че ако всеки, който умре, бъде облечен в такава пелерина, хламида, никога няма да познае вечния огън — това е обещала Дева Мария. Монахинята предлагаше да купим такива срещу малка сума.

Тук Даниел престана да превежда и започна да й говори нещо бързо-бързо на полски. Тя му отговаряше на някакъв славянски език и те сякаш се караха. Всичко завърши с това, че тя си тръгна с викове: „Слънцето танцува! Слънцето танцува!“. Стори ми се, че той просто я изгони. Хората бяха смутени — никога досега не бяха виждали Даниел толкова ядосан. Той седеше мълчаливо, втренчен в масата. Жените раздигаха, миеха съдовете. Той продължаваше да мълчи. Хората се разотидоха, без да получат някакви разяснения. Остана само брат Илия, вдигаше шум както винаги със своя магнетофон, и двама студенти от Мексико, те помолиха да пренощуват. Сварих кафе на Даниел. Той отпи малко и тихичко заговори:

— Неприятна история. Трябваше да обясня своята гледна точка. Не можах. Да си призная, Хилда, винаги е трудно да решиш какво можеш да кажеш, а какво — да запазиш за себе си. Когато бях млад, смятах, че хората трябва да знаят всичко и аз като пастир съм длъжен да споделям всичките си знания. С годините разбрах, че това не е така. Човек може да знае само онова, което е способен да побере. През половината си живот мисля за това, особено тук, в Израел, но с малко хора мога да го споделя. Май само с теб. Разбираш ли, страшно е да разклатиш устоите на човека. Когато той е свикнал да мисли по определен начин, то дори малкото отклонение от обичайния ход на мислите му може да се окаже болезнено. Не всеки е готов да приеме нови идеи, да избистри познанието си, да го допълва. Въобще — да се променя. Длъжен съм да ти призная, аз самият се променям. И днешните ми възгледи за много неща се разминават с общоприетото в католическия свят. И не съм само аз.

Виждаш ли, раждането на Този, Когото в християнския свят наричат Исус Христос, е станало тук, на двеста километра, в град Витлеем. Родителите му произхождат от село, което пък е само на два дни път от тук, в Назарет. Ние Го почитаме като наш Спасител, Учител и син Божи. Почитаме светите Му родители. Обаче съединяването на двете думи „Бог“ и „раждам“, от които произлиза думата „Богородица“, толкова разпространената в източното християнство титла на Мириам, майката на Исус, е абсолютно немислимо в еврейския език, в еврейското съзнание. Yoledet El104, „родилата Бог“ — на благочестивия евреин ще му окапят ушите! А половината християнски свят тачи Мириам именно като Богородица.

Първите християни биха сметнали това за светотатство. Култът към Богородица в християнството се появява много късно, едва през шести век. Бог, Творецът на всичко, Създателят на света и на всичко, което живее в него, не е роден от жена. Самото понятие „Син человечески“ е възникнало много преди „Рождество Христово“ и има съвсем друг смисъл.

Легендата за раждането на Исус от Мария и Светия Дух е отглас от елинската митология. Тя се развива върху почвата на мощното езичество, на света на великата оргия, света на преклонение пред силите на плодородието, на майката-земя. В народното съзнание невидимо присъстват женските богини от древността… Култ към земята, плодородието, изобилието. Всеки път, когато се сблъсквам с това, стигам до отчаяние…

Кошмарно е, че всичко това прониква в християнството! И непрекъснато се объркват двете догми: късната — за непорочното зачеване на Дева Мария от родителите й Йоаким и Анна, и догмата за непорочното зачатие на Исус.

Така обичам Благовещение! Картината е много красива — седи Мириам с лилията, до нея Архангел Гавриил и белият гълъб над главата на Девата. Колко невинни души вярват, че Мириам е заченала от тази птичка! За мен е същото като златния дъжд или могъщия орел… Божествената природа на Исус е тайна и моментът на приемане от Него на тази природа е също тайна. Откъде се е взело тайнственото зачатие, какво знаем за него?

Има древен мидраш, Ваикра Раба105 — който е записан в трети век, но устното предание възниква винаги преди писменото. Мисля, че този мидраш е съставен след написването на Евангелията, когато тази тема е започнала да занимава всички.

Та там има думи, които са ме трогнали до дъното на душата ми и ми се струват по-верни от всички слова на църквата. Думите са такива: за зачатието са необходими три компонента — мъж, жена и Светия Дух. Думата „раух“ е употребена там. Не може да бъде преведена другояче, освен като „Свети Дух“. Следователно той присъства при всяко зачатие, нещо повече, той продължава да закриля жената и нейния плод и след зачеването. Животните ходят на четири крака и плодът на животното е по-здраво закрепен от зародиша в утробата на жената, която ходи на два крака и младенецът е застрашен от помятане. Бог е принуден да придържа всяко дете до момента на раждането му. И за да не се страхува младенецът в тъмнината на майчината утроба, Бог слага там светилниче. Това говори, че и преди раждането на Дева Мария и Исус, евреите са знаели, че всяка жена зачева с участието на Бога. Ще ти кажа още: всички велики хора при евреите са се раждали с участието на Бог — несъмнена намеса на Бога е имало при раждането на Исаак от Авраам и Сара, които са били твърде стари, за да имат дете. Идването на ангелите при тях е свидетелството. Така разказва старинен еврейски ръкопис — простодушно и наивно може би. Но чувствам истината в тези думи. Може би е твърде поетично, но е истина.

Какво са мислели евангелистите за безсеменното зачатие? Нищо особено не са мислели! Тоест нищо принципно различно от мненията, съществуващи в еврейската традиция от типа на този мидраш, за който разказах. При Матей думата „обвързан“, „свързан“ пред името на Йосиф е вмъкната по-късно, когато изведнъж за всички става интересна брачната тайна на Мария и Йосиф — а как на практика е било всичкото това? При Марк няма нито дума, при Йоан — също. Само при Лука има. Апостол Павел също никога не говори за непорочното зачатие; той казва: „от семето на Давид“ и станал „Син Божи в силата на Дара на Светия Дух“. При Павел Мириам въобще я няма, той не споменава за нея! Има Възкресение! Смърт и Възкресение!

Знаеш ли, Хилда, за какво говори всичко това? В изкривеното съзнание сексуалният живот винаги е свързан с греха. А при евреите зачатието не се свързва с грях. Той се свързва с лошото поведение на хората. А зачатието е Божия благословия. Всички тези легенди за непорочно зачатие са се родили в порочното съзнание, което вижда грях в брачния съюз между мъжа и жената. Евреите не са се отнасяли никога по този начин към половия живот. Той е осветен от брака и повелята да се плодим и размножаваме подкрепя факта. Лично аз не мога да приема догмата за непорочното зачеване на Дева Мария по начина, по който ни се поднася от днешната църква. Аз много обичам Мириам — независимо как е зачената и как е заченала. Тя е била свята жена, страдаща, но не трябва да се прави от нея родителка на света. Тя не е Изида или Астарта, не е Кали и никоя от другите богини на плодородието, на които древният свят се покланя. Нека да четат Розария, да й се молят като на Непорочна Дева, да я наричат Майка Божия, Богородица, Царица на света, ако това им харесва. Мириам е толкова кротка — ще изтърпи всичко.

Тя ще изтърпи даже всичките тези санктуарии, светилища, натъпкани със златни корони, пръстенчета, кръстчета и бродирани парцалчета, които й поднасят в дар хората с цялото си простодушие.

Сигурно не трябваше да гоня онази монахиня, Хилда. Но не можах да се сдържа, когато тя предложи да купим кафявата рокличка, която ще ни спаси от огъня на ада. Ако дойде пак тук и поиска да я приютим, пусни я. Но само в мое отсъствие.

Може би сега разбираш защо не исках да казвам това пред всички, а го споделих само на теб. Не искам да посягам на оформените в дълбините на душата представи на всеки един от моите енориаши. Не искам да увличам никого след себе си. Нека всеки върви към Бог по своя път. А се събираме заедно, за да се учим на любов, да отправим обща молитва към Господа, не за богословски дискусии. Но пред теб излях всичко това, Хилда, защото ми се струва, че ти искаше да знаеш.

Майче! Никога не съм се чувствала по-щастлива, отколкото в тази минута. Когато съм с Даниел, през цялото време имам чувството как ненужното, излишното, незадължителното се отронва от мен на парчета и колкото са повече тези парчета, толкова по-леко дишам.

След този разговор затворихме храма. Накарахме брат Илия, който продължаваше да превърта магнетофона си, да побърза. Той постоянно записва всичко, което говори Даниел. На мнение е, че всички тези проповеди трябва да се запазят. Даниел се смее: „Илия се грижи за вечното, да увековечим всички наши глупости“.

Разбирам, майче, че всичко това не може да ти направи такова силно впечатление като на мен. Сега трябва да си помисля добре. Иска ми се да възразя на Даниел за някои неща. Но не знам как. Това, което той говореше, бе убедително, даже вдъхновено. Обаче нима е възможно милиони хора да са се заблуждавали векове наред? Ако трябва да бъдем логични докрай, ще се окаже, че хората ценят много повече заблужденията си, отколкото истината. И освен това Даниел предполага, че самата истина е нещо сложно — за едни тя съществува в умален, опростен вариант, за други — в много по-сложен, много по-богат вид. Ти как мислиш? Моля те, отговори ми по-бързо. Може и да ти се обадя по телефона. Наистина разговорите с Германия са много скъпи, а този месец пак имаме проблеми с парите. Друг път ще ти пиша защо се случи така. Целувам те. Хилда.

14.

1973 г., Хайфа

Хилда — до майка си

Скъпа мамо! Бях толкова радостна през последната година, защото работите ни вървяха успешно. Можахме да възстановим всичко, дори да построим малка къща на територията на новия общински дом, намерихме пари за медицинска сестра, която работи постоянно при нас, и за лекар, който идва всяка седмица. Детската програма започна да работи добре, получихме помощи от Германия, с които си инсталирахме парен котел… Но изведнъж пристигна писмо от общинските власти, че заемаме незаконно земята под храма на Илия при Извора, която принадлежала на града. И това, след като ние го възстановихме, даже два пъти. Вторият — след пожара. Нали и по-рано тук е имало храм, значи или и предният е бил построен незаконно, или те шикалкавят нещо. Даниел отиде веднага да изясни нещата и му казаха, че могат да ни оставят, ако заплатим аренда. Сумата е огромна, изобщо не по нашите сили. Даниел е спокоен, макар да ни бе казано, че ако до месец не платим арендата, ще докарат булдозер и ще съборят всичко. Две нощи плаках, а Даниел се държи все едно че няма нищо.

Вчера ме повика и ми предложи да ми прочете една еврейска притча. В нея се говореше за някакъв ребе Зуся, който трябвало да върне дълга си до сутринта, а нямал пари. Учениците се вълнували откъде да намерят пари, а ребе бил спокоен. Взел лист хартия и написал двайсет и пет начина, по които могат да дойдат пари. А на отделен лист записал двайсет и шести начин. На сутринта парите се появили отнякъде. Учениците прочели целия списък с двайсет и петте начина, но тъкмо този, по който те и дошли, не бил сред тях. Тогава ребе Зуся отворил отделното листче, там пишело: „Бог не се нуждае от съветите на ребе Зуся“.

Аз, разбира се, се присмях, но два дена преди посочения срок за изплащане на арендата, при нас дойде група американски протестанти, които са изпълнени с голяма симпатия към Израел и техният пастор написа чек за пет хиляди долара. Това е годишната аренда.

В душата си аз вече се прощавах с младата ни градина, скърбях за хората, за които бяхме поели отговорност и сега трябваше просто да изгоним… Ето как случаят ни помогна. Целувам те, мамичко! Пиши ми за всички. Нито Аксел, нито Михаел ми пишат. Хилда.

15.

1972 г., Хайфа

Член на енорията при Храма на Илия при извора, Кася Коен — до съпруга си Ейтан в САЩ

Скъпи Ейтан! От един месец се каня да ти пиша за голямата неприятност, която ни сполетя. През цялото това време бях толкова разстроена, че не можех да пиша. Получи се глупаво, че не заминахме заедно с теб. Пробвахме да бъдем заедно — е, нямаше да можеш да спечелиш пари за голяма квартира, щяхме да продължаваме да си живеем в сегашната, мъничката. А сега Дина е бременна. Аз съм в ужас. Тя е на петнайсет години. Глупачка с глупачка. И вече е в петия месец. А аз забелязах едва сега. Честно казано, не аз, а хазайката ни Шифра. Тя ми намекна, но аз дори не я разбрах веднага. Едва вечерта ми стана ясно. Всичко е истина. Дина не казва от кого е забременяла. Или се прави, че нищо не се е случило, или наистина не разбира, че си е разбила живота. Но не мога да кажа, че се е държала лошо — момиче като момиче, ходи на училище, не остава до късно навън, прибира се у дома навреме. В кой момент не съм догледала нещата? Цял месец бях в пълна паника. Теб те няма. Не искам да казвам на приятелките си, особено на Мелба. Тя и без това непрекъснато ми прави забележки, че не възпитавам добре дъщеря си.

Миналата седмица отидох при Даниел. Той ме прие, разказах му всичко, което знам. Питам го, какво да правя? Страхувам се дори да кажа на мъжа си. А Даниел ме успокоява: „Той не е такъв глупак като тебе, ще се разстрои за пет минути, а после ще се радва, че ще се роди нов човек. Вие сте толкова млади, а ще имате внук. Колко ти завиждам! Цял живот, когато виждам новородени, изпитвам такава завист към тези, които са ги довели на бял свят. Ръчички, пръстчета, малки ушенца. Радвай се, глупачке! Кажи на Хилда да събере чеиз за младенеца. Тя има обменен фонд, майките си разменят детски вещи. Креватчета, колички. А Дина има ли добро настроение?“.

Аз му отговарям: „Тя е такава тъпа — сякаш нищо не се е случило. И не казва от кого е бременна“.

— Тя се стеснява — ми казва той. — Сигурно е някое младо момче като нея. Ти я прибери от училище, защото децата ще я обиждат, а това не ни трябва. Ще го роди, ще ти го сложи на коленете и ще отиде да си доучи. Тя е умно момиче. Не трябва да вижда в това нещастие. Това е щастие. Ти не искай всичко да се случва по разписание. Колко жени познавам, които не могат да родят, ето това наистина е вече беда. Поздравявам те, Кася. А Дина нека идва на месата. Тук всички я обичат, няма да я обидят. Върви си, върви си, днес съм много зает. Виждаш ли колко книги трябва да прочета…

Отидох си вкъщи и заварих там един съученик на Дина — клепоух, дребничък, изглежда на дванайсет години. Руди Брук. С половин глава по-нисък от нея. В един клас са. Той е най-талантливият, първи е в класа. Като го видях, той се шмугна към вратата.

— Къде — питам го — бягаш?

— Обещах да се върна у дома до девет, а сега е десет и половина, мама ще се безпокои.

Напуши ме смях. През сълзи.

— А защо не си тръгна по-рано, за да не закъсняваш?

— Дина се страхува да е сама. Чаках теб.

Така ми се искаше да го плясна по врата, ама той е такъв тъничък, пък и Дина ме гледа с широко отворени очи, като дива котка. Помислих си, Господи, тя го обича, какво ли?

Ейтан, разказах ти всичко. Всичко щеше да бъде другояче, ако бяхме заминали заедно, но моята алчност ни попречи. Струваше ми се, че без квартира няма да можем да живеем, а друг случай да спечелим повече пари може и да не ни споходи. Сега ти ще пристигнеш с пари, ще купим тристаен апартамент, но ще ни бъде тясно и така нататък. Целувам те, скъпи мой. Много ми липсваш. Напразно не заминах с теб. Чакам те. Останаха само четири месеца. Все си мисля, че ще е момче. А можеше да бъде и наше.

Дина не иска да ти пише. Срамува се, страхува се. Тя те уважава много повече, отколкото мен и не желае да ти показва корема си. Знаеш ли какво ми дойде на ум? Тя може да роди тук, после да се преместим в друг град и да кажем, че детето е мое. Можем да го осиновим. Но като се има предвид, че те нямаше цяла година, всички познати ще си помислят, че съм кривнала. Кой вариант ти харесва повече? И двата са лоши. Целувам те още веднъж. Кася.

16.

1973 г., Хайфа

Даниел Щайн — до Емануел Леру в Тулуза

Драги братко Емануел! Напомням Ви за нашето кратко общуване в Тулуза на конференцията на Ордена ни през 1969 година. Ако не ми изневерява паметта. Вие обяснявахте, че постъпвайки в Ордена, продължавате да работите като хирург в детска неврологична клиника и правите мозъчни операции.

В енорията си имам жена, чиято петнайсетгодишна дъщеря роди болно дете, с хидроцефалия. Сега детето е на половин годинка и местните лекари, които го наблюдават, ни казаха, че има операция, която може да спре развитието на болестта, но тя не се прави в Израел, защото няма специалисти. Такива имало във Франция. Аз си спомних за Вас и реших да се обърна към Вас с молба: бихте ли разузнали къде точно във Франция се правят такива операции и бихте ли могли да организирате консултация на момченцето.

Момичето, майка на това нещастно дете, самата тя още дете, е много травмирано. Ще Ви бъда благодарен, ако получа информация от Вас. Също така бих искал да зная колко струва подобна операция. Семейството на болното момченце съвсем не е богато и трябва да се погрижим да намерим необходимите за операцията пари.

С любов, брат Д. Щайн.

17.

1973 г., Тулуза

Емануел Леру — до Даниел Щайн

Драги братко! Вашето писмо попада в правилните ръце. Тази методика е разработена именно в нашата клиника. Операцията е доста сложна и се прави при съвсем малки деца. Резултатите са добри. Но много зависи от стадия на болестта. Има случаи, когато вече нищо не можем да направим. Изпратете ми, моля, резултатите от изследванията на детето и тогава ще решим целесъобразно ли е неговото идване. Финансовите въпроси ще обсъдим по-късно, когато стане ясно дали е възможна хирургическа интервенция. Нашата клиника съществува, като привлича благотворителни средства, което може да снижи чувствително разходите на семейството. Тук в Тулуза можем да ги настаним в нашия благотворителен център или при енориаши, така ще спестим хотела.

С любов, брат Емануел.

18.

1973 г., Хайфа

Табло за съобщения в Храма на Илия при Извора

Благодарим на всички, които дариха пари за операцията на Шимон Коен. Събрали сме 4865 долара, необходими са още 1135! Но вече можем да изпратим детето във Франция на операция. Благодарим ви отново!

Хилда

19.

1973 г., Тулуза

Кася Коен — до Ейтан Коен

Скъпи Ейтан! Веднага след пристигането ни нашето главаначе106 бе прегледано от двама лекари, един педиатър и един хирург. Преглеждаха го час и половина. Детенцето ни не плака, държа се добре. Педиатърът каза, че интелектуалното развитие на детето е добро, всички нарушения, които се наблюдават, са от двигателен характер и са предизвикани от високото налягане на течност в главата. Назначиха още едно изследване, похвалиха всички снимки, които донесохме, казаха, че израелските лекари не са по-лоши от френските.

Дина ме радва и ме учудва — ти помниш, че разбрахме за заминаването през март, а заминахме през юли, през това време тя се е научила да говори френски. Все седеше с учебника в ръце, аз се дразнех, че отделя толкова време за това. А сега, представи си, разбира всичко и говори.

Взеха мъничето ни в отделението, отначало прояви капризи, но Дина му беше приготвила играчка и мина без плач, само се наду леко. Много ни е мило и умно момченцето. В сравнение с другите деца в отделението, нашето си е много добре. На другия ден след снимката професорът изказа мнение за добра прогноза. В съседния бокс лежи едно детенце, скъпи Ейтан, душата ти се преобръща: главичката му е два пъти по-голяма от тази на нашето, личицето му е все едно на брадичката и има голяма херния на черепа с размер на ябълка. Майка му седи до него, горката… Скръб, такава скръб.

Но настроението на Дина явно е по-добро — нашето е едно от най-здравите деца тук.

Дина се запозна с няколко майки — представи си, провеждат психологически занимания с тях. Аз също ще отида, но първо ми се ще да разгледам града. Настаниха ни в неголяма стая в дома за гости към манастира. Общността тук е голяма, хората са много топли, не очаквах от французите такава сърдечност и доброжелателство. Винаги са ми се стрували високомерни и надути.

Наши съседи са момичето Аврора от Бразилия с онова много тежко болно дете, което ти описах. Тя е тук с брата си близнак, казва се Стефан. Мъжът на Аврора избягал при вида на болното детенце. Затова пък братът приел присърце нещата. Тук има много скръб, но и много утеха.

Дина се държи много добре, виждам я успокоена и оживена. Във всеки случай няма я депресията, в която се намираше през цялото време.

Операцията ще е много скоро, в началото на следващата седмица. Професорът не иска да гадае, но мисли, че ако всичко е наред, след две седмици ще може да ни изпрати у дома. Надява се операцията да спре процеса.

Когато направят операцията, веднага ще ти се обадя по телефона. Макар да живеем безплатно, харчат се много пари — храната е скъпа, Дина много искаше сандали и аз й купих. В неделя ходихме на служба. Имаше две много приятни полякини. Някак си изведнъж се сприятелихме. Месата водеше брат Емануел, който уреди това пътуване. След службата той сам дойде при нас и попита не се ли нуждаем от нещо.

Бих искала да ти кажа, Ейтан, че винаги малко съм завиждала на евреите, задето имат толкова задружно съобщество, толкова силна семейна подкрепа — ако не броим, разбира се, твоето семейство. Но този път почувствах, че в християнството също има такива семейства, когато сме всички заедно, сме братя и сестри. Особено осезателно усетих това, когато чаках да приема причастие — всички хора, които стояха на опашката, бяха един дух и едно семейство. Колко прекрасно е това! Целувам те, надявам се — страхувам се да не кажа погрешна дума — всичко да бъде наред. Твоя Кася.

Дина ще ти напише отделно писмо.

20.

1976 г., Рио де Жанейро

Дина — до Даниел Щайн

Скъпи брат Даниел! Мама навярно ти е разказала, че сключихме гражданския си брак със Стефан още във Франция, а сега той настоява да се венчаем. На мнение е, че трябва да се поправят грешките от миналото и второто дете трябва да се роди по всички правила, т.е. след като минем под венчило. А щом ще се венчаваме, кой да го направи, ако не ти? Определи, ако обичаш, кога ще ти бъде удобно да пристигнеш в Бразилия, от септември нататък, и веднага ще пратим билети за теб и за Хилда. Много ми се иска да не отлагаш, иначе булката няма да влезе в нито една рокля. Нашето второ детенце трябва да се роди през януари. Бразилците са много мили хора, но брак, неосветен от църквата, е подозрителен за тях. Освен това тук не се смята за редно да се ражда преди сватбата.

Не зная дали майка ти е казала, че семейството на мъжа ми е много богато, занимава се с производство на модни обувки, с пазар в цяла Южна Америка. Родителите на Стефан желаят да организират голяма религиозна сватба, предлагат да поканя от Израел всички, които искам. Искам да поканя Хилда, тя беше толкова добра към мен в най-тежките ми моменти. На сватбата ще дойдат, освен родителите ми, още две съученички и братът на баща ми с децата си. Татко е страшно доволен, защото почтеното му еврейско семейство ще вземе участие в нашето християнско семейно тържество. Затова пък вторият ми чичо, Лео, дори и не мисли да идва. А баба — тя все още разсъждава над тази тема. Може би ще помисли още малко и ще прости на мама полския й произход, а на татко — неразумния му брак.

Скъпи брат Даниел! Едва сега започвам да разбирам, че моят живот се подреди благодарение на теб — ти сдобри родителите ми, когато се роди мъничкия ми и баща ми искаше да си тръгне от къщи, ти ни уреди операцията в Тулуза, където пък се запознах със Стефан и Аврора. Заедно с тях преживях смъртта на малкия Ники, после и ужасното усложнение при сина ми и как той по чудо оживя след инфекцията. След всичко това ние вече не можехме да се разделим и аз получих не само сестра и приятелка, но и мъж, най-добрия на света.

Помниш ли, ти идваше при мен още преди раждането, когато аз, идиотката, едва не се самоубих, и ми разказваше как ще бъда щастлива, как всичко ще бъде прекрасно, ако се науча да живея по законите, известни на всички, но които всеки трябва да открие наново сам за себе си и със сърцето си, иначе тези закони се превръщат в празен звук.

Не мога да кажа, че го разбрах веднага, но постепенно успях.

Момченцето ми, слава богу, е добре. Още не са му излекували късогледството, но брат Емануел смята да направи операцията малко по-късно. Детето леко изостава физически от своите връстници по ръст и по ловкост на движенията, но пък многократно ги превъзхожда в развитието си. Не мисли, моля те, че аз като всяка майка, преувеличавам успехите на детето си — но той няма и четири годинки, а чете свободно помни всичко прочетено практически наизуст, цялото семейство си дава душата за него, особено Стефан и Аврора.

Знам със сигурност — нищо от това не би ми се случило, ако ти не се беше молил за мен.

Скъпи брат Даниел! Бразилия е католическа страна, родителите на Стефан са вярващи хора, но тяхното католичество се отличава от нашето. Струва ми се, че те се отличават от нас повече, отколкото правоверните евреи от еврейските християни.

Много ми се ще да обсъдя с теб тези неща, защото има въпроси, които дори се страхувам да задам. Идвай, в края на краищата и аз съм ти духовна дъщеря, макар да живея сега в Бразилия.

Целувам те, Дина.

21.

1978 г., Зихрон Яков

Писмо на Олга Исаковна до Даниел Щайн

Дълбоко уважаеми отец Даниел! Към Вас се обръща непозната за Вас жена от Одеса, казвам се Олга Исаковна Резник. Живея в Зихрон Яков вече пет години със сина си Давид, руската си снаха Вера и техните деца. В Израел всичко вървеше добре, докато Давид не получи сърдечно заболяване и трябваше да му направят операция на сърцето. По време на операцията той умря, но го съживиха. Вера е много добра съпруга и много добра майка, такива отношения между снаха и свекърва като нашите не е имало. Бог ми изпрати Вера, тя е по-добра от дъщеря.

Когато оперираха Давид, Вера затвори вратата и започна да се моли. Молеше се така, че в главата ми сякаш духаше силен вятър. Беше три часа, после ни казаха, че в три часа сърцето му е спряло и лекарите започнали да го реанимират. Но аз мисля, уверена съм, че не лекарите са го съживили. Тя се молеше на Исус Христос и на Божията Майка, които никога не са ме интересували. Но в този ден, аз знам, Христос спаси моя син. Заради молитвата на Вера. Зная това и сега искам да се кръстя, защото вярвам в Него, каквото и да говорят и мислят евреите. Помолих Вера да ми доведе свещеник. Тя обеща, но сетне се отметна. Не че тя се отказа, а по-скоро православният свещеник, при когото отиде. Казал й, че не кръщава евреи. Тогава помолих да ми намери свещеник евреин, чувала съм, че има такива. Но Вера ми спомена за Вас, католически свещеник. На мен ми е все едно, макар по-добре да беше православен, от вярата на Вера. Но къде да го намери човек? Затова Ви моля, дълбоко уважаеми отец Даниел, да дойдете при нас и да ме кръстите. Аз вече две години не излизам от къщи заради крака си.

Много Ви моля да не отказвате на молбата ми, защото аз съм стара и съм Му толкова благодарна, задето Той направи това, нямам нищо в замяна, освен да се кръстя.

Давид ми се сърди, мисли ме за побъркана. Но сърцето ми казва да сторя това. Давид отива на работа в седем и половина и се връща не по-рано от шест, така че елате, когато Ви е угодно, но в работно време, за да не знае той за „мероприятието“. Аз съм на 81 години, почти съм сляпа и не мога да чета Евангелието, но Вера ми чете, там не е казано нищо за разлика между католици и православни. Очаквам Ви. Предупредете ни предварително, ще приготвя нещо вкусно.

Довиждане, Олга Исаковна Резник.

22.

Март, 1989 г., Бъркли

Ева Манукян — до Естер Гантман

Скъпа Естер! Статистиката сочи, че веднъж на седем години в живота на американците настъпва промяна — сменят я работата или квартирата, я брачния си партньор. Първите две събития ми се случиха едновременно — промяна на местожителството и загуба на работата. Търся си работа — изпратила съм CV до няколко места, има едно, където много ми се иска да попадна: прекрасен резерват, в който има малък научен център и лаборатория по почвознание. По-рано си мислех, че няма нищо по-добро от Бостън и Кейп Код, но в Калифорния е много по-добре. Или поне не е по-зле.

Наехме чудесна къща с изглед към залива „Златната порта“. Не мога да се откъсна от прозореца. Ако не си намеря работа, ще си седя и ще гледам през прозореца, съвсем не е лошо. А Гриша, освен основната си работа, получи още едно предложение, от което е доволен — да бъде консултант в някаква фирма. В материално отношение нещата са просто блестящи.

Алекс е много щастлив, вече окончателно реши да постъпи в киношкола в Лос Анджелис и захвърли дори своите гърци. Сега не се разделя с камерата, снима някакъв измислен от самия него филм, в който главни герои са кучета и техните стопани. Заради това у нас почти непрекъснато има навалица от три кучета и младите им стопани — едно много смешно китайско момче и един умопомрачително красив мексиканец. Те са много мили, но това е един чисто мъжки съюз, в който единственото същество от женски пол е кучето Джилда. Аз почти свикнах с този мъжки свят, макар да не оставям надеждата да се появи някое сексапилно момиче, което да увлече Алекс. Той е на осемнайсет, на неговите години Гриша вече бил овършал половината от съученичките си.

Както и по-рано, Гриша и Алекс са много нежни помежду си и съм ти благодарна, че спря моята психоза. Трябва да кажа, че и занятията с психотерапевта също ми помагат да намеря духовно равновесие. Но ако тези момчешки дружби приключат и той си намери — исках да напиша — „добро“, но по-добре да напиша просто „момиче“, всичките ми подозрения ще се разсеят като лош сън.

Да ти напиша писмо е много по-важно от разговор по телефона. Съвсем друга работа. Бях ти разказала накратко как заварих Рита по време на последното си пътуване до Израел. Сега при нея почти всеки ден ходи нейна нова приятелка, с която са се запознали в болницата. Една унила англичанка на име Агнес, медицинска сестра, без капка обаяние, с малка уста и големи зъби. Тя е въвлякла майка ми в някаква християнска секта, което ме изумява напълно. Но Агнес й действа много добре. Двете водят религиозни разговори, което ми се вижда толкова необичайно — твърде ясно помня с каква ярост тя посрещна моите посещения в църквата, когато бяхме във Варшава. Агнес не е католичка, а нещо като протестантка, това пък, изглежда, допада на майка ми. Обаче не мога да се отърся от вътрешното безпокойство — ти знаеш, че съм вярващ човек и формално съм католичка, но безпорядъкът в моя живот пречи да практикувам вярата ежедневно; моля се, когато ножът стигне до кокала, а да чета Розария — извинявайте. Рита изведнъж взе да чете Евангелието и това ме поставя в странно положение. Ако наистина съм християнка, би трябвало да се радвам, че безбожната ми майка — комунистка — се е обърнала към религията, а аз изпитвам недоумение и дори се дразня. Нещо като: не се ври тук, това е мое! Все пак добре че не се е обърнала към католичеството, щеше да бъде съвсем непоносимо за мен.

От друга страна, разбирам, че моята майка е абсолютно религиозен тип, нейната вяра в комунизма беше по-силна от моята в Господ Исус Христос. За теб и едното, и другото са чужди неща, но ти я помниш като млада, ти си единствената, която помни дори митичния ми баща, тогава как си обясняваш всичко това? За да се ориентираш в ситуацията, сигурно трябва да идеш на психоаналитик.

Още не съм си намерила познати, но едно от преимуществата на работата в университета е наличието на някакъв социален живот, концерти, срещи, на които ни канят непрекъснато. В съседната къща живее едно приятно семейство, също от университета, той е професор — филолог от Русия, а жена му е американка, историчка, занимава се с работническото движение. С тях отношенията ни са по „руски“ образец, ходим си на гости да пием чай. Имат чудесна петнайсетгодишна дъщеря, възлагам надежди на нея — може би Алекс ще й хареса?

Когато бях в Йерусалим, посетих Йосеф, реставратора. Точно преди идването ми бяха погребали майката на Лея, Прасковя Ивановна, за която ти бях писала. Такава една старица със забрадка, която прекръстваше храната на шабат. Оказа се, че е била попадия, съвсем обикновена жена, родена на село, преместила се с дъщеря си в Израел и много тъгувала. Когато починала, те, естествено, искали да я погребат по православния обичай. Отишли в местната православна църква, а там свещеникът с гръцки произход отказал да я опее, защото, макар и да са православни, гърците са по-различни. Тогава Йосеф и Лея отишли в Московската патриаршия в Йерусалим, но там им казали, че не познават Прасковя Ивановна, и поискали да им донесат кръщелно свидетелство. Представяш ли си, старицата се е кръстила преди осемдесет години в град Торжок. Накрая отишли в Ейн Карем, там има православен манастир с гробище. Но там пък поискали такива пари, каквито не можеш да си представиш. Земята в Израел е много скъпа. Изминали пет дни, а те все не можели да я погребат. Тогава се обърнали към свещеник католик, монах от Кармелския манастир, той я погребал в Хайфа, на арабското гробище. Тук има арабска католическа църква. По-рано този монах погребал много безпризорни християни в това гробище, а впоследствие му отказали с обяснението, че паркът е малък и няма да имат място за своите. Когато докарали ковчега в Хайфа, излязъл пазачът на гробището и не искал да ги пуска. Йосеф казва, че бил напълно отчаян, нямало къде и към кого повече да се обърне. Тогава онзи свещеник паднал на колене пред пазача и му рекъл на арабски, че по-добре да изхвърлят неговото тяло в морето при рибите, но да погребат старицата. Пазачът пуснал колата, изкопали гроб и свещеникът отслужил заупокойна служба. Йосеф казва, че в православната църква опелото е една от най-хубавите служби. Но това, което видял в този ден, било истински празник пред Господа. А работата била там, че този католически свещеник бил евреин от Полша. И аз си помислих, Естер, не си ли ми говорила именно за него — преводача, който извел евреите от емското гето? Не бих се учудила. Тук, в Израел, светът е толкова малък — всички са или роднини, или съседи.

Да, Йосеф е получил твоята книга, смята миниатюрите за забележителни, но сега има много голяма поръчка и няма да може в скоро време да се заеме с книгата ти.

Бюрото ми се намира до прозореца и като погледна през него, забравям всичко. Ако успея да получа работата в резервата, ще бъде наистина прекрасно. Гриша казва, че е по-добре да си седя в къщи. Но аз не съм свикнала да живея, без да работя. Разбира се, идеалното би било да е на непълен работен ден, но както се случи. По-лесно е да се намери целодневна работа.

Чакам те много. Надявам се да не отлагаш дълго и да се приготвиш по-бързо. Но имай предвид, че е по-добре да дойдеш тук във вашите топли месеци, тук жегата не е толкова голяма. Ще ходим до океана. Природата е чудесна, а и самото градче е много симпатично. А растителността — нищо подобно няма да намериш в Бостън. Истински големи гори, с пътечки, с ручеи. Гриша поръча да ти предам поздрави и покана. До скоро. Твоя Ева.

23.

1989 г., Бъркли

Ева Манукян — до Естер Гантман

Скъпа Естер! Цяла нощ плаках, не съм заспивала нито за минута. Гриша не е вкъщи, отлетя за Германия на конференция. Алекс замина за два дни за Сан Диего при някакви приятели, които също снимат любителско кино. Преди да замине, ми е оставил писмо. Изпращам ти ксерокопие, не се наемам да го преразкажа. Изпитах едновременно облекчение и тежестта на нова отговорност. Ужасно ми е мъчно. Намирам се в пълно объркване. Сега ми се струва, че довчера, когато нещата не бяха казани ясно, ми беше по-добре. Все още имах надеждата, че Алекс е добро момче. А и не искам да бъде нещастен. Но и не искам синът ми да бъде гей. Вижда се — ще трябва да се пренастройвам. Целувам те. Ева.

24.

1989 г., Бъркли

Алекс — до Ева Манукян

Мамо! В последно време не ми беше лесно, докато не се реших да ти разкажа истината, за която ти се досещаш. Знам, ще бъдеш разочарована от мен: избрах си жизнен път, който не се вмества в твоя мироглед. Но знам, че честността е един от твоите главни жизнени принципи, и затова в моето положение ще ми бъде по-трудно да те лъжа. Винаги си ме учила да си задавам въпроси и да си отговарям честно, в която и да е сфера от живота. Помня, когато се разделяше с моя баща, ти ми разказа за любовта си към друг човек, а Рей те е разочаровал. Тогава твоята честност ме травмира силно, но сега разбирам, че е било правилно.

Възможно е да ми възразиш, че сега става дума не за честност, а за грехопадение. Но аз никога не съм се чувствал по-честен, отколкото сега, когато ти правя това признание. И преди всичко, го правя на самия себе си.

Колко безсънни нощи съм прекарал, крачейки в стаята си, мъчейки се да си дам отговор — кой съм аз, какво искам. Идваха ми различни мисли в главата — например какъв луфт се получава между това, което ние мислим сами за себе си, какво мислят околните за нас и кои сме в действителност. Колко е хубаво, когато тези три измерения съвпадат повече или по-малко и колко е мъчително съществуването на човек, когато това съвпадение липсва.

През цялото време съм мислил колко е важно да намериш истината за себе си. Когато въпросът за моята сексуалност възникна за пръв път, ми се искаше да бъда като всички, да бъда уверен, че с мен всичко е наред: аз съм „нормален“, не предизвикващ подозрения у никого, в това число и у самия себе си. Целият проблем се заключава в това, че аз просто нямам никакъв реален сексуален опит. В това отношение съм безгрешен! Но постепенно отвътре ми идваше прозрението, че лъжа себе си. И настъпи моментът, когато не можех повече да лъжа себе си и това просто е капан.

Има такава гръцка дума „скандал“, която по-късно станала „капан за зверове и врагове“. А две хиляди години по-сетне, вече в Евангелията, тази дума се превежда единствено като „изкушение“. Не напразно съм се интересувал толкова от гръцкия език.107

Всяка сутрин, събуждайки се, трябваше да се сглобя от отделните части, влачех този нерешен въпрос и се страхувах, че всички край мен го виждат. От сутрин до вечер контролирах всяка своя дума, всеки жест, поведенческа реакция — исках да се разтопя, да изчезна, исках хората около мен изобщо да не ме забелязват.

Вечерно време отлагах часа за лягане, защото трябваше да остана насаме с моите демони — седях пред компютъра, слушах музика, четях. Ти помниш колко книги прочетох в юношеството си. Цялата световна литература е пълна с любов. Откъсвайки се от книгите, виждах теб и Гриша, свързани от толкова ярка страст. Толкова ме теглеше към Гриша — сега мога да си дам сметка за природата на моите чувства, но тогава не разбирах нищо.

В края на краищата се наложи да призная поражението си. Предадох се. Не знам дали е хубаво, или е лошо, но аз съм такъв, какъвто съм. Беше ми необходимо да ти обясня, но дълго не намирах мъжество в себе си. Нали става дума не само за теб, но и за всички онези хора, които обичам и уважавам, но които се отнасят, меко казано, неодобрително към хомосексуалистите. Обявявайки се за гей, се превръщам в странен маргинал и сякаш се лишавам от пълноправно общуване със света. Повечето хора ненавиждат гейовете, считайки ги в най-добрия случай за отцепници, а в най-лошия: за извратени.

От всичко това се чувствах неимоверно нещастен.

Провървя ми, когато срещнах Енрике. Той по рождение принадлежи към друга култура. Макар семейството му да е католическо, индианските корени си остават, от тях не може да се избяга. При тях е съществувало различно виждане за сексуалността, отличаващо се от общоприетото в нашия свят. В много индиански племена не е съществувала забрана за хомосексуалните взаимоотношения. Енрике е много по-образован от мен в това отношение и ми показа научни статии, които описват дори институционалния хомосексуализъм. В някои племена на младите мъже-воини въобще са им били забранени сексуалните контакти с жени, като за сексуални партньори са се приемали единствено момчета.

Разбери ме правилно — аз не правя никакви оценки, това е просто социална ситуация, която отразява една от страните на човешкото същество. Имаме свидетелство, че хомосексуалните отношения невинаги са били осъждани от обществото.

Енрике ме освободи от ужасния товар на вината пред целия свят и ми даде чувство на увереност, че нашите отношения са си наша лична работа, нашата любов не засяга никого освен нас и не се нуждае от одобрението или неодобрението на обществото. Но за да се чувствам щастлив, ми е необходимо ти да престанеш да се правиш, че не знаеш, че съм гей, да признаеш този факт и да се помириш с него.

Ще бъде честно. И в края на краищата ще бъде за добро.

Знам, че откривайки ти тази истина, те поставям пред чисто християнски конфликт — в очите на твоята църква аз съм грешник и поради това ти изпитваш болка. За твоя утеха мога да ти кажа само едно: надявам се Бог да бъде по-милостив към грешника, чийто грях е „неправилната“ любов, отколкото към тези, чиито грях е откритата ненавист.

Независимо от всичко, много се радвам, че написах най-накрая това писмо, нещо, което толкова дълго не можах да направя. Заминах, за да ти дам време да дойдеш на себе си и да приемеш признанието ми. Аз много те обичам, майче, обичам и Гриша, и всички ваши приятели, с които винаги е весело и шумно.

Синът ти Алекс.

25.

1989 г., Йерусалим

Реставраторът Йосеф — до Естер Гантман

Уважаема госпожа Гантман! Вече започнах работа над Вашата книга. Познавам по-голямата част от текста — това е един от вариантите на Агада. Сюжетът, за който ме питате, се среща доста рядко — изобразена е гола жена, чиято горна част на тялото се вижда иззад храстите. Ръцете, които й заплитат косите, принадлежат на Господ Бог. Този мидраш най-вероятно е средновековен, но се появява първоначално в сказанията на Симеон Бен Манаси. Аз не знаех това, но вчера ми бе на гости мой приятел, сътрудник на ръкописния отдел на Йерусалимския музей. Текстът е следният:

„Из разказите на ребе Симеон Бен Манаси: С майчина загриженост Господ собственоръчно заплита плитки от косите на Ева, преди да я покаже за първи път на Адам“.

Моят приятел не съветва да продавате книгата, ако нямате крайна необходимост.

Тя не е толкова ценна, защото не е много стара, но както той казва, е изключително добре съставена. Ако решите, мога да я дам за експертиза, но това струва скъпо. Ще се заема с книгата Ви другата седмица и се надявам да е готова до края на месеца. Искрено Ваш: Йосеф Фелдман.

26.

1959–1983 г., Бостън

Из записките на Исак Гантман

Никога не съм мислил, че страстта към събиране на каквото е да било може да има отношение към мен — тя винаги ми се е струвала твърде евтина. Любовта към предмета на събирателството идва от тщеславието на колекционера. В един момент, гледайки полицата с последните ми придобивки и купчината сметки, които слагам отделно, разбрах, че неусетно съм станал колекционер. Купувам книги, които не се каня да прочета, отчасти и не мога — персийската книга от XVIII век купих предимно заради прелестните миниатюри.

Когато установих това, използвах целия неделен ден, за да направя ревизия и да съставя нещо като каталог. В него не влизат албумите по изкуство, които взех да купувам откакто в джоба ми се появиха повече пари. Броя само миниатюрите — в колекцията си имам осемдесет и шест не толкова редки, колкото много красиви книги с миниатюри. За първи път ги прегледах последователно, една след друга, и си дадох сметка, че без да съм си го поставял за цел, съм купувал само книги с библейски сюжети. Обяснявам си това мое пристрастие с впечатлението, което ми направи първата книга от такъв характер, която бях видял във Виенската национална библиотека още докато учех в медицинския факултет. Обичах да наминавам в отдела за редки книги, по онова време ги даваха за ползване от читателите само на място. В ръцете ми попадна известната Виенска „Книга на Битието“ от VI век и няколко миниатюри са се врязали в паметта ми за цял живот. Една от тях беше прекрасна — Елиезер, доверен роб на Авраам, среща Ребека при кладенеца. Ребека е изобразена два пъти: когато върви със стомната и втория път — когато пои камилите на Елиезер. В далечината съвсем условно е изобразен град Нахор; слугата още не е изпълнил своята мисия, сватосването на Исаак, но нещата са на път да се случат. Образът на Ребека, както се полага за една миниатюра, е очертан много тънко, изящно и ми напомня чертите на жена ми Естер. Едва сега го установих. Дълга шия, слаби ръце, тънка талия, малка гръд, без натрупани тлъстини, които пораждат толкова грижи на операционната маса; всичко, което и до ден-днешен ми се струва привлекателно у жените.

Ето как видяната в младостта красиво нарисувана картина оформя мъжките пристрастия.

Прегледах внимателно още веднъж купените от мен книги и се уверих, че присъстващите в разнообразните сюжети жени, доколкото ги има, са все с големи очи и дълги шии — само върху тях се е задържало вниманието ми. Нито жените-воини, нито жените тип „вамп“ са ме привличали някога. Забавно е, че направих това откритие на осемдесетгодишна възраст.

Друга мисъл, която ми мина през главата със закъснение, е как въобще миниатюрите с изображения на хора присъстват в еврейските книги. Известно е, че това било забранено. А прославените в целия свят персийски миниатюри? Нали и в исляма също е забранено изобразяването на хора. Ще напиша по този повод писмо на скъпоценния Нойхауз. Нашата кореспонденция е доста дискретна, но не е прекъсвала, макар през последните три години да си изпращаме само поздрави за празниците.

27.

1972 г., Йерусалим

Професор Нойхауз — до професор Гантман

Драги Исак! Твоето писмо ме зарадва много, на първо място, защото показва, че не си потънал изцяло в медицината, а гледаш по малко и настрани, при това си избрал добрата страна, към която да гледаш. Въпроса, който ми задаваш, преди теб са ми го задавали стотици пъти, ето защо преди около двайсет години написах конспект по тази тема и не я изпускам от поглед. Изпращам ти откъс, свързан с проблема, който те интересува — за забраната на изображения. Надявам се да ти помогне да намериш отговор.

Скоро си мислех за теб във връзка с предстоящата ми операция на сърцето. Но засега я отложиха. Поздрави съпругата си. Твой Нойхауз.



Откъс от конспекта


Човек, решил да се заеме с история на еврейското изобразително изкуство — във връзка с професионалните си интереси или просто от любознателност, много скоро открива, че около този предмет възникват огромно количество въпроси, които в края на краищата водят към едно най-важно нещо: как въобще съществува еврейско изобразително изкуство, след като още от древността има забрана на редица видове изображения. И каква точно е тази забрана?

Допреди някакви си сто години се е смятало за безспорно, че еврейско изобразително изкуство никога не е имало и не би могло да има — именно поради ясната забрана на реални изображения в Тората: „Не си прави кумир, или какво да било подобие на нещо, което е на небето горе, или което е на земята долу, или което е във водата под земята“ (Изход, 20:4). Същото, но по-подробно, се повтаря във Второзаконието: „Да не би да се развратите и си направите идол, подобие на някой образ, подобие на мъж или на жена, подобие на някое животно, което е на земята, подобие на някоя крилата птица, която лети на небето, подобие на нещо, което пълзи по земята, подобие на някоя риба, която е във водите под земята“ (Ст.З., Второзаконие, 4:16–18).

В действителност това не е толкова ясно, както изглежда на пръв поглед. И в двата случая веднага след тези думи идват други: „да не им се кланяш нито да им служиш…“ (Изход, 20:5) и „и да не би, като подигаш очи към небето, и видиш слънцето и луната, звездите и цялото небесно множество, да се мамиш, та да им се кланяш и да служиш на тях, които Господ твоят Бог разпредели на всичките народи под цялото небе“ (Второзаконие, 4:19).

Тук трябва да се направи малко отстъпление. Мощната жизнена сила на юдаизма, на голямата вяра на малкия народ, залутан сред стотици, други племена в Близкия Изток, юдаизмът, родил две от най-великите световни религии, се основава върху два принципа. Единият е ограничаващ. Поведението на юдея е строго регламентирано и на съвременния човек му се струват смешни и нелепи дребните и на пръв поглед необясними забрани за поведението на човека в обществото и в личния му живот. Съществува заплашително количество закони и забрани, ограничения и предписания за всички житейски ситуации, от раждането до смъртта: как да се храним, да пием, да се молим, как да възпитаваме децата си, да омъжваме дъщерите си и да женим синовете… Но затова пък всичко е решено предварително, описано е, сложено е на мястото си; взети са под внимание всички възможни непредвидени случаи: мъжът не смее да се докосва до жена си, когато тя е в месечния си цикъл, не може да седи на стола, на който е седяла тя, да докосва предметите, които тя е държала. А ако — о, ужас! — месечният цикъл е настъпил и мъжът открива това неочаквано, след като е пристъпил към съпружеските задължения? Не се вълнувайте, в този случай също има точна инструкция за поведение. Именно това е Талмудът — всеобхватен закон за добро, правилно поведение.

Какво представлява вторият принцип, за който споменах? Това е принципът за пълна и неограничена от нищо свобода на мислите. На евреите е бил даден свещен текст, с който те работят от векове. Тази работа е задължителна част от еврейското мъжко възпитание. Наистина сега и жените започнаха да изучават Тората, но до този момент не е ясно дали е добре за самите тях, или не е. На юдеите е била предоставена невиждана в никоя друга религия, фантастична свобода. Практически отсъстват каквито и да било забрани в областта на интелектуалното изследване. Има обсъждани въпроси и няма догми.

Самото понятие за ерес, ако и да не отсъства напълно, е много размито и неопределено. „Еврейската енциклопедия“ казва следното: „Определението за ерес в юдаизма е затруднено от отсъствието в него на официално формирани догми и на централна инстанция, която да има признат авторитет в религиозните въпроси“.

И така, няма ограничения в мислите, но има ограничения в поведението. Последните са множество, охарактеризирах ги по-горе, но в сбита форма те са пресовани до златното правило на етиката, приписвано на еврейския философ от първи век Хиллел108 — „Не прави на ближния си това, което не искаш той да направи на теб“.

Сега да се върнем към темата на обсъждането ни — забраната за изображения. След разрушаването на Втория Храм общностите придобиват много голяма самостоятелност, на практика те имат автономното право при решаването на важни въпроси, затова и забраната на изображения се практикува различно в различните общини. Едни смятат забраната за категорична и в съответствие с убежденията си я следват буквално: в тези случаи за украсяване на предметите от синодалната и домашна юдаика се използват само орнаменти. Други тълкуват предписанията не толкова стриктно — както и забраната да се покланят на изобразеното. По този начин не се отрича възможността да му се любуват. Именно поради това имаме изображения на зверове и човешки фигури върху фреските на синагогата в Дура-Европос109 в съвременна Сирия, на мозаечните подове в синагогата в Бейт-Алфа110 в Израелската долина, чудесното изображение на цар Давид111, свирещ на арфа, в синагогата от VI век в Газа.

Галаха изключва категорично създаването на предмет, изобразяващ нещо, на което хората биха се покланяли, а в същото време разрешава напълно, дори поощрява занятията по изкуство, ако то е за украшение. Впрочем забраната за поклонение пред каквото и да е материално нещо, се отнася не само за изкуството. Един съвременен равин казва: „Идол се нарича това, което човек смята за идол, и ако някой постави тухла и започне да й се покланя, тухлата ще стане идол и няма да може да се ползва за други цели. Ако красива статуя стане украшение на града, тя ще бъде желан гост“. Здрава мисъл. Проблемът за сходството не е занимавал еврейските художници, това само по себе си не е било самоцел. Нещо повече, било е прието да има някакви леки промени в човешката фигура, да се наруши нещо, да се изкриви така, че тя да се окаже напълно човешка. Изкривяването може да бъде съвсем незабележимо — например ухо с неправилна форма, а е могло да бъде и явно, като в знаменитата „Птича агада“, създадена през XIV век в Германия, която се нарича така, защото хората имат птичи глави.

Още една черта в еврейското изкуство е системата от символи, запазила се практически непроменена в течение на две хиляди години при пълно отсъствие на иконографски и семантични канони. Древната символика се развива, това може да се наблюдава, когато се изследват предмети на изкуството. И в еврейските фрески, в мозайките и в книжните миниатюри, в украшенията на предмети от юдаиката всяко изображение, било то птица, човек или растение, не е непосредствено изображение, а символ; затова не е задължително да съответства на действителността.

28.

Март, 1990 г., Бъркли

Ева Манукян — до Естер Гантман

Мила Естер! Всичко е ужасно! Предчувствах го! Че ще стане именно така. Не трябваше да се омъжвам за човек с десет години по-млад от мен. Трябваше да се случи рано или късно. Гриша има връзка с някаква асистентка от катедрата. Аз имам зверска интуиция — направи ми впечатление, когато я видях за първи път на някакъв банкет. Още тогава тази кучка се въртеше много настойчиво около Гриша. Беше ми толкова неприятно, че застанах нащрек. След известно време Гриша ми каза, че има още два часа лекции в Станфордския университет и ще пътува дотам в петъците. Теб те нямаше край мен и нямаше кой да ми каже: не прави глупости. Позвъних в този дяволски университет и попитах мога ли да се запиша в неговия курс. Увериха ме, че при тях няма такъв преподавател нито в числото на постоянните, нито сред временните. Тогава направих втора глупост — устроих му дознание, а той не отричаше особено. Веднага каза „да“. Но добави, че аз съм негова жена, не се кани да се развежда с мен, защото ме обича, а дали аз искам да приема тази ситуация, или не, си е моя работа. Сега седя и мисля какво да правя. Стана ясно, че Алекс знае отдавна за приятелката на Гриша, защото ги срещнал в града в едно кафене. Стори ми се, че Алекс се отнася много по-съчувствено към него, отколкото към мен. Възприех това като предателство от негова страна. Тяхната мъжка солидарност. Ужасно ми е обидно. Сега когато толкова много се нуждая от подкрепата на Гриша, след всичко, което изпитах от признанието на Алекс… Знаеш ли какво ми каза Гриша, когато му показах писмото на Алекс? „Остави момчето на мира. Аз отдавна знам.“

Сега повече от всичко ми се иска да седна в самолета и да поплача на рамото ти. Но в моето положение, след като най-накрая ме взеха в оная лаборатория, би било велика глупост да си загубя работата. Съзнавам прекрасно колко глупости сътворих, но уви!, аз принадлежа към тази порода жени, за които е по-важно да се изкажат и да разрушат всичко, отколкото да си премълчат и да изчакат критичната ситуация да премине.

Още една учудваща новина, която забравих заради целия този стрес. Не искам да пиша, изпращам ти ксерокопие от писмото на майка ми. Към писмото има и документи: заявление за прием, точно както в партията, и кръщелно свидетелство. Ако бях в нормално състояние, бих реагирала на тази новина много по-остро. Но сега мога само да разперя ръце и да кажа: Господи, шега ли е това? Или какво? Целувам те. Твоя идиотка, Ева.

29.

Януари, 1990 г., Хайфа

Рита Ковач — до Ева Манукян

Скъпа Ева! Настъпи моментът да ти съобщя за най-важното събитие в моя живот. След дълги размисли и съответната подготовка на Рождество аз се кръстих. Разбира се, ще се учудиш, но за мен целият ми жизнен път е бил подготовка за това събитие, то не е случайно, а закономерно, и аз съм щастлива, че не умрях, преди да приема кръщението. През живота ми е имало толкова много случаи, когато съм можела да загина — и по време на войната, и в затвора, в лагера, и дори през последните години, след всичките ми инфаркти и инсулти. През последната година много пъти подканях отец Джон и Агнес, страхувах се да не умра, да не доживея, но те само се усмихваха и казваха, че сега няма защо да се страхувам нито за живота си, нито за смъртта си. И наистина в мен се възцари пълен покой. В нашата църква — англиканската — няма и сянка от тази екзалтация, която ме отблъскваше от католицизма. Същата екзалтация, която бе толкова неприемлива за мен и неприемлива в теб.

Сега ми остана една мечта: да те запозная със скъпоценните си приятели и да ти подаря всичко най-добро, което получих в края на живота си.

Ти знаеш, че познавах Христа от детството си — в Полша няма място, където Той да не присъства, там Той е навсякъде. В Израел, който Го е отхвърлил, е много трудно да очакваш такава среща. Но на мен ми провървя, благодарение на Агнес пред мен се отвориха вратите на онова християнство, което е единственото приемливо за мен.

Скъпа Ева! Зная, че в нашите отношения имаше много неправилни неща и че съм виновна пред теб. Необходимо ми е да ти обясня защо всичко стана така, за да ти помогна да се поправиш.

Мисля, че е най-добре да дойдеш за Пасха. Бихме могли да посрещнем тази първа за мен Пасха заедно, като знак на нашето пълно помирение.

Сега когато единственото, което правя, е да чета Библията и Новия Завет, бих могла да ти помогна да намериш правилния път в живота.

Имам много удобен сгъваем стол, можем да го сложим в колата и да отидем заедно на Пасхалната служба. Искам до края на живота си да бъда с Христос. И най-накрая ние бихме могли да си кажем една на друга: Господ е с нас! Твоята майка Маргарита.

30.

1990 г., Хайфа

Рита Ковач
Моето заявление

Аз, Рита Ковач (Двойра Брин), произхождам от еврейско семейство. От четири години вярвам в Бога. Не съм сигурна по какъв начин знанието за Исус дойде при мен. В училище, до 1939 година, занятията започваха с молитва, аз също се молех, макар да не бях кръстена. Произведенията на великите писатели и поети непрекъснато отразяваха темата за Исус. Макар да не бях изучавала катехизиса, знаех много за Исус. В юношеските ми години книгата „Животът на Исус“ от Ренан ми направи голямо впечатление. Полското католичество ме плашеше със своята агресия и ме отблъскваше с антисемитизма си.

Моят път към Христа минава не през чудесата, привлече ме дълбокото достойнство на англиканската църква, така го разбрах от общуването с моите приятели англиканци и настъпи денят, когато усетих Исус в себе си. Аз вярвам в него, защото Той е Истината. През живота си съм се заблуждавала много по въпроса „какво е истина“ и я възприемах като социална справедливост, равенство на всички хора и други такива неща, които силно ме разочароваха. Сега знам — Христос е Единствената Истина и е бил разпънат заради нея. Вярвам, че Христос е Отец и Господ.

Защо искам да се кръстя? Защото настъпи такъв момент и Господ дойде чрез хората — Агнес Уидоу, Джон Чапман, Марион Сели и много други и аз разбрах, че любовта на Исус свързва хората с особена любов един към друг. Има още една причина, поради която искам да се кръстя — аз съм стара и искам да се отдам напълно на Неговата воля.

Много мислих за това в какво се състоят греховете ми — най-големият ми грях, който винаги ме е мъчил, е, че не изпълних до края своя дълг, когато бях в окупация. По-късно, в Чорная пуща, не взимах участие в партизанските операции, защото бях бременна в последните месеци, после родих, а трябваше да се грижа и за шестгодишния си син. Когато успях да изпратя децата в Русия и да постъпя в армията, някои от приятелите ми ме упрекваха, че не оставам при децата си, но аз не взимам това за грях, защото тогава ми се струваше, че главната ми задача е да воювам с фашистите. Впоследствие, когато се озовах в съветски лагер, сътрудничех с органите на НКВД и някои познати ми приписваха това като вина — но и тук не чувствах грях, защото всичко, което правех, съм правила не от корист, а в полза на делото. Грехът ми е в това, че не уважавах родителите си. Но откровено казано, те бяха дребни търговци, които се грижеха само за препитанието си и наистина не заслужаваха никакво уважение. Аз ги обиждах, но и те ме обиждаха. Мисля си, че пред тях не съм виновна за нищо. Нищо повече не знам за себе си.

Рита Ковач

Сертификат за кръщение

„Идете, прочее, научете всичките народи, и кръщавайте ги в името на Отца и Сина и Светия Дух…“ (Матей, 28:19).

С настоящото се потвърждава, че Маргарита Ковач е кръстена в името на Отца и Сина и Светия Дух на тринадесети януари в годината на нашия Господ хиляда деветстотин и деветдесета.

Пастор: (подпис)

Свещеник Д. Чапман

31.

1990 г., Хайфа

Из писмото на Рита Ковач до Агнес Уилоу в Йерусалим

… Благодаря ти за прекрасната Библия, която ми подари. Но за съжаление, тя е твърде тежка за моите ръце. Масата е пък тясна и когато я слагам на нея, не ми е удобно да чета. По-удобно ми е да държа в ръце някоя тънка книга.

Няма ли такова издание, което да се състои от отделни части? Бих искала да имам Евангелията и Апостолските послания в тънки книжки. Разбира се, би било идеално да са на касети. Но честно казано, бих предпочела да са на полски. Не мога да кажа, че разбирам добре английски, когато го слушам. Още повече че и слухът ми започва да се разваля. Зрението ми също не се подобрява. Но знаеш ли, скъпа Агнес, никога не съм чувствала такова обновление в живота си като сега. Наистина — born again.

Има още един въпрос, който ме безпокои. Бог ми дава толкова много — аз обаче не мога да Му дам нищо, освен да Му благодаря в сърцето си. И на всички вас, моето истинско семейство. Иска ми се да мога да взимам участие в църковния живот, но пенсията ми е твърде малка. Работата е там, че аз отказах да приема парите, които Германия плаща като компенсация след войната на затворниците от гетата. Няма такива пари, които да компенсират живота на убитите хора. Немците изплащат пари на онези, които са оживели по чудо. А чудото е в ръцете на Господ, не на немското правителство. Не одобрявам хората, които взимат тези пари — това е „цената на кръвта“. От моята неголяма пенсия за лични нужди ми остават 200 шекела на месец. Харча ги за необходими дреболии, понякога за книги и всичко, което мога да отделя, са 5 шекела на седмица, месечно двайсет. Много съжалявам, но другояче не се получава. Разбира се, мога да взема от Ева, но първо, не искам да взимам нищо от нея, а второ, това няма да бъде моя лепта, а на Ева.

32.

1970 г., Хайфа

Писмо от Даниел Щайн до племенницата му Рут

Мила Рут! Пиша ти не просто така, ни в клин, ни в ръкав, а след вчерашния ми разговор с родителите ти. Ходих при тях за да поздравя майка ти за рождения й ден. На масата говорихме почти само за теб. Ти беше в центъра на вниманието. Дори не ти самата, а заминаването ти в театралната школа. Сблъскаха се различни виждания за професията на актьора и се вдигна голям шум. Баща ти, както се досещаш, хулеше актьорите, защото не вършат нищо полезно и стигна дотам да твърди, че майка ти, работейки като птицегледачка във фермата, е допринесла повече полза за човечеството от актьора Грегъри Пек. Откъде изнамери този Грегъри Пек, с какво толкоз не му е харесал? Милка плесна с ръце, засмя се и заяви, че с удоволствие би си разменила мястото с Грегъри Пек. Тук се намеси приятелката на Милка — Зося, която сподели, че в младостта си е мечтала да стане актриса, но баща й не разрешил да постъпи в театралната трупа, където са я канели, и че ти, Рут, ще имаш голяма артистична кариера, защото на детски спектакъл си изиграла по-добре от всички Есфир112! Мъжът на Зося, Рувим, разказа колко лошо се е отразила амбицията на негова братовчедка, която случайно се снимала в киното веднъж, а след това цял живот се е мъчила да участва отново, но не й се удало да се снима, тя изгубила разсъдъка си и се удавила.

И другите също разказаха поучителни истории, аз също дадох своя принос, разказвайки за моя познат от Краков, Карол Войтила, който в младите си години е бил актьор и драматург, а сетне станал монах и направил кариера — сега е епископ на Полша. Ядосаният Рувим рече, че ако Войтила е бил талантлив актьор, не би му се наложило да става монах, защото това също е постъпка на луд, както и в случая с неговата братовчедка.

Това ми се стори леко обидно, но си замълчах. За мое оправдание, аз никога не съм имал артистични заложби. На масата се вдигна още по-голям шум — всички решиха, че именно аз съм с големи заложби, защото толкова време съм служил при немците и така добре съм играл чужда роля, че ми се е удало да спася собствения си живот и този на много други хора. Представи си, в този момент всички утихнаха и твоята артистична съдба престана да изглежда толкова безнадеждна, защото дава възможност житейските проблеми да се решават не като си блъскаш главата в стената, а по някакъв особено хитър, артистичен начин. Като цяло вечерта мина добре.

Що се отнася до мен, много се радвам, че си издържала изпита и учиш, за да имаш професия. Пиши ми кога започват занятията. Ще се радвам да получа вести от теб. Последното ти писмо ме зарадва много. Франция е прекрасна страна, голямо щастие е да поживееш там няколко години, да усвоиш до съвършенство френския, да опознаеш европейския начин на живот и да се върнеш у дома с нов опит. Особено ме радва, че ще овладееш свободно френския. Знам доста езици, но ти признавам, че ги знам лошо. Не мога да чета Шекспир на английски, Молиер на френски или Толстой на руски. Убеден съм — всеки нов език разширява съзнанието на човека и неговия свят. Все едно да имаш още едно ухо и още едно око. И новата професия също обогатява. Дори професията на обущаря. Знам го по себе си. Работи, моето момиче, не лентяйствай. Бъди актриса! Когато видя голям афиш с твоята скъпа муцунка, ще се радвам много! Нека семейството ни има и актриса. Целувам те. Даниел.

33.

1981 г., Кфар Саба

Тереза — до Валентина Фердинандовна

Скъпа Валентина Фердинандовна! Предостави ми се рядката възможност да Ви изпратя писмо, което няма да бъде отворено и опипано. Ще го донесе познатата Ви жена по много сложен маршрут. Тя ще Ви разкаже всичко.

Започваме постепенно да свикваме и с тази генерална промяна в нашия живот и с новите обстоятелства. Най-поразителното е, че изкушенията почти ме изоставиха. Моля се с лекота и нощните събуждания, толкова мъчителни преди, преминават в топла молитва. Понякога Ефим чува, че съм станала, и се присъединява към мен, тази обща молитва е голяма утеха и за двама ни. Няма да скрия от Вас, от първата си крачка тук се срещнахме с големи проблеми, за които се оказахме неподготвени.

Живота си в Израел започнахме с лъжа. Попълвайки имиграционния лист при пристигането ни, в графата „Вероизповедание“ Ефим написа „атеист“. Аз последвах примера му след известно колебание. По документи ние сме съпрузи, не исках да му създавам допълнителни трудности и скрих вероизповеданието си не заради себе си, а заради него. Настаниха ни в улпан — езиково училище с общежитие — за изучаване на езика и адаптация. По принцип това можеше да се избегне, защото Ефим знае прекрасно иврит, но познанията му са на книга, не е лесно да разбира по слух езика, на който говорят хората. Затова пък аз съм чиста като младенец — не зная нито една дума. Живеем в Кфар Саба, в мъничка квартирка, за щастие с две стаи, така че всеки си има килийка и след съседството ми в комуналната квартира тук се чувствам щастлива.

Всеки свободен ден пътуваме с автобус където ни видят очите, понякога пътуваме с екскурзовод, дори безплатно. Да попаднем на богослужение е доста сложно — неделята тук е работен ден, така че аз бях само два пъти на вечерна служба в Яфо. Естествено, при първото ни пътуване до Йерусалим посетихме Храма на Гроба Господен и се изкачихме на Маслиновата планина. Признавам, натъжих се силно пред вратите на манастира на Мария Магдалена. Там се намира Задграничната православна църква. За нас, които принадлежим към Руската православна църква, достъпът е затворен. Тоест можем да влезем, да разгледаме, но литургично общение между двете църкви няма. Навсякъде разделение, навсякъде разпри. Дори тук и особено тук! Сърцето ми още не се е примирило със загубата. Но пътят към католиците също е затворен за мен.

Ефим ми казва да предоставя решението на Господа. В нашето причудливо положение нищо друго и не ми остава.

Преди заминаването ни за Израел пътувахме до Москва и това пътуване се оказа повратна точка: чудесният отец Михаил, с когото Ефим поддържа връзка отдавна и понякога се консултира с него по библиографски въпроси, ни утеши и даде сили и на двама ни. Той е църковен писател, книгите му се издават в чужбина. Работата е в това, че във Вилно съществува голяма богословска библиотека на немски език, която си остава непокътната, не са направили даже опис. Ефим е правил много справки за работите на отец Михаил тъкмо в тази библиотека. Впрочем самият отец се изказа много топло за Вас, високо цени Вашите преводи и статии. Даде ни и няколко адреса, които заръча да научим наизуст. Предупреди ни, че на границата често отнемат тефтерчета, адресни книжки, записки, както и стари писма и дневници, ръкописи; изобщо всичко, написано собственоръчно, и затова всичко важно трябва да се довери единствено на паметта. Естествено, за Ефим това не представляваше никаква трудност. По този начин имахме на разположение няколко нишки, водещи към вярващи и доброжелателни хора, за които отец Михаил е голям авторитет. Ефим говореше, че никога не е имал такъв прекрасен събеседник и съжаляваше за епизодичния характер на тяхното общуване.

Всичко, което ни предсказваше отец Михаил, се изпълни точно така. Започвайки от православните братя, които ни посрещнаха далеч не ласкаво.

В Израел Руската православна църква разполага с много храмове, няколко манастира и съответно със земи. Руската задгранична църква също има свое представителство; въобще много християнски конфесии, изповедания имат храмове и манастири — собственост на Светата Земя.

Ефим отиде в Московската патриаршия, носейки писмо от своя настоятел към едно високопоставено църковно лице, но се оказа, че бил отзован, и Ефим отиде при този, който го е заместил. Онзи се запознал с посланието, държал се много сухо и казал, че няма никакви вакантни места и свещениците се изпращат от Москва. Ще вметна от себе си: ясно е, че това става с благословията на КГБ! Ефим, разбира се, не е подходящ. Но му казал да остави молбата си в канцеларията.

Затова пък един от задочните познати на отец Михаил, когото той беше препоръчал, веднага се отзова на нашата картичка — позвъни ни и ни покани на гости. Става дума за отец Даниел Щайн, католически свещеник от Хайфа, но засега още не сме се срещнали с него.

През следващата седмица се каня да навестя майка Йоанна, също по препоръка на отец Михаил. Струва ми се, че Вие сте я познавали някога.

Мила Валентина Фердинандовна! Не мога да Ви опиша в какво странно и равновесно състояние се намирам сега — като прашинка в слънчев лъч. Какво щастие е, че съдбата ми подари Ефим за спътник в живота. Той продължава да се разкрива пред мен с неочаквани и трогателни черти. Толкова ми помагаше през последните години във Вилнюс, когато започнаха моите неприятности; правеше ми впечатление на силен и целеустремен човек. Сега го опознавам в неговата слабост и безпомощност пред света. Той губи абсолютно самообладание пред простащината и наглостта, користолюбието и цинизмът го нараняват. Оказва се, че в някакъв практически смисъл аз съм по-силна.

С радост му помагам във всичко, което е възможно. Той проявява особена деликатност, не ми позволява да пера бельото му, а когато мих прозорците, не се отделяше от мен, тъй като се страхуваше да не падна от втория етаж. Отношенията ни са чисти и нищо не ги помрачава.

С работата на Ефим засега не е ясно нищо. Единствената надежда е да се уреди в едно религиозно издателство. Пак с помощта на отец Михаил.

Страхувам се, че скоро няма да имам възможност да Ви изпратя такова подробно писмо — пращането по пощата ме принуждава да бъда много по-сдържана. Пишете ми, умолявам Ви! Пишете ми въпреки оскъдността на моите писма. Господ да е с Вас. Ваша сестра, Тереза.

34.

1980 г., Йерусалим

От майка Йоанна — до отец Михаил, в Тишкино

Отче! Кого си ми изпратил? Дойде една къдрава хубавелка, с непокрита глава, каза, че ти я пращаш. Представи се като Тереза. Съобщи ми, че телефонът и адресът на Ир. Ал., които ти си им дал, са сменени и не могат да се свържат с нея. Моли ме за новите телефон и адрес на Ир. Ал. Представи си, казва ми: знам, че сте свързани с издателството! Отче, защо си й казал това? Помни: тук не трябва да се казва нито една излишна дума — всички се следят един друг и не прощават грешки. А ако каже това пред някого? Не съм й дала адреса, реших да питам първо теб. Показах й манастира — разведох я навсякъде, отидохме на гробището. Тя се помоли в храма — кръстеше се от ляво надясно!

Защо си ми изпратил тази католичка? Длъжни сме да помагаме на всички… Но нали и много от нашите се намират в нужда? Казано е: първо дават на децата, после на животните на двора.

Господ да е с Вас. Сестра Йоанна.

35.

1981 г.

Тереза — до Валентина Фердинандовна

Скъпа Валентина Фердинандовна! Вие останахте единствената нишка, която ме свързва с моя дом. Смешно е да се каже — какво е това дом в моето положение? За мен, наполовина полякиня, наполовина литовка, домът е мястото, където пък говорят на руски. Положението ни, както и преди време, си остава неясно. Ефим не губи надежда да си намери работа, която да му е по сърце. Разбирате какво имам предвид. Бяха му предложили да отиде на курсове за преквалификация. Изборът беше — или за програмисти, или за водопроводчици. От отчаяние той отиде в мисията на Задграничната църква. Приели го много вежливо. Разговарял с главата на мисията, благообразен архимандрит, отличаващ се в положителен смисъл от онзи началник, който прие Ефим в Руската православна църква. Но и те нямат вакантни места. Всичко, което му предлагат, е да премине под тяхна юрисдикция и възможност да взима участие в тяхното богослужение. Засега получаваме помощи. Много ми е трудно да усвоя езика. Завиждам на Ефим, който има нюх към езиците.

Една съседка ми предложи да стана чистачка, но не официално. Струва ми се добро предложение, но засега не съм готова да го приема. Затова пък речникът ми се обогати с още една дума — „никайон“, чистене.

Особено жалко е, защото Ефим разчиташе на помощта на настоятеля, която ни бе обещана. Той му написа писмо, но още няма отговор. Най-важното за Ефим е, че не може да посещава библиотеките — за душевното му спокойствие му е необходимо да е заровен в книгите.

В духовен план единственото добро нещо е запознанството ни с отец Даниел, което се случи благодарение на Вас и препоръките на отец Михаил. За съжаление, още нямаме връзка с издателството — монахинята, към която се обърнахме от негово име, се оказа неприветлива и каза, че не може да ни даде адреса, но е възможно да го направи по-късно.

Но пък отец Даниел е изключителен човек. Живее доста далече от нас — за три часа път трябва да сменим три автобуса, но му гостувахме вече няколко пъти. Той има малка католическа общност в Хайфа, приема всеки, който се намира в трудно положение. Представете си, говори прекрасно полски и дори знае литовски. Първия път отидох сама, без Ефим. Прие ме като роднина. Признавам, той не прилича на тези, с които съм имала контакт по-рано; от него лъха някаква францисканска радост, макар да не прилича въобще на свети Франциск; може би само по котката, която държеше на коленете си и ласкаво поглаждаше зад ушите. Външността му е съвсем скромна — дребен на ръст, кръгли очички, уста като на младенец с пухкави устни. Не ходи в расо, а в меки панталони и разтеглен пуловер — прилича повече на градинар или продавач на пазара, отколкото на свещеник. Каквото и да му кажех, той реагираше: ах, бедничката, ах, скъпата ми… накрая помоли да доведа Ефим при него, искало му се да поговори с него за нещо. Предадох на Ефим, той се съгласи. Но не се знае кога ще може — много е зает. Даниел е човек с много широки възгледи, но Ефим има някакво предубеждение към католиците и не би приел причастие от тях без крайна необходимост.

Ефим страда много. Това влияе косвено и на мен. Жестоките нощни нападения се появиха отново. По този повод имах разговор с отец Даниел. Той ме изслуша съвсем внимателно и каза, че преди да ми отговори каквото и да било, трябва да поговори с Ефим. Всичко, което ми каза, беше много странно за монах: че монашеският път далеч не е за всеки, а само за единици, че той самият носи своите обети много години и знае каква е тяхната тежест. И е възможно моето изгонване от манастира да послужи за тръгването ми по друг, не по-малко благодатен път. Как да разбирам това?

Ефим е много зает, засега не може да дойде с мен в Хайфа и аз чакам да се появи такава възможност. Наеха го временно в местната библиотека — да сложи в ред неголям архив и той върши това с пълно отдаване на работата. Не мога да си го представя нито като програмист, още повече пък като водопроводчик. По-скоро виждам себе си като чистачка. Не се страхувам от никаква работа, но съгласете се, че в такъв случай не ми трябваше да заминавам никъде: можех да мия подовете и в родината си. Много ми е тежко на душата. Единственото, което ме радва, е слънцето. Във Вилнюс сега е влажно и студено, а тук все пак грее слънце и от това ми става по-светло на душата. Но нощите са тежки…

Молете се за мен, скъпа Валентина Фердинандовна. Ваша бивша сестра, Тереза.

36.

Април, 1982 г., Йерусалим

Майка Йоанна — до отец Михаил, в Тишкино

Отче! Писмото ти ме подкрепи много, твърдостта на твоята молитва ми е известна отдавна, от времената, когато беше жива майчица Ефросиния и старецът беше още с нас. Мога да кажа: с твоите молитви, чадо, бедата отстъпи — в тукашната болница ми направиха снимка, не рентгенова, а някаква модерна, и казаха, че не намират рак, а обикновена херния, която трябва да се оперира, но не е толкова спешно. А на мен това ми трябва — да не ме режат, а да ме оставят да си умра спокойно.

Закараха ме в Йерусалим и по друг повод — по случай пристигането на ново началство в Духовната мисия. Учудваща е съдбата ми: унищожиха почти из корен всички болярски потомци, а мен ме пощадиха, неизвестно защо. Може би благодарение на това, че почти два века мъжете от моето семейство са постъпвали или на армейска служба, или на духовна, и в двата случая са достигали до високи чинове, сигурно затова църковното началство тайно ме уважаваше… А може би изселването ми от беден манастир от покрайнините, тук в Светата Земя, е плод на застъпничеството на моите знаменити предци? Не е ли така, Мишенка?

При нас дойде един млад монах, Фьодор, познавал се с теб. Наистина отдавна е напуснал Русия, живял е пет години в Пантелеймонския манастир на Атон, после го напуснал и дошъл тук. За да го проверя, го поразпитах и разбрах, че наистина е от твоите, идвал е при теб в Тишкино, познава близкото ти обкръжение и домашните.

Разказа ми, че от Пантелеймонския манастир си е тръгнал по своя воля, оплакваше се от началството, но не исках да го слушам — правил каквото правил, поради младостта си. Той е дякон, обича службата и я разбира, така че го изпратих при настоятеля, който му разреши да помага. Гласът му е приятен, но слаб, далече е от истинските басови гласища, които тътнат от амвона. Но пък, приятелю Мишенка, служи с разбиране, с мисъл, което е голямо достойнство в днешно време. Много е благообразен и изглежда младолик, макар да се оказа на около четиридесет години. Аз помня нашия старец, свещеника Серафим, на тази възраст, още преди първото му влизане в затвора. Той бе селски свещеник, но още тогава се виждаше истинската му духовна природа. Помислих си за това и за пореден път се учудих как годините не значат нищо. Нашият на тридесет беше мъдър и светъл, а други и на деветдесет не са си намерили мястото, летят и от тях се чува само пърхане.

Признавам ти, отче, ти за мен си все същият Михаил, когото предаваха от ръце на ръце, докато траеше служението в нашата катакомба. С какъв ангелски глас пееше родителката ти Елена, Господ да успокои душата й. При мен възрастта не ми е от полза, само дето болестите ме смиряват. Пък и каква е тази болест — херния? Не носи нито смърт, нито дори страдание, глупост някаква си и неудобство. А колко е хубаво преди смъртта да се наболедуваш и да се изчистиш, да се подготвиш. Иначе ще те вземат без покаяние, без опрощение на греховете.

Ти имаш всички сведения за Тереза, която ми изпрати. Отначало не я харесах, но научавайки повече за обстоятелствата, при които е живяла, започнах да я съжалявам. Не й задавам въпроси, но ми се струва, че тя е някак си объркана. Виждаш ли, приятелю, възрастта не ме е променила: както от млада си бях „с нрав“, такава си останах и на стари години. Винаги съм си избирала кого да обичам, кого да ненавиждам, до старини не придобих това равно, добро отношение към всички. До ден-днешен обичам своя избор и държа на него.

Завърших двете икони — срещата на Мария и Елисавета и малкия Йоан Кръстител — това е наше, местно, вижда се от прозореца. Рисувах с благословията на тукашния отец Никодим. А теб моля, отче, да ме благословиш за нещо по-голямо. Отдавна искам да нарисувам „Хваление“… Имам една дръзновена мисъл, малко художествена. Ах, колко красиво съм го замислила, не е съвсем по канона… Ще ме благословиш ли?

Като млада, Мишенка, бях много суетна, до ден-днешен ми е останало това чувство — ето, ти ми писа, че моите икони те радват, че отварят прозорците към небесния свят, както казваше отец Павел Флоренски — аз се радвам и съм щастлива от това.

При нас пролетта е в началото си, чудесно време. Ябълките и акациите цъфтят, любувам се на едно клонче, което наднича в прозореца ми. Сега съм на първия етаж — заради немощта ми ме преместиха от втория по-близо до земята, така е добре. Прозорчето ми гледа към гробището, скоро ще надничам оттам към прозорчето си. Последните два монашески гроба са на майка и дъщеря, преди година един арабин ги закла в килията им. Два гроба един до друг — уютно е, по семейному някак. Майката беше глупава като пукел, но с добро сърце; дъщерята бе по-умна, но пък не тъй сърдечна. Вече помолих да ми запазят място до тях.

Целувам те, Мишенка, скъпи мой кръщелнико. Винаги те помня и ти не ме забравяй в своите молитви. Господ да те благослови. Целуни Ниночка и дечицата. Майка Йоанна.

37.

Юни, 1982 г., село Тишкино

Отец Михаил — до майка Йоанна

Скъпа майчице Йоанна! Писмото ти събуди отдавнашни детски спомени. И аз помня как ти ме носеше на ръце, и Марфинка, и Мария Кузминична, как старецът ме глезеше. Удивителни времена, чудесни хора. Не се уморявам да благодаря за всички вас, живи и отишли си, с които ме свърза Църквата от най-ранна възраст. В това отношение ти си още по-богата от мен. Колко наистина свети хора си познавала, какъв подвиг е извършило твоето поколение. Сегашните гонения не могат да се сравнят по никакъв начин с тези, които се стовариха върху ви. Преди две седмици, след Възкресение, пътувах до Загорск, наминах към дома на Марфинка — на мястото е построена нова пететажна сграда. Сърцето ми спря. Нали старецът беше погребан в мазето на нейната къщичка. И за тогавашните времена всичко това беше страшно и удивително — и фактът, че се укрива там осем години, и че никой не направи донос срещу него, и че служеше тайно литургия в мазето, събираха се при него нощем, както в древните времена: повече старици, но водеха и децата си. Започнах да му прислужвам от седмата си година и оттогава никога не съм имал чувството на тази абсолютна пълнота на присъствието, както редом с батюшка Серафим. Разбира се, всички тези свещеници, не приемащи съветската власт и тръгнали срещу волята на отслабналата църква, се оказаха духовно по-силни от онези, които приеха властта, те лично бяха свети хора; а сега, след толкова години и след завещанието на отец Серафим, който заповяда на своите духовни деца да отидат в църквата и да спрат разкола, едва сега започвам да разбирам колко тежко е било това решение за него. Това завещание бе неговото покаяние пред Църквата. Всички ние, които го помним, прекрасно разбираме разликата между духовна власт и властта на нашия Господ Исус Христос и единствено на нея се уповаваме.

Мисълта ми се разводни, не казах главното: преди да съборят Марфинкината къщичка, препогребали свещеника, пак тайно. Пренесли останките на Александровското гробище, редом до църквата, чийто настоятел, отец С., ти познаваш прекрасно. Гробището е затворено отдавна. Положили го в един от светите гробове и отец С. отслужил панихида през нощта. Той също е от породата на праведниците, сияе.

Благодаря ти за Тереза. Тя е блуждаеща душа, страдаща, ти и сама виждаш. Що се отнася до твоя „нрав“, аз му вярвам. Ефим, нейният спътник в живота, е много надарен човек, който не е намерил правилното място в живота си. Възможно е издателството за религиозна литература да е добър вариант за него. Аз от своя страна им написах препоръка, но не знам доколко тежи думата ми там.

Известието ти за Фьодор Кривцов ме изуми — познавам Фьодор отпреди десет години. Той е оригинална личност, търсач на истината. Когато се срещнахме, вече бе поживял при будистите, но не намерил истината при Буда. Приел православието горещо и страстно, мечтаел за монашество. Общувах с него две години, той дори се пресели при нас в Тишкино, а после съблазни едно тукашно момиче и избяга. Изпари се направо. Чувах, че живеел като послушник в манастир в Мордовия, едва ли не в скит113. Така че твоето известие, че той идва от Атон, е абсолютна новина за мен. Ние с него не сме били особено близки, ти знаеш — винаги малко се страхувам от страстно вярващи хора, а той излъчваше огъня на неофитството114. Помня още, че е от партийно семейство, баща му май е някакъв партиен началник на нисък пост. Родителите му скъсали с него. Стигнало се до взаимни проклятия. Нямах понятие, че се е добрал чак до самия Атон. Би ми било много интересно да си поговоря с него. Предай му поклон от мен.

Има още едно приятно съобщение, но едновременно и малко тревожно — Нина очаква дете, вече е в шестия месец, кръвното й напоследък все е много високо. Лежа две седмици в болница, лекарите искаха да махне детето, смятайки живота й за застрашен. Тя отказа и сега се уповаваме изцяло на Господа. Тя лежи почти без да става. Момичетата се грижат много за нея, държат се самоотвержено, макар че не са големи. Леля Паша, както и по-рано, живее при нас, върши домакинската работа, но е вече на възраст и не й е лесно. Такива работи, скъпа майчице.

Привършвам с писането. Вече е два часа, а трябва да ставам в четири и половина. Вечната ми неорганизираност — с нищо не смогвам. Все се каня да ти напиша дълго и подробно писмо, но времето… времето… не стига. Целувам те. Изпращам ти благословия за работата, за която ми съобщи. Чакам снимки. И аз ти пращам фотографии на Катенка и Вера. Твой любещ те Михаил.

38.

Януари, 1983 г., Йерусалим

Фьодор Кривцов — до отец Михаил, в Тишкино

Драги отец Михаил! Много съм щастлив, че майка Йоанна ми даде адреса ти и каза да ти напиша как съм живял в последно време. Дълго е за писане, но ще опитам да бъда по-кратък. Колко години минаха, откакто напуснах Москва? Отначало заминах за Мордовия115, живях там две години като послушник, а след това живях на Валаам116, откъдето Бог ми помогна да се добера до Атон. В Солун ми дадоха демонтирий117 — пропуск за Атон. Там имаше наше консулство, те ме подкрепиха — имало нареждане да не създават пречки. Сега на Атон има малко руснаци, повечето са българи, сърби, румънци. Естествено, гърци. Руската земя е много, но русите са малко. А на мен тогава ми беше все едно: руснаци ли, гърци ли. Не разбирах още, по-късно взех да разбирам, че политиката е едно, а духовните дела — друго. И политиката няма отношение към нас.

Най-напред попаднах в скита Каруля, върху самия склон на планината, а долу е пристанът, арсаната. Движат се с магарета надолу-нагоре по пътечката, пренасят чували с храна. Рибарите оставят риба.

Отидох при стареца Паисий. Попита ме защо съм дошъл. Казах му, че искам да поживея на Атон. Ти, казва, турист ли си? Не, само визата ми е туристическа — му отговорих честно. А той ми дума: тук няма туристи, тук не живеят, а се спасяват. Ти монах ли си? — Послушник съм, не монах. — Нали затова дойдох на Атон, защото не мога да реша. Но си мълча, а той сам ми рече: ако някой има и един процент съмнение, ако нещо в света го държи, то този процент ще натежи. Живей, казва ми.

И аз останах. Послушанието ми беше строго макар и просто — варях тамян. Докарват смолата от ливански кедър в Гърция, но всъщност не от Ливан, а от Етиопия. Варят я на Атон. Работата е тежка — особено докато смелиш тази смола в мелницата. А не е ръчна, представлява нещо от типа на бетонобъркачка; после слагаш аромати, светена вода, етерично масло-анфолодо и разбъркваш всичко, като че месиш тесто. Добавяш магнезий, като брашно. След това разстилаш тестото и режеш на квадратчета с двуръчен нож. Когато квадратчетата изсъхнат, тамянът е готов. Производството е вредно, работехме с респираторни маски и ръкавици. Предавахме продукцията в Пантелеймонския манастир. Изкарах така три години. Живеех не в манастира, а в килия. Близо до манастира има множество килии: изсечени в скалите. Имаше една изоставена от миналия век, разрешиха ми да се заселя там, но при стареца ме допускаха рядко. Виждах го на службите. По някой път ще ме повика, ще ми каже нещо или нещо ще ми подари. Ходих при него два пъти да се моля да ме направи инок, желаех монашеството. А той все ми отговаряше: „един процент…“.

После ме натовариха с ново послушание. Има „омология“118 върху килията му, нещо като разрешение. Всъщност тя принадлежи на манастира. Старецът я ползва, а когато умира, я предава на друг, обикновено на ученика си. Старецът обаче сам определя кой ще живее там след него. На мен ми каза: ти няма да живееш тук и записа в „омологията“ един инок от Новочеркаск. Тогава аз си заминах.

Подробност обаче е, че на Атон стопанка е не някой друг, а Божията Майка. Когото тя приеме, той и живее там, ако не го приеме — заминава си. Мен ме търпя пет години. От Атон не гонят никого. Който успее да се приспособи, той остава да живее в Света гора.

А кого ли няма там? Като пример ще дам гръцките зелоти и ревнители, „привържениците“. Измислили си нови синоди. Има староверци. Живеят по стария календар, не признават новия стил. Понякога нещата между тях стигат до бой. От килиите си изпращат „анатеми“ един на друг — а Божията Майка ги търпи. Но мен не ме прие.

Да го кажа така: не се получи. Тъгувам и до ден-днешен. А сега попаднах в Йерусалим. Не мога да се ориентирам — толкова объркано е всичко.

Отче! Колко хубаво ми беше при теб в Тишкино. Приемах това, което казваше. А тук не е възможно да проумееш нещата. Толкова църкви, толкова престоли, но къде е истинското Православие? Преживявам такъв смут, дори не мога да го предам. При русите разколът не е по-малък, отколкото при гърците. Нали ходя на разни места, при тях май е дори повече. На Атон не научих добре езика, но разбирам и мога да чета. Ту тук се спирам, ту там — душата ми се мята, не успява да си намери място. Но и в Русия не мога да се върна. Ще поживея тук, на Светата Земя, може би ще си намеря тиха обител и старец. На Атон имаше един Йосиф Исихаст, умря през 57-ма година. Може и тук да намеря към кого да се присъединя. Скоро ще бъда на четиридесет, а ми липсва решимост. Миналата година бях намислил да се оженя за една гъркиня, вдовица от Солун. Но стана така, че едва си обрах крушите.

Спомням си, отче Михаиле, как ме напътстваше: не ставай монах, не ходи по манастирите, работи близо до църквата според способностите си. Но в мен говореше гордостта — мислех си: защо ти си станал свещеник, а аз да мета църковния двор? А ако се бях оженил тогава за Верочка Степашина, всички щяха да се радват. Как е Верочка, сигурно е омъжена и е народила куп деца? Това писмо разтревожи много душата ми; спомням си как живеех в Тишкино, как брат ми пристигна от Налчик и се напи така, че го караха в болницата да го свестяват. Поклон на майчица Нина. Ще ви пиша пак, ако ме благословите. Целувам ви братски, раб Божий Фьодор Кривцов. Сам се наричам така — не станах монах, вече не съм и послушник. Все търся Истината. Тук, в Светата Земя, има толкоз свети места, но все не мога да намеря Истината.

39.

1982 г., Кфар Саба

Тереза — до Валентина Фердинандовна

Скъпа Валентина! Колко ми е приятно, макар и малко трудно, да се обръщам към Вас по име. Но разбира се, тази кратка форма съответства на онази близост, която не съм имала никога с никого. Последното Ви писмо научих почти наизуст, толкова точни и важни ми се сториха мислите, които изразявате в него. Особено тъжни са думите за верността… Зная Евангелието наизуст, но никога преди не ми е минавала мисълта, че дори Апостол Петър се е отрекъл три пъти, в това има знак за невъзможността на обикновения човек да бъде верен. Но ако гледаме от висотата, на която се е намирал Спасителят, може разликата между страха, водещ Петър към отричането, и завистта, подбуждаща Юда към предателство, да не е голяма. Горчива мисъл. Разказах на Ефим за Вашето писмо и той се отнесе много сериозно към него. Изнесе ми цяла лекция. Възможно е Вие да знаете всичко това, но ще Ви разкажа накратко за какво говореше той. При евреите — обясни ми Ефим — се чете молитвата „Кол Нидрей“119, освобождаване от обетите и клетвите, които е давал човек. Веднъж в годината се извършва такава служба, на Съдния ден, най-важният еврейски празник. Именно в този ден се извършва покаянието и опростяването на греховете. След трикратно произнасяне на молитвата обетите се анулират. Това е много дълбоко проникване в човешката природа и велико снизхождение към човешката слабост. Даже бих казала, че чрез „Кол Нидрей“ се реализира Божието милосърдие.

Ефим ми разказа много интересни исторически детайли. Например тази молитва е служила векове наред за основание евреите да се смятат за „неблагонадеждни“. Доколкото хора, които с такава лекота се отричат от обетите си, не могат да бъдат надеждни партньори в практическите дела. А аз си помислих за голямата мъдрост и разбиране на психиката на човека от онези учители, които са въвели такава молитва в религиозната практика. Ефим е толкова начетен, че всеки зададен въпрос му дава повод за интересна лекция. Мисля, че истинското му призвание е в преподаването. Нищожната работа, която върши сега, не съответства по никакъв начин нито на неговите възможности, нито пък на наклонностите му. И двамата преживяваме тежко странното положение, в което се намираме. Моите намерения да си намеря подходящ манастир се изпариха — на света няма място, което да ме приеме. Лесно бих могла да се представя като помощничка на Ефим, но и той засега не успява да си намери правилно и достойно за него занимание. А нощните ми тревоги се предават и на него и все по-често прекарваме нощите в съвместно бдение.

Миналата седмица пак бях в Хайфа при брат Даниел. Около него кръжи удивително радостен дух. Струва ми се, че в неговата съобщност наистина има нещо от раннохристиянските времена.

Така се увлякох, че забравих да Ви благодаря за новия превод, който ми изпращате. Признавам си, засега съм прочела само предисловието. И дори само то е многообещаващо. Мислите Ви за чупливостта на словото, за неговата смъртност и променливост са много дълбоки. В последно време не чета често синоптичните евангелия, а повече Йоан. И както винаги — Деянията и Псалтира.

Предайте благодарността и на двама ни с Ефим на отец Михаил — срещата ни с него, преди да заминем, беше много полезна. Строгата му кръстница, монахинята майка Йоанна, която отначало ме прие с подозрение, сега е омекнала и ми даде адреса на издателството. Ефим се свърза с Ир. Ал. и сега преговарят доколко Ефим може да им бъде полезен. Уверена съм, че ще направят голяма грешка, ако не му предложат работа, но как да се обясни на хората тяхната собствена изгода?

Познавали ли сте майка Йоанна, докато е била в Русия? Тя живее от много години тук, в манастира, и се ползва с особена почит, защото рисува икони. Почти не разбирам от иконопис, но в това занимание има особена прелест — тя си има статив или молберт, не знам как точно се нарича, панички със стрити бои, всичко е толкова привлекателно; вече почти е завършила една икона — Петър върху водата. Погледнах я и дъхът ми просто спря. Все едно че е за мен. Водата ме залива, а не си виждам ръката… Преходът ми към Православието стана много набързо и отчасти принудително, но сега постепенно вниквам, виждам голяма топлота, също и в иконописта. Ефим е на мнение, че в православното служение се съдържа голямо богатство, но на мен не ми е лесно да стигна до него. От Московската мисия не се стремят да ни привлекат, чуждестранната има по-топло отношение, но Ефим ще си решава… Пък и както от горе е решено.

Ще ви направя тъжно признание, чувствам се никоя: нито католичка, нито православна, намирам се в някакво неопределено и несвойствено за мен пространство.

Целувам Ви, скъпа Валентина, и моля за Вашите молитви. Винаги помнеща Ви, Тереза.

40.

1982 г., Хайфа

Разговор на Даниел с Ефим Довитас

Даниел: как се казва на руски — ние сме малко земелци? Земляци?

Ефим: Земляци. Да, Литва и Полша са близо. Ти тъгуваш ли за Полша?

Даниел: Аз обичам Полша. Но не тъгувам. А ти?

Ефим: Ммм… Тук тъгувам най-вече за Православието. Не го намирам тук, а то е родният ми дом.

Даниел: Ти си евреин. За какво ти е Православието?

Ефим: Прекарал съм десет години в Църквата. Обичам Православието. Аз съм свещеник. Църквата не ме иска.

Даниел: Тук има поне две дузини православни църкви, още толкова католически, стотина протестантски. Можеш да избираш. Пазарът е голям.

Ефим: Не знаех какво ме очаква тук. Истинско Православие — това търся аз!

Даниел: Слушай настоящето — какво? — търсиш ти? А не търсиш ли Христа? Той е тук, на тази земя! Защо трябва да го търсиш в църковните учения, които са се появили хиляда години след Неговата смърт? Търси го тук! Търси го в Евангелието.

Ефим: Това е вярно. Но аз Го срещнах в дълбочината на Православието. В църковната служба, която толкова много обичам. Аз Го срещам в литургията.

Даниел: Ти си прав. Прав! Извини моята разгорещеност. Навярно това е болното ми място. Работата е там, че половината от живота си съм прекарал сред хора, търсещи Господ в книгите и обредите, които сами са измислили. А да Го срещнем, може навсякъде! И в Православието, и в литургията, и на брега на реката, и в болницата, и в краварника… Но най-близо е да го търсим в душата си.

Ефим: Да, да, отец Даниел. Разбира се. Търсенето на Господ в дълбините на своята душа — това е духовният живот.

Даниел: Ах, ах, ах! Аз така се страхувам от духовния живот. Според моите наблюдения, именно този духовен живот най-често увлича човек. Като упражнение. Колко често съм срещал малки хора с много голям духовен живот и почти винаги се оказваше, че този духовен живот се свеждаше до ровене в самия себе си, и то на неголяма дълбочина… И всички си търсят духовни наставници.

Ефим: Да. Това действително е проблем. Какъвто и да е духовният живот — повърхностен или дълбок, духовникът е необходим. Откакто заминах от Вилнюс и се лиших от общуването си с духовен наставник, чувствам загубата. Загуба, която не може да бъде запълнена.

Даниел: Добре, добре… Прости ми… Аз винаги изхождам от това, че ни е достатъчен един Учител. Кажи ми какво е това духовник?

Ефим: Как? Този, който ръководи духовния живот — за да не се случва това, за което ти говориш, да не ровиш в себе си, да не се самоанализираш.

Даниел: А ти добре ли можеш да различаваш къде свършва духовният живот и започва практическият?

Ефим: Не.

Даниел: Добре. Кажи ми тогава какво най-много те измъчва сега? Е? Най-много?

Ефим: Тереза.

Даниел: Жена ти?

Ефим: Ние сме сключили духовен съюз.

Даниел: Винаги съм мислел, че всеки брак е духовен съюз.

Ефим: Ние живеем като брат и сестра.

Даниел: Заедно? Живеете заедно — и като брат и сестра? Да не сте светци?

Ефим: Не. Само дето изкушенията са като на светците. Тереза от години страда от ужасни посещения, но аз не мога да ти разкажа за това. През последната година изпитах върху себе си това ужасно присъствие.

Даниел: Замълчи, замълчи! Не ми казвай нищо! Аз не съм духовник. Брат ми казва, че съм обикновен социален работник, но без заплата. Значи вие имате брак, живеете в една квартира и не спите в една постеля?

Ефим: Решихме така още в самото начало… Изгониха Тереза от манастира. Тя беше отчаяна. Мен пък не искаха да ме вземат в манастир, а не можеха и да ме ръкоположат, защото не бях женен… Всичко бе сложно. И ние се оженихме, за да ме ръкоположат.

Даниел: Значи бракът ви е фиктивен! Защо са ви тези усложнения? Върви и спи с жена си! На колко си години?

Ефим: На четиридесет и една.

Даниел: А Тереза?

Ефим: На четиридесет и една.

Даниел: Тогава върви и побързай! По-късно жените престават да раждат. Ще си родите деца и няма да имаш никакви духовни проблеми.

Ефим: Не разбирам. Ти си монах, а ми говориш такива неща?

Даниел: Какво като съм монах? Това си е моя работа. На мен животът ми беше подарен и аз обещах да го подаря. Но ти си евреин, а евреите никога не са познавали монашеството. Дори в еврейските общини е имало женени хора, не всички са били безбрачни. Монашеството са го измислили сирийците и гърците. Измислили са и други неща, които нямат отношение към нас. Отивай при жена си. Необходим ти е духовник? Необходимо ти е да вземат решение вместо теб? Добре! Аз се наемам с това! Върви и спи с жена си…

41.

1983 г., Кфар Саба

Тереза — до Валентина Фердинандовна

Мила Валентина! Вашите писма силно ме окуражават; последното, където пишете за пътуването Ви до Литва при патер S., ме изпълни с тъга. Колко неща загубих! Но и колко много придобих! Не мога да кажа дали сегашният ми живот е по-лош, или по-добър от предишния, но промените са толкова дълбоки, че не може и да има сравнение. Най-накрая около нас се появиха няколко съмишленици, от енориашите на брат Даниел. Разбира се, не е това, с което бяхме свикнали у дома, тук всичко е по-разнообразно и хората също: от различни страни и градове, дори на руски не говорят еднакво.

Ефим се чувства все още самотен, но когато сме заедно, самотата вече не е тъй тежка. И двамата страдаме от факта, че църковната ни принадлежност не е уредена. Това, което имаме сега, не ни носи пълно удовлетворение.

Ефим пътува до Руската задгранична църква — отношенията му с „червената“ църква изобщо не се получиха. Понякога навестяваме католиците — своеобразната енория на отец Даниел, който служи на иврит католическата меса. Аз понапреднах с иврита, вече мога малко да говоря. Но няма с кого да говоря за най-важното, за най-съкровеното, и само с Вас мога да обсъдя личния си живот.

Мила Валентина, Вие сте били омъжена двайсет години и приемате обета си след смъртта на съпруга Ви. Това е най-доброто, което може да направи една вдовица. Вашият опит е друг, но ще ме разберете по-добре от когото и да било, защото са Ви познати и двете състояния — и на омъжена жена, и на монахиня. Макар, разбира се, монашеството да е тайно, то има своите отличителни черти. Но много помъдрели вследствие опита си хора считат, че в редица отношения всичко е по-сложно. За мен Вашият живот е образец на женско служене — да се омъжиш, да родиш дете, а овдовявайки — да приемеш обета.

А Вашите преводи на евангелски текстове на съвременен руски език, направени единствено по повелята на сърцето и откриващи нов смисъл и оттенък — не е ли това истинско монашеско служене… Що се отнася до мен, в пребиваването ми в манастира не виждам нищо друго освен дисциплиниран подвиг. Нямаше го онова духовно израстване, заради което съществува монашеството.

Осмелявам се да мисля, че духовният ми живот стана по-богат с излизането ми от манастира, а страданията, свързани с това, са сами по себе си отделна школа.

Има интимни неща, скъпа Валентина, за които навярно не бих се решила да говоря, но да ги напиша е по-лесно. Нашият брак с Ефим, замислен като духовен, не остана такъв и придоби нов смисъл. Ние не бихме могли да приемем самостоятелно такова решение — и двамата сме твърде плахи хора за такова дръзко решение, но брат Даниел ни помогна. Той не може да бъде заподозрян в плахост: той е воювал, работил е сред немците, вършил е героични неща.

Новият ни съпружески живот е помрачен от едно препятствие. Причина за това навярно са развилите си още в детството ми страх и отвращение към физическите отношения между мъжа и жената, но вратите ми са здраво затворени и близостта ни не е пълна. Това много ме тормози, защото възрастта ми е критична и ако не можем да изпълним главното предназначение на брака — да родим дете, нямаше ли да е по-добре нещата да си бяха останали както преди.

Ефим ме утешава, нежен е безгранично, не ме изпуска от обятията си; дългогодишните ми страдания, свързани с посещенията на врага, ме напуснаха.

От време на време ме глождят мисли за моето отстъпление — наруших обета си, крепи ме само мисълта за потомство, което би могло да оправдае това нарушение.

Както винаги Ви моля за Вашите молитви. Но може би ще съумеете да ми дадете и някакъв практически съвет. Бедният ми мъж, който се сблъсква с моята несъкрушима във всякакъв смисъл девственост, ме моли да не се огорчавам, говори, че е напълно щастлив, но се страхувам, че го прави само от милосърдие. Моля за извинение, задето Ви обременявам с мъчителните си проблеми. Отдавна исках да Ви споделя, но ми беше трудно. На света няма друг човек, към когото бих могла да се обърна.

Обичащата Ви Тереза.

42.

1983 г., Москва

Валентина Фердинандовна — до Тереза

Скъпо момиче! През последните години ние с теб общувахме толкова много, затова имам усещането за пълноценна и богата връзка, а не просто за кореспонденция. Последното ти писмо ме разтревожи много. Надеждата ти да разчиташ на моя разнообразен житейски опит, скъпа Тереза, е абсолютно погрешна. Бракът ми с Аркадий Аристархович не беше щастлив. Страхувам се, че най-важният опит, който извлякох от съпружеския живот, бе опитът на търпението. Моите родители не харесваха Аркадий, не ми дадоха благословията си, но аз настоях и впоследствие свързвах трудния си брак именно с това обстоятелство. Бях безумно влюбена, не чувах и не виждах нищо. Той наистина беше блестящ човек, много по-стар от мен, което пък бе особено привлекателно за мен самата. Още през първата година, докато бях бременна с Кирил, Аркадий си завъди любовница; това откритие страшно ме порази. Живяхме заедно двайсет години, през които трябваше да се съобразявам с неговите представи за брака: той имаше пълна сексуална свобода, а на мен това дори не ми бе минавало през ума. Най-тъжното бе, че израствайки, Кирил клонеше към житейската логика на баща си и ме укоряваше за безропотното ми поведение. Имаше някакъв оттенък на пренебрежение към мен, ако не и на презрение.

През последната година от живота на Аркадий Аристархович, когато той бе много болен, у дома непрекъснато идваше неговата приятелка, която буквално изтръгваше подлогите от ръцете ми, а аз трябваше смирено да приемам това. Дори на погребението, до ковчега, тази Мариана Николаевна стоеше до мен, облечена в траурни дрехи.

Пиша ти всичко това, за да разбереш, Тереза, колко тежък и мъчителен беше бракът ми, макар да го пазех до самия край и никога да не дадох развод на Аркадий. Не позволих на семейството да се разпадне. А той много години ме молеше за развод.

Родителите ми умряха отдавна и сякаш няма никакво значение, че се бях омъжила без благословията им. Но сега мога да ти кажа: намерих правилното си място в монашеството; доброволната ми работа, която не се отличава особено от робството — ти знаеш колко трудно издържам будуването нощем — ми доставя голямо удовлетворение и това е единственото, което правя за Господа, само то ме изпълва с радост.

Животът със семейството на сина ми не е лесен. В съвсем друго отношение, отколкото този с Аркадий. Квартирата отдавна ни стана тясна. Откакто навремето се роди внучката, аз се преместих в малката стая. А сега, когато внучката се омъжи и чакат дете, и тази малка стая се превръща в разкош. Кирил се е отдалечил абсолютно от мен, а с жена му никога не сме и били близки. Пиша ти всичко това, за да можеш върху основата на моя опит да разбереш колко важно е да следваш пътя си. Може би ако не бях пренебрегнала родителските думи, не бих се хвърлила в мъчителния и сложен семеен живот, а щях да отида в манастир и животът ми можеше да бъде по-благодатен.

Ти трябва да помислиш дали няма някакви насоки в твоето странно положение. И какво е то? Нима в твоето обкръжение няма някакъв опитен наставник, който би ти помогнал да разрешиш тази мъчителна ситуация? В нашия живот духовните и материалните неща са силно преплетени, поотделно даже не съществуват.

Дълго мислих с какво да ти помогна и в края на краищата поговорих със стара моя приятелка, лекар-гинеколог и й разказах, без да назовавам никакви имена, за твоя проблем — именно от медицинска гледна точка. Тя ми каза следното: това, което става с теб, не е толкова рядко срещано разстройство, нарича се вагинизъм. От него страдат обикновено жени, преживели сексуална травма в детството или юношеството. Причината може да бъде и друга — удебеляване на девствената ципа, тогава се налага да се премахне по хирургичен път. Третата, много рядка причина, е тумор. Моята приятелка се е срещала с такъв случай само веднъж за четиресетгодишната си практика.

Тя ме изслуша много внимателно и съжалява, че от тук не може да ти помогне с нищо; знаейки, че живееш в чужбина, ме убеди да ти предложа да си потърсиш добър сексолог. При нас това е рядка професия, но в чужбина не е трудно да се намери специалист.

Лекарката препоръча още да приемаш антиспастични лекарства (от типа на но-шпа) и леко седативно средство. Трябва само да научиш как се наричат тези препарати във вашите аптеки.

Мила Тереза! Аз пак се връщам назад, към най-важното: както и да се подрежда животът ти, не трябва да допускаш отчаянието. Естествено, това, че си се отказала от обетите си, отначало почти предизвика шок у мен. После си помислих, че опитът ти да живееш както живеят обикновените хора може би означава не капитулация, а нов и плодотворен период. Бог ще ви помогне животът ви да се подреди и Бог ще ви изпрати потомство, което ще бъде смисъл и оправдание за всичко.

Кураж, скъпа Тереза! Изпращам ти най-горещите си молитви. Твоя Валентина.

43.

1984 г., Хайфа

Хилда — до майка си

Скъпа мамо! Какво става, защо все не идваш и не идваш? Миналата седмица Даниел води една немска група в Синай, аз отидох с тях. През целия път си мислех: колко жалко, че те няма. От самото начало пътуването ми доставяше невъобразима радост. Истински празник! Вървеше ни както никога — първо с микробуса — този път нищо не се повреди. Обикновено по пътя все нещо се чупи. Второ, Даниел не се обърка нито веднъж. Навсякъде срещахме познати на Даниел и не ни задържаха никъде, даже на границата, когато проверяваха документите. Митничарите също се държаха приветливо.

Даниел е най-добрият екскурзовод в Израел. Как показваше и разказваше! Говори четири дни, а ние само гледахме на една или друга страна. Беше много силно преживяване — сякаш за тези четири дни изживях цялата история от сътворението на света до ден-днешен. Нашата страна е много малка (забравих да ти пиша, че миналия месец получих израелско гражданство, затова и казвам „наша“). Но можеш ли да си представиш, че върху това парче суша — от Синай до Кинерет — се е побрало всичко: кладенецът, край който Авраам е приемал тайнствените пришълци, кладенецът на Яков, мястото, където той цяла нощ се е борил с невидимия противник, кладенецът, в който братята на Йосиф са го хвърлили, а после го извадили и продали на търговците, храстът, който горял, и гласът, чул се от там, говорещ на Мойсей… А след това самият Синай, на който се изкачихме през нощта, сетне видяхме изгрева и се спуснахме от планината по същата пътечка, откъдето се е спускал Мойсей със скрижалите и още много, много неща, които са известни на всички от Писанието. Но когато четеш, ти се струва, че това е отвлечена история, предание, легенда, а когато ей така сядаш в колата и обикаляш тези места в продължение на часове, разбираш, че не става дума за история, а за география — всичко се е случило тук и там и всичко се превръща в истина. Знаеш ли откъде идва това чувство? Защото има живи свидетели — планини, пещери, канали; Даниел ни показа пещерата, където се е криел Давид от безумния цар Саул. Саул влязъл и клекнал по голяма нужда, а Давид се прокраднал и отрязал парче от плаща му, а после му го показал: виждаш ли, ти бе беззащитен, можех да те убия, но не го направих, понеже не съм ти враг… Тази пещера е свидетел, а растенията и животните, които и сега живеят тук, както тогава, също са свидетели. На всяко такова място се молехме и всичко се изпълваше с толкова дълбок смисъл, че е трудно да бъде описан. Въобще, думите са недостатъчни и твърде неточни, за да се разкаже всичко случващо се.

Ако можеше да стоиш редом с мен, когато Даниел отслужваше меса, почти на самия връх на Синай! Слънцето изгряваше и в тази минута ми се искаше най-много от всичко да умра, защото, ако живея дълго, всичко ще се изтрие, ще помътнее от различна мръсотия, а в този момент имаше такава прозрачност и единение със света, че е трудно да се предаде. Във всеки случай това нямаше отношение към вярата, защото тя предполага съществуването на неща, които не се виждат; ти правиш усилие и поставяш това невидимо и неосезаемо нещо на най-главното място и се отказваш от видимите неща в полза на невидимите. А тук — идва краят на всяка вяра, защото нямаш нужда от никакво усилие, просто стоиш и си щастлив и изпълнен догоре не с вяра, а с увереност. Извини ме, за бога, за този поток от думи, но ти пиша, защото иначе ще се пръсна. Може и да не пусна това писмо. Ще го прочета на сутринта и ще помисля.

Мамичко! Тази година ще дойда при теб през отпуската, но следващата — със сигурност ти ще дойдеш тук. Знам, досещам се отдавна защо не искаш да дойдеш. Но знаеш ли, половината немци, които бяха в групата, са деца на тези, които воюваха, и деца на есесовци; ние с теб не сме единствените, не сме единствени потомци на онези хора, за които е трудно да се молим. Мамичко, аз знам, че не обичаш евреите и се срамуваш от това, но все едно, не ги обичаш. Моля те, ела. Не аз и не Даниел, самата тукашна земя ще ти разкаже повече, отколкото си знаела досега за любовта и за историята. Ще обиколим Кинерет, после ще се изкачим на Цфат и отгоре ще видиш колко малък е Кинерет, като продълговата капка. А наоколо му са села: Кфар Нахум, т.е. Капернаум, Магдала, Кана, Гергесин — и ще усетиш изведнъж цялата библейска история, ще я обгърнеш с един поглед. Хубаво би било, ако това се случи през пролетта, когато всичко е зелено, полето е осеяно с макове, диви ириси и див синап.

А сега да не забравя за най-удивителното от нашето пътуване. Вече се връщахме и бяхме минали завоя при Зихрон Яков, вече съвсем близо до Хайфа. Изведнъж Даниел зави и без да каже нито дума, ни закара в самото градче — красиви къщи, има и пететажни домове, в които живеят репатрирани.

Даниел спира на неголям кръгъл площад край едно кафене и казва:

— Най-подходящото време за чашка кафе. А аз ще ви оставя за половин час.

И тръгна, някак си се разтвори сред еднаквите къщи. Ние седим, чакаме го. Минава половин час, а той не се връща — обича да казва, че ние с него сме много пунктуални хора, но аз по немски, а той по еврейски. На въпроса ми къде е разликата, той отговаря: немецът пристига навреме, а евреинът — когато трябва!

Върна се не след половин, а след цял час, но изглеждаше много доволен. Мълча през остатъка от пътя. Наистина вече бе толкова прегракнал, че можеше само да шепне.

Пристигнахме в Хайфа, оставихме всички, където трябва, и се прибрахме в нашия си дом на общността. Сложих чайника. Даниел седна и започна да говори:

— Слушай, Хилда, какъв ден беше днес. Преди пет години получих писмо от една еврейска старица, която искаше да се кръсти. Бяха оперирали сина й и сърцето му спряло. Старицата вярваше, че Исус е спасил сина й, защото жена му — рускиня — Вера, се молела така горещо за него, че едва не съборила покрива. Аз тогава ходих при нея. Там има цял квартал с евреи от Русия. Всички се следят един друг, само нещо да не е както трябва, пишат доноси. Не всички, разбира се, но се намират такива. В това отношение дали са руснаци, или поляци, няма значение, всички са едни и същи комунисти. Следят много строго да не дадат на другия нещо повече. И притесняват нашата Вера заради християнството й, което е известно на всички. Макар да е започнала да вярва, старицата се бои от всички там до смърт:

— Можете ли да ме кръстите, без никой да разбере?

Бабчето е едно такова мъничко, малко по-голямо от котка, но от нея сякаш струи светлина. Свита е на две и едва си влачи краката. Но беше приготвила разни неща — банички с пълнеж, това-онова.

Аз я гледам и я питам:

— Олга Исаковна, защо сте си намислили да се кръстите?

— Синчето ми — казва — е живо и здраво и аз съм толкова благодарна, толкова благодарна на Христа! Присъни ми се, рече ми: ела, ела тук! Той ме викаше, беше толкова весело, като в детството ми. Може би съм се върнала в детството си? Но когато той казваше „ела тук“, какво друго може да има предвид. Аз размишлявах; единствено да се кръстя. Но тайно! Иначе съседките ще разтръбят и ще изгонят сина ми от работа.

Старицата е толкова немощна, но е лека и радостна! Такава весела старица е угодна за всеки Бог — пече банички и обича снаха си.

Аз й казах:

— Добре. Аз ще те кръстя. Засега ти се подготвяй, чети Евангелието със снаха си, радвай се и благодари на Бога, преди да умреш ще те кръстя, не сега. А иначе можеш да размислиш и да започнеш да съжаляваш, задето си изменила на Авраам!

Оставих си телефона, предупредих снаха й да ми се обади, ако старицата се разболее тежко.

И забравих за нея. Докато не минах завоя при Зихрон Яков. Карам и нещо ме удари по челото: забравих бабчето!

Докато пиехте кафе, отидох при тях. Снахата е висока и широка като врата, отвори ми, плесна с огромните си ръце: от три дена ви звъним в манастира, там ни отговарят, че сте заминали. Слава богу, че са ви предали. Нашата Олга Исаковна е съвсем зле.

Не им обяснявах, че Ангелът Небесен ми предаде за звъненето, когато на завоя ме удари по челото. Олга Исаковна беше в пълно съзнание, но едва дишаше. Очите й блестяха. Виждайки ме, проговори тихичко:

— Вие ме задържахте. Отдавна ви чакам.

Снахата сияе. Зад нея стои огромният й брадат мъж Давид и двамата му синове, също едри момчета. Аз нямах нищо, дори кръст. Снахата свали кръстчето от шията си. Така кръстих Олга Исаковна.

Новата християнка Олга умря същата нощ. След кръщението заспала и починала в съня си. Позвъниха ми на сутринта, а аз си помислих — ето ти работник „от последния час“.

Даниел имаше предвид притчата как наемат работници — на първите наети, които работили от ранно утро до вечерта, платили колкото на тези, наети последни, които работили само един час120.

Мамичко! Моля те, не боледувай, пази си здравето. Искам с теб да походим тук, по тази земя, а не само да гледаме от прозореца на колата. Моля те, ела в Израел! Тук кипи такъв живот! Целуни всички. Хилда.

44.

1984 год.

Докладна записка

До Латинската Йерусалимска патриаршия,

За монсеньор Рафаил Ашкури, секретар на патриарха

От Елдар Халил (брат Илия)


Довеждам до Вашето знание, че на дата 16, миналия месец, брат Д. по време на екскурзия до Синай с група студенти-теолози от Германия, по пътя, до извора на Табха, отслужи меса под открито небе, в която допусна изопачения — вместо „Символа на Вярата“ прочете полагащите се молитви на иврит. Не мога да кажа какви именно, но по време на обяда, който приготви за цялата група самият брат Даниел, се състоя и беседа, която не разбрах, защото се говореше на немски език. Помощничката на бр. Д. ми каза, че смисълът й е, че той не споделя догмата за Светата Троица и се обосновава с това, че самият Христос никога не е говорил за Троица, а са я измислили гърците. Аз помолих Хилда, помощничката, за текста на службата, която той отслужи, наричайки я меса — тя обеща да ми го даде. Ще Ви го изпратя, щом го получа.

Също така прилагам запис на беседата, която о. Д. проведе в енориашеския дом малко преди тази служба, там също става въпрос за Троицата.

Във връзка с ремонта в дома на баща ми в Хайфа, моля да ми се отпусне помощ. Брат Илия.

45.

1984 год.


До Настоятеля на манастира „Стела Марис“

От секретаря на Йерусалимския Патриарх


Отче Настоятелю! Моля да поканите при мен за събеседване обитаващия Вашия манастир брат Даниел Щайн.

Монсеньор Рафаил Ашкури, секретар на Латинския Йерусалимски Патриарх.



До Провинциала на Кармелитския Орден

От Йерусалимския Патриарх


Ваше Високопреподобие! Моля да разгледате делото на члена на Вашия Орден брат Даниел Щайн. Според сведенията, които имам, той извършва груби нарушения при реда на провеждане на месата. На моята молба да се яви за събеседване той отговори с отказ, което считам за отстъпление от църковната дисциплина. Но имайки предвид принадлежността на брат Даниел Щайн към Вашия Орден, моля да проведете разследване и съответното събеседване.

Йерусалимски Патриарх.

46.

1984 год.


До Свещената Конгрегация по въпросите на доктрината на вярата121

До префект Кардинал Рокхауз

От Генерала на Ордена на босите кармелити, отец Лауренис


Ваше Високопреосвещенство! Принуден съм със съжаление да Ви уведомя, че вътре в поверения ми Орден се случи известно вероучително разногласие, свързано с дейността на един от нашите монаси, свещеник Д. Щайн. Получих донесение от Провинциала на Ордена относно проповедите на споменатия свещеник, разминаващи се по някои точки с църковните догмати и традиции. Сред членовете на нашия Орден няма много свещеници, работещи в енории, именно брат Даниел има енория в град Хайфа. Благодарение на активната му дейност и с усилията на енориашите беше възстановен храма, където той изпълнява своето пасторско служение вече петнадесет години.

Според държавното законодателство на Израел мисионерската дейност сред юдеите е забранена; междувременно неведнъж сме получавали предупреждения от министерството на религията за кръщаването на евреи, което извършва Д. Щайн.

Проведох разговор с него по този повод още през 1981 г.; той твърдеше, че е извършил само единични кръщения на деца, чиито родители-евреи, изповядват католическо вероучение и той няма право да отказва кръщение в такива случаи. Разказа как два пъти при хора, намиращи се на смъртен одър, той не е могъл да не изпълни своя пастирски и християнски дълг. В един от случаите става въпрос за кръщение на жена от Русия, която го молила за това години наред и той й обещал да изпълни молбата й само в случай на близката й кончина. Което и извършил в самото навечерие на смъртта й. Съгласете се, че при подобна ситуация не мога да го обвиня в нарушаване на закона. Обаче в разговор се опитах да го увещавам да бъде по-внимателен.

В края на миналата година получих ново послание от Провинциала на Ордена относно проповеди на отец Даниел Щайн. Този път ставаше въпрос за по-сложна ситуация, доколкото тя засяга непризнаването от Щайн на първостепенната роля на Римския Престол в католическия свят и изказаната от него абсурдна идея Йерусалимската Църква да има водеща роля. При това той имаше предвид дори не Йерусалимския Патриархат, а прекратилата своето съществуване в началото на втори век Църква на Яков, брата Господен.

Утвърждавайки тази идея, свещеник Даниел Щайн отслужва меси на иврит. Доколкото от времената на Втория Ватикански събор има официално разрешение в поместните църкви да се служи на местен език, от моя страна това не може да предизвиква нито осъждане, нито забрана. Неговите мисли за поликултурно християнство също ми се струват спорни, но бих предпочел Вие лично да обсъдите с о. Щайн тези проблеми.

Опирайки се на получените конфиденциални сведения, в хода на нашия разговор го попитах не изпуска ли при службите „Символа на Вярата“. (Той си призна, че в последните години не смята за възможно да произнася текст, някои положения от който той не споделя.) Ставаше дума за един от основните догмати на Светата Църква — за Троицата. Неговите съображения ми се струват толкова еретични, тъй че не се наемам дори да ги преразкажа, а това е още един аргумент да се срещнете с него.

Разминаванията във възгледите на отец Даниел Щайн с общоприетите в Светата Църква традиции са толкова многобройни, поради това му забраних временно да отслужва меса и предоставям окончателното решение на Ваше Високопреосвещенство.

Ръководството на Ордена е готово да изпрати отец Даниел Щайн за разговор в Рим в срок, който Ваше Високопреосвещенство намери за приемлив.

Изцяло предан Ви во Христа Генерал на Ордена на босите кармелити: отец Лауренис.

47.

1984 г., Хайфа

Из разговора на Даниел и Хилда

Слушай ме внимателно и се постарай да не ме прекъсваш! Наясно си, че не очаквах нищо добро от пътуването си до Рим и бях готов на всичко. По принцип най-лошото вече се случи — макар и временно, началството ми забрани да служа, но не се и надявах да избегна тази забрана. Още повече и понеже Префектът на Конгрегацията, където ме призоваха, е доста консервативен по въпросите на доктрината на вярата. Сегашният папа и този Префект, взети заедно, представляват такава балансирана двойка, в която се пазят един друг от крайности, ако мога да се изразя така. Но папата е по-склонен да слуша сърцето си, аз много ценя това у него. Докато Префектът е сух, без емоции, рационален и много образован. Има дузина дипломи, знае дузина езици и е много твърд, поне такъв ми се стори. И външността му съответства. Само дето е по-розов за кабинетен човек. Е, това го казвам между другото.

Пристигнах в Рим три дни преди визитата. Не бях там за първи път, познавам го твърде добре и не го обичам, въпреки обаянието му. И този път се разхождах из Рим и цялата ми душа говореше на този град — не и не! Аз съм селски човек и величието на града ме отблъсква. Винаги ме е отблъсквало. Някакво умопомрачение е, че всички искат да живеят в градовете. А Рим е град на градовете, от него и досега лъхат жестокостта и величието на империята. Дори последният исторически Рим, този на Мусолини, напомня същото — властта на силата над слабия човек. Във Ватикана това се усеща още по-осезаемо.

В навечерието на аудиенцията цял ден се разхождах из катакомбите на Рим. Това е съвсем друго нещо: таен, малък, подземен свят, желаещ да се скрие от силата на града и да си създаде някакво независимо съществуване. Никога никой не е успявал в това. Макар да трогва до дълбините на душата. В нежеланието да се приемат величието и силата прозират голяма вяра, простодушие и дързост. Излязох от катакомбите абсолютно спокоен, престанах да се тревожа за утрешната среща.

Изведнъж разбрах, че отивам да изповядам вярата си и съм готов да кажа всичко, което мисля, без да скривам и премълчавам каквото и да било. А сетне да става каквото ще. Макар да знаех, че моят съдия се отличава от Пилат Понтийски по това, че никога няма да зададе риторичния въпрос „Какво е Истина?“, а знае с точност какво именно представлява тя.

Бях виждал вече Префекта, първия път на среща със свещениците от Източна Европа, после още два пъти. Но не много отблизо. Висок е на ръст. Ти знаеш, Хилда, че от всички високи хора, само ти не предизвикваш у мен вътрешно безпокойство. Много високите и много ниските са от различни породи. Добре. Като цяло, аз се чувствам по-комфортно с невисоките хора. Без да броя теб, разбира се.

Той веднага каза, че е чел за мен, знае за военното ми минало и смята, че подобни на мен свещеници, преминали през войната, са особено ценни за Църквата. Веднага си помислих, че няма да излезе нищо смислено от този разговор. Не взех да говоря за реалния смисъл от опита във войната. Помислих си: не знае ли той как войната ожесточава, изкривява и разрушава човека? Но той е много фин събеседник — веднага почувства реакцията ми и смени темата:

— Вие служите на иврит?

Обясних му особеностите на християните в моята общност, за които ивритът се оказва често единственият общ език: сред енориашите ми например има двойка — тя е холандка, а той е испанец, помежду си говорят на иврит. Такива случаи не са малко. По-рано служех на полски, но сега израсна ново поколение и децата на полските католици вече почти не знаят полски. Родният им език е иврит. Освен това има и кръстени евреи, дошли от други държави.

Той попита за преводите и аз казах, че някои съществуват от по-рано, някои преводи сме направили сами, а псалмите например взимаме от еврейски източници.

Прекрасно разбирах, че той притежава донос, в който сигурно е написано, че не чета „Кредо“. А какво още са написали, мога само да се досещам.

Неочаквано Префектът ме подкрепи — каза, че християнството е мултикултурно, че ядрото, сърцевината, трябва да бъдат еднакви за всички, а обвивката може да бъде различна при различните народи. Латиноамериканецът изобщо не прилича на поляка или ирландеца.

Страшно се зарадвах, не си представях да намеря съюзник в негово лице. Преразказах му една своя среща с африкански епископ, който с горчивина ми говореше, че е учил в Гърция, служил е в Рим, усвоил е европейската форма на християнството, но не може да иска от своите енориаши-африканци да станат европейци.

„Нашите традиции са по-стари, пък и Африканската Църква е най-старата, моите хора танцуват и пеят в храма, както цар Давид, и когато ми казват, че това е неблагочестиво, мога да отговоря само едно: ние не сме гърци или ирландци!“ — ето какво ми каза той. А аз му отвърнах, че също не разбирам защо африканците трябва да служат по гръцки или латински образец, за да разберат какво е говорил рави от Назарет!

— Но все пак нашият Спасител е бил не само равинът на Назарет! — отбеляза Префектът.

— Да, не само. За мен той, както и за Апостол Павел, е Вторият Адам, Господ, Изкупител, Спасител! Аз вярвам във всичко, в което вярвате и Вие. Но във всички Евангелия той е „рави“. Така го наричат учениците, така го нарича народът. Не ми отнемайте моя „рави“. Защото това също е Христос! И аз искам да Го попитам какво е най-важно за мен, на еврейски, на неговия език!

Разбираш ли, Хилда, аз си помислих: да, той е прав. Свещениците, преминали през войната, се отличават с нещо. Например аз не се страхувам да кажа каквото мисля. Ако ми забрани да служа, ще правя това сам в пещерата. Тук, в Рим, е съществувала голяма еврейска църква в пещерите. Затова му отговорих:

— Не мога да чета „Кредо“, защото съдържа гръцки понятия. Това са гръцки думи, гръцка поезия, чужди за мен метафори. Не разбирам това, което гърците казват за Троицата: равностранен триъгълник122, така ми обясни един грък, всички страни са равни. А ако Filioque123 не се използва както трябва, то Триъгълникът няма да бъде равностранен. Наричайте ме както искате — несторианец, еретик, но до IV век въобще не се е говорело за Троица, за нея няма нито дума в Евангелието. Това са го измислили гърците, защото те се интересуват от философското построение, а не от Единния Бог, и затова и са били политеисти. Трябва да им благодарим, че не са поставили трима богове, а само три лица. Какво лице? Какво е това лице?

Той се намръщи и каза:

— Блаженият Августин ни е написал…

А аз го прекъснах:

— Много обичам мидрашите. Притчите. Има такава притча за Августин, която ми харесва много повече от всички негови петнайсет тома за Светата Троица. Според преданието, когато Августин се разхождал по брега на морето, разсъждавайки за тайната на Светата Троица, видял момче, което било изровило дупка в пясъка и наливало там вода, загребвайки я с раковина от морето. Блаженият Августин го запитал защо прави това.

Момчето отговорило:

— Искам да излея морето в тази дупка!

Августин се усмихнал и рекъл, че това е невъзможно. На което пък момчето му отвърнало:

— А как ти с твоя ум се мъчиш да изчерпиш неизчерпаемата тайна на Бога?

И изведнъж момчето изчезнало. Това не попречило на Августин да напише петнайсетте си тома.

Ти ме познаваш, Хилда, старая се повече да мълча, но сега езикът ми се развърза! Как е възможно въобще да има разногласия по въпроса. Дълбокомъдрените дрънканици поставят под съмнение непостижимостта на твореца. Те вече са стигнали до извода, че той има три лица. Какво е електричество не знаят, а как е устроен Бог, знаят! Евреите също имат такива изследователи, кабалистите се занимават… Но това не ме интересува. Господ казва: „Вземи кръста си и върви!“ И човекът отговаря „да!“, това го разбирам.

Вие, господин Префект, току-що казахте, че ядрото, сърцевината, трябва да бъдат общи за всички. Сърцевината на нашата вяра е самият Христос! Той е „необходимото“ и „достатъчното“. Аз виждам в Него Сина Божи, Спасителя и Учителя, но не желая да виждам в Него страна на богословски триъгълник. Който предпочита триъгълника, да се покланя на него. Ние не знаем много неща за Него, но без съмнение знаем, че е бил еврейски учител. Оставете ни го като Учител!

Знаеш ли, Хилда, аз, разбира се, виках. Но видях, че той се усмихва.

— Колко — казва — енориаши имаш?

— Петдесет, шестдесет. Е, хм, сто…

Той кимна. Разбра, че не ме е победил. И разбра още, че слушателите ми не са много.

Разговаряхме още час, беседата беше интересна. Той е дълбок и високообразован човек. Като цяло, разделихме се с мир.

Излязох от Конгрегацията. Отидох в катедралата на Свети Петър, паднах на колене и му казах на иврит: „Радвай се, Петре, ние отново сме тук. Много дълго ни нямаше, но ето ни сега!“

Струва ми се, имах право да кажа това; нашата малка църква е еврейска и християнска. Нали така?

Излязох от катедралата, седнах на стълбите на слънчице и видях точно срещу мен да идва отец Станислав, секретарят на папата. Преди три години, когато поисках аудиенция при Светия Отец, именно той не ме пусна. Е, може и напразно да си мисля така, може да ми се е сторило… А сега той сам се приближи към мен:

— Наскоро Негово Светейшество си спомни за теб. Почакай ме тук, скоро ще изляза.

Продължих да седя. Странна история. След петнайсет минути отец Станислав се върна и ме покани на вечеря. Вдругиден.

Два дни се разхождах из Рим. Обичам да ходя пеш, ти знаеш. Рим е голям град, познавам го не лошо, бил съм там четири пъти. Ходех и си мислех, че трябва да кажа на папата това, което никой няма да му каже, пък и едва ли ще ми се предостави друг случай. Не бива да изпускам нищо от важните неща — чувствах се като ученик пред изпит.

През цялото време валеше дъжд — ту слаб, ту силен, по едно време се превърна в порой. Намокрих се до кости, усещах как по гърба ми се стичат капки вода. Вървях по широка пуста улица, от двете ми страни — огради, мокри дървета, започна да се стъмва, в далечината виждах единствено контурите на Колизеума. Е, добре, ще се добера дотам и ще взема автобуса. Междувременно се изравних с една телефонна кабина. Вратата се открехна и едно мокро момиче ми извика на английски:

— Падре, ела при нас!

Надникнах в кабината: бяха двама, съвсем младички хипита, момче и момиче, накичени с гердани и гривни от охлювчета и цветни камъчета. Много симпатични деца. Вечеряха. В ъгъла бе оставена голяма бутилка вода, в ръцете си държаха разчупена багета и домати. Вмъкнах се — мястото стигаше тъкмо за трима.

Младежите бяха от Бирмингам. Момичето много приличаше на теб. Също и момчето. Попитаха ме откъде съм се появил, казах им — от Израел. Зарадваха се страшно много и веднага се самопоканиха на гости. И аз ги поканих. Пътешестват на автостоп, но когато ги предупредих, че до Израел не могат да се доберат на стоп, защото трябва и да се плава по море, те взеха да ми се подиграват: ами през Балканите, България, Турция, Сирия? Така че, очаквай ги, мила моя, скоро ще пристигнат. Момичето се казва Патриша, а момчето… забравих.

Изядохме хляба и доматите, поговорихме си за това-онова и аз ги оставих в кабината, отправих се към автобуса. Манастирското общежитие, в което нощувах, беше влажно и студено, дрехите ми не можаха да изсъхнат през нощта и аз тръгнах на среща с Краля добре измит, но абсолютно влажен.

На същите стълби, на които се сблъскахме предния ден, ме посреща Станислав и ме покани в папските покои — до катедралата. Отваря се врата, той ме води по коридора в стаята. Чакайте! Гледам — шкафове с книги, библиотека. Дълга маса. Доста е мрачно. Отваря се една странична врата, влиза папата. Облечен е просто: бяло расо, на краката меки обувки, кожени, на дупчици. Виждам, краковски. И чорапите бели, дебели. Той ме прегърна и ме тупна доста здраво по корема:

— Гледай, похапваш си! Добре ли те хранят?

— Не е лошо. Заповядайте, Ваше Светейшество, ще Ви нагостим с близкоизточна храна.

— Брат Даниел — казва ми той, — познаваме се повече от четиресет години, тогава бяхме на „ти“ и ме наричаше с друго име.

— Разбира се, Лолек, всички си имаха и друго име.

— Да, Дитер — той се усмихна и това беше нещо като пропуск към миналото, покана за откровен разговор. Хилда, толкова се зарадвах заради него, веднага ми стана още по-симпатичен. Когато човек се издига високо, губи много. А Лолек не.

Така и беше. Хилда, какво си зяпнала? Ние с Папата се познаваме от 45-а година. Той е от Краков! Аз бях там послушник, после учих. Служехме в една епархия. Другарувахме. Тогава много пътувахме на проповеди, а той не обичаше да пътува и понякога аз го замествах.

Секретарят стои редом с нас, но все едно че го няма. Отидохме в параклиса — малък параклис, пейки с възглавнички за коленичене.

— Кадифени възглавнички? — не се сдържа Хилда.

— Да, кадифени, с гербове. През една от многото врати отстрани влезе прислужник, внесе иконата на Казанската Божия Майка. Застанахме на колене. Молехме се мълчаливо. После Папата стана и ме поведе в столовата…

Дълга маса за около дванайсет души, а само три прибора. Мислех, че ще има вечеря за сто души, а тук няма никого.

Той започна да говори, отдавна искал да си поговори с мен; ясно му е колко сложно е положението на католическия свещеник и монах на Светата Земя в наше време… При тези думи малко се ядосах:

— В Израел — рекох.

Той е умен, разбра веднага накъде бия: държавата Ватикана не признава съществуването на държавата Израел. И продължи разговора много внимателно. Но без лукавство.

— Разбира се — казвам аз, — положението на християнина изобщо е твърде сложно, никога не е било просто! И положението на евреина е същото, Петър е свидетел. А какво е да бъдеш евреин-християнин в Израел през XX век? Не е лесно! Но такива хора има, което ме радва, защото не е важно колко души има в еврейската църква — десет, сто или хиляда — но ги има и това е свидетелство, че евреите са приели Христа. Това е Църквата на Израел. А Ватикана не приема Израел.

— Знам, Даниел. Ние имаме там араби-християни и в някакъв смисъл сме заложници. Политиката трябва да бъде премерена, за да не дразним арабите: и мюсюлманите, и нашите братя християни. Няма богословски причини, те са политически… Ти разбираш това не по-зле от мен — той сякаш очаква съчувствие, но аз не мога, не мога…

— Не бих искал да съм на твоето място — казах му аз. — Където има политика, има и позор.

— Почакай! Почакай малко! И така се движим твърде бързо. Хората не успяват да ни следват, а мислите се променят трудно.

— Но ако ти не успееш, друг може и да не поиска — говорех това, което мислех.

На това място прислужникът донесе храната. Не италианска, а полска: блюдо с ордьоври — сирене, краковски колбаси! Майко Божия! Не бях виждал тези колбаси, откакто заминах от Полша. Имаше бутилка вода и гарафа с вино. И останалата храна беше полска: супа, бигос… не ми стана ясно дали е в моя чест, или Понтификът държи на старите навици.

— Даниел, когато служеше в селската енория, носеха ли ти храна? Такава ли? — попита той и се засмя.

И наистина, Хилда, носеха ми. След войната в Полша беше много тежко. Стариците носеха яйца, баници, сметана. Полша, моя Полша…

Години наред бях трупал това, което трябваше да му кажа, ето така, между супата и бигоса, а не можех да намеря първата дума. Но той поведе разговора, тъй че желанието му да ме изслуша бе явно.

— Даниел, знаеш ли — заговори, — този голям кораб се обръща трудно. Имаме навика да мислим по определен начин — и за евреите, и за много други неща. Посоката трябва да се променя, но не трябва да се преобръща корабът.

— Твоят кораб изхвърли евреите от борда — рекох му. — Там е проблемът.

Той седеше срещу мен, малко под ъгъл, ръцете му бяха големи и папският пръстен беше голям, както и главата му, под бялата шапчица — също като нашата кипа — и слушаше внимателно. И тогава аз му казах всичко, за което бях мислил през последните години и което не ми даваше да заспя: Църквата изхвърли евреите. Така мисля. Но не е важно какво мисля аз — важно е какво мисли Павел! За него „единна, съборна и апостолска“ е била Църквата, състояща се от евреи и неевреи. Той никога не си е представял Църквата без евреите. Тя, Църквата на обрязването, е имала право да решава кой принадлежи към тази всеобщност, кефалността. И Павел е идвал в Йерусалим не просто да се поклони на апостолите Петър, Яков и Йоан. Той е бил посланик на дъщерна Църква „от езичници“. Той е идвал при майчината църква, при това изначално християнство, при юдеохристиянството, защото в него е виждал източника за съществуване. После, през IV век, след Константин, дъщерната църква замества майчината. И вече не Йерусалим се оказва „прамайка“ на църквите; „кефалност“ вече означава не „единство“, не „съборност“, не „всемирност“, а чисто и просто — „вярност към Рим“. Гръцко-римският свят обръща гръб на своя източник, на първоначалното християнство, което е унаследило от юдаизма с неговата постановка за „ортопраксията“, т.е. за съблюдаване на заповедите за достойно поведение. Сега да бъдеш християнин означава най-вече да признаваш „доктрината“, която е постановена от Центъра. От този момент Църквата не е вечния съюз с Бога на евреите, превъплътен в Исус Христос — като съюз с Бога на всички народи, последвали Христос и с това затвърдили верността към първия Моисеев Завет. Християнските народи всъщност не са Новият Израел, те са Разширеният Израил. Всички ние, обрязани и необрязани, сме се превърнали в Новия Израел; не в смисъл, че сме отхвърлили Стария, а че Израил се е разширил, разпрострял се е върху целия свят. Не става дума за доктрина, а само за начин на живот.

В Евангелието намираме еврейския въпрос: Рави, какво да правя, за да постигна спасението? Учителят не му казва: вярвай по този или онзи начин. Той казва: върви и върши това и това! Именно — постъпвай според Моисеевите заповеди. И човекът постъпва според тях. И не мисли да ги нарушава. Тогава Учителят го успокоява: с теб всичко е наред! Но ако искаш да бъдеш съвършен, раздай цялото си имущество и върви след мен! Ето това е християнството — отдай всичко на Господа, не десета част, не половината, а всичко! Но отначало се научи като евреите да отдаваш една десета… Мойсей е поучавал да изпълняваме дълга си пред Господа, а Исус — да го изпълняваме не по задължение, а по любов.

Защо Рим да е Църквата Майка? Рим е сестра. Аз не съм против Рим. Какво е това „Новият Израил“? Отменя ли той „Старият Израил“?

Павел разбира, че езическите народи са дива клонка, която са ашладисали към истинската маслина (Послание към Римляните 9:14). Израил се е отворил, за да приеме новите народи. Това не е Новият Израел, отделен от Стария, това е Разширеният Израил. Павел не е могъл да си представи, че ще съществува Църква без евреи!

Тук той ме спря и проговори:

— Извинявай, аз съм грешал. Щастлив съм да го кажа.

Хилда, той каза това, защото е много голям човек, по-голям, отколкото можем да си представим.

Той рече: да, аз съм грешал и искам да поправя тази грешка — ти правилно казваш, Разширеният Израил.

Но аз вече не можех да се спра. Не знаех дали ще го видя някога отново, затова бях длъжен да му кажа всичко!

— При юдеите, както при християните, в центъра стои човекът, не Бог. Никой не е виждал Бог. В човека трябва да се провиди Бога. В Христос, Човека, трябва да се види Бог. При гърците в центъра е Истината. Принципът на Истината. Заради него човекът може да бъде унищожен. На мен не ми трябва такава истина, която унищожава човека. Нещо повече, който унищожава Човека, унищожава и Бога. Църквата е виновна пред евреите! В град Емск ни разстрелваха на площада между двата храма — католическия и православния! Църквата изгони и прокле евреите и заплати за това с всички последвали разделения, с всякакви схизми. И те до ден-днешен покриват Църквата с позор. Къде е кефалността? Къде е съборността?

— Знам това, Даниел. Аз го знам това — каза ми той.

— Не ми е достатъчно, че знаеш — рекох аз.

— Не бързай, не бързай! Корабът е огромен! — ето какво отвърна той.

Влезе прислужникът и донесе кисел.

— Какво донесе? — запита Хилда неразбиращо.

— Кисел. Десерт. От вишни. Нещо като немския Gruetze, пудинга с плодове и ванилия. А, Хилда, спомних си — момчето се казваше Джонатан.

— Какво момче? — с изумление попита Хилда.

— Онази двойка хипита от телефонната кабина. Момичето е Патриша, а момчето — Джонатан. Има заешка устна, зашита доста акуратно. Ще се запознаеш с тях.

48.

Из биографията на папа Йоан Павел II

1981 г. На 13 май на площад Свети Петър турският терорист Али Агджа извършва покушение над Понтифика и го ранява тежко.

1986 г. На 13 април за първи път след апостолските времена Римски папа посещава синагога (в Рим) и приветства юдеите, наричайки ги „възлюбени братя и, може да се каже, по-големи братя“.

1986 г. На 27 октомври по инициатива на Йоан Павел II в град Асизи се провежда среща на представители на 47 различни християнски църкви и 13 представители на нехристиянски религии и се прави съвместна молитва.

1992 г. На 12 юли папата съобщава на вярващите за предстоящата си операция на тумор в червата.

1993 г. На 30 декември между държавата Ватикана и държавата Израел са установени дипломатически отношения.

1994 г. На 29 април Йоан Павел II се подхлъзва, излизайки от банята, и счупва шийката на бедрото си. Независимите специалисти смятат, че от този момент той започва да страда от болестта на Паркинсон.

2000 г. На 12 март по време на неделната меса в катедралата „Свети Петър“ папата моли за прошка и признава вината на Църквата за греховете й — преследване на евреите, църковни разколи и религиозни войни, кръстоносни походи и оправдаване на войните заради богословски догмати, презрение към малцинствата и бедните, оправдаване на робството — като извършва покаяние (mea culpa) за греховете на синовете на Църквата.

2000 г. На 20 март започва папската визита в Израел, в хода на която той се моли при Стената на плача в Йерусалим.

2001 г. На 4 май в Атина от името на Църквата папата моли за прошка заради разоряването на Константинопол.

2001 г. На 6 май в Дамаск за първи път от съществуването на Църквата Понтификът посещава джамия.

2004 г. На 29 юни на визита във Ватикана е посрещнат Вселенският Константинополски Патриарх Вартоломей I.

49.

1984 г., Хайфа

Из дневника на Хилда

Посрещнах Даниел на летище Лод. Той се върна от Ватикана. Беше се срещнал с папата. Разказа ми всичко. Имам чувството, че стоя до горящ храст. Страхувам се.

50.

1996 г., Хайфа, Галилея, Нов А-Галил

Из разговора на Ева и Авигдор

Четвърта касета

На 18 март 84-та година Даниел навършваше шейсет години. Точно на Пурим. Решихме да му организираме семеен празник. Денят беше като по поръчка, много топъл, всичко зеленееше. Нали знаеш, че моята Милка е от Варшавското гето. А всяка жена, преживяла такъв глад, обръща сериозно внимание на храната. Когато тя организира празничната трапеза, умножава всичко по десет. Ако гостите са двайсет, тя готви като за двеста. И този път готвеше с голям замах, като за сватба. А на Пурим, както знаеш, трябва да има много сладки неща, така че Милка две денонощия пече всякакви медени, орехови и макови сладкиши. По-големият зет Адин докара пълен багажник с месо и от сутринта започна да прави шишчета — нещо маринова, разпалваше огъня. Естествено, Даниел не знаеше какъв празник му подготвяме. Внуците ни — тогава имахме три момчета и две момичета, също не седяха без работа, те пък измислиха спектакъл. Големият ни дом, четири стаи и две тераси, бе натъпкан с деца и храна. Всичко бучи, трещи и звънти. На мен ми се падна ролята на Аман, още от сутринта ми нашариха лицето и ми залепиха висящи рижави вежди.

Децата много обичат Пурим, тъпчат се със сладкиши и крещят до изнемога. Режисьор беше Моше, вторият ни зет. Върху кипата си бе нахлузил перука от кълчища, облякъл бе някакъв чувал, а на ръцете си бе надянал червени гумени ръкавици. Той играеше палача.

Подготвихме подарък на Даниел от името на цялото семейство — върху седалката на един стар стол измоделирахме целия му живот от пластилин. Всички лепихме. Разбира се, най-вече Рут. В средата стои Даниел с тояга, около него три овци, а наоколо — цялото ни семейство; някои от нас много си приличаха. Рут моделира с впечатляващо сходство, а големият й син Арон, който носи прозвището Бецалел124, рисува пък забележително и стана художник. Така че в средата е Даниел, а около него в кръг е истинско шествие от малки човечета — евреи с молитвени одежди, араби в куфии, етиопци, немци с ужасни фуражки, дори с малки свастики на ръкавите и доста магаренца и котенца. Когато вече бяхме сложили всички по местата им, Милка забеляза, че липсва Хилда. Арон измоделира и нея — много си приличаше, дълга, по-висока от всички.

Даниел бе обещал да дойде около седем часа, но доста закъсняваше. Милка бе извън себе си от гняв, задето храната изстива, а Даниел още го няма. Появи се едва към десет, вече бе пълна тъмница, но децата бяха накачили фенери из цялата градина и бяха запалили факли. Да можеше да видиш как го посрещнаха — кречетала, барабани, писъци. После го поведоха към масата, а там в средата стои нашият подарък, покрит с копринена покривка. Даниел я сне и така се радваше и се смееше… цяла вечер все приближаваше нашето произведение, разглеждаше го и намираше разни смешни детайли: на гърба на Шломо седи Давид, а на главата му — котка. А Милка е с лъжица и тенджера, пък в тенджерата — кокошка. Всичко е толкова миниатюрно, че Даниел си сложи очилата…

Внуците ми го обожаваха, всички бяха върху него като на дърво.

През нощта, когато Милка прибра всичко — Даниел, въпреки бурните й протести, помогна да измият съдовете, — останахме двамата и той ми сподели, че Префектът на Конгрегацията го вика в Рим за разговор по въпросите за доктрината на вярата.

— Инквизицията? Наместникът на Лойола на земята? — пошегувах се аз, но брат ми не прие шегата, погледна ме и кимна с удивление:

— Не, Лойола е бил първият генерал на Ордена на йезуитите, но никога не е възглавявал инквизицията. Надявам се да не ме изпратят на кладата, но ще последват някакви неприятности.

Никога по-рано не бях го виждал тъй разстроен. Искаше ми се да го подкрепя някак си:

— Не се притеснявай, в крайна сметка ще те уредим на работа при нас, в мошава. Наистина нямаме овце, така че няма да можеш да бъдеш пастир, но ще те направим градинар.

— Не, аз май няма да отида. Няма да отида и това е.

След три седмици се видяхме отново и аз го попитах:

— Е, какво, заминаваш ли за Рим?

— Налага се да отида, но отложих доколкото е възможно. До есента. Не ми трябва разправия, необходимо ми е разбиране… — и въздъхна.

Замина за Рим през есента. Върна се много доволен.

— Е — питам го, — не те ли пратиха на кладата?

— Не. Обратното. Бях в Рим, видях се със стари приятели. Поляци. Пих медовина, черпиха ме с краковски колбаси.

— И какво — питам го, — защо трябваше да пътуваш толкова далеч? И в Израел има поляци. Потърси сред енориашите си.

— Така е, но е друго да се срещнеш с приятел от едновремешния си живот.

— Даниел, на теб половината свят са ти приятели.

А той се смее:

— Да, да, половината свят. Само че не първата половина, а втората.

Мина много време, преди Хилда да ни каже що за приятел е срещнал в Рим.

8 юни 2006 г., Москва

Писмо от Людмила Улицкая до Елена Костюкович

Скъпа Ляля! Натрових се от някаква глупост. Бях зле ден и половина. Преживях целия спектър на емоциите: отначало недоумение — нали ям всичко наред и никога нищо не ми става; после се ядосах на себе си — защо безразборно ям всичко, кой знае колко дни е престоял на бюфета доматеният сок, който излях в супата. Помня точно, че го купих миналата седмица за „Блъди Мери“, което обаче някой от гостите ми… После престанах да се карам сама на себе си, защото ми стана съвсем лошо — не можех да пийна никаква таблетка, понеже повръщах до дъно на всеки половин час. Можеш ли да си представиш, че до ден-днешен ме болят гърлото, хълбоците и мускулите на корема.

Спомних си всички мои приятели и роднини, които преди смъртта си боледуваха дълго, мъчително и търпеливо! И за кой ли път си помислих, че молбата за „мирна, лишена от срам и безболезнена християнска кончина“ е най-важната от всички молби, отправени към Господ Бог. Пиех непрекъснато чай с лимон, после вода със сода, а след това само вода, защото вече нямах сили дори да включа чайника. Щом преставах да пия, спазмите ставаха непоносими. Всички неприятности произлизаха изключително от горната половина на тялото.

Когато се върна Андрей, поиска да извикаме незабавно „Бърза помощ“. Аз някак си със сигурност знаех, че няма нужда да го правим. Тогава, Ляля, ето какво ми мина през главата: доколкото вече бях повърнала всичкия доматен сок, разбрах, че изхвърлям от себе си целия този кошмар, който бях погълнала през последните месеци от четене, мъчително четене, на всички книги за унищожението на евреите през Втората световна война; всички книги по средновековна история, включително такива за кръстоносните походи и по-ранноисторическите — за църковните Събори, за отците на Църквата, от Блажения Августин до Йоан Златоуст, всички антисемитски опуси, написани от най-просветените и свети мъже. Повърнах всички еврейски и нееврейски енциклопедии, които изчетох през последните месеци, целия еврейски въпрос, с който се отрових по-силно, отколкото с доматения сок.

Лялечка! Аз ненавиждам еврейския въпрос, отрових се от него, а не от някакъв си доматен сок. Това е най-гнусният въпрос в историята на нашата цивилизация. Той трябва да бъде отменен като фиктивен, като несъществуващ. Защо всички хуманитарни, културни и философски проблеми — и не говоря за чисто религиозните — се въртят постоянно около евреите? Бог се е надсмял над своя „Избран Народ“ много повече, отколкото над всички останали.

Нали Той е знаел, че човек не може да обича Бога повече от самия себе си. Това се удава само на редки избраници. Даниел е бил такъв. И още няколко души. За тези хора не съществува еврейски въпрос. Той трябва да бъде отменен!

В пет и половина сутринта престанах да повръщам. Към два часа станах някак си и седнах да завърша книгата.

Изпращам ти третата част. Остана още малко. Целувам те. Люся.

Загрузка...