Пета част

1.

1994 г., Израел

Откъси от пресата

Цял Израел беше потресен от събитието, станало на 25 февруари 1994 година, в навечерието на еврейския празник Пурим. До днес много от подробностите са неизвестни. В навечерието на празника беше постигнато споразумение между шейха на пещерата Махпела и градската администрация на Хеброн, за да бъде предоставена възможност на евреите да се молят в залата на Авраам в пещерата Махпела.

По време на празничната нощна молитва в съседното помещение, в залата на Исаак, се е събрало голямо множество мюсюлмани. Мюсюлманският и еврейският календар съвпадат по такъв начин, че в този ден се празнуват едновременно Пурим и Рамадан. И в двете зали е имало молещи се.

Нахлулият в мюсюлманската зала на Исаак еврейски заселник от американски произход Барух Голдщайн стрелял с автомат в тълпата, убивайки 29 души и ранявайки около 150.

Барух Голдщайн бил смазан на място от разярените араби. Под килима на залата били намерени железни прътове, с които е бил убит Голдщайн; било е намерено също така и голямо количество хладно оръжие.

Създадената от правителството комисия за разследване на инцидента публикува доклад, в който се основават на показания на разузнаването, имащо данни за подготовка на погром над евреи в Хеброн.

Комисията разполага със сведения, че извършеният от Барух Голдщайн разстрел в пещерата Махпела е имал превантивен характер, а е бил планиран и подготвен по-рано. В качеството им на заподозрени са задържани двама заселници от намиращия се наблизо квартал: равина Елиаху Плоткин и Гершон Шимес.

Към днешна дата са събрани томове материали и комисията обещава да огласи заключението си най-рано след три месеца.

Обществеността в страната няма единно мнение по отношение на извършеното престъпление, а самата личност на Голдщайн се оценява диаметрално противоположно от различни групи хора: за едни той е национален герой, спасил с цената на живота си еврейското население в Хеброн от готвеното масово клане, за други е провокатор и безумец. В този план интересни са разпитите на близките до Голдщайн хора, негови приятели и единомишленици — равина Елиаху Плоткин и Гершон Шимес. Но техните показания не се публикуват до момента.

2.

25 февруари 1994 г., Хеброн

Из протокола от разпита на Гершон Шимес

— Ти ли докара Барух Голдщайн в пещерата Махпела?

— Да.

— В колко часа?

— Около пет сутринта.

— Не си ли спомняш с точност?

— Помня точно, че тръгнах от къщи в пет без двайсет. Погледнах часовника…

— Кой, освен теб, беше в колата?

— Синът ми Бенямин. После дойде Барух…

— Не те ли учуди това, че той е във военна униформа и е с автомат?

— Да. Но той ми каза, че отива в милуим, викнали го запас.

— Кога се уговори с него да го вземеш със себе си към Махпела?

— Позвъни ми предишната вечер към девет часа и се уговорихме.

— Казвал ли ти е нещо за намеренията си?

— Не, за нищо такова не сме говорили.

— Къде се разделихте, когато стигнахте до пещерата?

— Влязохме заедно в залата на Авраам. В навечерието на Пурим там имаше десетина души. Не съм го видял кога е излязъл.

— Какво стана после?

— След около десет минути чух откос от автомат, после отново. Веднага разбрах, че стрелбата е от залата на Исаак. Побягнах натам, но в прохода имаше охрана и не пускаха никого.

— Ти побягна заедно със сина си?

— Да. Не ни пуснаха.

— Какво направи след това?

— Със сина ми излязохме от залата и се отправихме към паркинга, но всичко бе отцепено. Стояхме зад линията и чакахме и чакахме кога ще свалят отцеплението, за да заминем.

— Какво ставаше на площада? Какво видяхте?

— Изнасяха убитите. Бяха много. И ранените бяха много, тях ги откарваха с „Бърза помощ“.

— Видя ли познати лица в тълпата?

— Какви познати? Там имаше само араби и наши войници. За арабите днес е Рамадан, в залата на Исаак бяха дошли много хора. Нямаше мои познати.

— Добре. Сега ще отидеш с офицера за разпознаване.

— Какво разпознаване?

— На тялото на Барух Голдщайн.



25 февруари 1994 г., Хеброн

Из протокола от разпита на Бенямин Шимес

— Ти пътувал ли си с колата на баща си за Махпела заедно с Барух Голдщайн?

— Да.

— Добре ли го познаваш?

— Разбира се! Той е лекар, идваше често при нас. Понякога да ни лекува, друг път — на гости. Родителите ми бяха приятели с него.

— В колко часа тръгнахте от къщи?

— Към пет сутринта.

— По-точно не помниш ли?

— Не. Аз дори не се бях събудил напълно. Баща ми каза: да тръгваме, и аз се измих набързо.

— Кой, освен теб, беше в колата?

— Баща ми и Барух.

— Не се ли учуди, че Барух е във военна униформа и с автомат?

— Не съм обърнал внимание.

— За какво говорихте по пътя?

— Не съм се заслушвал. Че баща ми ще го вземе на връщане, нещо такова.

— По-точно не помниш ли? Къде точно? Кога?

— Май че Барух трябваше да отиде някъде по работа, а след това се канеше да се върне в залата на Авраам. Нещо такова.

— Той обясняваше това в колата?

— Май че да.

— Значи, вие стигнахте заедно до пещерата и заедно влязохте вътре?

— Да.

— Барух каза ли нещо друго за намеренията си?

— Не. Те си говореха нещо с баща ми, но не съм чул за никакви намерения.

— Къде се разделихте, когато стигнахте в пещерата?

— Влязохме заедно в залата на Авраам. Не съм видял кога е излязъл.

— Какво стана после?

— След известно време чух автоматен откос, после пак. Веднага разбрах, че е от залата на Исаак. С баща ми побягнахме натам, но всичко вече беше оградено. Тогава излязохме на улицата и тръгнахме към паркинга. Не ни пуснаха да минем. Връхлетяха войници и араби, около хиляда се втурнаха… От там, където стояхме, се виждаше как изнасят убитите. Кървища… И ранени имаше много.

— Видя ли някакви познати в тълпата?

— Не.

— Знаеш ли, че Барух Голдщайн е влязъл в залата на Исаак и е застрелял много хора?

— Знам.

— Знаеш ли, че е бил убит на място?

— Знам.

— Сега ще ти се наложи да разпознаеш тялото на Барух Голдщайн.

3.

Март, 1994 г., Кфар Шаул

Психиатрична болница

Из разговора на Дебора Шимес с доктор Фрейдин

— Ние говорихме с него, Дебора. С него се контактува трудно. А без контакт няма да ни е никак лесно да го извадим от това състояние. Иска ми се да ни разкажеш за поведението му след случилото се.

— Вече ме викаха на разпит.

— Мен не ме интересуват политическите ти възгледи и степента на участие на съпруга ти в събитията. Защо ме гледаш така? Аз лекувам болести, а не политически възгледи. От кой момент поведението на Бенямин ти се стори неадекватно?

— Не зная какво да смятам за адекватно, а какво за неадекватно. Когато викат един юноша да разпознае обезобразения труп на човек, когото е виждал едва ли не всеки ден, може ли да се каже, че това е адекватно? Какво право са имали да го водят там? Той тогава нямаше шестнайсет.

— Аз също бих възразил, ако ме бяха питали. Но не са ме питали. Така че сега трябва да върнем момчето към нормалното му състояние. Доколкото разбирам, той е понесъл много тежко това разпознаване?

— Да. Не беше на себе си. Качи се в стаята си и не желаеше да вижда никого. Дори малката си сестричка.

— Дълго ли продължи това? Нежеланието да общува с когото и да било?

— Дълго? Продължава и досега. Не иска да разговаря нито с мен, нито с баща си. Не идваше да обядва. Дори в събота. Носех му в стаята храна, но нито веднъж не видях да е ял. Когато отслабна толкова много, че лицето му се обтегна, разбрах, че хвърля храната в тоалетната.

— Баща му опита ли да говори с него?

— Отначало опитваше, веднъж му се развика, а после прекрати всякакви опити за общуване. Един път предложи да отидат на гроба на Барух — него го погребаха в Кирят Арба, в парка Кахан, но Бенямин рязко отказа.

— А как се държи с теб?

— И на мен не ми отговаряше. Обръщаше се към стената. Почти през цялото време лежеше с лице към стената.

— Защо не повикахте лекар?

— Просто не успяхме. Баща му смяташе, че той е твърде впечатлителен и трябва да му мине от само себе си. Имаме седем деца и всяко има свои проблеми. Точно в това време бяха болни двете по-малки, после откриха гастрит на голямата ни дъщеря. Постоянно ходех по болниците ту с едно, ту с друго дете.

— Бенямин през цялото време ли не ходеше на училище?

— Не. Той отказваше и ние не настоявахме. Мислехме, че по-добре да пропусне годината, но да не го насилваме.

— Не е ли говорил за някакви суицидни намерения?

— Какви намерения? Той изобщо не говореше с нас.

— А с някого говореше ли? С братята си, с приятели?

— Не искаше да излиза от стаята си, когато идваха негови приятели.

— Какво се случи в деня, когато се е опитал да си пререже вените?

— Излязох от къщи в седем сутринта, откарах малките на детска градина, другите на училище, а после отидох да пазарувам. Когато пристигнах у дома, от тавана се лееше вода. На втория етаж имаме баня и той беше източил целия бойлер. Хукнах нагоре, Бенямин седеше свит в банята, вените му прерязани, но кръвта не бе много. Беше почти в безсъзнание. По-скоро в шок, отколкото припаднал. Вдигнах го. Той не се съпротивляваше. Извиках веднага „Бърза помощ“. Това е всичко. Но сега искам да си го прибера по-бързо у дома.

— Не, той е в такова състояние, че трябва да го полекуваме.

— Дълго ли ще трае?

— Мисля, не по-малко от шест седмици. А може и повече. Докато не бъдем уверени, че животът му е в безопасност, не можем да го изпишем.

4.

Заключение на психиатъра

Диагноза:

Тежка, продължителна реактивна депресия, протестно поведение в рамките на афективна юношеска криза. Суициден опит.

Допълнително:

Във връзка с крайно негативното отношение към лечението, определено му след направен суициден опит, пациентът внушава сериозни опасения от извършване на бягство или нов суициден опит. Нуждае се от постоянно наблюдение. Да се извести персоналът.

5.

Психиатрично заключение

Държи се нащрек. Контактът е крайно затруднен. Мълчалив. Негативен. Предпочита да не реагира на въпросите, само понякога отговаря с по една дума, без да гледа събеседника. Отказва участие в психологично изследване. Явно се нуждае от психологическа корекция. В началния етап е необходимо и целесъобразно да се използват методи на невербална психотерапия.

6.

1994 г., Кфар Шаул

Из заповед в психиатричната болница

Във връзка с бягството на 12 април т.г. на Бенямин Шимес, пациент във Второ отделение, да се обяви мъмрене на доктор Михаел Епщайн и на санитарите Таисир Бадран и Брах Йосеф.

Съгласно заповедта на директора на клиниката началникът на охраната Узи Рафаели е уволнен.

Главен лекар на болницата: Елиезер Ганор.

7.

1994 г., Кфар Шаул

До Полицията, отдел „Издирване“, от психиатричната болница в Кфар Шаул

На 12 април т.г. от отделение №2 е избягал болният юноша Бенямин Шимес, на 16 години. Общи белези: ръст 179 см, червенокос, сини очи, лице удължено, неправилна захапка, с брекети на горната челюст, малък белег на предната част на ръката. Юношата не представлява опасност, но може сам да си нанесе вреда. Молим да го обявите за издирване. Прилагаме снимка.

Гл. лекар на болницата: Елиезер Ганор.

8.

1995 г.

Из дневника на Хилда

Преди известно време при нас в планината се изкачи странен юноша. Много слаб, дрипав, но с много красиво лице. Попита на английски дали може да се подслони при нас за няколко дена.

През тези дни Даниел съпровождаше екскурзии, пък и аз обикновено не му искам разрешение, когато трябва да пусна някого да пренощува. Разреших на момчето да нощува в общинския дом. Беше много разочаровано, защото му се щяло да остане тук, в планината. Но въпреки това тръгна с мен надолу. Попитах го за името му, той рече, че не е откраднал нищо, но не желае да си казва името. Работила съм много с деца и реших, че е от онези юноши, избягали от родителите си, които не са им дали пари за сладолед или за плейър. Казах: добре, ще те наричам Доктор Хайд. А той се засмя: по-добре Мистър Джекил. След тези думи с него станахме приятели.

В общинския дом го отведох в стаичката на Даниел и му казах, че може да остане тук до завръщането на стопанина. Междувременно помпата се беше развалила и трябваше да носим непрекъснато вода, за да мием нашите старици. Доктор Хайд безропотно мъкнеше вода от сутрин до вечер, без да каже нито дума. Нощно време четеше — или не гасеше светлината в стаичката. Когато на третия ден Даниел се върна, момчето ми благодари много вежливо, пи чай с нас и си отиде. Даниел се намръщи: не трябваше да го пускаш, не виждаш ли колко му е лошо; нещо се е случило с него.

И аз се упреквах — макар да беше здравеняк и много силен, изглеждаше някак беззащитен и объркан. Сещах се няколко дена за него, сетне го забравих.

След две седмици момчето дойде отново, с изпокъсани маратонки, вече съвсем опърпано и доста мръсно. Пристигнах сутринта в общинския ни дом, а той седеше в градината — не можеше да се разбере дали спи с отворени очи, или медитира. Повиках го: Доктор Хайд!

— Ще ме пуснете ли да поживея тук? — пак попита той.

Помислих си да не е наркоман. В града има специалисти, които работят с младежи-наркомани, неведнъж имах контакти с тях, когато сме имали проблеми с деца на енориашите. Попитах го направо, той ми отговори: какво говорите, аз нямам проблеми с наркотиците. „Изпитвам голямо отвращение към живота и без наркотици.“

Сварих кафе, седяхме и разговаряхме тихо. Повече нищо не го питах. Момчето е симпатично. Реших, че е американец — говореше много добре английски.

После дойде Даниел и Доктор Хайд веднага се затвори в себе си. Като цяло, разбира се, той е леко побъркан. Казах нещо не както трябва, той изведнъж престана да разговаря с мен, млъкна. Но ни прекопа цялата градина, виждаше се, че умее да се грижи за дърветата. Сръчно момче.

Изминаха няколко дни, Даниел го качи в колата и го отведе нанякъде. Беше ми много интересно, но не попитах. Мислех, че Даниел ще ми каже. Но той засега мълчи.

9.

1995 г.

Писмо от Бенямин Шимес до майка му Дебора

Скъпа мамо! Извини ме, че избягах. Нямах друг изход. Моля да не ме търсите. С мен всичко е наред. Не съм сигурен дали ще се върна у дома. Баща ми беше разказвал, че си е тръгнал от къщи, когато е бил на шестнайсет години, защото е решил да гради живота си по свой начин. Аз също съм на шестнайсет, но засега не знам по какъв начин искам да изградя живота си. Със сигурност — не по вашия. Струва ми се, че вие твърде много потискате човека. Моля ви да не се безпокоите, ще се обадя, когато реша нещо.

Не исках да ви пиша, но един човек ме посъветва да проявя милосърдие. Това и направих.

Бенямин.

10.

1995 г., Хайфа

Разговор между Даниел и Хилда

Даниел: Отведох го при Рафаил. Там е тихо, има възможност да помисли, да дойде на себе си. Жал ми е за момчето. От друга страна — родителите… Каза, че им е написал писмо да не се безпокоят. Но те навярно се побъркват. Сподели, че е избягал от психиатрична клиника. Преживява криза. Е, какво ще кажеш?

Хилда: Щом като ти си го откарал при Рафаил, носиш отговорност.

Даниел: Значи, да го взема оттам и да го оставя на улицата? Как смяташ?

Хилда: Не знам. Ако го намерят там, ще стане скандал.

Даниел: Да, ще стане.

Хилда: Но да го оставиш на улицата?

Даниел: Не зная, Хилда, не си ли бягала от къщи като дете?

Хилда: Избягах веднъж. До вечерта ме намериха и вторият ми баща ме напердаши както трябва. А ти?

Даниел: Когато бях почти на толкова години, колкото и това момче, цялото ни семейство избяга от къщи — немците идваха…

Хилда: Хайде да го вземем от Рафаил и да го дадем в някое добро семейство. При Адам или при Йосеф?

Даниел: Трябва да поговорим с тях.

11.

1994 г.

Телефонен разговор

— Домът на Шимес? От полицейския участък. Задържахме вашето момче. Не дава показания, не можем да му измъкнем и дума от устата. Нямаме основания да го задържаме, освен вашето заявление. Ние не решаваме въпроса за настаняването му в психиатрична клиника. Извикахме психиатър и чиновник от Министерството на образованието. Моля, елате колкото се може по-бързо.

12.

1995 г.

Табло за обяви в енорийския дом

УРА! ТРЪГВАМЕ!

ВСЕКИ, КОЙТО МОЖЕ, ВЗИМАЙТЕ ДЕЦАТА И ПРИЯТЕЛИТЕ — ОТИВАМЕ ЗА ДВА ДНИ НА КИНЕРЕТ!

Немската мисия ни разрешава да разпънем палатките на тяхната територия.

Ще се къпем, така че не забравяйте банските.

Събираме пари за обща трапеза: кой колкото може. Покупките ще направят Хилда, Жана и Анастасия Николаевна.

Големи детски игри и хитроумни състезания.

При залез-слънце ще има служба, а после обща трапеза край огъня.

На следващото утро ще има кръщене на малкия Симеон и баща му Николай.

Цял ден ще се радваме и ще се веселим.

А преди да си заминем, ще почистим след себе си до последната трохичка!

В 8 часа сутринта до енорийския дом ще чакат два автобуса.

Не закъснявайте повече от 10 минути, в краен случай 15!

Хилда.

13.

1996 г., Галилея, Нов А-Галил

Из разговора на Авигдор Щайн с Ева Манукян

Да ти кажа честно, за първи път в живота си отидох на техен празник. Първо, Милка замина за Америка при Рут. Ноеми ми доведе двамата внуци за празниците. Тя завършваше докторат, желаеше да поработи три дена. Както и да е. Второ, Даниел организира екскурзия, а цял Израел говори, че той няма равен на себе си в това. Нека внуците ми чуят какво разказва дядо им. Аз му вярвам — няма да каже нищо лошо. А че ще помаха по някое време с кръста, няма страшно — тъкмо можем да поиграем футбол или да поплуваме с лодка. В края на краищата той винаги идва при нас на Пасха и нищо не се случва, чете Агада по-добре от всички в нашето семейство. Въобще, той е по-големият брат. Ти знаеш, Ева, на мен всички тези религиозни неща не са ми интересни. Е, през младостта си се интересувах от всичко, но повече заради Даниел. А когато станах по-голям, тракторите се оказаха много по-интересни за мен. Честно казано, имах много добри идеи за тях, ако имах време и възможности, бих проектирал малък колесен трактор, който да се продава в цял свят. Но ще се върна към това, когато ми се отвори свободно време.

И така, качихме се на автобуса и тръгнахме за Кинерет.

Движехме се не по краткия път, а през Йерусалимската долина до Афула, там качихме една жена — Ирина — с трите й дъщери, и покрай Гилбоа и планината Тавор излязохме до Тверия. Какво мога да ти кажа — сякаш за първи път пътувам по тези места, Даниел разказваше за всяко село, за всеки храст, за всяко срещнато магаре. Прочете цяла лекция за магаретата, не се шегувам! Той е осведомен за всяко магаре и магарица в Израел — как само ги възхваляваше, особено онази ослица, която е познала Ангела, докато самият стопанин Валаам не го е познал. А колко истории знае за изгубени магарета, за такива, които са носели скъпоценности, да не говоря за магарицата, върху която Иешуа е влязъл в Йерусалим. Децата слушаха в захлас — и малките, и по-големите. Цял куп истории. Където да копнеш — получаваш история начаса. Разказваше им нещо за някакъв змей, но съм заспал и съм пропуснал най-интересното.

В Тверия143 слязохме, но Даниел ни предупреди, че няма да се задържаме много.

Бил съм там няколко пъти, но той ни заведе на места, които не бях виждал, отново разказа такива интересни истории, просто не разбирам откъде знае всичко това. Цял живот съм прекарал тук и тия неща не ги знам. Впрочем каза, че се съмнява относно развалините на тукашната синагога. Смята, че това е римски храм от по-късно време и се аргументира като истински архитект. Откъде знае? Внуците ми пак зяпнаха. По-късно пристигнахме в Табха. Рекичка, басейн, прекрасна градина — всичко на брега на Кинерет. Дойде германецът, показа ни къде да поставим палатките и даде няколко стаи за стариците. Сетне излязохме на брега: там има пристан. Даниел ни разказа, че това е мястото, откъдето Петър с брат си е отплавал на риболов. Знаеш ли, Ева, аз повярвах. Наистина рибарите са тръгвали от този пристан на риболов.

Ева, той беше организирал всичко толкова добре: седнахме на тревата, пийнахме, хапнахме малко, после те отидоха на брега по своите си работи — там на каменна маса около кръста започнаха своята литургия, а ние с внуците ми отидохме до пристана. Направих им лодчици да ги пускат във водата. След като другите се помолиха, седнахме около голяма маса в градината — хляб, вино, печени пилета; всички бяха доволни. Хората се усмихваха, струеше взаимна любов. Все пак това се дължеше на особения талант на моя брат. Какъв добър педагог би могло да излезе от него — би учил децата и на история, и на ботаника. Би могъл да преподава и еврейска традиция, той я познава до най-малките подробности.

На другия ден пристигна семейството от Русия да кръстят детето си в Светата Земя. Смятам, че това е доста смислено — щом си решил да кръщаваш, по-добре тук, отколкото там. Между другото, по-рано в Русия са преследвали за кръщаване на дете, можело е да те изгонят от работа. А сега — моля, заповядайте! Знаеш ли, Ева, когато обрязваха внуците ми, те плакаха, особено Яков, а на мен просто сърцето ми се късаше — защо да режат, не могат ли да направят това символично? В този смисъл кръщението е по-добро, напълно безболезнено. Детенцето беше много доволно и трябва да ти кажа, че Даниел извърши всичко със завидна ловкост — аз бих се страхувал, толкова мъничко човече, може да се изплъзне от ръцете му.

После започна голямото веселие, но съвсем обикновено, нямаше нищо християнско. Организираха състезание — кой ще уцели камък с друг камък; кой ще хвърли във водата плосък камък така, че да подскочи няколко пъти над повърхността. А, виж в това нямам равен на себе си, никой не ме победи.

Ева, той обръщаше внимание на всички: и на възрастните, и на децата, като добър дядо, и аз си помислих, че върши добре работата си. На нас, евреите, това не ни е необходимо, но за другите хора е чудесно да имат такъв добър учител, ръководител и съветник. Тогава ми дойде на ум, че нашият Даниел е Божи човек. На никого не е направил нищо лошо, само добро; за никого не е казал лоша дума, нищо не му е трябвало, лично на него. Съвсем нищо. Ако всички християни бяха като него, евреите биха се отнасяли много по-благосклонно към тях. Ева, толкова съжалявам, че тогава не му казах тези неща. А повече не го видях жив.

Е, защо ревеш, момичето ми? Естествено, можеше да живее още и още.

14.

1995 г., Хеброн, Полицейски участък

Разпит на Дебора Шимес след самоубийството на Бенямин

— Разбирам мъката ти, но те моля да престанеш да крещиш. Това е формалност, но трябва да се попълни протокола. Какво си мислиш, че ми е много приятно да те разпитвам? Не крещи, моля те, ще вземеш да родиш.

— Не е твоя работа.

— Добре, добре. Наистина не е моя работа. Кажи ми, кой намери Бенямин на тавана?

— Сара, дъщеря ни.

— Кога?

— Днес сутринта.

— В колко часа?

— В шест и половина. Сварих кафе и помолих Сара да занесе на Бенямин една чашка.

— Моля, не викай. Много те моля. Сега ще свършим. Ще стане бързо. Разказвай по-подробно.

— Сара влязла в стаята му. Вратата била отворена, обикновено той се заключваше. Него го нямало. Тя оставила чашката на масата и отишла на тавана, защото той понякога седеше там.

— Е, и?

— Тя дойде и каза, че краката на Бенямин са студени.

— Пийни вода, ето.

— Аз не разбрах. Минаха около десет минути, преди да каже, че трябва да го свалим, защото той виси и не отговаря нищо. В това време влезе Гершон, той беше на двора, и побягна нагоре. Бенямин беше мъртъв. Направил е това през нощта. Вече бе късно.

— Дебора, ние знаем, че момчето е било болно. Кажи, беше ли се карал с теб или с баща си?

— Да, искаше да замине, но баща му не го пускаше.

— Искаше да се изнесе от къщи?

— Не, искаше да замине в Русия, при баба си. Ние се канехме да го изпратим в Америка при моите родители и при братята ми, а той искаше в Русия. Баща му не го пускаше. Заради това се скараха.

— Кога стана разправията?

— Тя през цялото време висеше във въздуха.

— Баща му биеше ли го?

— Остави ме на мира…

— Дебора, лошо ли ти е? Да повикаме лекар?

— Да, викайте, викайте. Започнаха болките…

15.

1995 г., Хеброн, Полицейски участък

Запис на разпита на Гершон Шимес след самоубийството на Бенямин

— Разбирам мъката ти, но това е формалност, трябва да се попълни протокола.

— Питай.

— Кой намери Бенямин на тавана?

— Дъщеря ми Сара.

— По-нататък?

— Бях на двора, влязох си вкъщи, тя каза, че ние трябва да свалим Бенямин, защото тя не искала. Побягнах на тавана. Той се беше обесил на единственото място, на което беше възможно, закачил въжето на мертека…

— Защо го свали? Той е бил мъртъв и правилото е, че трябва да се извика полиция.

— Не мислех за полицейските правила в този момент.

— Тук има вещи — шорти, сребърна верижка с висулка във формата на буквата „шин“144 и броеница. Негови ли са?

— Да.

— Защо в ръцете си е държал броеница?

— И аз искам да знам. Особено ми е интересно. През април, след първия опит за самоубийство, той избяга от болницата и се укрива два месеца, докато полицията не го хвана. Не казваше къде е бил. Мисля, че е бил в някаква християнска секта, където са го държали насилствено.

— Защо мислиш така? Имаш ли някаква информация?

— Не. Не е казвал нищо. Но сега ще разбера всичко. Той щеше да бъде жив, ако не беше тяхната намеса.

— Уверен ли си в това?

— Уверен съм. С това трябва да се занимава полицията, не аз.

— А подал ли си заявление в полицията?

— През цялото това време ме държаха в затвора без предявяване на обвинение. Бях лишен от възможността да подам заявление.

— Да, знам. Заради делото на Барух Голдщайн.

— Държаха ме без всякакво основание.

— Сега проблемът е друг. Карал ли си се със сина си?

— Да. Само че аз не го смятам за побъркан. Т.е. не в този смисъл.

— Медицинските проблеми не ме интересуват. Карал ли си се с него преди самоубийството?

— Да. Скарахме се здравата, но той успя да постигне своето — разреших му да замине за Русия при баба си. Нямам какво да крия, преди това му зашлевих шамар.

— Има прясна драскотина на устната. Вследствие на шамара ли е?

— Мисля, че да. Нямам какво да крия. Той е мой син, това са нашите отношения и те не засягат никого.

— Не са засягали, Гершон. Сега трябва да подпишеш протокола. Сам трябва да разбереш, че в подобен случай полицията трябва да изключи възможността за убийство.

— Какво? Как смееш да ми говориш така, на мен, бащата? Подозираш ме в убийството на собствения ми син? Аз ще те…

— Стой. Свали си юмруците. Не те смятам за убиец. Ще напиша където трябва.

— Негодници такива! (По-нататък текстът не е напечатан.) Вие навсякъде сте еднакви!… По-добре да бяхте търсили онези, които са държали момчето в плен, които са му набили в главата този протест към родителите! Вашата (текстът не е напечатан) … полиция мисли само как да не обиди арабите. За своите не мислите, не защитавате своите граждани! Пазите си задниците! По-добре да бяхте търсили онези изроди, които объркаха моето момче! Тук ви няма! Вървете (текстът не е напечатан)… Аз сам ще ги намеря. Сам ще отмъстя!… твоето правителство, твоя Рабин…

(Последният абзац е произнесен на руски. Превел: В. Ципкин.)

16.

Ноември, 1995 г., Хайфа

Из писмото на Хилда до майка й

Скъпа мамо! Разбира се, вече си чула, че убиха Ицхак Рабин. Всички говорят само за това — и вестниците, и телевизията, и хората в магазините, и дори енориашите в църквата. Даниел също е много развълнуван. Той винаги е бил убеден, че само обща еврейско-арабска държава би имала реален шанс за съществуване, а създаването на две независими държави е невъзможно, защото границите минават не по земята, а в дълбините на човешкото съзнание. Ако се излекува съзнанието, това ще даде възможност и за оцеляване. Аз гледам отстрани на цялата тази ситуация. По-точно, от своята си страна — не съм нито еврейка, нито палестинка. Колкото и да обичам Израел, в сърцето си нося голямо съчувствие към арабите, към обикновените мирни жители, чието положение с всяка година става все по-тежко. Нали живея тук като волнонаемник — всеки момент мога да се върна в Германия, да правя там същото, което правя и тук: да се грижа за болни старци, да работя с проблемни деца, да разпределям благотворителни помощи.

Не помня дали съм ти писала, че тукашните психиатри въведоха нов термин: „йерусалимски синдром“145. Това е безумие на религиозна почва. След историята с Барух Голдщайн в цялата страна се чувства остър пристъп на болестта — десните и заселниците се опълчиха твърдо против левите. Едните жадуват мир на всяка цена, другите със същата страст жадуват победа над враговете. Обстановката е ужасно нажежена и нервна.

Стягам се да си взема отпуск, с Даниел пресметнахме да дойда в Германия за две седмици в началото на декември, за да се върна за Рождество. Е, поне няколко дена по-рано, за да успея да се подготвя за празника. Ще ти позвъня, щом със сигурност насроча датата за отпътуване…

17.

1 декември, 1995 г., Йерусалим

Из вестник „Хадашот Га-Ерев“

Както вестниците съобщиха, четири месеца преди убийството на Ицхак Рабин, на 22 юни 1995 година, на старото гробище Рош Пина в Галилея се е състояла древна церемония на смъртното проклятие „пулса де-нура“146. Двадесет крайнодесни активисти, повечето над 40-годишни, всичките брадати, не разведени и не вдовци — се молили под ръководството на равин за това „ангелите на разрушението“ да убият „грешника Ицхак Рабин“.

Ритуалното проклятие било прочетено на гроба на Шломо Бен Йосеф, член на ултранационалистическото движение „Бейтар“. Бен Йосеф е бил обесен от тогавашните британски власти на 29 юни 1938 г. за стрелба и опит да унищожи арабски автобус.

Сведения за тази церемония достигнаха до вестниците още преди убийството на Рабин, но едва след трагичното събитие те придобиха обществен интерес.

Наш кореспондент се срещна с някои хора, които са по-информирани за това събитие, отколкото болшинството наши читатели. Успяхме да зададем няколко въпроса на равин Меир Даян, който е провел церемонията. Той съобщи, че „пулса де-нура“, проклятието на родовете Коен, се упражнява в изключителни случаи върху лица, които представляват заплаха за Тората и може да бъде насочено само срещу евреи. Затова предположенията, че еврейските мъдреци са насочвали такова проклятие срещу Хитлер, са абсолютно необосновани. Според Меир Даян в двадесети век „пулса де-нура“ е използвано два пъти: срещу Троцки и срещу Ицхак Рабин.

Що се отнася до последния, това все някак си може да бъде разбрано. Но по отношение на Троцки обяснението, което дали участниците в ритуала, е направо смехотворно: те смятали, че Троцки е нанесъл голяма вреда на еврейския народ, заменяйки служенето на Тората с това на идол — какъвто за него била социалната революция.

Съвременният еврейски авторитет, равин Елиаху Лурие, потомък на велик равин и кабалист, се изказа категорично и кратко: ако този обред наистина е бил извършен, това е дело на полуграмотни активисти.

Докато обществеността обсъжда разгорещено дали злодейското убийство на министър-председателя е свързано с древното проклятие, или тези две събития по никакъв начин нямат връзка помежду си, дойде още едно съобщение за нощно събиране на гробището Рош Пина. Отново на гроба на Бен Йосеф се е събрала група брадати евреи, облечени в черно, и един, водещ церемонията, облечен в бяло.

Пазачът на гробището, станал неволен свидетел на тайното събрание, съобщил за него на своето началство, но помолил да не се назовава името му в случай на евентуална публикация. Макар да се намирал в непосредствена близост до мястото на провеждания обред, той не счел за необходимо да спомене името на прокълнатия. Номерът на микробуса, откарал нощните посетители на Рош Пина, е бил записан. Кореспондентът ни Адик Шапиро е проявил изключителна находчивост, направил справка и по номера изяснил, че колата е регистрирана в Хеброн, а неин собственик е небезизвестният преселник-екстремист, имащ отношение към делото на Барух Голдщайн, Гершон Шимес.

Кабалистите си представят това проклятие като удар с огнено копие, на което са нанизани огнени обръчи.

Иска ни се да знаем върху кого ще се стовари поредният „огнен удар“?

18.

1996 г., Хайфа

Из разговора на Хилда и Ева Манукян

По обратния път се отбихме до Тавор. Даниел направи молебен там. Всички вече бяха уморени и аз си помислих, че това е излишно. Той отслужи кратък молебен, когато приключи, рече:

— Погледнете се един друг! Виждате колко обикновени са лицата ни; не всички са красиви, не всички са млади, някои са горе-долу. Представете си, че ще настъпи момент, когато всички ние ще имаме лица, сияещи с Божествената красота, такива, каквито сме били замислени от Господа. Погледнете малкия Симеон, всички ще бъдем така непорочни и тъй прекрасни, като този младенец, а може би и още по-красиви.

Николай, бащата на младенеца Симеон, когото също кръстиха в този ден, през целия път задаваше богословски въпроси на Даниел — за грехопадението, за първородния грях. Не разбрах всичко, защото понякога минаваха на руски. Видях само, че Даниел през цялото време се стараеше да му говори за Богоявлението, за Преображението, сияеше целият в усмивка, а онзи досадник се интересуваше само от първородния грях и от ада. Знаех, че Даниел не вярва в ада. Махваше с ръка и казваше:

— Христос възкръсна, какъв ад! Не си го причинявайте сами и няма да има никакъв ад.

Но в онази нощ ужасно зло се изля върху нас.

Юни, 2006 г.

Писмо на Людмила Улицкая до Елена Костюкович

Скъпа Ляля! С Божията помощ завършвам тази история — тя започна през август 92-ра, когато Даниел Руфайзен147 влезе в моя дом. Не помня дали съм ти разказвала това. Той беше в Москва пътьом, отиваше в Минск. Седна на стола, едва докосвайки пода с крака, обути в сандали. Много обикновен, много приветлив. Обаче чувствах, че нещо става — или са махнали покрива, или кълбовидна мълния виси на тавана. После разбрах: това бе човек, който живееше в присъствието на Бог и това присъствие беше така силно, че се усещаше и от другите хора.

Ядяхме, пиехме и разговаряхме. Задаваха му въпроси, той отговаряше. За щастие, някой включи диктофона и по-късно имах възможност да чуя целия разговор, използван отчасти в тази книга. Като цяло, аз ползвах много от сведенията, написани за него, които почерпих от книгите — на немеца Корбах148, на американката Нехама Тек „Човекът от рова на лъвовете“149, още някои неща. Всичко, което беше написано за него, ми се струваше много по-малко от това, което той заслужаваше. Опитах се да пиша сама, заминах за Израел, него вече го нямаше, срещах се с брат му, с много хора от неговото обкръжение. Както знаеш, от това начинание не излезе нищо.

В онези години аз имах много претенции не толкова към Църквата, а към самия Господ Бог. Всички предишни открития, на които толкова държах, изведнъж ми се сториха грозни и мръсни, някакви скучни вехтории. Такава застиналост, такова отвращение има в християнството.

Добре сте си вие, атеистите. Единствената ви мярка за всичко е собствената ви съвест. Във вашата католическа Италия църквата е винаги победителка. Освен това на Запад църквата е слята с културата, а в Русия — с безкултурието. Но колко е забавно: културните италиански атеисти: Умберто Еко, още десетина други и ти, самообявилата се италианка, се гнусите от съвременното католичество, като прекрасно разбирате, че ако отстраним католичеството от вашата изумителна култура, няма да остане нищо от нея. В Русия църквата е много по-слабо свързана с културата и много повече с примитивното езичество. Тук всички антрополози на света ще ме захапят за задника — как смея да недооценявам езичеството. И все пак, ако използваме метода на изключването, ще бъде интересно да се види какво ще остане в Русия от самото християнство — ако от него махнем езичеството.

Бедното християнство! То може да бъде само бедно: всяка тържествуваща църква, и западна, и източна, отрича напълно Христа. Няма къде да се денеш от това. Нима Синът Човешки, с износени сандали и в бедни одежди, би приел близо до себе си византийската шайка от царедворци, алчни и цинични, които днес образуват църковния истаблишмънт, върхушката. Пък и за какво им е Той? Всички те анатемосват, отлъчват се един друг, изобличават се в неправилно „изповядване“ на вярата. А Даниел през целия си живот е вървял към една проста мисъл — вярвайте както искате, това си е ваша лична работа, но спазвайте заповедите, дръжте се достойно. Между другото, за да се държиш добре, не е задължително дори да си християнин. Може даже да не си никой. Последен агностик. Безкрил атеист. Но изборът на Даниел е бил Исус, той е вярвал, че Исус отваря сърцата на хората и те се освобождават в Неговото име от ненавистта и злобата…

В Русия църквата е отвикнала да бъде победителка през съветските години. Повече й отива да бъде гонена и унижавана. Но ето какво стана — със смяната на властта нашата църква падна по гръб и замяука на държавата: обичайте ни и ние ще ви обичаме. Да краде и да разделя… И църковният народ прие ликуващо това поведение. А мен ме обзе отвращение — ако знаеш какви удивителни християни от старото поколение съм срещала в младостта си, незасегнати от съветското разложение, върнали се от емиграция: отец Андрей Сергиенко, Елена Яковлевна Ведерникова, Мария Михайловна Муравьова, Нина Бруни. Пък и тукашните издържали докрай старици — още една Мария Михайловна, скромната Кукушкина, която оставаше с малките Альоша и Петя, докато аз празнувах любовта си в ателието на Андрей, портиерката Анастасия Василиевна, подаряваща ни своите трогателни картинки с петли и кучета… В края на краищата отец Александър Мен, отец Сергии Желудков, Анатолий Емануилович Краснов-Левитин, Ведерникови… Тези хора бяха за мен църквата.

Тук разбрах, че си припомням и прекрасните лица на днешните отци — Александър, Владимир, Георгий, Виктор (Мамонтов). Ще се съберат и още десетина. Кой е казал, че праведниците трябва да са много? Нали за спасението на света са достатъчни и трийсет и шестима.

Даниел беше праведник. От човешка гледна точка той претърпява поражение — след неговия край енорията се разпада, разпада се и Църквата на Яков, сякаш не е съществувала. Но в известен смисъл и Исус е претърпял поражение, отначало не е разбран и приет от своя народ, а по-късно е приет от много други народи, но не е разбран. А ако е бил разбран — къде е новият човек, новата история, новите отношения между хората?

Моите въпроси не намериха отговор. Нещо повече, окончателно излязох от удобните схеми, които използвах в живота.

Но Даниел седи на стола, сияе и въпросите ми като че престават да съществуват.

Особено еврейският въпрос, Даниел бе закрил с тялото си непреодолимата пропаст между юдаизма и християнството и докато беше жив, в пространството на неговия живот всичко дишаше единно, чрез усилието на неговото съществуване кървящата рана се изцели. Не за дълго. За времето на един човешки живот. Неговият.

Всичките тези години мислих много и достигнах до няколко неща, които по-рано бяха скрити за мен. Например, че изказването на мнение не е задължително — това е фалшиво движение. Не е необходимо да имаш мнение по всички въпроси. Че християнството е наследило от юдаизма напрежението във взаимоотношенията на човека и Бога. Най-яркият техен образ е нощната борба на Яков с Ангела. Онзи Бог, който е наследен от юдаизма, предизвиква човека: борѝ се! Той си играе с човека, както снизходителният баща със синчето си, карайки го да напряга сили, да тренира душата си. И разбира се, се усмихва в метафизическата си брада.

Само че не е ясно къде да поставим петстотин души, стари и млади, които били разстреляни в Чорная пуща, когато осемнайсетгодишният Даниел се криел в гората… И още няколко милиона погубени.

Когато пристигам в Израел, аз въртя глава, учудвам се, ужасявам се, радвам се, негодувам, възхищавам се. Постоянно ме щипе носът — това е традиционното еврейско светоусещане: кисело-сладко. Тук е трудно да се живее, бульонът е твърде гъст, въздухът е плътен, страстите са закалени, твърде много патос и шум. Но да се откъснеш, също е невъзможно. Малката провинциална страна, еврейското село, саморъчно направената държава, и днес си остава модел на мира.

Какво иска Господ? Послушание? Сътрудничество? Самоунищожение на народите? Аз напълно съм се отказала от оценките. Не се справям. В душата си чувствам, че изживях важен урок с Даниел, а когато се мъча да определя какво толкова важно научих, урокът е този: въобще няма значение в какво вярваш, значение има само личното поведение. Голяма мъдрост! Но Даниел ми я положи направо в сърцето.

Лялечка, ти ми помагаше през цялото време. Не знам как щях да изплувам от този водовъртеж без теб. Навярно все някак щях да успея, но книгата би била друга. Глупаво е да ти благодаря — все едно да благодаря за любовта.

Тези дебели книги, когато ги завършваш, ти вадят половината душа и ходиш, олюлявайки се. Но едновременно с това се случват удивителни неща и героите, отчасти измислени, постъпват по начини, които не можеш и да си представиш. Общността на Даниел Руфайзен се е разпаднала.

Енорията на Даниел Щайн, моя литературен герой, полуспомен-полуизмислен, също се разпадна и развалини стърчат на мястото на Църквата на Илия при Извора, общинският дом е закован, но скоро някой ще му сложи ръка — той е много хубав и градината е прекрасна. Старческият приют е затворен. Пастирът си е отишъл и овцете са се пръснали. Църква на Яков? Йерусалимска община на евреите-християни? Няма, както и по-рано. А Светлината не помръква.

Ето, Лялечка, изпращам ти последните епизоди. Уморена съм до смърт от писма, документи, енциклопедии и справочници. Да можеш да видиш каква гора от книги е разпиляна по земята. По-нататък е само текстът. Л.

19.

Декември, 1995 г.

Йерусалим — Хайфа

Колата не запали нито от първото завъртане на ключа, нито от второто.

Даниел измъкна ключа и затвори очи. Помоли се да успее да стигне до вкъщи и едновременно помисли, че утре трябва да намине при автомонтьора Ахмед в Долния град. Съвсем далечна пропълзя мисълта, че колата е на осемнайсет години и й е време да си почине. После още веднъж завъртя ключа и колата потегли. Надали ще го подведе по пътя, само дано не загасне двигателят. Беше девет часа вечерта, 17-ти декември.

Нойхауз щеше да умре в близките дни, може би още днес. Колко великодушно и красиво е това прощаване с приятелите. И на него, на Даниел, също бе оказана честта — днес сутринта позвъни синът на професора, съобщи, че баща му е много зле и иска да се прости с Даниел.

Той се качи на колата и пристигна в Йерусалим. Синът на професора с плетена кипа и в черно, лъщящо от старост сако, го заведе в кабинета на баща си.

— Искам да Ви предупредя: преди няколко години му поставиха кардиостимулатор, макар дълго да се колебаеха, защото сърцето му бе износено и рискът бе голям. Баща ми каза: направете го. И ето вече девет години. А сега машинката отказа, започна аритмия, която не могат да овладеят. Снощи извикахме „Бърза помощ“, баща ми попита колко му остава, лекарите му казаха, че не е много. Той отказа да отиде в реанимацията. Сега има сърдечни болки, от време на време го отпуска и тогава моли някой да влезе при него.

Даниел изчака в кабинета около четиресет минути, докато жената на професора, Герда, не го повика при Нойхауз. Мъничка, като кукла, в края на двайсетте години тя е била призната за най-красивото момиче във Виена, когато още не са знаели, че красотата на жените започва след метър и осемдесет.

— Пет минутки — прошепна тя, Даниел кимна.

Старецът седеше на кушетката, опирайки се на големи бели възглавници. Но лицето и косата му бяха по-бели от тях.

— Добре е, че дойде — кимна Нойхауз. — Герда казваше, че си говорил по телевизията. Но беше забравила за какво е било предаването.

— Разпитваха ме за войната, как съм служил като преводач при немците — отвърна Даниел.

— Ето, ето, аз също бих искал да те питам: не си ли се къпал в банята с тях?

— Един път. В банята имаше много хора. Не успяха да ме разгледат. Бях се свил от страх и не можаха да ме видят. Но се бях подготвил да ме разобличат — призна си Даниел.

— Да… Аз исках да се сбогувам с теб. Нали виждаш, отивам си — Нойхауз се усмихна с умното си лице, затвори очи, — отивам при моя Учител, при твоя Бог.

На вратата си появи синът на професора. Герда, обърната към прозореца, гледаше втренчено към голямата акация. После тя изпрати Даниел до долу, благодари му и му стисна ръката.

Казват, че когато Нойхауз срещнал жена си, над главата й засияло златно венче и той разбрал, че това е неговата годеница.

Когато веднъж се разболели от менингит и двете им деца — син и дъщеря — и били изправени пред смъртта, Нойхауз сключил договор с Бог децата му да останат живи. Те се съвзели, но нямат собствени деца. Цял живот работят с чужди: синът е директор на училище за деца със забавено развитие, а дъщерята учи глухонеми да разговарят.

А когато Нойхауз си правил операция на сърцето, един негов голям приятел дал обет да раздаде богатството си на бедните, ако болният оживее. И Нойхауз го разорил.

Разправят още, че по време на лекции професорът свалял кипата от главата си и я слагал на масата:

— Това е само плат! Разбирате ли, плат! Той няма отношение към проблемите на вярата. Ако сте дошли на моите лекции да се учите на вяра, сбъркали сте вратата. Аз мога да ви науча да мислите. Но не всички.

За него разказват притчи и анекдоти като за раби Йоханан бен Закай…

Жалко, че Хилда ходи на занятия при него само два семестъра. Нещо й попречи. Да, организираха детска градина към енорията и тя не можеше да пътува често до Йерусалим.

Моторът на колата работеше нежно и без напрежение и Даниел мина Латрун. На противоположната страна се намираше Емаус. Навярно именно по това време, в краткия здрач тук, на трапезата за вечеря двама пътници са се срещнали с трети непознат. Говорили са, но не са го познали150. Сега има малък манастир, растат лози и маслинови дървета, а на етикетите от тяхната продукция е написано „Емаус“.

Стъмни се. Емаус остана назад и той пътуваше по пътя за Тел Авив. Представяше си маршрута добре — през Тел Авив за Хайфа, десет километра преди нея трябва да свърне към кибуца Бейт-Орен. Дивни места, най-добрите планински картини от Израел. Там вече е Кармел. След още двайсет километра е манастирът. Вечерна молитва. Четири часа сън. Ще бъде ли жив Нойхауз на сутринта? Или вече ще е отишъл при „моя Учител“, при „твоя Бог“…, както каза той. Как красиво си отива — сред семейството си, приятели и ученици. Каква жена са му изпратили… А аз дали съм видял златно венче над главата на Марися? Разбира се, че да. Не венче, а сияние от моята собствена любов, отправена към нея. И Хилда сияеше със същата светлина на женственост и душевна невинност… Колко чудесни жени имаше — и всички те не бяха за него? Нито Марися, нито Хилда, нито Герда са били предназначени за него. Косите, сплетени на плитка или вдигнати на кок, или къдриците по раменете им, техните шии, рамене, гърди и кореми… Колко е хубаво да живееш с жена, със съпруга, образувайки едно цяло, като професор Нойхауз и неговата Герда… и дори безумните Ефим и Тереза се утешават един с друг… А аз — с теб, Господи. Слава на Теб…

Пътят беше почти пуст — делничен ден, вечерта, хората са се върнали от работа; ленти от пламъчета, или струпване на алени светлинки се сменят с тъмнина, прорязвана от блуждаещите бели игли на фаровете.

Какъв безкраен опит със смъртта, безкрайни срещи… Невъзможно е да се преброи колко хора умряха и бяха убити пред очите ми. Копах гробове, затварях очи, събирах части от разкъсани тела, изповядвах и причестявах, държах за ръка, целувах, утешавах роднините, опявах, опявах, опявах… Хиляди покойници.

Има две смърти, които обаче са тук, тези двамата стоят отляво и отдясно, огромният лесничей и слабоумното момче, които изпратих на разстрел през четиресет и втора. Казах: ето тези. Лъжесвидетел. Двайсет млади и здрави мъже бяха спасени, а предателят бе разстрелян и заедно с него селският глупак, без да е виновен за нещо… Какво направих? Какво направих? Още един светец за пред Господ, ето това сторих…

Никога досега не е имало такова леко и естествено прощаване, както с Нойхауз — все едно приятели се разделят за някое време, за да се срещнат скоро отново. Великият Нойхауз! А нали той неведнъж се е смял над идеята за Спасение. Отначало трябва да тренираш тук, на земята: да се научиш да се спасяваш от местните неприятности — комари, болки в корема, гнева на началника, свадливостта на жена си, капризите на децата, силната музика от съседите — и ако тук се получи, има надежда да се получи и там.

С кого воювам цял живот? За какво? Против какво? Май че внасях много страст, много лични неща. Навярно съм неразумно ревнив… Може би съм прекалено много евреин? Знам повече от другите? Не, не… все пак не! Аз просто виждах ясно къде Те има и къде Те няма. Господи помилуй, Господи помилуй, Господи помилуй…

Така добре се съчетаваха равният шум от двигателя, обичайното молитвено мърморене, избухването на срещаните светлини, отговарящите им фарове и това редуване на огньове и мрак. Имаше някакъв добър ритъм, съгласуван с всички други звуци, шумове, движения, и даже ударите на собственото сърце се вписаха в общата партитура. Може би така се чувстват жокеите, състезателите, пилотите, образуващи едно цяло със създание от друга природа.

Пак си помисли за Нойхауз: светът е тъй прекрасно съгласуван и само неговото сърце се спъва, забравило за свещения ред — систола, диастола; невидимият водач в синусово-предсърдния възел се отклонява и ритмичната вълна не предизвиква възбуждане чрез предсърдието към камерите и не се извършва онова, което се е вършело дълги години, минута след минута, в дълбока тайна от този, който носи сърцето в гърдите си и въобще не се замисля за това непреставащо през целия живот биене…

Отдавна бе отминал Тел Авив, направи рязък завой нагоре по планината към Бейт-Орен. Пътят беше еднопосочен, тесен и макар да нямаше насрещни коли, той намали скоростта. Това малко разстрои установения ритъм, защото двигателят заръмжа с по-нисък тон. От рязкото изкачване той се напрегна, кихна и сякаш се накани да заглъхне. Но не го направи и колата запълзя по-нататък. Следваше малък хребет и ето пред него се откри тъмният простор с далечни огньове и бреговата линия, очертана от двойна верига светлини. По-нататък пътят слизаше по наклон, неголям, но лъкатушещ. Даниел задържаше, леко удряше спирачките на колата, докато не усети, че те не го слушат, и натисна педала им докрай, но колата все повече ускоряваше движението си. Пътят се изви, той ловко взе завоя. Макар да включи на първа, колата се засилваше все повече и не успя да вземе следващия завой… Пробивайки мантинелата като лека пръчица, тя полетя около десет метра надолу и се сгромоляса в каменистото дере. Пламъците лумнаха нагоре в два гъсти ръкава. Автомобилът бавно се обърна, намери единствения улей помежду два каменисти склона и забумтя надолу, оставяйки след себе си червен шлейф. От мястото на приземяването му, нагоре, към пътя, изригна огънят — пламна сухата трева и след миг стигна до шосето. Сега той се разпространяваше само на ширина, пътят образуваше естествена преграда, зад него имаше стръмнина, по която не растеше никаква трева. Пламъците се разпространяваха. Беше много красиво и много зловещо.

Хилда се събуди посред нощ като от часовник — време е за ставане. Погледна стрелките: един и половина. Не й се искаше да спи. Излезе на дворчето, седна в градинското кресло. Странно усещане: студено очакване на събитие, сякаш трябваше да се случи нещо страшно и величествено. На пластмасовата маса имаше забравени от някого кибритени клечки. Тя драсна една, погледна разгарящия се конус на синия пламък и изведнъж съжали, че не пуши. Клечката угасна, догаряйки до пръстите й. Тревогата не я напускаше, но нищо не се случваше.

Хилда се приближи до оградата на малката градинка и се задъха — в далечината гореше Кармел. Огненият клин бягаше по планината, от гребена на хребета надолу. Беше ален, светъл и жив. Хилда се върна вътре и позвъни в пожарната. Даваше заето. Значи, някой вече трябва да се е свързал — помисли тя и се сети какво точно я е разбудило: пожарът. Тя легна на тясното походно легло и веднага заспа.

20.

Декември, 1995 г., Хайфа

Храм на Илия при извора

Из кореспонденцията, пристигнала на името на брат Даниел Щайн.

5 декември, 1995 г.

До отец Даниел Щайн

От Генерала на Ордена на босите кармелити


По решение на Генерала на Ордена на босите кармелити на члена на Ордена, свещеник Даниел Щайн, се ЗАБРАНЯВА да служи. Препоръчва му се към 31 декември т.г. да предаде на комисия, състояща се от представител на Ордена на кармелитите, представител на Римската Курия и представител на Йерусалимския Патриархат, цялата документация, отнасяща се до арендата и храма на Илия при Извора.

Генерал на Ордена на босите кармелити.



Писмото не е получено от адресата, защото е било доставено след неговата смърт в автомобилна катастрофа на 17 декември 1995 година.

21.

14 декември, 1995 г.

Околностите на Кумран — храм на Илия при извора

Фьодор изсече неголям кръст над затрупания вход на пещерата, под кръста с букви на иврит, но от ляво надясно, написа името АБУН, а по-ниско — малко „Ф“ на кирилица.

Най-сетне му олекна. И тази лекота и витаене в облаците му подсказваха, че е направил всичко, както трябва. Той се прости с гроба и заслиза от планината.

Вървеше пеш край пътя. Спираха коли и предлагаха да го качат, тогава той свърна от шосето и където беше възможно, вървеше из планината. Когато пътеката прекъсваше или отвеждаше встрани, той отново се връщаше на пътя. Движеше се на север, докато не стигна Йерихон. Измина част от маршрута си по Йорданската долина и край Ал-Джифтлик свърна на запад, към Самария. Пресече я, без да бърза, и стигна до морето около Нетания. Вървеше с удоволствие. Нощуваше, където му падне — ту върху купчина изсъхнали клони, ту на пейка на някоя детска площадка в безименно селище. Веднъж в едно кафене някакви почерпени момчета го нахраниха, друг път арабски търговец му даде питка. В полето можеше да си похапне грозде.

Фьодор отдавна бе свикнал да яде малко, почти не изпитваше глад. От слънцето черното му расо беше побеляло, на гърба му се мотаеше чувал с три книги и бутилка вода. Имаше още кадилница с малък запас от тамян. Сухите му ръце стискаха дълга вълнена броеница.

От Нетания той тръгна по посока на Хайфа, по пътя на кръстоносците и поклонниците.

Вече беше разбрал цялата дълбочина на лъжата. Те, евреите, бяха излъгали целия свят, бяха му подхвърлили празното християнство, а бяха запазили за себе си великата тайна и истинната вяра. В света няма друг Бог, освен еврейският. И те ще го пазят вечно, докато не изтръгнат със сила тайната от тях. Този малък евреин, преструващ се на християнин, също знае тайната. Абун казваше: те притежават тайно знание, те владеят Бога, Бог ги слуша. Най-важното е не тайното знание, което те са завладели, а кражбата. Те откраднаха нашия Бог и подхвърлиха на света една залъгалка. Абун беше разбрал всичко — оставили са ни боядисаните картинки, приказката за Девата, светци и хиляди неразбираеми книги, а Бога са запазили за себе си!

Фьодор се спъна, каишката на сандала му се откъсна от подметката, той го захвърли и тръгна с един сандал. От морето подухваше ветрец, но за разлика от Атонското, крайбрежието бе плоско и безизразно, а морето нямаше онази силна миризма на водорасли, както в Гърция. Нощта и половината ден той прекара сред музейните развалини на Кесария. Сутринта бе изпитал някаква леност и пролежа в дрямка в сянката на древната стена до пладне. Сетне тръгна отново. На третия ден приближи Хайфа. Оттук беше съвсем близо.

Изкачи се до църквата на Илия при Извора привечер. Нямаше никого, освен пазача. Това бе арабинът Юсуф, нает от Хилда преди почти осем години, далечен роднина на Муса и също градинар. Юсуф беше глух — Даниел се шегуваше, че Хилда има особен дар да намира професионалисти: пазачът е глух, куриерът е куц, а съдовете по-добре да мие сам, защото Хилда със сигурност ще намери някой еднорък.

Фьодор легна зад беседката и заспа. Събуди се вече по тъмно и се приближи до храма. Трябваше да прегледа храмовите книги — няма ли да се намерят онези, тайните. Но постройката бе заключена с катинар и Фьодор се промъкна до прозореца, свали расото си, сгъна го на четири, внимателно извади стъклото и се прехвърли. После, без да бърза, облече пак расото. Огледа се, намери свещ и я запали. Веднага почувства вътрешната геометрия на помещението и се насочи към стаичката, която бе и кабинет на Даниел. Бутна вратата — бе отворено. Но бюрото и шкафът се оказаха заключени.

Ножът висеше на кръста му, през целия път усещаше допира на ножницата до корема си. Извади го, арабски, с черна рогова дръжка и с бронзов кант между рога и острието. Това не беше нож за колене на животни.

Шкафът с книги се отвори при първото докосване. Фьодор внимателно извади книгите, сложи ги на купчини и взе да ги преглежда една по една.

Какъв съм глупак — разстрои се той, разглеждайки кориците. Мярнаха му се гръцкият Типикон, славянски Псалтир и няколко книги на полски. Всички останали бяха на езици, непознати за Фьодор — иврит, латински, италиански.

Дори тайната да е написана някъде тук с големи букви, няма да може да я прочете…

Той премести книгите настрана и се зае с бюрото. Средното чекмедже бе заключено два пъти и езикът не поддаваше. Фьодор човъркаше с ножа, мъчейки се да извади бравата или ключалката. Не чу как в стаичката е влязъл Юсуф, който беше видял светлината в прозореца и си бе помислил, че са дошли Хилда или Даниел, а той не е забелязал. Виждайки крадеца, Юсуф извика и го хвана през гърба. Фьодор се обърна рязко. Ножът беше в ръката му. И без да успее да помисли, перна пазача по врата. Кръвта бликна нашироко и силна. Чу се странно бълбукане.

В същия миг Фьодор разбра, че всичко е пропаднало. Вече няма да може да притисне Даниел и да изкопчи от него еврейската тайна. Ножът не му бе необходим да убие, а само да се сдобие с великата тайна.

Омекналото тяло на пазача, потънало в голяма локва кръв, обърка всичко. И сега той, Фьодор, няма да може да открие трижди проклетата еврейска тайна. Никога. Обхвана го велика ярост. Разхвърля книгите, излезе в храма и изпотроши всичко, което можеше да се потроши. Силата на безумието му бе толкова огромна, че той разби олтара, изграден от големи камъни, поставени от четирима млади и яки младежи; счупи пейките, аналоите, църковната кутия, поставена до входа, проби с юмрук последната икона на майка Йоана, която — според завещанието й — трябваше да бъде пренесена в Москва, и само временно се пазеше в храма на Илия при Извора.

После Фьодор утихна, клекна до външната стена на храма. Той остана празен в този ден, защото опяваха Даниел в арабската църква, където някога бе служил, а отец Роман, с когото по едно време Даниел се беше скарал заради гробните места, водеше служението.

За ужасното произшествие се разбра едва на следващия ден след погребението, когато Хилда пристигна рано сутринта в храма. Фьодор така си и седеше, клекнал до стената. Хилда извика полицията и линейка от психиатрията. „Йерусалимски синдром“ — помисли си тя. Погребаха Юсуф до Даниел.

Като човек западен и дисциплиниран, Хилда не пипна нищо до идването на полицията.

Единственото, което направи, беше да отнесе в колата си иконата. Дивен бе сюжетът й — „Хвалете Господа от небесата“. Свободната и весела ръка на майка Йоана беше изобразила Адам с брада и мустаци и Ева с дълга плитка; зайци, катерици, птици и змейове, всякакви животни, които някога са се поместили в Ноевия ковчег, а сега скачаха и се радваха, хвалейки Господа. Сияеха цветя и листа, палми и върби махаха с клоните си. По земята пълзеше детско влакче и нарисуваният дим се висше радостно от комина; по небето летеше самолет и тясната бяла следа се стелеше след него. Старицата беше гениална: тя се бе досетила, че всяка твар — камъни, треви, животни и дори железните създания, направени от човешки ръце, ще хвали Господа.

Юли, 2006 г., Москва

Людмила Улицкая — до Елена Костюкович

Скъпа Ляля! Днес сънувах дълго-дълго странен и много пространен сън. Сякаш продължи по-дълго от нощта и, както често става в такива случаи, не успях да извадя всичко на дневна светлина. Много остана непреводимо и неизговорено.

Имаше система от помещения, не анфилада, а по-сложна структура, с вътрешна логика, която не можах да си изясня. Нямаше хора. Но имаше много нечовешки същества, малки, привлекателни, с неописуема природа — някакви хибриди между ангели и животни. Всяко от тях носеше мисъл, идея или принцип — тук вече думите не стигат. В лабиринта от помещения и сред това множество от същества аз търсех единственото, което можеше да даде отговор на моя въпрос. Но не съумявах да го формулирам, а и се страхувах, че няма да мога да позная толкова необходимото ми същество сред всички, приличащи си едно с друго. Две от тях ме караха да бродя от зала в зала в безнадеждно търсене…

Помещенията лъкатушеха, но имаха абсолютно определено предназначение — не за хранене, не за събрания, не за религиозни служби (през цялото време го осъзнавах), това бяха помещения за обучение. На какво? Във всичко. Светът на знанието. Звучи забавно, като название на книжарница. Знаеш, че у нас това е общоприето — „Светът на обувките“, „Светът на кожата“, „Светът на вратите“.

Свикнали сме да се отнасяме към самото знание, към процеса на овладяването му, като към област, лежаща извън нравствения закон. Познанието и нравствеността са координати от различните системи, но в съня ми се оказа, че не е така: натрупаните знания за предметите, идеите, явленията бяха заредени с нравствен потенциал. Не съм съвсем точна, още един непреводим случай. По-точно, не нравствен, а творчески. Но творческото начало се съотнася с положителната нравственост.

Извинявай, скъпа, че пиша толкова абстрактно, но не мога да изразя нещата по-ясно, защото всичко се свежда до напипване, до интуиция, до някакъв вътрешен навигатор. Ако огрубим безобразно нещата — старомодната антитеза „наука-религия“ е абсолютна глупост. Тук в това пространство, не възниква съмнение, че науката и религията растат на един корен.

И така, продължавам да бродя из тези зали, търся неизвестно кого, но го търся със страст — необходим ми е до смърт. Той се приближава, бута се в мен като куче, а аз веднага разбирам: той е! Изведнъж от малко, компактно и меко същество той се разгърна, разду се, превърна се в нещо огромно; помещението и всички други зали изчезват, той се оказва по-голям от всички тях — побира целия свят в себе си и аз също се оказвам вътре в неговия свят. Съдържанието на този свят е „Победата“. Само че по-правилно е да се каже: „Побеждаване“.

И сега осъзнавам какъв въпрос ме е мъчил и защо съм търсила този Ангел на Побеждаването. Скъпият ми Даниел ми се струваше победен. Защото замисленото от него конкретно начинание — възстановяването на църквата на Яков на Светата Земя, не се състоя. Нямало го е, няма го и сега. То се задържа онези няколко години, през които той живя там, беше свещеник, възпяваше Иешуа на родния му език, проповядваше „малкото християнство“, личното, религията на милосърдието и любовта към Бога и ближния; а не религията на догматите и властта, могъществото и тоталитаризма. А когато той умря, то единственият мост между юдаизма и християнството се оказа неговото живо тяло. Отиде си — и мостът изчезна. И аз усещам това като печално поражение.

Съществото, разпростряло се в целия свят, имаше и меч, и очи, и пламък, но в него се заключваше и целият Даниел, който не бе погълнат като Йона от кита, а беше органична част в състава на този свят. Като наяве усещах усмивката на Даниел, дори някои черти от външността му — малката брадичка, детският поглед от долу нагоре, учуден и с някакъв прост въпрос като: как вървят нещата, Люся?

Щом осъзнах, че той си е отишъл непобеден, аз се събудих.

Беше вече утро, и то доста късно, от вчерашната вечер ме отделяха не осем часа сън, а огромно време на дошлото абсолютно незаслужено знание. Какво точно — не мога да го изкажа. Зная нещо за победата и поражението, което не знаех по-рано. За тяхната относителност, временност, изменчивост. За нашата пълна необходимост да определим дори такова просто нещо: кой победи.

Тогава разрових записките си от времето на последното ми пътуване до Израел. Бях с приятелите си Лика Нуткевич и Серьожа Рузер. Пътувахме край Кинерет, отминахме кибуца Хаон, където развъждат щрауси. От двете страни на пътя цъфтяха макове и синап, който Лика нарича дива горчица. Отминахме Гергесин, арабския Курси. В Капернаум попаднахме на манастир с един монах. Свещеникът идва да служи в събота веднъж на две седмици. Това е чудно място за изтощения човек. Библейското място на чудото с хлябовете и рибата.

Натъкнахме се на храма на Апостолите. Вървяха строителни работи — ремонтираха пристана. Работниците бяха грък и югославянин. Беше заключено. Появи се един гръцки монах, отвори ни вратата на храма на Апостолите и ни заразказва за живота. Говореше доста свободно на руски. Те дори служат на руски, защото идват много руснаци от Тверия. На него не му харесва, когато по време на една служба смесват иврит с други езици, както сега е прието повсеместно. Той беше уверен, че при следващото поколение службата ще се води изцяло на иврит, защото децата ще пораснат и ще забравят руския.

Спогледахме се с Лика и Серьожа — ето я църквата на Иаков. Тук, в Израел, ще има православни и католици, разговарящи с Бог на иврит. Но ще има ли и евреи сред тях? За това ли мечтаеше Даниел? А може би това не е важно?

Монахът говореше, че за Израел би било по-изгодно да покръсти арабите, защото с араби-християни е по-лесно да се разбереш, отколкото с араби-мюсюлмани. Монахът съжаляваше, че това не се възприема. Като цяло, държавата затруднява християните чрез визите, пребиваването в страната, натурализацията, застраховките. Каза, че евреите не искат мир. А арабите — още по-малко.

Сетне разговорът отиде в посока към сложната материя за продажбата на църковни земи. Но нататък престанах да внимавам, защото една глава не е в състояние да побере всичко, което ми се наложи да узная през последно време.

Това е. Целувам те. Люся.

Загрузка...