Демонично стъкло

Десета глава

След тази реплика не успях да чуя нищо от това, което Лара каза. Знам само, че спомена нещо за среща и закъсняване и после изчезна, оставяйки ме насаме е Кал.

Той продължи да се храни, а аз се насочих към бюфета. Имаше десетина сребърни блюда, от които се носеше благоуханна пара. Яйца, пържени картофи, бекон и всякакви други неща, които не съм сигурна, че можех да назова. Сърцето ми подскачаше нервно, но се опитвах да не си проличи поне докато пълня чинията си.

Изведнъж осъзнах, че нямам идея къде да седна. На масата спокойно можеха да се поберат поне сто души, така че нямаше нужда да сядам точно до Кал. От друга страна, щеше да изглежда много странно, ако избера място в най-отдалечения край. В крайна сметка седнах срещу него и за известно време се хранехме мълчаливо, всеки забил поглед в собствената си чиния. Звукът от вилиците ни, драскащи по чиниите, отекваше в цялата зала.

Кал се размърда на стола и си помислих, че се кани да си тръгне, без да каже нищо. Но той изведнъж рече:

— Не останах само заради теб.

— Да, разбира се. Много ясно, че не си.

Кракът му неволно докосна моя под масата и най-после вдигнах поглед към него. Беше се навел напред с много напрегнато изражение на лицето.

— Сериозно го казвам. Обичам Грималкин. Харесва ми да съм близо до океана и да работя на открито. Да работя за правителството би значело… — Той въздъхна и вдигна очи към тавана. — Офиси, самолети, костюм с вратовръзка. Това просто не е за мен.

— Кал, всичко е наред — настоях, макар да се изчервих. — Изобщо не съм си и помисляла, че си се размотавал из „Хеката“ заради изгарящата си любов към мен. Но точно това ще кажа на всички момичета, като се върнем в училище — заявих и набодох на вилицата си малко пържени яйца. — Мисля, че „сърцеразбивачка“ ще ми стои добре до досегашната ми репутация на „отмъстителна“.

Той ме погледна, сякаш се канеше да каже нещо, затова побързах да му отнема възможността, макар да се наложи да говоря с пълна уста:

— Е, какво мислиш за абатство Торн?

Кал примига изненадано заради скоростната смяна на темата.

— Това място ме ужасява.

— И мен. А това е много странно, защото в „Хеката“ е сто пъти по-зловещо.

— Да — вдигна рамене той. — Но там си си вкъщи.

— Ти може би. Наистина ли никога не си напускал острова от тринайсетгодишен?

— Да, наистина. Дори и за да отида на сушата.

Поклатих изненадано глава и отчупих парченце от препечената си филийка, за да го намажа с портокалов мармалад.

— Но това е невероятно. И защо?

Той остави вилицата си и заби поглед някъде над рамото ми.

— Не знам. Още в първия миг, в който стъпих на острова, го усетих като свой дом. И никога не съм имал желание да го напускам. Не си ли чувствала по подобен начин някое място?

Замислих се за всички жилища, които сменихме с майка ми през годините. Някои от тях бяха доста симпатични, но никое не бе за постоянно. Не успявах да се привържа особено към нито едно място. За мен значението на думата „дом“ се покриваше от мен, майка ми и купчина куфари.

— Не. Това е един от страничните ефекти на номадския живот. Никога не изпитваш носталгия по дома.

Кал ме изгледа по типичния си замислен начин, а после попита:

— Как мина с баща ти снощи?

— Не особено добре — въздъхнах. — Сигурно съм малко по-стресирана, отколкото трябва, по въпроса с демоничния си произход, а той се скъса да ме убеждава да не се подлагам на Очистването.

— Хм — беше единственият отговор на Кал.

— Нека да позная, и ти се присъединяваш към легионите на тези, които смятат, че не трябва да го правя?

За своя изненада видях как на лицето му се изписва гняв.

— Каза го така, сякаш всички са против само за да го играят гадняри. Но… г-жа Касноф, родителите си, мен… можеш ли да ни обвиниш, че не искаме да умираш!

Имах чувството, че съм стъпила върху плаващи пясъци.

— А ти можеш ли да ме обвиниш, че не искам да бъда демон? Алис убиваше хора, Кал. Същото е направила и дъщеря й. Убила е собствения си съпруг.

Той не реагира на тези думи, така че добавих с малко повече злоба, отколкото е типично за мен:

— Сигурна съм, че не си знаел това, когато си се съгласил да бъдеш сгоден за мен. Изкормването на съпрузи е обичайна семейна черта на рода ми.

Все още нямаше никаква реакция от негова страна и изведнъж почувствах срам.

— Естествено, тогава изобщо не си знаел, че ще получиш булка — демон — добавих с по-мек тон.

Много малко хора бяха наясно какъв точно е баща ми. Винаги съм си мислела, че и Кал го е научил в същата нощ, когато и аз.

Точно затова за мен бе огромна изненада, когато той ме погледна и каза:

— Знаех.

— Какво?

— Още тогава знаех каква си, Софи. Баща ти ми каза преди годежа. Разказа ми за баба ти и какво се е случило с дядо ти.

Поклатих глава.

— Тогава… тогава защо?

Кал не отговори веднага.

— Защото харесвам баща ти. Направил е много неща за Обществото ни. А и… — въздъхна тежко. — А и това беше голяма чест, разбираш ли? Да се ожениш за дъщерята на самия председател. Освен това баща ти… той ми разказва много неща за теб.

— Какво ти е казал? — едва прошепнах.

— Че си умна, силна, забавна. Че имаш проблеми с използването на магическите си сили, но винаги ги използваш, за да помагаш на хората. Помислих, че ще си паснем — каза той и вдигна рамене.

Огромната трапезария за миг ми се стори ужасно тясна.

— Виж, Софи… — започна той.

Но преди да успее да довърши, Джена влетя.

— Адски съм доволна, че все още се храня с човешка храна, защото този бекон ухае умопомрачително — заяви тя, а после замръзна на място. — О! — възкликна и нетърпеливостта й се изпари. — Извинете! Не исках да ви прекъсвам. Както и да е. М-мога да се върна обратно. — Тя посочи с палец през рамо. — И да дойда пак, ъ-ъ, по-късно.

Но моментът беше отлетял. Кал се облегна назад, а аз прибрах косата зад ушите си.

— Не, всичко е наред — казах аз и с такава съсредоточеност се концентрирах върху пържените яйца, каквато не съм проявявала дори на приемните изпити за гимназията.

— Явно сме единствените будни.

— Всички са будни. Просто пазят тишина — чу се глас от вратата.

Вдигнах поглед и едва не се задавих с храната си. Това беше момичето демон. Черната й коса беше разрошена и тя все още бе по пижама (тъмносиня коприна на сребристи луни и звездички). Не можех да разгадая изражението й.

Влезе грациозно в стаята, но косата й бе спусната около лицето и не можех да го видя ясно. Взе си препечени филийки и портокал, след което седна до мен.

Усещах магическите й сили толкова ясно, че настръхнах, но положих усилия да се усмихна.

— Здравей, аз съм Софи.

Тя започна да бели портокала си.

— Да, знам — отвърна с акцент, досущ като на баща ми. — Ти си Кал, а ти — Джена. Аз съм Дейзи.

Казаха си „здравей“, а Джена ме изгледа многозначително и прошепна:

— Дейзи?

Знаех какво има предвид. С тази черна коса и бледа кожа повече приличаше на Лилит или Ленор, отколкото на Дейзи.

Седяхме мълчаливо, когато Кристофър, Родерик и Елизабет влязоха в трапезарията. Изненадах се да ги видя. Мислех си, че и те като Лара вече са на работа.

— Радвам се да видя, че с Дейзи вече се опознавате, София — каза Кристофър.

Светлосините му очи направо блестяха. И той като Лара изглеждаше прекалено ентусиазиран за толкова ранен час.

— Да, по-късно можем да изпеем заедно една демонска версия на „Кумбая“ (лагерна песен).

Шегата не беше нещо особено, но и тримата членове на Съвета се засмяха така, сякаш не са чували нищо по-смешно.

— Дейзи, казвали ли сме ти, че Софи има страхотно чувство за хумор? — попита Родерик и помаха с крила.

Но преди тя да успее да отвърне, момчето демон влезе в трапезарията. Джена имаше право, той наистина приличаше на Арчър. Все пак не бе толкова красив, а когато погледите ни се срещнаха, забелязах, че очите му са сини, а не кафяви, но въпреки това прилика имаше.

— Добро утро, Ник — каза Кристофър и избърса устата си със салфетка. — Надявам се, че новата ти стая отговаря на вкусовете ти.

Ник стрелна Дейзи с поглед и й намигна, а тя се усмихна в отговор.

— Много ми допадна, Крис. Благодаря ти.

За разлика от Дейзи той беше американец. Настани се от другата й страна и се наведе към мен.

— Омръзна ми гледката от предишната ми стая. Започна да ми става малко еднообразно, затова Крис беше така добър да ми уреди гледка към една от градините. — Той се усмихна самодоволно и захапа кифлата си. — Предполагам, че засега е добре.

Кристофър също се усмихна, но някак напрегнато.

— Стремим се да задоволяваме желанията на нашите гости — каза той.

— Ами ти, Дейзи? — попита Елизабет и се протегна да потупа ръката й. — Доволна ли си от своите стаи?

— Да, хубави са, благодаря — отвърна тя внимателно и мога да се закълна, че Елизабет въздъхна с облекчение.

— Е, Софи — обади се Ник. — Вярвам си разбрала, че с Дейзи сме ти братя по демоничност.

— Да — отвърнах, колкото можах по-непринудено. — А вие родени ли сте демони като мен или са ви направили такива?

Вместо тях ми отговори Елизабет, гласът й бе нежен и изпълнен със съчувствие:

— Те не си спомнят нищо, бедните. Когато ги открихме, и двамата бяха в психиатрични клиники. Дори нямаха имена.

— Да, и сме много благодарни на Лиз, че ни спаси — каза Ник, като внимателно произнасяше думите.

Загледах се в него. Очите му бяха зачервени, но не като на демон, а като на човек, който е прекалил с алкохола. Боже мой, кой би започнал да пие рано сутрин и защо?

— Е, харесва ли ти в Торн? — попита ме Ник.

— Страхотно е — отвърнах, но звучах много неубедително.

— Е, все трябва да е по-хубаво от онази дупка, която наричат училище — изсумтя той.

Кал го изгледа навъсено, така че побързах да отвърна:

— „Хеката“ не е толкова зле. Просто си има… собствен стил.

— Нямаше ли нападение на Окото на Бога в „Хеката“ миналата година? — попита Дейзи, като се протегна през мен, за да си вземе мармалад.

В този момент забелязах виолетовия белег по продължение на цялата й ръка. Много приличаше на моя. Спомних си как баща ми спомена, че някой се е опитвал вече да убие Ник и Дейзи. Положих усилие да не се взирам в белега.

— Не, не беше нападение. Имаше един вещер, Арчър Крос. — Изричах името му за пръв път от много време. — Оказа се, че работи за Окото. Но не е наранил никого.

Всички замълчаха и аз искрено се надявах това да е краят на този разговор, но не познах.

— Чух, че се опитал да ти изтръгне сърцето в някакво мазе — каза Ник.

Изведнъж всички зачакаха отговора ми с наострени уши.

— Това не е вярно — отвърнах равнодушно. Усещах погледа на Кал, но не отместих очи от Ник. — Имаше борба, но не е вадил нож.

— Били сте се? — възкликна Родерик. — С ръце?

— Ами… да — отвърнах объркано. — Мисля, че успях също така да го ритна тук-таме, но…

— Родерик има предвид защо не си използвала силите си — поясни Кристофър. — Ти си демон, можеше с лекота да го превърнеш в пара, само ако поискаш.

Устата ми изведнъж пресъхна и започнах леко да заеквам:

— Аз… аз нямам представа как да направя такова нещо.

— Ако се научиш, да знаеш, че повече няма да искам да сме съквартирантки — намеси се Джена в опит за шега. Но ако си е мислела, че това ще смени темата, не беше познала.

Ник се наведе още по-близо към мен.

— А може би слуховете са верни. Може би не си го убила, защото си била влюбена в него.