Демонично стъкло

Четвърта глава

Три седмици по-късно заминахме за Англия.

Майка ми и г-жа Касноф ни изпратиха до ферибота в късния следобед. Очите на майка ми бяха зачервени, но се опитваше да ме окуражава и ни помогна да качим багажа си.

— Искам да направиш много снимки — каза тя. — И да знаеш, че ако се върнеш с британски жаргон, ще бъда ужасно разочарована.

Стояхме на кея, а морският бриз развяваше косите ни. Джена вече се беше настанила на сянка, но Кал все още говореше тихо с г-жа Касноф. Видях я, че погледна към мен през рамо, и се зачудих как ли ще се чувства, като няма да съм тук цяло лято. Сигурно е в еуфория или поне в най-близкото до това състояние, доколкото тя изобщо изпитва бурии емоции. Кой знае. В „Хеката“ не съм донесла нищо, освен проблеми.

Запитах се дали не трябва да й кажа за духа на Елодия. Всъщност бях съвсем наясно, че трябва да й го споделя. Ако й бях споменала за Алис още когато се появи за пръв път, може би сега Елодия нямаше да бъде дух. Тази мисъл ме изгаряше месеци наред и ето че правех същата грешка за втори път.

Майка ми ме прегърна и с това прекъсна мислите ми по тази тема. Бяхме еднакви на височина и усещах сълзите й по бузата си.

— Ще пропусна рождения ти ден другия месец. Никога не съм пропускала твой рожден ден — прошепна тя.

Гърлото ми се сви и не можех да отроня и дума, затова само кимнах и я прегърнах по-силно.

— Софи — каза баща ми. — Време е да тръгваме.

Кимнах и прегърнах майка си силно още веднъж.

— Ще се обаждам много често, обещавам — рекох, докато се разделяхме. — И ще съм тук още преди да си се усетила.

Майка ми избърса сълзите си и ми отправи една от ослепителните си усмивки. Баща ми си пое рязко въздух, но когато го погледнах, вече се беше обърнал.

— Довиждане, Джеймс — извика майка ми след него.

С Джена и Кал стояхме на ръба, когато фериботът се оттласна от брега. Г-жа Касноф остана там и ни гледаше как се отдалечаваме, но майка ми тръгна бързо към гората около брега. Бях доволна. Цяло чудо е, че не се разплаках.

Фериботът се носеше по мътната вода. Над дърветата се виждаше най-високата част на училищната сграда.

— Не съм се отдалечавал от това място, откакто станах на тринайсет — каза Кал. — Шест години.

Никога не съм го питала какво е направил, че се е озовал тук. Той просто не изглеждаше като човек, който би се забъркал с опасни заклинания, за каквито попадат в „Хеката“ повечето вещери. След осемнайсетия си рожден ден е избрал да остане в училището, макар да нямах представа какво се крие зад този избор. Но колкото повече се отдалечавахме, толкова по-угрижен изглеждаше.

Дори Джена, която винаги измисляше нова причина, поради която училището е скапано в нейните очи, също бе тъжна.

Загледах се в покрива, който все още се забелязваше над дърветата на фона на синьото небе, и ме обзе силно предчувствие, сякаш слънцето се е скрило зад плътен облак.

Ние тримата никога няма да се върнем тук.

Тази мисъл бе толкова потресаваща, че изтръпнах. Опитах се да я отпратя. Това бе нелепо. Отивахме в Англия само за три месеца и после щяхме да се върнем веднага тук. Не бях забелязала досега пророкуването да е част от дарбите ми, така че явно ме хващаше параноята.

Но усещането остана в мен много след като остров Грималкин се стопи в далечината.

— Щом съм демон, значи не би трябвало да имам проблеми с часовата разлика — казах много по-късно, когато една лъскава черна кола ни возеше из английските околности.

Дългият полет от Джорджия до Лондон беше минал съвсем спокойно. Като изключим това, че Кал седна до мен.

В това нямаше проблем, наистина.

Не че не съм свръхчувствителна към присъствието му и подскочих и трите пъти, когато коляното му докосна моето. А след третия път той не ме стрелна с отвратен поглед и не каза:

— Що не вземеш да се успокоиш?

— Скоро ще се почувстваш по-добре — каза баща ми.

За пръв път, откакто го срещнах, очите му изглеждаха жизнени и бе спокоен. Предполагам, че завръщането в родината има подобен ефект.

Джена бе развълнувана, но Кал изглеждаше точно толкова уморен, колкото се чувствах и аз. Не успях да заспя в самолета и сега си плащах за това. Очите ми пареха и всичко, за което можех да мисля, беше как ще се свия в някое легло. В крайна сметка за тялото ми часът бе шест сутринта, а в Англия — вече обяд. Да не говорим, че пътувахме с тази кола сигурно часове.

Когато самолетът кацна в Лондон, си помислих, че колата ще ни закара до някоя къща в града или може би до главната квартира на Съвета, където баща ми има някаква работа. Но колата пое по натоварените улици, като се отдалечаваше все повече от центъра и суматохата, после се занизаха малки къщички, които ми напомняха на Дикенсов роман. След известно време къщичките отстъпиха място на поляни и зелени хълмове. Видях повече овце, отколкото съм предполагала, че съществуват.

— Значи дойдохме чак в Англия, за да се шляем насред нищото? — попитах и положих глава върху рамото на Джена.

— Точно така — отвърна баща ми.

Кал се усмихна. „Е, разбира се, той би бил много доволен да бъде заточен в някоя британска ферма за цяло лято“, помислих си нацупено, докато в ума ми гледките на Биг Бен, Бъкингамския дворец и Тауър Бридж избледняваха. „Сигурно ще има възможност да лекува един куп английски растения…“

В този момент погледът ми попадна на къща.

Всъщност да го наричам къща е все едно да кажа, че „Мона Лиза“ е картина. Определението бе технически правилно, но не даваше дори и бегла представа за действителния обект.

Тази къща беше най-огромната сграда, която някога съм виждала. Направена от златист камък, топъл на пипане, бе построена в малка долина с изумруденозелена трева, а зад нея се издигаше горист хълм. Тясна ивица вода криволичеше грациозно покрай сградата. Буквално стотици прозорци блещукаха на слънчевата светлина.

Кал възкликна впечатлено.

— Тук ли ще останем? — попитах.

Баща ми се усмихна самодоволно.

— Казах ти, че ще има достатъчно място за всички ни.

Отвърнах на усмивката му. Погледите ни се задържаха така за миг, но аз първа отклоних очи и кимнах по посока на имението.

— Подобни къщи не си ли имат имена?

— В повечето случаи да. Това е абатство Торн.

Нещо в името ми прозвуча познато, но не можех да се сетя какво.

— Значи е било църква?

— Не точно тази сграда. Тя е построена в края на XVI век в земите на тогавашното абатство.

Той превключи в режим „изнасяне на лекция“ и взе да разказва как абатството е било разрушено от Хенри Осми, а земята е била дадена на фамилията Торн.

Но да си призная честно, не слушах много внимателно. Гледах как няколко души се разхождат пред входната врата. Забелязах, че някои от тях имат криле, и се запитах кои ли точно са приятелите на баща ми.

Колата се заклатушка по един каменен мост и спря. Баща ми пръв излезе и ми отвори вратата. Веднага ми се прииска да се бях облякла с нещо по-различно от дънки и тениска.

Пътеката ни поведе към тераса, направена от същия златист камък, от който бе и самата къща. Там стояха четирима възрастни и две тъмнокоси хлапета, които изглеждаха приблизително на моята възраст.

Предполагам, че бяха магически същества. За феята бе очевидно, но можех да усетя магия и в останалите.

Денят беше по-топъл, отколкото очаквах, и усетих как по челото ми се спуска капчица пот. Чакълът хрущеше под краката ми, а в далечината се чуваха птичи песни. Джена се доближи до мен с ръце върху кръвния си камък. Първоначалният й ентусиазъм се беше изпарил.

Баща ми сложи ръка на гърба ми и ме насочи към стълбите.

— Здравейте, това е Софи, моята дъщеря.

Изведнъж усетих нещо да се надига в мен. Някаква магия, но мрачна и могъща. Идваше от двамата тийнейджъри в групата. Те бяха единствените, които не се усмихваха, а момчето, което ми изглеждаше някак странно познато, гледаше право към мен.

Внезапно осъзнах причината и положих всички усилия да не ахна.

Те бяха демони.