Двайсета глава

С Джена се разхождахме из градината чак до вечерта. Като се прибрахме в къщата, тя тръгна да търси Викс, а аз реших да се върна в стаята си. Докато се качвах по стълбите, срещнах Лара.

— О, Софи, тъкмо те търсех — каза тя и ми подаде огромна книга. — Баща ти искаше да ти дам това. Каза да прочетеш, колкото можеш повече още тази вечер.

Загледах се в книгата и прочетох заглавието.

„История на демонологията“

— Ами… ъ-ъ, добре, благодаря.

Опитах се да помахам с ръката, в която държах книгата, но тя се оказа прекалено тежка. Като се прибрах в стаята си и я метнах на леглото, матракът изскърца в знак на протест.

Отворих лаптопа и се потопих в интернет, но очите ми просто се движеха по екрана, без нищо да ми влиза в главата. Умът ми бе зает с друго.

Затворих лаптопа и отидох до нощното шкафче. Отворих чекмеджето и се загледах в монетата, но преди да успея да я взема, Джена връхлетя в стаята, влачейки след себе си Викс.

Веднага затворих чекмеджето, надявайки се да не забележат как се разхлопа сърцето ми.

Но вниманието на Джена бе привлечено от книгата на леглото ми.

— Охо, Соф, имаш много тежко четиво за лятото.

— А-ха — отвърнах и отидох да го взема. Беше по-тежко, отколкото си спомнях. — Малко демонично домашно от баща ми.

— Тъкмо отивахме на вечеря, искаш ли да дойдеш? — попита Джена.

Погледнах първо едната, после другата. Бях прекарала сама с Джена целия следобед и вече нямах нищо против да се разделим. А и като ги гледах колко са щастливи и как непрекъснато казват „ние“, неизменно се сещах в какво окаяно положение е моят собствен любовен живот.

— Не, мисля да се позабавлявам тук и да почета.

Джена ме погледна въпросително и вдигна вежда:

— Софи Мерсер, ще откажеш хапването заради домашно?

— Да, запознай се с моята нова, тъпа, британска версия.

Двете се засмяха и след като ме накараха да обещая, че ще се видя с тях утре, излязоха буквално с танцова стъпка. Помислих си, че липсва само една дъга над тях и наоколо да се посипят листенца от рози или нещо подобно.

Уф! Това беше злобно.

Джена напълно заслужава дъга и листенца от рози — напомних си аз, като се тръшнах на леглото и отворих книгата. — След всичко, през което мина, тя си е заслужила вечно щастие. Тогава защо, като я виждам с Викс, ми се иска да се забия в „История на демонологията“.

Погледнах отново към нощното шкафче и въздъхнах. После отворих тежката книга и се насилих да чета.

През следващите два часа правих жалки опити да мина първа глава. Като за книга, която описваше паднали ангели, които, щурайки се насам-натам, предизвиквали масов хаос с мрачните си магически суперсили, беше ужасно скучна и старинният й правопис определено не ме улесняваше в четенето.

Въздъхнах и легнах на възглавницата си. Докато размествах книгата, опитвайки се да я оставя на вдигнатите си колене, от нея изпадна някакъв лист.

С ужас си помислих, че е някоя от страниците, но после забелязах, че е много по-бяла и не мирише на мухъл.

Беше бележка.

Разпознах почерка на баща ми от всички безлични картички с готов текст, които ми е пращал за рождените дни. Винаги бяха розови и бляскави и сега осъзнавам, че сигурно Лара ги е купувала, а той просто се е подписвал отдолу „Баща ти“. Нямаше дори кратко съобщение, нито поне „Честит рожден ден!“

И тази бележка не бе особено сърдечна:

„Бъди готова да обсъдим тази книга и всичко, което си прочела от нея, още утре. Баща ти.“

— Да, баща ми, ще съм готова със сигурност — промърморих и завъртях очи.

Наистина ли е нужно да ми пише бележка, за да ми каже такова нещо? И защо я е сложил около тристотната страница? Ако случайно си е помислил, че ще стигна чак дотам е четенето, значи е голям оптимист.

Въздъхнах и смятах да смачкам бележката, когато изведнъж забелязах, че буквите се раздвижиха. По-скоро потрепнаха.

Разтърках очи, мислейки си, че съм чела твърде дълго, но когато отново погледнах бележката, буквите все още потрепваха. И изведнъж започнаха да се плъзгат надолу. Повечето се плъзнаха към долната част на листа, а останалите се събраха, така че се получи друго съобщение:

В библиотеката, 5 сутринта.

След малко буквите отново се раздвижиха и се получи първоначалното съобщение.

— Криптирано е — промърморих.

За мен нямаше никакво съмнение къде точно в библиотеката иска да се срещнем. Пред гримоара на Вирджиния Торн. Но защо така тайно? Днес през половината ден бяхме заедно. Не можеше ли да ми каже: „Виж, я да вземем да се срещнем при гримоара в безумно ранни зори, какво ще кажеш, а?“

И защо, по дяволите, ще иска да се срещаме там?

Очите така ме боляха, сякаш съм ги търкала с пясък. Имах чувството, че покрай всичко, което се случва тук, като започнем с нощния клуб вчера, минем през Арчър и всичките занимания с баща ми днес, през тази ваканция няма да успея да си почина особено. Огледах великолепната си стая и само за част от секундата ми се прииска да съм в „Хеката“, да седя на собственото си легло и да се смеем с Джена.

Но Джена беше долу и се размотаваше с Викс, а аз бях сама.

Оставих книгата на нощното шкафче и с изненада забелязах, че тази фина мебел не се счупи под тежестта й. Майка ми винаги казваше, че много малко неща в живота не могат да се оправят с една топла вана, затова реших да се доверя на съвета й.

Само минута по-късно бях потънала до брадичката в топла сапунена вода.

Кранът бе във формата на златен лебед. Предполагам са си мислели, че е стилно, но всъщност изглеждаше, сякаш лебедът повръща вода във ваната, което си бе направо грозно. А и ваните винаги ме карат да се сещам за Частън, цялата обляна в кръв в една от зловещите вани в „Хеката“.

Въпреки горещата вода ме побиха тръпки. Не съм виждала Частън след онази нощ. Родителите й дойдоха да я вземат и са я завели някъде да се възстановява до края на годината. Чудех се какво ли прави сега? Дали знае нещо за случилото се с Ана и Елодия?

Тъкмо се протягах да взема кърпата, когато чух странен звук от стаята. Пръстите ми замръзнаха и настръхнах. Във филмите на ужасите винаги има момент, в който голото момиче извиква „Кой е там?“ или нещо друго, също толкова глупаво. Само че това голо момиче не смяташе да обявява присъствието си на никого. Вместо това безшумно излязох от ваната, взех кърпата и се увих с нея, преди да отида на пръсти до затворената врата и да залепя ухо.

Не чувах нищо, освен собственото си сърцебиене. Завъртях очи и взех халата си от закачалката на вратата. Явно ваната и мислите за Частън са ми дошли в повече. Ако имаше някой в стаята ми, той сигурно е някой от слугите, дошъл да разпухва възглавницата ми. Или да ми остави чаша горещ шоколад.

Завързах колана на халата и отворих вратата. Стаята ми беше празна и си отдъхнах с облекчение.

— Откачаш вече, Софи — казах си и тръгнах към гардероба.

Това място е сигурно като Форт Нокс. Самата мисъл, че някой може да е влязъл в стаята ми с нечисти намерения, е просто…

И тогава отново чух звука. Още едно тупкане, този път по-силно. Осъзнах, че идва от нощното ми шкафче.

Сърцето ми направи опит да изхвръкне и аз се втурнах да отворя чекмеджето. Златната монета се мяташе вътре, сякаш е жива. Как, по дяволите, ставаше това? Арчър каза, че ще я използва, за да ме намери, но сега осъзнах, че изобщо нямам представа как ще стане това. Да не би монетата да е някакъв вид портал и той да се кани да се телепортира в стаята ми сред облак от дим или нещо такова?

Но после се замислих, че не е възможно Арчър да се набута сред цяла тълпа хора, които искат да го убият. Беше си живо самоубийство. Взех монетата и я стиснах в ръка, ахвайки от неочакваната й горещина. Изведнъж пред очите ми се появи нещо като екран и на него видях изоставената мелница. Нишата, която водеше към Итинериса. Арчър седеше върху рамката на прозореца.

Чакаше ме.

Оставих монетата на масичката и тръгнах към гардероба. Извадих дънки и блуза с дълъг ръкав. Ако съм достатъчно тиха, ще успея да се измъкна от къщата, без дори да се налага да си измислям извинения…

Изведнъж си спомних за баща си. Колко пребледнял и сериозен беше, когато ми каза, че не трябва никога вече да се срещам с Арчър. Спомних си колко горд бе с мен днес и какво може да се случи с него, ако някой ме види да се измъквам, за да се срещна с враг.

Замислих се за предишното седалище на Съвета, изгоряло заедно със седем съветници вътре.

Протегнах ръка към гардероба, но вместо дънките извадих нощницата си. Щом я облякох, легнах на леглото и загасих лампата, а после протегнах ръка, за да напипам монетата. Стиснах я в ръка и отново видях Арчър. Беше прав и крачеше замислено, търкайки брадата си с ръка. Гледаше към вратата.

По бузите ми започнаха да се стичат сълзи. Поне знаех, че е жив. Поне знаех, че не се опитва да ме убие. Това беше достатъчно. Трябваше да бъде.

Арчър ме чака доста дълго. По-дълго, отколкото очаквах. Минаваше полунощ, когато хвърли последен поглед към вратата и най-после изчезна. Стиснах монетата още по-силно, но щом Арчър изчезна, тя стана хладна, а видението избледня.

Загрузка...