Двайсет и осма глава

Златната верижка може и да ни спести главоболието и замайването, но не направи приземяването ни по-меко. Паднахме върху някакви дървета и аз си одрасках лакътя на един клон.

За съжаление, понеже верижката беше увита около двама ни, Арчър също падна. Върху мен.

В друг момент това може би щеше да ми бъде приятно. Да, той определено ухаеше добре и като хванах раменете му, за да го избутам назад, си спомних, че е много по-силен, отколкото изглежда.

Но всичко това нямаше значение. Вече не можех да си позволя да обръщам внимание на тези неща.

Лежах в някаква пръст и ми се струваше, че ще ми трябва цяла вечност, за да извадя листата и клечките от косата си.

— Махни се от мен! — извиках.

Той се претърколи по гръб и мечът му се удари в камък или твърд корен, но благодарение на верижката накрая аз се озовах върху него.

— А пък аз си мислех, че се правиш на недостъпна — прошепна той.

Лунната светлина проблясваше в очите му, а думите му прозвучаха някак задъхано. Казах си, че сигурно е заради падането.

Подпрях се на гърдите му и измъкнах главата си от верижката. Щом се почувствах свободна, се отдръпнах настрана от него.

— Нека да позная — изсъсках аз. — Това е поредното нещо, което си задигнал от „Хеката“.

— Виновен — каза той и се изправи на крака.

— Къде, по дяволите, съм била аз, докато си играел на велик крадец в мазето?

— Взех само няколко неща, повечето от които през последната седмица, когато не ми говореше.

Спомних си. Беше точно след бала по случай Хелоуин. Заради всичко, случило се тогава, с Арчър прекарахме много от часовете в мазето, без да си говорим. Нищо чудно, че е успял да задигне толкова магически предмети.

— Затова ли се застъпи за мен пред Ванди? Надявал си се да те накаже с работа в мазето, за да можеш да задигнеш това-онова?

Арчър тупаше тениската си от прахоляка и само поклати глава.

— Колкото и невероятно да ти звучи, не съм чак толкова пресметлив. Застъпих се за теб пред Ванди, защото така ми се струваше правилно. А възможността да задигам неща от мазето дойде като бонус.

Той ми обърна гръб и тръгна нанякъде.

— Хайде, имаме много път.

— Не може ли просто да ми кажеш какво става? — попитах, докато вървяхме към гората.

— Не, защото не съм сигурен дали ще ми повярваш. Затова ще е по-лесно направо да ти го покажа.

Никога не съм била в тази част на острова и не можех да повярвам колко различно изглеждаше в сравнение с околностите на „Хеката“. Нямаше висока зелена трева, нито внушителни дъбове. Единствените растения тук бяха малки борчета и гъсти храсталаци, а по земята имаше пясък и камънак. По миризмата осъзнавах, че сме близо до океана и наистина като се покатерихме малко по-високо, пред нас се показа брегът. Луната беше почти пълна и хвърляше сребристи отблясъци върху черната вода.

— Къде се намираме? Имам предвид спрямо местоположението на училището?

— В другия край на острова — отвърна той.

— Изглежда много различно.

— Така е, защото в околностите на училището има заклинание. Направила го е Джесика Прентис, когато е построила сградата. Изпитвала е тъга по родните си места и го е направила да изглежда като дома й в Луизиана. — Той спря за миг и погледна през рамо към мен. — Сериозно, Мерсер, никога ли не слушаш в час?

— Извинявам се, бях малко разсеяна покрай всички онези умиращи хора.

Той изведнъж спря.

— Да бъдем честни, умря единствено Елодия — каза той със спокоен глас, но стойката му излъчваше напрежение.

И двамата замръзнахме на място.

— Значи си научил за това.

Той кимна.

— Да. Ние… ъ-ъ, получихме доклад за всичко преди няколко месеца.

Той потърка нервно врата си и се обърна към морето.

— Аз… всичко това не беше истинско. Между мен и Елодия. Поне не и от моя страна. Имаше дни, в които си мислех, че ако трябва да прекарам още една минута да я слушам да говори за разкрасителни заклинания и обувки, ще полудея. И въпреки това, като прочетох доклада… — Той отпусна глава и издаде звук, който би трябвало да е смях, ако не беше толкова тъжен. — Почувствах се ужасно.

Кимнах, макар той все още да беше с гръб към мен.

— Трудно ми е да повярвам, че някой като нея може да си замине.

Спомних си призрака на Елодия, който ме гледаше право в очите и кимна леко, като я попитах дали ме чува. Замислих се дали да му кажа, че тя не си е заминала чак в такава степен, в каквато повечето си мислим.

Той поклати глава и продължи към брега. Аз го последвах, стискайки зъби, защото обувките ми се напълниха с пясък.

— Тогава защо беше с нея?

— Имах такава мисия.

— От Окото ли?

— Не, от клуба на скаутите. Все не успявах да получа значка за сваляне на вещица.

— Е, значи досега си спечелил цели три значки, а това не е малко. Ами Холи? И с нея ли беше преструвка?

Вече бях задъхана, защото се опитвах да поддържам неговото темпо.

Той вървеше с наведена глава, а ръцете му бяха в джобовете.

— Исках да ти разкажа за всички тези неща онази вечер. Колко жалко, че реши да ме оставиш да стърча там сам.

Вече го бях настигнала и го хванах за лакътя, полагайки всички усилия да игнорирам вълнението, което изпитах дори от този невинен физически контакт.

— Как успя от чувствително човешко същество да се превърнеш в абсолютен задник за някакви си 0.2 секунди? В Окото ли ви учат на това?

Той спря на място и погледът му се плъзна по устните ми.

— Всъщност исках да видя дали мога да те ядосам достатъчно, че да ме целунеш отново.

Загрузка...