Демонично стъкло

Двайсет и пета глава

Партито за рождения ми ден щеше да се проведе в зимната градина — онази огромна стъклена зала, пълна с растения. Всички папрати бяха украсени с виолетови панделки и лампички. Група феи се бяха настанили в ъгъла и свиреха на някакъв сложен инструмент, а музиката, която звучеше от него, беше нежна и някак твърде меланхолична като за рожден ден.

Не че се чуваше особено добре, де. По-рано следобед се беше разразила буря и дъждовните капки удряха силно по стъкления покрив. Бях седнала до прозореца и ми се струваше, че дъждът се стича по стъклото като поток сълзи.

Спомних си за последното си празненство за рожден ден, когато бях на осем, и реших, че въпреки ледените скулптури, шампанското и огромната торта с формата на абатство Торн, предпочитам детското празненство с игра на боулинг и клоун с костюм на плъх.

Сигурно това имаше нещо общо с факта, че роклята ми тежеше поне двайсет килограма, от короната ме болеше главата, а най-добрата ми приятелка не ми говореше.

Огледах се, но не открих Джена. Избягваше ме от онзи ден в магазина за дрехи. Може би така бе по-лесно. Ако е решила да тръгне по пътя на вампирите, ще бъде по-малко болезнено, ако вече не сме приятелки. Но тази мисъл не ми помагаше да се почувствам по-добре.

В залата имаше поне сто души, до един в лъскави костюми. Усмихваха ми се и се приближаваха да ми честитят рождения ден. Всички носеха подаръци. Мраморната маса до вратата бързо се отрупваше с красиво опаковани пакети. Въпреки това имаше едно странно напрежение във въздуха, сякаш всички полагаха неимоверни усилия да се забавляват. Смеховете бяха твърде силни, а усмивките — пресилени. Сигурно са се притеснявали, че с баща ми ще ги унищожим с поглед, ако не се забавляват така, все едно не са били на по-хубаво парти.

Бях подпряла чело на стъклото, но всъщност не исках да виждам отражението си от толкова близо. Лисандър беше донесъл роклята следобед и остана, за да ме гримира. Затова изглеждах като блестяща бомба в лицето. Дори голите ми рамене бяха покрити с бляскава пудра.

Няколко сервитьори обикаляха из залата и носеха табли с чаши, пълни с някакъв блещукащ виолетов буламач. Не съм сигурна дали бяха от обичайните слуги в Торн, или са били специално наети за партито. Носеха бели ризи и черни панталони, а на лицата си имаха сребристи маски. Един мина покрай мен вече три пъти и аз си вземах всеки път по една чаша, само за да я излея после в най-близката саксия.

— Защо си толкова навъсена, рожденичке?

Обърнах се и видях Ник и Дейзи с по един кристален бокал в ръка. По жилетката на Ник имаше виолетови петна. По зачервените им бузи и блесналите очи можех да се досетя, че това не им е първото питие за вечерта.

— Това е моето парти и ако искам, ще съм намусена — отвърнах и се изправих.

— Това парти е малко скапано — каза Дейзи и протегна ръка да намести лавровия венец на косата си.

— Винаги можеш да отвориш някой подарък, за да видиш дали няма да те разведри някак — предложи Ник и кимна към масата с пакетите. Някои от тях мърдаха. Един се въртеше в кръг над останалите, а друг се катереше нагоре-надолу като паяк, използвайки свободните краища на панделката вместо крака.

Преглътнах.

— Хм, знаете ли, добре съм. Някой от вас да е виждал Джена?

Двамата се спогледаха, но преди да успеят да кажат каквото и да било, същият сервитьор отново се изпречи пред мен. Уф! Какъв му бе проблемът на този? Да не би някой да му бе платил да напие дъщерята на председателя или нещо подобно?

Хванах Ник и Дейзи и ги отстраних от пътя на сервитьора.

— Вие двете за какво точно се скарахте? — попита Дейзи.

Тъкмо се канех да й разкажа цялата история, когато руса вещица в яркочервена рокля се спря пред нас.

— Здравей — каза тя задъхано. — Съжалявам, че ви прекъсвам, но исках да ти честитя рождения ден, София.

— Добре — казах аз. — Благодаря.

Очаквах да си тръгне, но тя си стоеше насреща ми и се усмихваше. Всъщност и на трима ни.

— За мен е голяма чест да се срещнем — каза ентусиазирано. — И с вас. Чух… — Тя завъртя поглед и се изчерви. — Чух, че демоните могат да проявяват предмети от нищото. Вярно ли е?

Примигах насреща й неразбиращо. Какво, по дяволите, искаше?

— Да — отвърнах. — Вещиците също го могат. Просто е въпрос на…

Преди да успея да довърша, Ник се поклони, махна с ръка и вече държеше букет бели рози.

— Напълно вярно е — каза той и подаде букета на вещицата. — Разбира се, това е много малка част от способностите на демоните.

— Поразително! — изписука вещицата.

Изведнъж в очите на Ник проблесна опасен пламък.

— О, това е нищо — каза той. После се наведе напред и прошепна: — Ако пожелая, мога да взривя тази страхотни бална зала, преди да успеете да мигнете с прекрасните си очи. Мога също така да…

— Достатъчно, това вече е ужасно, Ник — казах аз и дръпнах и двама им с Дейзи настрани от вещицата.

— Мисля, че видях баща си, така че ще отидем при него, довиждане! Благодаря, че дойдохте!

Щом се отдалечихме малко, се обърнах към Ник:

— Какво беше това?

Той отново отпи от чашата си.

— Това бях аз, който им даде каквото си търсят. Искат от нас да сме такива едни страшни, могъщи създания, които могат да убият до един членовете на Окото заради тях. Затова са ни създали, нали така?

Дейзи го хвана за ръката.

— Скъпи, може ли да отложим разговора за убийствата. Това все пак е рожден ден.

Тя подчерта последното изречение с леко хълцане и на мен наистина ми писна от тях. Исках да говоря с Джена. Или с Кал. С някой нормален. Е, доколкото приятелите ми са нормални. И трезвен, да не забравя.

— Може би все пак ще ида да разгледам подаръците — казах им аз.

Направих не повече от четири крачки и онзи сервитьор отново се изпречи пред мен.

— Желаете ли питие, госпожице? — попита и ми протегна подноса.

— Виж какво, господинчо — отвърнах и леко се препънах в роклята си. — Не знам дали не искаш да…

Погледнах го в лицето и видях очите му зад маската.

— Сигурно се шегуваш!