Демонично стъкло

Трийсет и втора глава

Слънцето вече изгряваше, когато се появихме в изоставената мелница. В първия момент се изненадах, но после осъзнах, че А) сме в Англия и тук през лятото се съмва много рано и Б) нямаше ни почти пет часа.

Мисля, че никога не съм била толкова изтощена през целия си живот. А като погледнах Арчър, се почувствах и непоносимо тъжна. Опитах се да се убедя, че е защото едва не бях сплескана от пространствено-времевия континуум, но знаех, че причината е друга.

Предполагам Арчър е изпитвал нещо подобно, защото ръцете му леко трепереха, когато посегна да махне верижката. Тя тупна на земята тежко и вдигна прахоляк, който се разлетя нагоре и изглеждаше като фин златен дъжд на първите утринни лъчи.

Лицето на Арчър беше обляно в пот, а над лявата му вежда имаше някаква мръсотия, предполагам таласъмска кръв. Имах чувството, че изглеждам не по-малко зле.

— Е — каза той най-после с пресипнал глас, — това бе най-лошата първа среща, на която съм бил.

Макар да бях толкова уморена и ми се струваше, че ще се разтопя директно на пода, аз се засмях. Той също и като започнахме, не можехме да спрем. Знаех, че е заради облекчението от стреса и преумората, но бе толкова приятно да се смеем заедно, че не ми пукаше.

По бузите ми започнаха да се стичат сълзи, устните ме боляха и за миг забравих, че току-що се бях въвлякла в поредната смъртно опасна мистерия. Забравих, че ако някой открие, че съм ходила да шпионирам с човек от Окото, сигурно ще ме убият по някакъв мъчителен магически начин.

Единственото, което не можех да забравя, гледайки Арчър, беше, че съм влюбена до уши в момче, което не мога да имам.

Смехът замря на устните ми и избърсах с ръка насълзените си очи.

— Трябва да се връщам — казах.

— Добре.

Той все още държеше меча си в ръка и като го завъртя леко, острието му одраска дървения под.

— Е, това беше. Приключихме.

— Да — казах аз с дрезгав глас. Закашлях се. — Първата в историята разузнавателна мисия, проведена съвместно между представители на Окото и демоните, приключи успешно. — Едва събрах смелост да го погледна в очите. — Благодаря ти.

Той вдигна рамене, а тъмните му очи изразяваха нещо, което не можех напълно да разбера.

— Бяхме добър екип — каза.

— Да, бяхме.

В повече от един смисъл. Точно затова се чувствах толкова гадно.

— Както и да е, трябва да тръгвам. До скоро, Крос.

После се засмях, само дето смехът ми подозрително приличаше на ридание.

— Освен ако няма да е скоро. Предполагам, че е по-подходящо да кажа сбогом. — Имах чувството, че ще се пръсна на милион парченца, точно както огледалата, които чупихме с баща ми. — Добре, пожелавам ти много късмет. Опитай се да не убиваш никого от познатите ми.

Обърнах се и понечих да тръгна, но той се пресегна и хвана китката ми.

Знаех, че пулсът ми бие лудо под пръстите му.

— Мерсер, онази вечер в мазето… — Той ме погледна в очите и усетих как се опитва да намери точните думи. — Целунах те не защото трябваше. Целунах те, защото исках.

— После сведе поглед към устните ми и сякаш целият свят изчезна и останахме само аз, той и светкавицата между нас.

— И все още искам.

Пусна китката ми и ме придърпа в обятията си.

Умът ми регистрира звука от меча му, който падна на земята, щом другата му ръка докосна тила ми. Но в мига, в който устните ни се докоснаха, всичко друго избледня. Сграбчих го за раменете, повдигнах се на пръсти и отвърнах на целувката с цялата си същност. Притиснахме се толкова силно един към друг, че не знаех дали лудото сърцебиене, което усещам, е неговото или моето.

Колко глупаво от моя страна бе да си помисля, че мога да се откажа от това. Не само от целувките му, но и от дланите му, обгърнали лицето ми. Трябва да призная, че това страшно ми харесваше. Всичко, свързано с него — да се шегуваме, да сме заедно. Да съм с някого, който ми е приятел и в същото време може да ме накара да се чувствам по този начин.

— О, Мерсер — промърмори той, като се откъснахме за миг. — Много сме загазили.

Притиснах лицето си във врата му.

— Знам.

— Какво ще правим?

Неохотно се опитах да се отдръпна. Беше ми много трудно да мисля, когато той бе толкова близо до мен.

— Ако сме разумни, няма да се виждаме повече.

Ръцете му се стегнаха около кръста ми и той ме придърпа обратно.

— Добре, но това няма как да се случи. План Б?

Усмихнах се. Чувствах се прекалено замаяна от щастие за човек, който е на крачка да разруши целия си живот.

— Нямам. А ти?

Той поклати глава.

— Също, но… виж. Прекарал съм почти целия си живот да се преструвам на такъв, какъвто не съм. Да се правя, че изпитвам някакви чувства, да крия други. — Той хвана ръката ми и я притисна към гърдите си. — Това между нас е единственото истинско нещо, което ми се е случвало от много време насам. Ти си единственото истинско нещо. — Той вдигна ръката ми и я целуна. — И повече не мога да се преструвам, че не те искам.

Бях чела доста за припадания в розовите романи, които майка ми се опитваше да крие от мен, но никога досега не бях допускала, че може да ми се случи. Ето защо сега определено беше моментът за подигравателна забележка.

— О, Крос, мисля, че си пропуснал призванието си. Зарежи преследването на демони. Трябва да пишеш картичките на „Холмарк“.

На лицето му веднага цъфна онази иронична усмивка, която беше може би най-красивата гледка за мен в целия свят.

— Млъкни — промърмори и отново ме целуна.

— Защо винаги става така — прошепнах малко по-късно, — че все се целуваме на някакви противни и мръсни места като мазета и изоставени мелници?

Той се засмя и притисна устни към брадичката, а после към врата ми.

— Следващия път ще е в замък, обещавам ти. Тук е Англия в крайна сметка. Не може да е толкова трудно да си намерим някой.

Не си казахме нищо доста дълго след това, а когато най-после успяхме да се откъснем един от друг, слънцето бе изгряло.

— Трябва да тръгвам — казах и отпуснах глава на гърдите му. Струваше ми се, че бузата ми е точно на татуировката му.

Без да се замисля, дръпнах надолу тениската му. Този път яркият знак в черно и златисто не беше скрит. Предполагам нямаше нужда от това заклинание вече. Все пак го прикрих с ръка. Ръцете му се сключиха около кръста ми.

— Този път не гори — прошепнах аз.

Дишането му беше накъсано.

— Не мисля така, Мерсер.

Магията препускаше във вените ми и щом Арчър покри ръката ми със своята, се появи малка синя искра. Той бавно отмести ръката ми от гърдите си, а после ме хвана за раменете. Помислих си, че ще ме целуне отново и предвид начина, по който се чувствахме, можеше да подпалим цялата мелница. Но вместо това той нежно ме избута назад.

— Добре — каза и затвори очи. — Ако не си тръгнеш сега, ще… не, трябва да си тръгнеш.

Щом се озовахме на няколко крачки един от друг, мъглата на страстта ни се пораздигна.

— Все още нямаме представа какво ще правим.

Той отвори очи и отстъпи още няколко крачки назад.

— Точно сега ти се прибираш в Торн и се разбираш с баща си. Аз отивам при моите хора и правя същото. А утре вечер ще се видим пак тук. Ти ще стоиш ето там — посочи към ъгъла, — а аз ето там в другия край. Няма да има никакъв физически контакт между нас, докато не измислим нещо. Става ли?

Усмихнах се, макар да се наложи да пъхна ръцете си в джобовете, за да не го награбя отново.

— Става? В полунощ?

— Идеално. Е? — Отново тази усмивка. — До скоро, Мерсер.

Щастието ме обля като ярка слънчева светлина.

— До скоро, Крос.