Петнайсета глава

„Това не може да се случва наистина“ — беше единствената мисъл в главата ми.

Арчър ме остави на земята и отпусна хватката си.

„Сигурно има някаква грешка. Сигурно е някой друг, който се подвизава в Англия и по случайност е наясно с магическата самозащита и ме нарича Мерсер. Защото не е възможно точно в тази нощ, на фона на всичко друго, да се окажа лице в лице с…“

Обърнах се.

Светлината беше много слаба, но без никакво съмнение до мен стоеше Арчър Крос. Изглеждаше много по-груб, отколкото последния път, когато го видях. Долната част от лицето му беше покрита с брада, а и косата му бе по-дълга. Освен това изглеждаше по-възрастен. Уморен. И въпреки това, да го видя отново, беше като ритник в гърдите.

Изпитвах толкова много емоции, че не можех да ги идентифицирам. Страх, определено. Ужас.

Но под тях имаше и нещо друго. Чувство, което не бях сигурна дали искам да назова.

Приличаше малко на радост.

Но бързо го сломих. Ужасът вземаше връх и си спомних, че последния път, когато бях насаме с Арчър, той ми извади нож. Исках да видя този път какво ще стане.

Събрах всичките си сили, за да направя някаква магия. Едва ли можех да се преместя, но една бърза светкавица сигурно би дала резултат. Усещах магията да се надига от земята и да пълзи по краката ми, но беше много слаба. Сигурно би стигнала да метна няколко искри по него.

Но преди да успея да направя каквото и да било, той хвана ръката ми и ме дръпна навътре в сенките, като ме завъртя така, че гърбът ми опря в стената.

Веднага вдигнах коляното си. Не беше точно техника от магическата самозащита, по-скоро момичешки инстинкт, но нямаше значение. Той успя да обезвреди и това. После застана точно пред мен и стисна здраво китките ми, защото се опитвах да се измъкна.

— Няма да те нараня — промърмори през зъби. — Но не бих гарантирал за другите.

Изведнъж спрях да се боря, като си спомних колко от убийците на Окото бяха изпълнили клуба. В този момент чух някакво момче да крещи:

— Крос!

Арчър погледна през рамо и застана така, че да ме прикрие с тяло.

— Не е тя — извика. — Някакво обикновено момиче е.

Момчето изреди думи на някакъв неразбираем език, за който предположих, че е италиански. Поне така звучеше. Не разбрах какво каза, но накара Арчър да измърмори под нос някои твърде разбираеми думи, преди да отвърне на същия език. Прозвуча ми странно от неговата уста. Чух звука от отдалечаващи се стъпки.

Той пусна китките ми и се подпря на стената зад мен, но аз останах в напрежение, защото се притеснявах, че ако се отпусна дори за миг, неминуемо ще се докоснем.

Той въздъхна.

— Това прави колко? Втори път, когато ти спасявам живота. Даже трети, ако броим онова в часа по самоотбрана при Ванди. Като стана дума за това, все още вдигаш лакътя си твърде високо при техника девет.

Преглътнах два пъти, преди да съм в състояние да кажа нещо.

— Ще поработя върху това.

Чаках го да се отмести. Имах нужда да се отмести, защото вече започвах да треперя. Но той остана, където си беше. Толкова близо до мен, че виждах виолетовите кръгове под очите му и осъзнах колко са изпити бузите му.

Положих максимални усилия, за да задържа погледа си в празното пространство някъде над дясното му рамо. Представяла съм си как срещам Арчър отново толкова много пъти и имаше милиони неща, които исках да го попитам, като например защо спаси живота ми сега, откога работи за Окото…

И дали само се е преструвал, че ме харесва?

Вместо това казах просто:

— Окото заради мен ли дойде тук?

— Всъщност дойдохме, защото дочухме, че тази вечер раздават безплатно хотдог. Представи си колко бяхме разочаровани.

Дръпнах ръката си, за да го погледна. Това се оказа грешка, защото бяхме толкова близо един до друг, че да завъртя лице към него значеше носовете ни да са на няколко сантиметра разстояние. Така че се обърнах отново настрани и насочих думите си към улицата:

— Като се видяхме последния път, ти ми извади нож. Така че, ако си спестиш шегите, никак няма да е зле.

Естествено, последния път, когато се видяхме, също така споделихме и една страстна целувка. Толкова страстна, че косата ми едва не се подпали, но не исках да го споменавам.

Запитах се дали и той си помисли същото, защото съм сигурна, че видях как гледаше устните ми.

— Добре. Да, бяхме тук заради теб. А ти какво правеше тук всъщност?

Примигах срещу него.

— Аз ли? Съветът иска да те убие на място — изсъсках аз. — А ти къде се криеш? В задния им двор.

— Не се крия. Просто бях изпратен в Лондон. А и ти не отговори на въпроса ми.

Постарах се да отдръпна глава назад, така че да го погледна, като същевременно избегна всякакъв потенциален физически контакт между лицата ни. Бяхме достатъчно близо, така че можех да видя отражението си в очите му. Игнорирах гюлето, което се стовари в стомаха ми, и отговорих:

— Тук съм с баща си.

Той вдигна вежда и за миг изглеждаше точно като онзи Арчър, когото познавах.

— Семейно събиране на демони?

Бях на косъм да му кажа за Очистването, но преди да спомена каквото и да било, онова момче извика още нещо на италиански отнякъде. Арчър затвори очи, пое си дълбоко дъх и му отговори нещо. После бръкна в джоба си.

Не мислех, че е възможно, но се стегнах още повече.

— Успокой се — промърмори той и извади малка златна монета. — Този е Рафаел. Понеже е един от най-младите ни братя, за щастие е и от най-глупавите. Попита ме защо се бавя и му казах, че изтривам паметта ти, преди да те отпратя.

— Можеш да направиш такова нещо?

Той пусна една лека, самодоволна усмивка.

— Не, но той не знае. Затова стои толкова далеч. Страх го е да не прихване някакви магически бактерии.

Каза го спокойно, но в гласа му имаше горчивина. Може би за хиляден път се запитах как е възможно един вещер да стане член на Окото на Бога и се надявах да имам достатъчно време да го попитам.

Той ми подаде монетата.

— В Лондон ли сте отседнали?

— Не, в абатство Торн. То е…

— Ще те намеря — каза той и затвори пръстите ми около монетата. — Просто носи това със себе си.

— Не — казах аз и го хванах за ръкава. — Арчър, в Торн са всички от Съвета. Да не споменавам баща ми, който е пуснал заповед за екзекуцията ти.

— Има много неща, за които трябва да си поговорим, Мерсер — отвърна той и хвърли поглед към другата страна на улицата. — Ще рискувам.

Поклатих глава, но той вече си тръгваше.

— Избягвай осветените участъци и се омитай оттук по най-бързия начин — каза той. — И, Мерсер, отсега нататък стой настрана от магически нощни клубове, става ли? И тези не са ти приятели.

— Какво искаш да кажеш?

Опитах се отново да го хвана за ръкава, но той побягна. Видях Рафаел. Арчър беше прав, момчето бе много малко. Може би на около четиринайсет.

Стоях плътно до стената, а Арчър сложи ръка на рамото на Рафаел и му каза нещо с весел и приветлив тон. Рафаел поклати глава и продължи да гледа в моята посока. Изведнъж от задния изход на заведението избухна ярка синя светлина и двамата с Арчър хукнаха нататък. Това ми даде възможност да се измъкна незабелязано.

Бях замаяна, а коленете ми се подгъваха, но продължавах да вървя по алеята. Подпрях се с ръка на хлъзгавата стена и положих максимални усилия да не повърна. Нямах представа накъде да продължа. Само се надявах Дейзи, Ник и Джена да са ми оставили някакви знаци, по които да мога да ги проследя.

Но щом стигнах до края на улицата, видях, че тримата ме чакат пред някаква бетонна сграда. Дейзи и Ник отново пушеха, а Джена крачеше нервно напред-назад, кучешките й зъби все още стърчаха, а очите й бяха червени.

Щом ме видя, цялото й лице се озари. Изглеждаше повече като дете, зърнало Дядо Коледа, отколкото като вампир.

Доближих се до тях и Джена се метна на врата ми.

— Бях сигурна, че са те хванали — каза тя с прегракнал глас.

Прегърнах я и буца заседна в гърлото ми. Бях се заклела да няма повече тайни между нас, но просто нямаше как да й кажа за Арчър. Джена беше най-добрата ми приятелка, но имаше неща, които дори тя не би могла да разбере.

— Заради тези скапани ботуши — рекох аз и се засмях нервно. — Не са най-подходящите обувки за тичане.

Джена ме прегърна отново и хвана лицето ми с длани. Очите й вече не бяха червени, но в тях имаше сълзи.

— Толкова съжалявам, Софи. Ако имах представа, че това място ще се окаже толкова опасно за теб…

— Да — добави Дейзи и се доближи до нас. — Нищо подобно не се е случвало никога в „Шели“, заклевам се. Никога не бихме те довели тук, ако знаехме.

Дори Ник се доближи и лицето му беше сбръчкано в гримаса.

— Джеймс ще ни убие, ако научи. Искахме да ти помогнем да разбереш какво е да си демон, а вместо това едва не те натикахме в ръцете на Окото.

И тримата изглеждаха толкова потиснати, толкова изпълнени с вина и съжаление, че направо ми призля.

— Всичко е наред — казах и махнах с ръка. Все едно ловците на демони са едва ли не на всяка крачка и да налетиш на тях е най-нормалното нещо. — Добре съм. А сега нека да се махаме оттук.

Дейзи беше споменала, че втория път не било толкова зле, колкото първия, но или се бе объркала, или бе страшна лъжкиня. Втория път беше много по-неприятно, може би защото бях толкова изтощена. Все пак някак успяхме да се доберем до мелницата и макар да имах чувството, че семейство джуджета каменоделци са се настанили в черепа ми, успях да се заклатушкам по целия път до къщата. За щастие, изглежда, всички вече си бяха легнали, защото на входа бе тъмно и тихо. След като се извиниха шепнешком за пореден път, Дейзи и Ник тръгнаха към своите стаи, а ние с Джена — към нашите.

Джена се спря пред вратата си.

— Соф, наистина съж…

— Джена, ако още веднъж го кажеш, ще ти цапардосам розовата тиква.

Тя се усмихна.

— Добре, добре. Ако още веднъж предложа да ходим на нощен клуб, най-добре ми забий един.

— Непременно.

Едва се довлякох до стаята си. Сложих си пижама и си измих зъбите, а в това време в замаяната ми глава се въртеше за пореден път срещата с Арчър. Преди шест месеца той ми бе извадил нож в мазето на „Хеката“. Тази нощ ме спаси от убийците на Окото. Защо?

Захвърлих дънките си на пода и преди да си легна, бръкнах в предния джоб. Златната монета, която ми даде, все още беше топла. Бе много стара и портретът, отпечатан от едната й страна, бе почти изтъркан, така че дори не можех да кажа дали е на мъж или на жена.

„Запази я — каза той. — Ще те намеря.“

Трябваше да я изхвърля. Трябваше да намеря коя от стотиците стаи в тази къща е спалнята на баща ми, за да му разкажа какво се случи. Трябваше да свърша много неща, но това, което в действителност направих, бе да стисна монетата и да я мушна под възглавницата.

Загрузка...