Демоните на Фуатино

II

Ако теглим черта от Джалуит, един от Маршалските острови, до Бугенвил на Соломоновите острови и я пресечем на два градуса южна ширина черта, теглена от Укуор, един от Каролинските острови, ще се натъкнем на този окъпан от слънце морски простор на планинския остров Фуатино. Населен от племе, сродно с хавайци, самоанци, таитЯ ни и маори, Фуатино представлява клин, забит от Полинезия далеч на запад и между Меланезия и Микронезия. И същия този остров Фуатино Дейвид Грийф съзря сутринта на две мили източно и по права линия спрямо изгряващото слънце. Все още духаше същия едва доловим бриз и „Ратлър“ с плъзгаше по гладкото море със скорост, която би била във висша степен задоволителна за островна шхуна при дваж или триж по-силен бриз.

Фуатино беше не друго, а древен кратер, който

някакъв първичен катаклизъм бе издигнал нагоре от морското дъно. Западната част, изпочупена и натрошена до морското равнище, образуваше входа в самият кратер, превърнал се в пристанище. Така Фуатино приличаше на скалиста подкова, обърната с петата на запад. И „Ратлър“ се насочваше към отвора на тая пета. Капитан Глас, с бинокъл в ръка, току се взираше в начертаната от самия него карта, която бе разгърнал върху покрива на кабината; изведнъж той се изправи и на лицето му се изписа тревога, смесена с примирение.

— Започва — отрони той. — Треска. Чаках я чак утре. Винаги ми взема душата, господин Грийф. След пет минути няма да съм на себе си. Ще трябва вие да въведете шхуната вътре. Момче! Приготви ми койката! Повечко одеяла! Напълни грейката! Толкова е тихо, господин Грийф… мисля, че ще можете да минете големия риф без придърпване. Плавайте на бакщаг и я засилете. Тя е единственият кораб в южния Тихи океан, който може да го направи, а вие знаете как става това. Можете да минете край самата Голяма скала, само да внимавате с гротгика.

Той изрече всичко това бързо, почти като някой пиян — замаяният му ум се бореше с нарастващата сила на маларичния пристъп. Когато със залитане се запъти надолу по трапа, лицето му вече бе мораво на петна, като от някакво чудовищно възпаление или гангрена. Очите му се изцъклиха, ръцете трепереха, зъбите му тракаха спазматично от студ.

— Два часа, докато започна да се потя — продължи той между чаткането на зъбите с мъртвешка усмивка. — После още един-два часа и ще се оправя. Зная как протича това проклето нещо до сетната минутка. Вввие ввввземете ккком…

Гласът му заглъхна в неразбрано запъване, когато се свлече в кабината, и работодателят му пое командуването. „Ратлър“ тъкмо навлизаше в прохода. Двата края на подковообразния остров представляваха два огромни скалисти върха, високи по хиляда фута, и двата почти откъснати от сушата и свързани с нея с нисък и тесен полуостров. Между двата края имаше пролука от около половин миля, кажи-речи задръстена от коралов риф, прострял се напреко от южния край. Проходът, който капитан Глас бе нарекъл „Цепнатина“, се врязваше в този риф, извиваше право на север и минаваше в подножието на отвесната скала. На това място, с грито гик почти докосващ скалата отляво, като погледнеше надолу откъм десния борд, Грийф можеше да види дъното на по-малко от два клафтера да се издига стръмно нагоре. С велбота, който ги влачеше, А за да осигури управлението и да ги предпази от тласкащото ги към скалата обратно течение, Грийф се възползва от едва доловимите полъхвания на променливия бриз, въведе „Ратлър“ и се плъзна край големия коралов риф без придърпване. Всъщност той се поотърка в корала, но толкова малко, че не отпра медната обшивка.

Пред тях се откри пристанището на Фуатино. Това беше кръгло водно пространство, с диаметър пет мили, заградено с бели коралови брегове, откъдето обраслите със зеленина склонове се издигаха стремително към навъсените стени на кратера. Върховете представляваха редица назъбени вулканични чукари, увенчани и обкръжени с облаци, предвещаващи наближаването на пасата. Всяка гънка, всяка пукнатина в ронещата се лава предлагаше опора на пълзящи, виещи се лози и дървета — бухнала зелена растителност. Водни поточета, като ивици мъгла, извиваха и лъкатушеха по отвесни надолнища от стотици фута. И за да се допълни омаята на гледката, влажният въздух беше напоен с уханието на жълта касия.

Борейки се с едва доловимите полъхвания на променливия вятър, "Ратлър" навлезе в залива. След като заповяда да качат велбота на борда, Грийф заоглежда брега с бинокъл. Нямаше признаци на живот. В бляскавия зной на тропическото слънце всичко спеше. Не се виждаха никакви посрещачи. Нататък, на северния бряг, където редица кокосови палми закриваха селището, той зърна под навесите черните носове на канутата. На пясъка на равен кил стоеше неизвестната шхуна. Нито на борда, нито около нея се виждаше някакво движение. Чак когато стигнаха на петдесет ярда от брега, Грийф заповяда да пуснат котвата на четиридесет клафтера; По средата на залива преди много години беше пускал лот до триста клафтера, без да стигне дъното, това можеше да се очаква от такъв огромен

кратер като този на Фуатино. Когато веригата за ° гърмя, заизнизвайки се от клюза, той забеляза няколко туземки, едри и пищни, каквито са само жените от Полинезия, с надиплени „аху“ и венци от цветя да изскачат на палубата на непознатата шхуна. А видя и това, което те не видяха: как от камбуза се измъкна набита фигура на някакъв мъж, скочи на пясъка и се гмурна в зеленото прикритие на гъстака. Докато прибираха и сгъваха платната, опъваха тентите и навиваха шкотите и въжетата, както е редно да бъдат в пристанище, Дейвид Грийф крачеше по палубата и напразно търсеше да види признак на живот другаде освен на непознатата шхуна. Веднъж, без съмнение, чу отдалече по посока на Голямата скала да гръмва пушка. Други изстрели не се чуха и той реши, че някой ловец е стрелял по дива коза.

След като мина още един час, капитан Глас спря да трепери под планината от одеяла и започна да се облива страхотно с пот.

— След половин час ще се оправя — промълви той със слаб глас.

— Чудесно! — отговори Грийф. — Тук цари мъртвило и аз ще сляза на брега да се видя с Матаара и да разбера какво става.

— Това е опасна банда, отваряйте очите си на четири — предупреди го капитанът. — Ако не се върнете до един час, намерете начин да ме известите.

Грийф улови румпела и четирима от раиатейските му моряци се заловиха за греблата. Когато слязоха на брега, той изгледа с любопитство жените под тентата на шхуната. Реши да им помаха с ръка, те се закискаха и му помахаха в отговор.

— „Талофа“! — извика той. Те разбраха поздрава, но отвърнаха „Иорана“ и той разбра, че са от Обществените острови.

— Хуахине — без колебание определи острова един от моряците.

Грийф ги попита откъде са и те с кикотене отговориха:

— Хуахине.

— Прилича на шхуната на стария Дюпюи — полугласно каза Грийф на таитянски. — Недейте ги

заглежда чак толкова. Какво мислите, а? Не е ли „Валета“?

Когато слязоха от велбота и го поиздърпаха на брега, моряците хвърлиха скришом по някой бегъл поглед към кораба.

— „Валета“ е — каза Тауте. — Тя загуби стенгата си преди седем години. В Папеете й сложиха нова. Десет фута по-къса. Точно тя е.

Идете нататък и поприказвайте с жените, момчета. От Раиатеа кажи-речи може да се види Хуахине и сигурно ще познавате някои от тях. Разберете всичко, каквото можете. И ако се появи някой от белите, не влизайте в разправия.

Цяло пълчище раци-отшелници с шумолене побягнаха пред него, когато тръгна нагоре по пясъка, но нямаше прасета, които да ровят и грухтят под палмите. Кокосовите орехи се търкаляха, където бяха паднали, а под навесите не личеше да се суши копра. Трудът и редът бяха изчезнали. Направените от трева хижи бяха всички до една изоставени. Натъкна се на старец, сляп, беззъб, целия сбръчкан;

той седеше на сянка и забръщолеви от страх, когато му заговори. Селото изглежда сякаш поразено от чума, помисли си Грийф, когато най-после стигна до Големия дом. Навред цареше запустение и разтурия. Нямаше мъже и девойки с венци от цветя, мургави бебета не се търкаляха в сянката на аво-кадокпте дървета. Старата кралица Матаара бе клекнала на прага и се поклащаше напред н назад. Тя отново се разплака, като го видя, и се завайка за своята неволя, за това, че не е останал никой от слугите й, за да му окаже гостоприемство.

— И тъй те отвлякоха Наумоо — завърши тя. — Мотуаро е мъртъв. Моят народ избяга и гладува при козите. И няма никой, който поне да ти отвори кокосов орех да пиеш. О, Брате, твоите бели братя са демони!

— Те не са ми братя, Матаара — утеши я Грийф. — Те са грабители и свини и аз ще очистя острова от тях…

Той млъкна и се извъртя наполовина, а ръката му се стрелна към кръста, измъкна големия колт и го насочи към някакъв мъж, превил се одве и втурнал се към него иззад дърветата. Грийф не натисна спусъка, нито пък мъжът спря да тича, докато не

се просна по очи в краката му и не заниза несекващи неразбрани звуци. Той позна у него човека, който беше избягал от „Валета“ и се бе шмугнал в гъсталаците, но можа да разбере какво мънкаше, когато го вдигна и загледа кривенето на устата му

с цепната заешка устна.

— Спаси ме, господарю, спаси ме! — умоляваше го беглецът на английски, макар че несъмнено бе туземец от Южните морета. — Аз те познавам! Спаси ме!

И изведнъж го заля с поток от объркани, несвързани думи, докато Грийф не го хвана за раменете и не го разтърси така, че да го накара да млъкне.

— Аз те познавам — каза той. — Преди две години ти беше готвач във френския хотел в Папеете. Всички те наричаха „Заешката устна“.

Беглецът усърдно закима.

— Сега съм кок на „Валета“. — Той плюеше и пръскаше плюнки и устата му се гърчеше в страхотно усилие да се пребори с недостатъка. — Аз те познавам. Виждал съм те в хотела. Виждал съм те при Лавина. Виждал съм те на „Китиуейк“. Виждал съм те в пристанището на „Марипоза“. Ти си капитан Грийф и ти ще ме спасиш. Тия хора са демони. Те убиха капитан Дюпюи. Мене ме накараха да убия половината екипаж. Двамина застреляха на салинга. Останалите избиха във водата. Аз ги познавах всичките. Те отвлякоха момичетата от Хуахине. Подсилиха се със затворници от Ноумеа. Ограбваха търговците на Новите Хебриди. Убиха търговския агент във Ваникори и отвлякоха оттам две жени. . .

Но Грийф вече не го слушаше. Зад дърветата откъм пристанището се чуха пушечни изстрели и той затича към брега. Пирати от Таити н каторжници от Нова Каледония! Чудесна шапка главорези, която сега нападаше и неговата шхуна. Заешката устна тичаше подир него и продължаваше с пръскане на слюнки и плюене да изрежда деянията на белите демони.

Стрелбата престана внезапно, както беше започнала, но Грийф продължаваше да тича напред, докато на един завой не се сблъска с Маурили, който тичаше насреща му откъм брега.

— Голям братко — запъхтяно заговори той, — аз

закъснях. Те заграбиха шхуната ти. Ела! Защо! сега ще търсят теб. — а

Той тръгна обратно нагоре, по пътеката към вътрешността.

— Къде е Браун? — запита Грийф.

— На Голямата скала. Ще ти разправя после

Хайде ела!

— Ами моряците ми от велбота? Маурири беше разтревожен до отчаяние.

— Те са при жените на непознатата шхуна. Тях няма да ги убият. Това е самата истина. На демоните им трябват моряци. Но теб ще те убият. Слушай! — От водата се чу прегракнал тенор да пее френска ловджийска песен. — Те слизат на брега , Взели са твоята шхуна, това видях. Ела!