Демоните на Фуатино

VII

Една седмица след това Маурили и приятелски моряк се върнаха с празни съдове. В залива бяха дошли тигрови акули. На следващия ден на скалата,

се измъчваха от жажда.

— Ще трябва да рискуваме — реши Грийф. — Довечера за вода ще отида аз с Маутау. Утре вечер,! братко, ще отидеш ти с Техаа. Само три кварти беше наточил Грийф, когато се появиха тигровите акули и ги подгониха към брега На скалата. Те бяха шестима, а в изнурителния зной на тропиците само една пинта влага на ден не е достатъчна за човешкото тяло. На другата вечер Маурали и Техаа се върнаха без вода. А на третата Браун разбра напълно какво значи жажда, когато устните се напукват до кръв, устата се покрива със зърнест слуз и става твърде малка за подпухналия език.

По тъмно Грийф тръгна с Маутау. Те се гмуркаха подред през солената вода до хладния сладководен поток и пиеха до насита, докато се напълнят кокосовите им съдове. С последната черупка трябваше да се спусне Маутау и Грийф, който наблюдаваше от повърхността, видя да блясват водните призраци

и цялото фосфоресциращо развитие на борбата. Върна се сам, но без да изостави тежките скъпоценни орехови черупки.

Храната им беше малко. На скалата не растеше нищо, а склоновете й, покрити с миди на равнището на морето, където се разбиваше прибоят, бяха твърде стръмни и не можеха да се стигнат. Тук и там, където позволяваха цепнатините в скалата, можеха да намерят по някоя вмирисана мида и морски таралеж. На няколко пъти улавяха с примка фрегати и други морски птици. Веднъж с къс месо от фрегата сполучиха да хванат акула. След това с ревниво пазеното месо успяваха да хванат други акули.

Но най-остро продължаваха да чувствуват липсата на вода. Маурили се молеше на козия бог за дъжд. Тауте се молеше на мисионерския бог, а двамата му съплеменници — островитяни призоваваха божествата от миналия си езически живот. Грийф се подсмиваше и размишляваше. Но Браун с безумен поглед, с оплезен почернял език, кълнеше. Особено много кълнеше грамофона, който в прохладния здрач не спираше да свири евангелски химни на борда на „Ратлър“. До полуда го докарваше най-вече „Отвъд смеха, отвъд тъгата“. Изглежда, че него най-много го харесваха на шхуната, защото го пущаха най-често. Браун, гладен и жаден, наполовина изумял от изтощение и болки, можеше да лежи сред канарите безразличен и да слуша дрънчене на кжулели и китари, пеенето на хулахула и полуцърковните химни на хуахинките, но;щом гласовете на хора „Тринити“ се понесяха над водата, той съвсем обезумяваше. Една вечер прегракналият тенор взе да приглася на грамофона:

И тогава Браун стана. Без да гледа, той изпразни цялата пачка патрони срещу шхуната. Надигна се смях на мъже и жени, а от полуострова му отго вориха

——

Стиховете в този том преведе Сидер Флорин. Б. р.

вори плющене на куршуми; прегракналият тенор продължаваше да пее и Браун продължи да стреля, докато химнът не свърши.

Тази нощ Грийф и Маурили се върнаха само с една кокосова черупка вода. Шест инча дълго парче кожа липсваше от рамото на Грийф, остъргана от подобната на шкурка кожа на акула, от която той бе успял да се изплъзне.