Демоните на Фуатино

VI

Недостатъците на позицията върху Голямата скала бяха от жизнено значение. Нямаше нито вода, нито храна. Няколко нощи подред, придружен от едного от раиатейските моряци, Маурили отиваше с плуване до края на залива за припаси. После една нощ над водата лумнаха огньове и загърмяха изстрели. След това Голямата скала остана отрязана и откъм морето.

— Смешно положение — отбеляза Браун, защото сега той изживяваше приключенията, които според чутото и четеното били нещо обикновено в Южните морета. — Ние ли държим и не ги пускаме, и Раул се държи и не ни пуска. Той не може да се измъкне, а ние може да умрем от глад, докато го държим.

— Ако завали, вдлъбнатините в скалите ще се напълнят — каза Маурили. Това беше първото им денонощие без вода. — Голям братко, довечера двамата с теб ще идем за вода. То е работа за силни мъже.

Тази нощ с изцедени и плътно запушени черупки от кокосови орехи, от по една кварта вместимост всяка, той поведе Грийф надолу при водата откъм полуостровната страна на Голямата скала. Те преплуваха не повече от стотина фута. Дочуваха проскърцването на гребла на велбота или удара на някое гребло в корпуса на кануто, а от време на време виждаха да припламва клечка кибрит, когато моряци от дебнещите ги лодки палеха цигара или лула.

— Чакай тук — пошепна Маурили — и дръж, орехите.

Той се обърна и се гмурна. Грийф, загледан надолу, проследи фосфоресциращата диря да проблясва, помръква и изчезна. След дълъг миг Маурили безшумно се появи на повърхността до него.

— Ето! Пий!

Ореховата черупка беше пълна и Грийф се напи с прясна сладка вода, дошла от солените дълбини.

— Извира от сушата — обясни Маурили.

— На дъното ли?

— Не. Дъното е толкова далече долу, колкото са високи планините горе. Извира на петдесет фута дълбочина. Спусни се надолу, докато усетиш хладината й.

Грийф дълбоко пое въздух няколко пъти, както правят ловците на бисери, завъртя се и се гмурна.

Усещаше водата солена на устните и топла на тялото, но най-после, много по-надолу, тя стана чувствително по-хладка и блудкава. Сетне изведнъж тялото му навлезе в студен подземен поток. Той махна малката запушалка от ореха и когато хладната вода забълбука навътре, видя как край него с фосфоресциращ блясък, като някой морски дух, бавно и тромаво мина голяма риба.

След това той остана на повърхността да държи, нарастващата тежест на ореховите черупки, а Маурили се гмуркаше и ги пълнеше една по една.

— Има акули — забеляза Грийф, когато двамата заплаваха обратно към брега.

— Какво от това! — отговори Маурили. — Те са тия, дето ядат риба. Ние, фуатинците, сме братя; с акулите, дето ядат риба.

— Ами тигровите акули? Виждал съм ги тука.

— Когато те дойдат, Голям братко, няма да имаме вече вода за пиене… освен ако завали.