Десетата зала

9.

Гатиноа седеше сковано зад старото си бюро, имитация на китайска мебел, което държеше глезените, коленете и бедрата му свити под прав ъгъл. Никога не се прегърбваше, дори когато си бе у дома или в клуба. Така беше възпитан, да бъде един от социалните продукти на търговска фамилия, смътно придържаща се към аристократичните си корени. В кабинета гледката на изправената му фигура допринасяше за грижливо изграждания му имидж на властен човек.

В ръцете му имаше досие, озаглавено „Предложение за мащабни разкопки в пещерата Руак, Дордон, от проф. Люк Симар, Университет в Бордо“. Бе прочел прилежно материала, беше прегледал фотографиите и бе премислил последиците без страничния шум от страна на екипа му.

След девет дълги години начело на Отдел 70 това беше първата му истинска криза и тя събуждаше смесени чувства у него. От една страна, беше катастрофа, естествено. Шейсет и пет годишната мисия на отдела беше изложена на заплаха. Ако се допуснеше сериозен пробив в сигурността, щеше да плати прескъпо. Главата му определено щеше да се търкулне, но не само неговата. Щеше ли да оцелее министърът на отбраната? А президентът?

Но страхът от лош изход се смекчаваше от сладкия полъх на изникналата възможност. Най-сетне можеше да заеме основно място в ума на министъра. Инстинктът му казваше да разбърка кашата. Да стресне началниците си, да държи нещата горещи. После, ако в крайна сметка успееше да задържи всичко около отдел 70 потулено, със сигурност щеше да бъде признат.

Най-накрая сладкият висок пост в министерството се озоваваше на една ръка разстояние.

Прокара пръст по гладката акрилна корица на папката. Дали това бе неговият път към рая? Или към ада?

Повиканият Марол влезе и застана мирно, като помръдваше мустаци в очакване да бъде забелязан.

Гатиноа му направи знак да седне.

— Прочетох го. От кора до кора — с равен глас каза генералът.

— Да, господине. Определено си имаме проблем.

— Проблем? Това е катастрофа!

Дребният мъж кимна сериозно.

— Да, господине.

— Кажи ми, през цялата история на този отдел някой влизал ли е в онази пещера?

— Не, не. Проверих архивите, а Шабон разпита Пеле. Пещерата е била запечатана от хиляда осемстотин деветдесет и девета. Разбира се, ние винаги сме оставяли пазачи. И доколкото ни е известно, никой външен не е успял да я открие отново.

— До този момент — хладно добави Гатиноа.

— Да, до този момент.

— Какво знаем за Люк Симар?

— Ами, той е професор по археология в Бордо…

— Марол, четох биографията му. Какво знаем за него? За личността му. За мотивацията му.

— Изготвяме му профил. Ще ви го представя в рамките на тази седмица.

— И какво можем да направим, преди да се разрази бурята? — попита Гатиноа със спокойствие, което като че ли изненада полковника.

Марол пое дълбоко дъх и изрече неприятната преценка:

— Боя се, че проектът вече е посрещнат положително в министерството на културата. Със съжаление трябва да докладвам, че финансирането му несъмнено ще бъде одобрено.

— Кой е източникът ти?

— А, едно светло петънце в черното небе — с надежда каза Марол. — Братовчедът на жена ми работи във въпросния отдел. Един мазен тип на име Абенхайм. Винаги се лепва за мен на семейните сбирки и лукаво споделя подозренията си, че работя за тайните служби. Опитвах се да го избягвам.

— До този момент, може би?

— Именно.

Гатиноа се наведе напред и сниши заговорнически гласа си, сякаш в стаята имаше и още някой.

— Използвай този човек. Подхвърли му, че някои хора от ГДВС проявяват интерес към Симар и работата му. Загатни за нещо съмнително, но не разкривай нищо конкретно. Кажи му да те държи в течение за всичко, да се намърда в проекта колкото се може повече. Кажи му, че ако се справи добре, определени хора от правителството ще му бъдат благодарни. Неща в този дух.

— Разбирам, господине.

Гатиноа се дръпна назад и изправи гърба си в обичайното положение.

— Нали знаеш, към края на деня Боне сигурно ще се справи с това. Безжалостен кучи син. Може пък да ни се наложи просто да стоим и да гледаме касапницата.