Десетата зала

26.

Четвъртък сутринта

Париж изглеждаше девствено чист в безизразната студена светлина на есенното утро. Докато таксито караше Люк от хотела му в центъра на изток към периферията, кварталите ставаха все по-мръсни и опушени, докато не се озоваха в предградията, в Монтрьо, където ако напрегнеш очи, може и да забележиш Айфеловата кула, блестяща като искрица надежда на западния хоризонт.

Излязоха от булевард „Руже дьо Лиз“ и продължиха през район, където черните лица бяха колкото белите. Чернокожи се изкачваха по стълбите на една стара католическа църква в средата на многолюден квартал.

Люк никога не се беше срещал с бащата на Пиер, но Филип Берева явно го познаваше, защото се втурна надолу по стъпалата веднага щом Люк освободи таксито.

Прегърнаха се. Макар Люк да беше висок, Филип се извисяваше с цяла глава над него и имаше същата атлетична фигура като на сина си. Лицето му бе набръчкано от възрастта. Носеше костюм с жилетка и часовник на златна верижка, елегантно връщане към друга епоха и място. Люк знаеше, че човекът е бил доктор в Сиера Леоне, но не е успял да получи сертификат във Франция и трябвало да се задоволи с по-скромната работа на техническо лице в болница. Въпреки това Люк се обръщаше към него с „докторе“.

Църквата вече беше претъпкана. Люк беше отведен на предната скамейка, където му беше запазено почетно място. Опечалените изобщо не криеха скръбта си като близките и роднините на Джеръми. Чуваха се неприкрити ридания и плач, а когато ковчегът на Пиер бе посрещнат от свещеника, който го поръси със светена вода и започна да пее De Profundis, през църквата премина цунами от скръб.

След това нямаше въпроси какво се е случило, сякаш Божията воля беше универсално обяснение, напълно успокояващ балсам. Родителите и роднините искаха Люк да знае, че Пиер е умрял, докато е вършел нещо, което е обичал повече от всичко друго на света, и че за него е било чест да бъде ученик на изтъкнатия професор Симар.

На Люк не му оставаше друго, освен да ги прегърне, да ги увери с няколко думи колко специален е бил Пиер за него, и да им каже, че при входа на пещерата Руак ще бъде поставена плоча с името му.

Люк отново беше в такси и пътуваше обратно към града, изтощен от скръб. Провери гласовата си поща; нямаше нищо, затова се обади на детектива в Кембридж, с когото бе говорил предишната вечер за Сара. Той беше обещал да провери дали в полицейските доклади за инциденти и в регистрите на местните болници се споменава името Сара Мелъри.

Намери детектива на мобилния му номер. Човекът изглежда бързаше и беше разсеян, явно зает с нещо. Каза, че в полицейските съобщения и записите на „Бърза помощ“ и болниците няма нищо за професор Мелъри, но Люк можел да бъде сигурен, че ще бъде уведомен, ако нещо се промени. Люк нямаше как да е сигурен дали детективът изобщо е направил подобна справка. Като едното нищо можеше да лъже. А когато го попита дали има някакво развитие в разследването на експлозията в Сайънс Парк, полицаят хладно го препрати към уебсайта на кеймбриджката полиция. Толкова по въпроса.

Люк се бе запознал със служителите на Юг на панихидата и когато се появи отново в офиса на „Реставраторско бюро Юг Пино“ на Рю Божон, нямаше нужда да се повтарят думите за мъка и загуба. Чувствата бяха изписани на лицата на всички; излишно бе да се отронват и от устните им.

Дори изпълнената с живот Марго не успя да предложи нещо повече от слаба усмивка. Последва я покрай кабинета на Юг, който бе запечатан като мавзолей, до кабинета на Исак Мансон по-нататък по коридора. Секретарката обясни, че Исак идва, и му предложи кафе.

Когато се върна с подноса, Люк я попита как върви работата.

— Не много добре. Исак може да обясни по-подробно.

— Носеше нещо и отвори длан да го покаже, сякаш беше бижу или някаква реликва. Мобилният телефон на Юг. Малък, тънък и модерен, точно като него. — Полицията го върна. Може би не трябваше, но го прегледах. Имаше няколко прелестни снимки на теб и Юг с две жени.

— А — промълви Люк. — Вечерята ни в Дом. Последната му вечер.

— Всички изглеждате толкова щастливи. Искаш ли ги?

Люк помълча, помисли си за тъгата, която ще му донесат, но каза, че ги иска.

— Ще ти ги пратя по електронната поща, ако нямаш нищо против — предложи Марго и си тръгна разплакана.

Исак дойде няколко минути по-късно. Влезе с разстроено изражение на лицето. След като размениха съвсем малко общи приказки, той започна развълнувано да се извинява за лошото си настроение.

— Ти му беше приятел, Люк, затова ще ти кажа, че всичко тук отива по дяволите. Разбира се, трябваше да прегледам книжата и се оказа, че бизнесът далеч не върви така добре, както го представяше Юг. Имал е големи дългове срещу активи, за да поддържа стила си на живот, нали разбираш. Фирмата едва носеше печалба, а сега, когато него го няма, всичко тръгва надолу. На червено сме. Просто не можем да продължим.

— Съжалявам. Мога ли да помогна с нещо?

— Искаш ли да ми станеш съдружник? Виж, просто се шегувам. Налага се да продадем бизнеса, за да уредим дълговете му. В момента преговарям с банкери. Това е мой проблем. Ти имаш свои. Съжалявам, че приравнявам моите грижи с твоите.

— Не се извинявай — отвърна Люк. — И за двама ни щеше да е много по-добре, ако Юг си беше жив и здрав. Благодаря, че ми отдели време. Какво имаш за мен?

— Споменах го в съобщението. Нов текст от ръкописа. Белгийският познат на Юг е дешифрирал още една част.

— Споменава ли коя е ключовата дума?

На бюрото на Исак цареше пълен хаос, навсякъде бяха разхвърляни папки и документи. Той разрови сред тях и руга близо минута, преди да открие папката.

— „Елоиз“.

— Защо ли не се учудвам — отбеляза Люк. — На латински е, нали?

— Няма проблем. Чета латински, старогръцки, дори малко иврит и арамейски. Юг ме избра заради образованието ми. Не искаше човек, който се оправя само с електронни таблици.

— Имаш ли време да го преведеш сега?

— За приятел на Юг, разбира се! — Почеса брадата си.

— Пък и аз самият съм любопитен. Определено е по-интересно от занимаването със сметки.

Телефонът на Люк иззвъня и той се извини, когато позна номера.

— Люк, отец Мено се обажда. — Гласът на абата трепереше.

— Здравейте, абат Мено. Добре ли сте?

— Глупаво е да се тревожа за това, особено след ужасната трагедия и убийствата, но… — Гласът му замря.

— Но какво, отче?

— Току-що открих, че ръкописът е изчезнал! Беше в една кутия на бюрото ми. Помниш ли я?

— Разбира се.

— Тази сутрин отворих кутията да го погледна и него го нямаше! Нищо не знаеш затова, нали?

— Не, нищо. Кога го видяхте за последен път?

— Може би преди седмица. Преди трагедията.

— Възможно ли е някой да е влязъл в покоите ви и да го е откраднал в неделя вечерта?

— Да. Тук нищо не се заключва. С братята бяхме на молитва, когато са нападнали хората ти.

— Съжалявам, отче. Не зная какво да кажа. Разбира се, имаме много добро цветно копие на ръкописа, но то няма да го замести. Не е зле да съобщите на полковник Тука. И чуйте — имам малко добри новини, предполагам. Разчетена е още една част от текста. Ще ви изпратя информацията, когато я получа.

Люк прибра телефона в джоба си и видя, че Исак го гледа.

— На всичкото отгоре, Исак, ръкописът от Руак е откраднат, може би в нощта на убийствата. Нищо не може да ме накара да повярвам дори за миг, че между всички тези събития няма връзка. Така че е още по-важно да знаем какво пише в ръкописа. Той трябва да е ключът, затова, моля те, да започваме.

Исак имаше разпечатка на дългия имейл от белгиеца. Сложи си очилата за четене и започна да превежда в движение от латински, като се извиняваше за запъванията и тъжно отбелязваше, че Юг бил далеч по-добър от него.

За мен е загадка как мъже с подобна нагласа, обединени във възхвалата си на Христа, могат да стигнат до противоположни заключения относно някакво общо преживяване. Докато аз, Жан и Абелар твърдо вярвахме, че приготвената от нас червена отвара е път към духовното просветление и телесната жизненост, Бернар мислеше точно обратното. Докато ние започнахме да наричаме течността, чай на просветлението Бернар го обяви за дяволски бъркоч. Укорите му бяха тежък удар за всички нас, но най-вече за Абелар, който беше започнал да обича и уважава брат ми така дълбоко, сякаш бяха една плът и кръв. Бернар напусна Руак и се завърна в Клерво, след като заявихме, че няма да се откажем от удоволствията на отварата. Не искахме да го направим, но всъщност чувствахме и че не можем да го направим.