Десетата зала

22.

Понеделник

Люк остави Сара онемяла и трепереща до Фред Прентис, като само й съобщи с няколко забързани думи, че е имало инцидент във Франция.

Може би беше жестоко от негова страна да я изоставя така внезапно, но умът му беше насочен само към това да се прехвърли колкото се може по-бързо от другата страна на Ламанша. Спря едно такси и убеди шофьора да го откара чак до „Хийтроу“ срещу парите в портфейла му. Заряза багажа си в хотела — точно сега изобщо не му пукаше за него. Използва мобилния си телефон, докато батерията не се изтощи, после остана да седи на задната седалка с ръце на главата. Останалата част от пътуването бе дълъг, обвит в мъгла мъчителен кошмар, пътуване към ада.

Адът беше ограден с жълти полицейски ленти.

Територията на манастира бе обект на мащабно жандармерийско разследване. Един от полицаите позна Люк на паркинга и го ескортира през ограничителния кордон. В далечината Люк видя отиващите към църквата монаси. За коя молитва? Беше изгубил представа за времето. После забеляза, че слънцето залязва. Вечерня. Нищо не можеше да прекъсне цикъла на молитвите.

Чувстваше се като ембрион, потопен в сумрак, усещащ ударите на собственото си сърце и дишането си, но примитивно несъзнаващ какво се случва извън утробата.

Полковник Тука важно крачеше напред-назад и си личеше, че той е командващият. Незабавно засипа с въпроси Люк до студената пепел на лагерното огнище и му предаде мрачните факти. Енергичността му, граничеща едва ли не с шемет, насред цялото това нещастие разгневи Люк и рязко го върна тук и сега.

Той обаче не можеше да гледа оживеното лице на Тука, когато полицаят започна да описва местоположението на труповете и характера на раните им. Вместо това яростно впери поглед в предметите, които украсяваха небесносинята риза на полковника — еполетите, униформените знаци, тъмносинята вратовръзка със символичната игла.

Започна напълно да осъзнава ужаса. Тримата студенти и Джеръми били застреляни в бараката, сякаш екзекутирани. Студентката Мари била изнасилена и застреляна в една каравана. Елизабет Кутар — изнасилена и застреляна в друга.

Накрая Люк успя да погледне месестите устни на Тука.

— Ами Пиер? — тихо, почти шепнешком попита той.

— Кой е Пиер? — поинтересува се офицерът.

След като Люк му обясни кой е Пиер и че със сигурност е бил тук в неделя вечерта, Тука се развика на хората си, поиска обяснение за непълния брой трупове и им заповяда да претърсят отново лагера. Люк съобщи модела и цвета на колата на Пиер и един полицай беше изпратен да я търси.

Тука насила принуди Люк да влезе в бараката и да посочи какво липсва. Слава Богу, телата бяха покрити, но чаршафите не можеха да скрият кръвта.

— Господи — промълви Люк. — Господи. Кой би могъл да направи това?

— Наистина, кой? — повтори Тука. — Ще ги намерим, бъдете сигурен в това.

Всичко в бараката беше преобърнато. Компютрите бяха изчезнали заедно с научната апаратура, микроскопите и мониторите. Съдържанието на шкафовете за папки и чекмеджетата на бюрата бе изсипано на купчина и доколкото си личеше, нападателите я бяха запалили. Около четвърт от книжата се бяха превърнали в пепел или бяха силно обгорени.

— Защо им е било да горят папките? — вцепенено попита Люк.

Тука посочи обгорените остатъци.

— Може би са искали да унищожат постройката и да заличат следите си. Огънят явно е загаснал сам. Тези дебели корици трудно се запалват. Няма следа от запалителни вещества. Драскаш клечката, запалваш огъня, бягаш и той изгасва. Това се е случило според мен.

Един жандармерист надникна в бараката.

— Колата я няма, полковник.

— Тогава къде е този Пиер? Каква е фамилията му, професоре?

— Берева.

— Що за име е това?

— Той е от Сиера Леоне.

— Аха — подозрително рече Тука. — Значи е африканец.

— Не, французин е — отвърна Люк.

На лицето на Тука се появи нещо като усмивка.

— Е, ще трябва да открием Пиер Берева. Имате ли номера на мобилния му телефон? Можете ли да му се обадите?

Телефонът на Люк беше изключил. Използва телефона на полковника, но без резултат. Внезапно погледна към своето бюро. Чекмеджетата бяха преобърнати.

— В онова чекмедже държахме резервния ключ за пещерата.

— Вижте дали ще го намерите — подкани Тука. — Но си сложете ръкавици, ако обичате. — Посочи кутия с хирургически ръкавици, оставени от следователите. — Заради отпечатъците.

Люк започна да рови из папките.

— Колко ключа имахте? — попита Тука.

— Два. Моят беше у Пиер.

— А, отново Пиер.

След дълго търсене Люк обяви, че резервният ключ липсва.

— Мисля, че не е зле да проверим пещерата — каза той.

— Добре, да го направим.

Лейтенант Бийете караше. По пътя телефонът на Тука звънна и той прие обаждането, но предимно слушаше. Когато приключи, се обърна към седящия отзад Люк.

— Съдебният лекар казва, че в пробите от изнасилените жени имало нещо интересно.

Люк не искаше да слуша, но полковник не беше настроен да щади чувствата му.

— Изнасилвачът е имал ненормални сперматозоиди. Къси опашки, явно не са добри плувци. Докторът използва термина „имотилен синдром“. Може би това ще ни бъде от полза, ще видим.

Образите на Мари и Елизабет изникнаха в ума на Люк. За пръв път през този ден по бузите му потекоха сълзи.

В края на алеята видяха колата на Пиер, оставена на чакъления паркинг. Люк се затича към нея, но Бийете му извика:

— Не докосвайте нищо!

Надникнаха вътре, но купето бе празно.

Люк ги поведе надолу по стълбата. Стигна до корниза и зейналата врата го изпълни с ярост.

— Някой е влизал! Господи!

Бийете се обади по радиостанцията си и поиска подкрепления.

— Водете, професоре — каза Тука и разкопча твърдия си кожен кобур.

Картонената кутия с калцуни още стоеше до входа. Люк дръпна главния лост за захранване и цялата пещера светна, от входа до дъното.

— Трябва да сложим защитно облекло — измънка Люк.

— За да се предпазим ли? — попита Тука.

— Не себе си, а пещерата.

— Предвид обстоятелствата, нека не се притесняваме за това — заяви полковникът.

Тука и Бийете изглеждаха раздразнено разсеяни от пещерното изкуство, сякаш беше тук нарочно, за да обърка местопрестъплението. Люк се движеше предпазливо, проверяваше всяко изображение, изпълнен със страх да не открие графити или някакъв друг вандалски акт. Всеки, способен да отнеме човешки живот, със сигурност можеше да направи и подобно нещо.

— Какво е това? — попита Тука, като посочи табелката с римското число III на стената.

— В пещерата има десет зали. Тази е третата, Залата на елена.

— Коя е най-важната?

— Всички са важни. Но ако трябва да ги степенувам, бих сложил на първо място десетата зала.

— Защо?

— Ще видите.

Най-сетне стигнаха до Зала 9. Люк донякъде се успокои, като видя, че изображенията са недокоснати, съвършени както винаги.

Влязоха на четири крака в тунела.

Когато се озоваха в десетата зала и Свода на дланите, Люк веднага видя дългата ръка на Пиер в Залата на растенията.

— Пиер! — извика той и затича към него.

Пиер лежеше по очи.

Черната му кожа бе студена като пода на пещерата. Бийете с опитни движения провери пулса му и обяви, че смъртното вцепеняване вече е факт.

Още един убит студент.

В краката на човека птица.

На това мистично място.

Думите на абат Мено отекнаха в главата му: „Боя се, че всички си отидоха.“

Бийете говореше нещо, но Люк не го чу. Погледна към него и го помоли да повтори.

— Казах, че има ключ в джоба си. Това оригиналът ли е или копието?

— Оригиналът. Ключодържателят е мой.

Бийете продължи огледа си.

— Има прободна рана в десния хълбок. Ще видим какво ще каже съдебният лекар, но вероятно тя е причината за смъртта.

— Какво означава това? Тези растения и този човек или каквото е там с огромната му ерекция? — попита Тука.

— Не зная дали ще разберем някога какво означават — уморено отвърна Люк. — Сигурен съм, че ще се появят какви ли не теории.

— А вашата теория каква е?

— Точно сега не бих могъл да говоря за това. Най-добрият ми студент е мъртъв. Хората ми са мъртви. Жените…

Тука дори не се престори, че му съчувства.

— Това не е празно бъбрене, професоре. Водя разследване! Искате ли справедливост? Сигурен съм, че да! Колко добре познавахте този човек? — Посочи Пиер с брадичка.

— Познавам го много добре. Беше с мен четири години. Много добър археолог. Можеше да стане прочут.

— Къде е бил, преди да стане ваш студент?

— В Париж. В Парижкия университет. Той беше парижанин.

— От Африка.

Люк се подразни от обвинителния тон, с който бе казано това.

— И какво?

— Имал ли е тамошни приятели или роднини, които да му гостуват?

— Не.

— Някакви лоши навици? Наркотици?

— Не. Никакви, доколкото ми е известно.

— Финансови проблеми?

— Освен онези, които има всеки студент ли? Не зная. Накъде биете?

Тука разтърка месестата си буза с длан в израз на умора или може би загуба на търпение.

— Извършено е престъпление. Голямо престъпление. Всички престъпления имат мотиви и се извършват при благоприятна възможност. Защо според вас Пиер Берева е слязъл в пещерата, професоре?

— Не зная. Не би трябвало да го прави.

— Добре тогава. Разполагаме с мотив. Имало е кражба. Апаратурата ви е изчезнала, портфейлите на жертвите са отнети. Имало е сексуално посегателство. Може би спонтанно. Жените са били налице. Извършителите са били мъже. Случва се. А вашият Пиер е имал ключ за пещерата. Може би… — Млъкна за достатъчно време, за да види на растящия гняв на Люк. Той се беше изправил и се извисяваше над полковника, а лицето му бе почервеняло от ярост. — Просто да предположим, професоре. Изслушайте ме, моля. Може би този студент е имал вземане-даване с лоши хора. Може би той е бил тяхната възможност. Трябва да мислим непредубедено.

— Имаше друг ключ! — извика Люк и думите отекнаха в залата. — Изчезнал е. Може би Пиер се е опитвал да им попречи да… не зная.

— Е, може би. Разбира се, има и други обяснения. Банда наркомани. Скитници. Цигани. Присъствието ви тук едва ли може да се нарече тайна. Учените са богати. Имат скъпо оборудване. Знам как мислят престъпниците. Били сте лесна мишена, независимо дали Пиер Берева е бил замесен или не.

Люк го слушаше с половин ухо и разсеяно гледаше как лейтенантът повдига вцепененото рамо на Пиер, за да види дали под тялото няма нещо. Забеляза го. С набитото око на археолог.

— Какво е това?

— Къде? — попита Бийете.

— До лявата му длан.

Тука задържа Пиер в седнало положение, а Бийете освети с фенерчето си под него и извади някакво блокче кафяв лепкав материал с размерите на сноп от дузина моливи.

Тука си сложи ръкавица, взе го и го помириса.

— Какво е това, професоре?

Люк нямаше представа и отговори, че не е свързано с разкопките.

— Аз имам някои идеи, но засега ще ги запазя за себе си. Ще го дадем за анализ. Всичко ще бъде анализирано, можете да бъдете сигурен — натърти Тука.

— Трябва да знаете нещо — сети се Люк.

— Слушам ви.

— Снощи бях в Англия, в Кембридж. Някой се опита да ме прегази с кола. После избяга.

— И какво е мнението на полицията?

— Смятат, че най-вероятно бил пиян шофьор.

Тука сви рамене.

— А тази сутрин пътувах за среща с един учен, с когото работим. Преди да стигна до службата му, там стана експлозия. Имаше много жертви.

— Чух нещо по радиото. Днес ми е напрегнат ден. — Тука подсмръкна. — Ако изключим, че явно сте имали лош късмет, защо ми казвате всичко това?

— Защото може би всичко е свързано по някакъв начин. Подобни неща не се случват просто така.

— Защо не? През цялото време се случват какви ли не неща. Авторите на конспиративни теории си изкарват хляба, като събират случайни събития и ги нижат като различни мъниста в грозна огърлица. В моята част не правим подобни неща.

— Не можете ли поне да говорите с английската полиция? — настоя Люк. Извади от портфейла си визитката, дадена му от един от полицаите в Кембридж. Тука я взе и я прибра в джоба на ризата си, сякаш нямаше и намерение да я поглежда отново.

Откъм входа на пещерата се чуха далечни гласове.

— Въпреки всичко ще трябва да предпазим изображенията в пещерата — окаяно рече Люк. — Не можем да позволяваме да влизат хора без никаква охрана.

— Да, да — пренебрежително изсумтя Тука. — Сигурен съм, че можете да ни помогнете да постигнем баланс между нашите и вашите нужди. Може би ще трябва да съставим някакъв протокол.

От тунела към Свода на дланите се подаде глава, но не беше някой от жандармеристите.

А Марк Абенхайм.

На досадното му лице имаше кисело-сладка физиономия. При целия ужас наоколо имаше нещо, което явно му доставяше удоволствие.

— Ето къде сте били! — Люк се наежи от самодоволния му носов тон. — Казаха ми, че сте тук долу.

Огледа се, като примигваше нервно, и измрънка: „О, Господи!“ при вида на тялото на Пиер. Люк си спомни, че при предишното му посещение на Абенхайм му беше трудно да го гледа в очите. А сега го пронизваше с поглед като с лазерен лъч.

— Не очаквах, че ще се върна толкова бързо тук. Каква трагедия! Лично министърът праща своите съболезнования.

— Благодаря, Марк. Не е трябвало да идваш чак от Париж. Властите се занимават със случая.

Абенхайм се опитваше да не гледа тялото на Пиер. Люк знаеше, че се познават. Беше натоварил Пиер да бъде негов водач при задължителната обиколка на пещерата.

— Боя се, че трябваше да дойда. Можем ли да говорим насаме?

Отидоха в съседното помещение. Ярките, почти празнични длани около тях изглеждаха неуместни, почти абсурдни предвид обстоятелствата.

— Май се виждаме само при нещастни случаи — подхвърли Абенхайм.

— Май да.

— Подобни неща са безпрецедентни във френската археология. Една експедиция и толкова много смъртни случаи. Въпросът е много сериозен.

— Уверявам те, Марк, наясно съм.

— Професор Барбие е загрижен. Госпожа министърът е загрижена. Има опасност имиджът на този забележителен национален паметник да пострада от толкова човешки трагедии.

На Люк му стана почти смешно от начина, по който Абенхайм повтаряше като папагал думите си от първата им среща в министерството — „забележителен национален паметник“.

— Сигурен съм, че сегашните събития ще фигурират като бележка под линия във всеки доклад и научнопопулярна статия за Руак в бъдеще — отвърна Люк.

— Сигурен съм, че това е неизбежно, но също така съм сигурен, че моментът не е подходящ да се мисли по подобни теми.

— Министерството разчита на мен да мисля по тези теми!

— Какво искаш да правим, Марк? Какво искаш аз да направя?

— Искам да си подадеш оставката като ръководител на разкопките.

Дланите около Люк сякаш бавно се завъртяха в кръг.

Чу се как отговаря на лицемерния кучи син.

— Инцидентът със Зви Алон. Катастрофирането на Юг Пино. Атаката срещу лагера. Това са случайни събития. Ужасни случайни събития. — Млъкна за момент, зачуден от собствените си думи. Само преди минути се опитваше да убеди полковник Тука да мисли непредубедено за възможна връзка между всичко това. Изгуби търпение. — Как оставката ми ще помогне за изясняването на всичко това?

— Случайни събития? Може би. Но между тях има една връзка, Люк, която не можем да подминем просто така.

— Каква връзка?

— Всички те са се случили под твое ръководство. Ти трябва да поемеш отговорността. Трябва да си вървиш. Комисията ме натовари незабавно да поема ръководството.