Десетата зала

30.

Вторник следобед

До вечерята с Исак оставаха още няколко часа. Люк лежеше в леглото със затоплен от компютъра корем, готов да се оттегли в убежището на забравата. Кутията с входящите съобщения се взираше в него. Люк се колебаеше дали да не затвори капака на лаптопа и да се унесе в сън.

Вместо това щракна върху имейла от Марго.

Така или иначе трябваше да го направи, така че защо не още сега? Да поеме горчилката със сладкото, да зърне последната щастлива интерлюдия в един живот. Съобщението бе озаглавено просто СНИМКИТЕ НА ЮГ. Пое треперливо дъх и разкъсван от емоции, щракна върху приложените файлове.

Дузината изображения се свалиха едно след друго от мрежата на твърдия диск.

Прегледа всяко едно.

Снимки на Люк, Сара и Одил, разхождащи се из Дом.

Снимки на масата в ресторанта — Сара и Люк, ухиленият Юг, прегърнал през рамо Одил и отпуснал небрежно длан върху гърдите й.

После групова снимка на четиримата, направена от сервитьора, заедно със специалните десерти на заведението. Човек можеше почти да чуе смеха.

В края на списъка имаше още една снимка.

Впери поглед в нея. Не пасваше на останалите — наличието й бе неуместно.

Щракна, за да я отвори на пълен екран.

„Какво е това, по дяволите?“

Маслена картина на жълта стена. Млад мъж, може би от епохата на Ренесанса, седнал и взиращ се с подозрение в художника. Лицето му бе издължено и женствено, косата се спускаше до раменете. Носеше черна мека шапка и бяла риза с невъзможно бухнали ръкави, а най-поразителна бе наметката му от напръскана с черни петънца леопардова кожа.

Какво правеше това нещо в мобилния телефон на Юг? Да не би някой да е използвал камерата след смъртта му? Кой би занесъл телефона на един мъртъв човек в музея, за да снима картина?

„Чакай! Виж датата и часа!“

Часът беше отбелязан с ярки дигитални цифри — 23,53.

Какво му беше казал онзи жандарм на мястото на катастрофата?

Не е стигнал до селото. Ако е напуснал лагера в единайсет и трийсет, инцидентът би трябвало да е станал не по-късно от единайсет и четирийсет.

Люк вече седеше на ръба на леглото и прокарваше отново и отново пръсти през косата си, сякаш статичното електричество можеше да задейства още синапси в мозъка му.

„23,53! Тринайсет минути след като е трябвало да е мъртъв, Юг е направил снимка на картина!“

Сети се за друг разговор, думите изпълниха съзнанието му със стряскаща яснота — информация, която мозъкът му явно беше отбелязал като евентуално нужна за в бъдеще.

На празненството по случай откриването на разкопките мосю Телифер, председателят на общинския съвет на Перигьо, дърдореше за местните легенди.

Съпротивата ударила главната линия недалеч от Руак и се измъкнала с цялото богатство, което било предназначено лично за Гьоринг — някъде около сто милиона евро по сегашни цени, както и с някои прочути картини, сред които уж бил и „Портрет на млад мъж“ на Рафаело. Част от награбеното стигнало до Дьо Гол в Алжир и несъмнено, че е било използвано добре, но голяма част от парите и произведенията на изкуството просто се стопили. Никой повече не видял картината на Рафаело.

Люк вече дишаше тежко, сякаш току-що бе завършил анаеробен спринт и тялото му жадно се опитваше да си възстанови нужните количества кислород.

Влезе в „Гугъл. Изображения“ и въведе „Портрет на млад мъж от Рафаело“.

И я откри. Същата картина на страницата на сайт, посветен на откриването на заграбено изкуство.

Отдолу пишеше: ШЕДЬОВЪРЪТ ОСТАВА В НЕИЗВЕСТНОСТ.

Люк знаеше как да се оправя в музеите, а освен това обичаше всичко, свързано с тях. При нормални обстоятелства щеше да се наслади на изживяването от откриването на нов музей, особено ако се намира в очарователен хотел от деветнайсети век, кацнал на живописно хълмче на брега на Марна.

Щеше да вдиша леко едва доловимата миризма на плесен в изложбените зали и да бъде пленен от затворените за посетители хранилища. Музеят на Националната съпротива в Шампини сюр Марн имаше доста по-късна колекция в сравнение с обичайните му интереси, но всички музеи имаха обща, създаваща удоволствие атмосфера.

Този момент от живота му обаче не беше нормален и той нахълта вътре почти без да забелязва обстановката.

— Професор Симар, за мосю Руби — задъхано каза той на будката за билети и нервно закрачи напред-назад, докато служителят набираше номера.

Бяха разговаряли преди по-малко от час. Люк се добра до уредника след френетична серия телефонни обаждания, които го прехвърляха от музей на музей и от архив на архив из цяла Франция. Искането му бе доста специфично, което помагаше, но все попадаше на задънени улици, докато някаква възрастна дама от музея на Съпротивата „Анри Кюил“ в Корез не прояви съчувствие и спомена, че в Шампини сюр Марн били изпратени за каталогизиране и съхранение трийсет кутии архивни материали, свързани с интересуващия го въпрос.

За щастие, Шампини сюр Марн се намираше само на някакви си дванайсет километра от центъра на Париж.

Макс Руби се оказа очарователен тип, в много отношения по-възрастна версия на Юг и Люк трябваше да положи усилия, за да се освободи от обзелите го емоции. Уредникът беше повече от щастлив да покаже професионална солидарност от страна на един музей към друг и бе предоставил ограничения си екип на разположение на Люк. Така той получи отделна маса в архивния отдел и една грозновата млада жена на име Шантел започна да му носи съответните картонени кутии.

— Добре — каза той, — търсим някакви материали за нападение на Съпротивата срещу германски влак в околностите на Руак в Дордон през лятото на четирийсет и четвърта. Влакът е превозвал много пари в брой и може би произведения на изкуството. Има ли някакъв индекс?

— Точно затова изпратиха архивите тук, но за съжаление, индексът все още не е готов. Няма да ми навреди, ако прелистя материалите. Това ще ми помогне за по-нататък — отговори тя.

Заровиха се в архивите. Докато прехвърляха различни паметни бележки, дневници, изрезки от вестници, черно-бели фотографии и лични бележки, Шантел му разказа как е научила за заемния музей.

Анри Кюил бил важен политик след войната, активен участник в Съпротивата в района на Корез по време на окупацията. След смъртта му семейството дарило дома му на държавата с цел да се увековечи паметта за дейността на Съпротивата в района и през 1982 г. Митеран и Ширак присъствали на откриването на музея. Семейните архиви послужили като основа на сбирката, но през годините музеят се разраснал благодарение на материалите и даренията от други местни архиви и семейни ценности.

Напредваха бавно. Люк беше впечатлен от педантичността, с която Съпротивата е документирала дейността си. Било от гордост или заради военното чувство за дисциплина, някои от местните деятели бяха писали пространно за плановете и резултатите — както се оказало впоследствие, за идните поколения.

В първите двайсет кутии нямаше нито едно съобщение за нападението при Руак. Шантел преглеждаше кутия 21, а Люк претърсваше кутия 22, когато тя обяви:

— Това изглежда обещаващо! — и му подаде папките.

Беше някакъв бележник с печат от реалната гимназия на Перигьо от 1991 г. Някакъв ученик явно беше работил по проект върху войната и бе интервюирал местен боец от Съпротивата. Мъжът на име Клод Бенестеб, който наближавал седемдесетте по времето на интервюто, разказал за нападението срещу германски влак на около километър и половина от гара Лез Ейзи. Още от самото начало историята звучеше като акцията, която издирваше Люк. Започна да чете устния разказ на Бенестеб, докато Шантел се зае със следващата кутия.

Бях едва седемнайсетгодишен по онова време, но вече бях същински мъж, голям авантюрист. Всъщност, войната се погрижи детството ми да не завърши нормално. Всички фриволни неща, които вършат днешните младежи, си останаха чужди за мен. Нямаше игри и купони. Вярно, имаше романтика и дори по някое бурно забавление, но то бе в контекста на останалите неща, нали разбирате, в контекста на борбата за оцеляване и свобода. Никога не знаехме дали ще има утре. Ако не си се подготвил добре за мисията, швабата можеше да те спипа в тълпата и да те вземе за заложник или да те застреля за едно или друго.

Не очаквахме да оцелеем при нападението срещу влака през юни 1944 г. Знаехме, че ударът е важен. Някъде около две седмици преди това получихме информация от един банков служител в Лион, че от основния клон на Парижката банка в Лион ще бъдат изпратени за Бордо и оттам за Берлин голяма сума пари в брой и заграбени от нацистите ценности. Разбрахме, че влакът, състоящ се от шест товарни вагона, ще бъде претъпкан догоре, така че трябваше да бъдем готови да се измъкнем с целия товар, в случай че успеем. Беше ни съобщено, че два вагона ще съдържат само произведения на изкуството и картини, заграбени в Полша и предназначени лично за Гъоринг, който искал най-добрите шедьоври за себе си.

Операцията наистина беше голяма. Маките, както знаеш, бяха, меко казано, разнородна шайка. Вярно, имаше централна координация до известна степен от страна на Дьо Гол и хората му в Алжир, но Съпротивата беше преди всичко местна работа и маките действаха на своя глава. И не е нужно да споменавам, че отделните банди не се обичаха особено. Имаше десни националисти, комунисти, анархисти, всякакви. Моята група, която имаше кодово име Отряд 46, действаше в района на Новик. Ние просто мразехме швабите. Това беше философията ни. Но за онази работа с влака се наложи около половин дузина банди да работят заедно. Имахме нужда от стотина души, много камиони, експлозиви и картечници. Мястото на атаката беше между Лез Ейзи и Руак, така че трябваше да включим и маките от Руак, Отряд 70, ако не се лъжа, макар че никой им нямаше доверие. Маскираха се под знамето на Съпротивата, но всички знаеха, че действаха само за себе си. Те бяха може би най-големите крадци във Франция след нацистите. И бяха много жестоки. Не се задоволяваха просто да убиват швабите. Разкъсваха ги на парчета, ако им се удадеше възможност.

Обикновено се случваше нещата здравата да се прецакат и доста хора да пострадат или да се простят с живота си, но през вечерта на 26 юли 1944 г. всичко мина като по вода. Може би швабите се бяха направили на много умни и бяха решили, че прекалено много охрана ще привлече внимание, но влакът беше слабо охраняван. Точно в 19,38 атакувахме от всички страни, взривихме релсите и локомотивът дерайлира. Немските войници бързо бяха изклани. Така и не успях да стрелям, толкова бързо приключи всичко. Охраната от Парижката банка, които бяха французи, предадоха пистолетите си на нашия командир, който изстреля по няколко патрона и им ги върна, за да могат да кажат, че са оказали съпротива. До 20,30 влакът беше разтоварен. Всички се бяхме подредили във верига от релсите до пътя и предавахме торби с пари и сандъци с произведения на изкуството, които бяха натоварени на камионите.

Едва години по-късно научих, че в онзи влак имало богатство на стойност десетки милиони съвременни франкове. Колко от това е стигнало до Андре Малро и Шарл дьо Гол? Нямам представа, но се говори, че милиони франкове и доста произведения на изкуството така и не излезли от Руак. Кой знае дали е истина. Знам само, че беше доста добра вечер за Съпротивата и за самия мен. Помня, че се напих здравата и си изкарах чудесно.

Люк прегледа останалото, но не намери нищо интересно. За картината на Рафаело не се споменаваше нито дума. Откриването на реална връзка с Руак обаче го окуражи да продължи с останалите кутии.

Късно следобед Шантел излезе да донесе кафе. Флуоресцентното осветление вече бе по-ярко от светлината отвън. Оставаха само още две кутии и след като приключеше, щеше да вземе такси до Париж и да се види с Исак. Кутия 29 съдържаше предимно фотоархив, стотици лъскави снимки, отпечатани върху тежката хартия от онова време. Прегледа ги набързо, сякаш раздаваше карти за игра и точно когато момичето се върна в кафето, видя снимка, на чието бяло поле беше изписано на ръка ГЕН. ДЬО ГОЛ ПОЗДРАВЯВА ПАРТИЗАНСКИЯ ОТРЯД НА РУАК, 1949 Г.

Дьо Гол се извисяваше над останалите. Беше облечен в тъмен костюм, присвил очи от слънцето, което се намираше някъде зад фотографа. Зад него селското кафене изглеждаше по същия начин като сега. Около него имаше шестима души, петима мъже и една жена. Генералът се ръкуваше с най-възрастния мъж.

Погледът на Люк моментално беше привлечен от него. А после се премести към един млад мъж и към жената.

— Кафе? — попита Шантел.

Люк не можеше да отговори.

Защото Шантел беше изчезнала.

Помещението също се бе изпарило.

Съществуваше само той и фотографията. Нищо друго.

Възрастният мъж поразително приличаше на кмета Боне. Младежът — на Жак Боне. А жената бе копие на Одил Боне.

Продължи да се взира в снимката, местейки поглед от едно лице на друго.

Поклати объркано глава. Приликата бе невероятна.

Париж сияеше в здрача. Люк мерна Айфеловата кула в далечината. Заради натовареното движение едва му стигна времето да се върне в хотела преди Исак да дойде да го вземе, но му се искаше да не си бяха уговаряли среща.

Имаше да премисля много неща, да анализира факти, да събира парчета от пъзела. Не му беше до празни приказки. Предпочиташе да остане в стаята си с ясна глава и лист хартия. На следващия ден щеше да се срещне с полковник Тука. Искаше да му представи свързана теория, а не да дрънка като побъркан. Искаше да се прибере у дома. Ако не беше изпуснал последния влак, би предпочел да пътува през нощта.

Трябваше да отмени срещата.

Звънна на Исак.

— Ти какво, да не си телепат? — възкликна Исак. — Тъкмо работя върху превода.

— Вече го направи. Какво имаш предвид? — попита Люк.

— Върху новия текст! — съобщи развълнувано Исак. — Белгиецът здравата е поработил. Готов е! Марго ми препрати имейла му преди час. Исках да завърша превода преди вечерята.

— Като стана дума за вечерята, имаш ли нещо против да я отложим? Възникна спешна работа.

— Няма проблем. А превода?

— В момента съм в някакво задръстване. Можеш ли да ми го прочетеш по телефона? Ако обичаш?

— Както кажеш, Люк. Да започваме.

— Благодаря ти. А, и преди да си започнал, каква е последната ключова дума?

— Точно това ме развълнува най-много. Тази думичка разтуптява сърцето на всеки медиевист. ТАМПЛИЕРИ.