Десетата зала

21.

Понеделник сутринта

Срещата с Фред Прентис, приятеля биолог на Сара от „Плантадженетикс“, бе уговорена за 9 часа. Биотехнологичната компания, основана от един професор по ботаника в Кембридж, се занимаваше с откриването на нови биологично активни молекули от растителни екстракти. Лабораториите бяха изпълнени денонощно с бръмченето на стотици роботизирани ръце, които се вдигаха и спускаха, за да вземат проби от растения от целия свят, изпратени в Кембридж за анализ.

Сара и Фред се движеха в едни и същи ботанически кръгове и макар никога да не бяха имали възможност да работят заедно, следяха работата на другия и се срещаха по конференции. Честно казано, тя знаеше, че той е увлечен по нея. Веднъж на един конгрес в Ню Орлиънс срамежливо я бе поканил на вечеря. Тя прие поканата, тъй като беше приятен мъж и изглеждаше самотен, а целувката за довиждане й бе спестена от алергичната му реакция на някаква подправка в супата от бамя.

Седнали в таксито, двамата приличаха на зомбита от второкачествен филм. Ръката на Люк бе бинтована, а бедрото го смъдеше. Сара имаше няколко лепенки тук-там. Бяха пропуснали закуската и се срещнаха в лобито. И двамата бяха закъснели. Излязоха забързано да намерят такси. Когато най-сетне се спогледаха на задната седалка, двамата се разсмяха.

— За колко време ще стигнем? — обърна се Люк към шофьора.

— За не повече от десетина минути, нагоре по Милтън Роуд към Сайънс Парк. Закъснявате ли?

— Малко — каза Сара. Вече беше девет.

— Няма ли да е по-добре да се обадиш? — попита Люк.

Сара прие предложението.

— Здрасти, Фред, Сара е — поде тя, като се мъчеше да звучи жизнерадостно. — Извинявай, но закъсняваме с няколко…

В далечината проблесна ослепителна магнезиева светлина. Последва разтърсващ тътен.

Над дърветата се вдигна кълбо бял дим.

— Господи! — извика таксиметровият шофьор. — Това е съвсем близо до мястото, накъдето сме тръгнали!

Сара още държеше телефона до ухото си.

— Фред? Фред?

Така и не стигнаха до Сайънс Парк. Линейки и пожарни коли вече бяха блокирали пътя и движението бе отклонено.

Не им остана друго, освен да се върнат в лобито на хотела, да пуснат новините по телевизията и да гледат репортажите на живо на „Скай“ и Ай Ти Ви в съпровод с шума на хеликоптери над главите им и вой на сирени.

Експлозията унищожила едно крило на Сайънс Парк. Към единайсет сутринта репортер от „Скай“ прочете списъка на компаниите, помещаващи се в сградата. Една от тях бе „Плантадженетикс“.

Говореше се за изтичане на газ или химическа експлозия. Спомена се и за вероятност от терористична атака. Крилото се бе превърнало в димяща каша. Жертвите били многобройни. Пристигали специалисти по изгаряния от цял Кембриджшър и другаде. Имало нужда от кръводарители.

По обяд телефонът на Сара иззвъня.

Тя погледна екрана и възкликна:

— Боже мой, Люк, това е Фред!

Върнаха се в травматологията на „Нъфилд“. Предишната нощ в чакалнята имаше само неколцина пациенти с незначителни проблеми.

Днес беше същинска военна зона. Болницата бе малка, само с петдесет легла и направо се топеше в настъпилата криза.

След като си пробиха път вътре, Люк и Сара най-сетне успяха да привлекат вниманието на една сестра и й казаха, че са приятели на една от жертвите при взрива.

— Изчакайте малко, милички — помоли ги тя и двамата бяха оставени да висят половин час, докато около тях хаотично се щураха хора. След няколко опита един млад мъж, бутащ празна инвалидна количка, се смили над тях и ги вмъкна през вратата на спешното да потърсят своя мистър Прентис из претъпканите с носилки коридори.

Гледката беше невероятна. Болницата бе на път да се разцепи. Люк вървеше напред, а Сара се взираше във всеки пострадал, като се мъчеше да разпознае лицето на Фред. Намери го след радиологичното отделение. Ръката и рамото му бяха гипсирани, стъпалата и глезените — също. Фред беше в началото на четирийсетте, със сресана на път през средата на главата коса и лице, което на цвят почти не се различаваше от гипса. Присвиваше очи като човек, изгубил очилата си.

— Ето те и теб! — подхвърли той на Сара.

— Ох, Фред! Виж се само! Толкова се разтревожих.

Фред бе мил и внимателен както обикновено. Настоя да се запознае любезно с Люк, сякаш се срещаха в конферентната зала на фирмата му.

— Слава Богу, че закъсняхте — рече той. — Иначе щяхте да попаднете в цялата тази каша.

Самият той бил в тоалетната. Бил смутен, защото обаждането на Сара го заварило със свалени панталони.

Следващото, което си спомнял, било как го изнасят пожарникари, усещал непоносима болка в стъпалата и рамото. Инжекцията морфин на паркинга го развеселила доста, призна той, и като не се броят мъчителните терзания около съдбата на неколцина колеги и приятели, бил сравнително добре.

Сара хвана здравата му ръка и попита дали може да направи нещо за него.

Той поклати глава.

— Дойдохте чак от Франция, за да се видим. Не мога да ви оставя да си тръгнете, без да чуете какво открихме.

— Стига глупости, човече! — възкликна Люк. — Минал си през самия ад. Ще говорим след няколко дни. Моля те!

— Бях подготвил презентация на „Пауър Пойнт“ — тъжно съобщи Фред. — Всичко отиде по дяволите. Компютърът ми, лабораторията, всичко. Добре де. Нека поне ви кажа за резултатите. Може би някой ден ще съм в състояние да ги възпроизведа. Юристката ни беше на тръни, защото анализирах пробата ви без необходимите документи и договори. Разбирате ли, получихме доста важни данни и не беше ясно чия ще бъде интелектуалната собственост. Тя не ми позволи да съобщавам каквото и да било писмено или по електронната поща. Миналата седмица всичко това изглеждаше толкова важно… — Гласът му замря. — Разбрах, че е загинала тази сутрин. Юристката. Казваше се Джейн.

— Съжалявам, Фред — промълви Сара и стисна ръката му.

Той помоли за малко вода и пи през прегънатата сламка.

— Е, онази ваша течност имаше доста интересни съставки. Екраните ни светнаха като коледни елхи. Откъде да започна? Добре, имахте ли представа, че вътре гъмжеше от ергот алкалоиди?

— Майтапиш се! — възкликна Сара. После видя обърканото изражение на Люк и обясни: — Това са психоактивни съставки. Природна LSD. Откъде са се появили тези ерготи? Дадох ти списъка на растенията, Фред. — В същия миг й просветна и тя изтърси: — Claviceps purpurea!

— Точно така! — потвърди Фред.

На Сара отново й се наложи да обяснява на Люк:

— Това е гъба. Тя заразява диви и култивирани треви, подобно на нашия див ечемик. Гъбата произвежда психоактивните съставки. През Средните векове десетки хиляди европейци са пострадали от ерготизъм от естествено заразена ръж. Веществата причиняват халюцинации, лудост, понякога и смърт. Ацтеките са дъвчели семената на грамофонче, които съдържат ерготи. По този начин можели да общуват с боговете си. Господи, изучавала съм ерготизма по време на следдипломната квалификация! Наличието на ерготи във фуража продължава да бъде сериозен проблем.

— Стопроцентово съм сигурен, че идват от гъбата — възбудено каза Фред, който сякаш беше забравил за състоянието си. — Преобладаващите ерготи бяха агроклавини елимоклавин.

Сара поклати разбиращо глава.

— Откри ли нещо друго?

— И още как. Ерготите са само началото. Чакай да чуеш останалото!

Мобилният телефон на Люк иззвъня. Когато го отвори, служител от болницата му каза, че не може да използва апарата вътре в сградата.

Люк се извини и закуцука по коридора към травматологията.

— Ало?

— С професор Симар ли говоря?

— Да, кой се обажда?

— Отец Мено, от Руак. Трябва да говоря с вас.

— Да, един момент. Само да изляза навън.

На излизане видя двама едри мъже да вървят рамо до рамо към него и му се стори, че чува „Oui“, което му се видя странно в коридорите на болница „Нъфилд“. Единият беше облечен в спортна блуза, вторият — във ватирано яке. И двамата изглеждаха изтощени. Когато ги погледна, Люк остана с впечатлението, че мъжете нарочно извърнаха погледи, но всичко стана много бързо и в следващия момент той се озова навън.

Дворът пред травматологията беше пълен с линейки, полицейски автомобили и подвижни телевизионни станции. Люк се опита да намери сравнително спокойно местенце.

— Мога ли да ви помогна, отче Мено?

Връзката беше лоша. Губеха се цели срички.

— Боя се, че всички си отидоха. Не зная по какъв друг начин да ви го кажа.

Люк се обърка.

— Извинете, как така са си отишли?

— Всички в лагера. Всички са мъртви. Ужасна трагедия. Моля ви, професоре, елате колкото може по-скоро!