Десетата зала

1.

Всичко започна с искра от прегризана от мишка жица, скрита в дебелата гипсова стена.

Искрата падна върху една кестенова греда и тя запуши. Когато старото дърво се разгоря напълно, северната стена на кухнята забълва дим.

Ако това се беше случило през деня, готвачът, някоя от сестрите или дори самият абат Мено, отбил се за чаша топла вода с лимон, щеше да вдигне тревога или най-малкото да грабне сложения под умивалника пожарогасител, но беше нощ.

Манастирската библиотека имаше обща стена с кухнята. Като не се брои едно изключение, в нея нямаше особено голяма или ценна колекция, но пък мястото бе пропито с история, също като гробниците в криптата или надгробните камъни в гробището.

Наред със събираните пет столетия стандартни църковни текстове и библии имаше и хроники на по-светски и делнични аспекти от манастирския живот — дати на раждане и смърт, записи от преброявания, медицински книги и справочници за билки, търговски сметки, дори рецепти за бира и някои видове сирена. Единственият ценен текст бе копие на „Устав на св. Бенедикт“ от тринайсети век — така наречената Дижонска версия, един от първите преводи от латински на старофренски. За провинциалния цистерциански манастир в сърцето на Перигор ранното копие на труда на светеца покровител беше наистина специално и книгата заемаше почетно място в центъра на шкафа, намиращ се до горящата стена.

Библиотеката беше просторно помещение с високи витражни прозорци и под от каменни плочки, който далеч не можеше да се нарече равен. Под краката на централната маса за четене трябваше да се подпъхват парчета дърво, за да не се клатушка, а четящите на нея монаси и монахини се стремяха да не мърдат много-много, за да не тракат със столовете и да не нарушават съсредоточеността на съседите си.

Шкафовете за книги покрай стените достигаха до тавана и бяха изработени преди векове от орехово дърво с шоколадов цвят, доста полирани от времето. Кълба дим блъвнаха над онези покрай подпалената стена. Ако брат Марсел нямаше проблем с уголемената си простата, резултатът от тази нощ сигурно щеше да бъде съвсем друг. В спалното помещение на братята, намиращо се от другата страна на централния двор, възрастният монах се събуди за едно от обичайните си нощни посещения на тоалетната и надуши миризмата на пушек. Затътри подутите си от артрит крака по коридорите с викове „Пожар!“ и не след дълго старото рено на доброволната противопожарна бригада ръмжеше по чакъления път към цистерцианската обител до Руак.

Бригадата обслужваше няколко общини в Перигор Ноар покрай река Везер. Командирът Боне беше от Руак и познаваше добре манастира. През деня беше собственик на кафене, по-възрастен от останалите в екипа, властен и с кръглото шкембе на дребен предприемач и високопоставен офицер пожарникар. При входа на библиотеката той профуча покрай абат Мено, приличащ на уплашен пингвин в набързо навлечената бяла роба и черен скапуларий, който размахваше късите си ръце и мънкаше на пресекулки: „Бързо! Бързо! Библиотеката!“

Командирът огледа задименото помещение и нареди на хората си да домъкнат маркучите.

— Недейте с маркучите! — замоли се абатът. — Книгите!

— И как предлагаш да се борим с огъня, отче? С молитви ли? — сопна се Боне и се обърна към лейтенанта си, автомеханик, от когото лъхаше на вино. — Подпалила се е тази стена. Събори шкафа!

— Моля ви! — не млъкваше абатът. — Внимавайте с книгите.

И в същия миг с ужас осъзна, че безценният текст на св. Бенедикт се намира точно на пътя на бушуващите пламъци. Абатът се втурна покрай Боне и останалите, грабна тома от лавицата и го притисна към гърдите си като малко дете.

— Не мога да си върша работата, докато ми се пречка — мелодраматично изрева главният пожарникар. — Някой да го изведе навън. Аз командвам тук!

Неколцината монаси, които се бяха събрали междувременно, хванаха абата си за ръцете и мълчаливо, но твърдо го дръпнаха навън на пропития с дим нощен въздух. Боне лично замахна с брадвата, заби заострения край в шкафа на нивото на очите, точно където допреди малко се намираше Дижонската версия на устава, и дръпна назад с всички сили. Наред с дървото брадвата разкъса подвързията на друга книга и се разлетяха листа. Огромният шкаф се килна малко напред и от него се изсипаха няколко ръкописа. Главният пожарникар повтори маневрата няколко пъти, имитиран от хората си на други места по стената.

Боне винаги бе имал проблеми с четенето и таеше известна омраза към книгите, така че действията му го изпълваха с донякъде садистично удоволствие. Четирима души забиха брадвите си, дръпнаха едновременно, големият шкаф се наклони сред порой книги, подобен на каменна лавина, падаща върху някой от местните планински пътища, и стигна до точката на прекатурване.

Мъжете се дръпнаха настрани, когато лавиците се стовариха с трясък върху каменния под. Боне поведе хората си през шкафа, лежащ върху купчините томове. Тежките им ботуши затрополиха по дървото, а кракът на Боне проби ореховата облицовка, докато се мъчеха да стигнат до горящата стена.

— Добре — изхриптя той, останал без дъх от усилията. — А сега разбийте стената и докарайте по-бързо вода!

На зазоряване огнеборците продължаваха да гасят малкото останали горящи места. Абатът най-сетне бе пуснат отново вътре. Тътреше се като старец; още не беше навършил седемдесет, но изминалата нощ го беше състарила и той изглеждаше прегърбен и немощен.

Просълзи се, когато видя разрухата. Навсякъде се търкаляха разбити шкафове и подгизнали листа. Голяма част от изгорялата стена беше срутена и от библиотеката можеше да се гледа направо в кухнята. Не можеха ли да се справят с пожара от другата страна? — запита се той. Защо беше нужно да унищожават книгите му? Но манастирът беше спасен, никой не изгуби живота си и абатът трябваше да е благодарен за това. Щяха да продължат напред. Винаги го правеха.

Боне се приближи, газейки през останките, и му предложи маслинената клонка на мира.

— Съжалявам, че бях груб с вас, отец Мено. Просто си вършех работата.

— Знам, знам — промърмори вцепененият абат. — Просто… ох, просто пораженията са ужасни.

— Боя се, че пожарите не са особено изтънчени неща. След малко си тръгваме. Знам една фирма, която може да помогне с разчистването. Върти я братът на един от хората ми в Монтиняк.

— Ще използваме собствен труд — отклони предложението абатът. Погледът му не можеше да се откъсне от покрития с книги под. Наведе се да вземе една подгизнала библия от шестнайсети век, от чиято подвързия вече лъхаше слабата сладникава миризма на събудилите се отново гъбички. Понечи да я изтрие с гънките на одеждата си, но осъзна безполезността на действието и просто я постави върху масата за четене, която беше избутана до един оцелял шкаф.

Поклати глава и се канеше да отиде на сутрешна молитва, когато нещо друго привлече вниманието му.

В единия ъгъл, на известно разстояние от купчините съсипани книги, се виждаше някаква особена подвързия, която не успя да разпознае. Абатът беше учен със степен по богословие от Парижкия университет. През последните три десетилетия тези книги се бяха превърнали в негови най-близки другари. Беше все едно да имаш няколко хиляди деца и да знаеш имената и рождените дни на всяко от тях.

Но тази книга… Никога досега не я беше виждал. Сигурен бе.

Един от пожарникарите, дружелюбен дългурест тип, наблюдаваше внимателно как абатът пристъпи към книгата и се наведе, за да огледа подвързията.

— Изглежда странно, нали, отче?

— Да, така е.

— Аз я намерих, да знаете — с гордост каза младежът.

— Намерили? Къде?

Огнеборецът посочи една част от стената, която вече не съществуваше.

— Точно там. Беше вътре, вградена. Едва не я разцепих с брадвата. Трябваше да действаме бързо, затова я хвърлих в ъгъла. Надявам се да не се е повредила твърде много.

— Вътре в стената, казвате.

Абатът вдигна книгата и тутакси си даде сметка, че тежестта й не отговаря на размерите. Макар и пищно подвързана, тя беше малка, не по-голяма от съвременна книга с меки корици и по-тънка от повечето. Явно тежестта й се дължеше на водата. Страниците се бяха просмукали с нея и книгата приличаше на гъба. Водата мокреше дланите му и се процеждаше между пръстите.

Корицата беше от необичайно качествена кожа с характерен червеникав оттенък, а в центъра й имаше великолепно изработено изображение на светец в цял ръст със спускащи се одежди и ореол над главата. Подвързията бе разкрасена с чудесно издадено гръбче, потъмнели сребърни обкови по ъглите и ръбовете и пет сребърни розетки, всяка с размерите на грахово зърно, по една на всеки ъгъл и една в средата на тялото на светеца. Още толкова розетки имаше и на задната корица, която иначе бе неукрасена. Книгата беше здраво затворена от чифт сребърни закопчалки, които притискаха мокрите пергаменгови листа.

Абатът подреди първите си впечатления — тринайсети или четиринайсети век, вероятно илюстрирана, най-високо качество.

„И скрита. Защо?“

— Какво е това? — Боне беше застанал до него, изнесъл напред наболата си брадичка като нос на кораб. — Дайте да видя.

Абатът се стресна от внезапното прекъсване на мислите му и автоматично му подаде книгата. Боне заби дебелия нокът на показалеца си в едната закопчалка и тя се отвори с лекота. Втората се оказа по-упорита, но също не устоя. Шефът на пожарникарите дръпна корицата и точно когато се намираше на крачка от голямото откритие, книгата се запъна. От водата кориците и страниците се бяха слепили в едно цяло. Раздразнен, Боне упражни повече сила, но корицата не се отделяше.

— Не! Престанете! — извика абатът. — Ще я разкъсате. Дайте ми я.

Шефът изсумтя и му върна книгата.

— Мислите ли, че е Библия? — попита той.

— Не, не мисля.

— Какво тогава?

— Не зная, но тази сутрин ни чакат по-неотложни неща. Книгата ще почака някой друг ден.

Абатът обаче не се отнесе нехайно към находката. Пъхна я под мишница, върна се в кабинета си и постла бяла кърпа върху бюрото. Постави книгата върху нея и нежно докосна изображението на светеца, след което забърза да отслужи сутрешната литургия.

Три дни по-късно един автомобил стигна до манастирската порта и спря на паркинга за посетители точно когато джипиесът на таблото съобщаваше на водача, че е пристигнал на местоназначението си.

— Благодаря, знам — промърмори той на женския глас.

Юг Пино слезе и примигна зад дизайнерските си слънчеви очила към обедното слънце, което сякаш бе кацнало на църковната кула. Взе куфарчето си от задната седалка и тръгна по чакъла, като се мръщеше на всяка крачка, раздразнен, че новите му кожени обувки щяха да се надраскат.

Задължителните посещения в провинцията го ужасяваха. Обикновено успяваше да прехвърли тази работа на своя директор по развитие на бизнеса Исак, но гадината имаше навика да си взема отпуската през август. Поръчката към „Реставраторско бюро Юг Пино“ беше дошла направо от архиепископа на Бордо, който бе важен клиент, така че не му оставаше нищо друго, освен да козирува и да му осигури първокачествена услуга.

Манастирът беше голям и доста впечатляващ. Разположен в злачен район с гори и пасища, далеч от главния път, той имаше изчистени архитектурни линии. Макар църковната кула да беше издигната през десети век или по-рано, манастирът в сегашния си вид е бил построен най-вече през дванайсети век според стриктните цистерциански правила и периодично бивал разширяван на етапи до седемнайсети век. Разбира се, имаше и съвременни добавки като електрическите кабели и водопровода, но комплексът се бе променил съвсем малко през столетията. Манастирът в Руак бе чудесен пример на романска архитектура от бял и жълт варовик, добит от скалните пръстени, които изобилстваха над долината на Везер.

Катедралата бе с добри пропорции и класически кръстокуполен план. Серия проходи и дворове я свързваха с всички други постройки на манастира — спалните помещения, катедралния съвет, жилището на абата, украсената галерия покрай главния двор, древния калдариум1, старата пивоварна, гълъбарника и ковачницата. Както и с библиотеката.

Един монах поведе Юг направо към библиотеката, но той можеше да я намери и със завързани очи; през дългата му кариера му се беше случвало неведнъж да се сблъсква с миризмата на пожар отпреди няколко дни. Благите му опити да завърже разговор за чудесния летен ден и трагичния инцидент бяха любезно отклонени от младия монах, който го заведе при абат Мено, след което се поклони и се оттегли. Абатът го чакаше насред купчините пропити с вода и опушени книги.

Юг цъкна вещо с език при вида на цялата разруха и подаде визитката си. Беше дребен, стегнат мъж около четиридесетте, без признаци на затлъстяване. Носът му беше широк, но иначе чертите на лицето му бяха като изваяни и доста приятни. Изглеждаше елегантен, идеално подстриган и с градски вид в тясното си закопчано кафяво спортно сако, бежови панталони и блестяща бяла риза от първокачествен египетски памук с разкопчана яка. От него се носеше мускусен аромат на скъп одеколон. Абатът пък беше в традиционната си широка роба и сандали и лъхаше на кренвирши и потна кожа. Сякаш някакво изкривяване във времето беше събрало двамата мъже заедно.

— Благодаря, че дойдохте чак от Париж — каза абат Мено.

— Няма за какво. Това ми е работата. А когато се обажда архиепископът, изоставям всичко друго.

— Той е добър приятел на нашия орден — кимна абатът. — Благодарни сме за неговата и за вашата помощ. Малко неща са изгорели — добави той и обхвана с жест помещението. — Пораженията са най-вече от водата и дима.

— Е, не можем да направим много след пламъците, но колкото до водата и дима, това може да се оправи. Стига човек да има нужното познание и инструменти.

— И пари.

Юг се разсмя нервно.

— Е, парите също са важен фактор. Ако позволите, отец Мено, за мен е удоволствие, че мога да разговарям така нормално с вас. И преди ми се е случвало да работя с траписти2. Мислех си, че тук може да сте дали обет за мълчание. Представях си как ни се налага да си разменяме бележки.

— Представата ви е погрешна, мосю Пино. Вярно, спазваме определена дисциплина и говорим само когато е нужно, за да избягваме фриволни и ненужни дискусии. Смятаме, че празните приказки имат способността да ни отвличат от духовните ни цели, към които се стремим като монаси.

— Напълно споделям подобни възгледи, отче Мено. Изгарям от нетърпение да се захвана за работа. Позволете да ви обясня как си вършим работата в нашето реставраторско бюро. После можем да преценим задачата и да съставим план за действие. Става ли?

Седнаха на масата за четене и Юг изнесе лекция върху спасяването на повредените от вода библиотечни материали. Колкото по-стара е книгата, обясни той, толкова повече вода може да поеме. Материали с възрастта на този манастир могат да поемат вода до двеста процента от тежестта си. Ако трябва да се спасят, да речем, пет хиляди подвързани в кожа тома, то от тях трябва да се извлекат около осем тона вода!

Най-добрият метод за възстановяване на намокрени книги е те да бъдат замразени и после изсушени чрез вакуум при специални контролирани условия. Резултатите при пергамент и хартия могат да бъдат отлични, но в зависимост от спецификата на материалите и степента на подгизване може да се наложи томовете да бъдат подвързани наново. Противогъбичното третиране е много важно за борбата с плесените, а неговата фирма е усъвършенствала доказаните методи за унищожаването на микроби, като включва добавянето на етиленов оксид в цикъла на изсушаване в своите индустриални сушилни.

Юг отговори на добре обмислените въпроси на абата, след което засегна деликатната тема за цената. Започна дискусията със стандартната си реч, че винаги е най-изгодно томовете, които все още се печатат, да бъдат заменени с нови и да се реставрират само по-старите и ценните. След това направи груба оценка за стандартна реставрация на хиляда книги и впери поглед в лицето на абата, мъчейки се да разчете реакцията му. Обикновено на този етап от пазарлъка уредникът или библиотекарят започваха да ругаят, но абатът остана безстрастен и от устата му определено не изригнаха проклятия.

— Разбира се, ще трябва да подхождаме избирателно. Не можем да се погрижим за всичко, но трябва да спасим свещената история на манастира. Ще намерим начин да ви платим. Имаме заделени средства за подмяна на покрива, които можем да използваме. Можем да продадем някои малки картини. Има една книга, ранен превод на френски на свети Бенедикт, с която не ни се иска да се разделяме, но… — Абатът въздъхна скръбно. — Вие също можете да ни помогнете, мосю, като ни предложите цена, която отговаря на църковния ни статут.

Юг се ухили.

— Разбира се, абат Мено, разбира се. Какво ще кажете да поогледаме?

Прекараха следобеда в ровене из купчините мокри книги, съставяне на груб опис и разработването на система на подреждане, която се основаваше на преценката на абата за историческата ценност на тома. Накрая младият монах им донесе поднос с чай и бисквити и абатът използва момента да посочи една малка книга, увита в кърпа за ръце. Беше отделена от останалите в края на масата за четене.

— Бих искал да чуя вашето мнение за този том, мосю Пино.

Юг жадно сръбна от чая и сложи нов чифт латексови ръкавици. Разви кърпата и огледа елегантната подвързия от червена кожа.

— О, това определено е нещо специално! Какво представлява?

— Честно казано, не зная. Дори не подозирах, че разполагаме с тази книга. Един от пожарникарите я намерил в онази стена. Корицата беше залепнала. Реших да не опитвам да я отварям.

— Добро решение. Това е основно правило, освен ако наистина имате представа какво правите. Много вода е поела. Вижте зелените петна по ръба на страниците тук и тук. Има и едно червено петънце. Не бих се изненадал, ако има цветни илюстрации. Боите на растителна основа може да са се разтекли.

Натисна леко предната корица и отбеляза:

— Страниците няма да се разделят без едно добро изсушаване, но мисля, че ще успея да вдигна корицата и да видя форзаца. Съгласни ли сте?

— Спокойно можете да го направите.

Юг извади кожена чантичка от куфарчето си и я отвори. Вътре имаше прецизни инструменти с остриета, клинове и кукички, приличащи на инструментите на зъболекар или на набор за дисекция на малки животни. Избра миниатюрна шпатула и изключително фин скалпел и започна да отделя предната корица, напредвайки милиметър по милиметър със спокойната ръка на касоразбивач или сапьор.

Трябваха му цели пет минути да освободи целия периметър на корицата, като пъхаше шпатулата на около сантиметър навътре, след което дръпна леко, корицата се отдели от фронтисписа и се отвори.

Абатът се наведе над рамото на Юг и ахна, когато двамата прочетоха самоуверения текст върху листа, изписан с плавен и уверен почерк на латински: